69.

Хекс се събуди сама в стаята до операционната, но чувстваше, че Джон не беше далече. Потребността да го открие й даде сили да се надигне и да спусне крака от леглото. Докато чакаше сърцето й да спре да препуска заради усилието, което бе положила, тя забеляза отнесено, че болничната й пижама беше на сърчица. Малки сини и розови сърчица.

Дори не можа да събере достатъчно енергия да се обиди. Изпитваше силна болка отстрани и цялата кожа я сърбеше. А и трябваше да открие Джон. Огледа се и забеляза, че торбичката на системата, включена в ръката й, беше закачена на таблата на леглото. Гадост. Онова, от което се нуждаеше, беше една от онези стойки на колелца, за да я използва за опора. Щеше да й е от полза, ако имаше за какво да се хване, за да се изправи.

Когато най-накрая стъпи на крака, остана доволна, че не се озова по лице на пода. След миг на концентрация откачи торбичката на системата и я понесе със себе си, като й идваше сама да се потупа по рамото, задето е толкова примерен пациент.

Все едно носеше дамска чанта. Може би щеше да въведе нова модна линия.

Излезе през вратата към коридора, срещуположна на вратата, водеща към операционната. Вярно, че след епизода с отстраняването на куршума от крака на Джон, се беше преборила с фобията си, но в момента последното, от което имаше нужда, беше да се натъкне на друга операция… или на каквото там правеха с онази нещастна жена, която бяха вкарали вътре след нея.

Хекс спря с единия крак на прага.

Джон беше застанал до офиса в другия край на коридора. Просто стоеше пред стъклената врата, загледан в стената. Беше приковал поглед в пукнатините върху бетона, а емоционалната му решетка бе потъмняла до такава степен, че тя потръпна.

Той скърбеше.

Не знаеше със сигурност дали е жива или умряла… Но въпреки това се чувстваше, сякаш вече я беше изгубил.

— О… Джон.

Той извърна глава.

По дяволите — изписа и се втурна към нея. — Защо си станала от леглото?

Хекс тръгна към него, но той стигна до нея първи и понечи да я вдигне на ръце.

Тя го спря и поклати глава.

— Не, стабилна съм…

В този миг коленете й поддадоха и единствено благодарение на това, че той я задържа, не се строполи на земята. А това й напомни за случилото се в онази уличка и как Леш я беше наръгал. Тогава пак Джон я беше задържал да не падне. Той я отнесе със силните си ръце обратно в болничната стая, положи я на леглото и закачи торбичката обратно на мястото й.

Как се чувстваш? — изписа.

Хекс се втренчи в него, виждайки го в пълната му светлина. Боецът, любовникът, изгубената душа, лидерът… Обвързаният вампир, който въпреки всичко беше готов да я остави да си тръгне.

— Защо го направи? — попита тя с изпълнен с болка глас. — Защо остави на мен да убия Леш?

Живите сини очи на Джон се приковаха в нея и той вдигна рамене.

Исках да е твой. За теб беше по-важно да получиш… възмездие. Много неща на този свят не могат да бъдат поправени, а аз исках ти да получиш удовлетворение.

Тя се засмя леко.

— По някакъв странен начин това е най-милото нещо, което някой е правил за мен.

Страните му поруменяха леко и съпоставени с масивната му челюст изглеждаха така привлекателни. Но пък какво ли у него не беше такова?

— Така че, благодаря ти — промърмори тя.

Ами, нали разбираш… Ти не си точно жена, на която един мъж би подарил цветя. Така че възможностите ми бяха ограничени.

Усмивката й угасна.

— Нямаше да се справя без теб. Нали го осъзнаваш? Ти направи всичко това възможно.

Джон поклати глава.

Няма значение по какъв начин е станало. Задачата беше завършена както трябва и от когото трябва. Единствено това е важно.

Хекс се замисли за това как той беше държал Леш притиснат към земята, за да й даде възможност да нанесе чист удар. Така да се каже, беше й поднесъл копелето на сребърен поднос. Липсваше само резенчето лимон в устата на Леш. Не би могъл да й сервира нейния похитител по-добре от това.

Беше й подарил врага й. Беше поставил нейните нужди и желания над своите собствени. И тя си припомни върховете и спадовете в отношенията им. Той винаги я беше поставял на първо място.

Сега беше ред на Хекс да поклати глава.

— Мисля, че грешиш. Начинът, по който стана, беше най-важното… е най-важното.

Джон отново само повдигна рамене и погледна към вратата, през която я беше внесъл.

Искаш ли да повикам доктор Джейн или Елена? Имаш ли нужда от храна? Или помощ за тоалетната?

Иииии ето че се започваше отново.

Хекс прихна… И веднъж започнала, вече не можеше да спре да се смее, макар болката от лявата й страна да беше нетърпима и от очите й да бликнаха червени сълзи. Знаеше, че Джон я наблюдава и си мисли, че е загубила ума си, за което не можеше да го вини. Тя също успяваше да чуе пискливите истерични нотки, излизащи от устата й… И най-неочаквано беше престанала да се смее и бе започнала да плаче.

Прикри лицето си с ръце и рида, докато не остана без дъх. Емоционалният й срив беше толкова мощен, че не би могла да го преглътне или прикрие. Просто се беше разпаднала на съставните си части и по изключение не се стремеше да го скрие.

Когато най-накрая се успокои, не беше изненадана да открие пред себе си кутия със салфетки… Галантно поставена там от ръката на Джон.

Измъкна една хартиена кърпичка. А после дръпна втора и трета. След шоуто, което бе изнесла, се нуждаеше от здраво почистване. По дяволите, май беше най-добре да използва чаршафите от леглото.

— Джон… — Тя подсмърчаше, докато попиваше очите си и това в комбинация с нощницата на безбройни малки сърчица, с която беше облечена, я пращаше директно в редиците на лошите. — Трябва да ти кажа нещо. От дълго време се каня… Толкова дълго. Прекалено дълго.

Той застана така неподвижно, че дори не мигаше.

— Боже, трудно е. — Още подсмърчане. — Не бях предполагала, че е така трудно да бъдат произнесени три прости думи.

Джон изпусна шумно въздух, като че някой го беше ударил в слънчевия сплит. Интересно, тя се чувстваше по същия начин. Но понякога въпреки пристъпа на замайване и непреодолимото усещане, че се задушаваш, се налага да кажеш какво таиш в сърцето си.

— Джон… — Тя прочисти гърло. — Аз…

Какво? — произнесе той беззвучно. — Просто го кажи. Моля те… Кажи какво има.

Тя изправи рамене.

— Джон Матю… Аз съм пълна загубенячка. — Той примигна и челюстта му увисна, сякаш се бе откачила, а тя въздъхна. — Предполагам, че това са четири думи.



Ами, да… Бяха четири думи.

Боже, за един кратък миг… Джон си наложи да се върне към действителността… защото само във фантазиите му тя би казала, че го обича.

Не си тъпачка — изписа. — Искам да кажа загубенячка.

Тя отново заподсмърча и звукът му се стори така прекрасен.

Видът й също беше прекрасен. Облегната на ниските възглавници, с купища салфетки около себе си и със зачервено лице тя изглеждаше толкова крехка и прелестна, почти нежна. И той искаше да я вземе в прегръдките си, но знаеше, че тя държеше на личното си пространство.

Винаги е било така.

— Точно такава съм. — Тя измъкна нова салфетка, но вместо да я използва, я сгъна в идеален квадрат, после я прегъна на две и на още две, а после започна да я сгъва на триъгълници, докато накрая от нея не остана нищо, освен малко топче хартия между пръстите й.

— Може ли да те попитам нещо?

Каквото пожелаеш.

— Ще ми простиш ли някога?

Джон се напрегна.

За какво?

— Затова че бяха коравосърдечна, самовлюбена, вманиачена и емоционално ограничена. И не го отричай. — Ново подсмърчане. — Аз съм симпат. Умея да разгадавам околните. Би ли могъл да ми простиш?

Няма за какво да ти прощавам.

— Грешиш.

Тогава приеми, че съм претръпнал. Не си ли видяла идиотите, с които живея?

Тя се засмя и звукът му се стори толкова хубав.

— Защо премина редом с мен през всичко това? Почакай, може би знам отговора. Не можеш да избереш с кого се обвързваш, нали така?

Изпълненият й с тъга глас заглъхна. Тя седеше с поглед, прикован към салфетката в ръката й, и започна да я разгъва, разваляйки една след друга направените по-рано фигури.

Джон вдигна ръце, готов да изпише нещо…

— Обичам те. — Хекс вдигна оловносивите си очи към него. — Обичам те, съжалявам и ти благодаря. — Тя се засмя рязко и дрезгаво. — Чуй ме само, същинска дама.

Сърцето на Джон заблъска така бясно в гръдния му кош, че за малко да погледне към коридора, за да провери дали там не преминаваше маршов оркестър.

Хекс отпусна глава назад във възглавниците.

— Винаги си постъпвал така, както е добре за мен. Но аз бях прекалено вглъбена в собствената си драма, за да бъда способна да приема онова, което се е намирало пред мен през цялото време. Или може би бях прекалено малодушна, за да предприема нещо.

На Джон му беше трудно да повярва на чутото. Когато желаеш някого или нещо така отчаяно, както той желаеше нея, си склонен да тълкуваш нещата погрешно… Дори те да са изречени на майчиния ти език.

Какво ще стане с финала на играта ти? — изписа той.

Тя пое дълбоко дъх.

— Мисля, че бих искала да променя плановете си.

Как?О, боже, помисли си той, моля те кажи…

— Искам двамата с теб да сме финалът на играта. — Тя прочисти гърлото си. — По-лесно е да се предадеш. Просто да приключиш с цялата тази история, наречена живот. Но аз съм боец, Джон. Винаги съм била такава. И ако ме желаеш… аз бих искала да се боря редом с теб. — Тя протегна ръка към него с дланта нагоре. — Какво ще кажеш? Ще ти допадне ли да имаш връзка със симпат?

Джон сграбчи ръката й, доближи я до устните си и я целуна страстно. После я долепи до сърцето си и изписа:

Мислех, че никога няма да попиташ, твърдоглавке.

Хекс отново се засмя, а той се усмихна така широко, че имаше чувството сякаш бузите му са пълни със сачми. Притегли я предпазливо към гърдите си и я притисна грижовно.

— Боже, Джон… Не искам да съсипя всичко, а не е като да не ми се е случвало преди.

Той я отдръпна от себе си и отметна кичур от подобната на коприна коса от лицето й. Тя изглеждаше толкова угрижена… А той не искаше да се чувства така в момент като този.

Ще се справим с всичко. Сега и в бъдеще.

— Надявам се да е така. По дяволите, никога не съм ти казвала, но някога имах любовник… Не беше същото, каквото има между мен и теб, но връзката ни не бе само сексуална. Той беше брат… Наистина добър мъж. Не му казах каква съм, а това беше много нечестно от моя страна. Не мислех, че това би създало проблеми… Но се оказа, че съм грешала. — Тя поклати глава. — Той се опита да ме спаси. Опита се много усърдно. Дори стигна до колонията, за да ме измъкне оттам и когато откри истината за мен… направо откачи. Оттегли се от Братството. Изчезна. Дори не знам дали още е жив. Това е основната причина, поради която се съпротивлявах на това… нещо… между теб и мен. Изгубих Мърдър и това почти не ме уби… А не чувствах към него и половината от това, което изпитвам към теб.

Това беше добре, помисли си Джон. Не това, че й се беше наложило да премине през такова страдание… Боже, разбира се, че не. Но сега миналото им пасваше още по-добре. И го караше да вярва в настоящето.

Много съжалявам, но се радвам, че ми каза. Но аз не съм като него. Ще вървим напред нощ след нощ, без да се обръщаме назад. Ще гледаме само напред, аз и ти. Право напред.

Тя се засмя тихо.

— Между другото, мисля, че приключих с откровенията. Ти знаеш за мен всичко, което знам и самата аз.

Добре… — Той не знаеше как да се изрази. Вдигна ръце и изписа бавно: — Не знам дали би склонила на такова нещо, но в тази къща има една жена, тя е шелан на Рейдж… и е терапевт и знам, че някои от братята са ползвали услугите й, за да сложат главите си в ред. Дали не би искала да поговориш с нея? Тя е много мила и дискретна… И може би ще ти помогне по отношение на миналото, както и на бъдещето.

Хекс пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво… Живях прекалено дълго, погребвайки гадостите дълбоко в себе си и виж докъде стигнах. Може да съм твърдоглава, но не съм глупава. Да… Бих искала да се срещна с нея.

Джон се наведе и притисна устни към нейните, а после се изтегна до нея. Тялото му беше изтощено, но сърцето му бе изпълнено с живот, а радостта му беше така чиста като слънчевата светлина, която вече не можеше да вижда. Беше нямо копеле с отвратително минало и нощна работа, включваща постоянни битки със злото и клане на живи мъртъвци. И въпреки всичко това… си беше намерил момиче. Беше намерил своето момиче, единствената си любов, неговия пирокант. Той, разбира се, не се самозалъгваше. Животът с Хекс в никакъв случай нямаше да бъде нормален… Добре, че си падаше по дивите преживявания.

— Джон?

Той подсвирна бодро.

— Искам да се обвържем както подобава. Пред краля и всички останали. Искам съюзът ни да бъде официален.

Е… Това не накара ли сърцето му да спре?

Той седна й я погледна, а тя се усмихна.

— Боже, какво изражение само! Какво? Не мислеше, че ще се съглася да бъда твоя шелан ли?

Никога не бих предположил.

Тя леко се стегна от изненада.

— И беше склонен да го преглътнеш?

Беше трудно за обясняване, но отношенията помежду им стигаха по-далече от церемония по обвързването, издълбаването на името й върху гърба му или размяната на клетви пред свидетели. Трудно му беше да обясни защо е така… но тя беше липсващото парче от неговия пъзел, дванайсетата част в дузината, първата и последната страница на книгата му. И до известна степен това беше всичко, от което се нуждаеше.

— Всичко, което желая, си ти. Без значение под каква форма.

Тя кимна.

— Искам всичко да е по правилата.

Той отново я целуна нежно, тъй като не искаше да я нарани. После се отдръпна и произнесе с устни:

Обичам те. И бих се радвал да бъда твой хелрен.

Хекс се изчерви. Наистина се изчерви. И той се почувства голям като планина.

— Добре, значи всичко е уговорено. — Тя докосна лицето му с ръка. — Ще се обвържем сега.

Сега? На момента? Хекс… Ти дори не можеш да стоиш права.

Тя го погледна в очите и когато заговори, гласът й беше изпълнен с копнеж… истински копнеж.

— Тогава ти ще ме подкрепяш, нали?

Пръстите му обходиха лицето й. И в този миг по някаква странна причина почувства, че двамата попадат в обятията на вечността, преплетени в едно цяло… Свързани завинаги.

Да — произнесе без глас. — Ще те подкрепям. Винаги ще го правя с най-голяма нежност, любов моя.

Устните им се сляха, а той си помисли, че това беше неговата клетва пред нея. Със или без церемония… Това беше клетвата му пред неговата жена.

Загрузка...