Едно е най-самотното число

5

Седнал в мрака, той разплиташе нишките на съдбата, сплиташе ги отново, навързваше ги една с друга и ги трупаше настрана, готови за употреба.

В Пещерата на планинския цар бе тъмно. Предпочиташе да бъде така. Роди пестеше светлината, за да може да я използва най-ефективно. Подобно на повечето творци, не му трябваше да гледа в ръцете си, за да знае какво прави.

В мрака около него творенията му шумоляха и се стрелкаха насам-натам. Не беше необходимо да ги вижда, а знаеше, че и те предпочитат да не го виждат. Той беше суров господар на своите поданици и му предстояха далеч по-важни неща от грижите за тях или улесняване на живота им.

В крайна сметка собственият му живот също не беше лесен. Защо пък техният да бъде? Да се иска това от него, би било прекалено. Той имаше да върши толкова много неща…

Роди раздели лизиновите и цитозиновите връзки във веригата ДНК, върху която работеше, разгледа ги внимателно, после се протегна в мрака и взе една нишка РНК преносител, която си беше приготвил предварително. Постави я на мястото й и остави нишките сами да възстановят формата си, като ги наблюдаваше внимателно. Макар и тази част от процеса да протичаше безпрепятствено от само себе си, все пак трябваше да се наблюдава. На някои места и в дадени моменти се налагаше човек да промени правилата, по които ставаше усукването, за да се постигне специфичен ефект… а именно специфичните ефекти бяха целта на заниманието му.

Роди се ухили в тъмнината — по-скоро една наподобяваща усмивка гримаса, в която нямаше никакво веселие.

„Ще си го получиш, Алън“, мислеше си той.

Трудно е да си гении. Още по-трудно е, когато никой не го знае. Но най-лошото е, когато някой го разбере… и реши, че е хубаво да има край себе си един послушен гений, за да може да го използва за собствените си цели.

Като че ли Роди си нямаше своя работа… и собствена представа за това, какво е „полезно“.

„Варварин“, помисли си той и се взря отблизо във веригата ДНК, за да провери как се е навила спиралата. След това прекара още няколко метра през ръцете си и видя, че се налага да поработи върху още няколко места.

— Хубаво — беше казал Алън, когато дойде тук последния път. Като някой облечен в кожи гот, зазяпал се в тавана на Сикстинската капела: „Хубаво“. „Той изобщо няма понятие за какво става въпрос“, помисли си Роди. „Макар и да смята, че всичко е под негов контрол“.

Но много скоро положението щеше да се промени.

И Алън щеше да си изпати. Той беше виновен, че групата постъпи така с Роди. Идеята Роди да се набърка във виртуалния проект на Мадж и да го промени малко беше на Алън. Е, не съвсем малко. Неизвестно защо, Алън не си падаше много по Мадж. Роди не знаеше, нито пък искаше да знае каква е причината. Членовете на групата не му бяха особено приятни, но той не се държеше лошо с тях — и без това бяха толкова жалки, липсваше им творческа мисъл в широкия смисъл на думата и не ги биваше да изпипват детайлите.

А Мадж направо рухна след този наистина доста елегантен и добре структуриран нагледен урок и настрои групата срещу него. Все още му се струваше невероятно, че тя беше имала смелостта да постъпи така, вместо просто да му благодари за урока. Тъпотата й го учудваше и вбесяваше. Освен това Алън не обясни на групата каква е цялата работа, каква е целта… а именно това трябваше да направи. Нали в крайна сметка непрекъснато повтаряше, че е единственият човек, който наистина разбира Роди…

Е, и двамата скоро ще разберат, че не могат да се хванат и на малкия му пръст. Първо Алън. Той е виновен за всичко. Затова пръв ще бъде наказан.

След това и останалите, ако не осъзнаят грешката си. Ако се осъзнаят, ако имат достатъчно акъл да приемат всичко на смях, да признаят колко хитро е постъпил, ще ги остави на мира.

В противен случай…

Той прекара ярките нишки през ръцете си и откри още едно място, което трябваше да обработи. Отдели страничните части на ДНК стълбицата, подбра две от напречните й „стъпала“ и посегна за още едно парче РНК преносител, за да довърши работата си. Молекулата започна да образува верига и докато я наблюдаваше, излъчването на съдържащия се в нея животворен огън освети лицето и ръцете му и заблестя в очите му. Извън този кръг светлина създанията му тупуркаха и драскаха в мрака. Но Роди не им обръщаше внимание.

Вирусите не бяха като едно време. Някога всичко започнало като на шега, понякога невинна, понякога жестока: мънички самовъзпроизвеждащи се програми, които се крият в кухините на диск драйвъра, и когато ги активират, пеят песнички, изпълват цели компютърни страници с глупости, дават формат „трак 0“ на старите твърди дискове и правят данните в базите недостъпни и безполезни.

След време, когато компютрите станали толкова сложни, че хората, които обикновено работели с тях, престанали да ги разбират, вирусите също се усложнили и станали по-трудни за откриване дори за онези, които разбирали природата на машинния език, на който са записани — компютърна версия на „генетичния код“ на органичния вирус. Една частица от компютърния вирус се отделя някъде в паметта на компютъра, мести се от място на място в твърдата памет, унищожава тук бит данни, там цял байт, без да оставя явни следи, докато системата не излезе от релси поради натрупаните загуби на късчета програми и данни.

Впоследствие компютърните вируси стават учудващо сложни, създателите им винаги са една крачка пред онези, чиято работа е да ги откриват и обезвреждат. Развитието им е огледално отражение на действията на вирусните организми в реалния свят, тъй като постепенно самите бактерии, вируси и други мънички твари, паразитиращи върху по-сложни живи организми, постепенно развиват устойчивост на химикалите, използвани успешно дълго време в борбата с тях.

На Роди му бе хрумнала идеята — може би две години преди това, когато за пръв път започна да се занимава с виртуални симулации, — че механизмът на огледалното отражение може да се усъвършенства, като симетрията стигне чак до основата на виртуалния свят и дълбините на материалния. Ако един вирус може да причини заболяване на компютъра, при внимателна и прецизна работа вероятно ще намериш начин да разболееш човека, който използва компютъра.

В крайна сметка виртуалността е взаимодействие между ума и физичното или нефизичното. При това взаимодействие там, където конкретното тяло се среща с виртуалното, сигурно има някакъв начин виртуалността да проникне директно в обитаваното от ума тяло. Не го притесняваше фактът, че засега такъв начин не съществува. Въздействието, което днес виртуалността оказва върху физическото тяло, е било невъзможно преди тридесетина години. Пулсът се ускорява, когато човек участва в рали с виртуална кола, нали? Химичните процеси в тялото се променят, в организма се отделят хормони, точно както се получава, ако участваш в истинско рали. Възбуждане и реакция… единствената разлика е, че възбудителят е виртуален.

Така че… няма ли и други начини за виртуално възбуждане? Начини за въздействие, за да се предизвика реакция на други части на тялото, други механизми, които биха могли да се манипулират? Роди бе завладян от тази мисъл. Не се интересуваше от грубото физическо движение и стимулиране, от обикновените неща, които ставаха по сайтовете на Мрежата, където хората установяваха безопасни физически връзки, катереха се по планините или вършеха други също толкова елементарни неща. Интересуваше го взаимодействието между ума и тялото, от което произлизаше старата максима „умът владее материята“. Материята въздейства върху ума чрез предаващи нервните импулси химически вещества и хормони. Умът въздейства върху материята, като кара организма да произвежда тези химически вещества. Така че изживяванията на ума в крайна сметка са виртуални. Умът няма непосредствени изживявания. Всичко се филтрира през сетивата, дори когато виртуалното преживяване трябва да стигне до ума чрез манипулиране на сетивата посредством компютърния интерфейс.

И така, щом умът може да накара организма да произвежда химически вещества като например адреналин, не може ли по някакъв начин да го накара да произвежда други химически вещества от наличния основен материал? Не обикновените, не нормалните, а нови химикали, нови съединения?

Може би дори нови организми?

Интересна задача. Хората дълго са спорили дали вирусите и рикетсиите всъщност са „живи“ организми. Разбира се, поведението им е като на живи организми. Възпроизвеждат се, дишат по примитивен начин, реагират на дразнители. Но това е почти всичко. В сравнение с химическите вещества те са направо гениални. Сравнени с организмите, те са безкрайно глупави. Но не чак толкова тъпи, че да не се възползват от наличните суровини за образуването си.

Роди се замисли върху въпроса дали ако използва само виртуални средства — части от програми и кодови вериги, би могъл да създаде нещо гениално, виртуално живо. Не изкуствения живот, който, дори да използваш най-добрите виртуални средства, си остава само имитация. Независимо колко твърди усещаш предметите край себе си, независимо колко топла е плътта и колко синьо е небето, в крайна сметка всичко е въпрос на кодиране. Онова, което Роди искаше да създаде, беше код, който да се разпространи във виртуалния свят и да бъде оставен сам на себе си — да диша, да реагира на дразнители, да се размножава. И в крайна сметка да се усложни достатъчно, за да се превърне в организъм. В началото еквивалент на едноклетъчните организми. После на многоклетъчните. На следващия етап…

Нямаше представа какво ще излезе накрая от неговата работа. Според него една истински нова и различна форма на живот, нещо, което ще може да се движи във виртуалния свят като риба във вода, независимо и интелигентно.

Той ще бъде неговият създател. Той ще бъде бащата. Съществото, в което ще трепка истински живот, ще се обърне към него и ще каже: „Ти ме създаде“.

Разбира се, спазващите законите на етиката програмисти не желаеха да имат нищо общо с такива разработки. Етичните програмисти са страхливци. Стигнали до прага на велико откритие, те не се решаваха да го направят, защото се бояха от това, което може да се случи.

Но някои не бяха толкова уплашени. О, не, Роди не искаше да наранява. Или не чак толкова. Но в същото време възнамеряваше да открие онова, от което придържащите се към етиката типове се страхуваха. Ще трябва обаче много да внимава. Ако някой заподозре върху какво работи, сигурно ще се опита да му попречи.

Но междувременно той ще продължи да работи. Ще продължи първоначалните си експерименти и ще си записва старателно резултатите.

Слава богу, имаше с кого да експериментира.

Роди седеше в мрака на каменния си престол, премяташе в ръцете си нишката на живота и се усмихваше. Засега все още нямаше на кого да я предаде.

Но скоро щеше да има…

Следващата вечер Мадж се отправи към стаята в дъното на къщата, близо до гаража. Наричаха я „бърлогата“, макар че по-скоро беше универсална стая, която членовете на семейството използваха, за да четат или да свършат някоя и друга работа. Всички мебели, които бяха прекалено стари и разнебитени, но пък, от друга страна, твърде удобни или харесвани, за да ги изхвърлят, бяха струпани тук. Брат й — дългуч с късо подстригана коса, също беше там, изтегнат в един викториански стол с вдигнати на масата крака. Той размахваше ръце и разговаряше енергично с някой по преносимия видеотелефон. По думите, които използваше, Мадж разбра, че става въпрос за кърлинг.

Мадж се изкуши да се изкикоти, но се въздържа. Рик веднъж й бе описал кърлинга като „дълбоко вътрешно изживяване на пресечната точка на движението и времето“. „Подхвърляш едно гладко камъче, търчиш пред него с метлата и получаваш «дълбоко вътрешно изживяване»“. „Хм“, мислеше си тя. Но Рик си беше такъв. Веднъж беше квалифицирал поведението на новия питчър, с който местните Ориоулс се бяха сдобили, като „Ницшеанско“. Мадж често се чудеше от коя ли планета са спуснали брат й тайно на земята като част от някакъв странен експеримент на генетичното инженерство. Баща й твърдеше, че Рик е грешка на млекаря, но дълбоко в себе си Мадж се съмняваше, че млекарят е разполагал с необходимия генен материал.

Тя се приближи към брат си и го докосна по рамото.

— Виждал ли си някъде якето ми?

— Аха — примигна Рик. — Окачено е в мокрото помещение. Мама май пак е разчиствала.

— Добре.

Тя отиде да вземе якето си. Когато се върна, Рик беше привършил разговора, беше станал от стола и се протягаше така, че ставите му пукаха. Той сведе поглед към нея с изражение, с което отново й заприлича на кукумявка: объркан, малко кривоглед и потенциално опасен.

— Излизаш ли?

— Да.

— Среща ли имаш?

— Не в материалния смисъл.

Той отново примигна.

— Виртуална? Че тогава защо ще излизаш?

— Трябва ми публичен сайт за връзка — отвърна му тя. — За да не бие толкова на очи.

— Защо не използваш функциите за анонимност?

— Някои хора могат да се досетят.

— Аха, разбирам. Имаш намерение да четеш конско евангелие на господин Хакер, нали?

Мадж се намръщи.

— Заслужава си го, но аз нямам време за губене. Отиваме с групата да видим новата му зала за игри.

— Къщата на забавленията?

— И ти ли знаеш за нея? — Мадж беше изненадана. Рик не се интересуваше много от виртуални симулации.

Рик кимна.

— Доста я рекламират по виртуалните новинарски канали — отвърна той. — Говори се, че е направил нещо много сложно.

Мадж поклати глава.

— Впечатленията ми са бегли, но мисля, че е така.

— Ами добре. Ще ми разкажеш всичко, когато се върнеш, нали. — Брат й излезе от „бърлогата“ и се запъти по коридора към стаята си. — Жалко, че няма кой да развали собственото творение на малкия гадняр сега, когато вече го е обявил.

— Ами…

— Хей — провикна се Рик от коридора, — ако искаш да отупам праха на някого, само ми кажи… Гласът му заглъхна, когато затвори вратата на стаята си.

— Не знам дали е законно — провикна се Мадж към коридора, като в същото време се усмихваше. Рик винаги изговаряше на глас онова, което тя таеше в мислите си.

Трябваха й десет минути път с обществения транспорт, за да стигне до втория от двата най-удобни обществени компютърни центъра, които бяха сравнително близо до къщата им. Мадж подозираше, че Роди може да има подслушвателно устройство в по-близкия от тях. Мястото беше доста удобно — малка заличка в един мини търговски център между китайски ресторант и един зоомагазин. Освен това познаваше собствениците. Мадж показа кредитната си карта и взе ключа за кабината. Затвори вратата, настани се удобно в скъпия и много модерен виртуален стол и се включи в Мрежата. Предметите около нея потънаха като в мъгла. Тя се възпря да не изхълца, както винаги й се случваше.

Светът около нея стана виртуален, разтваряйки се в доста неутралното „непосредствено“ пространство на обществения център. Стените бяха боядисани в бежово, а източникът на светлина беше скрит. Около нея имаше само празно пространство. Мадж зададе координатите на собственото си работно пространство. Заобикалящата я среда веднага бе заместена от белотата и стоманения му блясък.

Времето във „вилата“ беше съобразено с атинското. В Александрия, щат Вирджиния, може и да беше тъмно, но светликът вече беше обагрил небето над Пелопонеския полуостров във виолетовосиньо и зората се спускаше над гръцките острови.

Мадж се приближи до един от стенните шкафове, отвори го и прегледа различните иконки и символи на онлайн ресурсите, които пазеше там. Шкафът не беше добре подреден. В момента приличаше на чекмеджето, в което Мъфин държеше играчките си. Беше пълен с блокчета и пирамидки, сфери и разни други миниатюри на „реални“ предмети, представляващи най-различни места и услуги във виртуалния свят. Нещо я бодна по ръката, докато ровеше в шкафа.

— Ох — изохка тя. — Ох, ох — нещото я бодна отново. Тя го грабна и го издърпа. Беше мъничък макет на Тадж Махал. — По дяволите — Мадж разтърси иконката, за да „отвори“ виртуалното й съдържание.

Веднага се чу дрънченето на ситар и се разнесе силният аромат на пикантно ястие. Висок човек с тюрбан на главата и събрани като за молитва ръце се поклони дълбоко и каза:

— Десет процента намаление, ако посетите ресторант „Ал Акбар“, Фолс Чърч, Вирджиния. За резервации се свържете с…

Мадж се засмя и тръсна леко иконката, за да се свие отново, след това я пусна обратно в чекмеджето. „Трябва да я дам на мама за виртуалната й колекция“. Бръкна по-дълбоко в шкафа и най-после намери онова, което търсеше — позлатено домино, украсено по краищата с пера. Такива домина са носили по време на маскените балове във Венеция, когато била град империя и владеела моретата.

Тя вдигна маската и започна да я върти насам-натам в меката вечерна светлина на работното си място, като се възхищаваше на блясъка на златото. Естествено, маската не беше истинска. Тя символизираше една виртуална идентичност. При поставянето й информацията за виртуалната ти личност преминаваше през функция за анонимност от висше ниво, така че никой друг в Мрежата да не може да те „познае“ или да използва аналитична програма, за да открие важна или лична информация за теб. При този метод за анонимност имаше много по-малка вероятност да привлечеш вниманието на хората (като Роди), които обикновено търсят доказателства, че представяш виртуалната си персона чрез собствения си сайт, като се опитваш да прикриеш местонахождението си и собствената си идентичност.

Естествено, нямаше начин да се скрие фактът, че използваш функция за анонимност — повечето от обществените и частните мрежи държаха да се знае поне това — но само по себе си това не беше толкова необичайно. Много хора предпочитаха да пазят виртуалните си занимания в тайна, най-вече поради факта че имаше твърде много начини да се открият личните ти данни. А не можеше да се има доверие дори и на правителството, че не ще използва неправомерно личната ти информация, както всеки друг.

Мадж отметна косата си назад и сложи маската. Не беше необходимо да я завързва. Тя щеше да остане на лицето й, докато сама не пожелае да я свали. Като допълнителна предпазна мярка — а и защото й доставяше удоволствие — щеше да се превъплъти като брат си. Огледа се, за да види какъв е ефектът, и се убеди, че наистина е облечена в изтърканите му джинси и тениска с надпис „Саскачуан Кърлинг Клъб“.

— Чудесно — каза тя тихичко с отчаяната надежда, че никой няма да й задава въпроси за кърлинга.

Мадж излезе от сайта си, провери дали всичко с виртуалната й личност е в ред и зададе на обществения сайт „адреса“ на мястото, където Групата на седемте трябваше да се срещне. Беше го получила от Фъргал. В празното пространство пред нея се отвори врата, която водеше към обширна дървена веранда, прилепена към голяма дървена къща с покрив от избелели дървени плочи, архитектура, типична за Източното крайбрежие. Такива къщи можеха да се видят около Кейп Код. Всъщност мястото като че ли наистина беше там. Пред верандата имаше обрасла с ниска трева ливада, която изведнъж ставаше по-висока към края на „двора“. След това ливадата се снижаваше към пясъчните дюни и плажа. Всички други от Групата на седемте бяха там, насядали по плетените столове.

Поне Мадж реши, че са те, защото, доколкото й бе известно, в тази подсекция на публичния сайт в момента не трябваше да има други хора. Всички бяха представени чрез виртуалната си идентичност и беше невъзможно да ги разпознаеш. Имаше млади и стари, мъже и жени и дори представители на фауната: яркорозово пони и грамаден, печален орангутан.

— Добре — каза Мадж. — Но може би трябва да си закачим етикетчета с имената.

— Защо не червени карамфили или нещо друго — предложи Алън. Той бе възприел образа на изключително привлекателна млада жена с прилепнали панталони и с дълга руса коса, но все още не си беше сложил филтър за маскиране на гласа. Ефектът беше странен.

Фъргал избухна в смях.

— Ако запазиш гласа си, не ти трябва никакъв карамфил. Може би просто не трябва да променяме гласовете си.

— Не мисля, че идеята ти е добра — противопостави се Мадж. — Доколкото познавам Роди, сигурно е заложил навсякъде подслушватели, за да улови евентуално гласовете ни.

— За мое съжаление, Мадж май е права, — обади се Сандър. — Как ще се справим с този проблем?

— Имам една малка програмка, „конусът на тишината“ — каза Мадж. — Всъщност „тишина“ не е точната дума. Представлява летящ пакетен механизъм за кодиране при гласова комуникация. Можем свободно да разговаряме, защото разкодирането е толкова трудно, че ще мине цяла седмица, преди да се разбере за какво сме говорили. Но за визуалната идентификация…

— Секретни декодиращи пръстени? — предложи Мейрид.

Всички я погледнаха одобрително.

— Чудесно — заяви Кели. — Всички ще носим еднакви пръстени и ще държим ръцете си в джоба си, ако се случи да се разделим.

Идеята наистина не беше лоша. Спряха се на класически тип пръстени със зелен камък.

— И още нещо — каза Мейрид, когато пръстените се материализираха на ръцете им. — Не е лошо да им инсталираме сигнално устройство. Вибрираща сигнална функция… ще се задейства, когато до нас има някой със същия пръстен и ще сме сигурни, че разговаряме със свой човек.

Определиха честотата на вибрациите и активираха сигналните устройства.

— Добре — каза Боб. — А сега накъде?

— Обратно към публичните сайтове, откъдето тръгнахме — отвърна Кели. — Ще се движим на малки групи, както предложи Фъргал. Всички имаме координатите за влизане в приемното пространство на Роди, нали?

Членовете на групата кимнаха, след това изчезнаха. Мадж се върна отново в публичния си сайт и зададе координатите…

… и веднага се намери в просторно каменно преддверие, осветено от грамадни, излъчващи мека светлина глобуси от алабастър. Таванът, от който висяха, беше толкова нависоко, че не се виждаше. Мадж съзря Фъргал встрани от вратата и се приближи уж случайно към него.

— Онова там са облаци — каза Фъргал. — Слушай внимателно…

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Сандър.

— Това място е дълго повече от миля — прошепна Сандър на Фъргал. — Как, по дяволите, е успял…

— Добре дошли в Къщата на забавленията — чу се приятен глас и някакво същество се приближи към тях. То беше много високо и слабо, със седефена кожа и без коса. Беше нещо средно между извънземно от вида, който някога са наричали „сиви човечета“, и представата ни за елфите. Съществото им подаде по един жетон — квадратна плочка от синьо стъкло, голямо около инч.

— Това е вашата карта. Бюфетът е вдясно, залата за приключения е вляво, природните забележителности и балната зала са направо. Пожелавам ви приятно прекарване.

Съществото се отдалечи и отиде да посреща другите гости. Тримата се спряха да погледнат картите си. След това Сандър пак зашепна, този път на Мадж.

— Виждаш ли другите?

— Аха, ето ги там, първата група. А ето там е втората. Всички са налице. Да се разделим, както се уговорихме, и да влизаме.

Другите чуха този разговор чрез „интегралните схеми“ за връзка, кимнаха и се смесиха с тълпата, после оформиха една група от двама и две от трима души. Мадж се присъедини към Чин Ших, превъплътена в едър, красив чернокож младеж със солидни мускули, облечен в елегантен костюм от три части, и Мейрид, която умело се придвижваше с поклащане по пода в ролята си на орангутан. Мадж постави нокътя на палеца си в активиращия прорез на жетона и пред нея се разгъна триизмерна карта, следвайки я при придвижването й напред.

— Сто и петдесет нива — промълви тихо тя. — Всяко от тях три на пет мили, може би четвърт миля плюс или минус.

— Не може да бъде толкова голямо. — Чин се огледа наоколо. В гласа й вече се долавяше съмнение, макар че бе странно да я чуваш да говори три октави по-ниско от обикновено.

— Кажи го на Роди — каза Мадж. — Погледни насам. Пише, че това е „централният атриум“. Дали да не отидем първо там?

— Все едно.

Продължиха пътя си през грамадната зала. Имаше доста хора, може би около хиляда души. Много от тях изглеждаха нормално, обикаляха насам-натам и разговаряха с извънземните и други странни създания, не всички, от които бяха творение на Роди, както можеше да се досети човек. Други, от онези, които обичат „да се издокарват“ за големите виртуални празненства, бяха в маскарадни костюми. Поне Мадж се съмняваше, че има чак толкова съвършени представители на човешкия род в невиртуалния свят, толкова много страхотно красиви жени и мъже. „Добре де, мислеше си тя, няма нищо лошо в това да се поизтупаш за такава празнична вечер“.

Редица от присъстващите бяха възприели идеята за маскарадните „костюми“ съвсем сериозно и по лъскавия каменен под се разхождаха варвари с препаски около бедрата и безброй варианти на герои от популярни виртуални игри — стари и нови: злодеят от последния филм за Джеймс Бонд се повтаряше двайсетина пъти, както и множество невероятни създания от времето, когато не е имало стерео забавления. Мадж малко бе смутена от розовото конче с дългата копринена грива, в което се бе превъплътил Боб, докато една движеща се бързо, невероятно дългокрака птица, следвана от голямо и мършаво куче с израз на отчаяна решителност, едва не я събори. Очевидно откачалките тази вечер хич не бяха малко.

Вниманието й обаче бе съсредоточено най-вече върху извънземните, които приличаха на творения на Роди: повечето бяха високи и слаби като това, което ги посрещна на входа, изумително грациозни и изненадващо различни. Те не бяха серийно производство, следващо един и същ шаблон. Личеше си, че в конструирането им са вложени много усилия и старание. Край Мадж мина една група от тези създания, облечени в разкошни, украсени с бродерия дрехи, които й напомняха за средновековните руски официални одежди, отрупани със скъпоценни камъни и златни дантели. Те пееха, акомпанирайки си на струнни инструменти, някаква странна мелодия, съчетала в себе си хармонията на класическите камерни произведения и дисонанса на музиката от началото на двайсети век.

„Не съм предполагала, че той е способен на това, помисли си Мадж. Деликатност, красота. Но това само доказва колко погрешно може да бъде мнението ни за хората. Всъщност не че сме сбъркали, просто не ги познаваме достатъчно добре“.

Тя въздъхна. Вървяха към един грамаден отвор в каменната стена пред тях. Е, поне за някои от тях можеше да се каже, че вървят. Тя се приближи към спътника си отдясно и прошепна:

— Мейрид, защо именно орангутан?

Орангутанът я погледна замислено, придвижвайки се с клатещата си походка, и след кратка пауза отговори:

— Червените косми са естествени… само че никой не ме е питал.

— Така ли!

Тълпата пред тях беше по-гъста. Групите на седемте забавиха крачка, след което тълпата вкупом ги понесе към нещо, което Мадж не можеше да види. После тълпата се раздели на две, разреди се и заслиза по разположените от двете страни големи извити стълби надолу. Право пред Мадж, Мейрид и Чин се виждаше балюстрада от изящни каменни колони. Те се приближиха към нея и погледнаха надолу към основното помещение.

— Божичко! — извика Мадж.

— Великият Буда на колело — каза Чин Ших.

— Охо — промълви Мейрид смаяна.

Долу имаше няколко — не, всъщност поне десет хиляди души… И най-чудното нещо беше, че имаше място за всички. Централният „атриум“ се извисяваше десет етажа нагоре и на всяко ниво с площ от петдесетина акра бяха построени арки и галерии. Навсякъде беше пълно с хора, които разглеждаха богато украсените с орнаменти стени и разговаряха с извънземните, удивени от видяното.

И имаше защо.

— Не е за вярване — обърна се Кели към Мадж, след като се бе приближила до една от стените, за да я разгледа, докато се спускаха надолу по широките полирани каменни стъпала към най-ниското ниво. — Това не е авторско творение в обикновения смисъл на думата — каза тя тихичко. — Не са използвани поддържащо гранични технологии, нито пък потьомкински декори или нещо подобно. Всичко е израснало по някакъв начин. Няма несиметрични криви и форми, няма заблуда… изглежда, че всичко е градено молекула по молекула. Като истинско е. Как го е направил?

Мадж поклати глава.

— Той е гений — каза тя, макар че от това признание в устата й закиселя, все едно ядеше лимони.

Групичките на седемте отново се събраха, когато слязоха в главното помещение долу. После бавно продължиха нататък, като се опитваха да спазват известно разстояние, но без да се отдалечават прекалено много, за да не се изгубят. Това ниво водеше към друг атриум, в който се влизаше през още една огромна арка. Когато минаха през нея, очите им направо щяха да изскочат от учудване, защото следващият салон беше още по-голям от предишния, централната му част сигурно беше широка една миля.

— Не е честно — промърмори Алън, който вървеше след Мадж. Поеха нататък през кънтящото пространство, а в същото време групи от странно изглеждащи същества свиреха на различни инструменти и пееха с високи, мелодични гласове. — Как е успял да побере всичко това?

Всички поклатиха глави.

— Добър въпрос — промърмори Мадж към Чин Ших. — Но главното е как е могъл да си го позволи? За да построиш такава виртуална структура, ти е необходима памет, която струва стотици хиляди долари.

— В случая не е точно така — каза Чин, оглеждайки се наоколо. — Той всъщност не е похарчил толкова много — прегледах спецификациите му, преди да дойда. Публикувал ги е. Не че е евтино… но той плаща за пространство, не по-голямо от твоето или моето. Явно е намерил начин да побере цялото това съдържание в пространство, което представлява само една десета от обема, който се предполага, че трябва да заеме. Но е използвал програми за композиране. Сигурно пише директно на ВиртС++ или друг машинен език, като компресира информацията възможно най-плътно.

Мадж отново поклати глава. Май беше започнало да й става навик. Произведението на Роди наистина беше поразително — то далеч надхвърляше нивото на техните виртуални симулации, а според Мадж бе и много по-добро от професионалните, скъпоструващи виртуални структури в Мрежата. Беше нещо повече от опит да направи впечатление на групата — много повече. Това беше неговата визитна картичка, послание, отправено към целия свят и конкретно към обществото на виртуалистите, че той вече официално излиза на сцената и че е фактор, с когото трябва да се съобразяват. Във виртуозността на посланието се криеше дразнещо предизвикателство и Мадж не можеше да не му се възхити. „Просто се надявам това забележително постижение да му помогне да промени отношението към хората, помисли си тя, защото в противен случай…“

Имаше предчувствие, че това ще бъде така. То се засили, когато един час по-късно, след дълга разходка из планината, покрита с изваяни в камъка орнаменти, и из необикновения, осветяван селективно от слънцето пейзаж, те се върнаха обратно и се натъкнаха на Роди. Той стоеше под най-високата част на огромен купол, издялан от грамаден къс мрамор, но мрамор, който излъчва светлина, така че куполът светеше с бяла, студена светлина. Носеше старомоден смокинг с обточени с червена ивица ревери, червена папийонка и червени чорапи. По абсурден начин изгледаше чудесно. Беше заобиколен от тълпа журналисти — някои от тях бяха закачили прес картите си, други просто слушаха, макар че всяка произнесена от Роди дума се записваше някъде в друг сайт и щеше да се появи в медиите още на следващия ден. Възползвайки се от предоставилата му се възможност, той говореше бавно и журналистите попиваха всяка негова дума.

— Само погледни — измърмори тихо Чин Ших. — Зяпнали са го право в устата.

— А ти нямаше ли да се кефиш? — попита Мадж.

— Естествено.

Обикаляха наоколо, без да спират и без да дават вид, че им е чак толкова интересно, поне не толкова, че да забележи облеченият със смокинг юноша с щастливо изражение на лицето. Може би Мадж бе изненадана най-вече от това. Роди изглеждаше истински щастлив. Усмивката му не приличаше на онази, която обикновено се появяваше на лицето му и означаваше: „Ще ми паднеш в ръчичките“. Но тази разлика безпокоеше Мадж, без да знае защо.

„Сигурно не изпитваш ревност, това често срещано и отвратително чувство, обади се съвестта й. Положително не би завидяла на някой друг, ако беше станал център на такова внимание. Утре по това време той ще бъде прочута личност. Всички ще хукнат презглава да сключват сделки с него. Но това едва ли те дразни“.

На Мадж й беше много неприятно, когато съвестта й заговореше с такъв саркастичен тон. Но може би си заслужаваше този сарказъм.

Продължиха нататък и се отправиха към една ниша на неколкостотин фута от тях, откъдето се носеше приятен аромат.

— Ядене — отбеляза Фъргал. — Добра идея…

— За теб яденето винаги е добра идея — каза Кели.

— Хайде, не се заяждай — отвърна Фъргал.

Най-после стигнаха до покрита с драпирана копринена покривка банкетна маса, отрупана с всякакви вкуснотии. Там странните същества на Роди, изглеждащи някак си нелепо в белите си униформи и с високи като на главен готвач шапки, поднасяха на гостите всичко — от черен хайвер до късове от печен вол с позлатени рога и копита.

— Не съм споменавал за ядене от… — започна Фъргал.

— От пет минути — довърши малкото розово пони с пурпурната грива.

— О, я върви да си потърсиш сено — каза Фъргал и си взе една чиния.

Така направиха и другите, с изключение на Мадж, която бе яла късно и не чувстваше глад, както и, естествено, Боб, защото в превъплъщението си на пони не можеше да държи чиния. Той отиде към плота със салатите и захвана разговор с един услужлив, подобен на елф извънземен. Не след дълго вече преживяше артистично подредена смесена салата, в която преобладаваха млади стръкчета детелина, докато Фъргал. Кели и останалите обиколиха бюфета на самообслужване, хапнаха черен хайвер и блини и зачакаха готвачите да им отрежат едно-две парчета от печения вол.

— Бива го в готвенето — отбеляза Сандър и закима. — Трябва да му го признаем.

Мадж също се канеше да кимне, но се спря навреме, твърдо решила да не го прави повече тази вечер. До нея Мейрид нагъваше плодова салата с киви и портокали.

— Страхотно е — каза тя. — Трябва да взема рецептата.

— Сигурна съм, че ще ти я даде с удоволствие — отбеляза Мадж и отново погледна към средата на залата. Роди бе все още там, заобиколен от интервюиращи го журналисти. Главата му едва се забелязваше сред тълпата.

Тя изпусна поетия въздух, обърна се към масата и се загледа в блините. Заливката от сметана й се стори добра. Приближавайки се, тя забеляза, че Алън също гледа към Роди, но после обърна глава.

— Охо — каза той, всъщност без да има някакъв конкретен повод.

Мадж отмести очи към Фъргал, който нагъваше картофена салата от една пълна чиния. Фъргал погледна към Алън, после обратно към Мадж и вдигна рамене. Понякога Алън проявяваше малко странно чувство за хумор, но пък, от друга страна, на моменти и другите се държаха чудато. Не дай си боже, например Чин Ших да ти заговори за боливийската алтернативна комедия. „Особено когато е облечена като мъж, помисли си Мадж. Объркването…“

— Да — каза Алън доста високо. — Какво сме се зазяпали всички? — викна той с тон, който изглеждаше весел, но поради крещенето прозвуча странно. Всички от групата се постреснаха от високия му глас. Обърнаха се към него, но той, изглежда, не крещеше на тях, а на едно от извънземните на Роди.

— Не е ли това най-гадното нещо, което сте виждали? Не ви ли кара да отхапете собствените си глави?

Членовете на групата се спогледаха смаяни. Всички се стекоха към мястото на студения бюфет и впериха очи в Алън. Той беше като в несвяст. Продължи да крещи, този път толкова високо, че гласът му предрезгавя.

— И още нещо — провикна се Алън, все едно разговаряше с някой, но толкова високо, че Мадж беше готова да се хване на бас, че вибрациите могат да счупят някое стъкло. Ехото се носеше из огромното пространство и фрагменти от думите му отекваха след секунда. Тълпата, събрала се в центъра около Роди, също обърна поглед насам.

— Просто едно поразително — изкряска Алън. След това запя с пълен глас, който и без това си беше доста мощен: — Аз съм… царят на една страна на запад… и държа… кутията… със зелени…

Мадж никога не беше чувала нито мелодията, нито думите. Хората около Алън притихнаха като омагьосани. Дори грациозните и на пръв поглед невъзмутими създания на Роди бяха вперили очи в него. Наоколо настана пълна тишина, нарушавана само от тиролските йодели на Алън — нямаше друго подходящо описание за начина, по който пееше.

— Да не е пиян? — дочу Мадж някой да пита шепнешком.

Тя поклати глава за последен път. Нямаше значение дали е пиян или трезвен, Алън очевидно не можеше да задържи мелодията. Не беше в състояние да задържи и чинията си. Той я изпусна, понечил да размаха ръце. Костеният порцелан се разби и по пода се разхвърчаха черен хайвер, парченца от гърди на фазан и къмбърландски сос.

— И когато видях… стоглавия звяр…

Това вече не беше песен, а някаква тирада. Алън се мяташе, олюлявайки се насам-натам, размахваше ръце като вятърна мелница и хората бързаха да се отдръпнат назад, когато се случеше да се приближи до тях.

Членовете на групата се скупчиха, като че привлечени от магнит, при тази необикновена гледка.

— Какво му става? — попита Боб слисан.

Сандър остави чинията си.

— Не знам, но…

— Звярът — крещеше Алън. — Той иска… всичко, той иска… Той залиташе все повече, очевидно изобщо не можеше да координира движенията си. Мадж видя, че по челото му внезапно изби пот и щом това стана, виртуалната му личност изчезна, маската му падна, това беше истинският Алън, загубил всякакъв контрол над себе, краката му се преплитаха, очите му бяха като от стъкло, зениците му бяха разширени и неподвижни, лицето му изведнъж също застина в озъбена гримаса. Изглежда, че не можеше да си помръдне главата и я държеше изправена, като че на врата му бяха поставили шина, докато в същото време цялото му тяло се тресеше, готово да се разпадне.

— Той седи в тъмнината и плете мрежите си, а ние всички… всички сме… Сами… Изолирани! Изолационизъм! Аз не мога… свободно…

Краката му някак си се усукаха и Алън политна надолу. Боб, розовото пони, се втурна пръв и го подпря с гърба си. Сандър и Кели също притичаха и успяха да го подхванат, после внимателно го положиха на пода. Алън лежеше със схванат врат и обхванато от конвулсии тяло. Опитваше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само някакви сподавени, нечленоразделни звуци.

— Ама той превъртя — учудено изрече Фъргал. Йоркширският му акцент се усещаше повече от обикновено.

— Болен е — отвърна му Мадж, въпреки че в началото и тя мислеше като Фъргал. Но това не й приличаше на „нормална“ лудост и изведнъж й стана жал за Алън, проснал се пред всичките тези хора, зяпнали го с изпълнени с любопитство очи. — Хайде, да го изкараме оттук!

Членовете на групата се скупчиха около Алън.

— Къде живее?

— Някъде в Ню Йорк. Намери адреса, ще се обадим в дома му да видим дали ще намерим там някой да ни помогне…

— Имам номера им — каза Фъргал. — Дава сигнал…

Той зачака с блуждаещ поглед, а другите стояха наоколо с вперени в него очи. Алън лежеше на пода, потрепваше и мърмореше нещо: „Знаме… знаме със странна… емблема…“

— Никой не отговаря — обади с Фъргал след малко. — Освен него в дома му няма никой друг. Включи се телефонният секретар…

— Извикайте линейка — каза Мадж. — Той е зле…

Край тях се трупаха хора, мърмореха, зяпаха.

— Хайде — обърна се Мадж към Кели. — Върни се веднага в стаята си за игра.

Тя коленичи до Алън, за да провери пулса му. Беше ускорен. Той целият гореше — от ръката, с която пипна челото му, закапа пот.

Кели отвори една невидима врата. Другите подхванаха Алън, вдигнаха го и го изнесоха през вратата. Мадж излезе последна и когато се обърна да затвори вратата, съзря в другия край на грамадното претъпкано помещение още един чифт вперени в нея очи. Те бяха на Роди. Гледаше я със същото изражение, появило се на лицето му, когато тя произнесе фразата: „Той е болен“. Усмихваше се отново по обичайния си начин — извивката в края на устните му издаваше едновременно яд и злорадство. Усмивката, която казваше: „Падна ми в ръчичките“.