Ехо парк

14

Бош имаше чувството, че организацията на малката им екскурзия ще продължи с години, но в сряда, в десет и половина сутринта, автомобилната процесия най-после се измъкна от подземния гараж на Наказателния съд.

Първата кола беше без отличителни знаци. Зад волана беше Оливас, а до него седеше заместник-шериф с карабина в ръце. В средата на задната седалка бе настанен Рейнард Уейтс, притиснат между Бош и Райдър. Беше с оранжев комбинезон, с белезници на ръцете и краката, свързани с колана на кръста му със стоманена верига.

Зад волана на втората кола без отличителни знаци седеше Рик О’Шеа, вътре бяха още адвокат Мори Суон и видеооператор от областната прокуратура. Процесията завършваха два микробуса — единият на Лабораторията за научни изследвания към Полицейското управление на Лос Анджелис, а другият — на Съдебна медицина. В тях имаше всичко необходимо за локализиране и изравяне на тялото на Мари Жесто.

Времето беше подходящо за оперативна работа на открито. Измито от дъждеца, който беше валял през нощта, небето беше яркосиньо, с бели облачета на далечния хоризонт. Мокрите улици блестяха и излъчваха свежест. Разбира се, и най-хубавото време не можеше да се нарече подходящо за изравянето на момиче, изгубило живота си едва на двадесет и две години, но тържеството на природата все пак би могло да се приеме като известна компенсация за мрачната работа, която им предстоеше.

Плътно залепени един за друг, автомобилите започнаха да си пробиват път към естакадата, която щеше да ги изведе на магистралата. Оживеният трафик в центъра се усложняваше от мокрите улици. Бош помоли Оливас да свали стъклото, защото от Уейтс се разнасяше доста неприятна миризма. Очевидно тази сутрин не му бяха позволили да вземе душ, нито пък бяха сменили комбинезона му.

— Защо просто не си запалите цигарата, детектив? — обади се арестантът.

Плътно притиснат в него, Бош беше принуден да извие врат, за да го погледне.

— Искам малко въздух, защото вониш, Уейтс. А цигарите ги отказах още преди пет години.

— Браво.

— Защо мислиш, че ме познаваш? Ние никога не сме се срещали. Какво те кара да мислиш, че ме познаваш, Уейтс?

— Познавам хората като вас, детектив. Повечето са зависими. От вас се излъчва миризмата на следствието, на цигари и дори на алкохол. Не сте трудни за разпознаване.

Бош отмести очи от усмихнатото му лице, помълча малко и попита:

— Кой си ти?

— Мен ли питате? — Уейтс го погледна.

— Да, теб. Искам да зная кой си.

— Бош! — предупредително се обади Оливас. — Имаме уговорка да не му задаваме въпроси в отсъствието на Мори Суон. Остави го на мира.

— Това не е разпит. Просто си приказваме.

— Не ми пука как ще го наречеш. Просто го остави на мира.

Очите им се срещнаха в огледалото. Изтече цяла секунда, преди Оливас отново да се съсредоточи върху шофирането.

Бош се наведе напред, извъртя тялото си и погледна Райдър от другата страна на затворника. Тя извъртя очи, за да го предупреди да не върши глупости.

— Мори Суон — промърмори той с въздишка. — Признавам, че е дяволски добър адвокат. Осигурил е на тоя тип най-добрата сделка в живота му.

— Бош! — обади се отново Оливас.

— Не говоря с него, а с партньорката си — поясни Бош, после замълча и извърна глава към прозореца. Уейтс се размърда — веригите му издрънчаха — и каза тихо:

— Не бяхте длъжен да приемете сделката, детектив Бош.

— Изборът не беше мой — отвърна Бош, без да го гледа. — Ако беше, сега нямаше да сме в тази кола.

Уейтс кимна.

— Око за око значи… Би трябвало да се сетя. Вие сте от хората, които…

— Затваряй си устата, Уейтс! — рязко заповяда Оливас, протегна ръка и включи радиото. От тонколоните изригна ритмична музика и той бързо завъртя копчето на звука и възкликна възмутено:

— Кой последен е карал тая бракма, мътните да го вземат?

Възцари се тишина. Вече навлизаха в Холивуд. Оливас даде мигач и се насочи към изхода за Гоуър Авеню, а Бош се обърна да провери дали другите коли ги следват. Процесията беше в ред, над нея летеше хеликоптер с голяма цифра 4 на корема. Той се обърна напред, отново срещна очите на Оливас в огледалцето и изръмжа:

— Кой е съобщил на медиите? Ти или шефът ти?

— Какъв шеф? Какви ги дрънкаш?

Очите на Оливас бързо се върнаха на пътя, но Бош успя да улови гузното им изражение.

— Ясна работа. — Той поклати глава. — Какво ти обеща Рикошета? Той печели изборите, а ти ставаш шеф на следствието, така ли?

— Нямам никакво намерение да напускам отдела! — отсече Оливас. — Предпочитам да работя там, където ме уважават и ценят качествата ми!

— Май всяка сутрин го повтаряш пред огледалото — отбеляза с крива усмивка Бош.

— Върви по дяволите!

— Господа, господа! — примирително се обади Уейтс. — Не можем ли да пътуваме като нормални хора?

— Ти да мълчиш! — сряза го Бош. — На теб може и да не ти пука, че цялата работа се превръща в реклама на кандидата О’Шеа, но на мен ми пука! Спри колата, Оливас! Искам да си поговоря с господин прокурора!

— Изключено! — Оливас поклати глава. — Превозваме арестант!

Отклониха се към изхода на Гоуър, направиха десен завой и заковаха на червения светофар на пресечката с Франклин. В същия миг стана зелено, моторът изрева и колата пресече кръстовището в посока Бийчуд Драйв.

Оттук до върха на хълма щяха да карат, без да намаляват скоростта. Бош извади телефона си и набра номера на О’Шеа.

— Ало?

— Обажда се Бош. Идеята да се съобщи на медиите никак не е добра.

След секунда О’Шеа каза:

— Няма страшно. Те са на достатъчно голяма дистанция. Освен това използват хеликоптер.

— А кой ще ни чака горе, на върха на Бийчуд?

— Никой, Бош. Такава е уговорката. Имат право да ни следват по въздуха, но никакви хора на земята, за да не бъде компрометирана операцията. Няма от какво да се безпокоиш. Те работят с мен и знаят какви са правилата.

— Добре, както и да е.

Бош затвори капачето и гневно натика телефона в джоба си.

— Трябва да се успокоите, детектив — подхвърли Уейтс.

— А ти трябва да си затваряш устата!

— Опитвам се да ви помогна.

— В такъв случай веднага си затвори шибаната уста!

Отново се възцари тишина. Бош бавно осъзна, че няма никакъв смисъл да се ядосва заради хеликоптера и всичко останало — това само раздвояваше вниманието му. Трябваше да се съсредоточи единствено върху това, което предстоеше.

Бийчуд Кениън беше спокоен квартал, разположен на склона на планината Санта Моника. Не притежаваше патриархалното излъчване на съседния Лоръл Кениън, но обитателите му го предпочитаха заради уединението, тишината и спокойствието. За разлика от повечето планински проходи, пресичащи планината от изток на запад, този каньон свършваше в подножието на върха и пътят до него не представляваше интерес за транзитно преминаващите автомобили. По тази причина той се използваше предимно от жителите на квартала и не беше толкова натоварен.

Процесията пое нагоре. Между дърветата се показаха огромните букви на холивудския надпис, с които беше украсен съседният гол баир. На практика тези букви, оформени преди повече от осемдесет години и получили световна известност, бяха част от рекламата на някогашна компания за недвижими имоти, ангажирана в застрояването на околността. В момента те не рекламираха нищо и представляваха по-скоро състояние на духа. Масивният каменен портал на входа на Бийчуд беше последен спомен от някогашната кампания за популяризиране на Холивуд.

Кварталът започваше непосредствено отвъд арката, наподобяваща крепостна врата. Малкият площад беше осеян с магазинчета, в дъното имаше супермаркет, а до него се виждаше още оцеляващата кантора на фирмата за недвижими имоти, която бе поставила началото на урбанизацията. Сънсет Ранч се намираше над площада, близо до задънения край на каньона. Оттам започваха многобройните пътеки за езда, които пресичаха планината и парка „Грифит“ в различни посоки. Общата им дължина надвишаваше осемдесет километра. Мари Жесто беше работила безплатно в конната база, срещу което бе имала възможност да язди до насита. Именно пред тази база спря автомобилната колона със следователите, експертите по ексхумиране и окованият във вериги убиец.

Паркингът на Сънсет Ранч бе подравнена площадка в подножието на конюшните, покрита със ситен чакъл. Оттук до върха можеше да се стигне само пеша, а гората наоколо беше толкова гъста, че площадката не се виждаше отгоре. Уейтс бе отчел това обстоятелство при избора на най-подходящото място за нападение.

Бош едва изчака Оливас да освободи задните ключалки, слезе от колата и погледна хеликоптера, който кръжеше над тях. Бяха му необходими доста усилия, за да потисне гнева, който се надигаше в душата му. Затръшна вратата и провери дали е заключена. Уейтс щеше да остане в колата, докато огледат района. Обърна се, тръгна към О’Шеа, който тъкмо слизаше от втората кола, и изръмжа:

— Обади се на твоя човек от Канал 4 и му кажи да вдигнат хеликоптера още сто и петдесет метра нагоре! Не може да работим при този шум!

— Вече го направих, Бош. Виж какво, знам, че не одобряваш присъствието на медиите, но живеем в свободно общество и медиите имат право да знаят какво правим тук.

— Особено когато това е от полза за предизборната ти кампания, нали? А сега извинявай, но имам работа. Ще търсим един труп.

О’Шеа рязко му обърна гръб и тръгна към Оливас, който стоеше до колата и наблюдаваше Уейтс. Помощник-шерифът пазеше от другата страна с пушка в ръка.

— Добре ли си, Хари? — попита Райдър.

— Никога не съм бил по-добре. А ти си пази гърба, защото от тия типове може да се очаква всичко.

Очите му не се откъсваха от О’Шеа и Оливас, които оживено обсъждаха нещо. Грохотът на хеликоптера му пречеше да чуе разговора.

— Да зарежем политиката й да се залавяме за работа. — Райдър успокоително докосна ръката му. — Сега най-важното е да открием Мари и да я върнем на близките й.

Бош погледна пръстите й на лакътя си, после бавно кимна. Райдър имаше право.

О’Шеа и Оливас събраха участниците в операцията в средата на паркинга. Единствено Уейтс остана в колата. Освен юристите, следователите и помощник-шерифа в издирването щяха да се включат двама експерти по ексхумация от Съдебна медицина, лаборантката от Градската полиция на Лос Анджелис Кати Кол с една своя колежка, плюс видеооператорът от Областната прокуратура. Хора, с които Бош беше работил и преди.

О’Шеа направи знак на оператора да включи камерата и започна:

— Колеги, събрали сме се тук с неприятната задача да открием и приберем останките на Мари Жесто, към които ще ни насочи затворникът Рейнард Уейтс. Главната ни задача по време на операцията ще е неговата охрана, а също така и нашата лична сигурност. Бъдете нащрек, работете внимателно. Четирима от нас са въоръжени. Охраната на затворника ще е поверена на детективите и помощник-шериф Дулън. Уейтс, окован, ще ни показва пътя под неотклонното наблюдение на всички. В групата ще бъдат включени видеооператорът и специалистът по газови проби, останалите ще чакат тук. Когато открием мястото и установим наличието на труп, ние ще се оттеглим заедно с Уейтс и ще дадем възможност на експертите да направят оглед като на всяко местопрестъпление. Въпроси?

— Аз няма да чакам тук — заяви Мори Суон. — Длъжен съм да бъда с клиента си през цялото време.

— Добре, господин Суон. — О’Шеа кимна. — Но не мисля, че облеклото ви е особено подходящо за случая.

Това беше вярно. По необясними причини Суон се беше издокарал с костюм и вратовръзка — за разлика от останалите участници в операцията. Бош беше с джинси, кубинки и старо брезентово яке без ръкави, райдър беше облечена по същия начин, а Оливас бе намъкнал върху тениската си найлоново яке с инициалите на полицията.

— Няма значение — отвърна Суон. — Ако случайно си съсипя обувките, ще ги включа в служебните разходи. Но няма да се разделя с клиента си.

— Добре — отстъпи О’Шеа. — Само се дръжте настрана и не пречете на екипа.

— Няма проблем.

— В такъв случай да тръгваме.

Оливас и помощник-шерифът отидоха при колата да изведат Уейтс. Грохотът на хеликоптера се усили. Снимачният екип очевидно търсеше по-добра позиция за камерите.

Оливас помогна на Уейтс да излезе от колата, провери оковите му и го поведе към средата на полянката. Помощник-шерифът ги последва на два метра с пушка в ръка.

— Трябва да ви отправя едно официално предупреждение, господин Уейтс — каза О’Шеа, когато групичката спря на няколко крачки от него. — Присъстващите тук полицейски служители са инструктирани да ви застрелят на място при евентуален опит за бягство. Искам да сте наясно с това.

— Наясно съм — отвърна Уейтс. — Предполагам, че Ще го направят с особено удоволствие.

— Значи се разбрахме. Водете, господин Уейтс.

15

Уейтс тръгна по една тясна пътечка, която чезнеше надолу между акации, дъб и гъсти шубраци. Крачеше без колебание — като човек, който знае къде отива. Скоро групата изчезна в гъстата зеленина — за огромно разочарование на телевизионните оператори в хеликоптера.

— Не е далеч — небрежно подхвърли Уейтс, сякаш беше водач на туристическа група, поела към близкия водопад.

На места пътеката почти се губеше — навлизаха в район, който не беше особено привлекателен за туристите. Оливас вече вървеше зад убиеца и вместо за ръката го държеше за веригата отзад. По всичко личеше, че няма да го изпусне нито за миг — факт, който предизвиква задоволство у Бош. Единственото неудобство на индийската нишка беше липсата на позиция за стрелба у останалите детективи — разбира се, ако затворникът решеше да побегне.

Много бяха джунглите, в които беше влизал през живота си. И винаги държеше очите и ушите си отворени, внимаваше къде стъпва и беше готов за засада. Но сега вниманието му беше насочено единствено към двамата мъже пред него: Уейтс и Оливас.

Пътеката стана още по-тясна и значително по-влажна след нощния дъжд. Бош на няколко пъти се подхлъзна. Изведнъж се разнесе рязко пропукване на съчки, последвано от тупването на паднало тяло и ругатня. Оливас и помощник Дулън се обърнаха, но очите на Бош останаха приковани в Уейтс. Адвокат Суон ругаеше, някой му помогна да се изправи.

Продължиха надолу по стръмния склон и след пет минути спряха на ръба на почти отвесно дере. Вдлъбнатината пред тях беше запълнена с кална вода, която стигаше до оголените корени на вековен дъб. Оттатък корените зееше дупка, дълбока почти три метра.

— Това го нямаше тук — измърмори Уейтс.

— Оттук ли е пътят? — попита Оливас и махна с ръка към дупката.

— Да. Трябва да слезем долу.

— Добре, задръж така. — После се обърна и каза: — Бош, предлагам да слезеш пръв и да го поемеш.

Детективът кимна, плъзна се покрай тях и се хвана за един от ниските клони на дървото. Кракът му внимателно опипа влажната почва, подметката му се плъзна.

— Лоша работа — промърмори той. — Това си е истинска пързалка. Дори да успеем да слезем, как ще се качим?

— Мамка му! — изруга Оливас.

— На един от микробусите видях стълба — подхвърли Уейтс.

Детективите се спогледаха.

— Прав е — обади се Райдър. — Криминалистите наистина имат стълба на покрива на колата си. Ако я донесем, няма да е трудно да качим по нея.

— Напротив — изсумтя Суон. — Как виждате клиентът ми да се качва и слиза по стълба с оковани ръце и крака?

Очите на всички се насочиха към О’Шеа.

— Ще измислим нещо — промърмори той.

— Чакайте! — извика Оливас. — Не си въобразявайте, че…

— В такъв случай той няма да слезе — отсече Суон. — Точка по въпроса. Няма да ви позволя да го изложите на опасност. Той е мой клиент и аз нося отговорност за него не само в юридически смисъл, а и…

О’Шеа вдигна ръка.

— Сигурността на обвиняемия е част от нашата отговорност. Мори е прав. Ако господин Уейтс падне от стълбата, защото не може да използва ръцете си, отговорността ще е наша. Но тук има хора с достатъчно оръжие, които могат да го контролират в рамките на десетина секунди, които са му нужни да слезе по стълбата.

— Отивам да я взема — обади се лаборантката. — Някой ще подържи ли това?

Казваше се Каролайн Кафарели, но всички я наричаха Кал. Тя подаде на Бош газовия анализатор — жълта кутия с Т-образна форма, обърна се и тръгна по обратния път.

— Ще отида да й помогна — каза Райдър.

— Не — спря я Бош. — Всички, които носят оръжие, ще останат при Уейтс.

Партньорката му кимна.

— Ще се оправя и сама — подхвърли Кафарели. — Стълбата е лека, от алуминий е.

— Дано не се загуби — промърмори О’Шеа, след като лаборантката изчезна между дърветата.

Няколко минути всички мълчаха.

— Вълнувате ли се, детектив? — подхвърли Уейтс. — Вече сме толкова близо.

Бош не отговори. Нямаше никакво намерение да обсъжда душевното си състояние с тоя тип.

— Опитвам се да си представя всички случаи, по които сте работили — отново опита Уейтс. — Колко от тях приличат на този? Колко са били жените като Мари? Обзалагам се, че…

— Млъквай, Уейтс! — изръмжа Оливас.

— Рей, моля те — меко добави Суон.

— Просто се опитвам да завържа разговор с детектива.

— Говори си наум! — отсече Оливас.

Тишината продължи още няколко минути, после чуха стъпките на Кафарели, придружени от металическо потракване. Бош отиде да я посрещне, взе стълбата от ръцете й и внимателно я спусна в дупката. Когато се обърна, видя, че Оливас освобождава едната ръка на затворника — другата му остана прикована за веригата.

— И другата, детектив — обади се Суон.

— Една му стига.

— Съжалявам, детектив, но няма да позволя това. Той трябва да използва и двете си ръце, за да може да се предпази при евентуално подхлъзване.

— Ще го направи и с една.

Бош ги остави да спорят, обърна се с гръб към дупката и стъпи на стълбата. Спусна се без проблеми и бавно се огледа. Пътека вече нямаше. Оттук нататък щеше да им е много по-трудно да стигнат до мястото, на което бе заровена Мари Жесто. Вдигна глава към спорещите и зачака.

— Хайде, Фреди, действай — ядосано изръмжа О’Шеа. — Помощник, вие слезте пръв и хванете на мушката си господин Уейтс — в случай, че му хрумнат някакви идеи. Детектив Райдър, разрешавам ви да извадите пистолета си от кобура. Оставате тук в подкрепа на Фреди.

Бош стъпи на долното стъпало, внимателно взе пушката от ръцете на помощник-шерифа, след което се отдръпна да му направи място. Униформеният слезе При него и си взе пушката.

Бош вдигна глава и подвикна на Оливас:

— Хвърли ми белезниците.

Улови ги във въздуха и зае позиция на второто стъпало. Уейтс започна да слиза, а операторът включи камерата си. Бош вдигна ръка и сграбчи веригата на кръста му.

— Сега е моментът, Рей — прошепна в ухото му. — Единственият ти шанс. Сигурен ли си, че не искащ да опиташ?

Уейтс стигна дъното, обърна се и протегна ръце за белезниците.

— Не, детектив. — Погледна го в очите. — Прекалено много обичам живота.

— И аз така си помислих. — Бош му щракна белезниците и погледна нагоре. — Окей, всичко е наред.

Останалите членове на групата слязоха един по един. О’Шеа се огледа и установи, че пътека няма.

— А сега накъде? — обърна се той към Уейтс.

— Ами…

Уейтс се завъртя и заоглежда шубраците.

— Не се дърпай! — изръмжа Оливас, който за малко не изпусна веригата.

— Натам — спокойно каза затворникът и кимна надясно. — Просто за момент изгубих ориентация.

— Не ни разигравай, Уейтс — предупреди го Оливас. — Или ще ни заведеш при тялото, или се връщаме в града, изправяме те пред съда и започваш да се готвиш за инжекцията! Това ясно ли ти е?

— Ясно ми е. Да вървим.

Уейтс тръгна надясно, групата го последва. Оливас продължаваше да стиска веригата на кръста му, следван от помощник-шерифа с насочена пушка. Тук земята беше доста по-мека и кална. Влагата от пролетните дъждове се беше събрала на дъното на дерето.

Излязоха на малка полянка, скрита почти изцяло под короната на огромен дъб. Уейтс вдигна глава и Бош механично проследи погледа му. На един от по-ниските клони беше окачена жълтеникава лента за коса.

— Странно — измърмори затворникът. — Едно време беше синя.

Според материалите по следствието в момента на изчезването си Мари Жесто била с прибрана коса. За целта използвала синя платнена лента. Тази информация беше предоставена от приятелка на Жесто, била с нея сутринта преди отвличането. Но сред акуратно сгънатите дрехи в изоставената кола не беше открита лента.

Бош се взря в парчето плат, обезцветено след тринадесет години на открито. После бавно се обърна към убиеца. Уейтс се усмихваше.

— Стигнахме, детектив. Най-после открихте вашата Мари.

— Къде?

— В момента стоите върху нея.

Бош направи рязка крачка назад, а Уейтс се изсмя.

— Спокойно, детектив. На нея й е все едно. Нали знаете за „дългия сън“? Един велик писател го е оставил за поколенията. Когато заспи навеки, човек не се интересува нито от грозния начин, по който е умрял, нито от мястото, на което е погребан…

Бош го погледна втренчено. Беше дълбоко озадачен от литературните познания на този мияч на прозорци. Уейтс очевидно отгатна мислите му и подхвърли:

— В затвора съм от месец май, детектив. И през Цялото това време четох…

— Отдръпни се! — рязко заповяда Бош.

Уейтс разпери ръце, колкото му позволяваха белезниците, и направи няколко крачки към дъба.

— Държиш ли го? — попита Бош.

— Да — отвърна Оливас.

Бош огледа земята. Краката му бяха оставили отпечатъци… а почвата изглеждаше особено мека, сякаш ровена от диво животно. Не вчера, не преди месец, дори година. Но несъмнено разровена. Обърна се към Кафарели и й направи знак да се приближи. Тя кимна и отиде на мястото, което й посочи — точно под лентата за коса, окачена на клона. Сондата на газовия анализатор с лекота потъна на тридесет сантиметра в меката земя. Кал заби поглед в електронния дисплей, а Бош надникна над рамото й. Познаваше принципното действие на уреда, който отчиташе съдържанието на метан в почвата — газ, който се отделя при разлагането, включително и тогава, когато трупът е в пластмасов чувал или друга материя.

— Регистрирано наличието на газ над нормалното ниво — каза Кафарели.

Бош кимна. Обзе го странно усещане. След толкова години разследване изведнъж му се прииска случаят Мари Жесто да си остане забулен в тайна. Не вярваше в това, което на служебен език се нарича „приключване на следствието“, но същевременно изгаряше от желание да знае истината. Обаче сега, броени минути преди да научи тази истина, се чувстваше странно раздвоен. Трябваше да я знае, за да продължи напред. Но как да продължи напред, след като страстното му желание да разкрие убиеца и да отмъсти за Мари отпадаше от списъка на задачите му?

Обърна се към Уейтс и подхвърли:

— Колко дълбоко си я заровил?

— На плитко е — делово отвърна затворникът. — Деветдесет и трета беше сушава година, ако си спомняте. Земята беше твърда като камък. Доста се поизпотих, докато й изкопая гроба. Все пак имах късмет, че беше дребна. Но оттогава избягвам да им копая гробове…

Бош погледна Кафарели, която бе преминала към втората проба. С помощта на няколко измервания щеше да получи грубите очертания на дупката.

Всички смълчано наблюдаваха действията й. След няколко шахматно направени проби тя вдигна ръка и я размаха в посока север-юг, за да посочи предполагаемата позиция на заровеното тяло. След това очерта дупката с върха на сондата и се отдръпна. В краката й лежеше правоъгълник с дължина около метър и осемдесет и широчина шейсет сантиметра. Малък гроб за дребен човек.

— Окей — рече с въздишка О’Шеа. — Сега ще върнем господин Уейтс в колата и ще доведем копачите.

Кафарели получи задачата да остане и да следи за чистотата на местопрестъплението. Останалите се обърнаха и тръгнаха към стълбата. Бош остана последен, дълбоко замислен върху детайлите на ландшафта. Имаше чувството, че тази част на планината е девствена и някак свята. Надяваше се, че Уейтс е казал истината и че младата жена не е била принудена да извърви жива пътя към лобното си място.

Райдър и Оливас първи се качиха по стълбата. Бош свали белезниците на Уейтс и го побутна нагоре.

Убиецът започна да се изкачва, а помощник-шерифът насочи пушката си в гърба му. За миг Бош беше обзет от изкушението да симулира подхлъзване в калта и да блъсне униформения, за да предизвика неволен изстрел. Това беше начинът да се освободят веднъж завинаги от изверга, който се катереше нагоре. Затвори очи да прогони тази мисъл, после погледна нагоре. Партньорката му го гледаше втренчено, сякаш бе отгатнала какво се върти в главата му. Той разпери ръце, устните му оформиха едно беззвучно какво?

Райдър го изгледа неодобрително и бавно се отдръпна от стълбата. Ръката й с пистолета бе отпусната до тялото й. Оливас посрещна затворника с отворена прегръдка и късо заповяда:

— Ръцете!

— Разбира се, детектив.

От позицията си в ямата Бош виждаше само гърба на Уейтс. От положението на тялото му можеше да заключи, че е протегнал ръце за белезниците.

А после събитията се развиха с главозамайваща бързина. Тялото на затворника смени позицията си и вече изглеждаше прекалено наведено към Оливас. „Нещо става!“, механично помисли Бош, а след това със свръхестествена яснота видя какво точно: Уейтс посягаше към пистолета на Оливас, поклащащ се в кобура под якето.

— Спри! — панически изкрещя агентът. — Какво правиш?!

Затворникът обаче се вкопчи в него и рязко го завъртя с гръб към стълбата. Помощник-шерифът не можеше да стреля, Бош също. Коляното на Уейтс се стрелна нагоре със скоростта на бутало и се заби в слабините на Оливас. Агентът политна назад и в същия момент треснаха два приглушени изстрела. Миг по-късно тялото му се стовари върху Бош.

Повален в калта, Бош трескаво се мъчеше да извади пистолета си. Горе отекнаха още два изстрела, чуха се викове. Все още затиснат от Оливас, Бош вдигна очи към ръба на ямата, но не видя нито Уейтс, нито Райдър. После отгоре надникна лицето на затворника… и той спокойно насочи пистолета и стреля. Превърнало се в щит, тялото на Оливас се разтърси от две попадения.

Пушката на помощник-шерифа изтрещя, но куршумът се заби в дънера на близкото дърво. Уейтс отвърна на огъня и Бош чу как униформеният тежко рухва зад него. Чуха се и бягащи стъпки.

— Бягай, страхливецо! — изрева убиецът. — К’во стана с шибаната ни сделка, а?

Насочи пистолета надолу и стреля още два пъти. Миг по-късно Бош най-после успя да измъкне оръжието си и го насочи към стълбата. Уейтс приклекна и рязко я издърпа за горния край. Бош изблъска тялото на Оливас, изправи се и насочи пистолета нагоре.

В следващия миг чу нови стъпки и разбра, че Уейтс бяга.

— Киз! — изкрещя той.

Никакъв отговор. Един поглед към Оливас и помощник-шерифа беше достатъчен: и двамата бяха мъртви. Бош тикна пистолета в колана си и се закатери нагоре, хващаше се за стърчащите от калта коренища. Земята под краката му се ронеше. Един корен се счупи и той се свлече на дъното на ямата.

— Киз, чуваш ли ме!

Тишина. Той се надигна и отново запълзя нагоре, този път по диагонал на почти отвесната стена. В крайна сметка успя да се покатери, макар и с цената на изпочупени нокти и отчаяно ритане. За миг зърна гърба на Уейтс — убиецът тичаше към паркинга. Вдигна пистолета и стреля пет пъти, бързо, но Уейтс изчезна между дърветата.

Бош понечи да хукне след него… но видя окървавеното тяло на партньорката си, проснато в храсталака.

16

Киз Райдър лежеше по гръб. Лявата й ръка притискаше шията, дясната беше безсилно отпусната на земята. В широко отворените й очи се четеше ням въпрос, но им липсваше фокус. Сякаш беше ослепяла. Дясната й ръка беше цялата в кръв. Бош веднага видя входящата рана, малко под палеца. Моментално прецени, че не е толкова тежка, колкото другата — някъде около шията. Между пръстите й бликаше кръв. Куршумът най-вероятно беше засегнал сънната артерия, а това означаваше, че може да умре за броени минути, ако не и за секунди от обилния кръвоизлив или кислороден глад в мозъка.

— Тук съм, Киз, спокойно — каза той и коленичи до нея. Лявата й ръка притискаше гърлото твърде слабо, за да спре кръвотечението. Личеше, че силите бързо я напускат.

— Дай да видя… — Той внимателно отмести пръстите й и видя, че раните са две — входяща и изходяща. Кръвта ритмично пулсираше под дланите му.

— О’Шеа! — изкрещя той.

— Бош? — долетя приглушеният отговор от дъното на ямата. — Къде е? Уби ли го?

— Избяга! Трябва ми санитарния пакет от джипа на Дулън. Бързо!

Изтече цяла минута, преди отново да чуе паническия глас на прокурора.

— Дулън е ранен, Фреди също!

— Мъртви са, О’Шеа! — изкрещя Бош. — Обади се по радиостанцията, веднага! Райдър все още е жива и трябва да я…

В далечината екнаха два изстрела, последвани от женски писък. „Кати Кол и хората, останали на паркинга“, помисли Бош. Треснаха още два изстрела. Хеликоптерът над главите им направи рязък завой и започна да се отдалечава. Очевидно Уейтс беше стрелял по него.

— Хайде, О’Шеа! — изкрещя той. — Няма време!

Не получи отговор, върна ръката на Райдър върху раната и прошепна:

— Натискай с всичка сила, Киз. Веднага се връщам!

Скочи и грабна стълбата, която Уейтс бе изтеглил. Спусна я в ямата между телата на Дулън и Оливас и бързо слезе. О’Шеа беше коленичил до трупа на Оливас. Очите му бяха точно толкова оцъклени и лишени от изражение, колкото тези на мъртвия полицай. На няколко крачки от тях Суон бе опрял гръб на едно дърво, лицето му беше бяло като вар. Кафарели беше хвърлила уреда и се мъчеше да извади радиостанцията изпод трупа на Дулън. Помощник-шерифът беше паднал по очи.

— Остави на мен, Кал! — викна Бош. — Бягай горе да помогнеш на Киз. Трябва на всяка цена да спрем кръвоизлива от шията й!

Без да каже нито дума, лаборантката се покатери по стълбата. Бош обърна Дулън и видя малката дупка в средата на челото му. Очите му бяха отворени и в тях се четеше изненада. Без да губи нито секунда, той свали радиостанцията от колана му, отправи позивните за „ранен полицай“ и поиска незабавна медицинска помощ по въздуха на паркинга под Сънсет Ранч. Едва след като получи уверения, че екипът тръгва, Докладва за бягството на въоръжения убиец. Продиктува отличителните белези на Уейтс, тикна радиостанцията под колана си и хукна към стълбата. Пътьом се извърна към О’Шеа, Суон и оператора, който продължаваше да снима:

— Елате всички! Трябва да я пренесем до паркинга. Там всеки момент ще дойде медицински хеликоптер!

О’Шеа продължаваше да гледа Оливас, тялото му трепереше.

— Мъртви са, не можем да им помогнем! — изкрещя от горния край на дупката Бош. — Ела, трябваш ми!

Кафарели притискаше раната на партньорката му, но един поглед му беше достатъчен да разбере, че времето й изтича. Животът бавно я напускаше, очите й потъмняваха. Бош се отпусна на колене, грабна здравата й ръка и започна да я разтрива. Мимоходом отбеляза, че Кафарели е увила раната на другата й ръка с връзката за коса.

— Дръж се, Киз! Ей сега ще те измъкнем оттук, хеликоптерът вече лети насам!

Огледа се за подръчни материали. Главата на Мори Суон се показа над ръба на ямата и това беше достатъчно в главата му да се появи идея. Той помогна на адвоката да стъпи на твърда земя и погледна надолу. О’Шеа вече се катереше нагоре, операторът чакаше ред след него.

— Остави камерата! — викна Бош.

— Не мога. Аз отговарям за…

— Качиш ли я горе, ще я направя на парчета!

Операторът неохотно остави камерата на земята, извади дигиталния диск и го пусна в един от многобройните джобове на комбинезона си. Бош го изчака да се покатери, издърпа стълбата и я сложи до Райдър.

— Ще я използваме за носилка. Хващаме я по двама отпред и отзад. Кал, ти ще вървиш отстрани и ще притискаш раната на шията й.

— Ясно.

— Дайте да я преместим.

Бош приклекна до дясното рамо на партньорката си, другите трима също се наведоха. Вдигнаха Райдър и внимателно я сложиха на стълбата. Кафарели притискаше раната.

— Много внимателно — предупреди ги Бош. — Наклоним ли стълбата, тя ще падне. Кал, имай грижата да я придържаш.

— Добре, да вървим.

Вдигнаха стълбата и поеха нагоре по пътеката. Разпределена между четиримата, тежестта на Райдър не беше проблем. Но калта беше. На два пъти Суон се подхлъзна с официалните си обувки и импровизираната носилка опасно се накланяше. Положението спасяваше Кафарели — почти прегръщаше ранената.

Стигнаха до площадката за по-малко от десет минути. Бош веднага забеляза, че микробусът на Съдебна медицина липсва, но Кати Кол и двамата й помощници бяха там, живи и здрави.

Вдигна очи към небето, но хеликоптер не се виждаше. Кимна към микробуса на криминалистите, измъкна радиостанцията и изрева в микрофона:

— Къде е помощта?

Отговорът беше, че е на път и всеки момент ще се появи. Внимателно оставиха стълбата на земята и се огледаха. Площадката предлагаше достатъчно място за кацане. Зад гърба на Бош долетя гласът на О’Шеа, който разпитваше Кол:

— Какво стана? Накъде тръгна Уейтс?

— Изскочи от гората и започна да стреля по хеликоптера на телевизията. После насочи оръжието си към нас, скочи в микробуса и потегли надолу.

— Онзи хеликоптер тръгна ли след него?

— Мисля, че не. Изчезна веднага щом Уейтс започна да стреля по него.

В далечината се разнесе монотонно боботене. „Дано не са онези тъпаци от Канал 4“, помисли си Бош, зае позиция в центъра на площадката и зачака. Миг по-късно над дърветата се появи сребристата машина на Въздушна евакуация и той размаха ръце.

В мига, в който хеликоптерът се приземи, от него скочиха двама мъже и хукнаха към паркинга. Единият носеше куфарче с оборудване и медикаменти, а другият — носилка. Без да губят нито секунда, те коленичиха от двете страни на Райдър и почнаха работа. Изправен зад тях със скръстени на гърдите ръце, Бош мълчаливо ги наблюдаваше. Единият сложи кислородна маска на ранената, а другият сръчно й нагласи системата. После се заеха с огледа на раните. „Дръж се, Киз, дръж се Киз!“, безмълвно повтаряше Бош.

Единият от санитарите се обърна и завъртя показалец по посока на пилота. Това означаваше, че трябва да излетят веднага. Двигателят моментално увеличи оборотите. Пилотът беше готов.

Разгънаха носилката и сложиха Райдър на нея. Бош хвана една от дръжките и помогна да я пренесат до машината.

— Може ли и аз да дойда? — изкрещя той, за да надвика грохота на мотора.

— Какво? — Единият от екипа се обърна.

— Може ли да дойда?

— Не, сър. — Човекът поклати глава. — Трябва ни място, за да работим. Тя се нуждае от спешно стабилизиране.

Бош кимна.

— Къде ще я откарате?

— В „Сейнт Джоузеф“.

Бош отново кимна. „Сейнт Джоузеф“ се намираше в Бърбанк, оттатък хълма. Полетът дотам щеше да продължи не повече от пет минути, но с кола трябваше значително повече време, тъй като трябваше да се заобиколи планината.

Качиха носилката и Бош се отдръпна. Прииска му се да извика нещо окуражаващо на партньорката си, но нищо не му идваше наум. В следващия миг вратичката се захлопна и вече беше късно. Е, ако Киз изобщо бе в съзнание, със сигурност щеше да разбере какво би искал да й каже.

Хеликоптерът излетя и Бош механично направи още няколко крачки назад. Не беше сигурен дали някога ще види Киз Райдър жива.

Секунди след отлитането на машината за спешна помощ на паркинга с рев се появи патрулна кола с включена синя лампа. От нея изскочиха двама униформени полицаи от участъка в Холивуд. Единият извади пистолета си и го насочи в гърдите на Бош. Той погледна калните си окървавени дрехи и веднага разбра защо.

— Аз съм полицай! — извика той. — Значката е в задния ми джоб!

— Да я видим тогава! — изръмжа в отговор онзи с пистолета. — Бавно!

Бош измъкна портфейла си и го разтвори. Проверката беше извършена светкавично и пистолетът беше прибран.

— В колата! — кратко нареди Бош и хукна към задната врата на патрулката. — Трябва да тръгваме веднага!

Полицаите се подчиниха и той им нареди да карат надолу към Бийчуд.

— А после? — попита мъжът зад волана.

— Ще ме закарате в „Сейнт Джоузеф“. Хеликоптерът току-що отнесе партньорката ми там.

— Разбрано.

Шофьорът включи сирената и настъпи газта. Патрулната кола направи обратен завой с пронизително свирене на гумите, изпод които излетяха камъчета. Макар и със специално окачване, като повечето автомобили на полицията в Лос Анджелис, колата опасно се разклати на завоя. Но Бош не се интересуваше от това. Сега най-важното беше да стигне до Киз. Малко по-надолу се разминаха на косъм с друга патрулна кола.

Шофьорът намали скоростта едва когато навлязоха в пешеходната зона на малко селце, разположено в подножието на хълма.

— Спри! — внезапно изкрещя Бош.

Човекът зад волана реагира светкавично, гумите из-скърцаха.

— Дай на заден! Видях микробуса!

— Какъв микробус?

— Дай назад, бързо!

Патрулната кола направи маневра и тръгна в обратна посока, към общинския пазар.

Отвъд сергиите се виждаше светлосивият микробус на Съдебна медицина, залепен плътно до тротоара.

— Арестантът ни докопа пистолет и успя да избяга — поясни Бош. — Ей с онзи микробус…

След което описа външния вид на Уейтс и добави, че ще използва оръжие без никакво колебание — и че вече го е направил в гората и е убил двама служители на реда.

Решиха първо да огледат паркинга, а след това да се заемат с пазара. Поискаха подкрепления по радиостанцията и слязоха от колата с оръжие в ръце.

Огледът на паркинга мина бързо. Остана им единствено микробусът, който се виждаше в дъното. Оказа се отключен и празен. На пода в товарния отсек се търкаляше оранжевият затворнически комбинезон. Това означаваше, че Уейтс е имал други дрехи под него — или че е намерил с какво да се преоблече.

— Внимавайте! — каза Бош. — Не знаем как е облечен. Дръжте се близо до мен, аз знам как изглежда.

Тримата предпазливо тръгнаха към отсрещния магазин. Бош разбра, че са закъснели, в мига, в който стъклената врата автоматично се плъзна встрани. Мъж с табелка „мениджър“ на ревера успокояваше истерично ридаеща жена, която се държеше за бузата. Мениджърът видя униформените полицаи и им махна да се приближат. Изобщо не обърна внимание на оплесканите с кал и кръв дрехи на Бош.

— Ние се обадихме — каза мъжът. — Току-що откраднаха колата на госпожа Шелтън.

Жената кимна през сълзи.

— Можете ли да опишете нападателя? — попита Бош. — Как беше облечен? Каква марка е колата ви?

— Ще се опитам.

— Добре. — Бош се обърна към колегите си. — Един от вас остава тук да снеме показанията, другият трябва да ме закара до „Сейнт Джоузеф“, веднага!

Шофьорът тръгна с него, а колегата му остана в магазина. След минута колата излетя от Бийчуд Кениън и се понесе към прохода Кауенга. По радиостанцията обявиха, че се издирва сребристо БМВ 540 във връзка със 187 УПР — Убийство на представител на реда. Заподозреният бил с бял гащеризон. Бош веднага разбра, че Уейтс е използвал резервното облекло, което по всяка вероятност е открил в микробуса на Съдебна медицина.

Сирената им разчистваше пътя, но до болницата оставаха поне още петнадесет минути. Сърцето на Бош се сви от мрачно предчувствие. Опита се да го прогони, опита се да си представи Киз Райдър жива и здрава, с вечната й усмивка. Когато излязоха на магистралата, Бош заоглежда всичките осем платна в северна посока — търсеше сребристо БМВ с убиец зад волана.

17

Бош влезе във фоайето на спешна помощ със служебната значка в ръка. Приведена над стола на прегърбен пациент, дежурната администраторка на приемното отделение бързо записваше данните му. Когато се приближи достатъчно, Бош видя, че човекът се е привел над ръката си — с неестествено извита китка.

— Къде е полицейската служителка, която докараха преди малко? — попита той, без да се извини за прекъсването.

— Нямам информация, сър — отвърна служителката. — Ако седнете и…

— Кой може да ми даде информация? Къде е дежурният лекар?

— При пациентката, сър. Ако го повикам да ви даде информация, кой ще се грижи за нея?

— Значи е жива?

— Засега не мога да…

Бош й обърна гръб и решително тръгна към двете врати в дъното на коридора. Натисна едно копче на стената и вратите се отвориха. Администраторката извика нещо след него, но той дори не се обърна. В шоковата зала имаше осем маси, отделени с подвижни паравани. В центъра имайте нещо като кабинет за лекарите и сестрите, в който постоянно влизаха и излизаха хора с бели престилки. Пред паравана вдясно стоеше единият от мъжете, който беше оказал първа помощ на Райдър.

— Как е тя? — викна Бош, докато тичаше към него.

— Държи се. Изгубила е много кръв, но…

И като видя с кого разговаря, млъкна.

— Не може да влизате тук, полицай. Отидете в чакалнята…

— Тя е мой партньор! Искам да зная какво е състоянието й.

— В момента с нея се занимава един от най-добрите екипи за спешна помощ в града. Правят всичко възможно да й спасят живота. Обзалагам се, че ще успеят, но вие трябва да се махнете оттук.

— Господине?

Бош рязко се обърна. Към него крачеше мъж с униформата на охранител, следван от администраторката.

— Искам да получа информация за състоянието й, нищо повече — обясни Бош.

— Моля да ме последвате, господине — твърдо рече охранителят и го хвана за лакътя.

— Не ме докосвайте, аз съм полицейски детектив! — Бош дръпна ръката си. — Искам да разбера какво става с партньорката ми.

— Ще ви съобщят. Сега моля да…

Човекът допусна фаталната грешка отново да посегне към него. Този път Бош не се отдръпна, а го Удари през пръстите и изръмжа:

— Казах да не ме пипаш!

— Спрете! — намеси се човекът от бърза помощ. — Детектив, елате да изпием по едно кафе и ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Става ли?

Бош не отговори и онзи реши да подслади предложението си.

— Ще ви намеря някоя чиста престилка, за да махнете тези кални дрехи. Така ще е по-добре, нали?

Бош не възрази. Пазачът облекчено кимна, а санитарят тръгна към близкия склад за чисто работно облекло и се обърна да прецени ръста на детектива. Свали от най-горния рафт една светлосиня престилка, прибави към нея меки чехли и го поведе към дежурната стая, където имаше автомати за кафе, безалкохолни напитки и сандвичи. Бош избра кафе без мляко, но нямаше монети. Човекът се усмихна, бръкна в джоба си и каза:

— Ако искате да се измиете и преоблечете, умивалнята е отсреща.

— Първо ми кажете как е тя.

— Добре, седнете.

Седнаха до една малка кръгла масичка в дъното на помещението и човекът протегна ръка:

— Приятно ми е, Дейл Дилън.

— Хари Бош. — Бош стисна десницата му.

— Радвам се да се запознаем, детектив Бош. Преди всичко искам да ви благодаря за всичко, което сте направили там, в калта. Твърде вероятно е да се окаже, че сте спасили живота на вашата партньорка. Изгубила е много кръв, но е борец. В момента я реанимират, да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Тежко ли е състоянието й?

— Да. Това е един от онези случаи, при които нищо не се знае, преди да бъде стабилизирана. Куршумът е засегнал артерията. В момента я подготвят за операция. Поради загубата на кръв има риск от шок. Все още е в опасност, но ако избегне шока, има всички шансове да се оправи. „Да се оправи“ означава да оживее и да се подложи на продължителна рехабилитация.

Бош кимна.

— Това е неофициалното ми мнение — добави Дилън. — Не съм лекар и не би трябвало да споделям с вас нищо.

Бош усети вибрациите на телефона в джоба си, но не реагира.

— Благодаря за всичко — каза уморено. — Кога ще мога да я видя?

— Нямам представа. Работата ми е да ги докарам дотук и да ги предам в ръцете на реаниматорите. Казах ви всичко, което зная, дори повече от позволеното. Ако решите да чакате тук, ще е по-добре да се измиете и преоблечете. С тези дрехи плашите хората…

Бош кимна и Дилън се изправи. Беше свършил добра работа — бе предотвратил една доста взривоопасна ситуация.

— Благодаря, Дейл.

— Няма за какво, детектив. Не се сърдете на пазача, ако случайно го срещнете.

— Окей.

Човекът си тръгна, а Бош влезе в умивалнята и смъкна калното яке. Оказа се, че болничният халат няма джобове, в които да прибере пистолета, телефона, значката и останалите си лични вещи. По тази причина реши да остане с мръсните джинси. После вдигна глава към огледалото. Лицето му беше кално и оплескано с кръв. През следващите пет минути се плиска с вода и търкаше ръцете си със сапун. Спря едва когато видя, че в умивалника тече абсолютно чиста вода.

Когато се върна в дежурната стая, някой му беше изхвърлил кафето. За всеки случай отново се пребърка за монети, но джобовете му бяха празни.

Тръгна към приемното отделение. Оказа се, че там е пълно с цивилни и униформени полицаи. Сред тях беше и прекият му началник Ейбъл Прат, пребледнял като платно.

— Хари, как е Райдър?

— Не ми дадоха официална информация. Санитарят, който я докара тук, твърди, че има шанс да се оправи.

— Слава Тебе, Господи! А какво стана горе?

— Не съм много сигурен. По някакъв начин Уейтс се докопа до оръжие и откри стрелба. Нещо ново с издирването му?

— Зарязал е откраднатата кола на булевард „Холивуд“ близо до станцията на Ре Лайн. Никой не знае накъде се е насочил след това.

Бош се замисли. Ако Уейтс бе взел метрото, можеше да слезе навсякъде — от Северен Холивуд до центъра на града. А от центъра имаше линия, която водеше директно към Ехо Парк.

— Търсят ли го в района на Ехо Парк?

— Навсякъде го търсят, човече. От ОУО всеки момент ще дойдат, за да те разпитат. Аз настоях за това, защото предполагах, че няма да искаш да ходиш чак до Паркър.

— Правилно.

— Ти знаеш как да се оправиш с тях, Хари. Просто им кажи истината.

Отдел „Употреба на оръжие“ нямаше да му създаде никакви проблеми. Лично той не беше извършил никакви нарушения при инцидента с Уейтс, но типовете от ОУО бяха длъжни да снемат показанията му.

— Вероятно ще се забавят, защото в момента са горе, на Сънсет Ранч, и записват показанията на очевидците. Как по дяволите се докопа до оръжие тоя тип?

— Докато се качваше по стълбата, Оливас го допусна прекалено близо до себе си. Той успя да му измъкне пистолета и започна да гърми като полудял. Горе бяха Оливас и Киз, аз бях долу. Всичко се случи за секунди.

— Божичко!

Прат поклати глава. Личеше, че иска да зададе още въпроси, да получи подробно описание на целия инцидент. Вероятно беше загрижен не само за съдбата на Райдър, но и за собственото си положение. След кратко колебание Бош реши да сподели и онази малка подробност, която можеше да усложни ситуацията.

— Не беше с белезници — тихо каза той. — Свалихме ги, за да може да се изкатери по стълбата. За тридесет секунди, не повече. Но те се оказаха достатъчни, за да си нанесе удара. Оливас го допусна прекалено близо до себе си и оттам започна всичко.

Прат го гледаше с недоумение.

— Свалили сте му белезниците?!

— По нареждане на О’Шеа.

— Това е добре. Значи отговорността е негова. Не искам никакви удари срещу Неразкрити престъпления, не искам след двайсет и пет години да ми лепнат подобно петно!

— А Киз? — Бош го изгледа подозрително. — Нали няма да я хвърлиш на вълците?

— Няма. Ще съм твърдо зад нея, но не и зад онзи шибан прокурор. О’Шеа да върви по дяволите!

Телефонът в джоба на Бош отново започна да вибрира. Той го извади и погледна екрана — на него се беше изписало „непознат номер“. Въпреки това натисна бутона за връзка, просто защото искаше да се отърве от безкрайните въпроси на Прат, който мислете единствено за задника си. Беше Рейчъл.

— Хари, току-що получихме съобщение за бягството на Уейтс. Какво стана?

Бош чак сега си даде сметка, че ще разказва за инцидента през целия ден, а може би и до края на дните си. Кимна на Прат да го извини и отиде в близката ниша с малък фонтан, в която имаше телефонни кабини. Обясни максимално лаконично какво се беше случило в Бийчуд Кениън, спомена и за състоянието на Райдър. Пред очите му отново изплува Уейтс, как посяга към пистолета.

Рейчъл предложи да дойде в болницата, но той я разубеди — каза й, че не знае още колко време ще е тук, а и освен това го очаква разпит от ОУО.

— Довечера ще се видим ли? — попита Рейчъл.

— Само ако всичко с Киз е наред. В противен случай ще остана в болницата.

— Мисля да отида у вас. Обади ми се там.

— Добре.

Бош излезе от нишата и се огледа. Чакалнята на спешното отделение започваше да се пълни с репортери — възбудено се промъкваха между полицаите с микрофони в ръце. Това означаваше, че новината вече се е разпространила навсякъде и началникът на полицията ще цъфне всеки момент. Можеше пък да е за добро. Присъствието му можеше да накара болничната управа да даде по-подробна информация за състоянието на Райдър.

Отиде при Прат, който разговаряше с капитан Норона — шефа на дирекция „Обири и убийства“, — и попита:

— Какво ще стане с изравянето?

— Изпратих горе Рик Джаксън и Тим Марсия — отвърна Прат. — Ще се погрижат за всичко.

— Случаят е мой! — троснато рече Бош.

— Вече не е — намръщено процеди Норона. — Вие сте отстранен до изясняване на случая от ОУО. След инцидента вие сте единственият професионален полицай от екипа, който все още е в състояние да говори. Това е главното. Изравянето на Жесто минава на втори план и ще бъде осъществено от Марсия и Джаксън.

Бош разбра, че няма смисъл да спори. Капитанът беше прав. Въпреки че имаше още четирима свидетели на инцидента, които се бяха отървали без наранявания, единствено неговите показания щяха да имат тежест.

Пред входа на спешното отделение настъпи раздвижване. Няколко души с камери на раменете се заблъскаха за по-добра позиция около двойната врата. Миг по-късно оттам се появи началникът на полицията, заобиколен от антуража си. Норона тръгна да го посрещне, след което двамата се спряха пред администраторката — същата, която беше отказала да даде сведения на Бош. Но сега тя беше самата любезност, кимна с усмивка на новодошлия и веднага вдигна телефона пред себе си. Явно умееше да се ориентира.

След три минути в приемната се появи главният лекар на болницата и покани шефа на частен разговор. Бош издебна момента и ловко се включи в процесията началници на отдели и сътрудници, които бяха част от антуража.

— Извинете за момент, доктор Ким — обади се един глас зад процесията. Всички спряха. Показалецът на администраторката се насочи към Бош. — Този човек е с групата.

Началникът на полицията се втренчи в Бош, поклати глава и каза:

— В групата е. Той е най-важният!

Каза го с тон, който изключваше всякакви спорове.

Служителката зяпна. Главният лекар й хвърли намръщен поглед и покани гостите си в едно от неизползваните помещения, в което имаше празно легло.

— Господин началник, вашата служителка…

— Детектив. Тя е детектив.

— Извинете ме. Вашият детектив е в шокова зала и за нея се грижат лекарите Пейтъл и Уъртинг. В момента няма как да ги повикам за подробности по състоянието й, затова аз ще отговоря на въпросите ви.

— Добре. — Шефът заби очи в лицето му. — Ще прескочи ли трапа?

— Да, мисля, че да. Но не това е главното в момента. Въпросът е за трайните увреждания. Един от куршумите е засегнал сънната артерия, която снабдява мозъка с кислород. Засега не можем да кажем какви са пораженията на мозъка и какви ще са последствията от тях.

— Няма ли възможност за някакви тестове?

— Има, разбира се. И вече ги проведохме. Показаха наличие на мозъчна дейност, което на този етап е изключително добра новина.

— Може ли да говори?

— Не, сър. Пациентката е под упойка за спешна операция и през следващите няколко часа няма да е в състояние да говори. Ще разберем дали това е възможно най-рано тази нощ или утре сутринта, когато се събуди.

— Благодаря, доктор Ким. — Началникът на полицията кимна и протегна ръка към паравана, който ги разделяше от общото помещение. После изведнъж спря и се обърна.

— Докторе, преди време тази жена работеше в моя екип. Не искам да я загубя.

— Правим всичко възможно, сър. Няма да я загубите.

Групата тръгна към изхода. В следващия момент Бош усети една тежка ръка на рамото си, обърна се и видя началника — дърпаше го настрана.

— Как сте, детектив Бош?

— Добре съм, шефе.

— Благодаря ви, че я докарахте тук с максимална бързина.

— Никак не беше максимална. Освен това не го направих сам.

— Знам, знам. О’Шеа вече обяснява на репортерите как сте я изнесли от гората — разбира се, като изтъква своето решаващо участие.

Бош не беше изненадан от тази новина.

— Останете с мен, детектив — добави шефът.

Двамата минаха през чакалнята и излязоха на рампата за линейки. Началникът проговори едва когато се отдалечиха достатъчно.

— Ще ни разкъсат на парчета за тая работа. Защото допуснахме бягството на един доказан сериен убиец и градът скоро ще изпадне в паника. Искам да разбера какво стана в планината, детектив. Как се стигна до тази ужасна развръзка?

Бош разбиращо кимна. Даваше си съвсем ясна сметка, че инцидентът в Бийчуд Кениън е бомба, чиято ударна вълна ще разтърси както градските власти, така и полицията.

— Добър въпрос, шефе — въздъхна той. — Бях там, но не съм сигурен какво точно стана.

След което отново започна да разказва.

18

Репортерите и представителите на полицията бавно започнаха да напускат приемната. В известно отношение Киз Райдър ги беше разочаровала, защото все още беше жива. Ако беше предала Богу дух, всичко щеше да е наред. Новината излиза на първа страница, обществото получава всички подробности на трагедията, и толкоз. До новата сензация и поредната пресконференция. Но тя се беше вкопчила в живота и това обърка събралите се пред болницата хора. Те не можеха да стоят и да чакат, защото имаха друга работа. Така че броени часове по-късно Бош отново се оказа сам в просторната чакалня. В този критичен момент от живота си Райдър беше останала съвсем сама. Нямаше приятел, а родителите й бяха напуснали Лос Анджелис малко след преждевременната смърт на сестра й. Единственият й близък човек в този град беше Бош.

Малко след пет следобед в залата отново се появи доктор Ким — очевидно очакваше да види началника на полицията или поне някой друг униформен служител на реда с по-високо звание от детектив. Наложи му се обаче да се задоволи с Бош, просто защото други нямаше.

— Справя се добре. — Той се усмихна уморено. — Вече е в съзнание, реагира на невербалните комуникации. Не може да говори, защото е интубирана, но първоначалните признаци са обнадеждаващи. Няма удар, няма инфекция, всичко изглежда наред. Втората рана също е стабилизирана, но с нея ще се занимаваме утре. Мисля, че една операция й стига за днес.

Бош мълчаливо кимна. Душата му се изпълни с огромно облекчение. Киз щеше да се справи!

— Може ли да я видя?

— Само за няколко минути — отвърна докторът след кратко колебание. — Вече ви казах, че не може да говори. Елате.

Бош за втори път последва главния лекар през летящата врата. Минаха през спешното отделение и влязоха в шоковата зала. Киз беше на второто легло вдясно. Тялото й изглеждаше дребно, заобиколено от всякаква апаратура и опасано с маркучи. Очите й бяха замъглени и изобщо не трепнаха при появата му. Беше в нещо като полусъзнание.

— Здрасти, Киз — усмихна се той и хвана здравата й ръка. — Как си, партньорке? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Дойдох просто да те видя. Главният лекар току-що ме увери, че ще се оправиш. След рехабилитацията ще си като нова!

Тя не можеше да отговори заради тръбата, натика-на дълбоко в гърлото й. Но пръстите й леко стиснаха ръката му — много положителен признак.

Той седна до леглото, без да пуска ръката й. През следващите тридесет минути не й каза почти нищо.

В пет и половина се появи дежурната сестра и каза, че във фоайето го чакали двама мъже. Бош се надигна, стисна ръката на Киз за последен път и обеща да дойде още на следващата сутрин.

Мъжете се оказаха следователи от ОУО. Старшият беше лейтенант Рандолф, а другият се казваше Осейни. Лейтенантът беше стар познат на Бош — имаше дългогодишна практика в отдела и беше разследвал четири случаи на употреба на оръжие с негово участие.

Излязоха от болницата и седнаха в служебната кола, за да говорят на спокойствие. Бош се настани отзад до включения магнетофон и започна да разказва. Рандолф и Осейни мълчаливо изслушаха подробностите от началото на следствието и се намесиха едва когато премина на описанието на събитията от сутринта. Тази намеса прие формата на десетки въпроси, които имаха за цел да открият отклонения от предварително разработения план на операцията. Личеше желанието им да установят, че важните, а може би и всички решения са били вземани от представителя на Областната прокуратура Рик О’Шеа. Разбира се, това не означаваше, че полицията се стреми да прехвърли цялата отговорност за провала върху О’Шеа — те просто вземаха съответните защитни мерки.

По тази причина Рандолф настоя за максимална точност в момента, в който Бош спомена за възникналия спор относно свалянето на белезниците на Уейтс преди спускането по стълбата. Искаше да чуе кой какво е казал, точните думи на всеки. Бош знаеше, че са го оставили за десерт. Със сигурност вече бяха разпитали Кал Кафарели, Мори Суон, О’Шеа и оператора с видеокамерата.

— Успяхте ли да прегледате филма? — попита той, след като свърши с обясненията.

— Още не.

— Ситуацията би трябвало да е записана изцяло. В момента, в който започна стрелбата, камерата работеше. Всъщност аз също съм любопитен да видя този запис.

— Честно казано, това няма как да стане — въздъхна Рандолф. — Корвин твърди, че е изгубил диска в гората.

— Корвин е операторът, така ли?

— Да. Предполага, че е изпаднал от джоба му, докато сте пренасяли Райдър със стълбата. До този момент не успяхме да го открием.

Политическата математика беше проста. Корвин работеше за О’Шеа, а записът щеше да покаже, че О’Шеа инструктира Оливас да свали белезниците на затворника.

— Този човек лъже — каза Бош. — Джобовете му бяха пригодени за специално оборудване. С очите си видях как пусна диска в един от тях, който беше със самозалепващо се капаче. Направи го, преди да се качи по стълбата. Дискът е у него.

Рандолф отегчено кимна. Сякаш предварително знаеше, че ситуацията е била точно такава.

— Записът показва, че О’Шеа казва на Оливас да свали белезниците — добави Бош. — Запис, който прокурорът не би желал да стигне до медиите или до Главното полицейско управление на Ел Ей — нито в годината на изборите, нито никога. Следователно въпросът е дали Корвин го е скрил, за да оказва натиск върху О’Шеа, или самият О’Шеа му е заповядал да го скрие. По мое лично мнение е по-скоро второто.

На това Рандолф дори не си направи труда да кимне. Каза само:

— Добре. Дайте да направим още един преглед на събитията и да приключваме.

Бош разбра какво му се казва: че проблемът със записа не е негов.

— Както искате.

Приключиха малко преди седем. Бош ги помоли да го свалят до центъра „Паркър“, където беше колата му. По пътя изобщо не отвориха дума за разследването. Рандолф включи радиото на вълната на местната радиостанция и мълчаливо изслушаха новините, които съдържаха медийната версия на инцидента в Бийчуд Кениън и хода на издирването на Рейнард Уейтс.

Третата новина засягаше политическите последици от бягството на затворника. Ако Бош и компания бяха търсили повод за предизборен дебат, усилията им положително бяха успешни. Всички противници на О’Шеа в общинския съвет критикуваха действията на полицията и прокуратурата по време на акцията. В опит да се дистанцира от този провал О’Шеа беше направил изявление в смисъл, че не е бил нищо повече от наблюдател, който не е вземал никакви решения във връзка с транспортирането и охраната на затворника. Новината завършваше с описание на смелите му действия за спасяването на ранен полицейски служител и личното му участие в пренасянето на този служител през гористата местност, в която е дебнел въоръженият престъпник.

Рандолф въздъхна и изключи радиото. Беше чул достатъчно.

— Какъв човек, а? — подхвърли Бош. — Няма начин да не стане прекрасен областен прокурор!

— Без съмнение — съгласи се Рандолф.

Влязоха в гаража на центъра „Паркър“. Бош каза лека нощ на колегите си и тръгна към близкия платен паркинг, където държеше колата си. Чувстваше се изтощен, въпреки че до залез-слънце оставаше още поне един час. Запали мотора и подкара обратно към Бийчуд Кениън — по пътя, по който току-що беше дошъл. В движение включи телефона да се зарежда и се обади на Рейчъл Уолинг. Оказа се, че тя вече е в апартамента му.

— Отивам до Бийчуд, ще се забавя малко — каза той.

— Защо?

— Защото това е мое разследване, а горе работят хора.

— Правилно. Трябва да си там.

Бош не отговори, но тишината в слушалката му подейства успокоително.

— Ще се прибера по най-бързия начин — тихо добави той.

Изключи телефона, излезе от магистралата и след няколко минути вече преодоляваше завоите по Бийчуд Драйв. Малко под върха се размина с два микробуса, които се спускаха. Единият беше катафалка, а другият беше на криминалистите — онзи със злополучната стълба. Сърцето му се сви. Останките на Мари Жесто без съмнение бяха в първия автомобил.

На паркинга завари Марсия и Джаксън — детективите, които бяха пратени да извършат изравянето на трупа. Изправени зад колата си, те сваляха работните комбинезони. Денят им беше приключил. Бош спря до тях.

— Как е Киз, Хари? — тревожно попита Марсия.

— Казват, че ще се оправи.

— Слава Богу!

— Голяма бъркотия, нали? — съчувствено каза Джаксън.

— Какво свършихте? — пренебрегна забележката Бош.

— Открихме я — отвърна Марсия. — Или, по-точно казано, открихме един труп. Ще се наложи зъбна идентификация. Ти нали имаш данните?

— Да, в папката на бюрото ми са.

— Ще я вземем — ще ни трябва на Мишън Роуд.

На Мишън Роуд се намираше сградата на Съдебна медицина. Някой от експертите стоматолози щеше да сравни рентгеновите снимки от зъбите на Жесто с тези на изровения труп, посочен от Уейтс.

Марсия затвори багажника и го погледна загрижено.

— Добре ли си, Хари?

— Денят беше дълъг — отвърна с въздишка Бош.

— И със сигурност няма да е единственият — каза Джаксън. — Ще бъде така, докато не пипнат онзи тип.

Бош усети любопитството на колегите си. Искаха да разберат какво точно е станало. Двама полицаи бяха убити, трети беше в реанимацията. Но вече започваше да му писва.

— Вижте, не знам още колко ще продължи това — рече той сухо. — Още утре ще се опитам да изясня нещата, но очевидно не всичко зависи от мен. Ще ви моля да ми звъннете в момента, в който идентифицирате тялото. Ако това е Жесто, трябва да уведомя родителите й. Вече тринадесет години поддържам връзка с тях и искам да научат новината от мен.

— Дадено, Хари — каза Марсия.

— Аз пък никога не съм се натискал да уведомявам близките — промърмори Джаксън.

Размениха още няколко думи, после Бош вдигна глава към небето, оранжево от прекрасния залез. Пътеката в гората със сигурност вече беше тъмна и той помоли колегите си да му заемат фенерче.

— Утре ще ви го върна.

Марсия и Джаксън не възразиха, макар да бяха наясно, че на другия ден Бош може би вече няма да работи по случая.

— Стълбата я няма, Хари — предупреди го Марсия. — Криминалистите си я прибраха.

— Значи ще се поокалям. — Бош сви рамене и сведе очи към достатъчно изцапаните си панталони и обувки.

Марсия се усмихна, извади от багажника голям електрически фенер и му го подаде.

— Искаш ли да те изчакаме? Ако се подхлъзнеш и си навехнеш някой глезен, цяла нощ ще правиш компания на койотите.

— Не, благодаря. Имам телефон, а освен това обичам койотите.

— Окей, внимавай.

Бош ги изчака да потеглят, погледна още веднъж потъмняващото небе и тръгна по пътечката, по която сутринта ги беше повел Уейтс. След пет минути стигна до ямата. Включи фенера и започна да я оглежда. Имаше многобройни стъпки, оставени от полицейските екипи. Тук нямаше какво да се види. Потърси коренищата, които беше използвал сутринта. Хвана се за най-дебелото и внимателно се спусна долу. Две минути по-късно излезе на полянката, оградена с жълта полицейска лента. В центъра й тъмнееше правоъгълен изкоп с дълбочина метър и половина.

Наведе се, мина под лентата и тръгна натам. Към мястото, превърнало се в последен дом за една млада жена.