Единствена любов

10.

Джон Матю се събуди с ръка върху члена си. Или по-скоро беше полубуден. Но онова, върху което се намираше дланта му, беше напълно готово за действие. Образите на него и Хекс, преминаващи през замъгленото му съзнание, го изпълваха с вътрешна светлина… Видя тях двамата на леглото й в сутерена, бяха съвсем голи. Тя го възседна, а той посегна към гърдите й. Чувстваше тежестта й върху себе си, а топлата й сърцевина се притискаше към ерекцията му. Силното й тяло се извиваше и отъркваше в онова, което се канеше да проникне в нея. Той имаше нужда да бъде в нея. Изпитваше потребността да й остави нещо от себе си. Трябваше да я маркира.

Този инстинкт беше натрапчив до степен на неустоимост… И все пак съзнанието му беше ясно, когато се изправи до седнало положение и пое едното й зърно в устата си. Чувствайки плътта й между устните си, засмуквайки и докосвайки я нежно с език, подсъзнателно той знаеше, че това не се случва в действителност, че макар и фантазия, е нередно. Не беше честно по отношение на нейната памет и все пак образите бяха прекалено мощни, а дланта му продължи да действа… Мигът беше твърде силен и зареден с електричество, че да му обърне гръб.

Нямаше връщане назад.

Джон си представи как я обръща по гръб и се надвесва над нея, загледан в металносивите й очи. Бедрата й бяха от двете страни на хълбоците му, а вагината й беше готова за онова, което той се канеше да й даде. Ароматът й проникваше в ноздрите му с такава сила, че за него не съществуваше нищо друго освен нея. Плъзна ръце по гърдите й, а после надолу по корема, възхитен от това колко сходни бяха телата им. Тя беше по-дребна в сравнение с него, но мускулите им бяха еднакво силни и развити, готови да бъдат използвани, не по-малко твърди от костите им, когато бяха стегнати. Харесваше му колко неподатлива беше тя под тази мека и гладка кожа, обожаваше колко е силна, колко е корава…

Желаеше я до полуда.

Но изведнъж почувства, че не може да продължи.

Като че фантазиите му бяха блокирали, касетата се беше счупила, дискът се беше надраскал, файлът се беше повредил.

Всичко, което му остана, беше привличането и този мъчителен захлас по нея, който накрая щеше да го докара до безумие… Хекс протегна ръце към лицето му и обхвана с длани страните му и с този нежен допир тя изведнъж пое властта над него, над съзнанието му, над тялото и душата му. Тя го притежаваше целия, от глава до пети. Той беше неин.

— Доближи се към мен — нареди тя и наклони глава на една страна. Сълзите замъглиха зрението му. Най-накрая щяха да се целунат. Най-накрая онова, което му беше отказвала, щеше да се случи. Когато се наведе надолу… тя насочи устните му обратно към гърдите си. В първия момент почувства жегване заради това, че е отблъснат, но после главата му се замая. Отклоняването беше толкова типично за нея и той реши, че може би не е сън. Може би се случваше в действителност. Потисна тъгата си и се концентрира върху онова, което тя беше склонна да му даде.

— Маркирай ме — изрече тя с гърлен глас.

Той оголи кучешките си зъби и прекара острите им бели ръбове по розовото й зърно, като оформяше кръгове. Искаше да я попита дали е сигурна, но тя отговори, преди въпросът да е зададен. С бързо движение тя притисна главата му към себе си, така че той проби кожата й и на мястото се появи струйка кръв.

Джон се отдръпна уплашен, че я е наранил… Но не беше, и когато тя изви тялото си в еротична дъга, видът на блестящия извор на живота го накара да стигне до оргазъм.

— Пий от мен — изкомандва тя, докато членът му потръпвайки се изливаше върху бедрата й. — Направи го, Джон. Веднага.

Не се налагаше да го моли втори път. Той беше запленен от капките наситеночервена кръв, които се появиха и плавно се превърнаха във вадичка по бялата кожа на гърдите й. Плъзна език, който улови струйката и стигна обратно до зърното й.

Цялото му тяло потръпна, когато усети вкуса й. Последва нов разтърсващ оргазъм, чиито последици белязаха кожата й. Кръвта на Хекс беше наситена и гъста в устата му и той вече бе пристрастен, макар и само след първата глътка. Беше някъде, откъдето не искаше да си тръгва, след като веднъж се бе озовал там. След като я беше вкусил с наслада, му се стори, че тя се засмя със задоволство, но бе прекалено замаян от усещането. Езикът му се плъзгаше по зърното й и по пробива в кожата и той засмука от нея, поемайки този загадъчен вкус в тялото си. Сливането с нея беше всичко, което някога бе искал и сега, когато се хранеше от нея, той преливаше от радост и от енергията, получена от кръвта й.

Обзет от желание да й даде нещо в замяна, той премести ръката си надолу, плъзна я по крака й и дланта му се настани между бедрата й. Опипвайки стегнатите мускули, той откри сърцевината й… О, боже, беше влажна, гладка и толкова топла, готова и копнееща да го поеме. И тъй като не знаеше много за женската анатомия, той се остави стенанията й да го водят, да определят как и къде пръстите му да я докосват. Не отне дълго, преди те да се навлажнят точно толкова, колкото и докосваното от тях и именно тогава той позволи на средния си пръст да се плъзне в нея. С палеца си започна да гали центъра на желанието й с ритъм, който съответстваше на онзи, с който засмукваше гърдата й.

Така той я водеше към самия екстаз, вземаше я със себе си, давайки й толкова, колкото получаваше. Но тогава почувства, че иска повече. Искаше да е в нея, когато тя стигнеше до края. Едва тогава щеше да се чувства завършен по някакъв неземен начин.

Това беше инстинктът и потребността на обвързания вампир. Онова, което трябваше да притежава, за да чувства вътрешен покой.

Откъсна устни от гърдата й и отдръпна ръка от женствеността й, за да се намести така, че възбудата му да се озове между разтворените й крака. В този страстен момент той срещна погледа й и погали късата й коса и лицето й, а после бавно сведе глава надолу и приближи устни до нейните…

— Не — каза тя. — Целта ми не беше такава.

Джон Матю мигом се надигна и фантазията от съня му се изпари, а в гърдите му се загнезди смразяваща болка. Отвратен, той отдръпна ръка от пениса си, който вече не беше твърд. Беше се отпуснал въпреки оргазма, който беше на път да изживее.

Целта ми не беше такава.

За разлика от съня, който беше напълно хипотетичен, тези думи в действителност бяха изречени от нея, при това в абсолютно същия сексуален контекст. Погледна надолу към голото си тяло и осъзна, че онова, което си беше представял, че е оставил върху нея, се намираше по корема и чаршафите му.

Защо това го караше да се чувства по-самотен от всякога?

Хвърли поглед към часовника и видя, че не е чул алармата и се е успал. А може и изобщо да не го беше навил. Хубавото на безсънието беше, че батерията на телефона не се изтощава от безбройните натискания на бутона, за да си доспиш. Влезе под душа и бързо се изми, като започна с члена си. Мразеше се за стореното в състояние на полусън. Беше абсолютно нередно да го прави, като се имаше предвид ситуацията и отсега нататък, ако се наложеше, щеше да спи обут в джинсите си. Макар че, като познаваше ръката си, тя в крайна сметка пак щеше да се озове зад ципа.

По дяволите, щеше да прикове китките си към таблата на леглото. След като се обръсна, което също като миенето на зъбите беше чист навик и нямаше нищо общо с грижата за външния му вид, той опря ръце върху облицованата с мрамор стена, наведе се към струята и остави водата да го облее.

Лесърите са импотентни. Лесърите… са импотентни.

С наведена надолу глава той почувства горещата струя върху тила си. Мисълта за секс често събуждаше спомена за едно отвратително преживяване и изведнъж в съзнанието му изникна образът на едно мръсно стълбище. Той отвори широко очи, за да си наложи да се върне към действителността. Не че това го накара да се чувства кой знае колко по-добре.

С удоволствие би преживял случилото му се още хиляди пъти, ако по този начин би могъл да спаси Хекс от подобна участ.

О… боже…

Лесърите бяха импотентни. Винаги са били такива.

Движейки се като зомби, той излезе от душкабината, избърса се и тръгна към спалнята, за да се облече. Точно когато хвана кожените си панталони, получи съобщение на телефона си и посегна към якето, за да го извади от джоба. Отвори капачето… И установи, че съобщението е от Трез.

То гласеше лаконично: „189-а улица и авеню «Св. Франсис», 10 часа довечера“.

Затвори телефона си, а сърцето му заблъска бясно. Една пукнатина в основите… Той търсеше само една пукнатина в света на Леш, само една цепнатина, през която да може да се промъкне и да срине проклетото нещо.

Хекс може и да беше мъртва и тази нова действителност без нея можеше да е завинаги, но това не значеше, че няма да отмъсти за нея.

В банята прикрепи към тялото си кобур, въоръжи се, взе якето си и излезе в коридора. Спря за миг и се замисли за всички, които скоро щяха да се съберат на долния етаж… А също и за часа. Капаците все още бяха по местата си.

Вместо да тръгне наляво към главното стълбище и фоайето, той зави надясно… Като се движеше тихо, въпреки тежките си ботуши.

Блейлок излезе от стаята си малко преди шест, защото искаше да провери как е Джон. Обикновено приятелят му почукваше на вратата около времето за хранене, но не и днес. Което значеше, че или е мъртъв или е мъртво пиян. Спря пред вратата на Джон и опря ухо в нея. От другата страна нищо не помръдваше. След като не последва отговор на лекото му почукване, той изруга и отвори. В стаята цареше пълен погром. Отвсякъде висяха дрехи, а леглото изглеждаше, сякаш през него е минал ураган.

— Вътре ли е?

При звука на гласа на Куин той се напрегна, но си наложи да не се обръща. Не беше и нужно. Знаеше, че приятелят му е облечен с някоя тениска „Сид Вишъс“, или „Найн Инч Нейлс“, или „Слипнот“, прибрана в черните му кожени панталони. И че суровото му лице е гладко обръснато. И че черната му коса е леко влажна от душа.

Блей влезе в стаята на Джон и се запъти към банята, като предположи, че действията му ще дадат ясен отговор на въпроса.

— Джон? Къде си, Джон?

Когато бутна вратата на облицованата с мрамор баня, въздухът беше изпълнен с влага и миришеше на сапун „Айвъри“, а Джон използваше именно такъв. Върху плота на умивалника беше оставена влажна кърпа.

Обърна се, за да излезе, и се блъсна в гърдите на Куин. Контактът му подейства като удар с кола и най-добрият му приятел посегна да го задържи на крака.

О, не! Само без докосване!

Блей бързо отстъпи назад и се загледа към спалнята.

— Извинявай. — Последва неловка пауза. — Няма го.

Куин се наведе на една страна и лицето му, това красиво лице, се изпречи пред погледа на Блей. Когато се изправи, очите на Блей го проследиха, защото не можеше да устои.

— Вече не ме поглеждаш.

Не, не го правеше.

— Напротив, нали в момента го правя.

В отчаян опит да се отърве от синьо-зелените му очи, той реши да си намери някакво занимание и отиде до кърпата. Смачка я на топка и я натъпка в шахтата за пране, а това определено помогна поне малко. Особено след като си представи, че притиска в дупката собствената си глава.

Блей беше по-спокоен, когато се обърна. Дори срещна погледа на Куин.

— Слизам за вечеря.

Чувстваше се доста горд от себе си, когато мина покрай Куин, който протегна ръка и го спря на мястото му.

— Имаме проблем. Аз и ти.

— Така ли.

Не беше въпрос, защото той нямаше интерес да поощрява продължаването на този разговор.

— Какво ти става, по дяволите?

Блей примигна. Какво му ставаше ли? Не той чукаше всичко живо.

Не, той беше жалкият идиот, който копнееше за приятеля си. Което го поставяше в категорията на сантименталните глупаци.

Още малко в този дух и щеше да му се наложи да носи затъкната в ръкава си кърпичка, та да си бърше сълзите. За нещастие пристъпът на гняв бързо изчезна и на негово място почувства празнота.

— Нищо. Всичко е наред.

— Глупости.

Добре. Това беше нечестно. Вече бяха водили този разговор и макар Куин да не подбираше сексуалните си партньори, паметта му функционираше отлично.

— Куин… — Блей прокара пръсти през косата си. Много на място в съзнанието му зазвуча песента на Бони Райт, а богатият й глас пееше: „Не мога да те накарам да ме обичаш, ако не искаш… Не можеш да накараш сърцето си да чувства нещо, което не е там…“.

Блей нямаше как да не се засмее.

— Какво е толкова смешно?

— Възможно ли е да те кастрират, без да усетиш?

Сега беше ред на Куин да започне да примигва.

— Не, освен ако не си пиян като мотика.

— Е, аз съм трезвен. Трезвен до крайност. Както обикновено. — Като ставаше дума за това, може би трябваше да вземе пример от Джон и да започне да се налива. — Мисля, че е време това да се промени. Извини ме…

— Блей…

— Не. Не започвай с това. — Той тикна пръст в лицето на приятеля си. — Прави онова, в което най-много те бива. Но ме остави на мира.

Блей отмина, а в главата му цареше пълен хаос, но за щастие краката му си изпълняваха задълженията. Тръгна по коридора със статуите и се насочи към главното стълбище. Докато минаваше покрай произведенията на изкуството, погледът му се плъзгаше по мъжките тела. В съзнанието си той, разбира се, беше прикачил към всяко от тях главата на Куин.

— Няма нужда да променяш нищо.

Куин вървеше плътно зад него, а думите му бяха изречени тихо.

Блей стигна до главното стълбище и погледна надолу. Да се озовеш в това блестящото фоайе беше като да отвориш подарък. С всяка стъпка напред те обгръщаха багри и позлата. Идеално място за брачна церемония, помисли си без конкретна причина.

— Хайде, Блей. Нищо не се е променило.

Той хвърли поглед през рамо. Веждите с пиърсинги на Куин бяха смръщени, а очите му гледаха свирепо. Но колкото и да му се искаше да продължат разговора си, Блей нямаше какво да каже. Тръгна бързо надолу по стълбите. И ни най-малко не беше изненадан, че Куин направи същото и продължи да говори.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

Е, чудесно, сякаш умираше от желание да дискутират това пред събралите се в трапезарията. Куин се справяше добре с публиката във всякакви ситуации, но на Блей тя никак не му помагаше. Той се запъти обратно нагоре, докато не се озоваха лице в лице.

— Как се казваше тя?

Куин се дръпна.

— Моля?

— Името на рецепционистката.

— Каква рецепционистка?

— От снощи. В ателието за татуировки.

Куин направи гримаса.

— О, хайде…

— Името й.

— Боже, нямам представа. — Куин повдигна рамене. — Какво значение има?

Блей отвори уста и за малко да отговори, че това, което за Куин е било без значение, за него да го наблюдава е било истински кошмар. Ала знаеше, че това би прозвучало обсебващо и глупаво.

Вместо да каже нещо, той бръкна в джоба си, извади кутия „Дънхил“ и измъкна една цигара отвътре. Пъхна я в устата си и я запали, загледан в тези разноцветни очи.

— Мразя да пушиш — промърмори Куин.

— Примири се — отговори Блей, обърна се и тръгна надолу.