Екипажът на „Пандора“

XII

Вниманието на екипажа, който отдавна бе забравил за капитана и моряците на „Пандора“ и имаше усещането, че е само той оцелелият все още екипаж на същия кораб, изведнъж спря вниманието си на фрегата, който продължаваше да се държи на повърхността, биеше отчаяно криле и правеше усилия да отлети, вдигайки облак пяна.

Бен и Снежко все така не можеха да си обяснят причината за тази борба. Острите движения и писъците на фрегата говореха за мъката и страха, които го терзаеха.

Най-после тайната бе обяснена — птицата започна да се уморява, силите й съвсем намаляха, пяната изчезна. И се видя, че тя не е свободна — риба, която приличаше на тунец, я държеше за краката. Но чудно — тя също показваше признаци на умора и нетърпение. Силите и на двата противника се губеха — борбата изглежда отиваше към края си. Най-сетне и фрегатът, и рибата останаха неподвижни.

„Катамаран“ доближи до тях и всичко се изясни. Както трябваше да се очаква, битката се оказа случайна. Голям тунец не бе могъл да се побере в клюна на птицата, а бе забелязал хвърчаща риба. Ноктите, които птицата бе насочила към хвърчащата риба, бяха попаднали случайно в очите на тунеца толкова силно, че колкото и двамата да се бяха блъскали, за да се освободят, не бяха успели да сторят това.

Снежко бързо ускори развръзката — нанесе силен удар по главата и на единия, и на другия.

След като се опомниха от учудването, предизвикано от толкова приключения, моряците прегледаха грижливо сала, за да видят дали няма някоя повреда от силните блъсъци. Дъската, в която бе останал забит носът на мечоносеца, бе съвсем цяла. Те не се и опитаха да го извадят-присъствието му съвсем не бе опасно за „Катамаран“.

Хвърлиха въдиците, но не успяха да уловят риба.

Слънцето бавно се спускаше към мълчаливите спокойни води и ги багреше пурпурно.

Събитията, които така бързо се бяха сменили през този ден, не бяха дали на приятелите време да обмислят положението. А сега, в часовете на покой и бездействие, техните мисли, не ще и дума, се съсредоточиха върху обикалящите ги от всички страни опасности и върху надеждата да излязат от необикновеното си положение. Гледаха скръбно към онази страна, където се бе скрило слънцето. Там, нз запад, им се искаше да отидат, там според тях бе желаната земя. Дълбокото спокойствие, което цареше наоколо, увеличаваше отчаянието. Океанът бе съвсем гладък, милиарди блеснали по небето звезди се отразяваха в неизгледната огледална повърхност. Тъмнината, тишината — всичко гнетеше нещастниците.

Втората причина за безпокойството бе изгубването на значителна част от изсушената риба. Те не се бяха огорчавали кой знае колко от това, докато с тях бяха пътували тунците. Но сега, когато край тях не се мяркаше риба, ги обземаше силна тревога. Явяваше се съдбоносният въпрос: ще успеят ли да попълнят запасите си.

Въпреки наближаването на нощта, настроението ставаше все по-мрачно. И четиримата пазеха дълбоко мълчание. Но подир два часа излезе лек вятър, който подгони „Катамаран“ в желаната посока. И общото настроение се повдигна.

Разбира се, никой не се надяваше, че вятърът ще продължи толкова, колкото да може да закара до някой бряг сала, или поне да го приближи значително до земя. Но движението винаги оказва благотворно действие върху хората. Те се движеха към желаната цел, излизаха от неподвижността, която гасеше и последния лъч надежда. Вярата, макар и слаба, във възможността за спасение, разбуди стомасите. Спомниха си, че още не са вечеряли. Снежко стана бавно и тръгна към склада. Скоро се върна при кормилото, където седяха корабокрушенците, и донесе няколко измокрени и напоени със сол сухари, както и малко сушена риба. Вечерята бе повече от скромна. Дори просякът би я изоставил, ако я имаше в големия град, но те, които бяха изоставени в океана, вече бяха свикнали да не бъдат придирчиви. Впрочем, имаха тунец, който се отличаваше с нежен, приятен вкус, но беше суров. Другата риба бе успяла наполовина да изсъхне на слънцето и затова тя бе предпочетена. За десерт бе предложено вино, което негърът раздаде много икономично.

Той съжаляваше, че не може да запали огън и да изпече един тунец. Искаше много да угоди на своето малко протеже. Понеже това бе невъзможно, даде на Лали своята порция вино.

Като се подкрепиха горе-долу, приятелите започнаха да споделят надеждите и опасенията, които ги вълнуваха.

— Някакво чувство ми подсказва — рече Бен, — че скоро ще стигнем до земя или ще срещнем кораб, не знам защо тая мисъл тъй здраво е заседнала в главата ми. Може би защото успешно избегнахме до сега опасностите, които искаха просто да ни довършат. Аз твърдо вярвам — Провидението ни покровителствува!

— Така е, капитане, не бива да падаме духом! — каза Снежко.

— Всевишният ни изпрати хвърчащите риби, които ни спасиха от смъртта. Да, Снежко, ти можеш да приказваш колкото си искаш за дяволи и призраци. Аз винаги ще твърдя, че има Някой Висш, че този Висш е Христос Бог! Той е навсякъде! Той изпрати храната и бурята, благодарение на него се срещнахме с вас, за да съединим силите и си помогнем срещу опасността, която, прочее, е напълно заслужена заради лошите ни постъпки…

— Това, което казваш, капитане, е донякъде истина, донякъде — заблуждение. Виновни сме, че постъпихме на разбойническия и нещастен кораб „Пандора“, но лошите постъпки не са наши. Те, моряците на „Пандора“, са виновните, не ние.

— Не знам, Снежко, така или иначе, ние също сме екипаж на „Пандора“, кой знае, може би вече единствен в океана, но навярно имаме заслуги, заради които Небето ни покровителствува. Ето защо трябва да бъдем признателни, особено след всичко онова, което се случи днес, и да благодарим на Всевишния!

— Да прочетем молитва — каза Лали.

— Уилям ще направи това за нас — каза Бен, — започвай, момко.

Уилям преви колене, другите последваха примера му.

След молитвата Снежко, Уилям и Лали отидоха да си отдъхват, а Бен седна при кормилото. До него той прекара, без да мигне, дългите нощни часове. Вятърът продължаваше да духа в същата посока и салът: се движеше бързо напред. Лека мъгла се вдигна над океана и закри звездите. Благодарение на това бе невъзможно да се определи посоката. Но Бен предполагаше, че вятърът не се е изменил и се ръководеше от него, за което не стана нужда да се разкайва.

Малко преди разсъмване Снежко смени Бен след като получи необходимите наставления. На свой ред Бен легна да си почине. След пет минути вече спеше дълбоко. А Уилям и Лали сигурно сънуваха бащините си домове. През цялото време на „първата стража“ Снежко изпълняваше точно задълженията си. Бе напразно да се вглежда в тъмнината с надежда да зърне корабно платно. Най-големият кораб би минал незабелязан поради мъглата, дори и на една миля. Затова негърът не напрягаше зрението си, но точно изпълняваше заповедта на „капитана“ и внимателно се прислушваше към най-лекия звук. Много често се случва два кораба да се разминат в пълно мълчание, без да се забележат — върху това мислеше Снежко.

Но ето, настана утрото и той не чу нищо друго, освен шума на вятъра, който надуваше платното, и плясъка на водата, която се биеше с празните бурета, привързани към „Катамаран“. Когато се показа първият слънчев лъч и освети хоризонта, Снежко видя нещо, което ускори течението на кръвта по цялото му тяло и накара сърцето да заудря силно в мощните му гърди.

Той се изправи рязко, пусна кормилото и потъна в съзерцание.

Какво можеше да го заинтересува до такава степен?

Беше видял земя!…