Европолис: Битакът

3. Същият, но вече не много слънчев есенен ден — ранен предиобяд

Мотрисата със свистене си замина нататък, а Инга и Ференц останаха на издигнатия над земята перон заедно със стотина разделени на групички или самотни хора, които се оглеждаха крадешком и подозрително един друг. После забиха погледи под нозете си и тръгнаха към стълбището — гол бетон без облицовка, грапав, грозен, потискащ. Под козирката на спирката обаче имаше видеокамери, затова всеки гледаше да сведе лице с надеждата, че няма да фиксират физиономията му. Напразна надежда. Но пък всеки може да си декларира покупката после пред данъчните и така да излезе от опасното пространство край ръба на закона, макар че защо тогава ще пазарува от битак? Или пък винаги може да се оправдае при възникнали усложнения, че, да, бях при циганите, ама нищо не съм купувал, нищо не съм разменял, само гледах, любопитно ми беше. И понеже все още се спазват гражданските права — благодарение на безпристрастната и неподкупна Машина, която обаче бди също и за най-дребното ти нарушение — може и да минеш между капките.

Инга хвана новия си познат под ръка, от което Фери изправи гръб, изпъчи гърди и глътна корема, а чак след това обърна внимание на шепота й:

— Ей онзи там, дето върви с вдигната яка на шлифера и е с шапка и очила, по една случайност го познавам. Гаден бюрократ! Лицемер. Уж осигурява съблюдаването на законите. А какво търси ТУК тогава?! Сега разбра ли, защо никой никога няма да забрани битаците и няма да тормози клиентите и търговците? Освен от време на време да провежда хайки за пред „общественото мнение“. Ха-ха. Общественото мнение. Същото, дето крачи, нахлупило кепета на очите право към циганските сергии! Заедно с чиновници на държавна служба… Впрочем, това е добре, че го виждам. Значи няма да налетим наистина на хайка…

След няколко крачки Фери тихо рече:

— Много си печена и отракана, гледам… затова ти се чудя, как така си за първи път на битак?

— Ами защото смятам битаците за гадост. И все гледах да не ми се налага да ги ползвам за нещо, дето изведнъж се оказва, че при нашето изобилие е трудно да си го осигуриш.

Фери се опита да си представи нормален живот без консумация на неща, които наистина мъчно се осигуряват без услугите на циганите. Малко се смая, че модерно облечено момиче с красиви дрънкулки по нея се придържа към подобна монашеска философия. Интересна птица е тази Инга. Придобиването на излишни неща е излишно! — такива лозунги имаше по едно време. Само че тогава Ференц тъкмо завършваше гимназия и оттогава се научи да прави компромиси. Инга явно е свиквала по-трудно. Странно момиче. Можеше да постъпва като него — той уговаряше приятели да му донесат това или онова от битака. Не си падаше по рисковете извън определени граници. Само че днес… както и предишните няколко пъти, нямаше как, наложи се сам да си върши работата. Защото личните ангажименти се вършат лично. Навярно тъкмо от този принцип се е ръководела Инга. Иначе би ли дошла на място, което смята за „гадно“?…

Поне в това определено си приличаме, помисли си младежът. Мисълта бе приятна, той се отнесе и без малко да се спъне тъкмо пред стълбището. Инга го подпря, което изпълни Фери с противоречиви чувства — лек срам от неловкостта си… но и вълнение от по-плътния допир с тялото й. И не забеляза, че в този миг хич не се сети за Илона…

— Извинявай — рече гузно. — От нерви е.

— Кураж, с теб съм! — изкиска се в отговор Инга.

Заслизаха по стълбите. Последните неизключили своите слушалки хора припряно докосваха ушите си. Стъпала, стъпала — безброй боклуци и кал по тях. Една площадка, втора… на стената — надпис със спрей: МАШИНАТА НИ ПОРОБВА!

Да-да, рече си наум Фери. Машината я построиха и включиха към държавната администрация и сферата на обществените услуги, за да улеснят административното обслужване на гражданите, а като следствие от това — да преборят корупцията, да притиснат в ъгъла организираната престъпност, да решат проблемите на общуването между различни малцинства и мнозинства.

А то какво стана… Но пък чак поробване! Е, погледнато от друг ъгъл… Дощя му се да сподели мнението си с Инга.

— Имало още отчаяно смели хора — подшушна той на спътничката си, докато подминаваха надписа. Разчиташе да спечели още малко точки в очите й.

Тук обаче не позна. Презрението й се чу дори в лекия като дъх шепот:

— Камерата го е заснела и са му лепнали миниатюрна глоба за хулиганство и повреда на държавно имущество. И сега се мисли за герой! Ако е толкова смел, да си го напише на челото!

— По-добре ли е да хвърля бомби по камерите? — засегна се кой знае защо Фери.

— Тогава е престъпник и два пъти глупак от предишното! — отряза Инга.

Излязоха изпод мъчно различимата заради появилите се сивкави облаци сянка на перона. Енергийно-суровинните площи се простираха нашир и надлъж. Фери и Инга спряха, за да се огледат. Другите клиенти май бяха по-информирани, защото без да се бавят поеха по една пътечка между лехите черни механични слънчогледи. Двамата младежи ги последваха.

От апаратите за изкуствена фотосинтеза се донасяше звук на мъртво бръмчене-клокочене-шумолене, изкуствено и сухо. Инга се намръщи. Шумът явно й бе неприятен.

Я как се вкисна момичето, помисли си Фери и приятелски потупа по лакътя спътничката си:

— Не им обръщай внимание, те така си вибрират. Не е като да стърже или да пищи като в роботизиран завод, чак зъбите да те заболят…

— Звукът е най-малкият ми проблем — отвърна Инга гнусливо. — Тръбите. Едните отвеждат първична биомаса към фабриките за синтеза. До тях са кабелите за поемане на излишъка произведена електроенергия. До тях — тръбите, по които помпите тласкат тор, необходима за фотосинтезата. Органична тор. Откъде според теб идва?

— Ами…

— От кенефите на гигаполиса! — троснато го прекъсна момичето. — Лайна! Човешки лайна. Защото няма животински тор, той е само за екофермите!

Наистина, рече си Ференц, така е. Екофермите, които произвеждат „естествени“ продукти, не са повече от двайсетина за целия континент. И понеже там отглеждаха генетично подобрени животни, от които под упойка се отстранява ненужна им мускулно-сланинена маса, там си се и произвеждаше нормален животински тор, никъде другаде.

— Хм — каза Фери, надявайки се да бъде разбран правилно и положително.

— А, да, смесват го и с отпадъци от фабриките за синтеза — продължи девойката сприхаво. — Пак лайна!… Извинявай, много съм гнуслива… И ако дадеш някой циганин да ме ПИПНЕ, ще пищя! Освен ако не повърна преди да се разпищя.

— Ъ…

— И ти не ги пипай. Те знаеш ли откъде вземат ток? А храна? От клиентите по битаците? Глупости! Само тарторите им ядат каквото ядем ние. Останалите просто режат тръбите, за да източват суровина за примитивни продоволствени синтезатори, да хранят конете си… а съм чувала, че дори и ТЕ я КОНСУМИРАТ направо, без преработка! А пък, може да знаеш, всички тръбопроводи са еднакви наглед, белязани са с микромаркировка, та затова циганите често бъркат коя точно да срежат. И ги удря ток или заливат лайна! Представяш ли си?! — довърши Инга и потръпна от отвращение.

Фери също усети леко гадене. Беше чувал за такива работи, разбира се. Не беше вчерашен. Само че досега нито беше се замислял, нито, ако се замислеше, не го приемаше толкова навътре. Обаче като чу това от Инга… някак взе да му пука.

А тя не мирясваше, макар да се сдържаше да не повишава глас. От вълнение навярно акцентът й съвсем изчезна, но пък тук-там в речта й се мяркаха немски думи, които тя машинално поправяше:

— И тия кражби им се РАЗМИНАВАТ, доннерветтер, по дяволите! И наистина, какво могат да им направят? Да ги тикнат в затвор? Вдига се врява до небесата за нарушени права на едно беззащитно малцинство и врявата я вдига бюрокрацията от най-далечния от мястото на инцидента сектор. После, като им се случи под носа, предишните оплюти от колегите си бюрократи си го връщат. А дори да се размине оне скандале, без скандал — къде толкова затвори?… Интеграция! Как пък не! Нали с тая идея ги вкараха в Толерантните зони! Унд вас? И какво? Шайзе! Мамка му!

Ференц смутено я следваше, тя бе извадила отдавна ръката си от сгъвката на лакътя му. Крачеше подире й и не толкова я слушаше, колкото гледаше да не настъпи някоя тръба, подала се от земята като пластмасов корен. Тю, да му се не види, от тия нейни приказки взе да му се струва, че от тръбите СМЪРДИ. А не би трябвало — херметични са.

Херметични, да. Докато не мине някой циганин с кирка и кофа. Или с кирка и акумулатор. А после се прибира — целият омазан с говна… или с щръкнала коса, изгорени пръсти, заекващ и с тикове по мургавата физиономия. Пфу…

— Не е имало никаква идея за интеграцията им! — каза й почти грубо, за да я накара да млъкне. — Като пълноправни граждани те участват в избори и референдуми и търгуват с гласовете си. Ако не са те, поне на четвърт от бюрократите на изборни длъжности ще им изстинат местата!

Инга спря и се обърна, с незнайно от какво просветлено лице.

— Нали? — жадно попита, хващайки го за ръката. — Правилно! Точно бюрократите са виновни, не циганите! Въпрос на култура, не на етнос… — Изведнъж тя посърна, но продължи да стиска ръката на Фери, който се клатушкаше, мъчейки се да запази равновесие след рязкото спиране, което предприе, за да не се блъсне в нея. — А с Жорж изобщо не може да се говори на тая тема! Той е толкова ЛОЯЛЕН!

Неволно Фери въздъхна. Илона също не обичаше да приказват за обществени проблеми. Не че на него му допадаше кой знае колко тази тема. И все пак — за някои неща просто не може да се мълчи. Не бива. От друга страна — никога не би нарекъл Илона „лоялна“. Тя имаше вкус към забранени неща. Удоволствия предимно. При двеста артикула легални опиати тя предпочиташе да търси нещо все още неразрешено дори под лекарски надзор. Пред позволените в частна обстановка забавления тя предпочиташе публичните, от ония дето попадаха под удара на разпоредбите за прилично поведение…

— Бюрократите са виновни — повтори по инерция Инга. — Те приемат кретенски закони, а понеже Машината е тази, която непосредствено следи гражданите да ги спазват, разни там „бунтовници“ пишат „Долу Машината!“. Дай на човек всичко, а той вместо да тръгне да става по-добър, ще се превърне в прасе… — довърши съвсем тихо и с това гневният й заряд, вероятно породен от борбата й с погнусата от афсидните тръбопроводи и от близкия битак, се изчерпа. Тя стеснително издърпа дланта си от изтръпналите пръсти на Фери, обърна се и продължи по пътеката.

Около минута вървяха в мълчание.

— Не те попитах ти какво търсиш при циганите — внезапно се обади Инга.

— ККС — отвърна младежът. — Краен кухненски синтезатор. Легално струва три хиляди евро без екотаксите, ДДС-то и акциза за категория лукс. Такъв само го зареждай с хранителни брикети средно качество и ще ти изплете от белтъчните нишки почти истинска сочна пържола готова за незабавна консумация. Осемстотин вида вкусови аранжименти. Ниска консумация на енергия. Експлоатационен срок без ремонт — пет години. Качеството на хранителните продукти е почти неотличимо от гарантирано екологичните дето са само за милионери. По принцип функционира без допълнителни консумативи, но можеш да добавиш малко зеленчукова каша от екомарките. И ще ядеш евтина, но отлична манджа, почти като богаташ. — Фери тежко-тежко въздъхна. — Не мога да си го позволя легално, на социални помощи съм, ти знаеш колко строго се контролират доходите и разходите. А не почвам работа, понеже уча като зубрач да си взема провалените изпити, само така ще се прехвърля друга специалност…

— Толкова ли ти е наложително? — учуди се Инга, без да се обръща. — В смисъл, имаш минимума, пък и си само временно така… нима не можеш да устискаш малко? Вместо да рискуваш да ти лепнат черна точка в биографията.

— Приятелката ми — каза гузно Фери и почувства, че е излишно да продължи да обяснява.

Стори му се, че по гърба на Инга премина вълна отрицателна емоция.

— О, приятелка значи — сухо реагира тя.

Продължиха още десет минути по пътеката. А после съвсем изведнъж афсидното поле свърши.