Еон

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Мирски се оглеждаше ужасен. Тласкан от тягата на пароструйния реактивен двигател, който периодически оставяше зад него дълга бяла лента, той се носеше право към радиофара. Повърхността го заобикаляше от всички страни, имаше чувството, че пада — накъдето и да се обърне. Точно пред него се виждаха мъгливо-сиви простори. Облаците бяха навсякъде — отгоре, отдолу, встрани. Не смееше да затвори очи, трябваше да държи визьорния дисплей центриран върху сигнала на радиофара.

Забеляза наблизо още няколко десантчика, парата бликаща от двигателите им напомняше дирята на реактивен самолет. Колко ли сме останали? — питаше се той. Какви контрамерки се предприели американците?

Каквото и да се случи, трябва да пресече този невероятно красив кошмар, това място без земя и небе и да достигне прохода за втора кухина. Едва там ще може да се спусне от централната ос, която следваше и да разгъне аеродинамичния щит, а после да пикира, следвайки ориентирите върху картата, която щеше да бъде проектирана на визьорния дисплей.

Неусетно страхът му се примеси с въодушевление. Най-дългият скок, който бе извършвал на Земята, бе продължил едва шест минути — по-вълнуващ от любовна среща, по-незабравим дори от онзи ден, когато го произведоха в офицерски чин. Но ето, че тук летеше близо десет, петнадесет минути, с постоянно ускорение.

Дори и да загине по време на полета, усещането си заслужаваше. Да видиш с очите си това място, където земята е небе и накъдето и да се гмурнеш, те очаква гостоприемната повърхност. Наистина си заслужаваше. Заслужаваше дори кошмара на прохода, лутането из мрака, разкъсаните тела на неговите другари с посинели лица, изцъклени очи и призрачно бели устни.

— Пссполковник Мирски, вие ли сте?

— Да! Името, моля!

— Пшшлопов. Видях и други от нашия кораб — стотици други! Летят като ангели, другарю полковник. ПшЧКЧКЧКърви отряд вече е долу. Погледнете зад вас.

Той предпазливо изви глава назад, опитвайки се да не изпуска от погледа си мъждукащата светлинка на радиофара, после погледна надолу. Различаваше съвсем ясно мъничките бели точки от парашутите, а под тях мътната зеленина на повърхността. Погледна малко встрани и забеляза още парашутисти в следващия квадрант — спускаха се стремително, точно според плана, за да овладеят входа към асансьорите в южната стена на първа кухина. Мирски се изпълни с гордост. Нима някой би се справил по-добре от тях? Ето я живата история!

Вече виждаше отчетливо тъмния отвор на прохода, точно в центъра на стената пред него. Разполагаха само с двучасов запас от кислород. Колко ли още оставаше до приземяването?

В лагера на четвърта кухина Каролсон правеше отчаяни опити да въдвори ред сред развълнуваните учени. Повечето войници от охраната бяха изтеглени в предните кухини, оставяйки казармите, спалните помещения и всичко друго под нейно попечителство.

Патриша седеше на една маса в столовата, подпряла замислено брадичка и слушаше разсеяно откъслечните радиосъобщения. Сигналите от околоземните сателити се предаваха чрез ретранслатори, монтирани на входа на всеки един от проходите. До тях достигаха предимно електронни кодирани съобщения от роботите, които предано се жертваха, останали на своя пост в сателитите или бойните станции, отвръщащи с удари на ударите, или замлъкващи завинаги, когато станциите навлизаха в горните слоеве на атмосферата, вещаейки смърт на още няколко милиона невинни човешки същества — обречени от една зловеща игра на политика.

Игра без граници, помисли си Патриша.

Гърч. Тези толкова характерни за умиращия движения, конвулсиите на един труп. Сан Диего, Лонг Бийч, Лос Анджелис, Санта Барбара. Сгърчени.

Прегърнати, Фарли и Чанг ридаеха. Фу мълчеше стоически, седнал неподвижно, като да беше изваян от камък. Римская се беше изправил в ъгъла, с бутилка контрабандно внесено уиски в ръка и на всеки няколко секунди отпиваше. Накрая падна.

Малкото останали на пост морски пехотинци се бяха събрали около една маса и обсъждаха развълнувано възможността на всяка от двете сили да надделее и кой пръв ще премине към употребата на оръжия за масово унищожение.

— А подводниците под полярните шапки?

— Не, тях ще ги държат в резерва за после.

— Кога после?

— Кой го е грижа?

— Забравихте подвижните ракетни установки. Повечето са монтирани на тежки верижни машини и ще издържат при първия удар.

— Майната им.

Гърч.

Тя затвори очи и в същия миг си представи къщата на родителите й, озарена от ослепителния блясък на ядрения взрив и превърнала се само за миг в обгорена развалина.

А вътре, все още под сянката на стените — изпечени живи, обгорени и превърнати на прах, за да бъдат разсеяни от вятъра и ударната вълна…

Рита и Рамон.

Фарли застана до нея и я побутна по рамото, извеждайки я от вцепенението.

— Не можем да се върнем — рече тя. — Инженерите смятат, че всички космически центрове са били разрушени. Вандерберг, космодрумите — Кенеди, вероятно и Едуардс. Не можем да отидем дори на Луната. Не разполагаме с необходимото гориво. Никой няма да излети към нас през следващите десет, дори двадесет години. Така смятат инженерите. В Китай сигурно са останали и незасегнати територии, но откъде ще вземат совалка, за да посрещнат нашия КАОТ, когато се върне в орбита?

Фу се присъедини към тях.

— Нищо не е останало от Китай — рече той. — Руснаците продължават да изстрелват ракети. Всички онези градове, в които съм живял, сега вече са изтрити от лицето на Земята. Спомням си, в училище имахме час по гражданска отбрана. Знаехме дори къде точно ще паднат бомбите. Руските, а може би и американските. Бяха разпределени за всички градове.

— Кога ще е погребението? — извика някой отзад. Не последва смях, само тишина. Само че това не беше шега. Щом имаше мъртъвци, трябваше да има и погребение.

Ами когато жертвите са милиарди — умиращи, или измрели?

Каролсон седна до Патриша.

— Никого си нямам вече — произнесе лаконично тя. — Няма го Уейн и синът ми също. Сигурна съм, че са мъртви. Знаеш ли, още малко и ще почувствам адска болка. Трудно ще ми е да привикна… — по бузите й бяха избили червени петна, сякаш имаше треска. — Това копеле Римская изпи всичкото уиски.

— Отивам в библиотеката — заяви Патриша.

— Не можеш — поклати глава Каролсон. — Забранено е.

— Трябва да правя нещо.

— Разбира се — отвърна Каролсон, но приключи с това.

— Ей, имаме картина от външните камери! — извика някой. Изтикаха един широк монитор и го свързаха с уредбата на столовата.

Патриша не поглеждаше към екрана. Беше се нагледала на снимки от орбиталните телескопи и сателитите в библиотеката на град Шишарк. Някъде долу, във Вашингтон, или в кабинета на Хофман в Пасадена — копия от тези записи вече се гърчеха в прегръдките на огнената стихия — уроборос — червеят, поглъщащ опашката си — срещаше своята предопределена съдба.

Каролсон отиде да гледа, присвила насълзените си очи.

Един по един градовете разцъфваха в ослепително зарево. При всяка експлозия атмосферата се изпълваше с мълнии, сякаш някой хвърляше исполински стоманени топки в застиналата вода на езеро.

Отвъд Атлантика, по западния бряг на Европа, пълзеше постоянно менящо цвета си сияние — ту жълто, ту оранжево или зелено.

Светът бе пометен от огромен пожар, който се прехвърляше не от дърво на дърво, а от град на град, от континент на континент.

А хората горяха не по-зле от борови иглички.