Европолис: Битакът

4. Есенен предиобед — Битакът

Пътеката излезе на открито. Пред тях се намираше дере с полегати брегове, по каменистото дъно на което шаренееха парцаливи палатки, разхождаха се коне, щъкаха невъобразимо мърляви деца и кучета, а клиенти и търговци стояха на раздалечени на няколко метра купчинки и преговаряха. До тях имаше кашони и торби със стоки. Гълчавата бе съвсем умерена. Миризмата — поносима. Чуваше се ориенталска музика.

Инга и Фери се спогледаха и тръгнаха напред. А насреща им вече бързаше един върлинест търговец с ярка лъскава риза и мръсни панталони. Златни пръстени и гривни святкаха по ръцете му, светеше и златен зъб в устата му.

Попита ги нещо, Инга отвърна и циганинът, без никакви слушалки и програми за машинен превод, нахакано забъбри на унгарски. Кой знае защо се обърна към Ференц.

— Какво ща търсиш бе, бате? — радостно запита циганинът с характерния си гърлен акцент, при който всички гласни се усещат като твърди и многобройни, а съгласните звуци са ударени и разредени като летви на декоративна ограда. — Всичко имаме тука, само казваш и ти го носим! Нема лъжа, честен кръст ти правя пред тебе… Искаш ли момиче? Младо момиче, чисто… Не щеш? Момче? На час, на ден, на седмица, постоянно даваме.

Фери се изпоти, смутен и възмутен най-вече от безочието на търговеца да предлага човешка плът, и то в присъствието на онемялата до него Инга.

Да, циганите продават и плът. Лесна, достъпна, млада плът. Неволно Ференц проследи показалеца на циганина и отдалеч успя да забележи няколко напъпили мургави девойки, перверзно привлекателни мърли, които блеснаха безсрамно с очи в неговата посока. Дългите им коси висяха на масури, а прелестите надничаха през цепки в дрехите — къде скъсани поради овехтяване, къде нарочно заради модата или с цел да привличат лакоми погледи. Разбира се, сто на сто сред клиентите са довтасали и мераклии. Сексуални консуматори на деца.

Циганите предлагат всичко — без данъци, без гаранции, без ограничения. Легални и нелегални стоки. Банални и екзотични услуги — от проституция до поръчка за убийство. Винаги това, което предлагат, е изгодно — стига да внимаваш да не те метнат.

Тия са всемогъщи, изведнъж се уплаши Фери. Могат да си позволят онова, което никой друг не може, не смее или го е срам да си позволи. Могат! И не защото са смели — напротив, страхливи са всеки поотделно. Ала заедно, в глутница… досущ бездомните псета, дето уж нищо не струват пред породисти вълкодави и други бойни породи кучета.

Те знаят езици. Всички европейски диалекти, че и по-далечни. Те не се нуждаят от много, за да оцеляват. Те са като варварите край стените на Древен Рим. Отначало плахи, досадни, уж безобидни, а после — съкрушават античната цивилизация… Но нима наистина в ТЯХ е проблемът? Те просто запълват места и пространства, от които ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ цивилизовани люде са се отдръпнали поради леност, поради високомерие, поради нежелание да си цапат ръцете… защото им е удобно.

Даже клошарите, сети се Ференц, които не са цигани, не се захващат с „непрестижни“ дейности. А в битово и хигиенно отношение дори падат по-ниско от катунарите…

А на тях — циганите — удобно ли им е да живеят по този начин? ОСЪЗНАВАТ ли своята сила, своето реално влияние върху живота на Европолис? Вероятно — не. Просто не ги вълнуват чак такива големи неща. Те са малки хора и предпочитат да се занимават с дребни неща — също като всички останали „велики“ и „малки“ народи. Разликата е във винаги безликата и винаги нечовешката въпреки човешкия си състав държава. Тя е способна да прави ГОЛЕМИТЕ работи — катедрали, аутобани, заводи, огромни кораби и самолети, партии, армии и войни. И държавата — тя ОСЪЗНАВА силата си и не се колебае да я използва. Спират я само честите дребни аварии, породени от излизане от строя на „винчетата и зъбните колелца“, тоест заради слабостта на хората, чиновниците, които я изграждат. Затова измислиха Машината — да сведе негативните страни на човешкия фактор до нулата. Америка и Канада също си имат такава Машина. Индия — и тя, даже май са две. Азиатските колоси — със сигурност. Но навсякъде тя се прилага по малко по-различен начин, само в началото следваха челния европейски опит, сега е друго…

Машината оптимизира дейността на институциите, координира ги, обединява ги в единен организъм. Ала в същото време настоява нищо да не остава безнаказано или, респективно, невъзнаградено. Тя не разбира от далавери. Тя следва буквално официално прокламираните цели, стреми се да реализира ИДЕЯТА за държава както я пишат пропагандистите. Машината не познава ИСТИНСКАТА природа на държавата, смята я за формация, създадена да СЛУЖИ на хората.

Чиновниците си сложиха таралеж в гащите с тая Машина. В началото дейността й допадна на всички. Особено на полицаите — защото им позволи да избият мафиите като бесни кучета. Ала после…

После се оказа, че законът е за ВСИЧКИ, без изключения. А това вече не се хареса. И то на МНОЗИНА. Парадокс? Вероятно. Щом има такива, които плачат за времето отпреди Машината, а в същото време признават, че светлото минало е било бая тъмно…

Така е, защото човешката природа е слаба. Стоиците, фанатиците и аскетите са малцинство. Останалите хора са развратни, лакоми, корумпирани, мързеливи — било тялом, било духом. И се противопоставят на Машината, която сами са създали и програмирали, създават й пречки, подават й неверни данни, а и държат последния коз — предложенията на Машината трябва да се одобряват от хората, преди да се превърнат в решения и инструкции за действия. Така Реалността се бори с Идеята — всяка по свой начин привлекателна, всяка по свой начин отблъскваща… и страшна.

Но нима е ТРУДНО да се поддържа БАЛАНС и РАВНОВЕСИЕ?! — запита се Фери. — Никак не е трудно. То си се поддържа де, само че несъзнателно и СТИХИЙНО. Направо да се смаеш, шашнеш и да ти захлопат дъските — РАЗУМНИТЕ хора постъпват като НЕРАЗУМНИ животински стада. Не волята им регулира и насочва, просто нещата се случват. И цялото това нещо най-прегледно личи на примера с циганите. Не те са факторът, не са причината, а следствието.

„Може би е по-добре, че циганите са тези, които ни правят едно цяло, нас, доброволно разделените на етнически сектори? — помисли си Фери. — Можеше да е някоя тайна секта, партия, терористична организация…“

Ами ако тъкмо такива тайни конспиратори се КРИЯТ зад тия лъжливи, мръсни, чевръсти, страхливи, нахакани, ловки, крадливи, досадни, понякога опасни, но всъщност жалки пред живущите между четири стени хорица? Ами ако…

Ференц успя да се овладее и пъхна листчето с поръчката си в ръцете на циганина, започнал гласно да недоумява от какво е предизвикан стъкленият поглед на клиента. Търговецът млъкна и с видимо усилие започна да чете. Справи се някак и вдигна глава.

— А за нея — посочи Фери, — златна глава за самобръсначка! Ето такава. Инга, покажи му какво точно търсиш!

Момичето протегна с два пръста снимката. Личеше, че повече няма да я докосне.

Търговецът внимателно изучи снимката, след което запита:

— А с какво ще правим бартера, бе бате?

Беше обещаващ въпрос, но Фери се сдържа да не покаже радостта си.

— Нека първо да видим имате ли ги? Носим стока за поне пет хилядарки. Ще стигнат ли?

— Абе — махна с ръка и се ухили търговецът, — не стига, ама понеже си готин, от мене да мине!… Чекай тука, бате. Ей сегинка идвам.

— Излезе ни късмета и на двамата — каза Фери на Инга, когато циганинът се отдалечи, подвиквайки в движение към шатрите, откъдето сюрия деца измъкнаха одрани и прокъсани сакове и се завтекоха насреща му. — Сега само трябва да внимаваме… Дай ми класьора с марките, аз ще се пазаря…

След по-малко от половин час, когато Ференц се убеди, че избраният модел синтезатор работи, дори и стикер-чипът му дава сигнал като легално купена стока, а Инга след придирчив оглед призна нужната й придобивка за отговаряща на изискванията й, циганинът съвършено изимитира изблик на сърдечност, като рече:

— Ха честито, със здраве да си го ползвате!… Нещо друго да ви требва? Порно, програми без ограничители, алкохол, цигари? Момиче за дваминка ви? А да залагате на хазарт, а, бате?

Фери обаче най-категорично показа, че сделката е приключила и търговецът се разкара с ръце в джобовете. Хлапетиите под надзора му помъкнаха кашони и торби обратно към шатрите.

Когато опакова синтезатора, успя да го вмести в раницата и се изправи, видя, че Инга му протяга антисептични салфетки да си избърше ръцете.

— Да се махаме — каза й той. — Прибираме се.

Кой знае защо, беше му тъжно, че „излетът“ на практика е свършил и скоро всеки от тях двамата ще си хване пътя…

Тайничко се надяваше, че може би по същия начин се чувства и тя.