Екипажът на „Пандора“

XIII

Той, разбира се, веднага реши да разбуди другарите си. Но запази дълбоко мълчание, тъй като не вярваше на очите си, страхуваше се да не би да вижда мираж.

Макар познанията му по география да бяха много ограничени, той знаеше все пак, че в тази част на Атлантическия океан няма и не може да има никаква земя.

Снежко не бе слушал да има остров, или голяма скала, нито дори пясък насам. Това не можеше да бъде, според него, нито остров „Възнесение“, нито остров „Св. Павел“. Ни единият, ни другият трябваше да се намират на пътя на „Катамаран“. Но скоро той вече не се съмняваше, че пред него се простира земя. Не след дълго, като се убеди окончателно, разбуди съвсем приятелите си с вик:

— Земя! Ставайте!

— Земя ли? — повтори безкрайно учуден и още сънлив Бен.

— Къде? — в един глас викнаха Уилям и Лали. — Къде виждаш земята!

— Ами ей насреща… Гледайте!

— Дявол ме взел — каза Бен, — ако това не прилича на земя. Та това е остров! Изглежда малък, но все пак остров! Аз не се лъжа никога в подобни случаи!

— Милосърдно Провидение! — пошепна Уилям.

— Но той е обитаем! — каза Лали.

— Виждам хора — инстинктивно размаха ръце Снежко, — те се разхождат на групи, по двайсетина души! Виждате ли? Това е точно така, както и това, че слънцето виси на небето!

Сравнението със слънцето не бе особено сполучливо, тъй като мъглата все още го обгръщаше и то почти не се виждаше. Очертанията на острова, или на онова, което те вземаха за остров, се виждаха също съвсем неясно. Но Снежко имаше силно зрение, зрение на истински моряк и видя наистина движещи се човешки фигури.

Бен Брас и Уилям се вгледаха и също ги различиха.

— Кълна се в името си! — каза Бен. — Там се разхождат мъже и жени! Някои са в бяло… Какви хора може да са това? Просто не мога да повярвам на очите си! Никога не съм чувал за съществуването на остров в тая част на океана! Той се е появил не по-рано от две години. Какво мислиш за това, Снежко?

— Трябва да се приближим и да го разгледаме добре — каза негърът.

Бен се съгласи и като седна на кормилото, отправи сала към сушата.

Макар че до нея имаше не повече от някакви стотина метра, поради мъглата не можеше да се види големината на острова.

Той се издигаше на няколко фута над равнището на океана. Една от страните му образуваше нещо като нос, другата се спускаше полегато към водата. Хората се бяха събрали на най-високата част на острова. Те бяха различни по ръст и различно облечени. Едни изглеждаха големи и силни, други малки и хилави. Снежко настояваше, че малките са деца. Някои бяха изправени, на гърба си имаха стрели.

Други, въоръжени също така, се бяха навели над нещо. Трети изглежда усърдно ровеха земята с грамадни лопати. Впрочем, на такова голямо разстояние мъчно можеше да се определи с какво точно се занимаваха. Беше ли това наистина земя с живи хора?

Снежко бе сигурен в решението си, а Бен още се колебаеше. Но самото съществуване на острова извикваше недоверието му. В онези времена, за които ставаше дума, много често ставаха открития на острови там, дето най-малко се очакваше да бъдат открити. Бен се учудваше на многото хора, които населяваха тази земя. Ако те бяха двадесетина, той не би се учудил, щеше да реши, че екипажът на „Пандора“ в голямата си част се е добрал до острова и се е настанил на него. Но населението действително бе доста голямо и нашите моряци се приближиха до брега безстрашно.

Съмненията на Бен се разпръснаха едва тогава, когато видя на най-високата точка на острова да се развява червено знаме. Тоя цвят бе много рядък в океана.

Бен отстъпи също и когато негърът реши, че пред тях се простира остров, населен с мъже, жени и деца от съвсем неизвестна порода. Последните съмнения се разпръснаха и четиримата огласиха въздуха с радостни викове „ура“.

Такава постъпка от тяхна страна бе много непредпазлива. Обитателите на острова можеха да принадлежат към някое диво, човекоядно племе. Може би наистина бяха людоеди?

Това опасение сериозно тревожеше Бен Брас. Той бе ходил до фиджийските острови и бе виждал отблизо грамадни казани, тави и котли, в които се готвеше човешко месо, бе виждал блюдата, на които го подаваха, ножовете, с които го режеха, дори нещо повече — самият той бе присъствувал на пиршество, на което печени, варени и пържени мъже и жени според вкуса на всекиго се подаваха на софрата и с възторг се излапваха от приближените на местното царче и дори от капитана на английския фрегат!

Да, капитанът на великобританската ескадра, който имаше на разположение достатъчно топове, за да изличи от лицето на земята тези диваци, спокойно бе взел участие в един възмутителен банкет.

Съвсем другояче бе постъпил американецът Уиликс, който бе посетил остров Вит-Во, също населен с людоеди. Огънят, открит по негова заповед от четиридесет оръдия, бе дал на краля-варварин и на неговите поданици да разберат, че са вредна напаст за този свят. Разбира се, този урок не бе повлиял на нравите им. Но все пак навярно ги бе накарал да се позамислят над законността на действията си.

И така Бен Брас не без страх следеше приближаването на сала към тайнствения остров. Той искаше да сподели с другарите си обзелите го опасения. Но последствията от техните непредпазливи викове бяха съвсем неочаквани и измениха вървежа на мислите му. Радостните викове, виждаше се, бяха достигнали до островните обитатели, принадлежащи наистина към някакво странно племе. Като чуха шума, те напуснаха места-та си и се издигнаха във въздуха.

— Господи, но това са птици! — извика негърът. — Само птици!

— Така е, Снежко — различавам дори формата на крилата. Ето фрегати, диви гъски, пеликани… Разни други, всякакви. На острова сигурно няма други жители! — каза Бен.

Макар че хвъркането на птиците развали илюзията, четиримата продължаваха да вярват в съществуването на острова. Тъй като той изглеждаше необитаем, бе излишно да се вземат каквито и да е предпазителни мерки и Бен, Снежко и Уилям седнаха при веслата.

„Катамаран“, каран от вятъра в същата посока, заплава по-бързо и скоро бе само на няколко сажена от острова. Сутрешната мъгла се бе вече разпръснала.

— Земя! — каза с ирония Бен, — Как ли пък не! Дявол да ме вземе, ако това е земя! То е толкова земя, колкото съм и аз! Прилича на скала, а още повече на кит. Бас държа, че това е кашалот!

— Мислиш ли наистина? — разочаровано рече Снежко.

— Нали ви казвам! — повтори Бен с глас, които не допускаше възражение. — Ах, разбирам! — извика внезапно. — Как не се досетих по-рано! Сигурно кашалотът е убит от някой китоловен кораб. А знамето, което се развява над него, е забито, за да могат да намерят тялото. Но, Боже милосърдни, нима корабът няма да се върне пак?

Продължавайки да говори, Бен мина на най-високата част на сала.

Неговата надежда обхвана и другите изстрадали сърца. Изследването на капитана трая повече от десет минути. Нито една точка на хоризонта не се изплъзна от очите му. Радостта, която ги бе озарила, пак се смени с дълбока печал. Нийде не се виждаха платна, нито каквото и да е подобие на кораб.

Капитанът напусна наблюдателния си пост и съсредоточи цялото си внимание върху кашалота. Мъглата се разпръсна окончателно, всички предмети вече бяха ярко осветени. След пет минути „Катамаран“ се приближаваше към кита. Спуснаха платното. Бен метна въже между перките и здраво го стегна. Можеше да се помисли, че това е лодка, привързана към голям военен кораб.

Бен имаше няколко причини да се изкачи на върха на тази „планина“, която се състоеше от месо и кости. И той незабавно започна да се изкачва.

Предприятието не бе лесно и безопасно. Хлъзгавата кожа на животното, наситена от отделящата се от него мас, пречеше на изкачването. Наистина, за един такъв ловък плувец като Бен, да падне във водата не бе голяма опасност. Но около трупа се движеше стадо акули. Обаче Бен Брас не бе от страхливите. Когато успя да се довлече до гърба на чудовището, веднага му хвърлиха от сала въже, по което на свой ред се изкачи негърът, и двамата се запътиха към опашката, или, както казваше Бен на шега — към „кормилото“ на странния кораб.

По средата, над гръбнака, имаше издатина, висока няколко фута, това бе гръбната перка — точката, на която се издигаше флагът. Като стигнаха до него, те се спряха да си отдъхнат и да разгледат околността, осветена от изгряващото слънце.

Четиримата се надяваха да видят китоловците, ако не бяха вече отплавали много надалече. Като разгледаха грижливо хоризонта, Бен и Снежко пренесоха цялото си внимание върху великана. Хвърлиха им се в очи няколко предмети, които не бяха забелязали до сега. Освен забития флаг, отстрани стърчаха две грамадни риболовни вили с дълбоко забити в сланината острия. За дървените дръжки бяха завързани въдици с широки, също дървени, гъби, които плуваха по водата. Бен ги нарече „процепи“. Преди да бе постъпил на кралска служба, той бе китоловец и познаваше добре всички начини и оръдия, които се употребяваха при този лов, на който неведнъж и той самият бе ходил.

— Да — каза той, — всичко е така, както си мислех. Но изглежда съм се излъгал за мястото, където се намира корабът. Смущават ме тези „Процепи“.

— „Процепи“ ли? — попита негърът. — Какво значи това? Тия дървени парчета ли наричаш процепи? И защо те смущават те?

— Защото ако ги нямаше, щях да бъда сигурен, че не преди много време тук е имало кораб и че той ще се върне.

— Разбира се, че е имало! Как иначе си обясняваш тоя флаг, пък и вилите? — викна Снежко.

— Ти не разбираш нищо от китоловство — отвърна Бен. Негърът опули очи.

— Виждаш ли — обясни Бен, присъствието на „процепите“ показва, че китът е бил все още жив, когато лодката е отплавала от него. Тия дървета са оставени, за да не може той да отиде надалече. По всяка вероятност тук е имало цяло стадо. За китоловците не е било изгодно дълго да се занимават с този, който е бил ранен. Пробили са го с вилите и са го белязали с флаг. По-рано разсъждавах по-иначе, смятах, че ако китът не е бил умрял, никой не би посмял да забие този флаг.

— А как другояче?

— Лъгал съм се, както и всички вие. Виждате, че пръчката е забита накриво, защото туловището му е малко наклонено ей тука. Майстор китоловец е хвърлил флага от лодка. Така е било. Но за нещастие нищо не говори, че китоловният кораб е близо до нас. Раненото животно е могло, въпреки завързаните части, да се отдалечи на няколко мили от мястото, където са го оставили. Това се случва често. Такъв голям кит рядко може да се срещне. Той е могъл да се отдалечи много преди да е изпуснал последния си дъх. Ако всичко е така, както го мисля, нямаме шансове да срещнем китоловците.

Бен замълча, сетне отново започна да се вглежда е далечината.. Но не откри нищо утешително в нея.