Ехо парк

36

В десет сутринта в понеделник Ейбъл Прат слезе от колата си и тръгна през зелените площи на Ехо Парк към скамейката под протегнатите ръце на Дамата от езерото, на която седеше възрастен човек. На раменете и обърнатите длани на Дамата бяха кацнали пет гълъба, шести се беше разположил върху главата й, но тя не показваше никакви признаци на раздразнение.

Прат тикна вестника си в препълненото кошче за смет в краката на статуята и седна до стареца. Очите му се насочиха към спокойните води на езерото Ехо. Пръв проговори възрастният човек — беше облечен с бежов костюм, с кърпичка в джобчето, и държеше между краката си бастун.

— Едно време човек можеше да доведе тук цялото си семейство, без да се страхува, че ще го застрелят гангстери — каза той тихо.

— Това ли ви тревожи, господин Гарланд? — попита Прат. — Гангстерите? В такъв случай ще ви предложа малко информация. Този час от деня предлага най-голямо спокойствие. Не само тук, но и във всеки друг квартал на града. Повечето гангстери рядко стават от леглото преди обед. Това е причината, поради която отиваме да ги прибираме сутрин — винаги ги хващаме по бели гащи.

Гарланд одобрително кимна.

— Добре е да го знае човек. Но аз се безпокоя от друго. От вас, детектив Прат. Нашият бизнес приключи и не би трябвало изобщо да чувам името ви, още по-малко пък да ви срещам.

Прат огледа парка. Оттатък езерото имаше два реда дървени маси, на които пенсионерите играеха домино. Очите му бавно се преместиха на колите, паркирани отвъд тревната площ.

— Къде е Антъни? — попита той.

— Ще дойде. Вероятно взема предпазни мерки.

— Умно.

— Това място не ми харесва — изръмжа Гарланд. — Пълно е с грозни хора, включително такива като вас. Защо сме тук?

— Момент — обади се един глас зад тях. — Не казвай нито дума, татко.

Антъни Гарланд се беше приближил незабелязано иззад статуята. Заобиколи пейката и махна с ръка на Прат.

— Ставай!

— Какво има? — Детективът го погледна неразбиращо.

— Просто стани.

Прат се подчини. Антъни Гарланд извади от джоба си някакъв уред и започна да го движи покрай тялото му.

— Тази машинка ще ми каже, ако случайно не си чист.

— О, добре. Винаги съм се чудел дали съм чист, или не. С тия мадами в Тихуана човек никога не знае…

Никой не се засмя. Антъни Гарланд прибра машинката, очевидно доволен от проверката. Прат понечи да седне, но той го спря.

— Чакай.

След което започна ръчна проверка — явно държеше да е сигурен сто процента.

— С плъзгаво същество като теб, детектив, човек никога не може да е спокоен — презрително изръмжа той.

Ръката му спря на кръста на Прат.

— Това ми е пистолетът — уведоми го Прат.

Гарланд продължи претърсването.

— Това ми е телефонът.

Ръката продължи надолу.

— А това са ми топките.

Гарланд невъзмутимо продължи надолу по крачолите. Най-накрая свърши и Прат получи разрешение да седне до възрастния мъж.

Антъни остана прав пред пейката, с гръб към езерото и скръстени ръце.

— Чист е.

— Добре, тогава да поговорим — каза Ти Рекс. — За какво става въпрос, детектив Прат? Мисля, че всичко беше ясно: вие не ни търсите за нищо, не ни заплашвате, не ни казвате къде да ходим и кога да го правим.

— А щяхте ли да се появите, ако не бях ви заплашил? — контрира Прат.

Двамата Гарланд замълчаха и той се усмихна победоносно.

— Приключих с изложението.

— Защо сме тук? — попита възрастният мъж. — При предишните ни контакти бях пределно ясен: не желая синът ми да бъде засегнат по никакъв начин от вашите разследвания. Защо той трябваше да дойде тук?

— Защото доста ми липсваше след малката ни разходка из гората. Ние сме свързани един с друг, нали, Антъни?

Младият Гарланд замълча и Прат усили натиска.

— Искам да кажа, че когато един човек те заведе в гората и ти покаже къде е заровен труп, двамата ставате някак близки. Но след нашата малка разходка в Бийчуд Кениън Антъни изобщо не ми се обади.

— Няма да говорите със сина ми по този начин! — отсече Ти Рекс. — Изобщо не искам да говорите с него! На вас ви беше платено, детектив Прат. Забравихте ли? За пръв и последен път ви позволявам да ме търсите и да разговаряте с мен. Ако има нужда, аз ще ви потърся, ясно?

Изрече всичко това, без изобщо да го поглежда. Очите му останаха насочени към спокойните води на езерото. Посланието беше ясно: човекът, на когото говореше, не заслужаваше никакво внимание.

— Ясно, ама нещата се промениха — каза Прат. — Ако четете вестници и гледате телевизия, би трябвало да сте наясно, че нещата горе доста се пообъркаха.

Старецът остана неподвижен, само ръцете му се увиха около излъсканата до блясък драконова глава в горния край на бастуна.

— По чия вина се объркаха? — спокойно попита той. — Вие ни уверихте, че двамата с онзи адвокат ще държите юздите на Рейнард Уейтс. Казахте, че никой няма да пострада, защото операцията ще е чиста. А в какво ни въвлякохте на практика?

Прат забави отговора си няколко секунди, после каза: — Сами се въвлякохте. Вие искахте нещо от мен и аз ви го доставих. Няма значение чия е грешката. Тя вече е станала и са нужни още пари.

Ти Рекс Гарланд поклати глава.

— Платихме ви един милион.

— Които трябваше да разделя с Мори Суон — уточни Прат.

— Не ме е грижа за разходите на вашите подизпълнители.

— Хонорарът беше уговорен при условието, че всичко протече гладко — че Уейтс поема вината за убийството на Жесто и следствието се прекратява. За съжаление се получиха усложнения и следствието продължава.

— Вече ви казах, че това не е моя грижа. Ние сключихме сделка.

Прат се приведе напред и опря лакти на коленете си.

— Сделката си е сделка, Ти Рекс — въздъхна той. — Но вие би трябвало да сте загрижен за това, което се случи след нея. Знаете ли кой ме посети в петък вечер? Хари Бош, в компанията на една агентка на ФБР. Поканиха ме на неофициална среща с господин Рик О’Шеа. Оказа се, че преди да бъде застрелян, онзи жалък негодник Уейтс признал на Бош, че не е убил Мари Жесто. И това признание автоматически поставя Бош в предишната ситуация, Антъни — да те преследва до дупка. А всички вкупом да преследват мен. За съжаление са успели да разкрият почти цялата комбинация и ме свързаха с Мори Суон. В момента им трябва някой, който да попълни белите петна. Няма как този някой да е Суон, затова притискат мен. И трябва да ви кажа, че ме притискат здраво…

Антъни Гарланд гневно изрита някакво камъче със скъпата си мокасина.

— Мамка му! Знаех си, че тая работа ще гръмне!

Баща му вдигна ръка и отсече:

— Бош и ФБР не се броят. Важното е как ще постъпи О’Шеа, но за него ние сме се погрижили. Той е купен, само че още не го знае. Сигурен съм, че когато му обясня ситуацията, ще ни играе по свирката. Иначе няма и да помирише стола на областния прокурор.

— Бош няма да се откаже — възрази Прат. — Тринайсет години се мъчи да разреши този случай и няма да вдигне ръце точно сега.

— В такъв случай се погрижете за него — рече Ти Рекс. — Това влиза в задълженията ви по сделката. Аз ще се погрижа за О’Шеа, а вие — за Бош. Да вървим, сине.

Старецът се опря на бастуна в опит да се изправи, Антъни се наведе да му помогне.

— Почакайте! — спря ги Прат. — Казах ви, че ми трябват пари. Мога да се погрижа за Бош, но веднага след това ще трябва да изчезна. А за това са нужни пари.

— Копеле мръсно! — изсъска Антъни. — Забрави ли, че ти беше автор на целия шибан план? Забрави ли, че заради теб бяха убити двама души? Как си позволяваш да ни притискаш за още пари?

— Съжалявам, но съм изправен пред важен избор. — Прат разпери ръце. — Също като вас. Мога да остана и да гледам накъде вървят нещата, но мога и нещо друго — да изчезна веднага, още в този миг. Трябва да ви напомня нещо, което съм сигурен, че знаете — винаги се сключват сделки с дребните риби, защото по този начин може да се стигне до едрите. Аз съм дребна риба, Антъни, ти си едрата… — Извърна се към Ти Рекс и тихо добави: — А най-едрата сте вие!

Старият Гарланд кимна. Като прагматичен бизнесмен, беше наясно със ситуацията.

— Колко? — тежко въздъхна той. — Колко ще струва да изчезнете веднага?

Прат не се поколеба нито за миг и отсече:

— Един милион. Струва си да ми дадете тези пари, защото без мен никога не могат да стигнат до вас. Изчезна ли, с мен изчезва и цялото разследване. Цената за това е един милион долара и тя не подлежи на обсъждане. Нямам интерес да бягам за по-малка сума. Ако не я получа, ще рискувам да преговарям с прокуратурата.

— А Бош? — попита възрастният мъж. — Вече споменахте, че той няма да се откаже. А сега вече знае, че Рейнард Уейтс не е…

— Ще се погрижа за него, преди да изчезна — прекъсна го Прат. — И ще го направя без допълнителен хонорар.

Извади от джоба си листче с някакви цифри и го плъзна по пейката към стареца.

— Това е номерът на сметката, плюс кодовете за трансфер. Същата като преди.

Стана и се обърна към алеята.

— Отивам отсреща да пусна една вода. А вие си поговорете на спокойствие. Като се върна, искам да получа отговор.

И докато тръгваше, почти забърса Антъни, без да обръща внимание на блесналите му от омраза очи.

37

Хари Бош следеше мониторите в задната част на специализирания микробус. Експертите на ФБР бяха работили цяла нощ, за да монтират в парка осем камери, всичките насочени под различен ъгъл към скамейката под статуята. Една от стените на микробуса беше изцяло покрита от плазмени екрани — показваха на живо бащата и сина Гарланд, които очакваха връщането на Прат. Четири от камерите бяха монтирани на околните осветителни стълбове, две бяха скрити в цветните лехи между скамейката и езерото. Една имаше във фалшивия фар на покрива на яхтклуба, а последната беше скрита в бронзовия гълъб кацнал на главата на Дамата от езерото.

В допълнение експертите бяха монтирали микровълнови приемници под самата пейка — звукът се предаваше от насочени микрофони, скрити в изкуствения гълъб, цветната леха зад скамейката и вестника, който Прат беше пъхнал в препълненото кошче за боклук. Цялата тази апаратура се управляваше от Джери Хутън — експерт по звукозаписите от ФБР, който седеше в микробуса с огромни слушалки на главата и имаше грижата за получаване на оптимален сигнал. Бош и останалите в микробуса имаха възможност да наблюдават отблизо срещата между Прат и двамата Гарланд, а също и да чуват всяка дума от разговора им.

Останалите в микробуса бяха Рейчъл Уолинг и Рик О’Шеа. Прокурорът беше заел централното място срещу екраните, вероятно защото се чувстваше господар на положението. Бош и Уолинг седяха от двете му страни.

— Какво ще кажете? — попита О’Шеа и смъкна слушалките от главата си. — Той всеки момент ще се обади и трябва да му дам отговор.

Три от камерите следяха Прат, който се готвеше да влезе в парковата тоалетна, за да се обади по телефона.

Рейчъл смъкна слушалките на врата си, Бош също.

— Не знам — колебливо промълви Рейчъл. — Вие ще решите. Но според мен младият Гарланд не направи никакви конкретни признания по отношение на Жесто.

— Аз съм на същото мнение — каза О’Шеа.

— Но не възрази, когато Прат спомена за разходката им до мястото, на което е бил заровен трупът — отбеляза Бош.

— Но и не призна, че той го е заровил там — каза Рейчъл.

— Мисля, че всеки, който чуе нещо за заровен труп и няма нищо общо с това, непременно ще възрази…

— Нека оставим този спор на съдебните заседатели — спря ги О’Шеа. — За момента аз твърдя, че той все още не е казал нищо, което да прилича на самопризнание. Нуждаем се от нещо по-конкретно.

Бош кимна. По време на разговорите, проведени в събота сутринта, бяха стигнали до заключението, че думата на Прат няма да е достатъчна.

Показанията му, че Антъни Гарланд го е завел при трупа на Мари Жесто, а Ти Рекс Гарланд му е дал подкуп, нямаше да са достатъчни за изграждане на стабилно обвинение. Прат беше корумпиран полицай, а съдебните заседатели не обичаха корумпираните полицаи. За солиден обвинителен акт им трябваха признанията на двамата Гарланд.

— Искам да кажа, че всичко се развива по план, но все още не сме получили това, което ни трябва — промърмори О’Шеа. — Трябват ни директни…

— А какво ще кажеш за стареца? — прекъсна го Бош. — Според мен Прат го накисна дълбоко в собствените му лайна.

— Съгласна съм — обади се Рейчъл. — Ако го изпратите обратно, кажете му да притисне Антъни.

Сякаш в допълнение на думите й вътрешността на микробуса се изпълни с басово жужене. Слабо запознат с оборудването, О’Шеа вдигна ръка и озадачено огледа пулта пред себе си.

— Оттук — обади се Хутън и натисна един клавиш.

— Микробусът — каза О’Шеа. — Чуваме те.

— Как се справям? — попита Прат.

— Като за начало — добре. Защо се забави толкова?

— Защото наистина трябваше да се облекча.

О’Шеа започна инструктажа за изтръгване на признание от Антъни Гарланд, а Бош си сложи слушалките, любопитен да разбере как върви разговорът на пейката.

От изображението на екраните личеше, че Антъни Гарланд е влязъл в спор с баща си. Старецът беше насочил показалец към гърдите му.

Бош се включи тъкмо в разгара на разпрата.

— Това е единственият начин да се измъкнем! — настоятелно каза Антъни Гарланд.

— Казах не! — отсече старецът. — Не можеш да направиш това. И няма да го направиш!

На екрана Антъни направи крачка назад, после отново пристъпи към баща си, сякаш беше вързан на невидима каишка. Наведе се и заби своя показалец в лицето му. Думите му прозвучаха толкова тихо, че микрофоните на ФБР регистрираха само неясно мърморене. Бош вдигна ръце и притисна слушалките към ушите си.

— Направи нещо, Джери — примоли се той и махна към екраните. Хутън си сложи слушалките и започна да коригира звука. Но вече беше късно. Краткият разговор между баща и син беше приключил. Антъни Гарланд се изправи, обърна се с гръб към скамейката и зарея поглед над езерото.

Бош се облегна назад, за да обхване екрана, който показваше пейката странично, откъм близкия електрически стълб. За момента единствено той показваше лицето на Антъни — беше разкривено от гняв.

Челюстите му яростно се стиснаха и той тръсна глава. После бавно се обърна към баща си.

— Извинявай, татко.

И тръгна към пристанището за лодки, всъщност право към тоалетната. И бръкна под сакото си.

Бош рязко смъкна слушалките и викна:

— Антъни влиза в тоалетната! Мисля, че е въоръжен!

Скочи, стрелна се покрай наведения над пулта Хутън и блъсна вратата. Зад гърба му О’Шеа нареждаше по радиото:

— Тръгвайте! Тръгвайте веднага! Заподозреният е въоръжен! Повтарям, заподозреният е въоръжен!

Бош изскочи навън и хукна към брега. Антъни Гарланд не се виждаше никъде. Явно вече беше в тоалетната.

Позицията на детектива беше на противоположния край на езерото, най-малко на стотина метра от дървената постройка. Към нея вече тичаха цивилни агенти с пистолети в ръце. В момента, в който първият от тях протегна ръка към вратата, отвътре екна оглушителен изстрел, последван от още три в бърза поредица.

Бош знаеше, че пистолетът на Прат е празен, просто част от декора. Трябваше да го носи за всеки случай — ако Гарланд реши да го провери. Но Прат беше арестуван и правилникът изискваше да извадят патроните от пълнителя.

Агентът пред вратата зае позиция за стрелба, изкрещя оглушително: „ФБР“ и влезе. Екнаха нови изстрели, но с доста по-различен резонанс — от пистолета на агента.

В момента, в който стигна до постройката, от вратата се появи агентът, беше вдигнал радиостанцията пред устата си.

— Двама улучени в тоалетната — съобщи той. — Мястото е обезопасено.

Останал без дъх, Бош протегна ръка към вратата.

— Местопрестъпление, детектив — предупредително се обади агентът и опря ръка в гърдите му.

— Пет пари не давам! — извика Бош, блъсна ръката му и влезе.

Прат и Антъни Гарланд лежаха на мръсния цимент. Прат беше улучен два пъти в лицето и два пъти в гърдите. Гарланд беше получил три куршума в гърдите. Пръстите на Прат докосваха сакото на Гарланд. Локвичките кръв се стичаха една към друга и скоро щяха да се слеят в една.

Застинал, Бош гледаше широко отворените очи на Гарланд. Яростта в тях беше изчезнала, заменена от бездънната празнота на смъртта.

Излезе и погледна към пейката. Ти Рекс Гарланд седеше със скрито в дланите лице. Бастунът с лъскавата драконова глава лежеше забравен в тревата.

38

Полицията затвори целия Ехо Парк. За трети път в рамките на една седмица Бош даваше показания относно стрелба, но този път го разпитваха агенти на ФБР. Самият той не беше стрелял и това му определи второстепенна роля в разследването. Веднага след като приключи, той тръгна към камионетката на ъгъла — един находчив търговец предлагаше стоката си на насъбралата се тълпа. Бош си поръча тако със скариди и сос „Доктор Пепър“, после тръгна към спрялата наблизо полицейска кола. Облегна се на нея и с наслада отхапа от сандвича. В следващия момент пред него цъфна Рейчъл Уолинг.

— Оказа се, че Антъни Гарланд е имал разрешение за носене на оръжие — каза тя и наглед небрежно се облегна на колата до него. — Работата му го изисквала…

— Да, трябваше да проверим. — Бош дояде сандвича и пъхна използваната салфетка в станиола.

— Онази история, която ми разказа… — почна тя.

— Коя история?

— За хлапетата, които измъчвал на сондажната площадка.

— И какво?

— Ти спомена, че това му било доставяло удоволствие.

— Така си беше.

Тя замълча и се извърна към езерото. Бош поклати глава, не беше сигурен какво става. Накрая Рейчъл проговори.

— Ти си знаел за разрешителното и си очаквал, че Антъни ще е въоръжен, нали?

Въпросът прозвуча по-скоро като установен факт.

— Какви ги говориш, Рейчъл? — Той я погледна учудено.

— Знаел си. Още преди години си бил наясно, че Антъни носи оръжие. И прекрасно си знаел какво може да се случи днес.

Бош безпомощно разпери ръце.

— Виж, тази история с момчетата се случи преди дванадесет години. Как мога да знам, че и днес ще носи оръжие?

Тя отлепи гръб от колата и се обърна да го погледне.

— Колко пъти си разговарял с Антъни през всичките тези години? Колко пъти се опита да го извадиш от релси?

Бош несъзнателно стисна алуминиевото фолио в ръката си.

— Виж какво, аз никога…

— Да не искаш да кажеш, че през цялото това време не ти е хрумвало, че може да носи оръжие? Че не си проверил разрешителните и не си допуснал, че е твърде вероятно този човек да е въоръжен? Особено на подобна среща? Ако знаехме, че има пистолет, никога нямаше да организираме операцията по този начин!

Бош се усмихна криво и поклати глава.

— Помниш ли какво каза преди време за фалшивите конспирации? Че Мерилин не умряла от свръхдоза, а била ликвидирана от клана Кенеди? А сега Бош бил знаел, че Антъни ще дойде с пистолет и ще започне да стреля… Не знам какво да ти кажа, Рейчъл…

— Кажи ми какво означава да си истински детектив, както го каза вчера! — хладно отвърна тя.

— Виж какво, такива неща няма как да се предвидят. Никой не може да…

— Да се предвидят, да се задействат случайно — каква е разликата? Помниш ли какво каза снощи на Прат там, до басейна?

— Много неща му казах.

— Каза му за избора, пред който се изправяме всички. — Тя въздъхна тъжно, после махна с ръка към дървената постройка. — Предполагам, че това е кучето, което си избрал да храниш, Хари. Дано да си доволен. Сигурно съвпада напълно с представата ти за истинския детектив.

После се обърна и тръгна към служебните лица, които се тълпяха пред дървената къщичка.

Бош не я спря. Стоя неподвижен дълго, сякаш сразен от думите й. Те отекваха в съзнанието му като грохота на някакво странно влакче на ужасите: с пронизителен вой, който се сменяше от тежък тътен. Опипа алуминиевото топче между пръстите си, после рязко замахна и го запрати към кошчето за боклук до количката за сандвичи.

Не го улучи с почти цял километър.

39

Двойната врата се отвори и сестрата избута в коридора инвалидната количка на Киз Райдър. Бош я чакаше с букет — беше го купил на излизане от метрото. Тя погледна сестрата, след което стана от количката и го прегърна.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — прошепна в ухото му.

— Спрял съм точно пред входа — рече той, прегърна я през талията и я поведе към мустанга, паркиран на забранено. Помогна й да се качи, остави в багажника торбичката с поздравителни картички и подаръци, след което заобиколи и отвори шофьорската врата.

— Искаш ли да отидем някъде другаде, преди да се прибереш у дома?

— Не, не! Искам вкъщи, да си легна в собственото си легло!

— Добре де, разбрах.

Потеглиха. Мълчаха. Когато минаха покрай продавачката на цветя на входа на метрото, Райдър погледна букета в ръцете си и се засмя — разбра, че партньорът й се е сетил за цветята в последния момент. Бош само се усмихна.

— Господи, още ме боли! — Райдър се намръщи и се пипна по шията.

— Съжалявам.

— Няма нищо, Хари. Хубаво е да те боли от смях.

Той кимна и попита:

— Шийла ще дойде ли да те види?

— Да, след работа.

— Това е добре.

Отново се възцари тишина.

— Аз послушах съвета ти, Хари — каза след малко Райдър.

— Какъв съвет?

— Казах им, че не съм стреляла, защото съм се страхувала, че ще улуча Оливас.

— Добре си направила. — Помълча малко, после добави: — Това означава ли, че няма да си върнеш значката?

— Да, Хари. Ще задържа значката, но ще сменя партньора.

Той рязко се извърна и я погледна.

— Говорих с началника — поясни Райдър. — Разбрахме се да се върна в екипа му веднага след рехабилитацията. Надявам се, че не се сърдиш.

— Защо да се сърдя, Киз. Ти си решаваш. Радвам се, че оставаш.

— Аз също.

Изтекоха още няколко минути в мълчание. А после тя каза така, сякаш изобщо не бяха млъквали:

— Освен това ще съм на шестия етаж, Хари… А това е много важно, защото ще мога да се грижа за теб и да те предпазвам от неразумни постъпки. А също от бумащината и политическите игри. Господ ми е свидетел, винаги ще имаш нужда от помощта ми.

Бош се ухили. Добре беше, че Киз ще е там, един етаж над главата му. И че ще има грижата да го пази от неприятности. Погледна я и каза:

— Никога не съм имал ангел пазител, но идеята ми харесва.