Еон

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хайнеман пилотираше свика — самолета с вертикално излитане и кацане сам, като използваше ракетния двигател за да придвижва тръбохода по посока на оста от прохода в първа кухина. Само преди четиридесет минути бе прикачил тръбохода за свика на платформата в южния проход. „Земята“ го заобикаляше от всички страни и в началото предизвикваше слабо замайване и загуба на ориентация. Но привикна бързо.

Използвайки позивните на радиофаровете, издигнати във всяка от кухините, които се засичаха автоматично от компютърния навигатор на свика, той можеше да определи местоположението си с точност до сантиметри. Особено внимание изискваше прехвърлянето на сложния летателен апарат от една кухина в следващата — при маневрирането прибягваше до страничните реактивни двигатели на тръбохода.

Приближаването до всеки проход бе свързано с известно напрежение, от което космите на врата му настръхваха. Отворите в центъра на огромните сферични полюси изглеждаха толкова миниатюрни, а всъщност бяха с размери на футболно игрище.

Ето, че вече се носеше уверено над готическия пейзаж в пета кухина, заобиколен от планини и клисури. След като навлезе в прохода между пета и шеста кухина, той изпрати съобщение до екипажа от инженери, който го очакваше на площадката под сингуларната на седма кухина: „Пригответе се. До няколко минути съм при вас“. Изчака да получи потвърждение, сетне вдигна капака на контролния пулт и се захвана с настройката.

Идеята беше негова, искаше сам да се увери, че всичко е изпипано както трябва.

От аеродинамична гледна точка двата скачени летателни апарата притежаваха ужасни характеристики, но в действителност да се лети не беше особено трудно. Силно разредената атмосфера в близост до оста на Камъка не създаваше никакво съпротивление.

От главата му не излизаше последният етап на операцията. Монтажът върху сингуларната щеше да е най-непредсказуемата част. Стабилизират ли го веднъж, Хайнеман възнамеряваше лично да провери работата на притисквателните клампи, като измине участъка до тридесет и първия километър. Спускането, особено навътре в коридора, нямаше да е толкова трудно — можеше да се снижава както по права линия, така и спираловидно, следвайки коридорните стени.

След разскачването свикът щеше да се отдалечи от тръбохода с помощта на маневрените двигатели, захранвани с водороден прекис. Сетне щеше да премине в свободно падане, срещу постепенно увеличаващо се атмосферно съпротивление, което щеше да се увеличи рязко на нивото на плазмената тръба — приблизително на двадесет и два километра от повърхността на коридора и на три километра от оста. Първият километър вътре в атмосферата щеше да е най-рискован, заради въздушните течения и загряването на обшивката — очевидно бъдещият пилот на свика трябваше отрано да се раздели с навиците, придобити над Земята.

Конструкторите се бяха постарали да изчислят възможния разход на гориво. Самолетът беше в състояние да извърши двадесет излитания и кацания и да лети приблизително четири хиляди километра при крайцерска скорост, преди да се наложи повторно зареждане от резервоарите за кислород и водороден прекис в тръбохода. С пълни резервоари, тръбоходът можеше да зарежда свика до пет пъти. Що се отнася до самия тръбоход, монтиран върху сингуларната той можеше да се движи неограничено, използвайки ефекта на пространствена трансформация.

В момента и двата апарата летяха съвсем празни. Зареждането щеше да стане на площадката в седма кухина, веднага след пристигане.

Шестата кухина се въртеше бавно наоколо — един почти цилиндричен ландшафт, само разположените тук-там петна с правилна геометрична форма сочеха местоположението на машините, за които бе научил едва преди три дни.

Имаше чувството, че археолозите и физиците се бяха наговорили да пазят в тайна от него най-интересните феномени на Камъка, само за да го дразнят. „Няма никакви транспортни машини — убеждаваше го Каролсон. — Останалото едва ли ще ти бъде интересно.“ Той стисна зъби, после въздъхна и си подсвирна. Машините в шеста кухина бяха истинско предизвикателство. Не беше мечтал, че някога ще види нещо подобно, даже след като попадна на Камъка. За малко да забрави, че се намира в кабината на свика.

Последният проход се приближаваше доста бързо. Той намали скоростта на скачените апарати и коригира курса. Стига да вземеше в пред вид възходящото въздушно течение, както и честите промени в гравитационното поле, предизвикани от близостта на Земята, нямаше да е трудно да насочи отвора на тръбохода към сингуларната, да го забави и след долепването на клампите да извърши първите реални изпитания.

— Ето го — извика Каролсон и посочи с ръка. През филтриращите стъкла на поляризационния бинокъл разглеждаше плазмената тръба в мястото, откъдето се появяваше в седма кухина. След това подаде бинокъла на Фарли. Фарли надникна в окулярите и забеляза съвсем ясно скачените летателни апарати, които сякаш бяха увиснали на невидима нишка във въздуха — от това разстояние сингуларната не можеше да се различи.

— Днес ли ще лети по коридора?

Каролсон кимна.

— Хайнеман заяви, че ще го изпробва лично и ще остане тук до завръщането на Ланиер.

Римская се приближи и спря мълчаливо, докато си предаваха бинокъла.

— Дами, — обади се той накрая — работата не чака.

— Сигурно — отвърна Фарли. Каролсон се захили зад гърба на Римская. После тримата поеха към палатката.