Ехо парк

27

Решиха да вземат мустанга, защото служебната кола на Рейчъл прекалено биеше на очи. Навлязоха в Ехо Парк, но се държаха далеч от дома на Саксън на Фигероа Лейн 710. Самото местонахождение на къщата се оказа проблем, защото уличката бе свързваща алея между Фигероа Терас и Чавес Равийн — толкова тясна и лишена от движение, че всяка кола, дори стар мустанг, щеше да направи впечатление. В случай, че Уейтс се криеше там, със сигурност щеше да има предимството да ги забележи пръв.

Бош спря на пресечката на Бюдри и Фигероа Терас и замислено забарабани с пръсти по кормилото.

— Избрал е добро място за тайния си замък. Няма как да го доближим, без да привлечем вниманието. Особено пък денем.

— Е, нали затова средновековните замъци са се строели по върховете на хълмовете.

Бош погледна наляво, към високите сгради, които стърчаха над къщите по Фигероа Терас. В най-високата и най-близката, непосредствено оттатък магистралата, се помещаваше централата на Градското водоснабдяване.

— Хрумна ми нещо — промърмори той и подкара колата надолу.

Спряха в подземния паркинг на ЦГВ и Бош отвори багажника и извади един сак. В него държеше комплект средства за наблюдение — мощен бинокъл, фотоапарат и старателно навит спален чувал.

— Какво ще снимаш? — попита Уолинг.

— Нищо. Но апаратът има телеобектив, който може би ще искаш да използваш, докато аз гледам през бинокъла.

— А спалният чувал?

— Вероятно ще се наложи да легнем на покрива. Не искам да си изцапаш елегантното федерално костюм-че.

— Мисли за себе си, не за мен.

— Мисля за момичето, което е отвлякъл Уейтс. Да вървим.

Тръгнаха към асансьорите.

— Забелязваш ли, че продължаваш да го наричаш Уейтс, макар вече да сме сигурни, че името му е Фоксуърт? — попита тя.

— Да. Вероятно защото го разпитвахме като Уейтс, стреля по нас като Уейтс, избяга като Уейтс…

Тя не каза нищо, макар той да подозираше, че има доста забележки от психологическа гледна точка.

Качиха се на приземния етаж и Бош отиде на информацията. Показа картата си и поиска спешна среща с началника на охраната.

След две минути се появи висок чернокож мъж със сиви панталони и тъмносин блейзър. Този път и Рейчъл извади служебната си значка. Човекът беше видимо впечатлен от смесения им екип.

— Хиеронимус — изхъмка той, забил очи в служебната карта на Бош. — Хари ли ви викат?

— Да.

Мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Джейсън Едгар. Мисля, че преди време сте били партньори с братовчед ми…

Бош също се усмихна. Щастливата случайност щеше да му осигури пълното съдействие на този човек. Премести спалния чувал под другата си мишница и здраво разтърси десницата му.

— Говорил ми е за вас. Редовно сте му предоставяли информация, свързана с ЦГВ. Много ми е приятно.

— И на мен. Какво ви води насам? Да не е терористична заплаха, след като и ФБР е тук?

— Не, не — размаха ръце Рейчъл. — Тук сме по друга работа.

— Трябва ни наблюдателен пункт, Джейсън — каза Бош. — Интересува ни една къща в Ехо Парк, оттатък магистралата. Няма как да се доближим до нея. Помислихме си, че можем да го направим от вашия покрив или някоя стая на горните етажи…

— Знам какво ви трябва — отвърна Едгар. — Елате.

Влязоха в един от асансьорите и началникът на охраната използва специален ключ за петнадесетия етаж. Обясни им, че в момента тече ремонт на цялата сграда, но етаж по етаж. На петнадесетия нямало никого, стаите били опразнени и готови за предстоящото преустройство.

— Разполагайте се свободно и си намерете най-доброто място за наблюдателен пункт.

— Къде си служил? — попита Бош.

— Морски пехотинец, операция „Пустинна буря“ и цялата останала бъркотия. Това е причината да се откажа от полицията: дойде ми до гуша от бойни действия. Докато тук съм от девет до пет, работата е спокойна и никакъв стрес. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Бош не разбираше, но въпреки това кимна. Асансьорът спря, вратата се плъзна встрани. Озоваха се в огромно остъклено помещение. Едгар ги поведе към широките прозорци, които гледаха към Ехо Парк.

— Всъщност каква е целта на наблюдението?

Бош очакваше този въпрос и отдавна си беше подготвил отговор.

— Подозираме, че една от къщите насреща се използва като транзитен пункт за бегълци. Искаме да надникнем вътре и да видим какво става. Разбираш, нали?

— Естествено.

— Можете да ни помогнете и с още нещо — подхвърли Уолинг.

Бош се обърна към нея. Любопитството му не беше по-малко от това на шефа на охраната.

— С какво? — попита Едгар.

— Можете ли да проверите във вашия компютър кой плаща сметките?

— Никакъв проблем. Ще го направя веднага след като се уверя, че сте настанени удобно.

Бош одобрително кимна. Предложението на Рейчъл беше умно. Задачата не само щеше да им разкара Едгар от главата, но и можеше да им предостави някои доста интересни сведения за къщата на Фигероа Лейн.

Двамата с Рейчъл отидоха до северната, изцяло остъклена стена на етажа и загледаха онази част на Ехо Парк, която се простираше непосредствено оттатък магистрала 101. Бош не беше очаквал да се окажат толкова далеч, но въпреки това имаха отлична гледка към квартала. Обърна се към Рейчъл и се зае да й разяснява топографията.

— Онова там е Фигероа Терас. — Посочи с пръст. — А Фигероа Лейн започва от трите къщи горе, на завоя.

Тя кимна. Въпросните три къщи бяха единствените на Фигероа Лейн. Гледани отгоре и отстрани, приличаха на внезапно хрумване от страна на предприемача, решил да ги построи на склона след завършването на уличната мрежа.

— Коя е номер 710?

— Добър въпрос — въздъхна Бош, пусна спалния чувал на пода и измъкна бинокъла. Огледът на трите къщи отне известно време, тъй като никъде не се виждаха номера. В крайна сметка успя да открие един, изписан върху черния контейнер за смет. Беше 712. Логиката сочеше, че номерата нарастват нагоре по склона.

— Онази вдясно трябва да е 710 — промърмори той.

— Ясно.

— Значи това е адресът, така ли? — обади се Едгар. — Фигероа Лейн 710?

— Точно така.

— Ясно. Отивам да проверя за какво става въпрос. Ако някой случайно ви попита какво търсите тук, кажете му да ми позвъни на 338.

— Благодаря, Джейсън.

— Няма проблем.

Едгар тръгна към асансьорите, но Бош се сети нещо и го спря.

— Нали стъклата са тонирани, Джейсън? И отвън не се вижда нищо?

— Точно така. И гол да застанеш пред тях, пак никой не може да те види. Но това важи само за през Деня. Вечерно време нещата се променят, заради осветлението.

— Благодаря.

— Ще ви донеса столове.

— Идеално.

Рейчъл изчака потеглянето на асансьора и иронично подхвърли:

— Е, така ще можем дори да седим, докато сме голи.

— Тоя май знае всичко по въпроса от собствен опит. — Бош се ухили.

— Дано да не си прав.

Бош насочи бинокъла към къщата на Фигероа Лейн. Тя си приличаше като две капки вода с останалите две — вкопана в хълма, с каменни стъпала покрай гаража на нивото на улицата. Покривът беше с червени цигли, но в сравнение с другите две фасадата беше занемарена и олющена. Канавката между гаража и къщата беше задръстена с треволяци, а пилонът в ъгъла на парцела стърчеше гол, без знаме.

Той започна да изследва прозорците, търсеше следи от живот. Дълбоко в себе си се надяваше дори на късмета да зърне Уейтс да наднича иззад някое перде.

Уолинг щракна няколко пъти с фотоапарата.

— Мисля, че няма лента — каза Бош. — Апаратът не е дигитален.

— Няма значение, правя го по навик — отвърна тя. — Изобщо не съм очаквала, че динозавър като теб ще използва дигитален апарат.

Бош понечи да отвърне нещо, но замълча и се усмихна. После отново насочи вниманието си към пустата къща. Тя беше от най-старите в квартала, построена още преди да се обръща внимание на хармонията с околната среда. Парцелът беше издълбан в склона, за да се построи един масивен гараж, а терасовидната плоча над него беше послужила за основа на едноетажната къща. По същия начин бяха издълбани и всички други хълмове около града. Това беше станало през четиридесетте и петдесетте години на миналия век, в началото на голямата урбанизация.

Очите му се спряха на малката метална платформа, разположена на стълбата между гаража и верандата. После той насочи вниманието си към стъпалата… и едва тогава забеляза железните релси и каза:

— Има релси. Явно някой от сегашните обитатели е инвалид и използва количка.

В прозорците, които гледаха към пътя, не се забелязваха следи от живот. Бош насочи бинокъла към гаража. Той имаше двойна врата със следи от някога розова боя, плюс отделна врата за достъп откъм къщата. В момента остатъците от боя бяха по-скоро сиви, а под тях се виждаха напуканите от слънцето дъски. Едното крило висеше под странен ъгъл спрямо улицата и изглеждаше неизползваемо. Задната врата имаше прозорче с перде, в горната част на двете крила също имаше малки отвори, но в момента те отразяваха слънчевите лъчи и го заслепяваха.

Зад тях се разнесе мелодичният звън на асансьора и Бош свали бинокъла. Джейсън Едгар влезе с два стола в ръце.

— Перфектно — усмихна се Бош, взе единия и го сложи с облегалката напред до панорамното стъкло. Рейчъл нагласи своя по нормален начин и попита:

— Успяхте ли да хвърлите едно око на сметките, Джейсън?

— От двайсет и една години разноските на този адрес се поемат от Джанет Саксън.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Страшно много ни помогна, Джери… прощавай, Джейсън — рече Бош. — За известно време ще останем тук, после си тръгваме. Тук ли да оставим столовете?

— Кажете на пропуска. Те ще ме предупредят. Столовете ги оставете.

— Благодаря.

— Успех. Дано пипнете своя човек.

Стиснаха си ръцете и Едгар тръгна към асансьора. Бош и Уолинг седнаха на столовете и насочиха вниманието си към къщата на Фигероа Лейн. Бош предложи да наблюдават на смени, но Рейчъл отказа. По същия начин реагира и на предложението му да използва бинокъла — всъщност се оказа, че телеобективът на апарата предлага по-добра гледка от него.

Така изтекоха двадесетина минути. През това време Бош изследва подробно къщата и гаража, а след това насочи бинокъла към гъстите храсталаци в горната част на терена.

— Гаражът, Хари! — възбудено прошепна Уолинг. Той бързо наведе бинокъла. Слънцето се беше скрило зад малко облаче и прозорчетата на двойната врата вече не блестяха. Зад тях се виждаше задницата на бял микробус.

— Такъв микробус е бил използван при снощното отвличане — добави напрегнато тя.

— И аз така чух.

Възбудата му рязко нарасна. В къщата на Рейнард Уейтс имаше бял микробус!

— Да вървим, Рейчъл! — Той скочи. — Присъствието на този автомобил в гаража означава само едно: Уейтс е там заедно с отвлеченото момиче!

Хукнаха към асансьорите.

28

Докато излизаха от подземния гараж, набързо обсъдиха възможността да извикат подкрепления. Рейчъл беше за, но Бош се колебаеше.

— Разполагаме само с белия микробус и нищо повече. Момичето може би е в къщата, но той не. Атакуваме ли при тези обстоятелства с помощта на командоси, положително ще го изпуснем. Искам да направя една последна проверка. Едва след нея можем да извикаме подкрепления, ако се нуждаем от тях.

Тези доводи му се струваха разумни, но и нейните бяха разумни.

— А ако е в къщата? — контрира Рейчъл. — Ние сме само двама и лесно можем да попаднем на засада. Трябва ни поддържащ екип, Хари. Това е правилната реакция, друга няма.

— Ще поискаме помощ на място.

— Тогава ще е късно. — Тя поклати глава. — Знам какво си намислил. Искаш да го пипнеш със собствените си ръце и за целта си готов да рискуваш живота на момичето. Нашия — също.

— Искаш да се откажеш? — Той присви очи.

— Не, Хари. Не искам да се откажа.

Това сложи край на спора. Фигероа Стрийт минаваше току зад сградата на ЦГВ. Бош подкара колата на Изток, към подлеза под магистрала 101, след което зави на север и пое по Фигероа Терас, която свършваше с тясната алея Фигероа Лейн.

Спря в началото на алеята и се извърна към спътницата си.

— Оттук вървим пеша. Придържаме се до редицата гаражи. Само по този начин той не може да ни види от прозорците на номер 710.

— А ако не е в къщата, а в гаража?

— В такъв случай прочистваме гаража и продължаваме с къщата.

— Но тя е откъм хълма, а това означава, че в един момент трябва да пресечем уличката.

— С мен ли си, Рейчъл? Или предпочиташ да се оттеглиш?

— Вече ти казах, че съм с теб.

— Тогава да вървим.

Слезе от колата и тръгна нагоре по тесния тротоар. Извади телефона си и го изключи.

Дишаше тежко, дори се изпоти. За разлика от Рейчъл, която го следваше с лека стъпка и без никакви признаци на умора. Макар че беше отказал цигарите преди много време, двадесет и пет години пушене бяха увредили безвъзвратно белите му дробове.

Трябваше да прекосят алеята, при което от розовата къщичка можеше да ги видят. Бош хвана Рейчъл за лакътя, приведе се към нея и прошепна:

— Аз съм ти прикритие. Ще види част от раменете ми, но няма да види теб.

— Това е без значение. — Тя сви рамене и продължи напред. — В момента, в който ни зърне, ще разбере какво става.

Без да обръща внимание на думите й, Бош се плъзна покрай гаражите под къщата, изскочи пред олющената двойна врата на номер 710 и надникна през едното от малките прозорчета. Гаражът беше задръстен с кашони и варели, пръснати безразборно около микробуса. Нямаше никого. Страничната врата беше затворена. Бош отиде до нея и натисна бравата.

— Заключено — прошепна, направи крачка назад и огледа двете крила на гаражната врата. Рейчъл беше залепила ухо за едното. Погледна го и поклати глава. Нищо. В долния край на двете крила имаше дръжки — крилата се вдигаха нагоре. Ключалка не се виждаше. Бош се наведе и дръпна едната дръжка. Вратата помръдна един-два сантиметра и спря. По същия начин реагира и другото крило. Това означаваше, че са заключени отвътре, най-вероятно с катинари.

Бош се изправи, погледна Рейчъл и кимна към къщата.

Тръгнаха към бетонното стълбище. Бош водеше. Спря на четири стъпала преди площадката и погледна към Рейчъл. Даваше си ясна сметка, че рискуват, че той рискува и нейния живот. Единственият начин за проникване в къщата беше през главния вход, друг нямаше.

Заоглежда прозорците. Правеше го бавно и с безкрайно внимание, напрегнал слух до крайност. Не забеляза движение, но му се стори, че отвътре долитат приглушените звуци на телевизор или радио. Извади пистолета си и изкачи последните стъпала.

Прекрасно знаеше, че в случая не може да става въпрос за заповед за обиск или други законови средства. Като беше отвлякъл момичето, Уейтс се беше поставил в положението да бъде атакуван по всякакви начини, тъй като ставаше въпрос за спасяването на човешки живот. Бош протегна ръка към топката на бравата и бавно я завъртя. Вратата се оказа отключена.

Безкрайно внимателно той я побутна навътре. Очите му се спряха на металните релси над прага — очевидно за по-лесното преминаване на инвалидна количка. Включеното радио се чуваше по-ясно. Някакъв Проповедник дрънкаше за Страшния съд.

Предпазливо влязоха в антрето. От вратата вдясно се влизаше в дневната, комбинирана с трапезария. В дъното се виждаше арка, която явно водеше към кухнята. Тясно коридорче вляво осигуряваше достъп до останалата част на къщата. Без да се обръща, Бош посочи с пистолета си вдясно, а самият той тръгна направо, към кухнята.

Застана под арката и се обърна. Рейчъл предпазливо се промъкваше към дневната, стиснала оръжието си с две ръце. Бош влезе в кухнята — чиста и подредена, без мръсни чинии в умивалника. Радиото беше поставено на плота. Ораторът обясняваше на аудиторията, че Бог ще обърне гръб на неверниците.

Втора арка водеше към трапезарията. Под нея се появи Рейчъл, свали пистолета и поклати глава.

Нищо.

Оставаше само коридорчето, което водеше към спалните и останалата част от къщата. Бош се върна в антрето, обърна се към коридорчето и изведнъж се закова на място. То беше препречено от инвалидна количка, в която седеше възрастна жена. От скута й стърчеше дулото на огромен револвер, явно прекалено тежък за слабите й ръце.

— Кой е? — извика старицата. Главата й беше извърната на една страна, а очите й бяха насочени към пода, а не към Бош. Очевидно беше сляпа и беше усетила чуждото присъствие благодарение на слуха си.

— Спокойно, госпожо Саксън — каза той, насочил за всеки случай оръжието си към старицата. — Казвам се Хари Бош и търся Робърт…

— Кой? — учудено попита сляпата жена.

— Робърт Фоксуърт. Той тук ли е?

— Сбъркал си адреса, господинчо. И как смееш да влизаш в чужда къща?

— Аз…

— Боби използва само гаража. Не го пускам в къщата. Проклетите му химикали миришат ужасно.

Бош предпазливо тръгна напред, очите му не се откъсваха от револвера.

— Моля за извинение, госпожо Саксън. Надявах се, че ще е тук, при вас. Мяркал ли се е напоследък?

— Непрекъснато идва и си отива. Тук се качва само да си плати наема.

— За гаража? — попита Бош, продължаваше да се приближава към нея.

— Нали това казвам. За какво ти е Боби? Ти приятел ли си му?

— Просто искам да си поговорим — каза Бош, протегна ръка и светкавично издърпа револвера от скута й.

— Хей, това ми е защитата!

— Спокойно, госпожо Саксън. Ще ви го върна. Мисля, че се нуждае от известно почистване и от едно хубаво смазване. Само така ще можете да сте сигурна, че ще работи добре в случай, че решите да го използвате.

— Този пищов ми трябва!

— Ще го занеса долу в гаража и ще помоля Боби да го почисти. След което ще ви го върна.

— Гледай да не забравиш.

Бош провери револвера. Беше зареден и изглеждате напълно годен за стрелба. Затъкна го под колана на кръста си и погледна Рейчъл. Тя стоеше в коридора, на метър зад него. Беше вдигнала ръка да привлече вниманието му и правеше някакви въртеливи движения с пръсти. Ключът, сети се Бош и попита:

— Имате ли ключ за гаража, госпожо Саксън?

— Не. Боби дойде да ми поиска резервния.

— Добре, госпожо Саксън. Аз ще се разбера с него.

Обърна се и тръгна към входната врата, следван по петите от Рейчъл. В момента, в който излязоха на верандата, тя го хвана за ръката и прошепна:

— Трябва веднага да извикаме подкрепление!

— Добре, ти се обади, а през това време аз ще се опитам да проникна в гаража. Ако Уейтс е вътре с момичето, нямаме време за губене!

Издърпа ръката си и заслиза надолу. Спря пред вратата и отново надникна през прозорчето. Вътре всичко беше спокойно. Огледа вратата отзад. Беше все така затворена.

Заобиколи отстрани и щракна джобното ножче, което висеше на халката с ключовете му. Пъхна острието под езичето, кимна на Рейчъл да внимава и внимателно натисна бравата. Но вратата отказа да се отвори. Дръпна отново, този път по-силно. Резултат нямаше.

— Заключена е отвътре — прошепна той. — Това означава, че е в гаража.

— Нищо подобно не означава — прошепна Рейчъл. — Спокойно може да е излязъл през вратата за колата.

— Няма начин. И двете крила са заключени отвътре.

Рейчъл кимна, после попита съвсем тихо:

— Какво ще правим?

Бош се замисли за момент, после измъкна връзката с ключовете си.

— Иди да докараш колата. Паркирай я на заден пред гаража и отвори багажника.

— Какво си…

— Просто го направи!

Тя изтича надолу по стълбите. Бош пристъпи към крилото, което му беше направило впечатление, докато оглеждаше къщата с бинокъла. Беше увиснало и нямаше да е особено трудно да го изтръгне.

Откъм улицата долетя познато могъщо боботене и миг по-късно мустангът изскочи иззад завоя. Рейчъл направи завой почти на сто и осемдесет градуса, после включи на заден и ловко насочи задницата към гаража. Багажникът изщрака и се отвори. Бош се наведе за въжето, но него го нямаше. Едва сега си спомни, че Осейни го беше взел в гората на Бийчуд Кениън.

— По дяволите!

Последва бърз преглед на багажника, в резултат на който откри друго, значително по-късо въже, с което преди време беше вързал капака над едни мебели, предназначени за Армията на спасението. Наведе се и го върза за стоманената кука под бронята, а другия край затегна около дръжката на вратата. Беше наясно, че все нещо ще поддаде: вратата, дръжката или въжето… Шансовете им да отворят проклетата врата не надвишаваха трийсет процента.

— Какво правиш? — попита Рейчъл, вече беше слязла от колата.

Бош затръшна багажника и се изправи.

— Ще я дръпнем. Седни зад кормилото и дай напред. Бавно, защото рязкото дърпане ще скъса въжето. Хайде, Рейчъл, побързай!

Тя безмълвно се подчини, седна зад волана и включи на първа. Очите й се заковаха в огледалцето за обратно виждане, в което Бош й правеше знаци бавно да продължава напред. Въжето се опъна, вратата пропука. Бош отстъпи крачка назад и отново извади пистолета си.

Вратата се предаде с рязко пропукване — дървената плоскост изскочи на почти цял метър от рамката.

— Стоп! — изкрещя Бош, осъзнал, че вече няма смисъл да шепне.

Рейчъл натисна спирачката, но въжето си остана изпънато. Бош се претърколи под него и се вмъкна в гаража. Огледа се, но не видя никого. Пристъпи към страничната врата на микробуса, приковал очи във вратата в дъното. Товарният отсек беше празен.

Предпазливо тръгна към дъното, заобикаляше най-различни препятствия — варели, пластмасови рола, бали с хавлиени кърпи, бърсалки и друго оборудване за миене на прозорци. Очите му се насълзиха от острата миризма на химикалите.

Пантите на вратата в дъното се виждаха от няколко крачки. Това означаваше, че се отваря към него.

— ФБР! — изкрещя зад гърба му Уолинг. — Влизам!

— Чисто е! — извика в отговор Бош.

Чу я как се шмугва под изпънатото въже, но очите му останаха приковани върху вратата в дъното. Напрегнал слух, той предпазливо пристъпи към нея и завъртя топката. Беше отключено. Чак сега се обърна да погледне Рейчъл. Тя беше заела позиция за стрелба странично от вратата. Той я изчака да кимне, дръпна вратата и скочи през прага.

Озова се в тъмно помещение. Осъзна, че е отлична мишена в осветената рамка на вратата, и бързо се дръпна встрани. Над главата му висеше някаква жица. Той я дръпна и тя остана в ръката му, но въпреки това на тавана светна една гола крушка. Беше се озовал в нещо като мазе или по-скоро склад с дълбочина около три метра.

— Чисто! — извика той.

Рейчъл се стрелна напред, изправи се до него и бавно огледа помещението. Върху грубо скована работна маса бяха натрупани стари кутии от боя, инструменти и фенерчета. Вляво от вратата се виждаха четири стари велосипеда, няколко сгъваеми стола и рухнала купчина празни кашони. Стената в дъното беше изцяло от бетон, покрита с избелялото знаме, което някога със сигурност се бе развявало на пилона пред къщата. На пода стърчеше вентилатор на стойка. Перките му бяха сплескани с лепкава слуз. Сякаш някой се беше опитвал да прогони острата миризма на химикали и влага, изпълваща помещението.

— По дяволите! — изруга Бош, свали пистолета и тръгна към гаража. Рейчъл го последва.

— Провери микробуса за момичето — каза той.

Тя мина зад него, а той тръгна да огледа ключалката на вратата, през която се влизаше в къщата.

Предположенията му се оказаха верни. Вратата бе залостена с дебело резе, което можеше да се махне само отвътре. Той отиде да погледне и двойната врата на гаража. Тук също беше познал: и двете крила бяха заключени с катинари.

Замисли се. И трите врати бяха залостени отвътре, а това означаваше две неща: че или в гаража има човек, или някъде тук има таен изход, който му е убягнал от вниманието. Но това изглеждаше невъзможно, защото гаражът беше вкопан директно в склона. Не можеше да има никакъв таен изход.

Заоглежда тавана, питаше се дали няма някакъв таен проход между гаража и къщата. В този момент Рейчъл се обади от микробуса:

— Открих ролка тиксо плюс няколко използвани парчета на пода. По тях има полепнали косми.

Това беше ново доказателство, че са на прав път. Бош надникна през отворената странична врата и бръкна за телефона си. В дъното на товарния отсек се виждаше инвалиден стол.

— Изпуснали сме го — промърмори той. — Ще се обадя за помощ и ще искам екип криминалисти.

Докато чакаше телефона да улови сигнал, му хрумна нещо. Вентилаторът не беше обърнат към вратата на гаража — както би било нормално за всеки, който би искал да го проветри.

Телефонът в ръката му изпиука и го разсея. Върху екрана се изписа съобщение за есемес плюс едно пропуснато обаждане от Джери Едгар. Бош реши, че някогашният му партньор може да почака, и натисна бутона за автоматично набиране на дежурния в градската полиция. След това помоли диспечера да го свърже със специалния отряд за издирване на Рейнард Уейтс и вдигна полицай, който се представи като Фриман.

— Аз съм детектив Хари Бош. Искам да…

— Хари, пази се!

Крясъкът на Рейчъл сякаш накара времето да спре. В рамките на една кратка секунда Бош улови фигурата й на вратата на микробуса и отгатна накъде е втренчен погледът й — някъде зад рамото му, към дъното на гаража. Без да мисли, той скочи напред, блъсна я в микробуса и падна върху нея. Зад гърба му отекнаха четири изстрела, последвани от трясък на счупени стъкла и звучни рикошети в ламарина. Бош светкавично се отдръпна от Рейчъл, извъртя се с пистолет в ръка и натисна спусъка по посока на сянката, която помръдна в задната стаичка. Треснаха шест последователни изстрела, от вратата се разхвърчаха трески.

— Ранена ли си, Рейчъл? — задъхано извика Бош.

— Не. А ти?

— Мисля, че не.

— Това е той! Уейтс!

Замръзнаха, приковали очи в междинната врата. Зад нея нямаше движение.

— Улучи ли го? — прошепна Рейчъл.

— Едва ли.

— Нали уж претърсихме стаята?

— И аз си мислех така.

Бош бавно се изправи. Пистолетът му беше насочен към вратата. Направи му впечатление, че крушката вътре е угаснала.

— Изпуснал съм си телефона — промърмори той и направи крачка към вратата. — Обади се да извикаш подкрепления.

— Хари, спри! Той може да е…

— Извикай подкрепления! — натъртено повтори той. — И не забравяй да им кажеш, че съм някъде тук, вътре!

Направи крачка наляво и се приближи към вратата под ъгъл, който му даваше максимален обхват на съседното помещение. Но вътре цареше мрак, нищо не помръдваше. След кратко колебание той тръгна със ситни крачки, с десния крак напред. Ръцете му здраво стискаха пистолета. Зад гърба му долетя гласът на Рейчъл — тя се представи и поиска да я свържат с главния диспечерски пункт на полицията.

В следващия миг Бош прекрачи прага и светкавично завъртя ръцете си с оръжието, като покри онази част от помещението, която до този момент бе оставала скрита от погледа му. Нищо. Никаква следа от Уейтс. Стаята беше празна.

Погледът му бавно се спря на вентилатора. Той наистина беше обърнат навътре, към избелялото знаме. Едва сега си даде сметка, че никога не е бил използван за проветрение, а за вкарване на свеж въздух навътре.

Направи двете крачки, които го деляха от знамето, хвана го и рязко го дръпна.

В стената, на около метър от пода, зееше черна дупка. От стената бяха извадени десетина бетонни блок чета и на мястото им тъмнееше квадратен вход към прокопания в склона тунел.

Бош приклекна встрани от дупката и предпазливо надникна вътре. Тунелът беше тъмен, но някъде в дъното, на десетина метра от входа, май мъждукаше бледа светлинка. Явно там имаше завой, който разсейваше светлината.

Той се приведе напред и се вслуша. Стори му се, че чува някакво приглушено скимтене. Ужасен и едновременно с това прекрасен звук. Означаваше, че независимо от преживените през нощта ужаси, отвлеченото от Уейтс момиче все още е живо.

Бош протегна ръка към работната маса и хвана най-лъскавото фенерче от купчината върху нея. Натисна копчето, но не се получи нищо. Изпробва следващото, което пусна сноп слаба и доста разсеяна светлина. Е, трябваше да се задоволи с него.

Насочи светлината навътре в тунела и видя, че първата му част наистина е празна. Наведе глава и понечи да се вмъкне в дупката.

— Хари, почакай! Подкреплението идва — прошепна Рейчъл.

Той поклати глава.

— Тя е там вътре и все още е жива.

Отново насочи фенерчето към вътрешността на тунела. Предната му част действително беше празна, чак до завоя. Изключи фенерчето, за да пести батериите, погледна Рейчъл за последен път и изчезна в мрака.

29

Изчака очите му да се нагодят към мрака и бавно тръгна напред. Не му се наложи да пълзи, защото дупката беше достатъчно висока, за да ходи приведен. С фенерче в едната ръка и пистолета в другата, той не отделяше очи от бледата светлина напред. Женският плач стана по-отчетлив.

След три-четири метра миризмата на мухъл се превърна в тежка воня на гнило. Отвратителна и тежка смрад, която го върна в миналото. Преди почти четиридесет години беше участвал в прочистване на мрежата тунели във виетнамската джунгла. Взводът му беше влизал в повече от сто тунела — там врагът погребваше своите мъртви. Труповете бяха закопани в глинестата почва, но вонята беше ужасна — остра, отвратителна, абсолютно непоносима.

Обзе го тежкото предчувствие, че му предстои нещо ужасно. По всяка вероятност в този тунел се разлагаха труповете на всички жертви на Уейтс. Вероятно насам беше идвал в нощта, когато полицията случайно го беше спряла. Бош не можеше да се отърве от мисълта, че същата цел беше преследвал и той през всичките тези години на недовършеното разследване. Обзе го чувството, че така и не е успял да се измъкне от виетнамския лабиринт, че цял живот се е промъквал през калните му тунели, устремен към светлината.

Залютя му на очите от потта, която се стичаше по челото му. Светлината зад ъгъла странно се люшкаше, хвърляше отблясъци по стените. Светлина като от запалена свещ.

На метър и половина преди завоя Бош спря и прехвърли тежестта на тялото си върху петите. Вслуша се и му се стори, че чува далечен вой на сирени. Подкрепленията идваха. Опита се да разчете звуците, които идваха от вътрешността на тунела, но чуваше единствено тихия женски плач.

Отново тръгна напред. В същия миг светлината угасна, а женският плач се засили.

После от мрака долетя нервен смях, последван от познатия глас на Рейнард Уейтс:

— Ти ли си, детектив Бош? Добре дошъл в моята лисича дупка!

Нервният кикот бавно заглъхна. Бош изчака десетина секунди и извика:

— Уейтс? Пусни момичето. Да тръгне към мен. Бавно.

— Няма да стане, Бош. Тя ми трябва. Ще я убия в момента, в който някой се опита да влезе тук. А последния куршум ще запазя за себе си.

— Почакай, Уейтс. Пусни момичето и вземи мен. Ще направим размяна.

— Не, Бош. Предпочитам сегашното състояние на нещата.

— Какво ще правим тогава? Ние искаме да говорим с теб, а ти искаш да се спасиш. Не разполагаме с много време, Уейтс. Хайде, пусни момичето.

Тишината се проточи няколко секунди, после от мрака долетя нервният глас на убиеца:

— От какво да се спася, Бош? Кажи ми от какво?

Мускулите на детектива бяха на ръба на схващането и той седна до дясната стена на тунела. Беше останал с впечатлението, че светлината на свещта идва отляво, а самият тунел завива наляво. Продължаваше да стиска пистолета, подпрял китката си на другата ръка, с която държеше фенерчето.

— Няма как да се измъкнеш — каза той. — Пусни момичето и се предай. Сделката все още е валидна. Няма защо да умираш, момичето — също.

— Не ме е страх да умра, Бош. Затова съм тук, защото пет пари не давам за смъртта. Искам просто да съм свободен, а не на разположение на държавата или на типове като теб.

Жената беше спряла да плаче. Дали Уейтс не я беше…

— Какво става, Уейтс? — напрегнато извика той. — Тя жива ли е?

— Припадна. Вероятно от силно вълнение.

Смехът му бавно заглъхна. „Трябва да поддържам разговора — рече си Бош. — Само по този начин ще отклоня мислите му от пленницата и това, което е намислил“.

— Знам кой си — тихо каза той.

Но Уейтс отказа да захапе въдицата.

— Ти си Робърт Фоксуърт, син на Розмари Фоксуърт, отгледан от Общинската служба за социално подпомагане. Приюти, общежития… Живял си тук, в дома на семейство Саксън. Известно време си прекарал и в младежкото общежитие „Макларън“ в Ел Монте. Аз също съм живял там, Робърт.

Настъпи продължителна тишина. После от мрака долетя гласът на Уейтс, внезапно станал кротък.

— Вече не съм Робърт Фоксуърт.

— Разбирам те.

— А онова сиропиталище, „Макларън“, го мразя. Всичките ги мразя.

— Закриха го, скоро ще станат две години оттогава. Решението беше взето след смъртта на някакво момче…

— Майната им. Как успя да стигнеш до Робърт Фоксуърт?

Разговорът започваше да набира сила и Бош ясно усети разграничаването. Престъпникът говореше за Робърт Фоксуърт като за друга, съвсем различна личност. Той вече се беше превърнал в Рейнард Уейтс.

— Не беше чак толкова трудно — отговори Бош. — Поразровихме се из архивите на Фицпатрик и сравнихме рождената ти дата с тази на разписката. Между другото, какво представляваше медальонът, който си заложил?

Отговорът дойде след нова продължителна пауза.

— Беше на Розмари. Единствената й вещ, която бях запазил. Заложих го с твърдото намерение да го откупя, но когато отидох да си го прибера, оня шопар Фицпатрик го беше продал!

Бош кимна. Беше успял да накара Уейтс да отговаря на въпросите му, но времето беше малко. По тази причина той реши да се прехвърли в настоящето.

— Разкажи ми за постановката, Рейнард. Какво ти предложиха Оливас и О’Шеа?

Мълчание.

— Те се възползваха от теб, Рейнард — направи нов опит Бош. — О’Шеа те употреби и вече е готов да ти обърне гръб. Това ли искаш? Да умреш в тази дупка, а той да се измъкне чист като сълза?

Остави фенерчето на земята и вдигна ръка да избърше потното си чело. А след това трябваше доста да опипва, за да открие фенерчето.

— Не мога да ти предам О’Шеа и Оливас — тихо каза Уейтс.

Бош не схвана за какво става въпрос. Нима беше сбъркал? Направи опит да обмисли развоя на събитията, след което попита:

— Ти ли уби Мари Жесто?

— Не — отговори след продължителна пауза Уейтс.

— Как организирахте следствения експеримент тогава? Откъде знаеше къде точно се намира тялото?

— Помисли малко, Бош. — Уейтс въздъхна. — Те не са глупаци, за да си позволят пряка комуникация с мен.

Това си беше вярно.

— Значи Мори Суон е играл ролята на посредника. Разкажи ми как стана всичко.

— Какво има за разказване? Всичко беше постановка, отначало докрай. Целта беше да се спечели твоето доверие, защото именно ти продължаваше да ровиш и да безпокоиш разни хора…

— Какви хора?

— Не ми каза имената им.

— Мори Суон ли цитираш?

— Да. Но това няма значение. Няма как да стигнеш до него. Става въпрос за поверителни отношения между адвокат и клиент. Нямаш право да се бъркаш, освен това ще е моята дума срещу неговата. Нищо няма да излезе от това и ти прекрасно го знаеш.

Това също беше вярно. Мори Суон беше уважаван член на адвокатската колегия, нямаше начин да бъде притиснат с показанията на осъден престъпник, който на всичкото отгоре е и сериен убиец. О’Шеа и Оливас бяха направили изключително майсторски ход с привличането му като посредник.

— Суон не ме интересува — изръмжа Бош. — Интересува ме схемата.

Уейтс дълго мълча.

— Идеята за сделка дойде от Суон — започна най-после той. — Моите самопризнания срещу живота ми. Подхвърлил я на прокуратурата без мое знание. Ако Ме беше попитал, щяха да му кажа да не си прави труда. Честно казано, предпочитам спринцовката пред четиридесет години зад решетките. Ти можеш да ме разбереш, Бош. Защото си човек, който действа на принципа око за око, зъб за зъб… Можеш и да не ми повярваш, но те харесвам именно заради това.

Мълчанието се проточи и Бош побърза да се обади:

— И после?

— После една вечер ме извадиха от килията и ме закараха в прокуратурата. Мори беше там. Съобщи ми за възможността за сделка, но при условие да призная нещо, което не съм извършил. Добави, че ще има следствен експеримент, по време на който аз трябва да заведа един детектив до мястото, където е заровен труп. Този детектив трябвало да бъде убеден, а единственият начин за това бил аз да го заведа при трупа. Ти беше този детектив, Бош.

— И ти прие, така ли?

— Приех в момента, в който стана въпрос за следствен експеримент на открито. Това беше единствената причина: дневната светлина. В нея съзрях шанс за себе си.

— Значи те накараха да повярваш, че идеята за сделка идва от О’Шеа и Оливас, така ли?

— Че от кой друг?

— Мори Суон използва ли имената им във връзка със сделката?

— Каза, че те са хората, които определят условията. И че са готови да сключат сделката, стига аз да поема вината за престъпление, което не съм извършил. И да го докажа, разбира се. Като те заведа на мястото, където е заровена Мари Жесто. Сега стана ли ти ясно?

— Да. — Бош усети как го залива гореща вълна. Помъчи се да прогони гнева си, да го запази за по-подходящо време.

— Как научи подробностите, които ми описа по време на разпита?

— Чрез Суон. Той ме запозна с тях. Каза, че онези От прокуратурата ги били извадили от оригиналните материали по следствието.

— Той ли ти обясни как да откриеш тялото в гората?

— Обясни ми къде точно се намират специалните знаци в гората, показа ми и снимки. Беше лесно. През нощта преди разпита ги научих наизуст.

Бош замълча. Беше смаян от лекотата, с която го бяха подвели. Ръководен от силното си желание да разкрие случая, той се беше оставил да бъде заслепен.

— Какво трябваше да получиш срещу всичко това, Рейнард?

— Искаш да кажеш от тяхна гледна точка? — отвърна с въпрос Уейтс. — Живота си, човече. Те ми предлагаха да живея. Или приемам, или отказвам. Но ако трябва да съм честен, изобщо не ми пукаше. Шансът за бягство беше единствената причина да се съглася с онзи цирк в гората… Да избягам… Да посетя за последен път любимата си лисича дупка… Това ми стигаше. Нищо друго не ме интересуваше. Не се страхувах и да умра…

Бош се зачуди какъв да е следващият му въпрос. Помисли да включи телефона си и да избере номера на някой съдия или прокурор, който да чуе признанията на Уейтс на живо. Пусна фенерчето на земята и посегна към джоба си, но после се сети, че беше изпуснал телефона по време на стрелбата в гаража.

— Тук ли си, Бош?

— Тук съм. Какво ще кажеш за Мари Жесто? Суон каза ли ти защо трябва да признаеш убийството й?

— Не беше нужно да ми казва — засмя се Уейтс. — То си беше ясно като бял ден — онзи, който й е видял сметката, иска да престанеш да ровиш.

— Имена?

— Нямаше имена.

Бош въздъхна и поклати глава. Не разполагаше с нищо срещу О’Шеа, срещу Антъни Гарланд, срещу никого. Обърна се и погледна към гаража. Не видя нищо, но знаеше, че там вече чакат хора. Бяха затъмнили входа, за да го предпазят. И по всяка вероятност всеки момент щяха да влязат в тунела.

— Кажи нещо за бягството си — подхвърли той, колкото да продължи разговора. — И то ли беше планирано, или действаше импулсивно?

— И от двете по малко. Суон дойде на посещение вечерта преди експеримента, за да ми разкаже как точно да те заведа при тялото. Показа ми снимки, обясни ми за знаците по дърветата, спомена и за онази кална дупка, която трябва да преодоляваме с помощта на стълба. Веднага разбрах, че именно тя е моят шанс. Казах му, че трябва да поиска да ми свалят белезниците, за да мога да сляза по стълбата. Заплаших го с провал на цялата операция, ако ми откажат.

Бош си спомни как О’Шеа отмени решението на Оливас и заповяда да свалят белезниците на затворника. Нежеланието на Оливас бе пиеса изцяло в негова, на Бош, чест. Всъщност всичко бе пиеса в негова чест. Изиграна добре, изиграна така, че да го заблуди.

Зад гърба му се разнесе шум от пълзене. Той се обърна и включи фенерчето. Екип командоси в пълно бойно снаряжение: черен кевлар, автомати, прибори за нощно виждане. Операцията им щеше да започне всеки миг. Няколко зашеметяващи гранати, последвани от директна атака. Изключи фенерчето и си помисли за жената. Беше сигурен, че Уейтс ще я ликвидира в момента на нападението.

— Наистина ли си живял в „Макларън“? — попита Уейтс.

— Да. Доста преди теб, но наистина живях там. Спално помещение В. Беше най-близо до игрището за бейзбол и винаги бяхме първи при избора на екипи и оборудване.

Каза го просто защото не знаеше по какъв начин да задържи вниманието му. А на практика цял живот се опитваше да забрави годините, прекарани в „Макларън“.

— Май наистина си бил там, Бош.

— Бях, разбира се.

— А какво е станало с нас днес? Ти си поел по един път, аз — по друг. Предполагам, че съм хранил погрешното куче…

— Какво куче? Какво искаш да кажеш?

— Забравил си. В „Макларън“ имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

— И?

— Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти — правилното.

Бош не знаеше какво да каже. Зад гърба му нещо изщрака. Всеки момент в тунела щеше да бъде взривена зашеметяваща граната. Той бързо се изправи, надяваше се да не го застрелят в гръб.

— Идвам, Уейтс.

— Недей, Бош.

— Ще ти дам пистолета си. Гледай светлината на фенерчето и ще видиш как ти го подавам.

Натисна бутона и насочи лъча към стената на завоя. Пристъпи напред и бавно протегна лявата си ръка към светлината. Държеше пистолета за дулото, за да Увери Уейтс, че нищо не го заплашва.

— Идвам.

Зави и се озова в нещо като малко уширение, където тунелът свършваше. Беше почти четири на четири, но таванът беше нисък и той не можеше да се изправи в цял ръст. Под слабата светлина на фенерчето се разкри ужасяваща картина. Скривалището беше пълно с черепи, кости и разлагаща се плът, а вонята беше толкова силна, че Бош се уплаши да не повърне.

После лъчът бавно се спря върху лицето на човека, когото Бош познаваше под името Рейнард Уейтс. Беше седнал на нещо като издълбан в стената трон, а до него, върху мръсно одеяло, лежеше отвлеченото момиче — голо и в безсъзнание. Пистолетът на Фреди Оливас беше опрян в слепоочието му.

— Спокойно — прошепна Бош. — Ето, давам ти пистолета си. Само не я наранявай повече.

Уейтс се усмихна, сигурен, че контролира положението.

— Май ще си останеш глупак до края, Бош.

Детективът подхвърли оръжието и то падна на няколко сантиметра от трона. Уейтс се наведе да го вземе, дулото на другия пистолет се отмести от слепоочието на жената. Бош пусна фенерчето и със светкавично движение издърпа от колана си револвера, който беше взел от сляпата старица.

Дългото дуло улесни прицела. Той натисна спусъка, после още веднъж. И двата куршума улучиха Уейтс в гърдите, тялото му отскочи към стената. Бош видя как очите му се разширяват, а след това изведнъж губят светлината, която разделя живота от смъртта. Главата му клюмна на гърдите.

Бош пропълзя до жената и опипа пулса й. Беше жива. Зави я с одеялото, обърна се и изкрещя:

— Аз съм Бош от отдел „Грабежи и убийства“! Чисто е! Положението е под контрол! Рейнард Уейтс е мъртъв!

Иззад ъгъла се появи ослепителен лъч светлина. Бош не можеше да види мъжете зад нея, но знаеше, че са там, с насочено оръжие.

Въпреки това го обзе огромно облекчение. Надигна се и бавно тръгна към тях.

30

Бош излезе от тунела заедно с двама командоси с противогази. Пред гаража чакаше малка група хора, главно членове на екипа по издирване на бегълци и униформени полицаи. Между тях бяха Рандолф и Осейни от ОУО и Ейбъл Прат. Бош се огледа за Рейчъл Уолинг, но приятелката му не се виждаше никъде.

След него изнесоха жертвата на Уейтс и моментално я качиха на чакащата линейка, която подкара към общинската болница с включена сирена. Бош беше убеден, че въображението му е бедно, за да си представи ужасите, които е изживяла. Но най-важното беше, че е жива.

Командирът на специалния екип го покани да даде показания в един от служебните микробуси, но Бош отказа. Искаше да остане на чист въздух и час по-скоро да прогони отвратителната миризма на лисичата дупка долу. Междувременно забеляза, че полицаите от специализирания екип се държат на почетно разстояние от него, огледа се, видя градинския маркуч край стълбите на съседната къща, отиде до него, завъртя крана и се пъхна под струята. Водата обля главата и шията му, дрехите му подгизнаха. Но в момента важното беше да отмие отвратителната миризма, а дрехите така и така щеше да изхвърли.

Командир на екипа беше сержант Боб Макдоналд, командирован от холивудската дирекция. За щастие Бош го познаваше от предишната си служба и не очакваше да има проблеми. В същото време си даваше сметка, че този разговор ще е само загрявка за официалния разпит от страна на ОУО.

— Къде е агентката на ФБР? — попита той. — Рейчъл Уолинг?

— Разпитват я в едната от съседните къщи — каза Макдоналд.

— А старицата горе?

— Добре е — успокои го колегата му. — В момента я разпитват. Оказва се, че Уейтс е живял тук като осиновено дете. Истинското му име е Робърт Фоксуърт. Жената е твърде болна и на практика не излиза. От социалните служби й носят храна, а Фоксуърт й давал някакви пари за гаража, където държал материалите за миене на прозорци и някакъв стар микробус със специално монтиран инвалиден стол.

Бош кимна. Както очакваше, Джанет Саксън нямаше никаква представа за какво още е използвал гаража Фоксуърт.

Макдоналд го гледаше очаквателно и той започна да разказва. Започна от самото начало, описа действията си след откриването на връзката между Уейтс и съдържателя на заложната къща Фицпатрик.

Въпроси нямаше. Все още. Никой не го попита защо не се е свързал със специалния отряд, с Рандолф, Прат или някой друг. Просто мълчаха и го слушаха. Но Бош не беше особено разтревожен, защото двамата с Уолинг бяха свършили главното: бяха спасили момичето и бяха ликвидирали престъпника. Знаеше, че това ще натежи над всичките му прегрешения и отклонения от служебните правила. Никой нямаше да му поиска оставката.

Описанието на събитията отне двадесетина минути, след което Рандолф предложи да направят почивка. Групичката бавно се пръсна и Бош получи възможност да се изправи очи в очи с шефа си. Предварително знаеше, че разговорът ще бъде тежък.

Прат не го остави да чака дълго, пристъпи към него и заби тежък поглед в очите му.

— Е, Хари, какво ти каза той там вътре?

Бош го погледна изненадано. Очакваше упреци и обвинения, очакваше гняв заради всичките действия, които беше предприел на своя глава. Но нищо подобно не се случи и той побърза да се възползва от ситуацията. Сбито и с малко думи разказа какво е научил от Уейтс, най-вече във връзка с експеримента в Бийчуд Кениън.

— Каза, че всичко е било организирано с посредничеството на Суон. Той е предал на Уейтс офертата на О’Шеа и Оливас, според която той трябвало да признае за убийството на Жесто, за да отърве смъртната присъда.

— Това ли е всичко?

— Че малко ли е?

— Защо О’Шеа и Оливас биха предложили подобна сделка?

— По най-баналната причина на света: пари и власт. Две неща, които фамилията Гарланд притежава в изобилие.

— Антъни Гарланд беше заподозрян по случая Жесто, нали? Същият, който си издейства съдебна заповед да не го закачаш в отсъствието на адвокат?

— Да. Така беше, докато О’Шеа и Оливас не използваха Уейтс като доказателство, че съм бил на погрешен път.

— Научи ли нещо ново извън казаното в онази дупка?

— Не много. — Бош поклати глава. — Проследих произхода на двайсет и пет хиляди долара, дарени за предизборната кампания на О’Шеа. Всичките тези пари постъпват от адвокатите на Ти Рекс Гарланд и неговата петролна компания, абсолютно законно. Доказват наличието на връзка, но нищо повече.

— Двайсет и пет бона ми се струват малко.

— И наистина е така. Но ако се поразровим, положително ще открием още.

— Сподели ли това с Макдоналд и хората му?

— Не. Ограничих се с това, което ми разказа Уейтс. Не им споменах нито дума за даренията.

— Мислиш ли, че ще потърсят отговорност от Мори Суон?

Бош се замисли за момент, после поклати глава.

— Няма начин. Всичко, което са си казали, попада в графата „поверителна информация“ между адвокат и клиент. Освен това никой няма да тръгне да го притиска заради показанията на един мъртвец.

Прат нервно пристъпи от крак на крак. На това нямаше какво да отговори.

— Моля те да ми простиш, шефе — подхвърли Бош. — Но просто нямаше как да ти разкажа с какво се занимавам.

Прат махна с ръка.

— Забрави. Но трябва да ти кажа, че си голям късметлия. В крайна сметка свърши добра работа и видя сметката на един мръсник. Мога ли да те упреквам за това?

Бош кимна в знак на благодарност.

— Освен това аз отлитам — добави Прат. — Само след три седмици ти ще си трън в задника на друг човек. Той да си решава какво да прави с теб.

Бош вече беше решил да не напуска полицията, независимо дали Киз Райдър щеше да се върне на работа, или не. Предполагаемият нов началник на отдела Дейвид Ламбкин беше стар служител, опитен и добър колега. Бош се надяваше да работи с него добре — разбира се, ако след приключването на тази история все още щеше да е служител в Неразкрити престъпления.

— Леле! — прошепна Прат.

Бош се обърна и проследи погледа му. Прокурор О’Шеа тъкмо слизаше от кола, спряла до репортерските микробуси, паркирани от двете страни на тясната алея. Механично направи крачка към него, но Прат го хвана за ръката.

— Спокойно, Хари!

— Какво прави тук тоя тип, да го вземат мътните?!

— Случаят е негов, човече. Може да идва и да си отива, когато пожелае. А ти си сядай на задника. Ако побързаш да си разкриеш картите, никога няма да стигнеш до него!

— Значи да го оставя да танцува пред камерите и да си прави предизборната кампания, така ли? Пълни глупости! Това, което трябва да направя, е да го сритам направо пред камерите!

— Това би било изключително мъдър ход, Хари. И адски потаен. Ситуацията само ще спечели от него.

Бош издърпа ръката си, но не тръгна към О’Шеа, а просто се облегна на близката патрулна кола и скръсти ръце пред гърдите си. Прат беше прав: наистина трябваше да се успокои.

— Само го дръж по-далеч от мен! — глухо предупреди той.

— Малко ще е трудничко. Вече идва — промърмори Прат.

Бош вдигна глава едва когато О’Шеа и двамата му сътрудници спряха на крачка от него.

— Добре ли сте, детектив Бош?

— Повече от всякога.

Бош продължаваше да стои със скръстени ръце, сякаш се страхуваше, че ако ги измъкне изпод мишниците си, най-вероятно ще му друсне един в мутрата.

— Благодаря ви за това, което сте направили. Благодаря, че спасихте младата жена от сигурна смърт.

Бош кимна, продължаваше да гледа в краката си.

Прокурорът погледна за миг Прат, който продължаваше да стои на крачка от колата, после се обърна към придружителите си и каза:

— Искам да поговоря насаме с детектив Бош.

Онези се отдалечиха. Прат ги последва едва след като получи успокоително кимане от страна на Бош.

— Осведомиха ме за това, което е казал в тунела онзи Уейтс, или по-скоро Фоксуърт — подхвърли О’Шеа, след като изчака да се отдалечат на безопасно разстояние.

— Хубаво.

— Надявам се, че не приемаш сериозно твърденията на един доказан сериен убиец, които засягат представители на правосъдието. Най-вече на един от тях, който вече няма как да се защити…

Бош се отдръпна от патрулката и най-после измъкна ръцете си изпод мишниците. Пръстите му бавно се свиха в юмруци.

— Имаш предвид твоя приятел Оливас? — изръмжа той.

— Точно него. Но от поведението ти разбирам, че си повярвал на това, което уж ти е казал Фоксуърт.

— Уж? Нима намекваш, че съм си го измислил?

— Все някой го е направил.

Бош леко се приведе напред и изръмжа заплашително:

— Махай се, О’Шеа! Иначе ще те фрасна!

Прокурорът направи крачка назад, сякаш вече беше получил юмрук в лицето.

— Грешиш, Бош. Той те е излъгал.

— Той само потвърди това, което знаех още преди да вляза в проклетата дупка. Оливас е бил корумпиран. Фалшивото вписване в работния дневник е негова работа, а целта му е била да свърже Рейнард Уейтс с Мари Жесто, Той е направил и знаците в гората, които Уейтс използва, за да ни отведе при тялото. Но това не е било самоинициатива, О’Шеа. Някой трябва да му е заповядал да го направи. Той нямаше достатъчно акъл за подобна схема.

О’Шеа го погледна втренчено и каза:

— Май не мога да те разубедя, а?

— Да ме разубедиш ли? — Бош го погледна презрително и той побърза да отмести очи. — Няма начин! Изобщо не ме е грижа за предизборната ти кампания, прокурорче. Разполагам с неопровержими факти и нямам нужда от показанията на Фоксуърт, за да ги докажа.

— В такъв случай май трябва да се обърна към някой с по-висок чин от теб.

Бош направи крачка напред, спря на сантиметри от прокурора и тихо попита:

— Усещаш ли миризмата? Усещаш ли гадната воня, която се разнася от мен? Това е отвратителната миризма на смъртта, О’Шеа. Целият съм потопен в нея. Но все пак ще успея да я измия, разбираш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което си мислиш. Кой е с по-висок чин от теб, О’Шеа? Може би ще звъннеш в лъскавия кабинет на Ти Рекс Гарланд?

О’Шеа си пое дъх и объркано поклати глава.

— Не знам какво ти е станало в онзи тунел, но говориш глупости.

— Скоро всичко ще ти се изясни. И това при всички случаи ще стане преди изборите.

— Дай факти, Бош. Явно пропускам нещо в разсъжденията ти.

— Мисля, че не пропускаш нищо, О’Шеа. Ти знаеш всичко, а скоро ще го научи и целият свят. Още не знам как, но бъди сигурен, че ще натикам и теб, и семейство Гарланд там, където ви е мястото. Обещавам ти, че ще го направя!

Сега дойде ред на О’Шеа да направи крачка към него.

— Искаш да кажеш, че съм организирал всичко това заради Ти Рекс Гарланд?

Бош се разсмя. Човекът насреща му беше решил да изиграе театъра си докрай.

— Добър си. — Той поклати глава. — Това не мога да ти го отрека.

— Ти Рекс Гарланд е един от основните спонсори на предизборната ми кампания. Абсолютно открит и законен. Как си позволяваш да го замесваш в…

— Защо не ми каза това вчера, когато открито ти заявих, че за мен синът му е основен заподозрян в убийството на Жесто?

— Защото това щеше да усложни нещата. Аз не познавам нито единия, нито другия. Никога не съм се срещал с тях. Какво от това, че Ти Рекс е подкрепил предизборната ми кампания? Той го прави при всички местни избори, подкрепя куп народ. Ако ти бях казал това, със сигурност щях да предизвикам подозренията ти. Не го исках, макар че сега вече виждам как…

— Ти си абсолютен мръсник! — Бош скръцна със зъби.

— Майната ти! — озъби се О’Шеа. — Нищо не можеш да докажеш!

— В такъв случай няма какво повече да си кажем.

— Напротив, има! Само опитай да ми направиш мръсно и ще видиш кой ще остане на крака след цялата гнусотия!

О’Шеа рязко се обърна, излая нещо на придружителите си и тръгна към колата. На кого ли щеше да се обади първо, запита се Бош. На Ти Рекс или на началника на полицията?

После в главата му се оформи внезапно решение. Да се обади на Кейша Ръсел и да й каже, че забраната пада. И да я помоли да се разрови в предизборните дарения на Гарланд за кампанията на О’Шеа. Бръкна в джоба си, но се сети, че телефонът му все още се търкаля някъде из гаража на Уейтс. Тръгна натам, но пред вратата вече беше опъната яркожълта полицейска лента.

Изправена до белия микробус, Кал Кафарели ръководеше екипа криминалисти в гаража. На врата й висеше бяла дихателна маска, а от изражението й личеше, че вече е влизала в ужасната воняща дупка.

— Как вървят нещата, Кал? — попита Бош.

— Както може да се очаква след влизане в ада.

— Права си.

— Със сигурност ще работим до късно през нощта. Какво има, Хари?

— Случайно да намерихте един телефон? Изпуснах го някъде тук, когато започна патакламата.

— Онзи там ли? — попита Кал и посочи пода близо до вратата на микробуса.

Бош кимна. На бетона, очертан с тебешир, лежеше неговият телефон, червената лампичка за съобщения мигаше усилено. Бялото кръгче го накара да сбърчи вежди. Телефонът не биваше да се включва в списъка на веществените доказателства. Това увеличаваше шансовете никога да не си го получи.

— Може ли да си го взема?

— Още не, Хари. Съжалявам. Фотографът все още не е приключил. Решихме да започнем отвътре навън и той все още снима в тунела.

— Защо не ми го подадеш за малко? Имам съобщения. Ще ги прочета тук, на място, и веднага ти го връщам.

— Стига, Хари.

Той въздъхна, беше наясно, че предложението му нарушава най-малко четири точки от правилника.

— Добре. Ще те помоля да ми кажеш кога мога да си го получа. Надявам се да стане преди да падне батерията.

— Дадено, Хари.

Бош се обърна и видя Рейчъл Уолинг — крачеше към жълтата полицейска лента. До гаража беше спряла лимузина на федералните служби, а до нея чакаше мъж с костюм и слънчеви очила. Вероятно Рейчъл бе повикала колегите си.

— Хари? — попита тя. — Добре ли си?

— Вече да. А ти?

— Всичко е наред. Какво е станало? — Пръстът й се насочи към мокрите му дрехи.

— Пуснах си един маркуч. Вътре беше адски гадно. Ще ми трябват поне два часа под душа. Ти тръгваш ли?

— Да. Засега приключиха с мен.

Бош кимна към мъжа със слънчевите очила, който чакаше на три-четири метра от тях, понижи глас и попита:

— Неприятности ли имаш?

— Още не знам. Но ще се оправя. Нали пипна Уейтс и спаси момичето. Това не може да носи неприятности на никого.

— Ние пипнахме лошия и спасихме момичето! — натърти той. — Но не забравяй, че във всяко учреждение има хора, които могат да ти вгорчат живота.

Тя го погледна в очите, помълча малко, после кимна.

— Знам.

Хладината в очите й пролича съвсем ясно. Нещо се беше променило.

— Сърдиш ли ми се, Рейчъл?

— Да ти се сърдя? Не.

— Какво има тогава?

— Нищо. Трябва да тръгвам.

— Ще се обадиш ли?

— Когато мога.

Направи две крачки към колата, после изведнъж спря и се обърна.

— Преди малко разговаря с О’Шеа, нали?

— Да.

— Много внимавай, Хари. Ако дадеш воля на чувствата си, както го направи преди началото на нашата малка операция, О’Шеа ще ти създаде големи неприятности. Всъщност огромна болка!

— Знаеш оная приказка за болката, нали? — усмихна се Бош.

— Не. Каква приказка?

— Болката е слабост, която напуска тялото.

— Дрън-дрън. — Тя поклати глава. — Не пробвай дали е така, ако не се налага. Чао, Хари.

— Чао, Рейчъл.

Мъжът с очилата вдигна лентата, за да й направи път да мине. Тя седна на предната седалка и лимузината потегли. Нещо се беше променило, отново си рече Бош. Личеше по очите й. Действията му в гаража, а след това и в тунела, я бяха накарали да си промени отношението към него. Може би нямаше да я види повече. След кратък размисъл стигна до заключението, че това също е едно от нещата, за които може да обвини Рик О’Шеа.

Обърна се към местопрестъплението и видя Рандолф и Осейни — чакаха го. Рандолф спокойно пъхаше в джоба си собствения му телефон.

— Пак ли вие? — Бош се начумери.

— Такава ни е професията. — Рандолф присви очи.

— Така излиза.

— Детектив, налага се отново да ни придружите до центъра „Паркър“, където ще бъдете подложен на официален разпит — сухо каза Рандолф.

Бош примирено кимна. Знаеше какви са формалностите. Но този път нямаше да си приказват за безразборна стрелба в гората. Този път щяха да настояват да чуят всичко, до последната подробност.

— Готов съм — въздъхна той.

31

Настаниха го в една от стаите за разпит на ОУО. Рандолф му позволи да вземе душ в една от съблекалните на партерния етаж, а след това да отскочи да работното си място и да се преоблече с джинсите и черната тениска, които държеше там за всеки случай. Понякога се налагаше да свали служебния костюм, за да не бие на очи. На излизане от банята натика вонящия си костюм в контейнера за смет. По тази начин запасите ту от официално облекло се сведоха до някакви си два костюма.

Магнетофонът на масата беше включен. Осейни му прочете гражданските права, а от отделен лист — и служебните, определени от Закона за полицейския служител. Двойната защита беше предназначена да защитава отделния полицай и цялата институция на полицията от намесата на държавата, но Бош беше наясно, че тези хартийки едва ли ще са му от полза, когато огромната бюрократична машина се завърти, за да го премаже. По тази причина беше длъжен да се пази сам. На глас каза, че разбира правата си и е съгласен да бъде подложен на разпит.

Оттук нататък Рандолф пое нещата в свои ръце. По негова молба Бош отново описа обстоятелствата, при които беше застрелял Робърт Фоксуърт, като започна от откритията в служебните документи на Фицпатрик и приключи с двата изстрела в гърдите на Фоксуърт. По време на разказа Рандолф зададе само няколко уточняващи въпроса, но след него пожела да узнае куп подробности относно действията на Бош в гаража и след това в тунела. На няколко пъти повтори въпроса защо не се е вслушал в предупрежденията на агента на ФБР Рейчъл Уолинг.

Това не само показваше, че са разпитвали Рейчъл, но и доказваше, че тя не се е произнесла особено ласкаво за действията му. Бош беше много разочарован, но направи опит да прогони това чувство и да се съсредоточи върху настоящето. Погледна Рандолф право в очите и произнесе онази мантра, в която винаги беше вярвал и която нито Рейчъл, нито човекът насреща му Можеха да оборят:

— Ситуацията беше на живот и смърт. Една жена беше отвлечена, по нас стреляха. Бях твърдо убеден, че нямаме време да чакаме подкрепления, и предприех това, което бях длъжен да направя. Действията ми бяха съпътствани от максимално възможна предпазливост, използвах оръжие действително като последна мярка.

Рандолф кимна и премина нататък. Голяма част от следващите му въпроси бяха свързани със стрелбата, причинила смъртта на Робърт Фоксуърт. Попита какво си е помислил, когато Фоксуърт му е разказал за манипулациите около случая Мари Жесто, как се е почувствал при вида на разложените човешки останки в дупката, какво го е накарало да натисне спусъка и да ликвидира извършителя на тези отвратителни престъпления.

Бош отговаряше максимално подробно, но в един момент търпението му започна да се изчерпва. Нещо в този разпит го караше да се чувства нащрек. През цялото време имаше чувството, че Рандолф го води по предварително уточнен сценарий.

— Какво става тук? — попита накрая. — Разказвам ви всичко с безкрайни подробности, но вие май не ми казвате всичко. Какво криете от мен?

Рандолф стрелна с поглед Осейни, после отново съсредоточи вниманието си върху Бош. И двете му ръце лежаха на масата, едната механично въртеше пръстена върху другата. Беше го правил и друг път. Беше специален пръстен с инициалите на Полицейската академия. Мнозина от ръководните кадри в полицията я бяха завършили задочно и много се гордееха с това.

Рандолф отново погледна колегата си, протегна ръка към магнетофона и каза:

— Бихте ли донесли две бутилки вода, детектив Осей-От този продължителен разговор гърлото ми пресъхна, предполагам, че и детектив Бош е жаден. Ще изчакаме, докато се върнете.

Осейни стана и Рандолф изключи магнетофона. Проговори едва след като вратата на стаята се затвори зад гърба на колегата му.

— Детектив Бош, работата е там, че разполагаме само с твоята дума за онова, което се е случило в тунела. Жената е била в безсъзнание. Били сте само двамата с Фоксуърт, който впоследствие е застрелян.

— Точно така. Това означава ли, че моята дума е недостатъчно приемлива?

— Напротив. Твоето описание на събитията звучи абсолютно приемливо. Но въпреки това има вероятност заключенията на криминалистите да се различават от него. Разбираш ли за какво става въпрос? Нещата лесно могат да се объркат, да останат отворени за всякакви интерпретации, включително политически.

Бош озадачено поклати глава. Не можеше да разбере накъде води всичко това.

— Какво от това? — попита той. — Аз не се интересувам от интерпретациите, политически или други. В онзи тунел правилата определяше Уейтс. Ситуацията беше или аз, или той и постъпих така, както трябва.

— Но без свидетели на твоите действия.

— Ами агент Уолинг?

— Тя не е била в тунела. Освен това те е предупредила да не влизаш там.

— Какво ги говориш? — Бош се втренчи в него. — В момента в общинската болница лежи едно момиче, което със сигурност нямаше да е живо, ако не бях влязъл в онзи тунел. Какво става все пак, лейтенант?

Рандолф отново започна да си играе с пръстена. Приличаше на човек, който е отвратен от това, което му престои да направи по силата на служебните си задължения.

— Може би трябва да прекратим за днес — каза накрая. — Много ти се насъбра. Най-добре е да изчакаме няколко дни, докато получим заключението на експертите. Дотогава ще останеш на разположение. Когато всичко приключи, ще те повикам да подпишеш показанията си.

— Попитах те какво става, лейтенант.

— И аз ти отговорих.

— Не ми каза достатъчно.

Рандолф пусна пръстена, сякаш за да натърти върху следващите си думи.

— Ти спаси заложничка и сложи точка на един доста объркан случай. Това е добре. Но в хода на всичко това си проявил небрежност, от която си излязъл жив и здрав единствено благодарение на късмета. Ако приемем историята ти за вярна, това ще означава, че си застрелял човек, който е заплашвал живота ти и този на други хора. Но фактите и заключенията на криминалистите лесно могат да доведат и до други тълкувания — например, че убитият от теб човек е имал намерението да се предаде. По тази причина ние няма да избързваме. След няколко дни всичко ще си дойде на мястото и ще бъдеш надлежно уведомен.

Бош го гледаше внимателно. Беше съвсем ясно, че това е конкретно послание, което човекът насреща му не правеше опит да скрие.

— Оливас, нали? — тихо попита той. — Погребението му е утре, на него ще присъстват всички началници, включително шефът на полицията. Искаш да го изпратят с всички почести, като човек, загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Рандолф отново започна да върти пръстена си.

— Грешиш, детектив Бош. — Той бавно поклати глава. — Ако Оливас е бил корумпиран, никой няма да прави реверанси на несъществуващата му репутация.

— Значи става въпрос за О’Шеа. — Бош кимна, доволен от начина, по който се беше добрал до истината. — Той предварително ме предупреди, че ще се обърне към най-високо място. А от това високо място са се свързали с теб…

Рандолф се облегна назад и впери поглед в тавана, сякаш очакваше, че подходящият отговор ще се изпише там.

— Много хора в полицията, а и сред обществеността като цяло, са убедени, че Рик О’Шеа е много подходящ за поста областен прокурор — промърмори накрая. — И държат на приятелското му отношение към Градското полицейско управление.

Бош затвори очи и поклати глава. Направо не вярваше на ушите си.

— Опонентът му Гейбриъл Уилямс има подкрепата на гражданите с отрицателно отношение към силите на реда — продължи Рандолф. — Ако той бъде избран на поста, полицията на този град ще изпадне в доста неприятно положение.

Бош отвори очи и ги прикова в очите на Рандолф.

— Наистина ли ще го направиш? Наистина ли ще го оставиш на мира, защото очакваш добри отношения между него и силите на реда?

Рандолф тъжно поклати глава.

— Не знам за какво говориш, детектив. Направих едно политическо наблюдение, нищо повече. Но знам Друго: не съществуват никакви доказателства за конспирацията, за която говориш. Ако си въобразяваш, че адвокатът на Робърт Фоксуърт няма да отрече диалога, който ни описа, значи си наистина глупак. Съветът ми е да не бъдеш глупак. Бъди мъдър и си трай.

Бош помълча, за да се овладее, после попита:

— Кой ти се обади?

— Моля? — Рандолф вдигна вежди.

— Колко високо е стигнал О’Шеа? Не е възможно да се е обърнал директно към теб, трябвала му е по-голяма клечка. Кой ти нареди да ми свиеш сърмите?

— Нямам представа за какво говориш, детектив. — Рандолф разпери ръце.

— Че как ще имаш? — горчиво промълви Бош и се изправи. — Предполагам, че ще напишеш това, което са ти заповядали, а на мен ще оставиш да реша дали да го подпиша, или не. Просто и ясно.

Рандолф мълчаливо кимна.

Бош опря ръце на масата и бавно се приведе към него.

— Ще присъстваш ли на погребението на помощника Дулън, лейтенант? То е насрочено малко след като заровят Оливас. Помниш ли го? Човекът, застрелян от Уейтс в гората. Може би трябва да обясниш на близките му как се стига до избор и как човекът, организирал цялата операция, може би ще се окаже приятел на полицията и по тази причина не бива да бъде преследван за действията си…

Рандолф гледаше в стената и мълчеше. Бош се изправи, отиде до вратата, отвори я и стресна Осейни — той не носеше никаква вода. Бош го заобиколи и тръгна по коридора.

Стигна асансьорите и натисна бутона за нагоре. Докато чакаше, в главата му отново се появиха възможните варианти на поведение. Изкушаваше го идеята да се качи до шестия етаж, да нахлуе в кабинета на началника на полицията и да го попита дава ли си сметка какво се прави от негово име и под негово командване.

Но когато вратата се отвори, той с въздишка натисна бутон номер 5. Даваше си ясна сметка, че няма как да проумее всички византийски номера на висшата полицейска номенклатура. А ако не внимаваше, като нищо можеше да се окаже в ролята на човек, който пуска жалби до обекта на своите обвинения.

Помещенията на отдел „Неразкрити престъпления“ 5яха празни. Наближаваше четири следобед и повечето служители вече си бяха тръгнали. Работното им Време беше от седем до четири, с оглед избягването на Следобедните задръствания. Ако нямаше нещо неотложно, спираха работа малко преди четири, тъй като 5яха наясно, че десетминутно забавяне ще им коства най-малко един час в задръстения трафик. На работното си място беше само Ейбъл Прат, който, като началник-отдел, беше длъжен да работи от осем до пет. Такива бяха правилата. Бош му махна с ръка и без да намалява крачка, тръгна към бюрото си.

Тръшна се на стола, уморен от дългия ден и продължителния натиск, на който беше подложен. Плотът пред него беше покрит с розови листчета, означаващи телефонни обаждания. Повечето бяха от колеги, всички с молба за обратна връзка. Хората искаха да го поздравят за успешната операция, независимо от официалното становище на ръководството. Когато полицай ликвидираше престъпник, телефонните винаги загряваха в негова подкрепа.

Имаше и няколко обаждания от репортери, включително от Кейша Ръсел. Дължеше й един разговор, но възнамеряваше да го проведе от дома си. Ирене Жесто също го беше търсила. Вероятно искаха да чуят последните новини. Предната вечер им беше съобщил, че тялото е открито и идентифицирано. Взе листчето и го пъхна в джоба си. На разположение или не, той беше длъжен да им се обади. След тринадесет години отчаяние и сляпа надежда двамата родители най-сетне щяха да получат тялото на изчезналата си дъщеря. Бош не можеше да ги успокои с новината, че убиецът е предаден на правосъдието, но поне щеше да им помогне за прибирането на тялото.

Имаше и едно съобщение от Джери Едгар. Бош си спомни, че малко преди престрелката в Ехо Парк бившият му партньор го беше потърсил на мобилния. Под номера на Едгар беше изписано Важно!, а часът на обаждането сочеше, че е било направено малко преди стрелбата. Следователно Едгар не беше позвънил да го поздрави за успешното ликвидиране на престъпника, а по-скоро беше научил за срещата с братовчед му и искаше да си побъбрят на тази тема. Но в момента никак не му беше до празни приказки.

Останалите съобщения изобщо не предизвикаха интереса му. Той ги събра и ги тикна в едно от чекмеджетата. После, поради липса на друга работа, се зае да подрежда пръснатите по бюрото документи. Запита се дали не е време да звънне на криминалистите и да си поиска колата и телефона, останали горе, в Ехо Парк.

— Току-що научих.

Бош вдигна глава. Ейбъл Прат стоеше на прага и го наблюдаваше. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка.

— Какво?

— От ОУО ми съобщиха, че продължаваш да си на разположение. Длъжен съм да те изпратя у дома.

— Нищо ново — промърмори Бош. — Нали виждаш, че си тръгвам?

Прат замълча, може би се опитваше да открие скрития смисъл в думите му.

— Наред ли е всичко, Хари?

— Нищо не е наред. Схемата е задействана. А когато схемата е задействана, нищо не е наред.

— За какво говориш? Нима ще се опитат да покрият Оливас и О’Шеа?

— Май не трябва да обсъждам с теб този въпрос, шефе. — Бош го погледна право в очите. — Това може да те постави на течение. А ти не обичаш да си на течение, нали?

— Значи намеренията им са сериозни, така ли?

Бош се поколеба, после кимна.

— Сериозни са. Готови са да ми резнат крилцата в случай, че не им играя по свирката.

Спря дотук, тъй като наистина не желаеше да води подобни разговори с началника си. Началниците задължително са лоялни и в двете посоки на служебната йерархия. Нямаше никакво значение, че Прат съвсем скоро излизаше в пенсия — той беше длъжен да играе по правилата до последния съдийски сигнал.

— Телефонът ми остана там, като веществено доказателство — каза Бош. — Отбих се да завъртя един телефон и веднага си тръгвам.

— Тъкмо за твоя телефон става въпрос — каза Прат. — Цял куп народ се обади да предупреди, че не отговаряш.

— Криминалистите не ми позволиха да си го взема. Също и колата ми. Какво искаха?

— Вероятно да те черпят по едно в „Нейтс“. Повечето със сигурност са още там.

„Нейтс“ беше бар в една от пресечките на булевард „Холивуд“ и макар и да нямаше славата на полицейска кръчма, приютяваше доста ченгета след работа. Фактът, че са постоянна клиентела, се потвърждаваше от парчето „Аз се бих със закона“ на групата „Клаш“, което вече двайсет години се въртеше на джукбокса. Бош беше сигурен, че именно с него ще го посрещнат в „Нейтс“, макар че в случая то щеше да прозвучи по-скоро като псалм в памет на Робърт Фоксуърт… или Рейнард Уейтс. „Аз се бих със закона, но законът победи“… Рефренът звънна в ушите му с невероятна яснота.

— Ти ще ходиш ли? — попита Бош.

— Може би, но по-късно. Имам да свърша малко работа.

Бош кимна, помълча малко и добави:

— Май ще го пропусна. Нещо не съм в настроение…

— Както искаш. Момчетата ще те разберат.

Бош вдигна слушалката, но Прат остана на вратата. Бош набра Джери Едгар, просто за да потвърди лъжата, свързана с намерението му да проведе някакъв разговор. Опрял рамо на касата, Прат мълчаливо оглеждаше помещението. Очевидно беше твърдо решен да го разкара оттук. Май бе получил нареждания не от Рандолф, а от доста по-високо място.

Едгар вдигна.

— Здрасти, ти ли си ме търсил? — попита Бош.

— Точно така, човече.

— Бях малко зает.

— Чух. Добра работа си свършил, партньоре. Как си?

— Нищо ми няма. За какво си ме търсил?

— За нещо, което бих искал да знаеш. Но това вече май няма значение.

— Хайде, казвай — нетърпеливо го подкани Бош.

— Обади се братовчед ми Джейсън от Водното. Каза, че днес сте се видели.

— Да. Добро момче, много ни помогна.

— Не те потърсих да проверя как се е държал с теб. Той искаше да ти съобщи нещо, но ти не си му оставил нито картичка, нито служебен телефон. Пет минути след като сте си тръгнали, се появило още едно ченге: питало на рецепцията за човека, който е оказал съдействие на полицията.

Бош си приведе напред, внезапно заинтригуван от думите на бившия си партньор.

— Ченгето му показало значката си и обяснило, че наблюдава следствието ти. Поискало да узнае какво точно търсите там. Джейсън го качил горе и го завел при прозореца, от който сте осъществявали наблюдението си. Останали там достатъчно дълго, за да ви видят как влизате в гаража.

— После?

— Ченгето веднага хукнало навън. Скочило в асансьора и изчезнало.

— Братовчед ти запомнил ли му е името?

— Да. Детектив Смит. Когато му показал служебната си карта, палецът му бил върху малкото име.

Стар номер. Бош въздъхна. До него най-често прибягваха полицаите, които не искаха да бъдат свързани с определено разследване. Самият той го беше правил, при това многократно.

— Описание? — попита високо.

— Естествено, Джейсън е печен. Бял мъж, висок около метър и осемдесет, тегло деветдесет или някъде там. Прошарена късо подстригана коса. Някъде към петдесетте, с тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. На ревера му имало значка с американското знаме.

На това описание отговаряха поне петдесет хиляди души в широкия център на Лос Анджелис. В момента Бош гледаше един от тях — Ейбъл Прат продължаваше да стои на вратата на канцеларията му, въпросително вдигнал вежди. Беше без сако, но то се виждаше, окачено на отворената врата на кабинета му. На ревера му блестеше малко американско знаме.

Бош отмести очи, сведе ги към телефонния апарат и тихо попита:

— Докога е на работа?

— Мисля, че до пет, като всички останали. Каза, че там горе било пълно с народ. Всички искали да видят онази къща в Ехо Парк.

— Добре, благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори, преди Едгар да реагира, и вдигна глава. Прат продължаваше да го фиксира от вратата.

— За какво става въпрос? — попита той.

— О, някои неща във връзка със случая Матарезе. Онзи, който приключихме миналата седмица. По всичко личи, че в крайна сметка ще се сдобием със свидетел. Това ще ни помогне в съда.

Каза го максимално равнодушно, после се изправи и погледна шефа си.

— Не се безпокой, няма да предприемам нищо, преди да се върна на работа.

— Добре. Радвам се да го чуя.

32

Тръгна директно към него и точно както очакваше, Прат се дръпна в кабинета и седна зад бюрото си. Точно това беше целта на Бош. Той каза довиждане и приятен уикенд, след което тръгна към изхода.

Отдел „Неразкрити престъпления“ разполагаше с три коли, които обслужваха осемте служители и началника. Те се използваха на принципа „който се вреди пръв“, а ключовете им бяха окачени до вратата, редом с малка бяла дъска. Онзи, който ги сваляше оттам, беше длъжен да напише на дъската името си и приблизителното време на ползване. Бош отвори вратата изцяло, с което скри ключовете от погледа на Прат. Откачи една от двете връзки, които бяха там, и излезе.

След няколко минути изкара колата от гаража и се насочи към Водната централа. Безумните задръствания по посока на опразнения градски център все още не бяха започнали и той преодоля седемте преки за учудващо кратко време. Паркира на забранено край фонтана пред главния вход и изскочи навън. Тръгна към стъклената врата и бегло си погледна часовника. Пет без двайсет.

Униформен пазач излезе навън и размаха ръце.

— Не можете да паркирате на…

— Знам — кратко отвърна Бош, показа му служебната си значка и посочи радиостанцията на колана му. — С това можете ли да повикате Джейсън Едгар?

— Едгар ли? Да. Но какво…

— Обадете му се — прекъсна го с твърд глас Бош. — Кажете му, че долу го чака детектив Бош.

Обърна се и тръгна към колата. След пет минути Едгар излезе през остъклената врата, приближи се към колата и отвори дясната врата.

— Какво има, Хари?

— Получих посланието ти. Качвай се.

Едгар неохотно се подчини. Бош потегли още преди Едгар да е затворил вратата.

— Къде тръгна бе? Аз нямам право да напускам сградата!

— Няма да те има само пет минути.

— Къде отиваме?

— В центъра „Паркър“. Дори няма да слизаме от колата.

— Трябва да се обадя.

Едгар свали портативната радиостанция от колана си, обади се на охраната във водната централа и каза, че ще отсъства около половин час заради специална полицейска акция. Получи потвърждение, изключи радиостанцията и пак я закачи на колана си.

— Трябваше да ми се обадиш предварително. Братовчедът каза, че имаш навика първо да действаш, а после да задаваш въпроси.

— Така ли каза?

— Аха. Какво ще правим в центъра „Паркър“?

— Ще идентифицираш полицая, с когото си говорил, след като се разделихме.

Трафикът вече се влошаваше. Хиляди чиновници с нормално работно време напускаха канцелариите и колите им започваха да задръстват основните градски артерии. Най-зле беше в петък следобед. Бош все пак успя да стигне навреме. В пет без десет вкара колата в гаража на полицията и успя да намери свободно място на първия ред. Откритото съоръжение им даваше възможност да наблюдават улица „Сан Педро“, която го разделяше от центъра „Паркър“.

— Имаш ли клетъчен телефон? — попита Бош.

— Да.

Бош му продиктува номератора на полицията и го накара да поиска отдел „Неразкрити престъпления“. Обажданията чрез номератора не показваха номера на повикващия.

— Ако някой вдигне, поискай да говориш с Рик Джаксън. Вероятно ще ти кажат, че го няма, след което казваш благодаря и затваряш, без да оставяш съобщение.

Така и се случи. Едгар изпълни инструкциите, затвори телефона и каза:

— Обади се някой си Прат.

— Добре. Значи все още е там.

— Какво означава всичко това?

— Исках да проверя дали не си е тръгнал. Ще го направи точно в пет и ще пресече улицата, която наблюдаваме. Искам да го разгледаш добре и да ми кажеш дали той е човекът, който ти се е представил като контролиращ моето разследване.

— Той работи в отдела за контрол, така ли?

— Не, шеф ми е — отвърна Бош и за всеки случай спусна сенника пред себе си. Намираха се на трийсетина метра от зебрата, по която щеше да пресече Прат, но нямаше как да отгатне накъде ще се насочи той в момента, в който влезе в гаража. Като началник-отдел, той имаше привилегията да паркира частния си автомобил на служебния паркинг, а повечето от местата за тази цел се намираха на втория етаж. До него се стигаше по две стълбища. Ако Прат тръгнеше по рампата, със сигурност щеше да се насочи директно към тях.

Едгар започна да го разпитва за престрелката в Ехо Парк. Бош отговаряше едносрично. Никак не му се говореше на тази тема, но все пак беше измъкнал човека от работното му място и все някак трябваше да му се отблагодари. В пет и една минута Прат излезе от задния вход на центъра „Паркър“ и тръгна към рампата, покрай портала за затворническите автомобили. Излезе на Сан Педро и тръгна да я пресича заедно с още четирима старши детективи, които също се прибираха.

— Сега — промърмори Бош, прекъсвайки поредния въпрос на Едгар. — Гледай онази групичка, която пресича улицата. Кой от тях дойде да те види в службата?

Едгар внимателно огледа групата на зебрата и каза:

— Последният. Онзи, дето си слага очилата.

Бош се взря. Прат току-що беше сложил на носа си слънчеви очила марка „Рейбан“. Сърцето му се сви. Очите му проследиха Прат, който пресече улицата и пое в посока, обратна на наблюдателния им пункт. Целта му беше далечното стълбище.

— А сега какво? Ще го проследиш ли?

Прат беше казал, че има някаква работа.

— Иска ми се, но няма как. Нали трябва да те върна на работа.

— Не си прави труда, човече. Ще се върна пеша. При това движение със сигурност ще е по-бързо.

Едгар отвори вратата и се обърна да го погледне.

— Не знам какво си намислил, Хари, но въпреки това ти желая късмет. Надявам се да откриеш това, което търсиш.

— Благодаря, Джейсън. Надявам се, че пак ще се видим.

Бош го изчака да се отдалечи, включи на заден и излезе от гаража. Пое по Сан Педро към Темпъл, предполагаше, че Прат ще използва този път, за да стигне до магистралата, независимо дали се прибира у дома, или отива някъде другаде.

Спря на забранено близо до пресечката. Оттук имаше отлична гледка към изхода на полицейския гараж.

След минута от изхода се появи сребрист джип и пое към Темпъл. Беше от особено модерния напоследък модел „Командер“ с ръбести ретроформи. Зад кормилото беше Прат. Бош го позна веднага — беше тайнственият сребрист джип, който беше дебнал в близост до дома му.

Наведе се към кормилото, докато джипът се плъзгаше покрай него. Когато се надигна, Прат го беше подминал и чакаше за десен завой на светофара на Лос Анджелис Стрийт. Бош го изчака да завие и тръгна след него.

Скоро се озоваха на задръстената магистрала 101. Бош трябваше да прояви доста умения, за да се мушне в лентата зад джипа на безопасното разстояние от пет-шест коли. Имаше късмет, че на антената на Прат беше закачена бяла топчица с уста и мустачки — една от последните промоции на някаква верига за бързо хранене. Тя беше отличен ориентир и Бош охотно се възползва от него, за да се държи на необходимата дистанция. Седеше зад волана на една „Краун-Виктория“ без отличителни знаци, но все едно на покрива й светеше ярък неонов надпис „ПОЛИЦИЯ“.

Бавно, но сигурно Прат си пробиваше път напред, в северна посока, следван на разстояние от Бош. Когато магистралата навлезе в Ехо Парк, детективът хвърли поглед към Фигероа Лейн. Там шоуто продължаваше с пълна сила. Хора и коли бяха задръстили тясната алея, а над тях боботеха два медийни хеликоптера. Запита се дали ще му вдигнат колата, или по-късно ще получи възможност да си я прибере.

Докато поддържаше скоростта в натовареното движение, механично се замисли за ситуацията около Прат. Вече не се съмняваше, че тъкмо той го е следил, защото джипът му отговаряше напълно на онзи от предишната вечер, а и Джейсън го беше идентифицирал като човека, представил се за контролиращ офицер. Щеше да е наивно да приеме, че Прат е вършил всичко това само за да провери дали спазва задълженията на полицай, временно отстранен от работа. Би трябвало да има друга причина, при това само една.

Следствието.

Тази догадка автоматично постави нещата по местата им. А те бяха такива, че мозъкът му пламна. От предишните им разговори беше ясно, че Прат познава Мори Суон. Отрицателното му мнение за стила на адвоката най-вероятно беше опит за прикриване на близките отношения между тях.

Освен това Прат беше наясно с факта, че Бош през цялото време бе подозирал Антъни Гарланд, просто защото периодично го беше информирал за хода на делото Жесто. Той пръв бе научил за съдебната забрана за контакти с Гарланд, издадена по настояване на адвокатите му.

И накрая, но не на последно място, Прат имаше достъп до работния дневник на следствието по случая Жесто. През по-голямата част от времето дневникът просто си лежеше върху бюрото на Бош. Можеше да се окаже, че фалшивото вписване за обаждането на Робърт Саксън е дело именно на Прат — при това много преди Оливас да изиска делото.

След още малко размисъл в тази насока Бош стигна до заключението, че целият план би могъл да е дело на Ейбъл Прат. От признанията на Рейнард Уейтс до отвеждането на оперативната група при тялото. Прат бе имал идеалната позиция, позволяваща му както да наблюдава Бош, така и да изпълнява ролята на връзка с останалите.

Което означаваше, че ако Суон е бил част от заговора, Прат не се е нуждаел нито от Оливас, нито от О’Шеа. Колкото по-малко са посветените, толкова по-добри са шансовете за успех. Достатъчно е било Суон да обясни на Уейтс, че прокурорът е зад тях, а след това да заложи фалшивите знаци за разследващия детектив — в случая Бош.

Вратът му пламна от чувство за вина. Изведнъж си даде сметка, че всичките му умозаключения най-вероятно ще се окажат погрешни. Напълно погрешни. Оливас щеше да се окаже чист — използван и манипулиран по начина, по който бяха манипулирали и самия него, а О’Шеа вероятно бе сбъркал само в политическите си машинации, опитвайки се да насочи вината в друга посока. Той бе звъннал на началството просто за да блокира обвиненията на Бош. Не защото са верни, а защото са опасни за политическата му кариера.

Обмисли новата теория още веднъж, после втори, трети път. Всичко се връзваше. Липсваше само мотив. Защо един човек с двайсет и пет годишен стаж в полицията и на прага на пенсията би рискувал с подобен заговор? Как е възможно ченгето, което четвърт век е преследвало престъпници, изведнъж да пусне на свобода един опасен убиец?

От опита си в разследването на стотици убийства Бош знаеше, че мотивът често се оказва най-неясният компонент на престъплението. Разбира се, парите могат да мотивират, проваленият брак — също. Но това са фактори, които разрушават живота на хиляди хора. И те трудно можеха да обяснят защо един човек като Ейбъл Прат е преминал границата.

Удари с длан по кормилото. Със или без мотив, той се чувстваше засрамен от себе си. Прат го беше манипулирал по перфектен начин и вероятно заради това болката беше особено силна. Този човек беше негов началник, бяха разследвали заедно, бяха се хранили на една маса, бяха си разказвали вицове. Прат вървеше към заслужена пенсия — всички в отдела бяха убедени в това. Дай Боже всекиму. Просто му беше дошло времето. Взема си заслужените пари, а след това заминава за островите и става шеф на охраната някъде, с висока заплата и много свободно време. Всички ченгета мечтаеха за подобен край на кариерата си. Една съкровена мечта.

Но Бош най-сетне прозря какво се крие зад всичко това.

— Каква гадост! — изръмжа извън себе си. — Каква отвратителна гадост!

33

След тридесетина минути Прат излезе от магистралата на Кауенга Пас и пое на североизток към Бърбанк. Движението беше все така оживено и Бош нямаше проблеми с проследяването. Джипът мина покрай задния изход на „Юнивърсъл“ и парадния вход на „Уорнър Брос“, след което направи няколко завоя по тесните улички и спра на Каталина в близост до Върдюго. Бош зави в първата пресечка, след което направи поредица от десни завои и отново излезе зад него. Преди това изключи осветлението и се смъкна в седалката.

Почти веднага засече шефа си — той се оглеждаше в двете посоки с очевидното намерение да пресече платното. Но се забави по-дълго от необходимото, явно проверяваше дали не го следят. Бош се сгуши в седалката. Даваше си сметка, че проследяването на ченге е най-трудното нещо на света.

В крайна сметка Прат пресече улицата, като продължаваше да се оглежда. На другия ъгъл спря и се обърна, после бавно направи няколко крачки заднешком. Очите му се спряха върху колата на Бош и дълго останаха върху нея.

Детективът замръзна. Прат едва ли го беше видял, защото главата му едва-едва се показваше над волана, но може би беше познал колата. Повечето немаркирани полицейски коли бяха еднакви, а тази точно беше прикрепена към отдел „Неразкрити престъпления“. Ако Прат решеше да я огледа отблизо, щеше да го разкрие. А той не можеше да обясни присъствието си тук… нямаше и оръжие.

Прат тръгна към колата и Бош механично хвана ръчката на вратата, готов да изскочи и да побегне към оживената Върдюго. После шефът му внезапно спря и се обърна към каменните стъпала на къщата, пред която стоеше. Бош проследи погледа му и видя усмихнато женско лице — жената надничаше през открехнатата врата и казваше нещо на Прат. В процепа се виждаше само едно голо рамо. Прат й каза нещо и й направи знак да се прибере. Жената се нацупи, изплези му се и изчезна, като остави вратата открехната.

Бош изръмжа. Фотоапаратът му също беше останал в колата му в Ехо Парк. От друга страна, не му трябваше снимка, за да идентифицира жената, която беше зърнал току-що. Тя не беше съпругата на Прат — той я познаваше от прощалното парти на шефа, организирано само преди няколко дни.

Прат отново насочи поглед към колата му, поколеба се за момент, после се обърна и се изкачи по стъпалата. Миг по-късно вратата се затръшна зад него. Бош изчака. И търпението му беше възнаградено: пердето на един от прозорците помръдна и Прат отново огледа улицата. Очите му се плъзнаха по паркираната на ъгъла краун-виктория. Нямаше съмнение, че колата беше привлякла вниманието му. Но явно интимната среща му се беше сторила по-привлекателна от рутинната й проверка.

В следващия миг зад него настъпи някакво раздвижване. Една гола ръка го прегърна през кръста, пердето падна.

Бош бързо се надигна, запали мотора и направи обратен завой. Пое надясно по Върдюго, а оттам — към Холивуд Уей. Нямаше съмнение, че служебната кола беше засечена и след излизането си Прат щеше да се оглежда за нея. Бош реши да зареже компрометирания автомобил на близкото летище, да наеме друга кола и най-много след половин час отново да поеме наблюдението на къщата.

Докато въртеше кормилото, се опитваше да идентифицира жената, която беше зърнал преди малко. Прибягна до част от техниката, която използваше преди години — когато съдът все още признаваше хипнотизирането на свидетелите. В резултат се съсредоточи върху устата и носа — чертите, които най-силно докосваха центъра на паметта в мозъка му. И скоро получи резултат. Беше виждал тази жена — млада и привлекателна, работеше на етажа на „Неразкрити престъпления“ в отдел „Личен състав“, популярен сред полицаите като отдел „Назначения — уволнения“.

Очевидно Прат не се страхуваше да лови риба от служебния пристан. В това нямаше нищо лошо — разбира се, ако не те хванат. Дали госпожа Прат бе наясно с допълнителните служебни ангажименти на съпруга си?

Отби към паркинга на летището. Дежурният — младеж с червена униформа — пожела да узнае кога ще си прибере колата.

— Де да знам — разсеяно измърмори Бош.

— Трябва да напиша нещо на квитанцията — поясни момчето.

— Утре — рече Бош. — Ако имам късмет.

34

След тридесет и пет минути Бош отново беше на Каталина. Намали скоростта на наетия форд и внимателно огледа паркираните коли. Джипът на Прат все още беше тук. Бош си намери удобно място за наблюдение, смъкна се в седалката и включи мобилния телефон, който беше наел заедно с колата. Рейчъл беше на гласова поща и той прекъсна линията, без да оставя съобщение.

Прат излезе чак когато се стъмни. Застана за момент под уличния стълб и това беше достатъчно за Бош да отбележи, че е сменил дрехите си. Сега беше с джинси и тъмен вълнен пуловер. Смяната на облеклото означаваше, че връзката му с жената от „Назначения — уволнения“ съвсем не е мимолетна.

Прат отново огледа улицата в двете посоки, очите му се задържаха най-дълго около мястото, на което беше паркирана служебната кола. Явно доволен от факта, че я няма, той се качи в джипа, направи обратен завой и се насочи на юг, към Върдюго.

Бош го последва от разстояние — знаеше, че пресечката на Каталина е най-опасното място да бъде засечен. Реши да рискува и пое на север, към Кларк Авеню. Там зави наляво и натисна докрай педала на слабия мотор. Измина пет пресечки по Калифорния и зави наляво. Малката пряка щеше да го изведе на Върдюго. Това беше рискован ход, защото Прат лесно би могъл да изчезне във всяка посока. Но Бош имаше предчувствие и реши да му се довери. Служебната кола беше подплашила шефа му и той положително щеше да вземе всички предпазни мерки.

Предчувствието му излезе вярно. Малко преди да спре на стопа, пред очите му величествено се плъзна сребристият „Командер“. Прат явно се беше забавил в началото на булеварда, за да провери дали няма опашка. Бош му даде малко аванс, зави надясно и го последва.

Очевидно Прат беше решил, че проверката за опашка е достатъчна, защото прекрати всякакви опити за изплъзване. Големият автомобил спокойно прекоси Северен Холивуд и зави на юг по Кауенга. Светофарът се смени, но Бош мина на червено, за да не изпусне Прат. Вече беше ясно, че шефът му не се прибира у дома, тъй като живееше в обратната посока. Движеше се към Холивуд, може би с намерението да отскочи до „Нейтс“. Но малко след като навлезе в Кауенга Пас, той зави надясно по алеята Удроу Уилсън и пулсът на Бош моментално се ускори. Шефът отиваше към собствения му дом!

Удроу Уилсън беше тясна, изпълнена със завои алея, която се виеше високо нагоре по склона на планината Санта Моника. Движение по нея почти нямаше и единственият начин за проследяване беше да се кара с изключени светлини, на един завой дистанция от стоповете на следената кола.

Бош познаваше завоите наизуст, защото живееше тук вече петнадесет години и можеше да ги взима полузаспал — и наистина го беше правил. Но следенето на полицай, който внимава за опашка, беше съвсем друга работа. Опита се да стои на два завоя след Прат — поведение, което означаваше периодично да изпуска от поглед стоповете му, но никога за повече от няколко секунди.

Когато наближиха дома му, вдигна крак от педала на газта, колата намали скорост и спря. Бош слезе и продължи пеша покрай живия плет, опасващ имението на един прочут художник, който живееше в квартала. Джипът на Прат беше спрял през две къщи от неговата. Фаровете му не светеха. Изглежда, Прат просто си седеше вътре и наблюдаваше къщата.

Бош вдигна глава. Трапезарията и кухнята светеха, от навеса стърчеше задницата на автомобил. Това беше лексусът на Рейчъл Уолинг. Стана му приятно, че тя е горе и го чака, но присъствието на Прат продължаваше да го безпокои.

По всичко личеше, че прави точно това, което беше правил предишната вечер: наблюдава къщата и вероятно се опитва да разбере дали домакинът си е у дома.

Някъде отдолу долетя ръмжене на мотор. Бош се обърна и тръгна към колата, като човек, който е излязъл на разходка. Колата бавно отмина и той се върна обратно към храстите. Вместо да подмине и джипа, непознатият автомобил спря зад него. Прат запали мотора, включи светлините и потегли.

Бош се обърна и хукна към наетата кола. Скочи зад волана, подаде газ и натисна бутона за автоматично набиране на мобилния си телефон. Този път Рейчъл вдигна веднага.

— Ало?

— У дома ли си, Рейчъл?

— Да. Чакам те да…

— Излез навън, ще мина да те взема. Побързай.

— Хари, какво става, по дяволите?

— Излез бързо. И си вземи пистолета!

Изключи телефона и закова пред къщата. Два червени стопа изчезнаха зад близкия завой. Но те бяха на колата, която беше подплашила Прат, а самият той беше още по-напред.

Бош погледна нетърпеливо към входната врата, готов да натисне клаксона. Но в същия момент Рейчъл се появи.

— Затвори вратата! — извика той през сваленото стъкло.

Рейчъл се подчини и изтича към колата.

— Качвай се! Бързо!

Тя скочи на дясната седалка и той натисна газта още преди да е затворила вратата.

— Какво става?

Той набързо й разказа за развоя на събитията. Гумите свиреха нагоре по завоите към Мълхоланд. С възможно по-малко думи Бош обясни на Рейчъл, че шефът му е организаторът на целия заговор, включително на онова, което се беше случило в Бийчуд Кениън. След което спомена, че втора вечер поред наблюдава дома му.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам. По-късно ще докажа всичко, но за момента това е неоспорим факт.

— Но какво ще прави пред къщата?

— Не знам. Вероятно проверява дали съм си у дома.

— Телефонът ти звъня.

— Кога?

— Малко преди да се обадиш по мобилния.

— Сигурно е бил той. Нещо става.

Изскочиха иззад последния завой и се понесоха към кръстовището на Мълхоланд. Стоповете на голям автомобил бързо изчезнаха вдясно, следвани от друга кола — вероятно онази, която беше подплашила Прат.

Тя обаче спря за миг, после прекоси кръстовището и продължи направо.

— Прат е първият. Онзи Който зави надясно.

Секунда по-късно стигнаха кръстовището и Бош също зави надясно. Мълхоланд приличаше на змия, виеща се по билото на планината, която пресичаше града. Но тук платното беше по-широко, а завоите по-плавни от тези по алеята Удроу Уилсън. А оживеното движение позволяваше по-незабелязано преследване.

Бързо стопиха разстоянието до големия автомобил и с облекчение установиха, че наистина е джипът на Прат. Бош намали скоростта и започна да го следва на безопасно разстояние. Далеч долу блестяха светлините на Долината. Ясната нощ позволяваше отлична гледка към тъмната грамада на планините далеч на север. Прекосиха булевард „Лоръл Кениън“ и продължиха по Мълхоланд.

— Чаках те, защото исках да се сбогуваме — внезапно каза тя.

Бош помълча известно време, после кимна.

— Да. Разбирам те.

— Едва ли.

— Не одобряваш днешното ми поведение, особено начина, по който стигнах до Уейтс. Не съм човекът, за когото си ме мислила. Вече съм чувал подобни приказки, Рейчъл.

— Не е това, Хари. Никой не може да е такъв, какъвто го виждат другите. Лично аз мога да го разбера и да го приема. Но жената търси у мъжа сигурност. Включително и тогава, когато двамата не са заедно. Но как да съм сигурна с теб, след като те виждам как работиш? Няма значение дали това е моят начин на работа. Не става въпрос за отношения между ченгета. Това, което искам да ти кажа, е, че с теб не мога да се почувствам спокойна и сигурна. Всяка вечер ще се питам дали ще се прибереш жив и здрав. Не съм готова за това, не го искам.

Бош осъзна, че кара прекалено бързо. Думите й го караха несъзнателно да натиска педала и да скъсява разстоянието до Прат. Намали и плавно увеличи разстоянието между себе си и джипа на стотина метра.

— Професията ни е опасна — промърмори той. — Бях сигурен, че го знаеш не по-зле от мен.

— Знам го, разбира се. Но това, на което станах свидетел днес, се нарича безразсъдност. Не искам да се тревожа за един безразсъден човек, имам си предостатъчно други причини за безпокойство.

Бош изсумтя и посочи с брадичка стоповете пред тях.

— Окей. Предлагам да отложим този разговор за по-късно, а сега да се съсредоточим върху онзи тип.

Сякаш чул предложението му, Прат направи остър ляв завой и пое по алеята Колдуотър Кениън, която стръмно се спускаше към Бевърли Хилс. Бош изчака максимално дълго, след което направи същото. После измърмори:

— Въпреки всичко се радвам, че си до мен.

— Защо?

— Защото ако целта на пътуването му е Бевърли Хилс, няма да търся помощта на местните. Все пак съм в компанията на федерален агент, нали?

— Е, радвам се.

— Носиш ли си пистолета?

— Както винаги. Защо, ти да не би да си без оръжие?

— Остана на местопрестъплението. Изобщо не знам кога ще си го получа. Това е вторият пистолет, който ми отнемат в рамките на една седмица. Сигурно е рекорд по небрежно боравене с оръжието.

Погледна я за реакция, но Рейчъл запази мълчание.

— Завива — предупреди го миг по-късно.

Бош насочи вниманието си към джипа, който беше дал ляв мигач. Рейчъл се приведе напред, за да прочете указателната табела.

— Глоуминг Драйв — промърмори тя. — Още ли сме в чертите на града?

— Аха. Глоуминг стига чак до края, друг път няма.

Следващата пресечка беше Стюарт Лейн. Бош я използва, за да направи обратен завой и да се насочи към Глоуминг.

— Имаш ли представа накъде е тръгнал? — попита Рейчъл.

— Не. Може би при поредната си приятелка.

Глоуминг беше поредният планински път, изпълнен с остри завои. Но това беше единствената му прилика с Удроу Уилсън. Къщите от двете му страни имаха седемцифрени цени, всичките бяха с безупречно поддържани тревни площи и градини без нито едно паднало листо. Бош караше бавно, очакваше всеки миг да засече сребристия „Командер“.

— Ето го! — обади се след секунда Рейчъл и посочи една голяма къща във френски колониален стил. Бош я подмина и спря малко по-нагоре по пътя.

— „Уест Коуст Чопърс“? — изсумтя Рейчъл; гледаше надписа на фланелката му.

— Веднъж ми помогна да се слея с обстановката — отвърна той.

— Браво на тебе.

— Дъщеря ми много се учуди, че я нося. Казах й, че ми е подарък от зъболекаря.

Порталът към алеята за коли беше отворен. Върху пощенската кутия от ковано желязо нямаше табелка с име. Бош дръпна вратичката и със задоволство установи, че вътре има поща: пачка писма, пристегнати с ластик. Извади я и я наклони към близката улична лампа.

— Морис… Охо, това е домът на Мори Суон!

— Прекрасна къща — въздъхна Рейчъл. — Май съм си сбъркала професията. Трябваше да стана адвокат.

— Сигурно. — Бош сви рамене. — Май те бива да работиш с престъпници.

— О, я стига!

Закачката бе прекратена от висок глас, долетял отвъд живия плет, който ограждаше алеята за коли.

— Казах да влизаш!

Заповедта беше придружена от силен плясък.

Двамата бързо тръгнаха натам.

35

Бош огледа живия плет с надеждата, че ще открие някаква пролука, и махна на Рейчъл да тръгне надясно. Тя кимна и извади оръжието си.

Плетът беше висок над три метра и толкова плътен, че през него не проникваше никаква светлина. До слуха му отново достигна плясък, последван от гласове, съвсем наблизо. Единият бе на Ейбъл Прат. Другият задавено извика:

— Моля те! Не мога да плувам, а тук е дълбоко!

— За какво ти е тогава този басейн? Хайде, продължавай да пляскаш!

— Моля те! Нямам намерение да споделям нищо с никого!…

— Ти си адвокат, а адвокатите обичат игричките.

— Моля те!

— Предупреждавам те, че ако надуша някаква игра, следващия път няма да се окажеш в басейна, а в шибания океан! Ясно ли ти е?

Бош стигна до малък бетонирай правоъгълник, върху който бяха монтирани филтърът и отоплението на басейна. Тук в живия плет имаше малък процеп, вероятно за удобство на хората от поддръжката. Той се промуши през него и стъпи на плочките, покриващи пространството около овалния басейн. Оказа се на седем-осем метра зад гърба на Прат, който се беше изправил на бетонния ръб и гледаше мъжа във водата. Държеше дълъг прът с кука, но така, че плувецът да не може да я докопа въпреки отчаяните си опити.

Не можеше да каже, че този във водата е Мори Суон, защото осветлението не беше достатъчно. Очилата му ги нямаше, а мократа му коса сякаш се беше оттеглила назад към темето. Върху голото му чело белееше лепенка, с която явно придържаше частична перука.

Тихото бръмчене на филтъра предлагаше достатъчно добра защита и Бош незабелязано се изправи на два метра от Прат.

— Какво става, шефе?

Прат бързо наведе пръта и Суон го сграбчи.

— Дръж се, Мори! — изкрещя Прат и започна да го тегли. — Ей сега ще те измъкна! Дръж се, приятелю!

— Излишно е да играеш ролята на спасител, чух всичко — подхвърли Бош.

Прат прекрати усилията си и погледна към Суон, който продължаваше да стиска куката на пръта на около метър от спасителния ръб на басейна.

— В такъв случай… — Прат пусна пръта, а дясната му ръка посегна към колана.

— Не мърдай!

Викът дойде откъм Уолинг, която също беше намерила път през живия плет. Стоеше оттатък басейна, насочила оръжие в гърдите на Прат.

Той видимо се поколеба, а Бош светкавично се плъзна зад него и измъкна пистолета от колана му.

— Държа го на мушка, Хари! — извика Рейчъл. — Помогни на адвоката!

Суон се давеше, повлякъл и пръта със себе си. Бош се наведе и успя да хване другия му край. Главата на адвоката изскочи на повърхността и той почна да плюе вода. Бош предпазливо го издърпа към плитката част на басейна. Рейчъл се изправи зад Прат и му заповяда да сложи ръце на тила си.

Мори Суон беше гол. Докато се качваше по стъпалата, прикриваше гениталиите си с една ръка, а с другата се опитваше да си нагласи перуката. В един момент се отказа, отлепи я от черепа си и я хвърли на плочките. После се втурна към дрехите, струпани на една от пейките, и започна да ги навлича направо върху мокрото си тяло.

— Какво става тук, Мори? — попита Бош.

— Изобщо не ти влиза в работата.

— Разбирам. — Детективът бавно кимна. — Един човек ти идва на гости, вкарва те в басейна и гледа как се давиш, след което ще аранжира нещата като нещастен случай или самоубийство. Но ти въпреки това не искаш да има свидетели.

— Малък спор, нищо повече. Той се опитваше да ме уплаши, а не да ме удави.

— Това означава ли, че преди да възникнат различията, между вас е имало съгласие?

— Не отговарям на подобни въпроси!

— Защо се опитваше да те сплаши?

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— В такъв случай ние май трябва да се оттеглим и да ви оставим да преодолеете различията си. Така ще е най-добре.

— Прави каквото искаш.

— Знаеш ли какво си мисля? След смъртта на клиента ти Рейнард Уейтс остава само един човек, който може да свърже детектив Прат със семейство Гарланд. Според мен партньорът ти насреща се готвеше да елиминира тази връзка, защото е уплашен. Ако не се бяхме появили, ти вече щеше да се подуваш на дъното на басейна.

— Мисли каквото щеш. Но аз ти заявявам, че между нас имаше само малко недоразумение, нищо повече. Той се появи точно когато възнамерявах да поплувам, след което поспорихме.

— Нали не можеш да плуваш, Мори? Сам го каза преди малко.

— Приключих разговора си с теб, детектив. Моля да напуснеш собствеността ми.

— Още е рано, Мори. Защо не приключиш с обличането, а след това да се присъединиш към нас там, при дълбоката част?

Остави адвоката да се бори с панталоните си и пристъпи към Прат, който вече седеше на една от каменните скамейки с белезници на ръцете.

— Няма да кажа нито дума без присъствието на адвокат! — изръмжа той.

— Ей там има един, нека го изчакаме да си обуе гащите — подхвърли Бош. — Можеш да използваш услугите му.

— Няма да говоря, Бош — повтори Прат.

— Мъдро решение — подвикна Суон от другия край на басейна. — Първо правило: никога не разговаряй с ченгета!

Бош развеселено погледна Рейчъл.

— Можеш ли да повярваш на ушите си? Само преди две минути Прат се опитваше да удави тоя тип, а сега получава безплатни юридически съвети от него!

— Добри юридически съвети! — натъртено го поправи Суон и тръгна към тях. Дрехите лепнеха по мокрото му тяло.

— Не се опитвах да го удавя, а да го измъкна — почти викна Прат. — И това е всичко, което ще кажа.

Бош огледа адвоката и се ухили.

— Вдигни си ципа, Мори, а след това седни ей тук. — Махна към каменната пейка.

— Няма. — Суон поклати глава и понечи да тръгне към къщата, но Бош му препречи пътя и изръмжа:

— Казах ти да седнеш! Арестуван си!

— За какво? — възмутено извика Суон.

— За двойно убийство. Арестувам ви и двамата.

Суон се разсмя, сякаш беше чул най-голямата глупост. Облеклото му, макар и мокро, му помагаше да възвърне част от самочувствието си.

— Кого съм убил?

— Детектив Фред Оливас и помощник-шериф Дерек Дулън.

Суон — все така усмихнат — поклати глава.

— Подобни обвинения попадат под ударите на закона за предумишлено убийство — каза той. — Но има неоспорими доказателства, че никой от нас не е изстрелял куршумите, убили Оливас и Дулън.

— Добре е да си имаш работа с адвокат — одобрително каза Бош. — Винаги съм мразел да тълкувам законите.

— Жалкото в случая е, че законите трябва да се тълкуват на теб, детектив Бош. Законът за предумишлено убийство се прилага само когато жертвата е убита с предварително и доказано намерение. Ако намерението не е доказано, обвиняемите попадат под ударите на друг закон — за убийство по непредпазливост.

— Знам. — Бош кимна. — Точно затова те арестувах.

— Тогава бъди така добър да ми обясниш как точно съм планирал тези убийства.

Бош се замисли за момент, после го погледна.

— Какво ще кажеш за умишлено престъпление и възпрепятстване на правосъдието? Можем да започнем оттам, а след това да се прехвърлим на опит за корумпиране на държавен служител и подпомагане на доказан престъпник да избяга от ареста.

— И там ще свършим — отвърна Суон. — Аз представлявах клиент. Не съм извършил нито едно от изброените престъпления и ти нямаш никакви доказателства за противното. Ако ме арестуваш, само ще докажеш безсилието си. — След тези думи се изправи и отново се обърна към къщата. — Желая лека нощ на всички.

Бош направи крачка напред и сложи ръка на рамото му.

— Сядай, да те вземат мътните! Вече ти казах, че си арестуван! Ще оставя на прокуратурата проблема с нарушените закони просто защото пет пари не давам за тях. Главното е, че двама полицаи са убити, а кариерата на моя партньор ще приключи заради теб, Мори. Затова сядай и си затваряй плювалника!

Прат седеше кротко, на лицето му играеше лека усмивка.

— Хубаво е да си имаш адвокат подръка, Хари — подхвърли той. — Според мен забележката на Мори е основателна. Май няма да е зле хубавичко да си помислиш, преди да предприемеш каквото и да било.

— Няма да се измъкнете — заяви Бош. — Нито сега, нито никога.

Изчака за реакция, но Прат мълчеше.

— Знам, че ти си организаторът — продължи Бош. — Твоя работа е цялата инсценировка в Бийчуд Кениън. Ти си сключил сделката с Гарланд, а Мори е убедил Уейтс да се включи в играта. Ти си подправил работния дневник, след като Уейтс ти е съобщил псевдонима си. Мори може и да е прав за предумишленото убийство, но и възпрепятстване на правосъдието ще е достатъчно. Доказателства в това отношение колкото щеш. Получиш ли подобно обвинение, край с теб. Няма да заминеш за никакви острови, шефе. Няма да получиш заслужена пенсия. Отиваш по дяволите.

Очите на Прат се откъснаха от лицето му и се насочиха към тъмните води на басейна.

— Искам семейство Гарланд — прошепна Бош. — А ти можеш да ми ги поднесеш на тепсия.

Прат мълчаливо поклати глава.

— Е, както желаеш — въздъхна Бош. — Да вървим.

Направи им знак да станат и те се подчиниха. Обърна Суон с гръб и му щракна белезниците, хвърли поглед над рамото му към Прат и го попита:

— На кого ще се обадиш след официалното обвинение? На жена си или на онова маце от „Назначения и уволнения“?

Прат подгъна крака и се строполи обратно на пейката, като боксьор след тежък удар. Бош правилно беше преценил кога да използва последния си коз. И без да се колебае нито секунда, засили натиска:

— Коя щеше да дойде с теб на островите? В онази плантация за захарна тръстика? Според мен щеше да е мацето, как му беше името…

— Казва се Джеси Темпълтън и те усетих, че дебнеш пред къщата й.

— А пък аз направих така, че да ме усетиш. Я ми кажи какво знае тая Джеси и дали ще е твърда като теб, когато й отида на гости, след като те заключа в килията?

— Тя нищо не знае, Бош. Остави я на мира. Същото важи за жена ми и децата ми.

— Няма да стане и ти прекрасно го знаеш. — Бош поклати глава. — Ще обърнем всичко с краката нагоре, за да видим какво ще изпадне. Ще открия парите, които си получил от семейство Гарланд, ще ги свържа с теб, Мори и всички останали. Много се надявам да не си ги скрил у гаджето си, защото ако си го направил, тя също отива в кафеза.

Прат си приведе напред. Ако ръцете му не бяха оковани на гърба, положително щеше да подпре главата си с тях, да скрие лицето си от света. Бош го обработваше по начина, по който се сече дърво — бавно и последователно, от всички страни. И в момента дървото едва се крепеше, готово да рухне и при най-лекото побутване.

Бош блъсна Суон към Рейчъл, после се извърна към Прат и каза:

— Хранил си погрешното куче.

— Това пък какво значи?

— Всеки има право на избор, но ти си избрал погрешно. Проблемът е, че човек никога не плаща сам за грешките си. Винаги повлича и други хора.

Пристъпи към басейна и погледна водата. Повърхността й блестеше, но всичко надолу тънеше в мрак. Изчака още малко и дървото започна да пада.

— Не искам Джеси да бъде замесена — изпъшка Прат. — Не искам и жена ми да научава за нея.

Офертата беше явна: Прат бе готов да проговори. Бош ритна с крак плочките по ръба на басейна и бавно се обърна.

— Не съм прокурор, но все ще измислим нещо.

— Не прави тази грешка, Прат! — възкликна Суон.

Бош се наведе, опипа джобовете на шефа си и измъкна ключовете на джипа.

— Рейчъл, отведи господин Суон в колата на детектив Прат. — Подхвърли й връзката. — Тя ще е най-удобна за превозването му. Ние ще дойдем след минутка.

Тя побутна адвоката към пролуката в живия плет.

— Не говори с него! — изкрещя Суон. — Чуваш ли? Не говори с никого! Иначе всички ни ще вкараш в затвора!

Двамата изчезнаха, но юридическите съвети продължаваха да долитат иззад храстите. После вратата на джипа се затръшна и гласът на адвоката заглъхна. Бош се изправи пред началника си. На челото на Прат беше избила пот, ситни капчици се плъзгаха по лицето му.

— Не искам да бъдат забърквани нито Джеси, нито семейството ми — пак изпъшка Прат. — Искам сделка. Никаква ефективна присъда, плюс нормално оттегляне в пенсия.

— Искаш твърде много за човек, който е убил двама души. — Бош поклати глава. После се обърна и закрачи напред-назад, търсеше начин и двамата да останат доволни. Храстите се раздвижиха и Рейчъл отново стъпи на плочките. Видя недоумението му, разпери ръце и се усмихна.

— Вратите на джипа се заключват автоматично, като предпазна мярка при превозването на деца. Няма как да излезе.

Бош кимна, обърна се към Прат и продължи:

— Както вече казах, искаш твърде много. Какво предлагаш в замяна?

— Семейство Гарланд — отчаяно отвърна Прат. — Преди две седмици Антъни ме заведе в планината и ми показа къде е закопал момичето. Ще ти поднеса на тепсия и Мори Суон. Това копеле е затънало толкова дълбоко, че…

Бош изчака за момент, после се наведе и тихо попита:

— Ти?!

Прат отмести очи и кимна.

Бош направи отчаян опит да се съсредоточи, за да обмисли офертата. Смъртта на Фреди Оливас и Дулън със сигурност тежеше на съвестта на Прат и той не беше сигурен, че може да постигне някакво споразумение с прокуратурата. Не знаеше дори дали сам ще успее да го приеме. Но в този момент адски много му се искаше, защото това означаваше най-после да стигне до убиеца на Мари Жесто.

— Нищо не обещавам — каза накрая. — Ще се срещнем с някой прокурор.

Помълча малко, после премина на последния важен въпрос.

— Какво ще кажеш за О’Шеа и Оливас?

— Те са чисти — твърдо отговори Прат.

— Гарланд е вложил най-малко двадесет и пет хиляди долара в предизборната кампания на О’Шеа — възрази Бош. — Разполагам с документи.

— Просто е покрил залозите. Ако О’Шеа стане подозрителен, Ти Рекс ще го притисне, тъй като откъдето и да се погледне, това финансиране прилича на подкуп.

Бош кимна. Отново го обзе унижение и разкаяние за това, което беше помислил и казал на О’Шеа.

— Това не е единственото ти погрешно заключение — подхвърли Прат.

— Така ли?

— Спомена, че съм отишъл да притискам Гарланд с всичко това. Но аз не съм направил нищо подобно. Те дойдоха при мен, Хари.

Бош поклати глава. Не му повярва по простата причина, че ако двамата Гарланд наистина бяха решили да купят някое ченге, щяха да се обърнат към първоизточника на всичките си проблеми — тоест към него. Но това не бе станало и Бош беше сигурен, че сделката е организирана от Прат, потаен пред пенсия, с вероятен развод, любовница и Бог знае още колко тайни в живота си. Да, Прат беше направил предложението на Гарланд, а също и на Мори Суон.

— Кажи го на прокурора — изсумтя Бош. — Може би ще ти повярва.

Срещна погледа на Рейчъл и кимна.

— Откарай Суон с джипа. Аз ще взема детектив Прат в моята кола. Не искам да са заедно.

— Правилно — каза тя.

— Хайде, ставай — изръмжа Бош и махна на Прат да се изправи.

Прат се подчини. Лицето му бе на сантиметри от лицето на Бош.

— Първо искам да ти кажа нещо, Хари.

— Какво?

— Никой не трябваше да пострада, разбираш ли? Планът беше перфектен, всичко трябваше да е наред. Уейтс обърка нещата. Ако беше изпълнил инструкциите, всички щяха да са живи и здрави. Всички щяха да са доволни, дори ти. Щеше да приключиш със случая Жесто и да си отдъхнеш. Така беше планирано.

Бош се сдържа с цената на доста усилия. После изсумтя:

— Хубава приказка. С изключение на няколко малки подробности. Принцесата не се събужда, убиецът остава на свобода и не всички си живеят мирно и щастливо. Но ти продължавай да си я повтаряш, дано някой ден свикнеш с нея…

Сграбчи грубо Прат за ръката и го блъсна към пролуката в живия плет.