Екипажът на „Пандора“

XI

Това зрелище заинтересува много Уилям и Лали. Дори когато мечоносецът изчезна, те продължиха да гледат нататък, очаквайки, че той ще се покаже отново, защото смятаха, че внезапното му изчезване бе някаква хитрост.

Навярно си е отишъл — заяви Снежко, — това би било много добре за нас, защото ще можем да се заемем с лова. Вижте, сега тунците се държат съвсем другояче, вече не се страхуват. Разбира се, мечоносецът е далеко. Сигурен признак е спокойствието на рибата.

Негърът беше прав. Поведението на тунците се промени съвсем — те спокойно плуваха около. „Катамаран“. Изглежда сега бяха готови да лапнат въдицата, която ту Снежко, ту Бен продължаваха да хвърлят.

За примамка послужи парче месо от акула, покрито С късче червена фанела, за да му се придаде по-примамлив вид.

Почти веднага се чу глух шум, водата се разпени и две риби се заловиха за куките. Силен удар с лост довърши краткия живот на злополучниците.

Уилям и Лали разгледаха жертвата. Риболовците хвърлиха отново въдицата. Но вторият им опит не сполучи. Недоверието растеше в цялото стадо.

Най-после, след дълго и досадно очакване, няколко риби, по-гладни от другите, се приближиха до въдицата, но само една се реши да се докосне и ето че глътна куката. Бен побърза да извади тоя смелчак, негърът също успя да улови втора риба. Като хвърлиха трети път куките, те отново забелязаха вълнение между рибите, не по-малко отколкото при преследването на мечоносеца. Но сега опасността като че ли идваше отгоре: очите им бяха устремени към въздуха.

Снежко, Бен, Уилям и Лали погледнаха също нагоре, но освен чисто небе, не видяха нищо. Негърът излезе най-опитен, продължи да се взира и след малко извика:

— Птица-фрегат! Гледайте! Там! Две са… Мъжко и женско, струва Ми се. Сега разбирам защо рибите се тревожат.

— Фрегат е една от най-забележителните морски птици! — повтори Бен. — Но къде е тя? Не я виждам.

— Много високо е, над главите ни, почти над ей оня облак.

— Ти си имал необикновено остри очи, бе Снежко! Не виждам нищо… Не, почакай… ето една… изглежда не по-голяма от лястовица, а всъщност размахът на крилата й достига дванадесет фута. Сигурен съм, че е на една миля височина. Нали така, Снежко?

— Искаш да речеш две мили. Но аз виждам повече. Неподвижни са, сякаш заспали…

— Заспали ли? — попита Уилям учуден. — Нима мислиш, че птицата може да спи във въздуха?

— Да, момче, тука птиците са доста чудни, спят с разперени крила, I понякога дори със свити, като крият главите си под тях. Нали така, Бен?

— Не съм толкова уверен в това, което говориш, Снежко — отвърна Бен, — макар че съм слушал да разказват стари моряци нещо подобно. Съмнявам се…

— Съмняваш се? И тая хубава! Фрегат корабът може да спи над водата, защо фрегат-птицата да не може да спи във въздуха? Въздухът за птицата е същото, както водата — за кораба. Какво може да попречи на птиците да поспят във въздуха, когато няма вятър?

— Добре — каза „капитанът“, — може и да си прав, няма да ти противореча. Знам само едно: неведнъж съм виждал фрегат да стои застинал като точка, но никога не съм изваждал от това заключение, че спи. Всякога съм забелязвал при това, че опашката му ту се разперва, ту се свива, също като ножица. Това именно ме кара да мисля, че той не спи. Ако спи, как може да се мърда!

— Ах, капитане! — отговори негърът със снизходителен той. — Ти мислиш, че не може да се мърда насън? Нима никога не помръдваш самият ти ръка, нито крак насън? И какво си въобразяваш? Че фрегатът може да мине без сън? Знаеш, че той не може да плува, той е безпомощен във водата, както кокошката, например. Не може да спи във водата, както не можем и ние самите …

Уилям и Лали слушаха внимателно, с тиха усмивка.

— Много добре, Снежко — каза Бен, — съгласен съм с всички твои доводи. Но все пак не мога да разбера как птицата ще може да спи във въздуха, това е така неверятно, както ако биха казали, че моята насмолена шапка виси на някой облак. Аз сам се чудя как фрегатите минават без почивка, по всяка вероятност те всяка нощ излизат на брега. Това е едничкото обяснение.

— О, капитане! Мнозина мислят, че фрегатите не смеят да се отдалечат повече от сто мили от брега, макар да съм ги виждал със собствените си очи на петорно по-далеко разстояние, сред океана, както сме и ние сега. Ако твоето предположение е вярно, няма защо де се тревожим: значи лесно ще стигнем земята. Сто мили! Та това е нищо. Но, уви! До брега има много повече. А там, високо, две големи птици с огромни и широки крила се вият над нашите глави и спят тъй спокойно, както никой от нас не е спал на палубата на „Пандора“.

Бе безспорно едно — Птицата-фрегат можеше по цели седмици и дори месеци да не се връща на земя. Прекият извод от това бе, че тя можеше да се почива във въздуха. Без каквато и да било опора. Да се храни също във въздуха чрез нападения върху хвърчащи риби, или чрез кражба на други, подскачащи към огромната уста на някоя акула.

Двете птици-фрегати, забелязани от „Катамаран“, внезапно наруши ха неподвижността си и започнаха да се вият, спускайки се постепенно към океана. Скоро те бяха толкова ниско, че можеше ясно да се различи червеното петно, което мъжката имаше под гушата си. Изящно очертаните крила се изписаха ясно на синия фон на небето.

Рибите, не обръщайки повече внимание на примамката, се отдалечиха бързо. Дали се уплашиха от птиците? Това не можеше да се допусне. Те съвсем не изглеждаха уплашени. Би могло да се помисли, че търсеха нещо във водата.

— Аз мисля — каза Уилям, — че такива големи риби не се боят от фрегата. Разбира се, фрегатът не може да хване тунеца, пък и да може, не би могъл да го глътне.

— На фрегата хич не му е в ума тунеца — каза Бен, — той търси друга риба, която навярно е наблизо някъде и привлича в същото време и самия тунец.

— Става дума за хвърчащите риби — рече Снежко, — около нас има навярно цяло стадо.

Тунците се гмурнаха бързо в прозрачната вода. Моментално няколко бели „светкавици“ изскочиха над нея и тутакси се гмурнаха отново. Това движение не остана незабелязано от фрегатите — те бързо уловиха две нещастни рибки, които се бяха спасили от зъбите на един враг, за да попаднат в търбуха на друг. „Катамаран“ следеше внимателно този лов. Започна борба между рибите и фрегатите на живот и смърт.

Ето че мъжкият фрегат се спусна върху една риба, но прекалената му бързина го погуби. Той се втурна с разтворен клюн и подадени напред нокти, готов да сграбчи жертвата, но рибата се изплъзна бързо и изчезна под водата, отдалечавайки се същевременно и от тунеца. Вместо да се издигне или да продължи лова, фрегатът остана над водата — разперените си криле удряше в нея с такава ярост, че около му се вдигна облак пяна. В същото време той изпускаше силни отчаяни викове, острите му движения сочеха, че е в борба с някакво невидимо под водата същество.

Снежко, който мислеше за себе си, че може да обяснява всички явления на морския живот, бе учуден наравно с останалите приятели.

— Разбирате ли какво означава това? — попита Бен. — Фрегатът сигурно е в капан! Бас държа, че ще загине ей сега!

— Да ме обесят, ако разбирам нещо — каза Снежко, — сигурно са го хванали за краката. Може би мечоносец…

Не успя да довърши мисълта си. Силен удар на мястото, където стоеше той, разкъса въжетата, които свързваха дъските. Той падна във водата.

Но това съвсем не бе всичко. Откъснатата дъска се върна на мястото си, после бе повторно вдигната от някаква невидима сила.

И не само тази дъска. Целият „Катамаран“ се разтърси от горе до долу така силно, че и Бен, и Уилям, и Лали едва успяха да запазят равновесие. В същото време се чу странен шум и разпенените вълни се разбуниха около сала.

Снежко изплува на повърхността, но като видя състоянието на сала, не се опита да се качи на палубата. Плуваше подире му, със странни възклицания на страх и учудване.

— Дявол да го вземе — извика не по-малко стреснат Бен — какво има отдолу? Кит ли е, що ли?

Нов, още по-силен удар прекъсна моряка. Сякаш всеки миг салът щеше да се разтроши на парченца, но ето че изведнъж дойде отново в равновесие и вълните наоколо постепенно се успокоиха.

Снежко се върна на борда. Неговия комичен вид, ако моментът не бе толкова страшен, би предизвикал буен смях у приятелите. Но сега не им беше до смях. Паниката бе обзела всички с еднаква сила. Мълчанието бе мъртво.

Пръв го наруши Снежко:

— Мило… милосърд… ни… Боже… Какво беше това? Какво мислиш ти, капитане? Видях във водата някакво огромно и черно нещо. Несъмнено е дяволът!

Блуждаещите очи не негъра свидетелствуваха, че той наистина вярва в намесата на Тъмната сила. Макар че и „капитанът“ не бе по-високо от някои предразсъдъци, той все пак не споделяше в дадения случай увереността на негъра. Прекарваше през ума си всички епизоди от морския живот, с надежда да обясни загадъчния случай. Беше убеден, че е действувала естествена сила. Някой могъщ обитател на океана. Караше го да мисли така продължителното люлеене на сала. Той не можеше да си представи как така риба, като засегне с главата си дъното на сала, няма да побегне с всичката възможна бързина.

Първото предположение на Бен бе, че това е работа на кит. Но продължителността на нападението опровергаваше тази мисъл. От друга страна, ако беше кит или друго животно от подобен род, то „Катамаран“ неминуемо щеше да бъде обърнат само с едно замахване на опашката. Изведнъж Снежко извика радостно: Бе прегледал внимателно дъските. Между разтрозите се виждаше остър предмет, здраво забит в дървото.

Весел смях избухна след вика на готвача.

— Господи, помилуй! Вижте, вижте! Какво ни е изплашило толкова! Кой можеше да помисли, че мечоносецът разполага с такава сила?

— Мечоносец ли? Наистина ли? — викна и Лали. — Не мога да повярвам!

— Той е! — каза Уилям. — Ето носът му, а туловището му е изчезнало.

— Значи него съм видял под водата — каза Снежко.

— Да — каза Бен. — той е нападнал сала ни и сам е загинал, блъсканията са били от усилията му да се освободи. Забележете, дебелината на дъските е не по-малка от пет дюйма. Дявол да го вземе, какви странни чудовища се крият в океана!…