Европолис: Битакът

2. Същият слънчев есенен ден — късна сутрин

В първия миг Фери се отнесе с недоверие към безмълвната покана, навярно повторена като жест няколко пъти, преди да я забележи както се беше залисал в разсъждения относно енергийно-суровинните площи. Младежът се поколеба, но накрая все пак прие да чуе пряко какво има да му казва съседката в това пътуване. Дано си заслужава… и дано не са нови ругатни и обвинения, че уж бил й досаждал…

Ференц пристъпи към краткия ритуал на подготовката за директно общуване. За целта се престори, че отмята перчема си настрана, като при това докосна с палец копчето на дясното си ухо — като десничар той си купуваше слушалки за връзка с лингвистичния сегмент на Машината с десен превключвател. Гъската до него, съдейки по одевешния й жест, имаше двустранно управление на слушалките — още петдесет евро отгоре. Кич. Излишество. Тъпа консуматорка.

В салона се чуваше тихо бърборене на пътниците, Ференц чуваше отделни думи, Машината му ги превеждаше в реално време по много канали, имитирайки дори тембъра на говорещите. Същото правеше и за ВСЕКИ ЕДИН от околните. Грамадна изчислителна мощ! Ето това е прогресът!

Но, щом докосна копчето и прекъсна връзката на слушалките си с преводаческия сегмент, разговорите край него тутакси се превърнаха във варварски неразбираеми крякания и мърморене — славянски езици, френски, италиански, немски, май няколко реда седалки напред някой дрънкаше на английски…

Веднага за момент изпита усещането, че се е озовал другаде, някак ИЗВЪН света, извън гигаполиса на Европа, където се чувстваше у дома, независимо от етническия сектор, в който попаднеше. Естествено, озовеш ли се в другоезичен сектор, уютът не трае дълго. На човек му е най-добре сред свои, които говорят разбираемо без преводач и чиито навици и обичаи познаваш, така че няма опасност нещо да сгафиш.

Също толкова мимолетно сега се оказа и усещането му за изпадане от жизнената човешка среда. И главната причина за завръщането на усета за принадлежност към общността на себеподобните бяха думите на момичето, произнесени на съвсем ясен унгарски, може би с лек акцент:

— Прости ми за избухването. Нервно ми е. Тръгнала съм на… — рече тя и беззвучно оформи с устни думата „БИТАК“. — Да не би и ти да си натам?… — довърши със зле прикрита надежда.

— Хм. — Фери се постара да прикрие устата си от видеокамерата, като преди това с поглед я посочи на момичето, а то веднага направи същото. — Всъщност, да.

Радостта й бе искрена.

— За първи път ще ходя на такова място — призна тя. — И ме е страх да не ме излъжат. Циганите винаги лъжат, нали? — уточни загрижено.

— Трябва да се внимава — снизходително отвърна Фери, преливайки от благородство. — Приемам извинението. Напълно те разбирам, че ти е избухливо да ходиш на… — Небрежен жест с дланта, която криеше устата му от камерата. — И аз се вълнувам, макар че не ми е за първи път. Просто трябва да се внимава.

— Аз имам точна информация как трябва да изглежда онова, което ми трябва — похвали се момичето. — Извадих си снимки от евронет и мога да проверя дали опаковката и маркерите са оригинални. Обаче… бих искала да имам човек до себе си. Нали разбираш…

— За подкрепа — кимна Фери. — Става! Така е и по-разумно. Единият се пазари, другият гледа мръсно. Обикновено циганите не тръгват да лъжат групи клиенти, предпочитат по-лесните за измама единаци. Ще си помогнем. Още повече, че можем да си говорим без преводач… А ти… как разбра, че съм унгарец?

Момичето изсумтя, но може би се изсмя късо:

— Че кой би носил значка на „Ференц Варош“?

Фери скоси поглед към ревера на блейзъра си. Хм.

— Да. Наистина. От сектор Будапеща ли си?

— Не, живея в сектор Мюнхен. Баба ми е била унгарка. Майка е българо-унгарка, а баща ми е турко-германец. Затова знам и унгарски, освен немския. Мога да разбирам и български.

— Охо! — вдигна вежди Фери. Не се случваше често да се сблъска с човек, който знае повече от един език. Че и кому е нужно да знае друг етнически говор, освен собствения си? Военните може би, но те ползват евроесперанто версия „Марс“. А в университетите приемът на студенти за филологични специалности е ограничен. Нали Машината превежда без проблеми всичко. Даже има гъзари, които си купуват лингва-очила за четене на чуждоезични текстове. Снобизъм.

— Веднага се досетих, че не си чиста унгарка — леко поизлъга той. — Имаш акцент. Но говориш идеално иначе! — побърза да я увери.

— Ами ти, чист етно ли си?

— Не знам — сви рамене Фери доколкото му позволяваше прегръдката на креслото. — Не съм се интересувал.

— Ха! Не са много такива като теб. Да не си европатриот? — последва въпрос, в който младежът долови намек на презрение. — Човек трябва да си знае произхода и да се бори за културната си идентичност! — добави тя почти назидателно. И вероятно малко предизвикателно.

— Не се интересувам от политика — сухо съобщи той. — Май имам румънски и български елементи в произхода, но наистина това не ме вълнува. Разбира се, симпатизирам на твоята позиция — додаде небрежно. — Гласувам обикновено за партии, които защитават културната идентичност. Без крайните.

— О! — оживи се момичето. — Правилно, крайните само задълбочават проблема. Именно заради тях сме станали зависими от машинните преводи, а това не е хубаво!

— Никак даже — с готовност се съгласи Фери, но не поради споделяне на твърди нео-хуманистични убеждения. — Тъкмо незнаенето на езици дава хляб на циганите да въртят далаверите си, да държат целия черен пазар… — изтъкна той втората причина, която го караше да е съгласен със съседката си. — Не че съм против циганите! — побърза да уточни. — Обаче така те стават един вид негласно привилегировани, що ли…

Благосклонната й усмивка му подсказа, че е на верен път. Секунди след това получи още едно потвърждение, че е налучкал правилния тон в общуването, защото девойката му подаде ръка и се представи:

— Инга Йълдъзбауер, сектор Мюнхен на Европолис.

— Ференц Варош, сектор Трансилванска урбанизирана зона, понастоящем — сектор Виена. Опитвам се да възстановявам студентски права — обясни той, след като видя недоумение по лицето на новата си позната. — Медицината не ми потръгна, ще записвам нещо инженерно…

— Бъзикаш ли ме? — остро попита момичето и посочи с дълъг изящен пръст към значката. — Аз ти казах истинското си име!

Нещо го караше да не противоречи на Инга, но в дадения момент истината имаше предимство пред другите съображения. Фери си позволи да се ухили широко, много широко. Знаеше, че такава усмивка го прави по-чаровен.

Сега вече можеше безболезнено да разсее заблудата й. Никой не обича да някой да му казва директно, че греши.

— НАИСТИНА се казвам Ференц Варош. Затова нося и значката. Иначе не си падам по футбола. То останаха ли читави клубове в Европолис! — възкликна почти искрено. — Наистина НАЦИОНАЛНИ! Във всеки отбор най-малко половината играчи са чужденци. Ето, виж, в това съм краен! — довърши и вирна гордо брадичка.

И заслужи почти възхитен, или поне одобрителен поглед от Инга. Зарадва се, но веднага след това обаче се настрои делово и пак прикри с длан устата си:

— Ти какво носиш за размяна?

— Пощенски марки.

— Ау!… — Фери беше поразен и изпълнен с уважение. — Нещо много скъпо ще вземаш май… Заслужава ли си? Колекциите непрекъснато поскъпват! Даже и по легалния начин може да се изкарат добри пари, филателистите не ползват ли данъчни облекчения?

Думата „легален“ младежът не произнесе на глас, само я маркира с устни като глухоням.

Инга размърда рамене:

— Не знам дали ползват. Пък и не продавам неща от моя колекция. Платиха ми с марки. Уча един чудак, частно и нелегално, разбира се, на унгарски.

Тя също не изговори словата „частно“ и „нелегално“.

Правилно. Нека си разправят бюрократите, нека се кълнат прес-аташетата пред журналистите, че към мониторинга не са добавени скрити микрофони, тъй като законопроектът не е събрал мнозинство в Европарламента. Човек трябва да се пази.

— Ами ти? — поиска да научи тя.

— Четири компютъра по петстотин деветдесет и девет евро и деветдесет и девет евроцента. Един приятел каза, че трябва да ми стигнат за бартера…

— Хм — тя набърчи чело, нацупи устни и присви вежди, размишлявайки. — Питам се… от средния клас компанели циганите предлагат един срещу разменна стока с цена под триста евро… Не са ли на загуба така?

— Циганинът никога не е на загуба! Черният пазар си има свой ценоразпис… — Фери го каза мъдро, защото това бе факт. Нямаше обаче представа от конкретиката. Нали не беше редовен посетител по битаците, макар да се перчеше пред момичето. Още един белег за уникалност наред с безразличието към етноса си…

— Какво ги правят всъщност? Защо ги изкупуват, пардон, бартерират от такива като нас, клиенти? — внезапно запита Инга.

— Не знам — реши да бъде честен Фери. — Разправя ми моят приятел, че ги давали на хакери, а после с такъв компанел можеш да теглиш информация без цензуриране от евронет и интернет. И да поместваш информация без ограничения.

Веждите на Инга подчертаха осъдителния й тон:

— Но така разни маниаци може да се докопат до рецепти за направа на бомби!

— Да не искаш да кажеш, че цензурата е нещо добро? — не се сдържа Фери, зарадван от възможността да покаже характер и принципност.

— Не е, разбира се! Но… умерено приложена, може и да даде повече полза, отколкото причинява вреда.

— Маниаците, за които говориш — авторитетно заяви младежът, — и без това се знае в КОИ етнически сектори се намират. А онези, дето са психически не съвсем така, нормални де, психолозите бързо ги откриват чрез мониторинга. Така че не виждам голяма опасност от достъпа до всякаква информация.

— Не си живял в Подсекторите на толерантността — поклати глава Инга. — Затова така говориш…

Хм. Виж ти. С възможно най-неутрален тон той подхвърли:

— Те затова ли опустяха? Заради екстремистките и фундаменталистките банди?

— Първо опустяха заради вътрешните етнически напрежения — тъжно каза Инга. — Поне в онези, където живеех едно време, стана така. Бандите после дойдоха… възникнаха си де. В националните сектори е по-сигурно. Някои етноси с когото и да се смесят, все са като трън за средата си. Уви. Това беше първото ми голямо житейско разочарование — произнесе тя с оттенък на горчивина, но и гордост от житейския си опит.

— Прощавай, ама на колко години си? — не се сдържа младежът. — Питам, защото не си те представям кога си успяла да поживееш в Толерантните зони!

— На двайсет и пет, карам двайсет и шестата.

— Уха! — изуми се Фери. — Набори сме! Ей, радвам се, че сме толкова младолики, връстнице! Ха-ха!

Тя отвърна на смеха му. Приятно се приказва с това момиче, реши Ференц.

— Не, наистина — каза той. — Рекох си, че си на деветнайсет или двайсет.

— И аз си го помислих за теб. Че си най-много на двайсет и три.

Замълчаха за миг, взаимно поласкани.

— А какво ще купуваш? — отново сниши глас до конспиративен шепот Фери. Ръката му, то се знае, бдеше на пост, като показалецът усилено чешеше несъществуващ сърбеж отстрани на носа.

— Работна глава за електрическа самобръсначка, евростандарт за модел тип тринайсет. Не е за мен. За гаджето ми. Искам да му направя подарък за рождения ден.

— Че…

— Мрежичката и ножчетата трябва да са позлатени.

— Оле… Това…

— Не е снобизъм! Той е алергичен към разни метални сплави и се бръсне рядко. А боде! Ще ми смъкне и ожули кожата от лицето и от… — тя млъкна отсечено, очите й влажно блеснаха, по бузите плъзна руменина. — Дращи, разбра ли! — сърдито довърши Инга. — Дере като телена четка. Така че — тонът й стана по-ведър и мечтателен, — правя подарък на него, но всъщност е за мене си… Трудно се намират такива глави — продължи делово. — Вносни са, от Русия. За богаташи. Половин грам злато има по цялата, обаче — за престиж! Но за мен, тоест за Жорж, това си е потребност! За съжаление не мога да си позволя да похарча пари от сметката си. Ограничиха ми харченето по искане на мащехата, стисната гръко-французойка, проклетия колкото си искаш!

— Ама ти си пълнолетна! Откъде накъде ще зависиш от родители!

— Да, но оная е адвокатка и заради исковете й банката ми е наложила рестрикция до окончателното разглеждане на тъжбата… Бюрократична простотия! Баща ми е инвалид и боледува, а неговата е тръгнала да ме съди за издръжка! То бива, бива, ама чак толкова тъпи закони…

— Машината?

— Не знам. Според мен в случая със семейното право бъркотевицата се създава от бюрократите, законогенериращият сегмент се мъчи май да внесе яснота, но нали всичко минава през парламента, пък там… сам знаеш какво е. А иначе Машината също си я бива! Чу ли какво разправят? Че била генерирала законопроект за задължително имплантиране на преводаческите компоненти! Вече ще сме без слушалки, които да можем да изключваме когато искаме! Ама какво ми е виновна Машината де, то програмистите ги вършат едни… а пък ни лъжат, че бъркането в базовите програми на Машината било невъзможно извън законовата процедура! Да-да! Тоталитаристи проклети!

— Наближаваме, струва ми се — Фери посочи инфотаблото в салона, припряно сменяйки темата. Разбира се, приказки от този сорт бяха само теоретично опасни. Никой няма да те санкционира за ГОВОРЕНЕ против съществуващите порядки. Само че рано или късно говоренето се превръща в ДЕЙСТВИЕ, поне сред част от любителите да приказват крамолни речи. Не беше наясно на какъв етап от прехода от думи към дела се намира Инга. Хич не е хубаво да попаднеш в полицейските списъци като познат на екстремист…

Инфотаблото сочеше: МЕЖДУСЕКТОРНА ЗОНА 034. След малко и гласовият информатор съобщи същото на евроесперанто версия „Универсална“. Която съвсем не беше универсална, освен подверсиите й, използвани от различни специалисти като техници и инженери, например.

— Имаме още пет минути — каза Инга.

Зад прозореца продължаваха да се простират афсидните полета, зад тях хоризонтът бе заграден от двестаетажните масиви на близката урбанизирана територия. Трепкането на префучаващите пръстени на държачите-движители на плъзгача стана различимо, мотрисата гасеше скоростта си.

— Ти добре ли си скрила класьора с марките? — сети се да попита Фери. — Внимавай! Циганите НАИСТИНА са големи джебчии!

— Погрижила съм се, няма страшно. Даже и кредитната ми карта е в сутиена.

Ференц за миг се разсея, визуализирайки сведението.

— Е, кредитни карти не крадат… за какво са им…

— Абе недей така лекомислено, от една приятелка чух, че циганите търсят карти от клиентите си. Имам една почти изчерпана, мислех нея да разменя за „бижуто“ за Жорж, но може да имам по-сериозни неприятности от една глоба за нерегламентирана търговия! Даването на лична кредитна карта е криминално деяние.

— Искаш да кажеш, че циганите са се научили да неутрализират чипа за разпознаване на собственика на картата? Стига бе!

— Щом продават и оръжие, картите са им от лесни по-лесни.

— Брей…

Последната чута информация бе изненадваща за младежа. Но, като поразмисли малко, най-вече сещайки се за всичко, което бе чувал за циганските битаци, си рече, че не би трябвало да се учудва. Всичко, което е мъчно за придобиване вследствие на високо данъчно облагане поради категоризиране на стока или услуга като луксозна, или пък като ограничено за ползване, или със специално разрешение — всичко това циганите или го имат, или могат да го доставят. Не да посредничат и да свързват клиентите за директна сделка. Те са прекупвачи. Вземат го от едно място и го дават на друго. Тоест — пак посредничество излиза, но без преки контакти на източника с крайния потребител. Вероятно и клиентите в повечето случаи ги устройва такава практика на тотална анонимност. От циганския битак няма по-надежден на тема неизтичане на информация посредник. Каквото и да вземеш там — не може да се проследи откъде е дошло. Каквото и да дадеш — не може да се научи за кого е предназначено. Така че…

— Аз онзи ден ходих до Междусекторна 802 — каза Инга. — И се опитаха да ми пробутат менте глава за самобръсначка, на всичко отгоре за друг модел и нестандартна. Нали ще ми помогнеш? Просто да ми дадеш кураж… да съм сигурна и спокойна, да не взема пак да им се хвана на лъжите…

— Е, разбрахме се! Хайде, спирката ни наближава…