Едно е най-самотното число

9

Когато Мадж и Марк най-после намериха Чарли, той пишеше домашни в работното си пространство, което се оказа в централната лекционна зала на Кралския колеж по медицина. Стените бяха с дървена ламперия, а остарелите вече пейки бяха подредени амфитеатрално под величествен стъклен купол. Чарли се беше разположил в центъра до дисекционната маса, върху която бяха пръснати книги, тетрадки, разпечатки, логически триизмерни фигури. Той вдигна глава при влизането им, изненадан.

— Марк?

— Същият. От плът и кръв, ако ме извиниш за това.

— Май беше казал, че кракът ти няма да стъпи повече тук — иронично подхвърли Чарли.

— Прав си. Но нали знаеш — бизнес.

Мадж се огледа наоколо. Обстановката й харесваше.

— Защо не искаш да идваш тука?

— Защото ми показа какво правят всеки вторник и четвъртък. — Марк избягваше да гледа към масата за дисекции. — Не трябва да се прави с куче.

— Но се прави. И то непрекъснато — каза Чарли. Отмести книгите си настрани и посочи близките столове.

Английски мебели от VIII век, помисли си Мадж, съдейки по облегалките. Майка й би дала всичко, за да може да ги притежава.

— Казвай сега какво има.

Разказаха му. Когато свършиха, погледът му беше разфокусиран, от което Мадж заключи, че навярно бърза да обработи необичайната информация.

— Добре. Значи предполагате, че Роди е открил начин да предава зараза чрез Мрежата.

— Може би — отвърна Мадж.

— Или да имитира инфекция — пак чрез Мрежата.

— Нещо подобно — отново се обади Мадж.

Марк се усмихна.

— Предпазлива си днес.

— Така е най-добре — отвърна Мадж.

— Права е — заяви Чарли. — Трудно е да се каже без достатъчно данни. По-добре да отидем да видим пациента.

— Пациента?

— Алън. Кой друг? Макар че може би… — продължи след малко Чарли — той не е единствен. Мадж, можеш ли да се свържеш с него?

— Дали някой може да влезе във връзка с Алън е друг въпрос. Мисля, че имаш предвид „дали можем да му се обадим“. Имам кода му. Ще проверим дали е там.

— Добре. Повикване! Мадж, дай кода.

Мадж натрака поредица от букви и числа, които я свързаха с тефтерчето й за виртуални кодове и адреси.

— Ето го и Алън Търстон.

Незабавно край тях се разнесе глас:

— Не приемам посетители. Съжалявам — гласът беше на Алън, записан на телефонния секретар.

— Алън, Мадлин Грийн е. Тук съм с няколко приятели. Смятаме, че можем да помогнем за неприятностите ти с Роди.

— Не приемам посетители. Съжалявам — пак телефонният секретар.

Чарли и Марк се спогледаха.

— Хайде, Алън! Зная, че навярно се чувстваш ужасно, но няма да ти стане по-добре, ако някой не ти помогне. Приятелите ми и аз сме от Мрежата и сме сигурни, че ще измислим нещо.

Пауза. Но поне не последва машинният отговор: „Не приемам посетители. Съжалявам“.

Въздухът около тях затрептя и те се преместиха от хирургическото отделение на Кралския колеж на морския бряг. Бял пясък, синя вода, още по-синьо небе, ред палми. Алън седеше под чадър от палмови клони в голям плетен стол до камъшитена масичка. Посрещна ги с кисела физиономия.

— Благодаря, че ни прие — каза Мадж.

Марк се оглеждаше любопитно.

— Хубав плаж — отбеляза той.

— Да — безразличен към комплимента, отвърна Алън. — Малдивските острови. Райско местенце, нали така казват. И при мен беше така. Поне доскоро. Запазих си го, поне да ми го напомня.

Още по-раздразнен, той погледна към Мадж.

— Не разбирам защо си правиш труда след всичко, което ти сторих.

— Какво?

— Идеята Роди да се набърка в проекта ти беше моя. Не предполагах какво може да стане. Нито пък какво ще направи после. Защо толкова си се загрижила, че в резултат на това моят живот отива по дяволите.

Мадж се ядоса, че Алън се опитва да я накара да го съжалява.

— Е, да приемем, че се дължи на тъп алтруизъм. Или пък на желание за отмъщение. Или на каквото щеш друго. Няма да си губя времето да споря по въпроси за етиката с тебе. Това са Марк Гридли и Чарли Евънс. Всички сме Изследователи от Мрежата.

— Добре де — каза Алън. Мадж очакваше, че ще го впечатли повече. — Трябваше да се досетя, че накрая ще ме погне и Мрежата.

Мадж примигна, но не каза нищо.

— Е, какво предлагате?

— Имаме няколко идеи — започна Чарли. — Но първо трябва да ни кажеш какви контакти си имал с Роди. Физически.

— Не съм имал никакви физически контакти.

— Абсолютно никакви? — попита Мадж. — Не беше ли на вечерята на Групата на седемте, на която присъства и той?

— Не. Нашите ме завлякоха на някаква тъпа опера въпросната вечер — отвърна Алън със сведен поглед.

— Значи изобщо не си се срещал с него физически? — попита Марк.

— Не.

— Колко виртуални контакта си имал?

— Откакто го познавам? Може би към стотина.

— Някакви физически контакти през това време?

— Не — каза Алън, като гледаше малко странно. — Значи, ти мислиш, че аз съм…

— Искам да кажа, играл ли си виртуални спортни игри с него или нещо подобно? Нещо, което да покаже, че сте се срещали.

— Спортни игри ли? — високо се изсмя Алън. — Роди не е спортен тип. Нито пък аз.

— Добре. — Чарли се замисли за момент и след това попита: — Бил ли си в работното му пространство?

— Разбира се.

— Напоследък?

— Да. Преди около седмица и половина.

— Да е направил или казал нещо особено?

— Хей — начумери се Алън. — Нали говорим за Роди. Той винаги си е малко особен.

— Изобщо не те е докосвал? Не се е здрависвал с тебе или нещо от този род?

— Човек не се разболява от менингит от едно здрависване с някого — раздразнено отвърна Алън. — Нито пък като пипа дръжка на врата.

Марк се извърна, уж възхищавайки се на скачаща във водата риба, но Мадж видя това, което Алън не можа — неговото безпокойство. Чарли обаче бе невъзмутим.

— Не „яде“ и не „пи“ нищо, докато бе там, така ли?

— Нищо не ми е предлагал. Роди обикновено не се сеща за такива неща. Но с неговото чувство за хумор по-добре е да ти спести тази любезност. Не знаеш какво може да измисли.

— Нищо ли не си докосвал?

— За бога! Можеш ли да не докоснеш нищо във виртуален сценарий. Невъзможно!

— С кожата си? С ръцете си?

— Не, не бих… — Алън млъкна. Мадж поглеждаше ту към него, ту към Чарли. Чарли леко ококори очи.

— Ами… — промълви Алън, изненадан, че тази подробност напълно е изчезнала от съзнанието му. — Той усукваше някаква светлина на дълги парчета… до стола му, подобен на трон, се беше натрупал цял куп. Подаде ми едно парче, върху което работеше. Приличаше ми на въже… но цялото усукано.

— Колко бяха нишките?

— Две. С напречни нишки, като стъпалца на стълба. Приличаше на…

— ДНК — казаха всички в един глас, а Марк гледаше Мадж с широко отворени очи.

— Но той не може — гневно каза Мадж. — Във всеки случай не с истинска ДНК. Работата по проекта за човешкия геном още не е приключила, по дяволите, най-малкото не са открили каква е ролята на отделните гени, макар и да са класифицирани по място и функция. Невъзможно е да разделиш нишките на ДНК и после отново да ги съединиш, все едно сглобяваш детска играчка.

— Възможно е! — вметна Марк. — Чрез микрохирургията. Но не и виртуално. — После добави: — Поне засега.

— Хващаш ли се на бас? — попита го Мадж.

Изражението на Марк беше същото, което бе забелязала един-два пъти на лицето на Джеймс Уинтърс — моментално приемане на истината, колкото и да е неприятна.

— Даде ти да държиш нещо, нали? — бавно попита Чарли. — Това е интересно. И само толкова?

— Да. След това му го върнах. Това е всичко.

— Добре. Мисля, че по този начин те е разболял. Трябва да намерим доказателства, да видим каква е била тази частица, за да разберем как действа. — Погледна към другите. — Ще трябва да отидем и да проверим онова място, което ми спомена, Марк. Тогава ще имам по-ясна представа.

— Готово!

— Е, Алън, ако ни потрябваш по някое време?

— Ще бъда тук. — Алън се опита хем да покаже някакъв интерес, хем да демонстрира пълно безразличие. — Няма да ходя никъде. Може би вече никога.

Кимнаха му за довиждане.

— Предайте на Рейчъл моите благодарности — добави Алън.

— Коя Рейчъл?

— Халоран. Тя е от Мрежата.

— Дадено.

— Връщаме се — тихо каза Чарли.

Отново се озоваха в неговото пространство.

Марк въздъхна.

— Мамка му, трябва да призная, че не виждам в момента по-добър кандидат от това момче да бъде заразено дистанционно. Само си загубихме времето!

— Той е изплашен и притеснен — каза Мадж. — И още по-лошо, постъпил е наистина глупаво и смята, че всички го знаят. Гарантирам ви. Държа се, като че ли имаше таралеж в… Но да оставим това. Вие какво мислите?

— Нищо не мога да кажа, докато не видя работното пространство на Роди — каза Чарли. — Между другото, коя е Рейчъл Халоран?

— Вероятно някоя сътрудничка на Мрежата. Може би работи с Джеймс Уинтърс — каза Мадж.

Марк затвори очи и поклати глава.

— Името не ми е познато. Разбира се, там има пет хиляди души. Може да е нов член. Няма значение. Ще се занимаем с това по-късно.

— Добре. — Марк активира паролите, които да ги отведат в работното пространство на Роди. Около тях притъмня, след това отново се проясни и те видяха „входа“. Марк внимателно огледа синия стъклен чип.

— Няма ли го?

— Бил е тук преди малко, ако съдим по това. Но вече си е тръгнал.

— Да видим въпросната структура.

Няколко минути по-късно те бяха в огромното и тъмно пространство, което напомняше на Мадж за Храма на пръчиците. Чарли мълчаливо разглеждаше програмната структура.

— Приемам — каза той, — че тук сте видели нещо, което ви е накарало да включите и мен в тази работа.

— Да. Тука е пълно с неврохимия. Хайде, провери това — каза Марк.

Минаха покрай същите стени на куба, край които Мадж и Марк преди това бяха минали. Марк изучаваше малкия син чип. Мадж любопитно гледаше през рамото му. Докато той се занимаваше с чипа, тя видя като че ли във въздуха „отдолу“ много линии, които обграждаха информацията.

— Логаритми за достъп — нареди Марк, докато те вървяха. — Виж, ние отиваме да погледнем, после пак сме тук.

— Но има и друг достъп „между“ тези два.

Марк кимна.

— Домакин и гост — отговори той.

— Гост? — попита Мадж. — Кого другиго би допуснал Роди. Не и Алън, обзалагам се.

Марк тръсна глава.

— Интересно — спря за момент. — Виж, Чарли. Програмата.

— И при това работеща — прозвуча гласът на Роди.

— Подчертай всички анормални и нелинейни конструкции.

По-голяма част от съдържанието на куба отново стана почти невидима. Чарли погледна данните, които бяха във вид на криви и спирали.

— Малко познавам „Калдера“. Не така добре като теб. Можеш ли да ми дадеш тези данни в някаква друга конфигурация? — Не, не програмирането — каза Марк. — Но информацията за химикалите — да.

— Да, чудесно.

Останалата част на куба изчезна почти напълно. Виждаха се заплетено кълбо от молекулярни модели, атоми, свързани един с друг посредством виртуални щифтове — връзки. Мадж погледна огромното кълбо. Появата на всички тези структури много повече я плашеше от преди. Но Чарли слизаше по едната страна на куба, спирайки от време на време. За разлика от нея той не изглеждаше изплашен.

— Прав си за нервите — каза той, като спря до огромен комплекс молекули. — Невротрансмитерите са постоянни. Половината пара клинично семейство… серотин, серотинни метаболити, тон вещества, които разтварят мазнините… и особено моноамини. Вижте всичко това! Нещо става със симпатичните нерви тук. Да, невропептида „Y“…

Марк, който вървеше след него, направи гримаса.

— Няма ли да спреш за момент и да ни кажеш всичко това на разбираем език?

— Трудно е да се говори по научен проблем без научна терминология. Все пак ще се опитам да ви обясня по-просто. Някой се намесва във външните граници на неврохимията. Тези области от нея, които се занимават с несъзнателното и с автономните функции, неща като дишане и храносмилане…

— И имунната защита ли? — попита Мадж.

Чарли я погледна и кимна.

— И това. Но нервите са тези, където става нещо. Те влияят върху функционирането на жлезите и обратно.

Той изведнъж млъкна.

— Тази картина е много малка. Нека опитаме нещо друго. Марк, цялата тази химия води до по-големи структури.

— Ура!

— Добре. Това е конструктът. Нека видим какво е направил този младеж.

Той подаде набързо няколко инструкции, които не бяха съвсем ясни на Мадж, но Марк кимаше с разбиране. Конфигурацията на съдържанието на куба отново се промени. Този път мрежата, която преминаваше през него, бе много по-тънка и по-преплетена. Чарли зави зад куба, за да види и тази страна, която проучи внимателно. След това се обърна към Марк:

— Трябва да видя цялата тази конфигурация завъртяна деветдесет градуса надясно. Каква е командата за това?

— Странно, но факт, деветдесет надясно в „X“ — отговори Марк.

Цялата огромна конструкция затрептя, изчезна и след това се появи отново, като „лежеше“ на тази част, която току-що бяха разгледали.

— Великолепно! — каза Чарли и се придвижи в същата посока. — Чудесно! — повтори той след около минута. Те вървяха след него. Но изведнъж гласът му прозвуча ядосано. — Вижте! Виждате ли това? Това са синапси. Погледнете ги. Това е нервна система. Не, още по-лошо. Това е шаблон на нервна система. Структурата е същата. Единственото нещо, което трябва да се промени, е ДНК-то, включено в нервните клетки. А то може да се промени. Това е точно като командата при компютрите „търси и замени“. Вземаш ДНК и носител РНК от един човек и ги поставяш на друг, всичко с едно действие… След това работиш по тях. О, Господи!…

Чарли мина надолу по цялата структура, като протягаше ръка към различните тънки като паяжина линии от светлина, където те се изкривяваха близо до повърхността. Ставаха по-светли, когато ръката му се движеше близо до тях.

— Вижте! — каза той. — Това дори не е цяла нервна система, а само най-важните части от централната нервна система. Не целият мозък. Само тази част, която е нужна за поддръжката и синтеза на протеини. Епифизната и хипофизната жлеза, малкият мозък. Главният мозък, след това гръбначният мозък и нервните възли, гръбначномозъчният нерв. Защо само това?

Той продължи да се движи по-нататък.

— Формата следва функцията — продължи да мисли на глас Чарли. — Това не е направено заради мозъчната дейност. Важна тук е химията. Става въпрос за секрецията на жлезите — химикалите, които предават съобщения, и химикалите, които предизвикват промени.

— Ей тука има още невротрансмитерни химически вещества — каза Марк.

Чарли се приближи до него и огледа посочените от Марк структури.

— Ацетилхлорин, аденозин дифосфат, гамааминобутирична киселина, олигомери, радиоли и протеинова киназа.

— Но защо е нужно да се направи точно копие на нечия централна нервна система? — попита Марк. — Или само на части от нея. За да те накара да мислиш, че е истинска нервна система?

Чарли стоеше и гледаше.

— Или пък за да накара истинската нервна система да си мисли, че това е тя.

Мълчаха известно време, като се гледаха един друг.

— После какво?

— Химикалите се произвеждат тук — каза Мадж. — Химикали по поръчка. Можеш да правиш каквото си поискаш… дори и да разболееш човек.

— Токсини — каза Марк. — Бактериите ги изхвърлят, когато попаднат в тебе.

— Можеш да ги произведеш от частици налични протеини, ако си наистина умен — каза Чарли. — А този младеж наистина с умен. Дори би приличало на инфекция… такава, която не се поддава на лечение с антибиотици. А тук такива има със стотици. Ох, полазват ме тръпки.

Приличаше на човек, насилван да яде нещо, от което му се повдига.

— Това наистина е страхотно — промълви Чарли. — Технологията може да се използва за всичко. Дори и за лечение на рака — ако човек я опознае по-добре.

Това дойде твърде множко на Мадж.

— Искаш да кажеш, че най-големите мозъци на света, хората, които се опитват да правят добри неща, са се мъчили години наред, за да открият подобни вещества, и не са успели. А този хлапак, който се е опитвал да си направи лоша шега, е успял?

— Да!

— Не е честно!

— Кой казва, че е — отвърна мрачен и обезпокоен Чарли. — Няма значение. Всичко е пред нас. Да видим какво можем да направим. Това не е клетъчна структура или пък неин шаблон. Това е ДНК. — Повървя още малко надолу покрай страната на куба, стигна почти до ъгъла и отново спря. — Вижте това! — Те погледнаха. Ясно бе, че той има право, защото нишките на двойната спирала стигаха чак до средата на куба.

— ДНК, но от кого? — попита Марк.

Чарли поклати глава.

— Това нещо тук. Мога да кажа само, че е бактериално.

— Вирус може би? Един истински вирус!

Чарли помисли малко и отново поклати глава.

— Не. Изглежда много по-сложно. Но ако бях на негово място, нямаше да се безпокоя. Вирусите са глупави. Искам да кажа, че вирусите не са така приспособими. Човек трябва специално да ги структурира по този начин… а повечето хора не са способни на това.

Вируси в „диво“ състояние — това е вече нещо друго. Те могат да се променят, защото за една година минават стотици, хиляди поколения. Но манипулираните вируси си остават същите, те не мутират… това е последното нещо, което хората искат от тях, докато все още са в лабораторията. Няма междинни случаи, вирусът е или култивиран, или свободно развиващ се непосредствено при появата си. Култивираният може по-късно да подивее, примерно след неколкостотин поколения… но въпреки това няма да е така приспособим като този, който винаги с бил див.

Нека вземем за пример СПИН-а. При него първоначално е див и всеки път, когато човек хване малкото чудовище, то мутира и го кара да ругае. В същото време самият вирус изчезва и заразява още няколко милиона хора.

— Е, ти какво би използвал?

— Бактерии — каза Чарлс. — Те са по-интелигентни. Мутират лесно и бързо. Лесни са за убиване. Може би твърде лесни, ако питате мене. Можеш да го направиш в стъкленица на Петри в хладилника. — Той се засмя. — Аз лично съм го правил. Един от преподавателите ми по химия работеше по проект, свързан с био…

— Биологията?

— Биологичната война. Той ни казваше: „Защо да извличаме вируси? По-лесно е да направиш бактериите по-злокачествени. Първо ги изпробваш на…“ — Чарлс замълча за момент. — Както и да е. Няма значение.

— Пиленца — каза Марк.

— Печелиш — отвърна Чарли. — Зная, че аз мога да се доверя на информацията, но можеш ли и ти да направиш това?

Марк въртеше очи.

— Никога не ще узнаем.

— Не. Но бактериите… има стотици видове от тях, които предизвикват бърза инфекция, която не е смъртоносна. Това е проблемът с вирусите. Те са твърде прости поначало и много от тях не знаят да правят нищо друго, освен да убиват човека, в който попаднат. Особено този, който е неподходящ. Е, бактериите са обикновено по-умни. Ти си жив, докато те нарастват в тебе… те са се научили, че е по-добре да не убиват своя гостоприемник, който може да ги предаде на други гостоприемници. Доколкото разбирам от тези неща, мога да заявя, че приятелят ви е приложил тази технология на разпространяване на заразата — нещо, което ще му позволи да го използва като „бомба със закъснител“. Много по-контролируема по този начин. — Чарли отново изглеждаше напълно отвратен. Приличаше на човек, който вижда един предназначен за добри дела инструмент да се използва за отвратителни цели.

— Добре — продължи Марк. — Алън бе заразен с менингит. Това е бактериално, нали?

— Обикновено е така. Но… — Чарли бавно потърка ръце. — Има много менингококи. Но те могат да се специализират и са много крехки… чувствителни на топлина и суша. Освен това не всеки ги носи в себе си. За да не привличам вниманието върху себе си, аз бих използвал нещо, което всеки от нас носи в себе си.

— Коли — каза изведнъж Мадж.

Чарли кимна с глава.

— Точно така. Или някой друг вид от стомашната флора, който живее в червата ни. Но колите са навсякъде… Открити са преди няколко десетилетия, когато видовете станали по-жилави и започнали това хипертоксично филтриране. Не можеш да дезинфектираш цялата планета или пък да наблюдаваш дебелото черво на всеки човек, за да видиш дали няма мутанти.

Той стоеше пред конструкцията със скръстени ръце. Погледна нагоре и продължи:

— Във всеки случай, аз съм абсолютно сигурен, че това е бактериална ДНК. Тя е дълга само около една осма от милята. Но тези… — Той посочи няколко други лентички. — Те са много по-дълги, защото са човешки. Обзалагам се, че е така. Много по-сложни са. Пък и защо ли Роди би си губил времето с животинско ДНК? Мисля, че една от тях е на приятеля ви Алън. Другите… — Той поклати глава. — Обаче, според движението на краищата на бактериите аз мога да разбера какво става за около пет минути. Нужно е време, за да се открие коли геномата. Това е една от лабораторните бактерии, с които хората експериментират най-много. Мога да се свържа с моето работно пространство и да направя сравнение. Ще разбера дали това наистина е коли или един от приятелите му, каква е филтрацията. Тези другите… — Чарли отново гледаше веригите ДНК. — Нищо не мога да кажа.

След това на няколко пъти отвори и затвори уста. Приличаше на риба, макар че Мадж не каза това.

— Мадлин, ти каза нещо на Алън… ти си се срещала с Роди, нали?

— Е, не физически.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че си го срещала невиртуално.

— О, да. Веднъж. Не беше много отдавна. Групата на седемте реши да си направим специална сбирка, защото много от нас не се познаваха, освен виртуално. Събрахме се в „Пийтс Пиза и Паста Емпориум“.

Марк се хвана за главата.

— Мястото с античния интериор. Господи, какъв вкус имате.

— Вкус. Да, поне в устата си. Изобщо не обръщам внимание на мебелите. Мога да вляза в дупка в земята или да се покатеря на скала само за да видя как някой ще донесе на Фъргал толкова голяма пица, че да не може да я изяде. Чудесно е. Изпадна във възторг, когато му я сервираха. Струва си, независимо от обстановката. Но Чарли, какво значение има дали той…

Тя се отдръпна.

— Имаше ли възможност да вземе от твоето ДНК? — попита Чарли.

— Хм. Не. Изобщо не ме е докосвал.

— Помисли си. Какво правеше той?

Мадж помисли за момент.

— Нищо. Майтапехме се, а той рисуваше разни неща на салфетките. Наистина е добър художник и… — Тя замълча. Сега бе неин ред да отвори уста и да я затвори отново.

— Салфетки? — каза Чарли. — Екстра. Книжни, разбира се.

— Да. Взе салфетка от всеки. — Мадж започна да ругае. Толкова лесен начин да вземеш проба от устата на всеки. Шансовете ти за успех са големи, макар и не стопроцентови.

— Хайде, Мадж. Станалото, станало. Не си могла да знаеш.

— Така е, но е станало.

Нейното ДНК имаше общи елементи с това на майка й, на баща й, на сестра й и на брат й. „Той може да зарази всеки от тях. Всеки от тях. И за всичко е виновна тя“.

— Топчиците слуз. Малките топчици — крещеше Мадж. — Заклевам се, че ще го разкъсам на парчета, ще го хвърля в тенджера, ще го сваря, ще го използвам за улична настилка!

— Гениално! — каза Чарли. — Много искам да видя как ще стане това. Ако върши работа, можеш да продадеш технологията на Отдела по пътища и ще станеш богата за нула време. А колкото до тебе — Чарли се обърна към Марк, — той е направил нещо малко по-различно.

— Е, хайде кажи. Как се е добрал до моето ДНК? — попита Марк.

— Анонимно ли дойде тука онази вечер?

— Не. Какво те безпокои?

— Значи, синът на директора на Мрежата се пъха в леговището на Роди. Системата го предупреждава, че е влязъл някой потенциално интересен. Той вече лично ти обръща внимание. Дава команда на системата да започне да ти прави огледален образ. — Чарли го погледна. — Колко време стоя тука?

— Около три часа. Не, може би четири.

— Напълно достатъчно. Обзалагам се, че системата му е продължила да опипва виртуалното ти тяло и ти е построила хубав огледален образ. След това двете системи работят „идентично“ известно време, докато той вземе проба от ДНК-то ти посредством някой леснодостъпен източник. Например клетки от гръбначномозъчната ти течност. Много частици от ДНК се носят там… и те са напълно достатъчни. Компютърът просто изпраща малко процесорно пространство и работи непрестанно в „огледалното“ ти, „неистинско“ „аз“, докато получи нужната информация. След това я съхранява.

— Кучият му…

— Да — каза Чарли, като продължаваше да гледа структурата. — Човек не знае кога ще му се наложи да ползва нещо от някого в Мрежата. — Бас държа, че той си е мислил точно по този начин. Освен това може да действа така, както при Алън. Дори не е нужно да има конкретна проба от „невиртуалното“ ти ДНК. Ефектът е същият.

Чарли ги погледна.

— Сега остава да зададем един въпрос. Има ли тук нещо като огледален софтуер, който да се движи тук?

Марк и Мадж се спогледаха.

— Ако аз бях на негово място, със сигурност бих поставил.

Други хора са били тук, освен мене. Хубаво би било да имам нещо, което да използвам против тях по-късно, ако се наложи. Затова искам да видим какви „записи“ на ДНК или други физически данни са правени напоследък. След това много е възможно да трябва да направим някакви промени. Защото, готов съм да се обзаложа на много пари, че подаръкът, който той направи на Алън, е вътре и във вас двамата.

Мадж преглътна и погледна към Марк. Той й кимна, също смразен от ужас.

— Навярно вече прави и моя огледален образ — добави Чарли. — Ако забележите нещо такова — за вас двамата може да е твърде късно, — хубаво е да го разрушите, преди да е завършен. Един от нас трябва да е в безопасност, за да може да докладва.

— А останалите? — попита Марк. — Нека допуснем, че Роди е влизал тука, преди ние да сме имали възможността да дойдем за трети път. По-добре е да си мисли, че нищо не е подправяно.

Погледна към Мадж и замълча. Тя отново преглътна.

— Чарли, а какво ще стане с хората с подобна на моята ДНК? Близките ми например?

Чарли погледна замислено.

— „Токсичният“ вид не може да ги засегне. Незаразният. Носителят на заразата, ако е унищожен както трябва… Не. — Той поклати глава. — Сходството не би било толкова близко. Ще трябва да им направи огледален образ.

— Да не говорим повече за зова — каза Мадж и преглътна още веднъж. Устата й съвсем пресъхна.

— Добре. Междувременно има още една възможност за проверка. Да оставим ДНК-то на другите хора настрани… Ако ти работиш с генетичен материал и се нуждаеш от малко, за да експериментираш — кое ще е първото място, където ще го потърсиш?

Мадж погледна Чарли и започна да се смее.

— Точно така — каза тя.

— Позна! — каза Чарли. — Тази информация трябва да бъде тук. Ако Роди може да използва своето ДНК, тогава защо да не можем и ние? Нека го потърсим. Наоколо навярно ще има и друга полезна информация. Но първо… Марк, ако ти покажа структурата на един химикал, ще можеш ли да го направиш?

Марк преплете пръстите си и след това ги изпъна, докато кокалчетата му изпукаха.

— Нека пробваме.

— Не трябва да правиш това, Марк. Лошо е за ставите ти.

— Смъртта също е лоша, — отвърна Марк.

— Добре. Ще се безпокоим за ставите ти по-късно. Кой химически модел разчиташ най-лесно?

— О, класическият, с пръчици и топчици, какъвто използваш и ти.

— Имаш го. Междувременно ще е нужно да ми програмираш също и една много голяма структура. Ще я свържем с тази. Не искам Роди да я забележи, когато се върне.

Марк се засмя.

— Нямаш никакви проблеми — каза той и погледна масивната конструкция. Знаеш ли колко милиона редове с кодове ще има, ако я принтираме? Никой програматор не познава програма с такъв размер достатъчно добре, за да може да я запомни веднага или пък веднага да открие, ако нещо не е наред. Ще вградя това, за което говорихме, в нея и ще прехвърля всичко, което той е правил напоследък. Дори и да заповяда на програмата да покаже новите неща, когато се върне, няма да е сигурен кое е негово и кое е мое. Неговата програма ще е из цялото пространство, както и моята. Остави това на мен.

— Ако се заплетеш в нещо сложно — каза Мадж, — ми покажи този символ. Аз ще те охранявам.

Марк й го подаде, седна с кръстосани крака на пода и започна да манипулира конструкцията. Чарли бе зает със собствената си конструкция — друга странно изглеждаща архитектура от пръчици и топченца. От време на време се консултираше с Марк или го инструктираше за нещо, което трябва да направи.

Това като че ли продължи цяла вечност, макар че Мадж наблюдаваше брояча на символа и знаеше, че са там само от час. Проблемът беше, че тя нямаше какво друго да прави, освен да ги гледа как работят и да наблюдава постоянно символа, за да разбере, ако Роди се появи. Не искаше да се чувства безполезна, но и не трябваше да се меси в работата на другите. А това на моменти й беше трудно.

В един момент не можа да устои и отиде до Марк. Погледна през рамото му програмната структура „Калдера“ и видя, че той всеки път променя по една пръчица. Без малко да каже: „Изглежда доста сложно“, но се въздържа. Щеше да изтърве голяма тъпотия. Но просто искаше да поговори с някой, да потисне нервността си.

След няколко секунди Марк се протегна и я погледна. Тя гледаше промените, които прави, и каза:

— Идеално се смесва.

— Само част от работата — каза Марк, като потърка очи и погледна структурата. — Нужно е много повече от това. Трябва да имитираш стила на другия, начина, по който той програмира. Всеки програмист с опит си има свой собствен стил. Нали знаеш, начинът, по който изпращаш съобщения по морзовата азбука, може да покаже кой си ти. Всеки отделен човек си има собствен ритъм на китката.

— Това не е за вярване! — изведнъж прозвуча гласът на Чарли от другата страна. — Това е човешко ДНК.

— Провери ли го?

— Първо проверих колите. Филтрирането ми е познато… макар че има някои промени. Това голямо дълго парче тука — той достигна до конструкцията на Роди, — то има малко етикетче в края, на което пише М. ГРИЙН. — Усмихна се иронично. — Същото има и за тебе Марк. И за Алън.

— О, Господи! — простена Мадж.

— Напротив. Това е хубаво. Сега зная какво е направил Роди с Алън. Накарал го е да докосне огледалния образ на собственото си ДНК, за да е сигурен, че ще се получи. И това е задействало механизма в Алън.

— Това за всички ДНК тук ли се отнася?

— Не, има още няколко нишки, освен тези на Роди. Все още работя по тях. А тази ми изглежда малко странна. Не мога от пръв поглед да кажа каква с. — Той загледа структурата с присвити очи. — Да познавате някой си „Фузи“? О, прилича ми на хамстер. Няма значение. Сега вече зная откъде да започна. Как върви при тебе, Марк?

— Добре.

Чарли се върна отново към работата си. Марк си пое дъх и продължи да взема пръчици и да ги обръща наопаки.

— На тебе може да ти изглежда лесно, но аз трябва напълно да имитирам стила на Роди, за да не може да открие разликата, ако попадне тука. — После внимателно продължи да променя положението на друга „пръчица“.

— Може и да не погледне — отговори Мадж.

— Не бива да рискуваме. Освен това… вече съм го направил.

— Струва ми се загуба на време.

— Може и да не е. Нали знаеш за пъпеша в Националната катедрала.

— Какво? — попита Мадж.

— Много повече приличал на тиква — каза Марк, като промени положението на още една пръчица. — Има много пъпеши и грозде по всички скулптурни орнаменти в катедралата. Защото някакви банкери, фамилия Мелън, платили доста пари за тази цел. Проектантът се пошегувал, но някакъв младеж се захванал да вае с длетото си тези пъпеши, тикви или каквото и да е там. Отнело му доста време. — Марк замълча, обърна друга „пръчица“ и се загледа в нея. След това промени положението й няколко пъти. — Някакъв човек, който седял долу в катедралата и видял какво прави, се провикнал: „Защо си губиш времето? Там никой няма да го забележи“. Но скулпторът спрял, погледнал тиквата за момент и отговорил: „Господ ще го види“.

Мадж се усмихна.

— И поуката каква е?

— О, Мадж. Не разбра ли? — отвърна недоволно Марк. — Просто искам да свърша добра работа. Това е всичко. Глупаво е да правиш нещо друго. Особено — погледна конструкцията на Роди през рамо — ако то може да те убие. Или пък да убие някой друг…

— Особено — промърмори Мадж и се загледа отново в символа.

Той излъчваше червена светлина в ръката й и туптеше подобно на изплашено сърце. „Откога ли е така?“

— Момчета — извика тя. — Тревога!