Ехо парк

19

Шефът му позвъни сутринта, докато си правеше кафе.

— Няма смисъл да идваш, Хари — каза Ейбъл Прат. — Току-що ми се обадиха.

Бош очакваше подобен развой на събитията, но все пак попита:

— Кой?

— От шестия етаж. Все още няма официално заключение от ОУО. Молят да останеш в сянка за няколко дни, докато отмине вестникарската шумотевица.

На шестия етаж бяха кабинетите на началството. Там се трудеше една групичка висши полицейски офицери, които се грижеха за репутацията на полицията в случаи като този. Бош не беше изненадан от решението им, въпреки че изпита силно разочарование. По всичко личеше, че политиката на полицейската върхушка е единственото непроменимо нещо в този свят на промени.

— Гледа ли новините снощи? — попита Прат.

— Не гледам телевизия.

— Май е време да започнеш. Почитаемият Ървин Ървинг беше окупирал ефира с глупавите си коментари, главно място сред които заемаше твоята особа. Преди това произнесъл реч в южните райони, в която открито заявил, че повторното ти назначение било ярък пример за некомпетентността на началника на полицията и наличието на морална корупция. Не знам с какво си предизвикал злобата му, ама здравата те е захапал. „Морална корупция“, представяш ли си? Това си е открита война!

— Скоро ще ме обвини и за собствените си хемороиди! — жлъчно подхвърли Бош. — Я кажи дали отстраняването ми се дължи на ОУО, или на страха от него?

— Не знам, Хари. Мен не ме питат при вземането на подобни решения. Просто ми се обадиха и ми заповядаха да ти предам. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да.

— Ще ти кажа личното си мнение. При тези нападки на Ървинг срещу теб началникът няма как да те освободи, защото ще излезе, че тоя тип е прав. Според мен горе искат да си направят сметката докрай, а след това да вземат окончателното решение. Затова се радвай на временната почивка и поддържай контакт.

— Окей. Нещо ново за Киз?

— Е, с нея нямат проблеми. Просто защото тя няма къде да отиде в случай на домашен отпуск.

— Имах предвид друго.

— Знам какво имаш предвид.

— Е, и?

С Прат винаги беше така: сякаш отлепяш етикета на бутилка бира. Върху стъклото винаги остава по нещо.

— Мисля, че Киз ще си има неприятности. В момента на нападението е била горе заедно с Оливас. Логично възниква въпросът защо не е видяла сметката на Уейтс? Разполагала е с достатъчно време да го направи. Това навежда на извода, че се е панирала, Хари. Извод, който може да й се отрази зле.

Бош кимна. Оценката на Прат беше вярна, въпреки че в момента най-важното за Киз беше да се бори живота си. По-късно щеше да й се наложи да се бори и за службата си. Самият той беше сигурен в едно: че ще е твърдо на нейна страна, независимо от обстоятелствата.

— Добре, ясно. Нещо ново за Уейтс?

— Нищо. Изчезна. Може би вече е в Мексико. Ако е наясно за какво става въпрос, с положителност ще се окопае, при това за дълго.

Бош не беше толкова сигурен, но предпочете да замълчи. Инстинктивно усещаше, че макар и да се е окопал, Уейтс е някъде наблизо. Спомни си за Четвърта линия на метрото, където най-вероятно беше изчезнал. За многобройните спирки между Холивуд и центъра на града. После в главата му изплува легендата за тайния замък на Рейнард Лисицата.

— Трябва да затварям, Хари — обади се Прат. — Ти си окей, нали?

— Абсолютно, шефе. Благодаря ти за грижите.

— Няма за какво. Формално погледнато, трябва да ли се обаждаш всеки ден — чак до възстановяването ги на работа.

— Нямаш проблем.

Бош затвори и наля кафе в чашата на термоса, кой-го вървеше в комплект с наетия от Рейчъл „Лексъс“.

Миг по-късно в кухнята се появи и самата тя, облепена и готова да тръгва за работа.

— Тук няма нищо за ядене, но ако имаш време, можем да отскочим да хапнем навън — предложи Бош.

— Ще мина без закуска. Трябва да тръгвам.

Рейчъл разкъса розово пакетче подсладител, допълни кафето с мляко от хладилника и завъртя капачката на термоса. После попита:

— Кой звъня?

— Шефът. Отстраняват ме до изясняване на случая.

— О, скъпи! — Тя пристъпи към него и уви ръце около врата му.

— Мярката е рутинна, наложена от обстоятелствата — промърмори той. — Оставам на разположение до официалния доклад на ОУО: само той може да ме оневини.

— Ще се оправиш ли?

— Вече съм добре.

— Какво мислиш да правиш?

— Още не знам. На разположение не означава домашен арест. Мисля да отскоча до болницата и да видя партньорката си.

— Ако искаш, можем да обядваме заедно.

— Добра идея.

Сравнително бързо бяха стигнали до онази домашна фамилиарност, която допадаше на Бош. Разбираха се добре, макар и с малко думи.

— Не се притеснявай, добре съм — повтори той. — Иди на работа, а аз ще гледам да ти се обадя около обед.

— Добре, ще се чуем.

Целуна го по бузата и излезе през кухненската врата, която водеше направо към навеса с колите. Вече се бяха разбрали да го използват съвместно.

Бош изнесе чашата си на задната веранда и насочи поглед към прохода Кауенга. След завчерашния дъжд небето продължаваше да е абсолютно чисто. Очертаваше се поредният хубав ден в рая. Той реши на път за болницата да се отбие да хапне нещо. Щеше да прегледа и вестниците, а може би и да занесе някой на Киз.

След кратко колебание реши да остане с костюма и вратовръзката, които беше облякъл сутринта, малко преди обаждането на Прат. На разположение или не, трябваше да поддържа външния си вид на детектив. После отиде в спалнята и извади от гардероба фотокопията на делата, които беше направил преди четири години, в навечерието на оттеглянето си. Измъкна досието на Мари Жесто — оригиналът вероятно вече беше в ръцете на Джаксън и Марсия. Реши да го вземе, просто за всеки случай. За някоя лична справка или ако колегите се обадят за някакво уточнение.

Спусна се по хълма, излезе на булевард „Вентура“ и подкара на запад към Студио Сити. От сергията пред входа на ресторанта взе „Лос Анджелис Таймс“ и „Дейли Нюз“, после влезе и си поръча френски тост и черно кафе.

Инцидентът в Бийчуд Кениън беше на първа страница и в двата вестника, илюстриран с цветни фотографии на Рейнард Уейтс. Репортажите даваха подробно описание на преследването на маниакалния убиец, поверено на специално сформиран полицейски отряд. Най-отдолу беше изписан безплатният телефонен номер за всякакви сведения относно издирваното лице. Издателите очевидно бяха решили, че това е по-продаваема новина от тази за убитите полицаи и тежкото раняване на трети.

В репортажите се съдържаше главно информацията, събрана по време на многобройните пресконференции от предния ден. Но в тях почти липсваха детайли за самия инцидент в гората над Бийчуд Кениън. Полицията оправдавала това със следствената тайна. Участниците в този инцидент, включително помощник-шерифът Дулън, бяха описани съвсем бегло. Намекваше се, че Кизмин Райдър е с обратна сексуална ориентация и наскоро се разделила с приятелката си. Бош не познаваше имената под материалите — най-вероятно бяха на новоизлюпени полицейски репортери. Обикновено такива хора нямаха надеждни източници на вътрешна информация от кухнята на следствието.

На вътрешните страници имаше материали, които разглеждаха престрелката и бягството в политически аспект. Цитирани бяха известни имена, които общо взето казваха едно и също — все още било рано да се прецени как ще се отрази инцидентът в Бийчуд Кениън върху предизборната кампания на Рик О’Шеа, който несъмнено бил достоен кандидат за длъжността главен прокурор. Ръководената от него операция се беше провалила с гръм и трясък, но самоотверженото му поведение при спасяването на ранения полицейски служител ясно показвало каква положителна личност е той.

„Политиката в този град много прилича на киноиндустрията — заявяваше една от известните фигури. — Никой нищо не знае. Това може да се окаже както предимство за Рик О’Шеа, така и фактор, който може да провали кариерата му“.

Разбира се, двата вестника поместваха и коментарите на Гейбриъл Уилямс — основният конкурент на О’Шеа в предизборната кампания. Той наричаше инцидента „непростима грешка“ и хвърляше цялата отговорност върху О’Шеа. „Какъв коз за него би бил изчезналият видеозапис“, помисли Бош. Може би онзи Корвин вече бе преценил това и работеше по въпроса.

В пространно интервю Ървин Ървинг, в качеството си на общински съветник, не пропускаше да хвърли цялата вина върху некадърното ръководство на полицията, допуснало грешката да възстанови на работа детектив Бош след оттеглянето му преди малко повече от година. Специално се изтъкваше, че Ървинг по онова време заместник-началник на полицията, бил твърдо против това назначение. И двата вестника съобщаваха, че в момента Бош е разследван от ОУО и не може да бъде открит за коментар. Но и двата пропускаха да уточнят, че въпросният отдел провежда рутинно разследване на всеки случай с употреба на оръжие от полицейски служители. Този пропуск придаваше на новината необходимата доза подозрителност за обикновения читател.

Един от спомагателните материали в „Таймс“ беше подписан от Кейша Ръсел — дългогодишна криминална репортерка, която наскоро се беше прехвърлила на политическите новини — не по-малко опасна и късаща нервите сфера в журналистиката. Кейша беше направила опит да се свърже с него предната вечер и бе оставила съобщение на телефонния секретар. Но снощи той нямаше никакво желание да разговаря с репортери, включително с такива, на които вярваше.

Номерът й беше записан в паметта на телефона му. Преди да смени амплоато си, Кейша често го търсеше за информация, срещу която му правеше някои дребни, но важни услуги. Бош отмести вестниците и захапа тоста. Днес беше избрал подсладения вариант — обилно полят с кленов сироп и поръсен с пудра захар. Въглехидратите щяха да го заредят с допълнителната енергия, която несъмнено щеше да му трябва през деня.

Преполови закуската си, извади мобилния телефон и набра номера на репортерката. Тя вдигна веднага.

— Здрасти, Кейша, обажда се Хари Бош.

— Отдавна не сме се чували, Хари Бош.

— Е, ти вече си голяма работа, особено на политическата сцена.

— Ама този път политиката май се сблъска челно с полицията, а? Защо снощи не отговори на обаждането ми?

— Защото прекрасно знаеш, че нямам право да коментирам текущо разследване, още повече такова, в което съм непосредствено ангажиран. Освен това ми беше паднала батерията. Прочетох съобщението ти едва след като се прибрах у дома — в час, който беше далеч след залагането на броя в печатницата.

— Как е партньорката ти? — стана сериозна тя.

— Държи се.

— А ти наистина си се разминал без драскотина, така ли?

— Да, поне във физическия смисъл на думата.

— Но не и в политическия, така ли?

— Точно така.

— Е, материалите вече излязоха. Малко е късничко да искаш право на отговор.

— Нямам подобни намерения. Знаеш, че не обичам да виждам името си по вестниците.

— Ясно. Значи ще говорим неофициално и ти ще си моят „достоверен, но неназован източник“.

— Не съвсем.

Бош ясно долови нетърпеливата й въздишка.

— Защо тогава ми се обаждаш, Хари?

— Първо, защото винаги ми е приятно да те чуя, Кейша. И второ, защото като политически репортер ти със сигурност поддържаш пряка връзка с всички кандидати. Просто за да им поискаш коментар за горещите събития на деня, нали така? Като вчерашното…

Тя се поколеба за миг, очевидно се опитваше да разбере накъде води всичко това.

— Да. Ние сме известни с възможностите си да поддържаме връзка с хората, които са ни нужни. Но не и със заядливи ченгета. В повечето случаи те ни създават излишни проблеми.

— Така те искам. — Бош се ухили.

— Казвай защо се обаждаш.

— Трябва ми пряка връзка с Ървин Ървинг.

Този път паузата се проточи.

— Не мога да ти дам този телефон, Хари — въздъхна най-сетне тя. — Получих го в знак на доверие, а ако той разбере, че…

— Стига, Кейша. Прекрасно знаеш, че подобно доверие са получили всички останали репортери, които отразяват кампанията. Ако не му кажа, той няма как да разбере, че съм го взел от теб. А аз няма да му кажа. Знаеш, че умея да пазя тайна.

— Въпреки това ми е неудобно да го направя без разрешение. Ако искаш, мога да му звънна, а след това да…

— Той няма да ти разреши, Кейша. Ако имаше желание да говори с мен, спокойно можех да му оставя съобщение в предизборния щаб… Всъщност къде се намира той?

— В Уестуд, на улица „Брокстън“. Но въпреки това не ми е удобно, Хари…

Бош бързо придърпа „Дейли Нюз“, прегънат на политическата страница, и изсумтя:

— Е, добре. Може би Сара Уейнман или Дуейн Свирчински ще са по-благосклонни от теб. Сигурно ще искат да чуят мнението на човек, който е вътре в нещата.

— Бош, престани! Излишно е да се обръщаш към тях. А и не вярвам да го направиш.

— Искам да говоря с Ървинг.

— При условие, че няма да му кажеш кой ти е дал номера.

— Естествено.

Тя му продиктува цифрите и той прилежно ги вкара в паметта на телефона си. След което обеща да й звънне в момента, в който научи нещо ново за инцидента в Бийчуд Кениън.

— Може и да не е свързано с политиката — подхвърли тя. — Интересува ме всичко, което има някакво отношение към случая. Все още мога да напиша материал за криминалната хроника, стига да получа достатъчно информация.

— Ясно, Кейша. Благодаря ти.

Бош прекъсна връзката, остави бакшиш на келнера и излезе. Направи няколко крачки по тротоара и набра цифрите, които му беше продиктувала репортерката. Ървинг отговори след шест позвънявания, без да се представя.

— Господин Ървин Ървинг?

— Да. Кой се обажда?

— Човек, който иска да ви благодари, че потвърждавате представата, която си е изградил за вас. Вие сте един некадърен кариерист, господин Ървинг! Такъв бяхте в полицията, такъв сте и сега!

— Бош? Хари Бош? Кой ти даде номера ми?

— Един от твоите приближени, Ървинг. Май и те не одобряват това, което вършиш!

— Не се безпокой, Бош. Това не е твоя грижа. Смятай, че дните ти са преброени от момента, в който постигна целта си. Още повече, че…

Предал посланието си, Бош затвори телефона. Почувства се добре. Винаги е приятно да кажеш истината в очите на мръсника, който ти е бил началник и има всички шансове отново да ти стане началник.

Доволен от свършеното, той скочи в колата и подкара към болницата.

20

В коридора на спешното отделение се размина с жена, която току-що бе напуснала болничната стая на партньорката му. Успя да я познае след кратко напрягане на паметта — беше бившата приятелка на Райдър. Преди няколко години се бяха запознали на стадиона „Холивуд Боул“ по време на традиционния джаз фестивал на „Плейбой“. Той й кимна, но тя не прояви желание да спре и да завърже разговор.

Щом влезе при Райдър, му стана ясно, че е много по-добре от вчера, въпреки че състоянието й беше все още далеч от оздравяването. Беше в съзнание, очите й веднага се фокусираха върху него. Интубационната тръба вече я нямаше, но дясната страна на лицето й беше странно разкривена. Дали не беше получила някой инсулт?

— Не се безпокой — обади се Киз със странен, силно завален говор. — Вратът ми е обезболен, но упойката хвана и част от лицето ми.

Той стисна ръката й.

— Окей, разбрах. Иначе как си?

— Адски ме боли, Хари.

— Сигурно. — Бош кимна съчувствено.

— Следобед ще ми оперират ръката — добави Киз. — И тя ще ме боли.

— Но след това ще те оправят — успокои я той. — Рехабилитация, процедури и така нататък.

— Дано — прошепна тя.

Унинието й беше очевидно и Бош просто не знаеше какво да каже. Преди четиринадесет години, когато беше горе-долу на нейната възраст, беше получил куршум в рамото и също се беше събудил в болницата. Още не можеше да забрави ужасната болка, която раздираше цялото му тяло в мига, в който действието на морфина започваше да намалява.

— Нося вестници — каза той. — Искаш ли да ти почета?

— Вероятно не пишат нищо добро.

— Така е.

Вдигна пред очите й заглавната страница на „Таймс“ с цветната снимка на Уейтс, след това започна да чете уводния материал и коментарите. Погледна я едва когато свърши и веднага забеляза безпокойството в очите й.

— Какво има?

— Трябваше да ме оставиш и да го хванеш, Хари…

— Какви ги дрънкаш?

— Там, в гората… Сигурно щеше да го хванеш. Но ти предпочете да ме спасяваш и сега ще си платиш за това…

— Това си върви с професията, Киз. Единственото, което си мислех, беше как час по-скоро да стигнеш до болницата. Чувствам се виновен…

— За какво по-точно?

— За всичко. За това, че миналата година те накарах да напуснеш централното управление и да ми станеш партньорка. Ако не бях настоявал, вчера нямаше да…

— О, моля те! Защо не си затвориш проклетата уста? Бош се подчини.

— Млъкваш и толкоз — рече тя, преглътна и попита: — Какво друго ми носиш?

Бош вдигна пред очите й папката с делото Жесто.

— Нищо особено. Взех го с цел да почета, ако спиш.

Това са фотокопия от следствените материали: направих ги, преди да се оттегля.

— Какво ще правиш с тях?

— Нищо, нали ти казах. Просто продължавам да мисля, че по време на първото следствие сме пропуснали нещо.

— Сме?

— Всъщност аз. Напоследък често си пускам един запис от концерта на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Преди да бъде случайно открит, този запис е престоял петдесет години в архивите на Карнеги. За щастие го е открил човек, който е познавал отлично изпълненията им. В противен случай той щеше да си остане в прашния кашон завинаги.

— Как се връзва това с твоето разследване?

Бош се усмихна. Макар да лежеше в реанимацията надупчена с два куршума, тази жена не беше изгубила дори частица от бойния си дух.

— Не знам — въздъхна той. — Но продължавам да си мисля, че в тези документи има нещо, което мога да открия само аз.

— Успех. Докато си препрочиташ папките, мисля да подремна.

— Добре, Киз. Ще се старая да не вдигам шум.

— Няма да се върна, Хари…

Той я погледна. Думите й не му харесаха, но моментът не беше подходящ за спорове.

— Както си решиш, Киз.

— Току-що ме посети старата ми приятелка Шийла. Научила от вестниците и решила да се отбие. Обеща да се грижи за мен, докато се оправя, но при условие да напусна полицията.

Това обясняваше нежеланието на Шийла да разговоря с Бош при одевешната среща в коридора.

— В нашата професия рано или късно се стига до подобен момент — добави Райдър.

— Знам, разговаряли сме по този въпрос. Но не мисля, че сега е моментът да го обсъждаме.

— Не само Шийла мисли така — тихо каза Райдър. — Вчерашните събития доказаха, че не ме бива за ченге.

— Какво?! — Бош вдигна вежди. — Ти си едно от най-добрите ченгета, които познавам!

По бузата й се търкулна сълза.

— Вцепених се, Хари — прошепна тя. — Замръзнах като някаква шибана новачка и му позволих да стреля по мен!

— Не се стягай, Киз!

— Онези хора загинаха заради мен. Когато сграбчи Оливас, не бях в състояние да помръдна. Стоях и гледах, вместо да го надупча. Стоях и гледах, докато стреляше по мен. И вместо да вдигна пистолета, вдигнах ръката си.

— Не е така, Киз. Нямаше начин да стреляш, защото щеше да улучиш не него, а Оливас. А след това вече беше късно.

„Дано разбере, че трябва да повтори тези думи и пред следователите на ОУО“, помисли си Бош.

— Не. Трябваше да…

— Добре, Киз, стига — решително я прекъсна той. — Няма да оспорвам решението ти в случай, че наистина искаш да напуснеш. Ще съм сто процента на твоя страна. Но не и за глупостите, които чух току-що. Разбираш ли?

Тя направи опит да извърне глава, но бинтовете й пречеха.

— Добре.

Сълзите в очите й бяха доказателство за наличието на много по-дълбоки рани от тези, които бяха обработили лекарите.

— Ти трябваше да се качиш горе — прошепна Райдър след дълга пауза.

— Моля?

— По стълбата. Ако вместо мен се беше качил ти, нищо нямаше да се случи, Хари. Просто защото нямаше да се поколебаеш и щеше да го направиш на решето.

— Никой не знае предварително как ще реагира в конкретна ситуация. — Бош поклати глава.

— Но аз се вцепених, Хари!

— Я си подремни, Киз. Оправи се, пък тогава мисли какво решение ще вземеш. Ако решиш да напуснеш, ще те разбера. И ще съм с теб. Независимо какво ще се случи и накъде ще се насочиш.

— Благодаря, Хари — прошепна тя и избърса сълзите си със здравата ръка.

После затвори очи, измърмори нещо и заспа. Бош я гледаше и се опитваше да си представи, че вече не са партньори. Бяха работили добре заедно. Бяха истински екип. Киз щеше да му липсва.

Но в момента не му се мислеше за бъдещето. Отвори папката и се задълбочи в миналото. Започна отначало, от първия следствен рапорт.

Телефонът му завибрира точно когато се готвеше да се прехвърли на свидетелските показания. Той стана и тихо излезе в коридора. Търсеше го лейтенант Рандолф от ОУО.

— Съжалявам, че се наложи да ви отстраним до изясняването на случая.

— Всичко е наред. Знам как стават тези неща.

— Натискът беше доста голям.

— Какво има, лейтенант?

— Ще ви помоля да отскочите до центъра „Паркър“ и да хвърлите едно око на видеозаписа, с който се сдобихме.

— Открили сте диска на оператора от прокуратурата?

Рандолф направи кратка пауза.

— Ще ви отговоря така: да, ние действително получихме запис от него. Но не съм сигурен, че е пълен, и по тази причина искам да чуя вашето мнение. Ще се отбиете ли?

— След четиридесет и пет минути съм при вас.

— Добре, ще ви чакам. Как е партньорката ви?

„Дали пък не знае къде съм?“, запита се Бош.

— Държи се. Хващате ме в болницата, при нея. Състоянието й е стабилизирано, но все още тежко.

Надяваше се да отложи максимално неизбежното изправяне на Райдър пред следователите от ОУО. След няколко дни, когато престанеше да взема болкоуспокоителни, може би щеше да избере друго обяснение за поведението си по време на инцидента с Уейтс.

— Очакваме да се стабилизира достатъчно, за да можем да я разпитаме — каза Рандолф.

— И това ще стане, вероятно след няколко дни.

— Вероятно. Окей, значи ще се видим. Благодаря за отзивчивостта.

Бош затвори и се върна в стаята. Вдигна папката от стола и погледна партньорката си — тя продължаваше да спи.

Трафикът се оказа изненадващо спокоен. Това му даде възможност да се обади на Рейчъл по време на движение и да й каже, че има възможност да обядват заедно, защото тъй и тъй ще е в центъра. Решиха да си позволят нещо по-изискано и тя обеща да направи резервация в „Уотър Грил“ за дванайсет.

ОУО заемаше няколко помещения на третия етаж на центъра — в противоположния край на дългия коридор, където бяха канцелариите на дирекция „Грабежи и убийства“. В малкия самостоятелен кабинет на Рандолф беше пълно с видеоапаратура. Самият той седеше зад бюрото, а Осейни се занимаваше с техниката. Лейтенантът посочи на Бош единствения свободен стол.

— Кога получихте диска?

— Тази сутрин. Корвин твърди, че му трябвали двайсет и четири часа да си спомни къде го е сложил. Разбира се, след като го предупредих, че имам свидетел, който е видял в кой джоб на комбинезона си го пуска.

— И мислите, че е обработен, така ли?

— Да. Разбира се, ще сме абсолютно сигурни, след като получим мнението на специалистите, но колегата Осейни прояви съобразителност и записа показанията на брояча на камерата, която открихме на местопрестъплението. Те не отговарят на цифрите, записани на диска. Около две минути липсват. Реджи, пусни го, ако обичаш…

Записът започваше с общи кадри на участниците в операцията, струпали се на паркинга под Сънсет Ранч. Операторът беше снимал главно О’Шеа — той присъстваше почти във всеки кадър. Това продължи и в гората, докато групата не спря пред неочакваното препятствие. Там имаше прекъсване. Очевидно Корвин беше изключил камерата. Следващите кадри не показваха нищо от спора за белезниците на Уейтс — преминаваха направо на предложението на Райдър за стълбата на техниците, донесена малко по-късно от Кафарели.

Осейни спря записа.

— Явно е изключил камерата, докато сме чакали стълбата — каза Бош. — Десетина минути, не повече. Но това в никакъв случай не е станало преди спора за белезниците.

— Сигурен ли сте?

— Само предполагам. Вниманието ми беше насочено към Уейтс, не към оператора.

— Ясно.

— Съжалявам.

— Няма защо. Искам да чуя единствено това, което се е случило в действителност.

— И другите свидетели ли мислят като мен? Казаха ли нещо за спора относно белезниците?

— Кафарели го потвърди, но Корвин и О’Шеа отричат да се е случило нещо подобно. Казано иначе, двама души от полицията твърдят, че е имало спор, а двама от прокуратурата го отричат. Без документални доказателства и за двете позиции. Класически цайтнот.

— А Мори Суон?

— Би могъл да е арбитър в спора, но отказва да отговаря на въпросите ни. Твърди, че било в интерес на клиента му.

Нормално поведение на адвокат. Бош сви рамене.

— Искате ли да коментирам и други кадри?

— Може би. Пусни го, Реджи.

Видеото отново се включи. Дискът беше запечатал слизането по стълбата и действията на Кафарели на полянката. Тук прекъсвания нямаше. Корвин просто беше оставил камерата да работи, вероятно с намерението за по-късен монтаж, удобен за съдебната зала. Или за целите на предизборната кампания.

Така стигнаха до завръщането на групата. Райдър и Оливас се качиха по стълбата, а Бош свали белезниците на Уейтс. Записът спря в момента, в който затворникът стигна последното стъпало и Оливас се наведе към него.

— Това ли беше? — попита Бош.

— Да, това е всичко — кимна Рандолф.

— Едва ли. — Детективът поклати глава. — Помня, че казах на Корвин да остави камерата и да отиде да помогне на Киз. До този момент тя беше на рамото му и работеше.

— Попитахме го за това. Той отговори, че е спрял камерата за икономия. Искал да остане място и за изваждането на тялото.

— Вие как приехте тези обяснения?

— Кажете вашето мнение.

— Пълни глупости. Той записа всичко.

— Няма как да го докажем.

— Въпросът е защо спира записа именно на това място. — Бош въздъхна. — Какво е имало на него?

— Вие сте били там, вие ще кажете.

— Казах ви всичко, което си спомням.

— Не е зле да се понапънете, защото тази лента не ви представя в особено добра светлина.

— Какво искате да кажете?

— Липсва запис на спора за белезниците. Виждаме само как Оливас ги сваля на слизане, а вие правите същото преди изкачването.

„Наистина е така — бавно осъзна Бош. — Всеки ще си направи заключението, че съм свалил белезниците Уейтс, без да го обсъдя с останалите“.

— О’Шеа се опитва да ме натопи.

— Не знам кой кого се опитва да натопи. Нека ви попитам нещо друго: видяхте ли какво прави О’Шеа в момента на гафа — когато затворникът се докопва до оръжието и започва да стреля?

— Не. — Бош поклати глава. — Озовах се на земята, затиснат от Оливас. Не мислех за О’Шеа, а за Уейтс. Изобщо нямам представа какво е правил. Мога само да ви кажа, че беше извън полезрението ми — някъде отзад.

— Може би точно това е изрязал Корвин — позорното бягство на шефа си, проявил се като жалък страхливец.

Думата страхливец накара Бош да трепне.

Изправил се горе, над ямата, Уейтс я беше произнесъл високо и насмешливо. А отзад се бе разнесъл тропот. О’Шеа наистина беше побягнал.

Замисли се. Прокурорът не беше въоръжен, нямаше как да се защити от човека, когото се готвеше да затвори до края на живота му. Това правеше бягството му напълно логично и разбираемо. Не беше проява на страх, а нормален инстинкт за самосъхранение. Но не и за един кандидат областен прокурор. Такъв човек не може да бяга, защото би изглеждал зле в очите на избирателите. Особено когато знае, че записът ще се появи във вечерните новини.

— Всъщност Уейтс изкрещя „страхливец“ на някой, който бягаше зад мен — бавно каза той. — Трябва да е бил О’Шеа…

— Край на мистерията — обяви Рандолф.

— Може ли да върнете записа? — попита Бош и се извърна към монитора. — Искам да видя още веднъж кадрите преди прекъсването…

Осейни натисна няколко клавиша. Тримата мълчаливо изгледаха повторното сваляне на белезниците от ръцете на Уейтс.

— Стоп!

Лентата замръзна. Кадърът показваше Уейтс на стълбата и Оливас, наведен да го поеме. Якето му беше полуразтворено от положението на тялото, под него ясно се виждаше разкопчаният кобур от лявата му страна и стърчащата от него дръжка на пистолета.

Бош стана, направи крачка напред и почука с химикалката си по екрана.

— Това виждате ли го? По всичко личи, че кобурът му е бил предварително разкопчан.

Рандолф и Осейни се втренчиха в монитора. Явно този незначителен детайл им беше убягнал.

— Уставът го разрешава — подхвърли Осейни. — Особено при охраната на опасен престъпник.

Другите замълчаха. Независимо от устава това си оставаше загадка без отговор, тъй като Оливас беше мъртъв.

— Спри го, Ред — въздъхна Рандолф.

— Нека го видя още веднъж — каза Бош. — Само тази част около стълбата.

Рандолф кимна и записът тръгна за пореден път. Докато го гледаше, Бош се мъчеше да си спомни всичко за кратките мигове след изкачването на Уейтс. Спомни си, че тялото на Оливас се завъртя с гръб към хората долу и по този начин предотврати всякакви опити за стрелба от тяхна страна. Спомни си и още нещо: беше се запитал къде е в този момент Киз и защо не реагира.

После проехтяха изстрелите и тялото на Оливас полетя надолу, а Бош вдигна ръце да се предпази. Когато Оливас падна върху него, отгоре се разнесоха нови изстрели, последвани от силен вик…

Да, силен вик… Забравен от всички в настъпилата суматоха. Беше извикал Уейтс, изправен на ръба на ямата с пистолета в ръка. Именно тогава беше нарекъл О’Шеа страхливец. Но не само това.

„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка?“

Едва сега си даде сметка, че тези думи са били напълно изтрити от съзнанието му. В онзи момент на лудост мислеше единствено за Киз Райдър, а сърцето му беше в плен на ужаса.

Но какво всъщност означаваха тези думи? Защо Уейтс бе нарекъл „шибана сделка“ едно напълно законно извънсъдебно споразумение?

— Какво има? — Рандолф внимателно го гледаше.

— Нищо, нищо. — Бош тръсна глава. — Просто се опитах да си спомня какво се случи в онези секунди, които ги няма на записа.

— И май успяхте…

— Не. Просто си спомних, че бях на косъм от смъртта, която сполетя Оливас и Дулън. Спаси ме тялото на Оливас, което се строполи отгоре ми и пое куршумите.

Рандолф кимна.

Бош нетърпеливо се размърда. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук и да се заеме със загадката. К’во стана с шибаната ни сделка? Беше твърдо решен да разбие това изречение на съставните му части и да ги анализира под лупа.

— Имате ли други въпроси, лейтенант? — попита той.

— За момента не.

— В такъв случай ще тръгвам. Звъннете ми, ако имате нужда от мен.

— Вие също, ако си спомните още нещо. — Рандолф го изгледа многозначително.

— Разбира се. — Бош отмести очи.

Излезе от канцеларията на ОУО и тръгна към асансьорите. Но вместо надолу, пръстът му натисна бутона за по-горните етажи.

21

Крясъкът на Уейтс променяше нещата. За Бош това беше сигнал, че в Бийчуд Кениън се е разиграло нещо, за което той самият няма и най-малка представа. Затова първото му решение беше да не предприема нищо, преди да обмисли нещата на спокойствие. Но след като беше в центъра „Паркър“, можеше да се възползва от това.

Влезе в стая 503 на отдел „Неразкрити престъпления“ и бързо тръгна към малката ниша, почти запълнена от бюрото му. Марсия и Джаксън ги нямаше. За да стигне до бюрото си, трябваше да мине покрай отворената врата на кабинета на Ейбъл Прат. Бош надникна и видя шефа си, паркиран зад масивното писалище. Пред него имаше кутия стафиди — толкова миниатюрна, сякаш беше предназначена за деца.

— Хари! Какво правиш тук?

— От ОУО ме повикаха да изгледам видеозаписа на операцията в Бийчуд, направен от човека на О’Шеа.

— Заснел ли е престрелката?

— Не. Твърди, че камерата била изключена.

— А Рандолф не вярва, така ли? — Прат вдигна вежди.

— Трудно ми е да кажа. Операторът е предал диска едва тази сутрин. По всичко личи, че записът е монтиран. Рандолф възнамерява да го изпрати в техническата лаборатория за задълбочена проверка. Но както и да е. Помислих си, че след като тъй и тъй съм тук, няма да е зле да събера някои материали и да ги върна в архивата. Киз също е изтеглила доста дела, върху които едва ли ще работи скоро.

— Това ми звучи разумно.

Бош се приготви да тръгне, но шефът не беше свършил.

— Току-що се чух с Тим и Рик, в момента вероятно си тръгват — подхвърли той с пълна уста. — Аутопсията е направена днес сутринта и потвърждава, че тялото е на Мари Жесто. Същото е заключението и на специалистите по зъбни отпечатъци.

Край. Бош въздъхна. Всичко бе окончателно изяснено и издирването на Мари Жесто беше приключило.

— Ами… добре — промърмори той.

— Казаха ми, че си проявил желание да го съобщиш на близките — добави Прат.

— Така е. Мисля да го направя довечера, когато Дан Жесто се прибере от работа. В такива моменти е добре родителите да са заедно.

— Радвам се, че поемаш това задължение. Междувременно ще звънна в Съдебна медицина да задържат заключението си до утре сутринта.

— Благодаря. Тим и Рик споменаха ли причината за смъртта?

— По всичко личи, че е била удушена. Счупена е подезичната кост.

Пръстите му докоснаха гърлото, сякаш да покажат на Бош къде се намира деликатната костица. Бош не каза нищо — беше разследвал поне стотина случая на удушаване.

— Съжалявам, Хари. Знам, че беше взел присърце това разследване. Личеше си от начина, по който постоянно изтегляше материалите от архива.

Бош кимна. Повече на собствените си мисли, отколкото на думите на Прат. Обърна се и тръгна към бюрото си. Идентифицирането на тялото го накара да си спомни за предчувствието, че Мари Жесто няма да бъде открита жива, което го беше обзело още преди тринадесет години. Животът понякога поднася такива неща. Започна да подрежда всички папки и документи, които имаха връзка със следствието срещу Уейтс. Оперативният дневник по убийството на Жесто липсваше — беше предаден на Марсия и Джаксън. Това не го притесни — разполагаше с фотокопие в колата си.

Прехвърли се на бюрото на партньорката си, която беше изискала делото на Даниъл Фицпатрик — собственика на заложната къща, за когото Уейтс твърдеше, че го е подпалил по време на гражданските бунтове през 92-ра. На пода до бюрото имаше две пластмасови кутии за документи. В едната се оказаха счетоводните книги на Фицпатрик, спасени от пожарникарите. Райдър му беше споменала за тях. Бош побърза да затвори капака, защото в носа го удари неприятната миризма на хартия, престояла дълго време във влага. Реши да прибере и тях, но това означаваше два курса покрай кабинета на Прат, който със сигурност щеше да прояви любопитство към намеренията му.

Късметът му проработи миг преди да зареже кутиите. Прат излезе от кабинета и изсумтя:

— Кой идиот е решил, че стафидите изобщо стават за лека закуска? Слизам за един хубав сандвич. Искаш ли нещо, Хари?

— Не, благодаря. Ще отнеса тези документи в архива и ще си ходя.

Прат държеше една от рекламните брошури за Западна Индия.

— Докъде стигна с проучванията? — подхвърли Бош.

— О, нищо особено. Просто се запознавам с някои неща. Чувал ли си за град Невис?

— Тц.

Всъщност не беше чувал почти за никое от местата, които проучваше Прат.

— Пише, че цената на фабрика за преработка на захарна тръстика заедно с осем акра терен е максимум четиристотин. По дяволите! Тук тези пари ми отиват само за къщата!

Това със сигурност беше вярно. Бош никога не му беше ходил на гости, но знаеше, че притежава в Сън Вали имение, достатъчно голямо да яздиш в него. Прат живееше там повече от двадесет години и на практика седеше върху истинска златна мина. Но имаше и един проблем: преди няколко седмици Райдър го беше чула да говори по телефона за настойничество над деца и обща семейна собственост, което означаваше, че се е свързал с адвокат по бракоразводни дела.

— Искаш да произвеждаш захар, така ли? — подхвърли той.

— Не, за Бога. Такова е било някогашното предназначение на имота. Ако човек го купи днес, може да го превърне в хотел или нещо като странноприемница…

Бош разсеяно кимна. Прат говореше за непознат свят, който изобщо не го интересуваше.

— Както и да е — въздъхна шефът му, ясно усетил липсата на слушател. — Довиждане засега. Между другото, поздравявам те за облеклото. Повечето колеги в твоето положение се появяват пред ОУО по джинси и тениски — сякаш са заподозрени, а не сериозни полицаи.

— Хм.

Прат излезе. Бош му даде тридесет секунди аванс и също тръгна към асансьорите, като награби едната пластмасова кутия и натрупа върху нея папките от бюрото си. Успя да ги прехвърли в колата си и да се върне още преди шефът му излезе от барчето. Повтори операцията и с другата кутия. Никой не го попита какво прави и защо изнася документи от сградата.

Изкара колата от платения паркинг и си погледна часовника. Разполагаше с почти цял час до обяда с Рейчъл — недостатъчно време да се прибере да разтовари документите и да се върне в центъра, а и беше неоправдано от гледна точка на разходите. Мина му през ума да отложи обяда и веднага да се залови за работа, но се отказа. Рейчъл беше добра слушателка, а може би щеше да й хрумне и задоволителен отговор на въпроса относно смисъла на думите, които Уейтс беше изкрещял по време на престрелката.

Можеше да отиде в ресторанта по-рано и да прегледа част от документацията, докато чака. Отхвърли тази идея в мига, в който си представи, че някой келнер или клиент може да хвърли случаен поглед на снимките от местопрестъплението.

Реши да се отбие в градската библиотека — тя беше съвсем близо до ресторанта. Там щеше да прегледа част от документите, а след това щеше да отиде в ресторанта навреме за срещата с Рейчъл.

Паркира в подземния гараж, взе дневниците по случаите Жесто и Фицпатрик и влезе в асансьора. В читалнята имаше достатъчно свободни места. Той започна с Жесто — вече беше започнал да преглежда случая в болничната стая на Райдър.

Прегледът на документите не му донесе нищо особено. Всичко изглеждаше нормално, включително вписванията във Формуляр 51, разпитите на очевидците и действията на разследващия екип.

После изведнъж се сети за нещо, което липсваше в хронологическия опис на събитията. Бързо прелисти страниците и потърси вписването на датата 29 септември 1993 година. Онова същото, с което Джери Едгар беше отбелязал телефонното обаждане на Робърт Саксън.

Но то липсваше.

Бош се наведе над масата и почна да изследва документа. Не, това беше абсурд. В официалния дневник беше регистрирано обаждане от Робърт Саксън, псевдоним на Рейнард Уейтс. Денят беше 29 септември 1993 г., часът на обаждането — 18:40. Оливас го беше открил при прегледа на досието, а на следващия ден Бош го бе видял със собствените си очи. И не само го бе видял, но и го беше проучил с цялото си внимание, защото то представляваше онзи пропуск на следствието, който беше позволил на Уейтс да убива още тринадесет години.

Но в неговото фотокопие вписването липсваше.

„Какво става, по дяволите?!“

В първия момент не успя да свърже нещата. Фотокопието пред очите му беше направено преди четири години, веднага след решението му да напусне. То беше част от няколко неизяснени случая, които продължаваха да го глождят. Имаше намерение да ги довърши частно, да им отдели толкова време, колкото е нужно за окончателното им решаване, а след това спокойно да седне на брега на Мексиканския залив с въдица в едната ръка и кутийка „Корона“ в другата.

Но не се получи. Оказа се, че детективът може да си върши работата само със значка в джоба. Когато разбра това, той реши да се върне на работа. И веднага след като го назначиха в отдел „Неразкрити престъпления“ като партньор на Райдър, изтегли досието на Мари Жесто от централния полицейски архив. Част от него беше оригиналният дневник на престъплението — документът, в който се правеха всички вписвания по следствието независимо кой и кога е работил по него. В момента пред него лежеше копие, в което липсваха каквито и да било вписвания през последните четири години. Причината за това беше проста: през цялото това време то лежеше на горната лавица в гардероба му. Но как тогава бе възможно в единия документ да има вписване с дата 29 септември 1993 г., а в другия такова да липсва?

На този въпрос имаше само един логичен отговор.

Официалният Формуляр 51 беше подправен. Вписването с обаждането на Робърт Саксън бе направено, след като той беше преснимал досието. Това означаваше един доста голям период — цели четири години, — но здравият разум му подсказваше, че тук става въпрос по-скоро за дни, отколкото за години.

Фреди Оливас му беше поискал дневника само преди няколко дни. Малко по-късно пак той беше открил бележката за обаждането на Робърт Саксън.

Отново прелисти дневника. Почти всички страници бяха плътно запълнени с отметки на следователите по делото. Единствено страницата с дата 29 септември имаше празно място отдолу. Това очевидно бе забелязано от Оливас и той бе извадил листа от папката, напечатал беше отметката и го бе върнал на мястото му. А след това беше „открил“ пропуска на разследващия екип. Така бе създадена връзката между Уейтс и Жесто. През далечната 1993 година Бош и Едгар попълваха дневника на една стара пишеща машина, използвана от целия отдел в Холивуд. В днешно време всичко се пишеше на компютър, но почти всички отдели пазеха по някоя и друга пишеща машина — за по-възрастните колеги като Бош, за които беше твърде късно да овладяват тайните на компютъра.

Обзе го облекчение, примесено с гняв. С Едгар все пак не бяха допуснали онази смущаваща грешка. Трябваше час по-скоро да му се обади и да му съобщи добрата новина. Но гневът от коварството на Оливас го обземаше все по-силно и по-силно. Той стана и излезе от читалнята в просторно овално фоайе — стените бяха покрити с мозаечни пана, пресъздаващи по-важните моменти от историята на града.

Много му се искаше да изкрещи, за да прогони демоните. Спря го появата на мъж в униформа — той забързано тръгна към него, после хлътна в близката врата. Може би го бяха повикали да предотврати кражба на ценен документ или книга, но това нямаше нищо общо с присъствието на Бош. Той поклати глава и бавно се върна в читалнята.

Седна пред разтворените папки и направи опит да пресъздаде хода на събитията. Оливас беше подправил официалния дневник на разследването — бе добавил в него два реда на машина, които внушаваха, че Бош и колегата му са допуснали голяма грешка, при това още в най-ранната фаза на следствието. Според тази добавка лице на име Робърт Саксън съобщаваше, че е видяло Мари Жесто в супермаркета „Мейфеър“ следобеда преди изчезването й.

Толкоз. Съдържанието на тази отметка не можеше да е от значение за Оливас. Важен беше човекът. По неизвестни причини Оливас бе искал на всяка цена да вкара името Рейнард Уейтс в документите на разследването. Защо? За да внуши на детектив Бош чувство за вина, което да му позволи да получи някакво предимство в текущото разследване?

Не. Бош поклати глава. Оливас вече беше получил това предимство и имаше пълен контрол върху операцията. Той беше водещ следовател по делото Уейтс и този факт не можеше да се промени от факта, че Бош продължава да рови случая Жесто. Да, между двете следствия имаше връзка, но водещата фигура в тях не беше Бош.

Значи причината беше друга.

Разгледа нещата от всички страни и стигна до неубедителното заключение, че Оливас е искал на всяка цена да свърже Уейтс и Жесто. Като бе вписал в дневника псевдонима на убиеца, той се бе върнал тринадесет години назад с единствената цел да направи връзката между Рейнард Уейтс и Мари Жесто.

Но Уейтс беше готов да признае, че е убил Жесто. Нищо в съдебната практика не е по-силно от едно доброволно признание. Уейтс дори бе проявил желание да заведе полицията до мястото, на което е заровено тялото. В сравнение с тези фактори отметката в дневника изглеждаше твърде дребна и незначителна. Защо тогава Оливас си беше направил труда да фалшифицира един официален документ?

Поемането на подобен риск объркваше Бош. Причината за подправянето на документ по следствие за убийство изглеждаше твърде незначителна. Оливас положително си бе давал сметка, че измамата му може да бъде разкрита, а опитен адвокат като Мори Суон нямаше да пропусне да се възползва от нея в съдебната зала. Но въпреки това Оливас бе рискувал. Въпреки ясното съзнание, че може и да не го прави, защото признанието на Уейтс ще е напълно достатъчно основание да бъде свързан със случая.

Но Оливас беше мъртъв и нямаше как да отговаря на въпроси. Никой вече не можеше да каже защо го е направил.

С изключение на Рейнард Уейтс може би.

„К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

А може би и Рик О’Шеа.

Бош отново напрегна съзнанието си и нещата изведнъж си дойдоха на мястото. Стана му ясно защо Оливас е поел огромния риск да насочи вниманието към Рейнард Уейтс, като е вписал мнимото му обаждане в следствения журнал. Ясно като бял ден, без следа от съмнение.

Рейнард Уейтс не беше убиецът на Мари Жесто!

Бош скочи на крака и започна да събира документите. Притисна ги към гърдите си и се втурна към изхода. Стъпките му проехтяха с оглушителна сила, сякаш подире му тичаше цяла тълпа преследвачи. Той дори се обърна, но ротондата беше пуста.

22

Покрай размислите в библиотеката закъсня за обяда. Когато влезе в ресторанта, Рейчъл вече седеше на масата, вдигнала разтвореното меню пред очите си.

— Извинявай — промърмори Бош.

— Няма нищо — отвърна тя: успя да скрие раздразнението си. — Но аз вече си поръчах, защото не бях сигурна, че изобщо ще се появиш.

Бош взе менюто от ръцете й и директно го прехвърли на келнера, който чакаше на крачка от масата.

— Донесете същото и на мен. За пиене ще се огранича само с вода.

Келнерът тръгна, а Рейчъл иронично отбеляза:

— По-добре го повикай, защото това, което си поръчах, едва ли ще ти хареса.

— Защо? Аз обичам морска храна.

— Защото си поръчах сашими, а снощи ти спомена, че не си суровоядец.

Това го накара да се позамисли, но после той реши, че все пак трябва да понесе някакво наказание за закъснението си.

— В стомаха всичко се смесва. — Бош махна небрежно с ръка. — Но възниква въпросът защо това място се нарича „Уотър Грил“, след като нямат скара?

— Добър въпрос.

— Добре де, няма значение. Трябва да поговорим. Имам нужда от помощта ти, Рейчъл.

— За какво? Какво е станало?

— Мисля, че Рейнард Уейтс не е убил Мари Жесто.

— Как така? Нали той ви заведе при тялото? Да не искаш да кажеш, че това не е Мари Жесто?

— Не. Аутопсията потвърди, че е именно тя. В онзи гроб със сигурност е лежала Мари Жесто.

— Но Уейтс ви го показа, нали?

— Точно така.

— И призна, че убиецът е той?

— Да.

— Аутопсията потвърждава ли причината за смъртта — такава, каквато е описана в показанията на Уейтс?

— От това, което чух — да.

— В такъв случай не разбирам за какво говориш, Хари. Как е възможно при тези обстоятелства да подозираш, че убиецът не е той?

— Възможно е, защото ние нямаме представа какво всъщност става. Поне аз нямам. Оливас и О’Шеа играят някаква игра с Уейтс. Не знам каква точно, но убийствата в Бийчуд Кениън без съмнение се дължат на нея.

Тя вдигна ръце.

— Дай отначало, ако обичаш. Само факти, без теории и умозаключения. Искам да чуя всичко, което знаеш.

И той й разказа за фалшивата отметка на Оливас в работния дневник, а след това описа всичко, което се беше случило, след като Уейтс се бе качил по стълбата в гората. Не пропусна да спомене и вика му по време на стрелбата и онова, което беше изрязано от записа.

Отне му петнайсетина минути. Междувременно им донесоха поръчката. Направи му впечатление, че храната беше сервирана сравнително бързо, но пък в това нямаше нищо чудно — нали не я готвеха. Престори се на прекалено ангажиран с разказа, за да не докосва суровата риба в чинията.

Ангажирана пък изцяло в това, което чуваше, Рейчъл не обърна внимание на малката му хитрост. Умът й работеше напрегнато.

— Вписването на Уейтс в журнала ми се струва безсмислено. — Тя поклати глава. — То без съмнение го свързва с разследването, но той вече го е направил сам — чрез признанието си, плюс желанието да ви заведе в гората. Защо е била нужна тази фалшива отметка?

— По две причини. — Бош се приведе над масата. — Първо, Оливас е искал да е сигурен, че самопризнанието ще мине. Не е бил сигурен дали аз няма да открия пропуски в него и е искал да се подсигури. Записът в дневника автоматично ме поставя в положението да повярвам и на самопризнанието.

— Добре. А втората причина?

— Тук нещата стават доста объркани. — Бош въздъхна. — Безспорно вписването ме кара да повярвам в самопризнанието, но едновременно с това заплашва да ме извади от играта.

В очите на Рейчъл се появи недоумение.

— Я дай по-подробно.

— Това е моментът, в който се отклоняваме от твърдо установените факти и навлизаме в предположенията. Или теориите, догадките — наречи ги както искаш. Оливас вкарва обаждането в хронологията на разследването и ми го хвърля в лицето. Знае, че ако му повярвам, ще повярвам и на нещо друго: че в далечната деветдесет и трета с партньора ми сме допуснали огромна грешка, в резултат на която още много невинни хора губят живота си. Тоест на моята съвест ще тежат всичките жени, които Уейтс е ликвидирал оттогава.

— Ясно. Добре.

— Освен това моето отношение към Уейтс ще бъде поставено на чисто емоционална основа, на омразата. Защото цели тринадесет години аз търся убиеца на Мари Жесто, след което го намирам, но само за да установя, че на съвестта ми лежи един сериен убиец! Това е маневра, която трябва да ме обърка, да отвлече вниманието ми.

— От какво?

— От факта, че Уейтс не е убил Мари Жесто. Въпреки доброволното си самопризнание. То е резултат на някаква сделка с Оливас, а вероятно и с О’Шеа, те по неизвестни причини са го убедили да го направи, защото така и така е затънал до гуша по останалите обвинения. А аз бях толкова заслепен от омраза, че отказвах да видя истината. Пренебрегвах детайлите, Рейчъл. Обзет от огромното желание да скоча през масата и да го стисна за гърлото, изобщо не им обърнах внимание!

— Забравяш нещо — каза тя.

— Какво?

Сега тя се приведе над масата.

— Забравяш, че той ви е завел при трупа! — Каза го тихо, но настоятелно, очевидно отчиташе общественото място, на което разговаряха. — Как би могъл да го направи, ако не е извършил престъплението?

Бош кимна. Въпросът беше основателен, но той вече го беше обмислил от всички страни.

— Има такава възможност — ако Оливас го е инструктирал предварително. Спомни си приказката за Хензел и Гретел — ръсиш трохички и така нататък и маркираш трасето по точно определен начин. Следобед мисля да отскоча до Бийчуд. Бас държа, че ще открия маркерите…

Замълча, пресегна се през масата и размени недокосната си чиния с нейната, която вече беше почти празна. Рейчъл не възрази.

— Искаш да кажеш, че цялата експедиция е била постановка, имаща за цел да разсее съмненията ти — каза тя. — Уейтс е бил запознат с обстоятелствата около убийството на Мари Жесто, стоварва ги отгоре ти, а после, като истински Робин Худ, превежда малката ви група през гората и спира точно на мястото, на което е заровена жертвата.

— Точно това искам да кажа. Знам, че звучи малко невероятно, но когато човек анализира подробностите…

— Не малко, а много.

— Какво?

— Звучи много невероятно. Първо, откъде Оливас е запознат с подробностите, които съобщава на Уейтс? Откъде знае къде е заровено тялото на Жесто, за да може да маркира пътя дотам? Нима твърдиш, че Оливас е убил момичето?

Бош нетърпеливо въздъхна. Макар и логични, въпросите й започваха да го дразнят.

— Не твърдя нищо подобно. Твърдя, че е имал пряк контакт с убиеца. О’Шеа също. По някакъв начин истинският убиец е влязъл в контакт с тях и им е предложил сделка.

— Хари! Това вече е…

Рейчъл млъкна и поклати глава. Пръчиците премятаха парченцата риба в чинията, но рядко ги поднасяха към устата й. Келнерът се възползва от паузата, пристъпи към масата и разтревожено попита:

— Не ви ли харесва нашето сашими?

— Не, просто…

Едва сега осъзнала, че чинията пред нея е почти пълна, Рейчъл объркано замълча.

— Май… май не съм гладна…

— Не знае какво изпуска. — Бош широко се усмихна и намигна съзаклятнически на келнера. — Рибата беше великолепна.

Човекът разчисти масата и каза, че ще донесе листа с десертите.

— Рибата била великолепна, тъй ли? — Уолинг го изгледа с насмешка. — Ах ти, мошеник такъв!

— Извинявай.

Келнерът дойде с дебели папки под мишница, но те си поръчаха само кафе. Рейчъл потъна в мълчание, Бош търпеливо чакаше.

— И какво сега? — попита тя най-после.

— Не знам — въздъхна той.

— Кога за последен път изиска досието от архива?

— Преди пет месеца. Записът, който ти показах снощи, беше последната ми работа по случая.

— Какво ново свърши — като изключим повторните разпити на Гарланд?

— Какво ли не. Разговарях с всички участници в събитията, чуках на всички врати, А Гарланд го привиках съвсем накрая.

— Мислиш, че той е влязъл в контакт с Оливас, така ли?

— Няма кой друг. Оливас и особено О’Шеа не биха сключили сделка с обикновен човек. Биха обърнали внимание единствено на хора с власт и пари. А семейство Гарланд притежава и двете.

Келнерът дойде с кафето и сметката. Бош извади кредитната си карта и я сложи на подноса.

— Дай да платим по равно — каза Рейчъл. — Да не говорим, че ти не хапна нищо.

— Няма значение. Това, което чух от теб, струва повече от един обяд.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

— Не, пазя го специално за агентките на ФБР.

Тя поклати глава, в очите й отново се появи съмнението.

— Какво? — попита Бош.

— Не знам. Струва ми се, че…

— Какво?

— Защо не погледнем нещата от гледната точка на Уейтс?

— И какво?

— Защо се е включил в тази игра? Защо е приел да поеме вината за убийство, което не е извършил?

— Отговорът е лесен, Рейчъл. — Бош размаха ръце. — Той няма какво да губи, защото вече са му лепнали прозвището Торбалана от Ехо Парк. Ако го изправят пред съда, няма никакъв шанс да отърве спринцовката. Вчера, по време на „излета“, Оливас не пропусна да му го припомни. Следователно признанията са единствената му надежда. Как би постъпил в случай, че следователят или прокурорът поискат да признае за едно убийство повече? Ще им откаже ли? В никакъв случай. У тях е и ножът, и хлябът.

Тя кимна.

— Но има и още нещо — добави Бош. — Той е знаел за това пътуване в планината и със сигурност е хранил някакви надежди за бягство. Които значително са нараснали при новината, че това наистина ще стане.

Тя отново кимна, но той не разбра дали е успял да я убеди. Над масата се възцари мълчание. Келнерът се появи, взе кредитната карта и отново се оттегли. Обядът беше приключил.

— И какво мислиш да правиш? — попита Рейчъл.

— Отивам в Бийчуд Кениън, както вече казах. А след това ще потърся човека, който има обяснение за всичко.

— О’Шеа? Той няма да разговаря с теб.

— Знам. Затова няма да искам среща с него. Поне на първо време.

— Ще търсиш Уейтс? — Тя го изгледа с недоверие.

— Точно така.

— Това вече е прекалено, Хари. Нима си въобразяваш, че ще посмее да остане тук? Убил е две ченгета, което означава, че продължителността на живота му в района на Ел Ей е равна на нула. Всеки мъж със значка и пищов в този щат е получил заповед да го ликвидира в момента, в който го зърне.

Бош бавно кимна, помълча малко и каза:

— Но въпреки това е тук. Всичко, което каза, е вярно, но забравяш една малка подробност. Сега козовете са у него. Получи ги в момента на бягството си. Ако е толкова умен, колкото изглежда, непременно ще ги изиграе. Ще остане тук и ще използва О’Шеа по максимално изгоден за себе си начин.

— Имаш предвид изнудване?

— Няма значение как ще го наречем. Уейтс знае истината, знае какво се е случило. Ако успее да влезе в контакт с О’Шеа и съумее да го убеди, че представлява опасност за предизборната му кампания и изобщо за кариерата му, прокурорът ще е този, който ще му играе по гайдата.

— В думите ти има логика. Но какво ще стане, ако голямата конспирация все пак бъде осъществена? В смисъл: Уейтс поема убийството на Жесто, прибавя го към останалите и заминава за Пеликан Бей или Сан Куентин с доживотна присъда. Но авторите на конспирацията все пак ще са наясно, че в една килия някъде там е затворен човекът с козовете, човекът, който знае истината. И този човек продължава да е заплаха за О’Шеа и цялата му политическа машина. Защо бъдещият областен прокурор на Лос Анжелис би допуснал съществуването на подобна заплаха?

Келнерът се върна с кредитната карта и сметката. Бош добави бакшиш и я подписа. Това май беше най-скъпият обяд, който беше плащал, без да хапне дори залък.

— Добър въпрос, Рейчъл — промърмори той, когато келнерът се отдалечи. — Не зная какъв точно е отговорът, но е логично да се предположи, че О’Шеа, Оливас или някой друг имат готов план за ендшпила на тази история. Може би именно този план е причината за бягството на Уейтс.

— Май никой не може да те разубеди, а?

— Засега.

— В такъв случай ти пожелавам късмет. При всички случаи ще имаш нужда от късмет.

— Благодаря, Рейчъл.

Станаха.

— Колата ти на паркинга ли е? — попита тя.

— Не, оставих я в гаража на библиотеката.

Това означаваше, че ще напуснат заведението през различни врати.

— Ще те видя ли довечера? — попита той.

— Да, стига да не изскочи нещо в службата. От щабквартирата във Вашингтон ни предупредиха да очакваме извънредна задача. Ще ти звънна.

Той кимна и я изпрати до вратата, прегърна я и тръгна към другата врата.

23

Бош подкара по Хил Стрийт и зави на-ляво по Сизар Чавес, която скоро се вля в булевард Сънсет. Този маршрут не можеше да го изведе никъде другаде освен в Ехо Парк. Разбира се, той не очакваше да види Рейнард Уейтс на пешеходната пътека или пред вратата на някой имиграционен център или клиника, но инстинктът му нашепваше, че Ехо Парк продължава да е в играта. Затова навлизаше все по-навътре в квартала, опитваше се да попие атмосферата му. Беше сигурен в едно: че Уейтс е бил арестуван на път за съвсем конкретно място, което се намира някъде тук, в района на Ехо Парк. И беше твърдо решен да открие това място.

Спря на забранено близо до Куинтеро Стрийт, слезе от колата и тръгна към павилиончето за продажба на рибни продукти с помпозното наименование „Пескадо Мохадо Грил“. Поръча „скариди по дяволски“ и докато чакаше, показа снимката на Уейтс на продавача и няколкото жени на опашката. Получи очакваното поклащане на глави, придружено от кратки коментари на испански, взе си чинията със силно препържени морски дарове и светкавично я опразни.

След като се нахрани, потегли към дома си, с намерението да смени официалния костюм с джинси и тениска. Няколко минути по-късно подкара по стръмния път към Бийчуд Кениън. Паркингът под Сънсет Ранч се оказа абсолютно пуст и той неволно се запита дали след вчерашните събития хората не са започнали да отбягват този район. Слезе от колата, извади от багажника навито десетметрово въже и тръгна по пътеката, по която преди броени часове бе вървял след Рейнард Уейтс.

Но едва направи няколко крачки и телефонът му започна да вибрира. Той спря, извади го от джоба си и погледна екранчето. Беше някогашният му партньор Джери Едгар, на когото преди известно време беше оставил съобщение.

— Как е Киз?

— Държи се. Защо не отскочиш да я видиш? Вчера дори не се обади.

— Бях зает. Но днес непременно ще намеря време да отскоча до болницата. Ти ще ходиш ли?

— Сигурно. Звънни ми, преди да тръгнеш. Може би ще се срещнем там. Но аз те търсих да ти съобщя две новини. Първата е, че изровеният труп в Бийчуд е на Мари Жесто.

Едгар замълча за момент, после тихо попита:

— Свърза ли се с родителите й?

— Още не. Дан продава трактори и го няма по цял ден. Ще им се обадя довечера, когато и двамата са си у дома.

— И аз бих постъпил така — промърмори Едгар. — Казвай и втората новина, Хари. В отсрещната килия ме чака един мръсник, когото трябва да пречупя. Става въпрос за разследване на изнасилване, последвано от убийство.

— Извинявай за прекъсването, но доколкото си спомням, се обади ти, а не аз.

— Помислих си, че е нещо важно.

— Наистина е важно. Мисля, че онова вписване във Формуляр 51 ще се окаже фалшиво. И когато нещата се изяснят, ние с теб ще сме чисти.

Този път отговорът на партньора му долетя незабавно.

— Какво?! — извика той. — Значи Уейтс изобщо не ни е звънял?

— Точно така.

— Как тогава е било регистрирано проклетото обаждане?

— Някой го е добавил най-отдолу, при това съвсем наскоро. Някой, който се опитва да се ебава с мен.

— Мамка му! — извика Едгар. В гнева му се долавяше и облекчение. — Знаеш ли, че не мога да спя, откакто ми каза за тоя пропуск? Защото не са се ебавали само с теб, а и с мен!

— Точно затова ти се обадих. Още не съм напълно сигурен, но по всичко личи, че е станало точно това. Ще те информирам веднага след като изясня нещата. А сега върви да заковеш твоя мръсник.

— Хари! — доволно изкрещя в мембраната Едгар. — След тази добра новина направо ще му видя сметката на това копеле!

— Радвам се да го чуя. Обади се, преди да тръгнеш за Киз.

— Дадено.

Но Бош добре съзнаваше, че това едва ли ще се случи. Едгар нямаше да отиде в болницата, особено пък ако наистина бе ангажиран с важно разследване. Прибра телефона в джоба си и се огледа. По околните дървета не се виждаше нищо, което да прилича на нарочно поставени маркери. Но ясно очертаната пътека отвъд паркинга правеше излишни триковете от приказката за Хензел и Гретел. Ако имаше маркери, те най-вероятно щяха да са поставени по-надолу, оттатък калното свлачище.

Скоро стигна до ямата, уви въжето около дебелия дънер на дъба и се спусна без особени затруднения. Остави въжето да виси и пое по краткия път към полянката, превърнала се в лобно място на Мари Жесто. По дърветата нямаше нищо, което да прилича на специално оставен знак. Или поне той не забеляза такова. Когато наближи полянката, започна да оглежда всяко дърво поотделно, търсеше следи от нож или някакви други белези.

Скоро се озова на няколко крачки от гроба, все така без да забележи нищо подозрително. Започна да го обзема разочарование. До този момент не беше открил нищо в подкрепа на теорията, която беше развил пред Рейчъл Уолинг. Но продължаваше да е уверен в нейната правота и отказа да приеме липсата на указателни знаци. В същото време не можеше да изключи евентуалното им заличаване от многобройната армия следователи и служебни лица, която беше действала тук вчера.

Отказваше обаче да признае поражението си. Обърна се и тръгна по обратния път. Стигна подножието на стръмния наклон, обърна се и застина, опитваше се да обхване и анализира всичко, което се беше разкрило пред погледа на Уейтс. Макар и за пръв път тук, той без колебание бе поел в правилната посока.

„Как успя да го направи?“

Очите му внимателно опипваха околността. Остана неподвижен цели пет минути — и намери отговора.

Огромен евкалипт маркираше средата на разстоянието до гроба. Стволът му се раздвояваше малко над земята, а двойното стебло се издигаше поне петнадесетина метра над върховете на околните дървета. Пречупен клон се беше заклещил в чатала и придаваше на огромното дърво формата на обърната буква А. Това беше абсолютно ясен знак за всеки, който знае какво точно да търси.

Убеден, че е открил първия скрит знак за Уейтс, Бош бързо тръгна към евкалипта. Изправи се под короната и отново се извърна с лице към гроба. Този път огледът му беше по-бавен и по-внимателен. В резултат забеляза нещо, което можеше да се види само от разстояние.

Пое дъх и бавно тръгна към един млад калифорнийски дъб. Това, което му беше направило впечатление отдалеч, беше нарушената симетрия на короната. Един от долните клони липсваше. Спря под него и погледна нагоре. Назъбеният край на десетсантиметрово чуканче стърчеше от ствола на около два метра над главата му. Той се покатери нагоре и го разгледа отблизо. Оказа се, че клонът не е счупен случайно. Някой го беше прерязал отгоре, а след това го беше откършил. Без да е специалист, Бош стигна до заключението, че интервенцията е сравнително скорошна. Оголената дървесина имаше светъл цвят, без гъбички или прерастване, характерни за старите счупвания.

Слезе на земята и се зае с оглед на околните шубраци. Но счупеният клон не се виждаше никъде. Очевидно беше махнат оттук, за да не привлича внимание. За него това беше ясен сигнал, че някой е прибягнал до триковете на Хензел и Гретел, за да посочи пътя на Уейтс.

Обърна се и насочи вниманието си към полянката. Намираше се на двайсетина метра от гроба и това му Позволи да засече последния маркер сравнително лесно. Беше гнездо на голяма птица — вероятно ястреб, сгушено между високите клони на вековния дъб, който хвърляше плътна сянка над дупката.

Насочи се натам, спря под дървото и вдигна глава. Лентата за коса я нямаше на клона, вероятно бе прибрана от криминалистите. Гнездото изобщо не се виждаше. Оливас беше планирал нещата с изключително внимание — бе поставил маркери, които да се виждат само отдалеч. Придружителите на Уейтс нямаха причини да подозират каквото и да било, докато самият той бе имал възможност за максимално добра ориентация.

Бош сведе поглед към дупката в краката си и си спомни, че вчера бе забелязал по земята някакви следи, но беше решил, че са от диви зверове. Сега вече знаеше, че са били резултат от предварително разкопаване на мястото. Оливас бе идвал тук преди организирането на следствения експеримент. Маркирал беше пътя и се бе уверил, че гробът е там, където трябва. Или бе разполагал с подробно описание на мястото, или беше доведен тук от истинския убиец.

Изтекоха няколко секунди в напрегнат размисъл, преди да си даде сметка, че чува гласове. Двама души — разговаряха и явно се приближаваха. Стъпките им се чуваха все по-ясно. Идваха от същата посока, от която беше дошъл и той.

Прекоси полянката с няколко скока и се скри зад дебелия дъб. След секунди мъжете слязоха на полянката.

— Ето тук — рече единият. — Тук е лежала цели тринадесет години.

— Стига бе! Да му настръхне косата на човек!

Бош не посмя да надзърне иззад дебелия ствол. Нямаше никакво желание да го засекат, независимо дали мъжете бяха репортери, полицаи или обикновени туристи.

Новодошлите останаха още известно време на полянката, разменяха си незначителни реплики. За щастие никой от тях не погледна към дебелия ствол, зад който се криеше Бош. Накрая единият смени темата, явно решил, че е крайно време да сложат точка на празните приказки.

— Окей, давай да свършим работата и да се махаме.

След тези думи се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Бош предпазливо надникна иззад дървото и успя да ги зърне миг преди да се скрият в храстите. Единият беше Осейни, а другият най-вероятно негов колега от ОУО. Бош им даде аванс от минута-две, след което изскочи иззад дъба и зае позиция зад стария евкалипт. Колегите му от ОУО се насочиха към почти отвесния кален склон — най-голямото препятствие по пътя към лобното място на Жесто. Движеха се спокойно и вдигаха толкова шум, че Бош се възползва от това и смени наблюдателния си пункт с едно дърво непосредствено срещу калната яма. Те спряха в основата на склона и се заловиха с някакви измервания. В земята беше забита стълба, почти на същото място като онази вчера. Явно работата им беше свързана с приключването на рапорта по инцидента. В момента правеха онези измервания, които преди двадесет и четири часа им се бяха сторили несъществени. Но днес, с оглед политическите фигури, свързани с оперативния експеримент, нещата изглеждаха различно.

Партньорът на Осейни остана долу, а самият той се качи по стълбата, измъкна рулетка и се залови за работа. Диктуваше измерените цифри на човека долу и той прилежно ги записваше в бележника си. Явно ставаше въпрос за физическа проверка на показанията, Дадени от участниците в инцидента. Но за какво би им послужила тя?

Телефонът в джоба му започна да вибрира. Той го измъкна и натисна бутона за отклоняване на разговора. Миг преди екранчето да угасне, върху него се изписаха цифрите 485 — кодът на центъра „Паркър“.

След секунди откъм ямата се разнесе накъсан звън. Осейни свали телефона от колана си, послуша известно време, после вдигна глава и се огледа. Бош побърза да скрие главата си зад дървото.

— Не, лейтенант, не се вижда никъде — долетя гласът на агента. — Колата му е на паркинга, но него го няма. Околността е абсолютно пуста.

Разговорът продължи още минута-две, после Осейни и колегата му продължиха работата си. Скоро измерванията приключиха.

Партньорът на Осейни се изкатери по стълбата и двамата заедно я издърпаха горе. И точно тогава Осейни забеляза въжето, провиснало от близкия дъб, пусна стълбата и тръгна натам. Издърпа го и започна да го навива. Очите му отново започнаха да опипват околността и Бош се спотаи.

След минута вече ги нямаше. Шумът от крачките им и потракването на стълбата бързо заглъхнаха нагоре по пътеката. Бош изчака известно време и започна да се катери, като се държеше за плъзгавите коренища.

Когато стигна до паркинга, Осейни и партньора му вече ги нямаше. Бош включи телефона си и изчака включването на мобилния предавател. Искаше да провери дали има съобщение от онзи, който го беше потърсил от центъра. Телефонът веднага завибрира и на екрана се изписа един от номерата на отдел „Неразкрити престъпления“.

— Ало?

— Къде си, Хари? — напрегнато попита Ейбъл Прат.

— Никъде. Защо питаш?

— Кажи ми къде си, по дяволите!

Нещо му нашепваше, че Прат прекрасно знае къде се намира.

— В Бийчуд Кениън — призна той с лека въздишка. — Какво има?

Прат замълча за миг, после избухна. Напрежението в гласа му отстъпи място на гнева.

— Случи се това, че ми се обади лейтенант Рандолф от ОУО. Според него един Форд-мустанг, регистриран на твое име, клечи на тамошния паркинг. Казах му, че това е много странно, тъй като Хари Бош е на разпореждане и би трябвало да си е у дома, на хиляди мили от всякакви разследвания, свързани с Бийчуд Кениън.

Бош напрегна ум да измисли някакво правдоподобно обяснение.

— Виж какво, нищо не разследвам, а търся нещо. Вчера съм си загубил персоналния медальон и дойдох да го търся.

— Какво?

— Чипът ми, Прат. Онзи от „Грабежи и убийства“. Сигурно ми е паднал от джоба, докато съм пълзял из калта. Открих липсата му едва снощи, след като се прибрах у дома.

Бръкна в джоба си и напипа баджа, който току-що бе обявил за изгубен — тежък къс метал във формата на чип за хазартни игри. От едната му страна беше изрисувана златна детективска значка, а на другата личеше карикатурният силует на детектив — с костюм, широкопола шапка, пищов в ръка и решително вирната брадичка — всичко това на фона на американското знаме. Наричаха го „персонален медальон“ или „чип“, бе заимствай от едновремешните специални части. Всеки командос бе получавал такъв със задължението да го носи навсякъде — един вид специален пропуск, показван най-често на колеги по съдба. Онзи, който не го носел, обикновено плащал цялата сметка в кръчмата. От доста години тази традиция беше жива и в дирекция „Грабежи и убийства“. Бош получи своя медальон в деня, в който се върна на работа.

— Майната му на медальона, Хари! — гневно повиши глас Прат. — Ще си купиш нов само за десетачка! Стой далеч от това разследване, моля те! Прибирай се и чакай на телефона. Ясно ли е?

— Ясно.

— Освен това криминалистите непременно щяха да ти намерят шибания медальон, ако наистина си го изгубил там! — добави началникът все така гневно. — Огледаха целия терен с металотърсач, нали търсеха гилзи!

— Уф, бях забравил — промърмори Бош.

— Поднасяш ли ме, Хари?

— Не, шефе. Наистина бях забравил. Дойдох да го потърся, защото нямаше какво да правя. Видях хората на Рандолф, ама реших да не им се обаждам. Не се сетих, че ще направят проверка на колата ми.

— Да, ама са я направили. И в резултат ми се обади оня Рандолф. Много добре знаеш, че не обичам такива издънки, Хари!

— Прибирам се у дома.

— Окей. И стой там.

Прат изключи телефона си, без да чака отговор. Бош затвори своя, подхвърли тежкия медальон във въздуха и подложи длан. Той падна със значката нагоре.

Бош поклати глава, пусна го в джоба си и тръгна към колата.

24

Заповедта да се прибере у дома беше толкова настойчива, че Бош инстинктивно отказа да й се подчини и след като напусна Бийчуд Кениън, подкара към „Сейнт Джоузеф“. Киз Райдър вече бе преместена в нормална болнична стая. В нея имаше още едно легло, празно — според неписаното правило на болничните заведения за осигуряване максимални удобства на ранените полицаи.

Тя все още изпитваше затруднения с говора, а и сутрешната депресия продължаваше да се усеща. Бош не остана дълго. На практика си тръгна само няколко минути, след като й предаде поздравите на Джери Едгар. Подкара към дома си, за да разтовари кашоните с документи, изнесени от отдел „Неразкрити престъпления“.

Сложи ги на пода в дневната, извади няколко папки и ги разпръсна върху масата за хранене. Внушителната купчина недвусмислено сочеше, че работата по нея е много и ще продължи с дни. Той пристъпи към уредбата и натисна няколко клавиша. Беше заредена с диска на онзи невероятен концерт на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Дискът беше препрограмирай и първото парче, което прозвуча през тонколоните, се оказа „Доказателство“ — твърде многозначително заглавие за момента.

Като начало трябваше да направи пълна инвентаризация на това, с което разполагаше. Без нея нямаше Как да се ориентира откъде да започне. Един от най-важните документи безспорно беше копието от работния дневник на следствието срещу Рейнард Уейтс. Преди известно време то им беше предадено от Оливас, но нито Бош, нито Райдър бяха имали време да се запознаят подробно с него. На масата лежеше и дневникът по следствието за убийството на Фицпатрик, който Райдър беше изтеглила от архива, а също така и собственото му копие от документите по случая Жесто.

И накрая, на пода лежаха две кутии, съдържащи документацията от заложната къща на Фицпатрик — по-голямата част от нея беше почти негодна за анализ след пожара и действието на пожарникарските маркучи през размирната 1992 година.

Масата за хранене имаше малко странично чекмедже, вероятно за съхранение на прибори, но Бош държеше в него купчина бележници, писалки и флумастери, за да си записва на хартия най-важните пунктове на разследванията. След двадесет минути и три скъсани листа разсъжденията му заеха едва половин страница:

Свел глава над написаното, Бош потъна в дълбок размисъл. Съзнаваше, че двата последни въпроса на практика са отправната точка към решаването на ребуса.

Ако нещата се бяха развили по план, кой щеше да спечели от фалшивите признания на Уейтс? На първо място самият Уейтс, който щеше да избегне смъртното наказание. Но реалният печеливш щеше да е истинският убиец. Делото щеше да приключи, всякакви следствени действия щяха да бъдат прекратени. И истинският убиец щеше да избегне правосъдието.

Очите му отново се спряха на въпросите. Кой има полза? Защо сега? След кратко колебание размени местата им и отново потъна в размисъл. Изводът беше само един, напълно категоричен. Решението му да продължи следствието по случая Мари Жесто бе породило необходимостта от някакви действия. Сега, веднага. Без колебание и без отлагане. Явно неговите действия бяха предизвикали тревога, а следственият експеримент в Бийчуд Кениън беше организиран като отговор на упражнявания от него натиск.

Това заключение доведе до отговор на въпроса, изписан най-отдолу в бележника:

Кой има полза?

Бош взе писалката и написа:

Цели тринадесет години инстинктът му нашепваше, че извършителят е именно Гарланд. Но това беше само инстинкт, лишен от подкрепата на каквито и да било доказателства. Разбира се, Бош все още не беше запознат с доказателствата, които евентуално се бяха появили сред изравянето на трупа и последвалата аутопсия, но силно се съмняваше, че изобщо има такива. Тринадесет години бяха прекалено дълъг срок, за да се запазят годни следи от ДНК и други улики, свързани с извършителя на престъплението.

Гарланд беше заподозрян по теорията за „жертвата-заместник“ — тоест, обзет от гняв срещу жената, която го е напуснала, престъпникът убива първата срещната, която прилича на нея. Психолозите наричат тази теория „прекалено далечна“, но в момента Бош беше твърдо решен да я постави в центъра на разсъжденията си. „Нека направим една рекапитулация — помисли си. — Антъни е син на петролния магнат Томас Рекс Гарланд, който притежава огромно имение в Хан-кок Парк. О’Шеа, от своя страна, се намира в разгара на ожесточена предизборна борба за поста областен прокурор, в която парите са единственото всемогъщо гориво. Следователно съвсем не е изключено Ти Рекс да е получил дискретно предложение, последвано от конкретна сделка и план за нейното осъществяване. О’Шеа получава парите, които ще му позволят да спечели изборите, Оливас заема поста главен следовател в прокуратурата, а Уейтс поема вината за убийството на Мари Жесто и автоматически снема всякакви подозрения от младия Гарланд“.

Бош знаеше по-добре от много хора колко е вярна поговорката, според която Лос Анжелис е слънчев град за хората в сянка. Не му беше трудно да приеме, че Оливас с готовност се е включил в схемата. Още по-малки бяха съмненията му, че амбициозен кариерист като О’Шеа ще откаже до продаде душата си на дявола срещу една толкова съблазнителна перспектива.

„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

Извади мобилния телефон и набра номера на Кейша Ръсел в „Таймс“. След няколко сигнала за свободно се сети да си погледне часовника. Минаваше пет.

По това време се залагаше сутрешното издание и Кейша със сигурност нямаше да си губи времето с телефонни разговори. Остави й съобщение да се обади и изключи телефона.

Реши, че вече си е заслужил една бира. Отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка „Анкор Стийм“. Излезе на верандата и отправи поглед към оживената магистрала в подножието на хълма. Часът на задръстванията беше влязъл в правата си. Колите пълзяха едва-едва сред невъобразимата какофония от клаксони. За щастие къщата беше достатъчно далеч и нивото на шума беше съвсем поносимо. Изпита задоволство, че в момента е тук на верандата, а не долу — сред огромното задръстване.

Телефонът му иззвъня. Той го свали от колана си и погледна екрана. Беше Кейша Ръсел.

— Извинявай, но отговорният редактор за утрешния брой ме извика във връзка с един материал — каза тя.

— Надявам се, че си изписала името ми правилно — подхвърли Бош.

— Колкото и да ти е чудно, в този материал изобщо не се споменава името ти — отвърна тя.

— Радвам се.

— Какво ще ми предложиш?

— Хм. Всъщност се надявах ти да направиш нещо за мен…

— Че как иначе? Казвай!

— В момента си политически репортер, нали? Предполагам, че имаш поглед върху спонсорирането на партии и отделни политически фигури…

— Имам. Държа на отчет всяко дарение към политиците, които наблюдавам.

Бош се върна в дневната и намали музиката.

— Въпросът ми е неофициален, Кейша. Знаеш ли кой подкрепя кампанията на О’Шеа?

— На О’Шеа ли? Защо питаш?

— Ще ти обясня всичко, но когато му дойде времето. В момента имам спешна нужда от тази информация.

— Защо винаги ми погаждаш един и същ номер, Хари?

Това беше самата истина. Бяха го правили многократно, но Бош бе успял да спечели доверието й, тъй като винаги изпълняваше обещанията си. Нито веднъж не я преметна, нито веднъж не я подведе. Затова беше сигурен, че въпросът й е само фасада, просто за да не приеме молбата му веднага. И това влизаше в играта.

— Знаеш защо — отвърна той, влизайки в ролята си. — Помогни ми сега, а когато му дойде времето, и аз ще ти помогна.

— Много ми се ще да разбера какво точно означава това „когато му дойде времето“ — недоволно въздъхна тя. — Задръж така…

Отсъствието й се проточи почти цяла минута. Бош стоеше прав до отрупаната с документи маса, даваше си ясна сметка, че дори да е вярна, комбината между О’Шеа и Гарланд може да се докаже изключително трудно, защото беше надеждно защитена от парите, закона и правилата за събиране на веществени доказателства. Той знаеше, че Рейнард Уейтс е единствената му надежда. Само той можеше да предостави достатъчно улики в подкрепа на догадките му.

— Ало? — обади се Ръсел. — Държа в ръцете си последните сведения за даренията. Какво по-точно искаш да знаеш?

— Колко последни са тези последни сведения?

— От миналата седмица. Петък.

— Кои са основните му спонсори?

— Няма особени големи спонсори, ако това искаш да знаеш. Разчита главно на малките партии и на отделните избиратели. Повечето спонсори са негови колеги юристи. Всъщност почти всички…

Бош си спомни за юридическата кантора в Сенчъри Сити, която защитаваше интересите на семейство Гарланд — същата, която му издейства съдебна забрана да разпитва Антъни в отсъствието на адвокат. Директорът й се казваше Сесил Добс.

— Сред тях да фигурира името Сесил Добс?

— Чакай малко… Да, ето го. С.С.Добс, служебен адрес в Сенчъри Сити. Дарил е хилядарка.

Бош си спомни и за адвоката, присъствал на повечето от записаните на видокасета разпити.

— А Денис Франкс?

— Да, той също е тук. На практика почти цялата адвокатска кантора е направила дарения.

— Какво означава това?

— Според закона за изборите всеки, който дарява средства за нечия кампания, трябва да посочи служебен и домашен адрес. Добс и Франкс са посочили служебния адрес на фирмата в Сенчъри Сити. Чакай да видя… Да, същият адрес е посочен от още единадесет дарители, всичките дали по хилядарка. Вероятно става въпрос за служители на една и съща фирма.

— Значи общо тринайсет хиляди долара, така ли?

— Да, точно така.

Бош се колебаеше дали да попита за Гарланд. Не му се искаше Кейша да започне да рови около името на магната, така че избра заобиколния път.

— Сред донорите има ли големи корпорации?

— Нищо особено. Защо не ми кажеш какво точно те интересува, Хари? Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Това прогони колебанията му.

— Добре, ще ти кажа. Но искам да ми обещаеш, че ще запазиш пълно мълчание, докато не получиш изричното ми разрешение. Никакви проучвания, никакви телефонни разговори. Мълчиш като гроб, ясно?

— Ясно. Ще проговоря само след като получа разрешението ти.

— Гарланд. Томас Рекс Гарланд, Антъни Гарланд или всеки друг с тази фамилия.

— Хм, чакай малко… Не, няма ги. Този Антъни не беше ли хлапакът, когото преди време разпитваше във връзка с изчезването на Мари Жесто?

Бош прехапа устна, за да не изругае. Беше се надявал, че Кейша няма да направи връзката. Преди десет години, едва поела по трънливия път на криминалната журналистика, тя беше попаднала на една негова молба за обиск на жилището на Гарланд. Съдът я беше отхвърлил поради недостатъчни основания, но тя остана в архивите му, които Ръсел съвестно подлагаше на периодичен преглед. Тогава Бош успя да я убеди да не публикува нищо относно подозренията му към една от най-богатите и известни фамилии в града, но ето че тази жена не беше забравила за случката въпреки десетте години, които ги деляха от нея.

— Няма новина в тая работа, Кейша — предупреди я той.

— Какво ровиш, Хари? Нали Рейнард Уейтс призна за убийството на Жесто? Нима се съмняваш в тези признания?

— В нищо не се съмнявам. Просто изпитвам любопитство към някои детайли. Но вече се разбрахме, Кейша. Държиш си устата затворена, докато не ти кажа.

— Ти не си ми началник, Хари! Защо се държиш като шефа ми?

— Извинявай. Просто не искам да вършиш глупости, защото може да пострадам. Нали току-що ме уведоми че мога да ти имам доверие?

Мълчанието се проточи.

— Окей, разбрахме се — обади се най-накрая Ръсел. — Да, можеш да ми имаш доверие. Но ако наистина става въпрос за това, което си мисля, искам периодична информация. Нямам намерение да седя и да чакам, докато ти си завършиш разследването. Ако не ми се обадиш скоро, ще се изнервя, Хари. А когато съм нервна, правя разни щуротии и въртя телефони на кого ли не.

Бош поклати глава. Изобщо не трябваше да се обажда на тази жена.

— Разбирам, Кейша. Непременно ще ти се обадя.

Прекъсна разговора с чувството, че току-що е пуснал някакъв страшен дух от бутилката. Дух, който рано или късно ще се върне да го захапе. Наистина вярваше на Ръсел, но до степента, до която изобщо можеше да се вярва на репортерите. Допи бирата и влезе в кухнята за още една. Телефонът му звънна в момента, в който я отвори. Пак беше Кейша.

— Хари! Чувал ли си за компанията „ГО Индъстрис“?

Чувал беше, разбира се. Днес името „ГО Индъстрис“ се наричаше компанията, която преди осем години се появи на пазара под името „Гарланд Ойл Индъстрис“. Логото й беше автомобилно колело с крила.

— Какво по-точно? — предпазливо попита той.

— Седалището й е на площад АРКО в центъра на града. Току-що преброих дванадесет служители на ГО, Които са подарили по хиляда долара за кампанията на О’Шеа. Какво ще кажеш?

— Нищо, Кейша. Благодаря за информацията.

— Дали О’Шеа не получава тези дарения срещу убеждаването на Уейтс да признае убийството на Мари Жесто? Това ли е цялата работа?

— Не, Кейша — простена в слушалката Бош. — Нищо подобно не се е случило, а аз се интересувам от съвсем други неща. Ако започнеш да въртиш телефоните, със сигурност ще попречиш на работата ми, а с още по голяма сигурност ще изложиш много хора на опасност, включително и себе си. Бъди така добра да обърнеш гръб на всичко и да изчакаш информацията, която ще ти съобщя по-късно.

Тя отново се поколеба, а Бош сериозно се запита дали може да й има доверие. Може би смяната на ресора я беше променила. Може би, по подобие на много хора преди нея, омесването с политиката бе успяло да я превърне в политическа проститутка.

— Окей, Хари, разбрах — каза тя най-сетне. — Просто исках да ти помогна. Но не забравяй какво ти казах. Чакам обаждането ти, при това скоро!

— Добре, Кейша. Лека нощ.

Бош затвори телефона и направи опит да прогони съмненията си. За да успее, трябваше да обмисли важността на току-що получената информация. О’Шеа беше получил най-малко двадесет и пет хиляди долара дарения за предизборната си кампания само от ГО и адвокатската кантора на Сесил Добс. Тоест от хора, които със сигурност поддържаха близки отношения със семейство Гарланд. Всичко беше законно, но въпреки това представляваше ясна индикация, че той е на прав път.

Коремните му мускули се стегнаха в радостно очакване. Сега вече наистина имаше върху какво да поработи. Най-сетне беше открил пролуката, през която щеше да се добере до истината. Пристъпи към кухненската маса и хвърли поглед към пръснатите върху нея формуляри и полицейски рапорти. Измъкна папката с надпис УЕЙТС: МИНАЛО И БИОГРАФИЧНИ ДАННИ, разгърна я и потъна в четене.

25

От гледна точка на силите на реда Рейнард Уейтс беше абсолютно необичаен заподозрян в убийство. Когато бе спряла микробуса му в Ехо Парк, полицията на Лос Анжелис на практика бе заловила един убиец, когото изобщо не беше търсила. Нито една дирекция или отдел нямаше представа за него, нямаше досие или компютърен файл. ФБР не му бе изготвило профил, никъде нямаше биографични данни за човек с неговите наклонности. Просто попадат на един убиец и започват да го разследват от нулата.

Всичко това най-много важеше за детектив Фреди Оливас и партньора му Тед Колбърт. Те бяха поели един случай с толкова голяма инерция и обществена значимост, че буквално бяха засмукани от него. Единствената им възможност бе да вървят с бързи крачки напред, към повдигането на официално обвинение. Нямаше време за спокоен размисъл, нямаше време за повторно оглеждане на фактите. Уейтс бе арестуван с чували, пълни с разчленените трупове на две жени. Доказателствата бяха толкова ужасни и толкова недвусмислени, че никой не си бе направил труда да проучи кого всъщност са арестували, какво го е накарало да превозва отвратителния си товар в точно определен час от денонощието в точно определен район.

Поради тези причини следствието не съдържаше почти нищо, което да е от полза за Бош. В папката бяха събрани предимно рапорти на следствените органи, в които се описваха усилията за идентифициране на жертвите и комплектоването на физическите доказателства в удобен за прокуратурата формат.

Допълнителната информация за личността на Уейтс се изчерпваше с минимални лични данни, предоставени от самия него или извадени от публичните регистри. На практика Оливас и Колбърт не знаеха почти нищо за обвиняемия, но това, с което разполагаха, им беше напълно достатъчно.

Бош изчете следственото дело за двайсетина минути, а когато приключи, в бележника му имаше отметки, които заемаха само половин страница. Беше се опитал да изгради опростена схема, засягаща предишните арести и освобождавания на заподозрения, при които той използва две имена — Рейнард Уейтс и Робърт Саксън.

Бош загледа замислено записките си. Две неща в тях заслужаваха внимание. По всичко личеше, че Уейтс е получил свидетелство за правоуправление, след като е навършил двадесет години. Независимо с кое име се представяше, той посочваше една и съща дата на раждане, с изключение на годината. 1975 очевидно бе използвана в опит да мине за непълнолетен, но в останалите случаи винаги се посочваше 1971 г. Това беше обичайна практика на хората, които сменят самоличността си: новото име се прикача към действителните данни с оглед да се избегне евентуалното объркване или забравяне — най-вече при полицейска проверка.

От направените през седмицата проверки Бош вече знаеше, че в регистрите на община Лос Анжелис не съществува акт за раждане с дата 03.11, нито на Рейнард Уейтс, нито на Робърт Саксън. Изводът, направен от него и Киз Райдър, беше логичен — и двете имена бяха фалшиви. Но в момента започваше да си мисли, че датата 03.11.71 може би не е измислена. Може би Уейтс — или лицето, което се криеше зад това име — все пак бе запазил истинската си рождена дата.

Насочи вниманието си към един друг интригуващ факт: между убийството на Даниъл Фицпатрик и датата на издаване на шофьорската книжка на Уейтс имаше по-малко от месец. Към него прибави справката, според която той бе подал молба за тази книжка, след като е навършил двадесет. Това беше малко вероятно в град като Лос Анжелис, където автомобилът е почти единственото средство за придвижване. Едва ли едно младо момче ще чака да навърши двадесет, за да си извади книжка. Това беше още една индикация, че истинското име на този човек не е Рейнард Уейтс.

Бош се остави на вътрешното си чувство. Усети приближаването на истината по начина, по който сърфистът усеща подходящата вълна — всичките му сетива Доловиха раждането на една нова самоличност. Осемнадесет дни след като е убил Даниъл Фицпатрик под Прикритието на гражданските бунтове, извършителят спокойно отива в Областната автомобилна инспекция и подава молба за издаване на шофьорска книжка. Във въпросната молба се представя като Рейнард Уейтс, роден на трети ноември 1971 година. По закон молбата трябва да бъде придружена от акт за раждане — документ, който се вади лесно, ако човек знае към кого да се обърне. Както в Холивуд, така и в Лос Анжелис. Издаването на фалшив акт за раждане в тези общини е лесна, почти лишена от риск задача.

Бош беше убеден, че между убийството на Фицпатрик и смяната на самоличността има връзка. Причинно-следствена връзка. Нещо около убийството бе принудило извършителя да потърси смяна на самоличността си. Проличаваше особено ясно при признанията на Рейнард Уейтс, който категорично твърдеше, че е извършил убийството на Фицпатрик за удоволствие, че е осъществил една своя отдавнашна мечта. Още по-категорично бе твърдението му, че изборът на Фицпатрик е абсолютно случаен, плод на моментните обстоятелства.

Но ако това бе истина и убиецът действително беше действал импулсивно, защо тогава предприемаше бързи стъпки за промяна на самоличността си? Само осемнадесет дни след убийството си бе извадил фалшив акт за раждане, на базата на който му бе издаден документ за управление на МПС. И се бе родил Рейнард Уейтс.

Бош си даваше сметка за противоречията в тези разсъждения. Ако убийството на Фицпатрик действително бе извършено по начина, по който го описваше Уейтс, нямаше никакви причини за спешната промяна на самоличността. Но факторът време противоречеше на тази теза: подаването на заявление за шофьорска книжка бе само осемнадесет дни след убийството. Изводът беше, че между тези две събития наистина съществува връзка. Фицпатрик не беше случайна жертва. Възможно бе дори да е поддържал някакви отношения с убиеца и именно това да е била причината за смяната на самоличността.

Бош стана и отнесе празната бутилка в кухнята, реши, че две бири са му достатъчни. Мозъкът му трябваше да остане бистър. Върна се в хола и пусна уредбата. „Оттенъци в синьо“ — едно изпълнение, което винаги го изпълваше с енергия.

Седна на масата и разтвори работния дневник по случая Фицпатрик. Партньорката му вече го беше преглеждала, но тогава задачата им беше да се подготвят за самопризнанието на Уейтс, а не да търсят скрита връзка между отделните събития.

Следствието беше дело на двама детективи, временно командировани към Отряда за борба с безредиците. Бяха свършили сравнително добра работа, без да проследяват кой знае колко мотиви — просто защото такива липсваха, а и по време на масови безредици хората прибягват до насилие без видими причини и без избор на жертвите.

Очевидци на убийството не бяха открити. Криминалистите не бяха намерили никакви веществени доказателства освен флакона със запалителна течност, който се бе оказал старателно избърсан. По-голямата част от документацията на Фицпатрик бе унищожена от огъня и водата, а остатъците бяха струпани в два кашона и забравени. Още от самото начало на следствието ставаше ясно, че извършителят няма да бъде открит. По тази причина то беше претупано надве-натри и изпратено в архива.

Работният дневник беше толкова тънък, че Бош го отначало докрай за по-малко от двадесет минути. Не си водеше бележки, защото не откри нищо, което да заслужава вниманието му. Почувства, че вълната започва да спада и напредъкът му по гребена й скоро ще приключи.

Помисли си, че ще е най-добре да си отвори още една бира, а прегледа на документите да отложи за сутринта. В същия момент входната врата се отвори и на прага застана Рейчъл Уолинг. В ръката й се поклащаше торбичка с китайска храна. Бош събра разпръснатите документи в един ъгъл на масата, за да могат да вечерят. Рейчъл донесе чинии и започна да отваря кутиите, а той отиде да вземе последните две бири от хладилника.

Бош й разказа с какво се е занимавал през деня. Рейчъл реагира сдържано на знаците, които беше открил в гората, но прие безрезервно заключението му, че убиецът е сменил самоличността си веднага след ликвидирането на Фицпатрик. Подобно отношение прояви и към тезата, че не знаят името му, но разполагат с истинската му рождена дата.

— В такъв случай май трябва да прегледам онези неща там — промърмори Бош и махна към двата кашона на пода.

Тя се наведе, за да ги види.

— Какво има вътре?

— Предимно разписки за заложени вещи. Това е останало след пожара. Всичките са били здравата на-мокрени. Просто са ги хвърлили в тези кашони и са забравили за тях. Никой не си е направил труда да ги прегледа.

— С това ли ще си запълваме времето тази вечер, Хари?

Той се усмихна и кимна.

След вечеря решиха всеки да се заеме с по един кашон. Бош благоразумно предложи да ги отворят на верандата, защото от тях със сигурност щеше да мирише на мухъл. Изтегли ги навън и отиде да вземе два празни кашона от гаража. След което се заловиха за работа.

Върху кашона на Бош беше залепена картичка с надпис ГЛАВНА КАРТОТЕКА. Той отвори капака и сбърчи нос от миризмата. В кашона имаше купчина розови квитанции за заложени вещи, нахвърляни небрежно, сякаш с лопата.

Почти всички бяха силно повредени от влагата: слепени една за друга, с размазани от водата вписвания. Кратък поглед към кашона на Рейчъл му беше достатъчен, за да разбере, че и при нея състоянието е същото.

— Лоша работа, Хари.

— Знам. Направи каквото можеш. Това може да се окаже последната ни надежда.

Единственият начин да се започне беше просто да се бръкне в купчината. Бош извади две шепи разписки, пусна ги в скута си и започна да ги преглежда, опитваше се да разчете името, адреса или рождената дата на човека, заложил някаква вещ в магазина на Фицпатрик. Преди да пусне съответната разписка в празния кашон от другата си страна, я маркираше с червения молив, който бе извадил от чекмеджето на масата.

Така изтече половин час. Работеха мълчаливо, без да разговарят. После иззвъня телефонът в кухнята. В първия момент Бош реши да не вдига, но после му хрумна, че може би го търсят от Хонконг, и тръгна към отворената врата.

— Нямах представа, че имаш домашен телефон-Подхвърли зад гърба му Уолинг.

— Малко хора знаят това — отвърна той през рамо.

Вдигна слушалката на осмото позвъняване. Не беше дъщеря му, а Ейбъл Прат.

— Проверка — обясни той. — Ако вдигнеш домашния си телефон, значи наистина си си у дома.

— Да не би да съм под домашен арест? — раздразнено изръмжа Бош.

— Не, Хари. Просто се безпокоя за теб.

— Виж какво, аз няма да те издъня! Но на разположение не означава да си стоя у дома двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата! Имай предвид, че специално съм проверил това в профсъюза!

— Знам, знам. Но това не означава и да правиш успоредни разследвания, нали?

— Ясно, разбрах.

— Какво правиш в момента?

— Седя си на верандата и си пия бирата с една приятелка. Имаш ли нещо против, шефе?

— Познавам ли я?

— Съмнявам се. Тя не обича ченгетата.

Прат се разсмя, очевидно облекчен от факта, че го е заварил у дома.

— В такъв случай върви при приятелката си, Хари. Прекарай си добре.

— Сигурно ще успея, стига да не е проклетият телефон — промърмори Бош. — Утре ще се обадя.

— Добре, лека нощ.

Бош остави слушалката, провери хладилника за някоя забравена бира и излезе на верандата с празни ръце. Рейчъл го чакаше с широка усмивка — държеше картонче, към което беше прикачена розова разписка.

— Открих го!

Бош взе картончето и се върна в кухнята, защото лампата там беше по-силна. Най-напред прочете картончето. Мастилото беше доста размазано, но думите все пак личаха.

На прикрепената към картончето розова разписка беше изписано името Робърт Фоксуърт, роден на 3.11.71, живущ на улица „Фонтейн“ в Холивуд. Вещта, заложена на 8 октомври 1991 г., беше описана като „медальон — семейно бижу“, за който Фоксуърт беше получил осемдесет долара. В долния десен ъгъл на разписката имаше разграфена зона за пръстови отпечатъци. Върху нея личеше някакво тъмно петно, вероятно отпечатък, но мастилото беше избеляло от влагата.

— Датата на раждане съвпада — каза Рейчъл. — Името също се връзва, дори по два начина.

— В смисъл?

— В смисъл, че вече е използвал името Робърт, представяйки се като Робърт Саксън, а във фамилията Фоксуърт виждаме вездесъщата лисица2, която се появява и в името Рейнард. На практика именно от това име се ражда всичко. Ако истинското му име е Фоксу, родителите му може би са му разказвали приказки за лисицата Рейнард.

— Ако истинското му име е Фоксуърт — замислено повтори Бош. — А може би току-що се натъкнахме на поредния псевдоним…

— Възможно е. Но във всички случаи това е нещо ново.

Бош кимна. Тя беше права. Най-сетне имаха нова писта за разследване. Измъкна телефона от джоба си и промърмори:

— Ще пусна името в компютъра, за да видим какво ще излезе.

Набра номера на централния диспечерски пункт и помоли дежурния да направи проверка на името и рождената дата, изписани върху разписката. Минута по-късно бе установено, че срещу тях няма нищо, включително отметка за издаване на свидетелство за правоуправление. Бош благодари, прекъсна връзката и поклати глава:

— Нищо. Дори книжка няма.

— Още по-добре. Днес Робърт Фоксуърт би трябвало да е навършил тридесет и пет. Липсата на информация за него и неиздаването на никакви документи на негово име говори за две неща: той или е мъртъв, или се е превърнал в някой друг.

— В Рейнард Уейтс.

Тя кимна.

— Май прекалено много съм разчитал на адресната регистрация в Ехо Парк — промърмори Бош.

— Може би не. Има ли начин да се направи проверка на невалидните шофьорски книжки в този щат? По всяка вероятност Робърт Фоксуърт си е извадил такава книжка още през хиляда деветстотин осемдесет и седма, когато е навършил шестнадесет. А след смяната на самоличността срокът на тази книжка е изтекъл.

Бош се замисли. Законът за прибавяне на пръстови отпечатъци към документите за самоличност, включително шофьорските книжки, беше приет някъде в началото на деветдесетте. Ако Фоксуърт си бе извадил книжка в края на осемдесетте, свързването му със самоличността на Рейнард Уейтс щеше да е невъзможно.

— Мога да проверя това утре — каза той. — Няма как да изискам подобни сведения по телефона.

— И друго можеш да провериш утре. Нали помниш онзи груб психологически профил, за който говорихме снощи? Казах, че ранните престъпления не са обикновени нарушения, защото той е стигнал до тях постепенно.

— Имаш предвид нарушения като непълнолетен?

— Да. Може би ще успееш да откриеш досие на Робърт Фоксуърт, ако това е истинското му име. Но и него не можеш да изискаш по телефона.

Това беше вярно. Според закона досиетата на непълнолетните закононарушители се засекретяваха в момента, в който те станат пълнолетни. Следователно дадено име може и да не излезе на полицейския компютър, въпреки че собственикът му е имал полицейско досие. И в този случай, както при информацията за шофьорската книжка, Бош трябваше да изчака до следващата сутрин, за да поиска информация от Отдела за борба с престъпленията при непълнолетните.

— Не, това няма да ни помогне — внезапно въздъхна той, усетил как надеждите му се изпаряват. — Отпечатъците на Рейнард Уейтс би трябвало да съвпаднат с тези на Робърт Фоксуърт в случай, че последният е регистриран в полицията. Досието му може да е засекретено, но отпечатъците остават в системата.

— Може би. Става въпрос за две отделни системи, за две бюрократични машини. Съгласуването между тях невинаги е на висота.

И това беше вярно, но звучеше по-скоро като благопожелание. Много по-голяма беше вероятността Робърт Фоксуърт изобщо да не е регистриран като непълнолетен престъпник. Бош започваше да си мисли, че това име е просто още едно в поредицата фалшиви самоличности.

— Какво мислиш за този семеен медальон, който е заложил? — направи опит да смени темата Рейчъл.

— Нямам представа.

— Интересен е фактът, че е пожелал да си го откупи. Това ме кара да си мисля, че не е бил краден. Може би наистина е бил притежание на член на семейството му и това е била причината да си го потърси.

— Е, това обяснява ругатните и затръшването на вратата.

Тя кимна.

Бош се прозя и изведнъж усети колко е уморен. Цял ден се беше напрягал, за да стигне до това име и всичките неясноти около него. Разследването започваше да го обърква.

— Да спрем дотук и да изпием по още една бира, Хари — разгада чувствата му Рейчъл.

— Не знам какъв напредък сме отбелязали, но за бирата нямам нищо против. Само че има един малък проблем…

— Какъв?

— Бирата свърши.

— Какво? Каниш ме на гости, за да свърша мръсната работа по един безкрайно заплетен случай, и ми предлагаш една-единствена бира?! Какво става с теб, Хари? В такъв случай дай малко вино!

Бош поклати глава.

— Нямам. Отивам да купя.

— Идеално. Аз пък отивам в спалнята. Ще те чакам там.

— В такъв случай ще побързам.

— Вземи червено, става ли?

— Дадено.

Бош излезе. Колата му беше паркирана на алеята, за да остави навеса на разположение на Рейчъл. Щом отвори портичката, той забеляза сребрист автомобил с висока проходимост, паркиран две къщи по-нататък. Направи му впечатление, тъй като там, на броени метри от острия завой на алеята, паркирането беше забранено.

Миг по-късно джипът изрева и рязко потегли, без да включва светлините си. Задницата му леко поднесе на завоя.

Бош изтича към колата си, завъртя стартерния ключ и се понесе след него. Караше с максималната допустима скорост. След две минути изскочи на стопа пред четирите ленти на Мълхоланд Драйв. От джипа нямаше и следа.

— Мамка му!

Остана на пресечката достатъчно дълго, за да обмисли какво означава появата на този автомобил в близост до къщата му. Можеше да означава две неща: обикновено съвпадение или нарочно наблюдение. Включи на скорост и пое наляво по Мълхоланд, като спазваше ограниченията на скоростта. Целта му беше един магазин за спиртни напитки в Кауенга, близо до Ланкършим. През цялото време поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но след него нямаше никой.

26

На другата сутрин Бош реши да облече костюм, независимо че все още се водеше на разположение. Това щеше да му придаде повече тежест в очите на държавните служители, с които му предстоеше да се срещне. Двадесет минути след девет предположението му се потвърди, а в резултат от проверката в архивите на Департамента по превозните средства се сдоби с една съвсем реална улика: свидетелство за правоуправление на името на Робърт Фоксуърт, издадено на 3 ноември 1987 г. — денят, в който бе навършил шестнадесет и бе получил правото да управлява автомобил. Срокът му не беше подновен, но в Департамента нямаше сведения, че приносителят му е починал. Това означаваше, че Фоксуърт се е преместил в друг щат, отказал се е да шофира или е сменил самоличността си. Бош беше готов да се обзаложи, че става въпрос за третото.

Уликата беше адресът, записан на книжката: Общинска служба за сираци и бездомни деца, булевард „Уилшир“ 3075, Лос Анжелис. През 1987 г. Фоксуърт бе живял там, а това означаваше, че или е бил сирак, или е бил изоставен от родителите си. Постоянен адрес ОССБД можеше да се тълкува по два начина — че или е живял в някой от домовете, или е бил вкаран в програмата за осиновяване. Бош знаеше всичко това, защото сам беше минал по този път.

Излезе на Спринг Стрийт, обзет от нов прилив на енергия. Най-после беше успял да намери пролука в стената, която до снощи му се струваше абсолютно непробиваема. Телефонът му завибрира и той го включи, без да намалява крачка и без да поглежда екрана. Надяваше се, че е Рейчъл, с която ще може да сподели добрата новина.

— Хари, къде си? У вас никой не вдига!

Бош изпуфтя. Непрекъснатите проверки на Ейбъл Прат започваха да го дразнят.

— Отивам в болницата при Киз. Да имаш нещо против?

— Нищо, Хари. Но трябваше да ми се обадиш.

— Веднъж на ден. А в момента дори още няма десет.

— Искам да те чувам всяка сутрин.

— Добре де, разбрах. Утре е събота, искаш ли да ти звънна? А какво ще кажеш за неделя?

— Не прекалявай, Хари. Просто се грижа за теб, знаеш…

— Окей, шефе. Както кажеш.

— Предполагам, че вече си чул новината — подхвърли Прат.

— Да не са хванали Уейтс? — Бош се закова на място.

— Не.

— Какво тогава?

— Всички вестници я публикуват на първа страница. Снощи е било отвлечено младо момиче. Натикали са я в някакъв микробус на булевард „Холивуд“. Една от наскоро монтираните охранителни камери е записала част от отвличането. Още не съм гледал записа, но всички твърдят, че това е работа на Уейтс. Променил е външния си вид — обръснал си е главата или нещо подобно, — но безспорно е бил той. В единайсет ще има специална пресконференция, на която ще покажат записа.

Огромна тежест притисна гърдите на Бош. Предположението му, че Уейтс не е напуснал града, се оказа вярно. После изведнъж си даде сметка, че продължава да приема убиеца като Рейнард Уейтс, макар че беше по-вероятно да се окаже Робърт Фоксуърт. Но за него той винаги щеше да си остане Уейтс.

— Записали ли са номера на микробуса?

— Не, бил е прикрит. Разполагат само с базисните му данни: бял „Иконолайн“, по-стар от предишния. Слушай, трябва да тръгвам. Надявам се, че днес е последният ти ден на разположение и в понеделник отново ще си на работа.

— Дано. Слушай, по време на разпита Уейтс спомена, че през деветдесетте е имал друг микробус. Изпрати някой да прегледа архивите на ДПС и да търси автомобил, регистриран на негово име. Това е начинът да открием регистрационния номер.

— Да, струва си — съгласи се Прат. — Ще направя необходимото.

— Окей.

— Прибери се у дома, Хари. Предай поздравите ми на Киз.

— Непременно.

Бош прекъсна връзката, доволен от находчивостта си да спомене името на партньорката си. Едновременно с това си даваше сметка, че продължава да лъже Прат, и това не го радваше особено.

Качи се в колата и подкара към Уилшир. Обаждането на Прат усили тревогата му. Уейтс беше отвлякъл поредната си жертва, която вероятно още беше жива, тъй като нищо в досието му не доказваше, че ги убива веднага. Ако го докопаше навреме, може би щеше да спаси живота на това момиче.

Сградата на Общинската служба за сираци и бездомни деца беше оживена и шумна. Наложи му се да изчака петнайсетина минути, за да стигне до гишето. Служителката го изслуша, вкара данните в компютъра и потвърди, че в архивите им действително фигурира лицето Робърт Фоксуърт, роден на 03.11.71, но за достъп до тях ще му е необходима специална съдебна заповед.

Бош само се усмихна. Беше достатъчно развълнуван от факта, че такова досие изобщо съществува, за да обръща внимание на второстепенни подробности. Но ситуацията се променяше. Лавирането около истината при телефонните проверки на Прат беше едно, но искането на съдебна заповед за достъп до архивите на ОССБД — нещо съвсем различно. Това означаваше открито нарушение на заповедта за временно отстраняване и провеждане на самоволни следствени действия — нарушения, за които наказанието беше дисциплинарно уволнение.

Разбира се, можеше да предаде материалите си на Рандолф или на отдел „Издирване“ и да ги остави да свършат работата. Другата възможност беше да действа самостоятелно, като поеме всички рискове. След завръщането си на работа се чувстваше много по-малко обвързан от правилниците и служебния кодекс. Веднъж вече беше обръщал гръб на полицейската кариера и знаеше, че ако обстоятелствата налагат, ще го направи отново. Втория път щеше да е по-лесно. Не искаше да се стига дотам, разбира се, но…

Извади телефона и набра номера на човека, който единствено можеше да го спаси от избора между две неприятни възможности. Рейчъл Уолинг вдигна след втория сигнал.

— Какво става в Тактическия? — попита Бош.

— О, тук винаги става нещо. Свърши ли нещо в Центъра? Научи ли новината за Уейтс?

Рейчъл имаше навик да задава по няколко въпроса наведнъж, особено когато е възбудена. Бош каза, че е чул за отвличането, а след това и разказа за свършеното преди обяд.

— И какво ще правиш сега?

— Мисля си дали ФБР няма да прояви интерес към случая — подхвърли той.

— Какво можеш да предложиш?

— Корумпиране на държавни служители, нарушения при финансирането на предизборна кампания, отвличания и какво ли още не…

— Не знам, Хари — въздъхна тя, без да реагира на закачливия му тон. — Тръгнеш ли по този път, никой не може да каже докъде ще стигнеш…

— Нали си имам вътрешен човек? — контрира Бош. — Който ще ме пази и ще внимава за развитието на следствието.

— Грешиш. Никой няма да ме допусне до следствието. То не е по моята специалност, освен това има конфликт на интереси.

— Какъв конфликт на интереси? И друг път сме работили заедно.

— Казвам ти как ще изглежда цялата работа.

— Виж какво, трябва ми съдебна заповед. Ако наруша заповедта за отстраняване, за да я извадя лично, това със сигурност ще прелее чашата, поне за Прат. Но ако бъда привлечен към федерално разследване, това ще е достатъчно основание да напусна дома си. Не искам нищо друго, освен да прегледам архивите ОССБД във връзка с Фоксуърт. Сигурен съм, че те ще ни насочат към всичко, което е свързано с Ехо Парк.

Тя дълго мълча.

— Къде си в момента?

— Все още в сградата на ОССБД.

— Иди да хапнеш някоя поничка. Ще дойда по най-бързия начин.

— Сигурна ли си?

— Не съм, но трябва да го направим.

И прекъсна. Бош затвори телефона и се огледа. Вместо понички отиде да си купи вестник от близкия щанд. После седна на парапета пред сградата и започна да преглежда сутрешния брой на „Таймс“.

Нямаше материал за снощното отвличане, просто защото се беше случило далеч след приключването на броя. Случаят Уейтс вече беше слязъл от първа страница и беше прехвърлен в рубриката местни новини, но мястото, което му се отделяше, беше все още внушително. Материалите по него бяха три. Най-големият засягаше въпроса за неуспешното общонационално издирване на престъпника, но събитията през отминалата нощ променяха темата. Общонационално издирване вече нямаше, защото Уейтс се бе оказал в града.

Ограден в черна рамка, този материал заемаше центъра на рубриката, а около него бяха разположени другите два. Единият предлагаше последни данни от разследването на стрелбата и бягството, а другият се спираше на политическите последици. Беше написан от Кейша Ръсел и Бош се задълбочи в него. Искаше да провери дали Кейша е използвала разговора относно финансирането на предизборната кампания на Рик О’Шеа. Оказа се, че в материала няма нито дума за тези неща, и доверието му в нея бавно започна да нараства.

Изчете материалите. От Рейчъл все още нямаше следа. Прелисти вестника на спортната страница и изчете резултатите от мачове, които изобщо не го интересуваха, а след това се прехвърли на рецензиите за Филми, които никога нямаше да гледа. Когато вече Нямаше какво да чете, остави вестника на парапета и започна да крачи напред-назад пред входа на сградата. Беше нетърпелив и възбуден от разкритията си, искаше час по-скоро да се залови за работа.

Измъкна телефона с намерението да потърси Рейчъл, но в последния момент реши да звънне в болницата и да се поинтересува за състоянието на Киз Райдър. Прехвърлиха го на дежурните сестри на третия етаж и го оставиха да чака. Миг по-късно Рейчъл слезе от една служебна кола, която бавно спря до тротоара. Бош затвори телефона и тръгна към нея.

— Какъв е планът? — попита вместо поздрав.

— Няма ли „здрасти, как си“? Или поне „благодаря, че дойде“?

— Благодаря, че дойде. Какъв е планът?

Тръгнаха към входа на сградата.

— Планът е федерален. Влизам вътре и стоварвам върху съответния началник цялата мощ на правителството на тази велика страна. Заплашвам го с международния тероризъм и той ми дава папката.

— На това ли му викаш план?

— Че какво му е? Вече петдесет години ни служи чудесно.

Тя обаче не спря и той беше принуден да ускори крачка, за да я настигне.

— Откъде знаеш, че съответният началник е мъж?

— Винаги е мъж. Накъде?

Той махна към дъното на входния вестибюл и Рейчъл се насочи натам, без да намалява ход.

— Не те чаках четиридесет минути заради такова нещо — сърдито промърмори Бош.

— Може би имаш по-добра идея?

— Имах по-добра идея: заповед за обиск, издадена от федералните власти.

— Вече ти казах, че не става, Бош. Тръгнем ли по този път, нищо няма да е сигурно. Така е по-добре: влизаме, излизаме и точка. Ако мога да измъкна това досие, ще го измъкна, и толкоз. Няма значение как.

Рейчъл вече беше на две крачки пред него, тласкана от авторитета на федералната власт. В сърцето му потрепна надежда. Рейчъл се насочи към двойната врата, над която имаше голям надпис АРХИВ. От цялата й фигура се излъчваше авторитет и непоколебима решителност.

Служителката, с която беше разговарял Бош, беше зад гишето и обслужваше някакъв гражданин. Без да чака покана, Уолинг пристъпи към нея, извади служебната си карта от джоба на жакета и хладно обяви:

— ФБР. Искам да говоря спешно с началника ви.

Служителката не се впечатли.

— Ще ви обърна внимание веднага щом…

— Вече ми обърна внимание, драга — прекъсна я Рейчъл. — Върви да го повикаш, иначе аз ще свърша тая работа! Не чу ли, че въпросът е спешен?

Гримасата на жената ясно показа, че никога не се е сблъсквала с подобна грубост, но тя все пак заряза гражданина на гишето и забърза към вратата в дъното.

Чакането продължи не повече от минута. Вратата се отвори и служителката отново се появи, следвана от мъж с бяла риза и кремава вратовръзка.

— Озбърн — представи се той на Рейчъл. — С какво мога да ви помогна?

— Да поговорим в кабинета ви. Въпросът е конфиденциален.

— Оттук, моля.

Посочи една врата след гишетата и натисна бутона За електрическо отключване. Бош и Уолинг го последваха в кабинета и го изчакаха да се настани зад бюрото, отрупано с прашни сувенири на „Доджърс“, сред които се виждаше неразопакован сандвич.

— Та за какво става въпрос? — попита Озбърн, след като още веднъж разгледа служебната карта, която му подаде Рейчъл.

— Господин Озбърн, аз съм служител на Тактическото разузнавателно бюро със седалище в Лос Анжелис — започна решително тя. — Убедена съм, че знаете за какво говоря. А това е детектив Хари Бош от Градската полиция на Лос Анджелис, с когото работим върху едно следствие от изключителна важност. От вашата служителка разбрахме, че в архивите ви се съхранява досие на лицето Робърт Фоксуърт, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година. За нас е от изключително важно значение да получим незабавен достъп до него.

Озбърн кимна, но това, което каза, изобщо не приличаше на съгласие.

— Разбирам. Но работата тук, в ОССБД, се подчинява на правилата, определени от Закона за защита на децата. Достъп до личните данни на нашите питомци могат да имат единствено лица, посочени от съда. За съжаление ръцете ми са…

— Робърт Фоксуърт вече не е малолетен — прекъсна го Рейчъл. — В момента той е на тридесет и четири години, а данните от досието му може би ще ни помогнат да предотвратим една от най-големите заплахи за града в последно време, включително спасяване на човешки живот!

— Разбирам, но и вие трябва да ме…

— Бъдете уверен, че и аз ви разбирам. Но ако не получим незабавен достъп до въпросното досие, има опасност за живота на определени хора. Не искате това да легне на вашата съвест, нали? Ние също. Следователно сме един екип. Ето какво ще ви предложа: ще прегледаме досието тук, в кабинета ви. А междувременно аз ще се обадя в службата и ще накарам колегите си да поискат съдебна заповед. Ще имам грижата тя да е тук до края на работния ден.

— Ами… В такъв случай трябва да изискам папката от архива.

— Тук ли се намира той?

— Да, в приземието.

— В такъв случай се обадете да донесат въпросното дело. За съжаление времето ни е малко.

— Почакайте тук. — Озбърн се изправи. — Лично ще сляза да го взема.

— Благодаря ви.

Озбърн излезе от кабинета, а Рейчъл и Бош се настаниха на столовете пред писалището.

— Да се надяваме, че няма да му дойде друг акъл — усмихна се тя.

— Добра си — промърмори Бош с уважение. — Доскоро си мислех, че единствено дъщеря ми може да убеди зебрата да се откаже от ивиците си, но виждам, че и ти си същата.

— Ако работата стане, ще ме заведеш на още един обяд в „Уотър Грил“ — отсече тя.

— Добре, но при условие да не поръчваме сашими.

Озбърн се забави петнайсетина минути. Най-сетне се появи с папка с твърди корици, дебела поне три сантиметра. Уолинг стана и я взе от ръцете му. Бош също стана.

— Ще приключим максимално бързо, господин Озбърн. — Тя се усмихна. — Благодаря ви.

— Хей, чакайте! Нали щяхте да прегледате досието тук?

Рейчъл вече вървеше към вратата.

— Не разполагаме с време, господин Озбърн. Трябва да тръгваме. Утре сутринта ще си получите папката.

И излезе, следвана от Бош.

— А съдебната заповед? — извика Озбърн, но никой не му обърна внимание.

Рейчъл кимна на служителката, която покорно натисна бутона за отваряне на вратата. Бош продължаваше да върви на две крачки след нея, възхитен от увереното й поведение.

— Има ли наблизо някой „Старбъкс“, където да прегледаме тези неща на спокойствие? — попита Рейчъл.

— „Старбъкс“ винаги е на две крачки — усмихна се Бош.

Тръгнаха по тротоара и скоро стигнаха до малка закусвалня с вътрешен бар и две-три високи столчета пред него. Бош поръча две кафета на човека зад тезгяха. Рейчъл се настани на един стол и отвори папката.

Докато дойдат кафетата, тя вече го беше изпреварила с една страница. Той седна до нея и започна да чете документите, които вече беше прегледала. Работеха съсредоточено, без дори да докоснат кафетата — те бяха просто пропуск до временното им работно място.

Най-отгоре в папката лежеше копие от акта за раждане на Фоксуърт. Беше се появил на бял свят в болницата „Куин ъф Ейнджълс“. Според приложените данни майката се казваше Розмари Фоксуърт, дата на раждане 21.06.54, място на раждане Филаделфия. Бащата беше неизвестен, а постоянният адрес на Розмари беше апартамент в жилищен блок на авеню „Орчид“ в Холивуд. Бош напрегна паметта си. Днес на този адрес се намираше модерният център „Кодак“ — част от плана за съвременно строителство и обновяване на Холивуд, лъскава сграда от мрамор, стъкло и с червени пътеки, която едва ли имаше нещо общо със сбутания квартал от 70-те, населяван от хипита и безделници.

В акта беше отбелязано името на лекаря, акуширал при раждането, плюс това на един социален работник.

Бош механично започна да пресмята. Розмари бе родила сина си на седемнадесет, от неизвестен баща. Името на социалния работник в документа означаваше, че раждането е за сметка на общинските служби за социално подпомагане, а адресът на родилката едва ли е подходящ за отглеждането на новородения Робърт.

Всичко това започна да се подрежда в главата му като моментална снимка. Предполагаше, че Розмари е избягала от родната си Филаделфия в бленувания Холивуд. Живяла е в апартамент с няколко съквартирантки и най-вероятно се е прехранвала с проституция. Почти сигурно бе употребявала и наркотици. А общината беше поела грижата за детето веднага след раждането.

Рейчъл продължаваше да му прехвърля документите, които очертаваха една тъжна съдба. На двегодишна възраст Робърт Фоксуърт бе приет в системата на ОССБД. През следващите шестнадесет години от живота си бе живял в различни сиропиталища и жилища на осиновители. Бош отбеляза, че е прекарал няколко години и в Младежки дом „Макларън“ в Ел Монте, — той самият беше живял там в детството си.

Папката съдържаше цял куп психологически тестове. Фоксуърт бе подлаган на тях по няколко пъти годишно — обикновено след напускането на поредните си осиновители. Всичко това очертаваше един тъжен и напълно разбит живот. Тъжен, но не и необичаен. Обикновената история на дете, лишено от единствения си родител и третирано зле от институцията, поела грижите за него. През целия си живот Фоксуърт бе прескачал от място на място, без истински дом, без семейство. Вероятно изобщо не бе разбрал какво значи да си обичан.

Документите пред очите на Бош пробудиха спомените му. Той беше минал през същата система, но две десетилетия преди Фоксуърт. Със съответните белези, разбира се, но в сравнение с пораженията върху този младеж неговите бяха нищо.

Следващият документ, който му даде Рейчъл, се оказа смъртният акт на Розмари Фоксуърт. Беше починала на 5 март 1986 г. от усложнения, настъпили вследствие на злоупотреба с наркотици и хепатит С в напреднала фаза. Смъртта я беше настигнала в отделението за затворници на Общинския медицински център. Бош пресметна, че по онова време Фоксуърт е бил на четиринадесет години.

— Аха, ето! — промърмори Рейчъл.

— Какво?

— Най-дългият му престой при осиновители е бил в Ехо Парк. В дома на Харлан и Джанет Саксън.

— Адрес?

— Фигероа Лейн 710. Живял е там от осемдесет и трета до осемдесет и седма, почти пълни четири години. По всяка вероятност ги е харесвал, а и те него.

Бош се наведе да надзърне в документа пред нея и каза:

— Спрели са го с разчленените тела на Фигероа Терас — само на две пресечки оттам. Ако го бяха проследили само още минута-две, щяха да стигнат до адреса.

— Ако действително е отивал там.

— Няма къде другаде.

Тя му подаде листа и зачете следващия. Но Бош слезе от столчето и се отдалечи. Не искаше да чете повече. Най-после беше открил връзката с Ехо Парк. Вече беше време за действие.

— Хари — повика го Рейчъл. — В тези психологически заключения се споменава за някакви гадости, които е дрънкал като тийнейджър.

— Какви гадости?

— Натрупал е много гняв към жените. Най-вече към младите жени с леко поведение. Проститутки и наркозависими. Досещаш ли се до какво е довело всичко това?

— Не. Ти ми кажи.

— Убивал е майка си. Отново и отново, виждал я е във всяка своя жертва. Включително и в онази, която е отвлякъл снощи. За него всички те са двойници на майка му. А той иска да я убие, защото го е изоставила. Като ликвидира тези млади жени, той го прави с убеждението, че им пречи да дават живот на други сирачета като него.

— Добра работа по специалността. — Бош я погледна с уважение. — Ако разполагаме с време, положително ще стигнеш до сърцевината на всичко това. Но тя не го е зарязала, а са й го отнели.

— Това няма значение. Изоставянето е факт. Държавата не е имала друг избор, защото става въпрос за детето на проститутка, която употребява наркотици и всичко останало. На практика тя го изоставя, защото е негодна да изпълнява майчиния си дълг. Оттам нататък го поема една дълбоко порочна обществена институция, която той напуска в момента, в който става относително самостоятелен. Но дълбоко в себе си продължава да се чувства изоставен.

Бош бавно кимна. Рейчъл вероятно имаше право, но ситуацията го караше да се чувства зле. Беше твърде интимна, твърде добре позната, твърде близо до пътя, който беше извървял. С изключение на няколко дребни отклонения, той и Фоксуърт бяха вървели по един и същи път. С тази разлика, че Фоксуърт е бил обзет от демоничното желание постоянно да убива собствената си майка, докато той самият — според мнението на един полицейски психиатър — цял живот щеше да се опитва да разкрие убийството на своята.

— Какво има?

Той бавно вдигна глава. Все още не й беше разказал тъжната история на собствения си живот. Вероятно защото не желаеше да се превърне в обект на професионалните й възможности.

— Нищо. Просто си мисля.

— Приличаш на човек, който току-що е срещнал призрак — каза тя.

Той само сви рамене.

Уолинг събра документите, затвори папката и най-после посегна към кафето.

— И сега какво?

Бош дълго я гледа, преди да отговори.

— Ехо Парк.

— Ще ти трябват подкрепления.

— Първо ще ида да хвърля едно око, а след това ще извикам подкрепления.

— В такъв случай идвам с теб — отсече тя.