Екипажът на „Пандора“

IV

Месото на акулата и запасът вода, при икономична употреба, можеха да стигнат за няколко дена. Трябваше само да намерят начин добре да ги съхранят. Но как трябваше да стане това?

Начинът бе един и то много прост. Трябваше само да покрият бризента със запазилите се парчета платнище, за да го запазят колкото може по-добре от зноя. Но месото от акулата, ако не вземеха мерки, щеше да се развали и да стане негодно за храна, дори за хора, обречени на гладна смърт. Те, за щастие, си спомниха, че рибата може да се пуши и на слънце и че сушената риба дори е много вкусна. Защо да не прибегнат към тоя начин?

Трябва само да разрежат месото на тънки парчета и да ги окачат на веслата. Тропическото слънце щеше да изиграе ролята на готвач. А сушеното месо щеше да се съхрани за седмици, дори за месеци.

Този план бе приведен в изпълнение веднага. Бен разпра акулата усърдно и ето че извика:

— Погледни, момче! И кажи! Какво виждаш?

— Къде? — попита Уилям.

— Ето тука. Нима нищо не виждаш по корема на акулата?

— Ах! Да! — извика юношата. — Виждам риба! Не е по-дълга от фунт. Но какво прави тя тук?

— Залепнала е към акулата. Отвън.

— Какво искаш да кажеш с това, Бен?

— Искам да кажа, че се е привързала към акулата като дива гъска към кораб и аз се надявам, че няма да ни избяга! Подай ми въжето бързо!

Уилям му подаде въжето. Бен го приготви за възел, ловко го метна върху залепналата животинка. Толкова мъчно бе да се отдели тя, че Бен рискуваше да загуби доста сили. Най-после волята му се увенча с успех — той хвърли на сала треперещата риба и я доуби с удар на ножа.

— Как се казва тая риба? — попита Уилям.

— Бозайник — каза Бен.

— Никога не съм чувал за нея, защо я наричат така?

— Знам само това, че се лепи за акулите, но само за онези, които се наричат бели, а що се отнася до слуховете, че тези паразити сучат от акулите и се хранят така, не вярвам. Виждал съм как бозайниците по същия начин се прилепят и към кораби и към подводни скали. Не могат с тях да се хранят, я!

— Разбира се.

— Освен това, съм виждал като им разпарят коремите, че са пълни с морски червеи.

— Тогава защо се прилепват към акулите и корабите? Можеш ли да ми обясниш, Бен?

— Слушал съм нещичко от един доктор, на когото прислужвах. Той твърдеше, че тая риба плавала зле. И аз, трябва да ти кажа, съм напълно съгласен с него. За доказателство служат малките и перки. Докторът разправяше, че те се прилепяли към акулите и корабите, за да се пренасят по такъв начин от едно място на друго. Но когато бозайникът забележи нещо годно за ядене, се хвърля върху жертвата, а после пак се връща при своя влекач.

— Сигурно тоя страстен израстък на главата служи за крепило?

— Да. И любопитното е, че ако го потеглиш нагоре или назад, няма да можеш да го държиш напред, както аз направих, иначе по-скоро ще го разкъсаш на парчета, отколкото да го изтеглиш.

— Виждаш ли — каза Уилям като разглеждаше рибата, — на тоя странен израстък има цял ред ситни зъби, обърнати към опашката. Това именно не позволява, мисля аз, да го отлепиш откъм тая страна.

— Съвършено вярно, момче, а сега да свършим с акулата! Като огладнеем, ще видим сметката и на бозайника. Смея да те уверя, че няма да се окаже невкусна. Много пъти съм ял бозайници по южните острови, разбира се, по-големи от тоя.

Старият Бен знаеше още, че бозайниците се впиват в акулите, китовете, костенурките и се хранят с морски червеи, но никога не отнемат храната на своя влекач. На свой ред и те стават жертва на други риби, но акулите никога на ги закачат. Когато изтеглят на палубата акула, която придружава бозайник, той я напуска навреме, прилепя се към кораба и навсякъде го следва. Тогава лесно може да се улови с въдица. Когато ловецът види, че бозайникът е налапал въдицата, трябва бързо да я издърпа, иначе той ще се залепи за кораба така здраво, че с никакви сили няма да може да се откъсне.

Най-едрият от многобройните видове бозайници се въдеше в Тихия океан и се наричаше echenes austalis. Той бе известен на испанските мореплаватели под името Държиладия. Това е същата онази риба, която диваците от островите Куба и Ямайка, по думите на Колумб, са били опитомили и дресирали за лов на костенурки.

Бен разказа на момчето:

— Ето как корабите постъпват с тая риба: завръзват за въже един пръстен, прикрепен към опашката и го хвърлят във водата. Другият край на въжето се завързва за дърво или скала по брега. Рибата веднага се прилепя към някоя голяма костенурка, каквато древните диваци са обичали също така, както днешните гастрономи. От време на време ловецът поглежда въжето. Когато по неговото леко полюляване се убеди, че рибата е дошла в съприкосновение с костенурката, почва да дърпа въжето и костенурката е уловена. Подобен лов, Уилям, правят и на Мозамбикския бряг. Ще ти кажа и това, и млъквам: има едно поверие, че уж ако някой подсъдим успее да даде на съдията къс от тая риба, присъдата по делото му дълго няма да бъде приведена в изпълпълнение.

Слънцето вече клонеше към запад, когато двамата приятели свършиха работата си. Сега видът на сала не се бе изменил много. Между веслата бяха изпънати няколко върви, на които висяха дълги и тънки резени от акулата. Отдалеко можеха да се вземат за платно. Но те наистина служеха и като платно, тъй като повърхността им се надуваше от вятъра и салът се движеше напред.

Отначало Бен не се опитваше да управлява. Не можеше да става и дума за опит да се достигне бряг. Можеха да се надяват на спасение само при положение, че ги забележеше някой случаен кораб.

Такъв кораб можеше да се появи от всяка страна, за това на двамата им бе безразлично по кой от тридесет и двата румба на компаса плава салът.

Така беше, но Бен размисли и промени мнението си. На изток, неизвестно на какво разстояние, се носеше големият сал с моряците по волята на вълните и вятъра. В тяхната посока. Там може би някой бе вече убит и изяден от обезумелия екипаж. Не биваше Уилям да попадне в ръцете им. Ето защо, като видя, че вятърът се усилва; старият моряк погледна загрижено към слънцето, за да разбере окончателно на коя страна ги отнася салът. Скоро на лицето му се изписа радостно вълнение.

— Вятърът ни носи на запад. Такова нещо е голяма рядкост на тая ширина и няма да продължи дълго, момчето ми! Впрочем, не е ли все едно? Само дано не ни отвлече в обратна посока!

Уилям разбра много добре опасението на Бен. Не веднъж юнгата се бе обръщал на изток не със смътната надежда, че ще видят спасителен кораб, а със затаения страх да не би да попаднат отново в ръцете на подивелите моряци.

Двамата усетиха много силна умора, но въпреки това Бен продължи да стои прав и да се вглежда в далечния хоризонт.

— Слушай, момче — бащински отпрати съвета си той, — постели платното и поспи. Не си струва да бдим и двамата. Аз ще поседя до довечера, а после ще последвам твоя пример. Лека нощ, Уилям!

Юнгата се съгласи. Натъкми се по-удобно и заспа здраво. А морякът остана да бодърствува, докато се мръкна съвсем което винаги ставаше доста бързо на тая ширина. Бен реши да поспи едва тогава, когато се стъмни напълно и нощта обещаваше да бъде безлунна.

Редките звезди блещукаха и позволяваха да се различават само небесния свод и безбрежната водна повърхност. В такава тъмнина дори кораб с много платна едва ли би бил забелязан на разстояние цял възел. Като се увери в безопасността на сала, Бен се изтегна до юнгата и скоро заспа като него, забравил напълно несгодите. Потъна в дълбок, укрепващ силите сън.

Така минаха няколко часа. Двамата спяха сякаш на меко легло под приятен покрив. Продължаваше да духа мек вятър, който ги караше на запад. Плисъкът на вълните не само не ги безпокоеше, напротив, приспиваше ги все по-сладко и при най-лекото пробуждане.

Освежен от дългия сън, Уилям се пробуди пръв. Беше дълбока нощ. Валеше дъжд. Той стана и изгледа черното като мастило небе. Внезапно блесна светкавица и освети за миг океана. Отново всичко потъна в безмълвна тъмнина.

Нито светкавицата, нито гръмотевичните облаци можаха да смутят момчето, то бе привикнало на внезапните порои. Все пак, вместо да се изтегне отново върху платното, то продължи да стои и да се прислушва в някакви странни звуци, които поразяваха слуха му.

Дали това бе призив на чайка или вик на морска птица? Не. Той познаваше гласовете на повечето морски птици. Стори му се, че дочува гласа на обидено дете, което плаче и се оплаква.

Чудеше се дали да събуди моряка, който нямаше да се сърди за прекъснатия сън, но сигурно щеше да се посмее. Ето защо Уилям реши да не обръща повече внимание на странния вик и отново да заспи.

Но викът се повтори, този път по-ясно и като че ли по-близо. Нямаше съмнение: принадлежеше на малко момиче. Бен трябваше да се събуди.

— Бен! Бен!

— Какво има? Ти ли си, Уилям? Какъв е този шум?

— Бен, чувам нещо!

— Чуваш ли? Че какво чудно има? Ах, момче, такъв хубав сън сънувах…

— Чух глас, Бен!

— Глас ли? Какъв глас?

— Струва ми се на момиче!

— Кълна се в честта си, Уилям. Ти си полудял. Опипай се хубаво. Дали не спиш?

— С ума си съм, Бен! Чух вик на два пъти. Ето, прислушай се и ти.

— Бих се зачудил, ако не знаех, че в океана се въдят чайки и други птици, които крещят и бърборят като деца. Нищо друго не вярвам да е…

Изведнъж старият моряк се изправи и се прислуша внимателно. Към монотонния вой на вятъра се примесваше наистина някакъв странен звук. Нямаше повече съмнение. Беше човешки глас!

— Загубени сме, Уилям! Това е гласът на французина Легро! Големия сал ни настига! Няма да се спасим… Приготви се за смърт!…

Ако нощта не беше така тъмна, Бен и Уилям нямаше да се уплашат от гласовете. Вместо големия сал те щяха да видят черни обгорели дъски, парчета от мачта с платна и въжета, тук-там по някое буре, потъващо от тежестта си, изпочупени куфари, столове от каютите, весла, ханшпуги и други предмети от живота на морето, които се люлееха върху вълните, подгонени от капризния вятър.

Ако беше ден, щяха да познаят в пръснатите предмети остатъци от кораба „Пандора“. Щяха да се зарадват на възможността да попълнят жалкото си домакинство. Между остатъците се виждаше сал, макар и не по-голям и по-добре направен от техния. Няколко овъглени дъски, бамбуково канапе и маса бяха здраво свързани с въжета. Бордовете бяха обиколени с празни бъчви, добре запушени, които не даваха на сала да потъне, дори да носеше един-два тона тежест.

Освен това, ако бе светло, Бен щеше да забележи малко буре, здраво завързано за дъските. Очевидно то не служеше за поддържане на сала върху повърхността, тъй като бе почти цялото потънало. Всички тези предмети не можеха да бъдат събрани случайно. Тук бе проявена някаква разумна воля.

Върху буретата наистина стоеше човек. Негър с лъскава като смола кожа. Широкият му четириъгълен череп, покрит с гъсти черни коси, приличащи на къдрава вълна, двете му грамадни щръкнали уши, устата му-същинска пропаст на мъката — обиколена от дебели изпъкнали устни, му придаваха поразителна прилика с орангутан. Но въпреки некрасивите черти, лицето му не отблъскваше погледа, дори внушаваше симпатия. Двойната редица ослепително бели зъби лъщеше зад ярко червените устни, от които по-рано навярно почти не бе слизала приветливата усмивка. Всичко у него издаваше доброта и кротост. Но в тоя момент дълбока скръб бе помрачила лицето му. Той седеше на дъските и сигурно плачеше.

Срещу него, на платнище, лежеше момиче на около 10—12 години, впило като него просълзен поглед в безпощадния океан. То имаше тъмномаслинено лице, обиколено с дълги черни кичури. Всеки, който е ходил в Африка, би познал в това момиче рожба на смесен брак на португалски колонист и туземка.