Европолис: Битакът

7. Един дъждовен есенен ден

Завитите с найлон каруци пъплеха по изоставен път с разбит асфалт, изпод по-небрежно прикритите надничаха лица на дечица, опакованите по-надеждно съдържаха лъскави кашони за марковите и мърляви чували за насипните стоки. Няколко стари автомобила със запотени стъкла следваха колоната, от последната се чуваше музика. Катунът се местеше на ново, по-топло място. Не чакаха да дойде полиция или скинхедс да ги прогонят, самият сезон ги пъдеше.

Изоставиха мястото на този битак, отрупано с боклуци, от които нямаше полза да се предават за вторични суровини. Сутринта се веснаха неколцина клиенти, те щяха да разнесат мълвата, че пазарът в Междусекторна зона номер еди-коя-си е закрит.

Керванът пътуваше, шибан от студените дъждовни капки, към нов терен за търговия с каквото падне. Под найлоните децата се боричкаха и кикотеха. На капрата възрастните уреждаха вътрешни сделки, уговаряха сватби или разтрогваха предишни договорки в този смисъл. Млади момчета и момичета зубреха речници и разговорници, като скришом си пускаха ръце и си разменяха похотливи или ревниви погледи, докато не се намесеше някоя стара циганка да им се скара.

И винаги имаше поне един човек сред ромския катун, който, безгрижно и радостно, че просто живее и диша, пееше с цяло гърло. Едни го слушаха, други му пригласяха, трети подхвърляха закачки, че реве като магаре.

Катунът се местеше там, където според повечето хора в него имаше повече щастие, повече свобода и повече лесна печалба.