Еон

ЕПИЛОГ: ЧЕТИРИ ВСТЪПЛЕНИЯ

Цялото конско войнство и цялото кралско войнство…

Напоследък Хайнеман често си повтаряше тази фраза, докато кръжеше с флаера над обгорената планета. Малкото, пожалено от огнения пъкъл на Смъртта, бе доопустошено от Дългата зима, имаше моменти, в които му се струваше, че дори невероятната техническа мощ и изобретателност на Новия Хексамон не ще могат да преодолеят трудностите.

Веднъж, когато сподели опасенията си с Ленър — от четири години негова вярна съпруга — тя отвърна: „Не забравяй, че веднъж вече са се изправяли на крака, при това без нашата помощ — самият факт, че сме тук, би трябвало да ускори този процес“.

Ала нито надеждата, нито мечтите за безоблачно бъдеще, не бяха в състояние да прогонят тревогата, или да намалят горчивината от пейзажите, с които се сблъскваше по време на разузнавателните обиколки.

Индия, Африка, Австралия и Нова Зеландия, както и значителна част от Южна Америка бяха излезли от войната с минимални поражения. Северна Америка, Русия и Европа практически бяха стерилизирани. Китай бе загубил близо една четвърт от населението си при размяната на ядрени удари, други две-трети бяха измрели от глад по време на Дългата зима, която едва сега си отиваше, не без помощта на орбиталния комплекс. В югоизточна Азия цареше анархия, вдигаха се революции, последвани от политически геноцид, тоест там разрухата бе почти пълна.

Навсякъде опустошени полета, засипани от сняг долини и хълмове, които заплашваха да се превърнат в ледници, мрачно-сиви буреносни облаци надвиснали над земята, нашествия от дървеници, мравки и нови бактериални щамове и след целия този хаос малобройни обезверени животни, които някога наричаха себе си с гордото име човеци, живееха в удобни къщи и владееха тайните на електричеството, а дори и в най-затънтените кътчета се получаваха вестници, за да не остане никой откъснат от действителността…

Но кой можеше сега да мечтае за подобен лукс.

Имаше моменти, когато животът ставаше наистина непоносим. В такива моменти Хайнеман мислеше за своите бивши колеги от Земята — учени, инженери, техници — като за оръдия на самия сатана. Не беше религиозен, но изглежда напоследък дремещата в него привързаност към християнското учение се беше пробудила. Знаеше, че подлага на изпитание търпението на Ленър, ала вярваше, че някъде сред налудничавите видения за апокалипсиса и ангелите на спасението ще открие поне малко утеха, а може би намек, че всичко е било само един Божествен замисъл. И ако наистина някога е бил агент на сатаната — сега той беше на служба при ангелите, при онези, които щяха да превърнат Земята в райска градина…

Ленър се опитваше, отново и отново, да го убеди, че инженерите са отговорни за разрушаването на Земята точно толкова, колкото и за нейното възстановяване. Ако не бяха орбиталните платформи и цялата плеяда от базирани в космоса защитни установки, животът на Земята щеше да бъде изпепелен докрай — космическите оръжия на руснаците и НАТО бяха неутрализирали близо четиридесет процента от изстреляните ракети.

Ала без особен успех…

А колко невинни дечица, старци, животни…

Алчността е заложена във всеки от нас, би отвърнала Ленър.

И както винаги, беше права.

Господарите, на които сега служеше, не бяха ангели, нито пък съвършени. Бяха безкрайно интелигентни, могъщи и разумни, а водачите им бяха лишени от сляпото невежество, което така често бе спохождало земните политици. Но въпреки това се различаваха един от друг, понякога много силно.

И така Хайнеман, придружен от жена си, кръстосваше над Земята, документираше пораженията и се надяваше, че някой ден долу отново ще поникне трева, цветята ще разцъфнат, снеговете ще се отдръпнат и радиоактивното лъчение ще отслабне. Трудеше се, без да щади сили, за да ускори настъпването на този ден.

И беше преизпълнен с вяра към новите си господари, защото осъзнаваше, че се е преродил и то не само веднъж. Още първия ден, когато се върна на Земята, Хайнеман получи тежък сърдечен пристъп.

Лари Хайнеман обитаваше своето второ тяло. А Ленър все го уверяваше, че било по-добро от първото.

Понякога се съмняваше, но наистина се чувстваше по-добре.

Новозеландска вечер, след поредния незабравимо-красив залез. Високо в небето се показа сияещия като фар Шишарк, а недалеч от него мъничките точици на орбиталните квартали, които пресякоха небосвода в обратна посока.

Гари Ланиер излезе от талситовата палатка и забеляза, че Карен Ланиер разговаря с група фермери при оградата на лагера. Преди две седмици фермерите бяха довели децата си в лагера за талситово пречистване — не желаеха потомците им да са уродливи чудовища, или да страдат от късните последствия на продължителното радиационно облъчване. Ала възрастните все още живееха в своя свят на вечни подозрения и недоверие — ето, че митовете за извънземни нашественици и летящи в небесата дяволи, които щели да се появят след съдбовния ден, се бяха превърнали в реалност. Едва след като бременността на Карен напредна те се успокоиха, че си имат работа с нормални човешки същества.

Ланиер все още не беше разказал тяхната история на нито един оцелял земен жител. А и кой ли би могъл да възприеме един толкова невероятен и сложен разказ, когато на дневен ред беше борбата за съществуване, епидемиите по децата, добитъка и самите фермери?

Спря се, бръкнал небрежно с ръце в джобове и се загледа в Карен. Живееха заедно, откакто се бяха върнали на Земята, а преди две години се ожениха. Ежедневието им беше напрегнато, интересно, разбираха се и си допадаха, но…

Все не можеше да намери покой и да се освободи от страховете, наследени от последното десетилетие. Слава Богу, с течение на времето раните в душата му бяха започнали да заздравяват, а белезите от тях да се изглаждат.

Подлагаше се на талситовите сеанси само за да пречисти тялото си — достатъчно бе да го върши веднъж на шест месеца, за да се предпазва от атмосферната радиация. Избягваше талситовата медитация, въпреки настояванията на Олми — предпочиташе сам да разрешава личните си проблеми.

След няколко месеца, стига да намери възможност да отложи работата си тук, двамата с Карен смятаха да се съберат отново с Хофман, Олми и може би дори Лари е Ленър. Сетне щяха да презаредят своите временни имплантати с нови умения и информация и да се захванат — под непосредственото ръководство на Земния телесен представител Розен Гарднър и сенатор Пресиънт Ою — с колосалната задача по пречистването на земната атмосфера и реорганизирането на оцелелите.

Колкото и парадоксално да изглеждаше, съвсем скоро надеритите трябваше да се съобразяват с една нова, отскоро набираща инерция сила, която по същество олицетворяваше техните идеи, но в зародиш.

Ланиер все по-рядко се сещаше за Пътя, или за това, което се бе случило през последните няколко години. Умът му бе прекалено зает с текущите проблеми.

Ала понякога се случваше да затвори за миг очи и сетне да ги отвори наново. Тогава се обръщаше към Карен, поглеждаше засмяното й лице и прокарваше ръка по русите й коси.

Какъв смисъл да тъгува по онези, които бяха по-далеч дори от душите на мъртвите?

Скръстил ръце на гърба, Олми стоеше в обществената панорамна зала на Аксис Евклид, очаквайки Корженевски. Двамата възнамеряваха да убедят генералния адвокат на Земята Рам Кикура, че всички оцелели жители трябва да се подлагат периодично на задължително талситово пречистване, както беше според разпоредбите на Новия Хексамон. Олми внимателно подбираше нужните аргументи.

Ако земните жители продължаваха да упорстват, отказвайки да се подложат не само на физическо, но и на душевно пречистване, неминуемо възникваше опасността от пораждането на идеи, които рано или късно отново щяха да предизвикат разцепление. Необходима им беше изключителна душевна устойчивост за да посрещнат спокойно бъдещето, което Новият Хексамон им готвеше, нямаше никакво място за онези архаични и примитивни помисли, които бяха довели след себе си Смъртта.

Олми не беше уверен, че ще успее да убеди Рам Кикура. В момента тя препрочиташе „Федералистки вестник“5 и изучаваше внимателно различни правни казуси от далечното минало.

Както обикновено Корженевски се появи с известно закъснение и двамата прекараха няколко минути, любувайки се на плъзгащите се под тях континенти, морета и облаци. Хоризонтът бе оранжево-сив, стратосферата бе изпълнена с плах и пепел, а там, където облаците се разкъсваха, прозираше заснежената земна повърхност.

— Как мислиш, твоята приятелка ще ни създаде ли грижи днес? — попита Инженерът.

— Съмняваш ли се? — отвърна Олми.

Корженевски се усмихна.

— Трябва да ти призная нещо. Напоследък и друга млада жена ми създава доста проблеми. Да, знам, че трябва да съсредоточа всички усилия върху възстановяването… но сигурно разбираш, че мислите ми са на съвсем друго място.

Олми кимна.

— Тя едва ли е успяла — рече Корженевски.

— Да се завърне у дома?

— Шансът е нищожен. Знаеш ли, обмислих внимателно цялата Теория на Пътя. Някаква част от мен неуморно продължава да се ровичка из тези проблеми. Толкова малко знаем за геометричните колоди, например. Когато Патриша споделяше с мен разсъжденията си по тази тема, всичко изглеждаше някак необичайно просто и разбираемо… и може би е така. Но дали е било достатъчно, за да я отведе у дома.

— И къде според теб е тя сега?

— Не мога да ти отговоря — Корженевски докосна с ръка слепоочието си. — Но тази вътрешна настойчивост… този неувяхващ интерес към проблема… просто нямам сили да му се съпротивлявам. Сякаш теорията ме е омагьосала. Щастлив съм единствено, когато имам време да се занимавам с нея. Може би някой ден ще опитаме отново, а?

— От Земята? — вдигна вежди Олми.

— Все още имаме шестата кухина — рече Корженевски. — Няма да е толкова трудно, колкото първия път. Ще се справим дори по-добре.

Олми помълча известно време.

— Нищо чудно да се окаже неизбежно — заключи накрая той. — Но засега по-добре да не го споменаваме пред Възела.

— Разбира се — отвърна Корженевски. — След всичко, което се случи с нас, аз съм преизпълнен с търпение — ала при тези думи жаркият, пронизителен поглед на Инженери накара Олми неволно да настръхне.

От години не бе изпитвал подобно атавистично усещане.

— Да вървим да се преборим с твоята адвокатка — предложи Корженевски. Двамата обърнаха гръб на Земята и взеха асансьора за заседателната зала на Възела, където вече ги очакваше Сули Рам Кикура.

Стига да не греша в изчисленията си — и ако не вземам пред вид промените в хода на времето, съпровождащи подобно пътуване — днес е тридесет и вторият ми рожден ден.

Взех да привиквам с живота в Централния град и дори да участвам дейно в различните по рода си ритуали, така характерни за гешелисткото ежедневие. Всяка седмица подменям моите индивидуални записи в паметта, имам определени часове за срещи със съграждани, горящи от ентусиазъм да си поговорят с мен и освен това работя.

Изучавам историята. Някои от новите ми приятели смятат, че притежавам уникални възможности за оценка и преосмисляне на миналото. Рожденски също ми помага. Той се адаптира значително по-добре от мен и дори е намислил при следващото си превъплъщение да приеме тяло на неоморф.

Често се срещам с Джоузеф Римская, но той е все така печален и лишен от ентусиазъм. По мое мнение просто се е предал на носталгията и въобще не е трябвало да емигрира с нас. Решил е да се подложи на талситово пречистване, но само говори, а нищо не предприема. Най-рядко се срещам с Берил Уолъс — другата американка. Взеха я на работа в една разузнавателна група — рядко и желано от много занимание, където обаче сигурно служи по-скоро за талисман, отколкото за нещо друго. Но може и да греша. Тези имплантати са способни на чудеса.

Никога не съм бил интелектуалец. Заниманията по философия ми досаждаха, а въпросите за съществуванието и природата на обкръжаващата ни реалност ми се струваха безсмислени. Изглежда ми липсва полет на въображението. Ала всичко се промени с помощта на имплантатите. Сега вече със съвършено различен човек.

Изминахме огромно разстояние, след като достигнахме скорост, близка до тази на светлината. Не вярвам някой да е предвиждал това, което доживяхме. Пътят е толкова сложен, че дори онези, които са го създали, не биха могли да предскажат всички възможности.

От известно време се движим през призрачен Път, чиято същина е променена до неузнаваемост под въздействие на нашето преминаване с около-светлинна скорост. Той няма нито точно определен диаметър, нито дори граници, а притежаващите собствена маса предмети просто не могат да съществуват на разстояние надхвърлящо двадесет хиляди километра от посоката, която следваме. (Потокът, или сингуларната, изчезна преди три месеца. Изпари се в облак от ускорени частици, някои от които напълно непознати за гешелистите).

Вероятно вече се намираме извън сферата от наслоени една върху друга външни вселени, които обхващаха целия спектър от близки до нашата хронологични линии. Ако се опитаме да спрем и да отворим врата към „външния свят“, сигурно ще попаднем в пространства лишени от материя, може би дори от форма и ред, но във всеки случай почти невъзможно ще е да открием нещо познато.

Съществува безкраен брой от алтернативи на Пътя, всяка една породена от различни варианти на хронологичната линия, но разклоняващи се в нови посока. До този момент изследователите на Пътя все още не са разкрили механизма, по който се струпват или подреждат тези алтернативи, нито пък са определили, дали могат да бъдат смятани за реално съществуващи. И тъй като Пътят пресича огромна група от алтернативни хронологични линии, следва резонният въпрос — възможно ли е да има повече от един Пътища?

Докато се носехме вътре в него със скорост близка до тази на светлината, ние съумяхме да открием отговорите на някои от тези въпроси и дори да си зададем нови. Вече няма съмнение, че промените, предизвикани от нас в геометрията на Пътя са засегнали повече от четири измерения, във всеки случай, разполагаме със сигурни сведения за подобни деформации в петото измерение, където се наблюдава и известно сближаване с други алтернативни Пътища. Границите на Пътя там са станали толкова прозрачни във своята вариабилност, че през тях прозират очертанията на други Пътища. С помощта на инструменти, наподобяващи портопроходните ключици, можем да изучаваме по отделно всеки един от тези Пътища. Именно това е задачата, с която сега се занимава и Берил Уолъс.

Понякога се случва да наблюдаваме (и да общуваме) със същества, обитаващи другите Пътища.

Както вече казах, съществува безкраен брой от хронологични линии, а следователно и също така безкраен брой връзки между тях. Нашите изследователи вече разработват способи за прехвърляне в други Пътища и в други свръх-мрежи от хронологични линии, но тук вече дори имплантатите се затрудняват да възприемат цялата сложност на концепцията.

За мен това е пределът. Съществуват Пътища, където същества от хиляди невероятно сложни и отличаващи се една от друга вселени търгуват помежду си, понякога обменят само информация, а в други случаи дори различни видове пространство-време. Възможно ли е да си представим потенциал, който би могъл да съществува между две принципно различни вселени? Дали този потенциал няма да бъде наречен „енергия“?

Римская, макар на външен вид печален и съкрушен, продължава своята работа и дори допринесе много в работата на изследователите. Той вярва, че е открил дефиниция на информацията: според него това е потенциалът, който съществува между всички измерения с близки хронологични и линии и пространствени измерения. Информацията съществува там където се пресичат времето и пространството, а когато информацията е подредена в степени на познание, които на свой ред могат да бъде прилагани — се ражда разумът.

За да избегна вероятността, някой потенциален читател на този дневник на примитивния човек, да сметне, че тук си прекарваме времето предимно в абстрактни разсъждения, ще добавя, че съм доста заинтригуван от възможностите, които предоставя съзнателното и доброволно преустройство на ума и характера. Разнообразието от емоционални преживявания, на които е способен един оформен наново човешки ум, мислите, които се пораждат от тази промяна и които биха били непонятни за предците…

Говоря за радостта от емоционалното възприятие на „¤“ — знак, с който определям неуловимото усещане, съществуващо някъде между сексуалното и интелектуалното удоволствие — все едно да се любиш с някоя мисъл, или идея. Или пък „&&“ — действителната противоположност на болката, не „удоволствието“, а „предупреждението“ за оздравяване, растеж и промяна. А също и „(^+^)“, най-сложното чувство, открито досега, което познават само подлагащите се на умствено преустройство, възприемащи невероятния спектър от заложени способности за мислене и съществуване.

Така например, все още не съм изучил цялото разнообразие от усещания, свързани с любовта между хората. При това не е необходимо да се ограничавам до една единствена личност, мога да пътешествам из най-различни групи от личности и въпреки това да запазвам своята индивидуалност… не само, че не губя нищо, но се запознавам с безброй оттенъци на човешката обич.

Какъв смисъл да търся някакъв метричен еквивалент на разстоянието, което сме изминали? Какво ще спечели личността на някогашния Павел Мирски, ако се опита да възприеме подобно разстояние? Съвсем скоро, твърдо съм решил, ще събера смелост и ще се присъединя към свободно общуващите личности в Градската памет.

Ала въпреки разнообразните занимания, аз продължавам да тъгувам. Понякога плача за онази безвъзвратно изгубена част от мен, изпитвам носталгия по родната земя, в която не мога и вероятно никога не ще мога да да се завърна. Този плач е така дълбоко, че дори талситовите сеанси не могат да го достигнат… вероятно е заровен под повърхността на една забранена за каквито и да било промени територия, позната като Загадката. Каква ирония, че именно благодарение на това аз все още се чувствам руснак и такъв ще си остана, докато съществува тази неуловима частица от мен!

Докато разделям Загадката със стария Павел Мирски, аз все още чувствам приемственост. Чувствам…

Мечтая за звездите, да, но и нещо повече.

Веднъж, когато още бях съвсем малко момче в Киев, (ако може да се вярва на доста смътните спомени от онова време) попитах моя втори баща колко време ще мине, преди да построим Комунистическия рай. Той беше компютърен програмист, човек с богато въображение. Отговори ми така: „Може би толкова, колкото ТЕ искат. Може би един милиард години.“

„А колко е един милиард години?“ — попитах го аз.

„Ужасно много време“ — рече той. — „Цяла епоха, вечност, време, достатъчно за да се появи и изчезне животът на една планета. Древните гърци са го наричали еон.“

Както научих доста по-късно, в геологията един еон наистина се равнява на един милиард години. Разбира се, древните гърци, измислили този термин, не са били толкова специфични. Използвали са го като указател за вечността, за продължителността на живот на една вселена, а това е много повече от един милиард години. Но освен това е олицетворявал един пълен божествен цикъл.

Аз надживях Комунистическия рай. Надживях края на вселената и може би ще надживея края на още много вселени.

Скъпи мой втори татко, както е тръгнало, май ще надживея самите богове…

Истински еон.

Има още толкова много да науча, очакват ме толкова вълнуващи промени. Като си помисля за това, въздъхвам дълбоко и си повтарям, че наистина съм бил късметлия. И другите също (ако само можех да убедя в това Римская! Но той е така печален.)

Аз наистина съм свободен.

Младата царица Клеопатра 21-ва току що бе изгубила четири безкрайно дълги и досадни часа за да изслуша многострадалните признания на петимата отлъчени конгресмени от сената на Озиринкос. В края на краищата първият й съветник обяви оплакванията им за безпочвени и Клеопатра ги освободи със смразяваща усмивка, като не пропусна да ги предупреди, да не отнасят жалбите си при някоя политическа сила извън Египет, в противен случай ще бъдат прокудени от Александрийската Ойкумения и ще са принудени да се скитосват ни изток и на запад в земите на варварите, или — още по-лошо, в Латиния.

Три пъти в седмицата Клеопатра трябваше да изслушва подобни жалби, подбрани от нейните съветници сред хилядите случаи. За щастие съветниците знаеха, че този ритуал цели по-скоро показност, отколкото действително разрешаване на проблемите. Клеопатра не одобряваше ограниченията в царската власт, наложени от Ойкуменския сенат още по времето на баща й, но трябваше да избира между послушанието и изгнанието, а твърде малко бяха местата извън Ойкумения, където можеше да отиде една осемнадесет годишна царица в изгнание. Колко драстично се беше променила историята само за петстотин години!

Виж, следващата посетителка Клеопатра очакваше с нетърпение. Толкова странни и чудати истории бе слушала за главната жрица и наместница в Хипетион, на остров Родос — тази жена бе станала легендарна не само заради начина, по който бе пристигнала в Ойкумения, но и благодарение на успехите си в последния четвърт век. И въпреки това царицата и жрицата не бяха се срещали никога досега.

Наместницата Патрикиа бе долетяла преди два дни от Родос, приземила се бе на летище Ракотис, западно от Александрия и бе приела поканата да отседне в правителствената резиденция, докато бъде уреден часът за аудиенция. През двата дни наместницата — съгласно задължителната програма — бе посетила пирамидите в Александрос и Диадокой, за да разгледа позлатените мумии на основателите на Александрийска Ойкумения, а след това бе прескочила и до гробниците на Наследниците. Донесоха й, че наместницата понесла без оплаквания обиколката и дори направила някой интересни забележки, които своевременно били записани, за да бъдат излъчени пред членовете на сената.

Влязоха глашатаи, за да възвестят, че наместницата е акустирала на нос Локсиас и съвсем скоро ще пристигне в царската резиденция. Съветниците побързаха да прогонят придворните и не след дълго Клеопатра бе заобиколена само от верните си мухи, както обичаше да ги нарича — камерхерите и масажистките, които попиваха грижливо потта от челото й, пудреха бузите и носа й и нагласяваха диплите на златистата й роба, спускаща се надолу по трона. На отсрещната страна на двора беше строена във фаланга почетната гвардия, огряна наполовина от слънцето. Веднага щом войниците се подредят в шпалир край вратата, Клеопатра щеше да приеме своя Божествен облик и да посрещне наместницата.

Денят бе 4 Сотис по стар стил, или по новото летоброене — 27 Архимед.

Клеопатра седеше търпеливо на своя трон, издялан от кедрово дърво от бунтовната йерархия Юдея, наричана от някои Неа Финикия и отпиваше кристална галийска вода от купа, изработена в Метаскития. Публична тайна бе страстта й към предмети от различни народи, политици и посланици на приятелски страни се надпреварваха да я отрупват с дарове, горди, че могат да услужат на повелителката на най-древната от всички стари империи, Александрийска Ойкумения. Нямаше да е зле, ако наместницата се бе появила малко по-рано, заварвайки я докато изпълняваше служебните си задължения. Истина беше, че младата царица нямаше кой знае какви по-сериозни занимания, сенатът и Съветът на избраните оратори вземаха всички важни решения, следвайки възприетия атинянски модел.

Масивните бронзови врати на Теотокополос се разтвориха и процесията започна. Клеопатра не обърна внимание на стичащите се отстрани придворни, камерхери и дребни сановници. Очите й бяха вперени в наместницата Патрикиа, която се появи в залата върху раменете на своите двама синове, които изглеждаха на средна възраст.

Наместницата носеше мантия от черна чин-чингска коприна, непретенциозна и елегантна, с извезана звезда на едната гърда и луна върху другата. Имаше дълга, черна и пищна коса, лицето й беше съвсем младо, въпреки, че наближаваше седемдесет и пет, очите й бяха големи, тъмни и проницателни. Не без затруднение срещна Клеопатра тези очи, защото изглеждаха предизвикателни и опасни.

— Добре дошла — произнесе тя, нарушавайки преднамерено тържествената церемония. — Заповядай, седни. Научих, че можем да обсъдим някои интересни въпроси с теб.

— О, наистина е така, моя прекрасна царице — отвърна наместницата, спусна се от раменете на своите синове и приближи трона, вдигнала с ръка полите на мантията си. Имаше живо, подвижно лице, без съмнение бе задържала синовете си в храма не само за нейно, но и за тяхно добро — в последно време не беше никак лесно да се намери подходяща работа в Ойкумения.

Патрикиа приседна на покритото с възглавници кресло, само на една протегната ръка от трона на царицата и вдигна лице към Клеопатра, с пламнали от вълнение очи.

— Казаха ми също, че си донесла със себе си някои от твоите чудни инструменти, за да ми ги покажеш и да ми откриеш предназначението им — продължи Клеопатра.

— Ако позволите…?

— Разбира се.

Патрикиа махна с ръка и двама хипетионски студенти поднесоха широка дървена кутия. Клеопатра веднага позна дървото, от което бе издялана — рубиновочервен клен от Неа Каркедон, отвъд широкия Атлантик. Зачуди се какво ли е станало там след революцията, новините от тази далечна страна напоследък бяха съвсем оскъдни.

Жрицата нареди да положат кутията върху ниската масичка от кована мед, инкрустирана по края със сребро.

— Предполагам, че ваше императорско величество е запознато с моята история…?

Клеопатра кимна и се усмихна.

— Разказват, че си паднала от небето, преследвана от разгневена звезда и че не си родена на нашата Гея.

— И че съм донесла със себе си…? — подсказа Патрикиа, също като някой от доскорошните настойници на Клеопатра. Царицата нямаше нищо против да я наставляват и поучават. Вярно, че бе прекарала не малка част от живота си в учебната стая, запознавайки се с разнообразието и езиците на своето царство.

— Че си донесла със себе си вълшебни инструменти, каквито няма никъде в нашия свят. Да, всички са чували тази история.

— В такъв случай, ще ви разкажа за неща, които зная само аз — рече Патрикиа. Тя огледа придворните, а след това втренчи проницателните си очи в Клеопатра. Царицата разбра намека и кимна.

— Аудиенцията ще продължи на четири очи — обяви тя. — Да се преместим в моите покои.

Придворните послушно се разотидоха, а Клеопатра покри раменете си с леко кожено наметало, обявявайки официалната част за приключена. Придружиха ги само двама стражници и синовете на наместницата. След като се настаниха в покоите, поднесоха на всеки от гостите кристален бокал с вино от Коз, а наместницата дори бе удостоена с рядката чест да сподели вечерята на царицата.

Като приключиха с вечерята, двете жени се наместиха върху меките възглавници, подредени в ъгъла на стаята. Камерхерите дръпнаха завесите, за да им осигурят желаното усамотение.

Едва тогава Патрикиа вдигна капака на дървената кутия. Вътре — загърнат в тирианска сърма, боядисана в Юдея — бе положен предмет от стъкло и сребро, не по-голям от човешка длан, а до него имаше още един, съвсем миниатюрен, наподобяващ конско седло, но с дръжки отстрани.

Двата предмета бяха прочути почти колкото скривалището на генерал Птолемей Сотер, особено сред книжниците и философите. Малцина ги бяха виждали с очите си, сред тях не бяха дори нейните родители.

Клеопатра разглеждаше странните предмети с нескрито любопитство.

— Разкажи ми за тях, ако обичаш — рече тя.

— С това, — Патрикиа посочи по-малкия предмет — мога да определям характеристиките на пространството и времето. Преди много години, когато след смъртта на мъжа ми се установих в Хипетион, местните технаи ми направиха нови батерии и благодарение на тях сега мога да използвам инструментите.

— Ще трябва да ги похваля — рече Клеопатра. Патрикиа се засмя и махна небрежно с ръка.

— Философията и техносът на вашия свят все още не са така усъвършенствани, както на моя, но в много отношения се доближават. Затова пък разполагате с великолепни математици и астрономи. С тяхна помощ напреднах в изследванията си.

— Да?

— А този инструмент, — Патрикиа вдигна предмета, с монтираните отстрани ръкохватки — ми съобщава, когато някой се опитва да отвори проход към този свят — към Гея. Той засича страничните ефекти при опитите и ме информира.

— А има ли и друго предназначение? — попита Клеопатра.

— Не. Поне засега.

Царицата забеляза изненадано, че очите на Патрикиа се пълни със сълзи.

— Никога не съм се отказвала от мечата си — заговори жрицата. — Никога не съм предавала надеждите си. Но вече взех да остарявам, Ваше имперско величие и сетивата ми не са така изострени… — Тя се намести върху възглавниците и въздъхна дълбоко. — Но за мен няма никакво съмнение. Този инструмент ми даде така чакания знак.

— Знак за какво?

— Не зная нито защо, нито къде, моя царице, но не се съмнявам, че е бил открит проход към нашия свят. Инструментът пред вас долавя наличието на такъв проход, усещам го и аз. Той е някъде на Гея, моя царице. Бих искала да открия този проход преди да умра и може би дори да осъществя съкровената си мечта…

— Проход? Какво искаш да кажеш?

— Врата към мястото, откъдето идвам. Надявам се, че са я отворили наново. Или пък някой е създал съвършено нов път сред звездите.

Клеопатра внезапно изпита безпокойство. В нея заговори инстинкта, наследен от сто и двадесет поколения на Македонската династия.

— А тези хора от твоя свят — с мир и добра воля ли ще дойдат? — попита тя.

За миг очите на жрицата станаха далечни и замислени.

— Не зная. Може би. Искам само да помоля царицата за помощ, докато открия този проход, тази врата…

Клеопатра сбърчи вежди и се наведе напред за да разгледа по-добре лицето на Патрикиа. После неочаквано взе сбръчканата ръка на наместницата в своята.

— А моята страна ще има ли полза от този проход?

— Почти сигурно — отвърна Патрикиа. — Аз съм само един блед пример за възможностите и чудесата, които съществуват отвъд тази врата.

Клеопатра потъна в размисъл. Ойкумения се задъхваше от нерешени проблеми, така характерни за всяка застаряваща цивилизация, някои от тях — както твърдяха съветниците й — непреодолими. Не им вярваше, но тази мисъл нерядко я плашеше. Дори в епохата на самолетите и радиоприемниците, сигурно съществуваха и други, непознати чудеса, които биха могли да ги измъкнат от тинята, в която заплашваха да затънат.

— Значи това е нещо като пряк път към далечни земи, където ще можем да разширим търговията и да научим нови неща?

Патрикиа се засмя.

— Бързо схващате, царице моя.

— Тогава, нека открием този проход. Ще издам декрет до всички съюзнически държави и империи също да се заемат с издирването.

— Възможно е вратата да е скрита, или съвсем малка — предупреди я жрицата. — Може да е само проба, не по-широка от един лакът.

— Хората ми няма да пропуснат и най-малката следа — увери я Клеопатра. — С твоя помощ ще открият вратата.

Патрикиа я загледа и за миг на лицето й се изписа подозрение.

— Не са малко онези, които ме смятат за изкуфяла старица, въпреки тези чудеса — каза тя, положила ръка на кутията. — Вие вярвате ли ми?

— Да, заклевам се в цялата Македонска династия и в честта си на египетска царица — заяви Клеопатра. Наистина искаше да повярва на жрицата. Животът в двора бе станал толкова скучен през последните няколко години. Ако се изключат, разбира се, някои дребни интриги, с които се занимаваше колкото да проверява докъде все още се простира властта й. Ето че това издирване й предоставяше още една подобна възможност.

— Благодаря ви — кимна Патрикиа. — Моят съпруг така и не ми повярва до края. Инак беше чудесен човек, рибовъд… Но все се безпокоеше за мен и ми повтаряше, че трябва да гледам в настоящето и да забравя мечтите за други…

— Мразя ограниченията — прекъсна я ядно Клеопатра. — И какво ще направиш, ако открием този проход?

Патрикиа я погледна с разширени очи.

— Ще си ида у дома — каза тя. — Да, ще се прибера, колкото и безсмислено да е вече.

— Не и преди да си изпълнила своя дълг към нас, предполагам.

— Разбира се. Това ще е първата ми цел.

— Добре. Така да бъде, тогава.

Клеопатра повика съветниците си, предупреди ги, че се касае за имперски декрет, който трябва да бъде запазен в тайна и едва след това даде заповед да започнат диренето.

— Благодаря ви, Ваше имперско величество — каза жрицата, докато крачеха обратно към тронната зала. Клеопатра изпроводи с поглед Патрикиа, докато се скри зад бронзовите врати на Теотокополос, поела обратно към Хипетион, където щеше да изчака обявяването на издирването. Сетне затвори очи и за миг се опита да си представи…

Родният дом на жрицата. Откъде ли, действително, е дошла тази странна жена? Стройни блестящи кули, могъщи крепостни стени, където хората са по-могъщи и от боговете или демоните. Само подобно място би могло да създаде тази дребна и непокорна наместница.

— Чудна работа — промърмори Клеопатра, докато се вървеше обратно към трона. Отново беше загърнала раменете си с кожената наметка. Тя спря и за миг потрепери. — Наистина чудна…

Една толкова сложна книга никога не е дело само на автора и благодаря на Бога за моите многобройни и ентусиазирани помощници. Най-дълбока и искрена признателност към Рик Стернбах, Ралф Купър, Джон С. Луис, Лоис А. Д’Амарио, Дейвид Брин, Антъни и Тина Чонг, Крег Кастън, д-р Патрикиа Гарет, д-р Дейл Ф. Беар — съветник по националната космическа политика и разбира се, на Астрид.

Без съмнение, всички допуснати грешки и неточности остават за моя сметка.