Еон

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Бурята започна като поредица от резки възходящи и низходящи въздушни колебания, докато над първа кухина се появиха и започнаха да се сгъстяват сиви облаци. Малко група учени, спрели камиона с приборите недалеч от лагера, бързаше да приключи със замерванията преди да завали. Отнякъде се появиха прашни вихрушки, които бързо прерастваха в исполински смерчове, помитайки всичко по пътя си, а зад тях се виждаше непрогледна пелена. Високо над тях облаците вече закриваха небето от полюс до полюс. Монтираните в прохода камери регистрираха детайлно явлението, но нищо не можеше да се предприеме, за да бъде поставено под контрол. Бурята или бе предварително планирана от атмосферната инсталация в първа кухина, или пък тази инсталация се бе повредила. В края на краищата, тази кухина бе изоставена преди много векове. Нищо чудно предишните да са сметнали, че не се нуждае от атмосферен контрол.

Никой досега не беше регистрирал на Камъка буря с подобна сила. Прашните облаци се стелеха ниско над пода на долината и постепенно се сгъстиха в плътен, няколко километров слой. Над него имаше втори слой от влажни купести облаци.

Към 17 часа, приблизително шест часа след началото на бурята, внезапно заваля кален дъжд, чийто едри капки шибаха изпръхналата земя. Жителите на лагера побързаха да се скрият в бараките, уплашени не на шега от дългата увертюра.

Хофман следеше разгръщането на бурята през плътното дебело стъкло на своя кабинет, гризейки замислено кокалчетата на юмрука си. Тъмнината отвън й се стори приятна и уютна. За първи път в Камъка наблюдаваха явление, което поне малко да напомня за нощта.

Ослепителна светкавица озари стените на кухината докато няколко инженери, подпомагани от морски пехотинци, се покатериха на един от покривите, за да монтират гръмоотвод.

В руския лагер, разположен в средата на втора кухина, никой не обръщаше внимание на бурята. От няколко часа спореха за бъдещото политическо и ръководно устройство — Белорезки и Язиков не отстъпваха нито на крачка от предварителните си позиции, докато Виелгорски проявяваше очевидна апатия.

Мирски настояваше на военизирана организация и отказваше да ограничи пълномощията си, или пък да ги раздели с някой от по-низшите офицери — както той се бе изразил.

Белорезки предлагаше изпитаната от времето съветска политическа структура — партиен комитет, ръководен от генерален секретар (издигната бе кандидатурата на Виелгорски), президент и министър-председател, управляващи чрез Върховния съвет.

Предния ден Мирски и Пагодин — който командваше силите в първа кухина — бяха посетили строежа на бъдещия руски лагер в четвърта кухина. Бяха им разрешили да ползват дървен материал от гъстата гора наблизо. Не достигаха дърводелски сечива, всъщност нямаха почти нищо.

Преговорите с представителите на НАТО бяха станали особено разгорещени, след като археолозите заявиха, че протестират срещу оскверняването на четвърта кухина, която бяха обявили за свой резерват. Мирски се придържаше към идеята, че Картофът вече не е чудноват феномен, а убежище.

Но тези безкрайни спорове изчерпваха силите му. Към умората се прибавяше и изтощението от честите посещения на библиотеката в трета кухина и най-вече все по-кратките периоди на отдих. За сън почти не можеше да мисли.

— Първо да осигурим на хората елементарни условия на живот — каза той, — а после ще мислим за политически структури. Всичко, с което разполагаме, са няколко набързо пригодени навеса и част от бунгалата, отстъпени ни от Хофман…

— Проклета кучка — изсъска Белорезки. — Тя е по-зла дори от онзи глупак Ланиер.

Виелгорски докосна Белорезки по-рамото и замполитът побърза да седне. Мирски не беше нито изненадан, нито особено радостен от мълниеносното издигане на Виелгорски в групата на политическите офицери. Даваше си сметка, че докато Белорезки, макар и креслив, е лесен за манипулиране, то Виелгорски притежава хитър и пресметлив ум и умее да говори с авторитетен глас. Като се прибави и солидната подкрепа на Язиков — предизвикателството ставаше още по-голямо.

По какъв начин да ги привлече на своя страна и да използва уменията им в своя полза — ето това бе главният въпрос.

Везните постепенно се накланяха на негова страна, успоредно с трупаните нови и нови познания. Можеше да го нарече просветление — ако трябваше да бъде по-точен. Никога досега не бе имал възможност да броди толкова свободно и необвързано през такива безкрайно простори от информация. В съветските библиотеки — както военните, така и гражданските — винаги се бе сблъсквал с безброй забрани и ограничения, нерядко онова, което го интересуваше, бе достъпно само за малцина. Всъщност, на подобно „нездраво“ любопитство винаги се гледаше с подозрение.

Не познаваше дори географията на своята родна страна. Към историята от край време не беше проявявал интерес — ако се изключи историята на космическите полети, естествено — но онова, което научи в библиотеката на трета кухина промени изцяло мирогледа му.

Гледаше да не споделя наученото с колегите си, макар че не беше никак лесно да скрие от тях факта, че владее перфектно английски, немски и френски и изучава японски и китайски.

— Напротив, — продължи Белорезки, поглеждайки към Виелгорски — винаги и най-важно е политическото устройство. Не бива да изоставяме идеите на революцията, нито нейните идеали, защото ние сме последната крепост на…

— Да, да — закима с досада Мирски. — Но сега сме изморени. Хайде да поспим, пък утре може да започнем отначало. — Той погледна през рамо към Гарабедян, Плетнев и Сергей Притикин, главния инженер на научната група. — Другарю Гарабедян, ще бъдете ли така добър да изпратите другарите до тяхната палатка и да проверите дали в лагера всичко е спокойно?

— Времето е малко, а въпросите, които предстои да обсъждаме — твърде много — заяви Виелгорски.

Мирски втренчи поглед в него и се усмихна.

— Вярно — рече той. — Но изморените хора лесно се гневят, а гневът е лош съветник.

— Има и други… неща, които са лоши съветници на ума — подхвърли Виелгорски.

— Така е — закима Белорезки.

— Утре, другари — вдигна ръце Мирски, без да обръща внимание на намека. — Трябва да сме отпочинали, преди началото на поредните преговори.

Макар и неохотно, политическите офицери трябваше да се подчинят, а Мирски остана в компанията на Плетнев и Притикин. Главният инженер и доскорошен командир на космическата ескадрила, седна на пригодената от празен варел маса и зачака, докато Мирски търкаше уморено слепоочията си.

— Даваш ли си сметка какво ще последва, ако Виелгорски и неговите марионетки вземат властта? — попита Мирски.

— Те не са хора на разума — заяви Притикин.

— Но въпреки това, почти съм сигурен, че зад тях стоят поне една трета от войниците. Останалите не поддържат никого — те просто нямат мнение. Мен сигурно ненавиждат — нали съм командир. Ако ставаше дума само за Белорезки, нямаше от какво да се безпокоим — никой не обича политическите офицери. Но Виелгорски има златни уста. Белорезки шиба с език, докато Виелгорски умее да гали. Няма да му е трудно да спечели привърженици.

— Какво ще правим, другарю генерал? — попита Плетнев.

— Искам всеки един от вас да назначи по пет човека за охрана. Ще подсилим постовете около бараките. Притикин, погрижи се до няколко дни всички членове на руската научна група да бъдат преместени в четвърта кухина. Виелгорски изпитва вродено недоверие към интелектуалците, излишно е да му се мяркат пред погледа.

Двамата излязоха и Мирски остана сам. Той въздъхна и съжали, че няма с какво да утеши и без това трудната вечер — бутилка водка или приятна женска компания…

Или поне няколко часа на спокойствие в библиотеката.

Никога през целия си живот не беше се чувствал така преизпълнен с надежди, макар да живееше в змийско гнездо.