Единствена любов

43.

Проникването в съседното имение не представляваше никакъв проблем. След като известно време бе наблюдавал къщата, Дариъс не беше забелязал никакво движение извън стените на дома и беше обявил, че двамата с Тормент могат да влязат… Така че го направиха. Дематериализираха се от малката горичка, разделяща двата имота, за да приемат форма в близост до кухненското крило… А после направо влязоха в къщата през масивната дървена врата.

В действителност най-голямото препятствие, което трябваше да преодолеят, беше да превъзмогнат нарастващото чувство на страх.

С всяка стъпка и всяка глътка въздух на Дариъс му ставаше все по-трудно да се движи напред, а инстинктите му крещяха, че не се намира на правилното място. Но все пак отказваше да се върне назад. Тъй като нямаха друга следа, не им оставаше нищо друго освен да продължат напред. И макар да съществуваше вероятност дъщерята на Сампсън да не е тук, той трябваше да предприеме нещо или щеше да полудее.

— Сякаш къщата е обитавана от духове — промърмори Тормент, докато се озъртаха из помещението за прислугата.

Дариъс кимна.

— Припомни си, че духовете съществуват единствено в съзнанието ти и няма да ги срещнеш под този покрив. Хайде, трябва да огледаме подземието. Ако хората са я отвлекли, сигурно я държат там.

Движейки се тихо, те отминаха голямото кухненско огнище и висящите на куки парчета месо, като им стана повече от ясно, че това беше човешки дом. Наоколо беше съвсем спокойно, в пълна противоположност на всяко вампирско имение, където това беше най-активният момент от денонощието, свързан с подготовката на Последното хранене. Уви, въпреки че домакинството принадлежеше на другата раса, това не означаваше, че жената не беше тук, по-скоро обратното. Макар вампирите да бяха съвсем наясно със съществуването на човешкия вид, за хората те бяха същества от митовете и легендите. Все пак, от време на време, бе неизбежно да се стигне до контакт между вампирите, желаещи да останат скрити, и любопитните очи на хората. Тези редки случаи обясняваха страшните истории на хората и фантастичните приказки за духове, вещици, призраци и създания, пиещи кръв. Очевидно човешкото съзнание изпитваше болезнена потребност да фабрикува измислени истории при липсата на конкретни факти. Което беше напълно логично, предвид разбирането на тази раса за света и мястото й в него. Всичко, което не им изнасяше, биваше определяно като някакво свръхестествено явление, съчетано с паранормални елементи. И какъв триумф би било за едно заможно човешко домакинство да се сдобие с физическо доказателство за лекомислените им суеверия.

При това едно прекрасно и безпомощно доказателство.

Не беше ясно какво са успели да забележат обитателите на тази къща с течение на времето. На какви странности са ставали свидетели. Какви расови различия най-неочаквано са били излагани на показ и забелязвани поради факта, че двете имения имаха добра видимост едно към друго.

Дариъс изруга под нос и си каза, че именно заради това вампирите не трябваше да живеят толкова близо до хората. Ясно разделение на расите беше най-добре.

Двамата с Тормент огледаха първия етаж, като се дематериализираха от стая в стая и се движеха внимателно покрай мебелите и гоблените, без да издават и звук, подобно на сенки в лунна нощ.

Най-голямата им грижа и причината, поради която не вървяха по покритите с каменни плочи подове, бяха спящите кучета. В много от къщите ги използваха за пазачи, а не се нуждаеха от подобни усложнения. Надяваха се, че ако имаше кучета в къщата, те лежаха сгушени в краката на господарите си. Не беше ли това нормално за всеки личен гард? Все пак късметът беше на тяхна страна. Нямаше кучета пазачи. Поне доколкото те можеха да видят, чуят или подушат.

И накрая успяха да открият коридора, водещ към подземието. Двамата извадиха свещи и запалиха фитилите им, а пламъкът освети грубо изсечените стъпала и неравните стени… Всичко това подсказваше, че семейството никога не слизаше тук и мястото се посещава само от слугите.

Още едно доказателство, че домакинството не принадлежеше на вампири. Подземията в техните домове бяха най-пищните помещения в къщата.

В мазето каменната настилка бе заменена от отъпкана пръст, а въздухът бе натежал от влага. Навлизаха все по-навътре и стигнаха до складови помещения, пълни със сандъци с вино, съдове с осолено месо, кошници с картофи и лук.

В далечния край на мазето Дариъс очакваше да открият второ стълбище, което да ги отведе обратно на горния етаж. Вместо това подземния коридор свършваше в стена. Нямаше врата. Само стена. Той се озърна, за да провери за резки в земята или пукнатини в камъка, подсказващи за скрит панел или малък проход. Но не откри нищо. За да са сигурни, двамата с Тормент прокараха ръце по повърхността на стената и по пода.

— На горния етаж имаше много прозорци — промърмори Тормент. — Но ако я държат горе, биха могли да дръпнат завесите, за да не влиза светлина. Също така е възможно да има и вътрешни стаи без прозорци.

Двамата стояха с лице към задънения коридор и ужасяващото усещане, че не трябва да бъдат тук, изпълни Дариъс до такава степен, че му стана трудно да диша, по кожата му изби пот и усети по гърба му да лазят студени тръпки. Имаше чувството, че и Тормент изпитва същото напрегнато безпокойство, тъй като момчето не спираше да прехвърля тежестта си от единия на другия крак. Дариъс поклати глава.

— Изглежда, тя наистина не е тук…

— Самата истина, вампире.

Дариъс и Тормент се обърнаха, като в същото време извадиха кинжалите си. Докато гледаха към онзи, който ги беше изненадал в гръб, Дариъс си помисли: „Е, това обяснява чувството на ужас“.

Облечената в бяла роба фигура, която блокираше пътя им навън, не беше нито на човек, нито на вампир.

Беше симпат.