Фалшификаторът от черния кос

1. Аз

За моя първи, истински мой първи случай аз си спомням със смесено чувство на срам, умиление и яд. И днес дори, когато съм вече стъпил на крака и имам зад себе си няколко безспорни сполуки, ония не много далечни дни на напрежение, безсъние и кръв ми се струват като кошмарен фарс, в който аз съм играл първостепенна, но не съвсем завидна роля. При все това обаче сега, седнал пред пишещата машина, аз си обещавам да бъда откровен. Пред вас и главно пред себе си. Няма да скрия нищо, даже и онова, което би ме направило смешен.

Но нека, преди да почна, за да имате бегла представа за моята личност и за да избягна всякакви по-нататъшни литературни описания на главния герой, какъвто в този разказ съм по неволя аз, ви дам няколко кратки данни за оня безумно млад, много горещ и безкрайно наивен човек, който правеше първите си стъпки в един колкото романтичен, толкова и груб занаят — занаята на Шерлок Холмс. И тъй:

Име — Николай Карлов. Възраст — 26 години. Тегло — 74 килограма. Ръст — 1,75 м. Очи и коса — кестеняви. Лице — обло, с предизвикателно оптимистичен вид, породен от високо вдигнатите като дъги вежди и извитите като обърнати запетайки ъгли на устните.

Особени белези — късогледство и очила с черни рамки. Още по-особен белег — не понася пропасти. Образование — юридическо. Специалност — криминалистика. Професия — младши инспектор в криминалния отдел. Владее руски и френски. Хоби — рисува (малко!). Страда от склонност към заплесване и фантазиране. Има си приятелка… Но това е вече друг въпрос и време е да почна.

А се започна с доларите.

2. Шефът Мирски

Имаше ги всякакви — по един, по пет, по сто, но повечето бяха десетачки — от едната страна с Белия дом в средата и старомодния автомобил пред него; от другата — сиви, с навъсения лик на Хамилтън и обещанието, че съкровището на Съединените щати на Америка „ще плати по искане на предявителя десет долара“.

Бяха много, някои протрити и смачкани, други — нови, сякаш току-що излезли от печатницата, и покриваха тежкото и проядено от годините и цигарите писалище на шефа. Лупата се плъзгаше върху тях и леко деформираше номерата на банкнотите и акуратния подпис на ковчежника на съкровището на Съединените щати, така добре познат и на двама ни.

— Е, и какво конкретно ще кажеш за това? — изръмжа Мирски.

Беше горещо, тежко и задушно, отвън долиташе дразнещото скърцане на напечените от августовското слънце трамваи.

— Добра работа — рекох и дори не скрих възхищението си.

— Какво добро има в нея! — кисело отвърна той, като разхлаби вратовръзката си и хвърли към мен неприязнен поглед. Моят оптимизъм редовно го изкарваше от релсите. — Запалили са цялото крайбрежие, а ти — добра работа!

— Искам да кажа — изкашлях се дипломатично, че е направено майсторски. Отдавна не сме се сблъсквали с такова изкуство.

— Николай, моля ти се, задръж изкуството за себе си! — страдалчески изпъшка той.

Беше задушно, навън трамваите неистово пищяха, хората отиваха на море, по размекнатия асфалт припкаха жени с поли над коленете, а ние двамата се бяхме заврели в тази дупка на петия етаж и след час трябваше да дадем отговор на Големия шеф за това „нечувано безобразие“ и за „решителните мерки“, които следваше да вземем.

Вдигнах една банкнота срещу светлината.

— Във всички случаи това не е нашенска работа — казах предпазливо.

— Не бързай, не бързай! — Мирски извади огромната си шарена кърпа, прочута сред всички оперативни работници и дори в престъпния свят: изглежда, че притежаваше няколко дузини от същия вид и цвят, и избърса потта, която се стичаше по дебелата му космата шия, сетне дълбоко въздъхна: — Де да имаше сега една студена диня, ама такава, че да пращи!

— Има сведения, че неотдавна в Германия е открита партида подправени купюри от по 10 и 100 долара — казах, като отпъдих примамливата картина на пращящата диня.

— Е, и?

— Тия дни за Златните пясъци е заминала голяма група западногерманци…

— На Златните пясъци има петдесет хиляди западногерманци, а по Черноморието три пъти повече летовници от Западна Европа, Англия, Скандинавските страни и Америка.

— Да влезем във връзка с Интерпол…

Мирски мина към зарешетения прозорец, погледна към потока коли, които се носеха като макетчета към гарата, хвърли поглед и над зелените динени планини, които се издигаха пред пазарните щандове отсреща: явно искаше да скрие раздразнението си. Обикновено той ми прощаваше разгорещената прибързаност, но днес тя явно прехвърляше границите на неговата снизходителност. Вина за това имаха и жегата, и минижупите по асфалта, и августовското скърцане на трамваите, и тия хиляди долари на масата… Той прецеди през зъби:

— Слушай, Николай, тия книжки са намерени във Варна, в Пловдив и София, и то почти едновременно. Открити са в обменни гишета, в банки, в магазини на Кореком, в игралния дом на Златните пясъци… Не ти ли подсказва това, че имаме работа с добре организирана банда, и то конкретно нашенска?

Упорито вдигнах рамене — скромна демонстрация на желанието ми да мисля самостоятелно. Наистина аз уважавах своя шеф, но понякога го намирах твърде елементарен. Мирски беше от ония кадри практици, които влязоха в криминалния отдел веднага след войната и носеха със себе си много от чертите на онова време, а за мен, пък и за други млади колеги основният белег на тия кадри бе липсата на въображение.

Гледах мощните плещи на Мирски, едрата му нискочела глава, която му придаваше вид на дремещ лъв, малките му сиви, остри очи, които тъй добре умееха да човъркат в душите на арестантите, и си мислех: не, няма фантазия този човек!

Несъзнателно се приближих до прозореца и също хвърлих бегъл поглед надолу. Пропастта мигновено ме удари в мозъка, бързо отстъпих. Изкарах лулата, натъпках я и я запалих едва след третата клечка. И макар че се задавих, почувствувах прилив на увереност. Шефът явно не бе забелязал нищо.

— Другарю Мирски — казах, — ако ми разрешите, аз съм готов да се обзаложа с вас на каквото пожелаете, че тези долари са изфабрикувани в чужбина от опитни фалшификатори в добре обзаведени модерни фотогравьорски кабинети и след това са били внесени и разпространени у нас…

— … за да ги пласират по едно, по две парчета в Кореком и обменните гишета. Николай, тази хипотеза не издържа критика. Само един наивник би търсил в България широк пласмент на фалшифицирани в Америка или другаде пари. Виж, ако беше обратното — да се правят в България и да се изнасят в Америка…

— И все пак това не може да не е вносна стока. Погледнете хартията, вижте как безупречно са издокарани всички елементи, образите, буквите, цветовете… Тук е пипала много опитна ръка, а такава у нас, доколкото ми е известно, няма.

— Има.

— Къде?

— В затвора.

Отново неволно вдъхнах дима и кашлицата избухна с такава сила, че чак очилата заподскачаха на носа ми.

— Шерлок Холмс трябва да е пушил по-мек тютюн — каза Мирски разсеяно и без капка ирония, но аз бързо изтърсих лулата и я прибрах. (По онова време всички новаци в службата започваха с шикозни и по възможност английски лули. По-късно вече преминаваха към по-скромните и главно — по-евтини цигари.)

— Отдавна ли са там? Искам да кажа — в затвора? — попитах.

— Доста отдавна.

— Всички?

— Не, има още един… — Мирски се обърна към мен: по лицето му се бе разляло носталгично умиление, съвсем несвойствено за суровото му лице. — Ти не го познаваш. На времето ми създаде много работа. Световна класа… Но сега кротува. А що се отнася до облога — той доволно потри ръце, сякаш печалбата беше вече в тях, — съгласен съм. Да се обзаложим. Конкретно на една диня, при условие, че я изядем веднага.

— Както кажете.

— И да бъде студена.

— Ще се постарая.

Стиснахме си десници и след малко се върнах с голям заоблен вързоп вестници.

— Видя ли те някой? — попита Мирски.

— Минах през задния вход.

— Отлично. — Той извади ножче от чекмеджето. — Заключи вратата.

Махнахме доларите от писалището, постлахме вестници. Динята се оказа жълта.

— На късмет е — каза шефът. — На жълто много ми върви.

Освен това динята се оказа и необикновено сладка.

— Работата е там — продължи той, — че министърът на финансите беснее и чак Министерския съвет иска да занимае с тази история. Кожата ми ще одерат, ако не успея. Ясна ли ти е картинката?

— Повече от ясна — отвърнах, мислейки си, че трудно биха успели да одерат жилавата и дебела кожа на Мирски. Много хора се бяха опитвали да сторят това и винаги безуспешно: шефът съумяваше да се измъква сух от всички положения. Сега обаче го съжалих: макар и да не му одерат кожата, този път най-малко ще му я опекат на слънце. Защото, моля, Ник Карлов от утре няма да е вече в София, а далеко-далеко, където никой няма да може да го открие, никой, дори Шерлок Холмс в собствената му персона.

Мирски се прицели и ловко заби ножчето в центъра на зелената кора.

— Не, моето момче, нищо не ти е ясно. Половината хора са в отпуск, другата половина в разход. Като че без работа сме останали само ти и аз. Ние двамата срещу всичко това! — Той посочи купчината долари. — А като се има пред вид, че аз конкретно не мога да мръдна оттук, оставаш ти. Сам. Сега ясна ли ти е картинката, а?

Ясно ми беше само, че се сгромолясва отпуската ми заедно с палатката, лодката, въдицата, харпуна и всичко останало.

— Да, сега ми е вече ясна картинката — казах и в сърцето ми се надигна злоба към всички долари на земята, към всички фалшификатори и към техните преследвачи, включително и към този петдесетгодишен старик отсреща, който жадно хрускаше диня, бършеше врат с огромна шарена кърпа и ме пронизваше с малките си всевиждащи очи.

— Не, пак нищо не си разбрал — съчувствено въздъхна той. — Жегата е размекнала мозъка ти. Казах: със случая ще се заемеш ти, ще го ръководиш ти, конкретно, на своя пълна отговорност.

Бавно се изправих, гледайки недоверчиво шефа:

— Сериозно ли говорите?

— А как иначе!

— Големият шеф?

— Съгласен е. Само че отпуската ти…

Виждах лукавите искри в зениците му и все още не можех да проумея простата истина, че след двегодишно чиракуване на мене ми възлагат една извънредно отговорна задача, първата ми самостоятелна операция, и то, кажи-речи, от национален мащаб.

— Но защо точно аз?

— Защото няма друг. Пък нали си и художник…

— Какъв художник съм аз!

— Тъкмо за този случай. Казваш — изкуство. На ти изкуство, но открий майстора му. Освен това рано или късно все трябваше да почнеш с нещо конкретно, нали?

Сега вече в очите на Мирски нямаше и следа от лукавщина. В тях даже можеше да се прочете завист. Заради моя първи случай ли, кой знае… Неговият първи случай беше отдавна потънал в миналото.

— Почваш веднага — подхвана той. — И без това сме закъснели. На твое разположение е всичко, което ни е останало, въпреки засухата. На твое разположение съм и аз, стига, разбира се, да се нуждаеш от моята помощ.

— Разбира се, разбира се… — изрекох аз, без много да го слушам, и свалих очила: бях заслепен от внезапно открилото се пред мен видение на бъдещите дни.

— Е, ако позволиш, първия съвет, който бих ти дал, е да се поровиш в Кореком, да поопипаш купувачите, които са плащали с долари…

— Да, да… — мърморех аз и пред късогледите ми очи се разгръщаше гигантската битка, която ми предстоеше, битка между един новак, може би не напълно Шерлок Холмс, но все пак Николай, т.е. Ник Карлов, и ония невидими гангстери от Чикаго, Санта Фе и Макао, които наводняват страната с подправени долари, и вече виждах перипетиите на борбата, схватките с хитрите бандити, нощните бдения, преследвания с черни ролс-ройси по крайбрежните шосета, остроумни клопки, стрелбите с броунинги, кръвта по раненото рамо, героичното лазене по плажа, тайнствената самотна вила на високия бряг, в нея американци с пури в уста, с тиранти през рамо и пистолети под мишница и накрая „Горе ръцете!“ и всички ще видят кой е Ник Карлов, понастоящем мърляв „младши“, и всички ще викат „осанна!“…

— А сега прибери корите и семките — каза Мирски.

Паднах от ролс-ройса и се намерих пред остатъците от динята. И все пак ще викат „осанна“, си рекох, и решително заприбирах мокрите вестници.

— А утре ела да си поприказваме. Да обмислим какво конкретно смяташ да предприемеш. Не, няма да те безпокоя и няма да се бъркам в твоите работи — каза Мирски и отново усетих в гласа му насмешка, може би бащинска, но все пак насмешка.

(Ако тогава бях малко по-проницателен, по-късно щях да разбера много неща, но… Само си помислих: „Какво пък, нека се шегува, негова си работа. Смее се най-добре оня, който се смее последен“.)

— И гледай да не те забележи някой на излизане — предупреди той и добави: — Шерлок Холмс!

Не отвърнах на предизвикателството и с твърда крачка, очила на носа, лула между зъбите и мокри вестници под мишница аз се упътих към изхода.

Въпреки всичките ми предпазни мерки бях забелязан от постовия милиционер при задния вход. Той учудено вдигна вежди, но не ме спря.

Кой знае, може би го респектираше видът ми!

3. Кралица Елина

Бавно и предпазливо пристъпвах нагоре в мрака. Както обикновено, стълбищното осветление не работеше. И както обикновено в тая обстановка, гърлото ми се бе свило на възел. Ококорил очи до болка, сграбчил перилото с дясната ръка, аз се стараех да не мисля за бездната, която зееше под мен. Часовниците в околните апартаменти един през друг в различни гами биеха полунощ.

Бях прекарал следобеда в лабораторията, където техниците анализираха всички съставки на подправените банкноти, а вечерта се запознах с дебелите папки на фалшификаторите, които излежаваха присъдите си зад решетките. В джоба ми беше списъкът на лицата, които през последните дни бяха извършили по-значителни покупки в софийските магазини на Кореком. Разбира се, нямах намерение да атакувам фронтално: дълбоко в себе си бях убеден, че източникът на фалшивите пари следва да се търси извън страната. Впрочем към това водеха и заключенията на експертите.

На третия етаж се спрях и поотпуснах напрегнатите си мускули. После отново поех нагоре, опипвайки с крак всяко стъпало. Живеех за проклетия високо над шестия етаж в едно мансардно помещение с прозорчета към небето и с наклонен потон, от който при силни дъждове прокапваше, и всяка нощ бивах принуден да изкачвам тази тъмна голгота, състояща се от не знам колко дузини стръмни стъпала. И за да не мисля сега за тях, опитвах се да мисля за друго.

Да, мислех си, предстои едно светкавично проучване на всички тия лица от списъка. Това ще изиска много усилия, но аз нямам желание да разделям работата си с когото и да било. Такъв късмет се пада веднъж в живота. Като в театъра, когато народният артист се е разболял и в последната минута бутат стажанта на сцената, за да играе главната роля. Но, тъй или иначе, тия дни ще трябва да отида на лекар: аерофобия не може дълго да се крие, ще забележат този мой идиотски недъг, ще ме изхвърлят… Важното е веднъж да попадна на следа. Една мъничка, но вярна следа и след това всичко се разнищва като чорап. Тази следа ще отведе до чужденци, това е най-вероятното, до гангстери с имена като Хък, Сандерс и О’Хара, до дълги черни ролс-ройси, шумни нощни барове и тихи игрални домове… А после ще дойде преследването по тъмното шосе, лазенето по пясъка, американците по тиранти…

Бях стигнал. Обърсах потта от челото си, примирено въздъхнах, опитах се дори да се усмихна: ето че пак се увличам във фантазии, в пъстрите примамливи картинки, които не са нищо друго, освен сценки от детективски филми с Белмондо в главната роля, филми, по които Елина лудее… А аз не съм никакъв Белмондо, уви, още по-малко Шерлок Холмс, а само един скромен труженик в криминалния отдел и следва да мисля трезво, защото утре ми предстои много работа, макар че, откровено казано, не бих се отказал от малко преследване по тъмното шосе край пясъчния бряг…

Драснах клечка кибрит и в колебливата светлинка на пламъчето пъхнах ключа. Отворих. Влязох.

Стана течение, клечката угасна, вратата тресна след мене.

И мигновено почувствувах нечие чуждо присъствие. Усещах в мрака неговото дихание, топлината, която идваше от него. Крадец? Непознат враг? Или някой от ония, които бях помогнал да тикнат в затвора и сега бе дошъл да се разплаща?

Пистолетът бе в задния джоб. Никога не бях стрелял в човек. Ключът на лампата бе на три крачки, ако, разбира се, неканеният гост не бе изключил тока… Мислех бързо и спокойно (това качество поне притежавах още тогава). Реших, че инициативата следва да се предостави на другия, който все трябваше да се издаде с нещо. За всеки случай бавно преместих десница към задния джоб.

— Горе ръцете! — прозвуча глас, един невероятно дрезгав, фалшив глас, нито женски, нито детски, нито мъжки, но с подчертан английски акцент. Охо!…

Не се помръднах.

— Ще броя до три — каза гласът. — Не вдигнеш ли ръце, ще те направя на решето. One, two…

Вдигнах ръце. Човекът отсреща явно си преправяше гласа, и то доста сполучливо, и въпреки че имах и продължавам да имам невероятно лош слух, макар че обичам музиката и това е всеизвестно, аз усетих в тембъра му познати интонации.

— Кой сте вие? — попитах.

— Днес въпросите задавам аз — каза агресивно гласът и този път към мен долетя приятен полъх.

— Какво искате от мен?

— Минавай напред! И да не си си свалил ръцете, че ще ти светя маслото. Хайде!

През наклонените прозорчета идваше далечната светлина на летните звезди. Направих няколко крачки напред.

— Обърни се към стената! — с все по-ясен английски акцент заповяда непознатият. — Така? А сега говори! И ще си кажеш всичко, дори майчиното мляко.

— Какво например? — попитах аз.

— Например: първо — откъде идваш сега?

— От работа.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре, да допуснем, че е тъй. А какво ще правиш утре?

— Утре пак отивам на работа.

— Лъжеш! — провикна се непознатият. — Лъжеш! Ще те направя на решето. Ние имаме сведения, че утре заминаваш за Созопол.

Де да беше тъй! Отвърнах:

— Вижте какво, уважаеми, хайде, кажете ми какво искате и да свършваме, а?

— Кротко! — свирепо изръмжа гласът. — Ние едва сега почваме.

— Почвайте…

— И ще почнем!

— Добре де, почнете!

— Shut up! Ще отговаряш само когато те питат. Какво работиш?

— Аз съм художник.

— Художник! Хо-хо! Намерил кого да мята. Ти си детектив. Нашата банда отдавна знае това.

Разговорът взимаше идиотско направление…

— Казвай сега — продължи другият — кого следиш напоследък! И да не лъжеш, че ще ти пръсна черепа.

Мълчах. Гледах жълтеникавата стена и пресмятах колко крачки ме делят от човека.

— Значи не щеш да си отвориш човката, така ли? Добре, аз имам начин да те накарам да пропееш…

— Не! — изхленчих аз. — Не, ще говоря. Всичко ще ви кажа.

— Аха, това по ми харесва. Хайде, изплюй камъчето!

Въздъхнах драматично и започнах:

— На мене ми е възложена задачата да обезвредя едни бандити, дошли от Марс.

— Еха! Къде са кацнали!

— Туристи са видели ракетата им под Черни връх. Оставили са си там кораба и са хукнали към София.

— И какво търсят в София?

Аз направих няколко незабележими крачки встрани.

— Там е работата, че не знаем точно — казах. — Носи се слух, че се канят да задигнат язовир Искър.

— Че за какво им е язовирът?

— Не се ли сещате? Марсианците си нямат вода на Марс. Имат си само пресъхнали канали. Та ще си вземат язовира в ракетата и…

— Слушай, не обичам да ме баламосват. Край с втория въпрос. Сега идва третият и най-важен въпрос. И не отговориш ли откровено, свършено е с тебе. И тъй — кого обичаш най-много?

Непознатият също пристъпи към мен. И с него долетя приятният полъх: люляк.

— Артър Конан Дойл — отвърнах.

В същия миг усетих жестоко одраскване по китката си. Светкавично се обърнах, наведох се и устремно, тъй както ме беше обучавал инструкторът по джудо, аз се хвърлих с глава напред към мястото, където се очертаваха краката на непознатия. Едно тяло падна, стаята се изпълни с писъци, пъхтене, шум на боричкане, кискане и аромат на люляк…

После всичко притихна и когато зениците ми свикнаха с тъмнината, Ели лежеше до мен и се усмихваше с големите си японски очи и с пълните си и силно очертани устни, които напомняха малко, весело сърце.

— Ще те убия някой ден, да знаеш — казах аз.

— Добре — съгласи се тя. — И ще бъде предумишлено убийство. Член 100, параграф 100, алинея 100 от Наказателния кодекс.

Сега гласът й бе нейният, много топъл, с ония алтови тонове, които ме подлудяваха.

— Член 127, параграф 10 — казах.

— На мен по ми харесва параграф 100.

— Перко си ти — казах. — И даже…

Тя ме целуна и аз забравих какво още исках да й кажа.

А после през страничното прозорче надникна крайчецът на бутафорно-романтичната луна и потопи всичко в сребриста светлина. Заплува във въздуха библиотеката, натъпкана с трудове по криминалистика, право, психология, статистика и с всевъзможни — признавам си — детективски и фантастични романи. Вляво се олюляваше стативът и до него преливаше с всичките си размазани цветове палитрата. А навсякъде другаде, по всички стени висяха неуловими, призрачни лица — маслени, акварелни, графични — всевъзможните образи на моята кралица Елина: тъжна, весела, нацупена, учудена, с отпусната коса, с пристегнат кок, с огърлица, с монашески затворена якичка, със съблазнително деколте — всички нарисувани е много ентусиазъм и с още повече несръчност. Обичах всички тия Елини и когато нея я нямаше тук, с тях се чувствувах по-малко самотен.

… После тя каза:

— Хайде да стягаме багажа!

— Излишно — погледнах луната и сърцераздирателно въздъхнах: — Никъде няма да отиваме. Поне аз.

— Ама наистина ли? — попита тя с оная невероятно детско-наивна интонация, която понякога ме довеждаше до отчаяние, а по-често — до желание да я целуна.

— Честна пионерска.

Тя приседна, косите й се бяха разпуснали върху голите плещи и аз я обожавах така.

— Пак ли оня старик?

— Да. Макар че не е чак толкова стар.

— Все едно. Очите му ще издера.

— Работа.

— Работа, работа! И кога ще заминем? През януари ли, когато имам староанглийски?

Прокарах пръсти по устните й, които се смееха дори когато цялото лице тъгуваше.

— Слушай, Смехурче, този път е друго. Този път аз сам. Разбираш ли? Сам! Голяма задача. Сполуча ли — край на следенето на петляркаджиите и на купуването на дини за шефа. И ще пишат вестниците за мен, помни ми думата, и навярно ще има премия, и ще се махна от тази високопланинска кошара, в която ми се вие свят, и ще ми дадат самостоятелен апартамент, и ще се оженим, без да чакаме твоята диплома.

Тя се гушна до мен.

— Ама наистина ли?

— Е, да… — отвърнах със сдържано достойнство и още по-сдържано добавих: — Стига да успея.

Очите й, брадичката й, устните й — всичко се засмя и сега тя изведнъж заприлича на ония весели и малко загадъчни мадони от Кватрочентото.

— Но само да смееш да не успееш! Напускам те — каза тя.

— Аз пък ще те убия — отвърнах.

— Член 100, параграф 100 — пропя тя басово по съдийски, замълча, огледа се тайнствено наоколо и тихо попита: — И каква е работата?

— Гладен съм — изпъшках аз, като се опитах да отклоня поглед от нейните изгарящи от любопитство очи.

— Не искаш да кажеш, така ли? — рече тя. За миг се поколеба: да се разсърди, или не. Реши да не се сърди: все едно, рано или късно, щях да й кажа. — Добре — съгласи се тя, — аз пък ще позная и без да признаеш. — Направи важно гримаса, погледна към тавана и започна със следователски тон: — В страната наистина се е промъкнала една банда, но не от Марс, а от Хонконг. Гангстери. С три черни ролс-ройса. Снощи бандитите са прокопали тунел под пловдивския музей и са задигнали тракийското златно съкровище, онова, дето тежи 16 кила и струва десет милиона и даже повече. След това трите черни ролс-ройса са изчезнали, а бандитите са оставили само една следа: дълъг рус косъм в тунела. По този косъм ти ще трябва да откриеш цялото съкровище, трите ролс-ройса и седемте бандити.

— Защо седем?

— Защото така ми харесва. Сега ти ще закачиш един микрофон под вратовръзката и ще тръгнеш по софийските барове, за да подслушваш хората с дръпнати очи. Ама като не знаеш хонконгски?

— Ели, гладен съм — прекъснах аз нейните словоизлияния.

— И като не знаеш хонконгски, няма да откриеш златното съкровище — заключи тя. — Ето какво значи да не владееш чужди езици.

— Гладен съм — изпъшках аз.

— Добре, добре… Какво имаш за ядене?

— Не знам. Виж там, в кухнята.

Тя стана и мина под лунните лъчи. Бях щастлив…

Чух я сетне да тършува в кухничката.

— Има само малко ориз — обади се тя. — И вода. Друго нищо, ама нищичко.

— Умирам от глад — изстенах жално. — От сутринта съм ял само диня, и то жълта.

— Добре — каза тя великодушно. — Няма да лиша човечеството от такъв детектив. Ще ти сваря ориз. С вода става много хубав. И е много полезно, има витамини.

И ядохме сварен ориз без сол и беше много вкусно, и тя си легна до мен, и аз дълго не можах да заспя, мислейки си за Мирски, за доларите и за тайнствената вила край високия бряг, сетне летях с черен ролс-ройс по тъмното шосе, влачех раненото си рамо по плажа и целувах смеещите се устни на кралица Елина.

Трябва да съм заспал с усмивка.

4. Експерти

Ели още лежеше завита презглава с чаршафа, когато тихо се измъкнах от стаята и изтичах по стълбите надолу.

Бях гладен до припадане, но нямах никакво желание да правя опашки в закусвалните и направо се упътих към Централния.

В затворите отивах рядко: не обичах студените им масивни стени, нито глухите коридори, в които кънтяха налъми, нито дори стенвестниците, в които затворниците си правеха срамежлива самокритика за извършените от тях престъпления. Неизменно ме потискаха сервилните лица на арестантите, които се явяваха в следствения кабинет, готови да признаят и онова, което не знаеха, стига да скрият истината. И ако Мирски не беше загатнал за затвора, аз едва ли щях да се сетя да посетя тримата фалшификатори, които четири години вече кротко си лежаха тук и фабрикуваха с ловките си пръсти вместо двайсетолевки кутийки за пудра.

Показах им доларите. Тримата веднага се оживиха и забравили моето присъствие, с професионален интерес заразглеждаха банкнотите. Лепяха ги на прозореца срещу слънцето, опипваха ги нежно с върха на пръстите си, помирисваха ги със затворени очи, като че опитваха аромата на нов парфюм, а един нисичък с яйцевидна глава дори ги лизна. После се оттеглиха в ъгъла и полугласно и дълго се съвещаваха.

— Внимавайте! — предупредих ги аз. — Подведете ли ме, ще си имаме разправии.

Яйцевидната глава сложи банкнотата на масата:

— У нас ли са правени?

— Може би — уклончиво отвърнах аз.

— Ако са правени у нас, то тогава е Лорда. Само той. А ако не е той, ще е някой нов, когото не знаем. Ама халал му вяра!

В мишите му очички се четеше нескрита завист.

— Кой е този Лорд? — попитах.

— Не го ли знаете? Вие сте май новак.

— Новак, не новак, казвайте, кой е този Лорд!

— Иван се казваше той. Иван Бонев. Голям човек беше.

— Защо „беше“?

— Ами защото не знам какво е станало с него, откакто сме тук.

— Какво работи?

— Ако е жив и здрав и не се е пенсионирал, ще си е пак цинкограф. На времето работеше в Полиграфическия комбинат.

— Как казахте, че се нарича?

— Иван Бонев, но му викахме Лорда. Заради оня Чембърлейн отпреди войната. Като него беше той, същински аристократ, баровец, а по едно време даже с чадър се разхождаше по улиците.

Извадих от джоба си корекомския списък, прелистих го: на третата страница черно на бяло беше написано: „Иван Бонев, улица «Марица» 12“.

Убеден, че тук няма да науча нищо повече, прибрах парите и си тръгнах. На прага чух, явно предизвикателно:

— Много здраве на Лорда.

— Стига да го пипнете — добави друг още по-язвително.

Тръшнах вратата зад себе си и изтичах към изхода, където надзирателят дълго въртя ключа в бравата.

И тъй — Лорда! Нима наистина цялата история ще приключи толкова лесно и бързо? Отивам при Лорда, задържам го, той признава и — край. Но това бе прекалено просто, за да бъде вярно, и аз се помъчих да отклоня мисълта си от тази твърде ясна диря. В такива случаи най-опасното е да попаднеш под хипнозата на дадена схема, която ти слага такива плътни наочници, че не можеш да съзреш и най-елементарни истини. Но тъй или иначе, все трябваше да се почне с някого и този някой можеше да бъде Лорда.

Преди това се отбих в Народната банка. Заварих директора разтревожен: през изтеклия ден в касите на банката в столицата и провинцията постъпили нови количества фалшифицирани долари. Източниците? Все тъй обменните гишета, баровете по Черноморието, отново Кореком и пак — за трети път — игралният дом на Златните пясъци. А банкнотите са така добре издокарани, че подправката се установявала едва тук от специалисти, и то с голяма мъка.

Чистосърдечно попитах директора няма ли той някакви предположения, на което получих следния любезен отговор:

— Инспекторе, струва ми се, че това е по-скоро ваша работа. И имайте пред вид — не се ли сложи бърз край на този доларов поток, ще се получат усложнения, които ще уронят престижа на страната. Тогава вече ще загубим не само хиляда в материални ценности, а нещо много по-важно.

Плочките пред банката изгаряха от слънцето, въздухът едва се вдишваше, коленете ми се подкосяваха от глад, но аз, без дори да чуя предупредителната свирка на регулировчика, прекосих площада пред един обезумял буик с фургон и хукнах към комбината. Мина ми през ума, че трябва да позвъня на Ели и й определя среща за обед, но думите на директора още звучаха в ушите ми и те неумолимо очертаваха истинските размери на задачата: престижа на страната! Изведнъж изпитах страх: ще се справя ли? Това не са ти някакви си Хък и О’Хара, нито хонконгци в тунела под пловдивския музей, нито пък филмови преследвания по крайбрежието. Не се касае и до някакви мошеничета, които бързо можеш да тикнеш зад решетките, а до нещо много по-голямо… Помислих си, че мускулите ми са може би слабички за това голямо нещо и че е разумно да поискам помощ и дори съдружничество, но бързо отпъдих тази мисъл: ако ще гърми, нека да тряска!

Запалих лулата, свирепо я загризах и още по-свирепо се загледах в чуждите туристи, които минаваха покрай мен по булеварда и ожесточено фотографираха всичко, което им попаднеше пред очите. А може би фалшификаторът е този рус брадат викинг с протъркани джинси и камера през рамо? Или този креслив италианец с шорти и тропическа каска? Или даже тази англичанка с плосък бюст, изкуствени челюсти и свръхминижуп? Те минаваха покрай мен десетки и десетки, щракаха с апаратите си, харчеха пари, разменяха долари и някои навярно бяха фалшиви, и аз трябваше да ги открия, и от това се чувствувах незначителен като тресчица, която морските вълни подмятат без посока и без цел.

В печатницата влязох с доста понижено самочувствие (за това допринасяха и смазващите гранитни колонади пред входа) и веднага потърсих завеждащ личния състав, сух, жълт язваджия с овчи глас.

— А, оттам ли сте, другарю началник? — попита той жаловито, като видя картата ми. — И пак за Лорда… Минат не минат шест месеца, и — дайте ни Лорда! Оставете го най-после на мира. Той ни е най-добрият производственик. План изпълнява.

Обясних, че нямам намерение да нарушавам плана на предприятието, а че желая само да видя Лорда, и то по възможност, без той сам да ме забележи.

— Елате — кисело каза завеждащият и ме поведе по тежките каменни стълби.

Влязохме в някаква стая с широки прозорци. Той дръпна завесата, пред нас се откри цинкографският цех с блещукащите до ослепяване светкавици на волтовите дъги и суетящите се помежду им работници.

— Ето го там, вдясно — посочи той една полуприведена над широка маса фигура, която с резец коригираше някакво клише.

5. Лорд Иван

Видях едно тясно, продълговато лице с много високо чело и посивяла, сресана назад коса; големи, спокойни, извънредно светли очи; дълъг, прав нос; леко издадена напред брадичка; дълбока бръчка на мислител покрай бузата: наистина физиономия на уморен английски аристократ. Когато се изправи в дългата си безупречно чиста синя престилка и тъмни предпазни очила, вдигнати над челото, видях едно слабо, стройно, с изпъчени гърди тяло. А когато закрачи към чешмата с широка, бавна, солидна походка, от него се излъчваше едно необикновено, бих казал, потомствено благородство, което навярно му бе спечелило прозвището Лорда. А се казваше Иван.

— Имате ли понятие с какво се занимава Лорда през свободното си време? — попитах аз.

— Рисува, другарю началник — отвърна веднага завеждащият с блеещия си гласец.

— Рисува?

— Да, и гравира. На дърво, на линолеум, на цинк, всичко му иде отръки. Той ни прави най-хубавите плакати в района.

— Знаете ли с кого дружи?

— Не мога да знам, другарю началник, но е много саможив.

— Жени?

— Не мога да знам, но мисля, че не се занимава с тях. От работа в къщи, от къщи на работа. Е, понякога си попийва, ама човешко е, нали, другарю началник?

— Колко печели?

— Де да печелех и аз толкова! Най-фините работи все той взима.

— А как харчи?

— Не мога да знам, но обича си той уискито, нали си е свикнал, и то истинско, шотландско, скоч дето му викат.

— Откъде го доставя?

— Па сигурно от Кореком. С доларчета.

— А доларчетата?

— Не мога да знам, другарю началник, но има си верни приятели, не го забравят.

— Тъй, тъй… А да е напускал София напоследък?

— Напускал е, другарю началник, през юли. Взе си отпуската и замина. Някъде по Черноморието.

И колкото повече завеждащият личния състав говореше, толкова повече растеше разочарованието ми: работата се очертаваше от проста по-проста. Пък и ми досаждаше това непрекъснато и сервилно „другарю началник“.

Отсреща Лорда акуратно си миеше ръцете: бе точно 12 часът. Дръпнах завесата пред прозореца.

— Къде обядва? — попитах.

— Не мога да знам, другарю началник, във всеки случай не в стола — въздъхна със завист завеждащият. — Не понасял нашето ядене. Аз също, особено боба и зелето, имам, знаете, язва, но какво да се прави, нямам неговите пари.

Поблагодарих на завеждащия и го помолих да не съобщава никому за моето посещение.

— То се знае, другарю началник, не ми е за първи път, но може ли да ви задам един въпрос?

— Кажете!

— Аз, нали знаете, макар че не мога да знам всичко, трябва да имам грижа за кадрите. Ако Лорда е извършил пак нещо такова, да вземем мерки, а?

— Не, нищо такова не е извършил. Просто справка. Оставете го на мира, все едно, че не съм идвал. Но ако все пак забележите нещо нередно в неговото поведение, ако например отсъствува от работа или го потърси някакъв чужденец, позвънете ми ето на тоя телефон.

— Разбрано, другарю началник!

Навън, под мощните антични колонади на входа, аз се чувствувах още по-нищожен, отколкото при влизането: моят велик първи самостоятелен случай приключваше безславно. Оставаше ми да се върна в отдела, да напиша доклада и да поискам разрешение да арестувам Лорда. След това можех да замина за Созопол и да ловя риба с харпун.

Потънал в тия нерадостни мисли и в глада, който още повече потискаше центровете на разума ми, аз късно забелязах Лорда. Бе на десетина крачки пред мен и вървеше нагоре по булеварда. Ако пет минути преди това не бях го разгледал внимателно, в никакъв случай нямаше да позная в този висок мъж с изключително елегантен сив летен копринен костюм, бели обувки и сламена шапка с широка, леко дръпната над очите периферия работника от цинкографията. Пристъпваше напред с широката си свободна крачка, като леко размахваше дългите си ръце — истински Лорд, току-що излязъл от Даунинг стрийт след среща с държавния секретар. Липсваше му само чадърът.

Тръгнах след него, ей тъй, без много да му мисля. Това не беше вече моя работа, знаех, но дългият и прав лъскав гръб неудържимо ме привличаше и аз крачех зад него като най-тъп разузнавач.

Скоро той зави вляво и се отправи към бляскавата фасада на ресторант „Ропотамо“. С господарски и явно привичен жест той бутна стъклената врата. Видях как портиерът го поздравява като стар познат и му сочи свободна маса.

Съзнавах, че не бива да влизам — нямаше защо да се навирам в очите му, но влязох.

Никога дотогава не бях посещавал „Ропотамо“: той беше недостъпен за кесията на един младши инспектор. Понякога само, минавайки пред блестящите му тераси, високомерно оглеждах чужденците, които пиеха обикновена българска сливова на тройна цена.

Спря ме портиерът:

— Къде така, мой човек?

— Ами че да обядвам — рекох с кой знае откъде изникнал комплекс на малоценност.

— А не знаеш ли да четеш?

И той ми посочи табелката, съдържаща седем условия за влизане в заведението, две от които гласяха, че късите панталони са забранени и че вратовръзките са задължителни.

Тикнах под носа му картата, той веднага омекна и дори ми посочи свободна маса недалеч от Лорда.

Изглежда, Лорда бе твърде редовен гост тук, защото келнерът веднага, без подканване му донесе ракия и салата. Той вдигна чашката, помириса я като познавач, отпи. Тогава видях ръцете му — изящни, дълги, женствени пръсти с тесни, розови нокти. Такива ръце имат младите пианистки.

След миг келнерът беше и при мен. Поръчах каквото ми попадна пред очите, но цените погледнах едва след това. Неспокойно прерових джобовете си: долари имах достатъчно, но левовете ми бяха малко за тукашното равнище. Можех да върна поръчката и си отида, но властният профил на Лорда ме задържаше. Станах, отидох при телефона на входа, завъртях номера:

— Ели?… Какво правиш?

— Чакам като Пенелопа.

— Чувай, Пенелопе, имаш ли пари?

— Кралица съм. Взех си стипендията.

— Отлично. Слагаш я в джоба, цялата, и идваш веднага в „Ропотамо“.

— „Ропотамо“? Да не си получил вече премията? От хонконгците, а?

— Нне… не още…

— Тогава откачаш.

— Не питай повече и идвай. И си сложи вратовръзка, но без къси панталонки.

— Щоо?

Върнах се на мястото си. Лорда бе изпил ракията и вече опитваше една умопомрачителна бяла риба с масло и лимон. Потекоха ми слюнките и без да дочакам Ели, се нахвърлих върху огромния гювеч.

Тя дойде след петнайсет минути. Беше с вратовръзка, една прелестна синя вратовръзка около полуотворената бяла якичка. Седна, огледа се конспиративно наоколо и пъхна в джоба ми няколко банкноти.

— Друг път няма да те храня с ориз и вода — прошепна тя. — Много скъпо ми струваш.

Отново насочих вниманието си към Лорда. Ели нещо бърбореше, но аз я слушах с половин ухо. В главата ми се въртеше натрапчивата мисъл, че този човек отсреща, който вече дояждаше десерта си и се канеше да плаща, някак си прекалено открито демонстрира своето благополучие. На глупак не ми приличаше. Нямаше ли той в такъв случай някакво твърдо алиби, което правеше на пух и прах моята прибързана хипотеза за неговото участие във фалшификацията?

Тази мисъл, пък и уталоженият глад ми възвърнаха способността да разсъждавам по-трезво: не бива да се бърза със задържането на Лорда, трябва да се продължи наблюдението върху него.

— Ама ти дори не си забелязал новата ми вратовръзка — каза Ели. — Къде си се зазяпал така?

Тя проследи погледа ми, забеляза Лорда, който тъкмо даваше бакшиш на келнера. В големите й японски очи проблеснаха искри на неудържимо любопитство. Тя ме щипна за ръката.

— Този ли е? — загадъчно прошепна тя.

— Глупости… Хайде да плащаме.

— Искам кафе.

— После, после…

Отсреща Лорда ставаше.

Тя видя всичко, съучастнически трепна с клепачи: играта й харесваше.

На мене също.

В този момент Лорда се обърна към нас, навярно просто да се поразмърда. Мигновено забих нос в празната чиния, но с крайчеца на окото ся съзрях как погледът му, този сив, надменен поглед, най-напред се плъзна над мен, като че не съществувах, после се спря върху Ели. Това не ме учуди — Ели неизменно привличаше погледите на мъжете. Миг след това обаче очите му отново се върнаха към мен. Усетих как ме опипват, разсичат, проникват в мен и под тях аз се чувствувах като хванат на местопрестъплението хлапак, натъпкал ризата си с крадени ябълки. Исках в този миг да имам вратовръзка…

— Тръгва си — пошушна Ели.

— Ние също — рекох и станах.

Навън Лорда бе вече на стотина крачки пред нас, строен като бор. Притиснах Ели към себе си и крачейки зад дърветата по безлюдния булевард, не го изпусках от очи. Той не се обърна нито веднъж и скоро изчезна в страничния вход на печатницата. След малко отново щеше да дълбае с резеца своите клишета, облечен в дългата синя престилка.

— Влезе в печатницата — съобщи Ели неспокойно.

— Не разбирам за кого говориш.

— И какви очи има, а? Само че не е хонконгец. — Ама какви ги дрънкаш, Смехурче?

— А ако прокопае тунел под печатницата?

— Че защо му е тунел под печатницата?

— За да задигне романите на българските писатели.

Не устоях повече, привлякох я към себе са и я целунах по бъбривата сърцевидна муцунка.

6. Първа среща с Лорда

Точно в един часа след полунощ бях на улица „Марица“ 12. В джоба ми се намираше заповедта за обиск в жилището на гражданина Иван Бонев, наречен Лорда.

Не разполагах с много време: бях оставил Лорда в бар „Астория“, където, самотен, пиеше уиски, но скоро можеше да бъде тук. Надявах се, че този път не ме е забелязал — бях по-предпазлив, пък и без Ели.

Късата уличка бе потънала в липи и мрак — дечурлигата отдавна бяха изпотрошили лампите наоколо. През завесите на съседната къща се процеждаше синкава светлина. Хора нямаше. Отнякъде долиташе звучното мъркане на Бийтълсите.

Номер 12 представляваше едноетажна сграда с наклонен швейцарски покрив и градинка отпред с дървена ограда. Бутнах портата, тя се поддаде. Пресякох двора по алея от розови храсти. Пясъкът скрибуцаше под обувките ми. Бийтълсите неуморно изпълваха нощта с гъвкавите си ритми. Прекрачих трите стъпала към входа: на вратата имаше стандартна секретна брава. След двайсет секунди бях вътре.

Дръпнах плътната завеса пред прозорците, светнах с фенерчето. Лъчите се плъзнаха по пода, по мебелите, по стените. Чувствувах се спокоен и дори малко Шерлок Холмс.

Първото нещо, което се хвърли в очите ми, бяха няколко гравюри по стените: небостъргачи — черни, устремени към небето, може би Чикаго, може би Ню Йорк. Имаше в тях някакво сурово величие, което напомняше за техния автор. Бяха хубави.

Уредбата в широката стая също като че отговаряше на вида на собственика: проста, почти спартанска, но скъпо елегантна с плътния едноцветен килим и ултрамодерната „функционална“ мебел. Не тя обаче ме интересуваше. Продължих да търся. Вдясно и вляво се очертаваха две врати. Едната ме отведе в кухнята, обзаведена с цяла батарея американски готварски и перални машини и блестящи от чистота съдове. Втората врата вляво беше затворена и тя ми създаде доста труд: ключалката беше от един доста рядък американски модел.

Зад нея обаче намерих онова, което очаквах: едно малко, но прекрасно обзаведено гравьорско ателие, с всичко, за каквото може да си мечтае един художник-гравьор: лъскави ванички за киселини и вода; комбиниран котлон за газ и електричество; никелирани сандъчета, пълни с изумителни колекции от щихели, резци, шила и други непознати за мен инструменти за гравиране; една малка, изящна преса с автоматично регулиращи се валяци и какво ли не още…

Встрани, акуратно подредени в картонени кутии, лежаха различни по големина медни и цинкови плаки, късове линолеум, гладки дъски с всевъзможни красиви жилки. В малък шкаф бяха и шишетата с киселини, а двете му долни чекмеджета бяха претъпкани с бои — до една американски.

Всичко това, разбира се, беше нещо, но не решаващото. Подобно ателие, макар и по-бедно, можеше да притежава всеки гравьор. За да бъде ателие на фалшификатор, в него трябваше да се намират ако не продукцията, поне още две неща: специалната хартия за банкноти и клишетата за тях. Хартия не намерих никъде, нито листче, въпреки че надникнах във всички възможни ъгли, което, естествено, не доказваше нищо. Клишета също не открих.

Продукцията обаче намерих: една стодоларова банкнота, която по нищо не се отличаваше от ония върху писалището на шефа.

Навита като фунийка, тя беше пъхната в една пирографирана кутия за четки и на пръв поглед човек можеше да я вземе за хартийка за бърсане на писци. Разгледах я под лупата: тя бе истинска или така добре подправена, че по нищо не се отличаваше от истинските. Нямах условия за по-подробен анализ, пък и бързах. Пред мен имаше две възможности: да я взема със себе си за изследване, или да я оставя тук — и двете неизгодни за мен. Вземех ли я, Лорда би забелязал липсата й и би взел мерки за по-нататъшното си поведение. Оставех ли я — Лорда би я премахнал, преди да се върна на официален обиск със свидетели — сегашното претърсване нямаше никаква юридическа стойност.

Тогава именно направих онова нещо, което в никакъв случай не биваше да правя, онова, което сложи началото на верижната реакция от беди. Направих го без зла умисъл, просто от глупост, от лекомислие, от самонадеяност. Можех ли да предположа, че по-нататък събитията ще се сплетат в онзи трагичен възел?

И тъй, взех банкнотата и на нейно място в пирографираната кутия пъхнах една от фалшифицираните, които носех в джоба си. Номерът й бе В 29333. Надявах се, че през нощта Лорда няма да забележи смяната, а на другия ден, когато той щеше да е на работа в печатницата, аз отново щях да дойда тук и щях да върна оригинала… Поне такова беше твърдото ми намерение. И напълно честно.

Доволен от себе си, побързах да фотографирам всичко останало, така както го бях заварил, и се отправих навън.

Ключалката лекичко щракна зад мен.

Дворът беше пуст. Тръгнах. От отсрещната сграда сега вместо звънките гласове на „Бийтълс“ идваха хрипкавите и смущаващи вопли на Армстронг. Розите изпускаха сладникав аромат. Обувките ми скърцаха по пясъка.

Ударът по тила дойде тъй внезапно, че дъхът ми пресекна не толкова от болка, колкото от изненада. Полетях с глава напред към един розов храст, но преди да падна, нечии ръце ме сграбчиха откъм гърба и извиха лактите ми зад кръста, нечии силни ръце, които ме стягаха като стоманено менгеме.

Бях така поразен, че една дълга минута не приложих нито една от познатите ми хватки, за да се освободя. Обратно, държах се като побеснял гамен, когото хлапетата от махалата са „пленили“, за да го напердашат: ритах, ръмжах, разтърсвах тялото си, обръщах се дори да хапя, но ръцете зад мен стягаха все по-неумолимо и вече ребрата ми започнаха да пращят. Глухо завих от болка.

Не усетих кога нападателят измъкна пистолета от джоба ми, но почувствувах дулото му да се впива в гърба ми.

— Мълчи или ще стрелям! — каза един дълбок, спокоен бас, като леко по английски търкаляше думите под езика.

Положих неимоверни усилия да се овладея, да се успокоя, да мисля. Да продължа борбата при това положение, беше безразсъдно. Да викам за помощ, също нямаше смисъл: докато се притекат хора, аз можех да се превърна в труп. А да съобщя на нападателя, че съм от милицията, можеше само да ускори края: в басовия глас имаше една безапелационност, която не оставяше никакво съмнение относно искрените му намерения. Пък и да си призная, срамувах се да открия, че съм представител на властта, толкова унизен се чувствувах в стоманената прегръдка на човека.

Изправих се, отпуснах мускули укротен. Дулото на пистолета беше все тъй впито в гърба ми, срещу сърцето: явно човекът зад мен имаше онзи минимум от познания по анатомия, който всеки уважаващ себе си професионален убиец трябва да притежава.

— Така те искам — каза той. — Good boy1!

Не отвърнах на язвителния комплимент, трескаво търсейки изход от примката. Внезапно ми ми мина през ума снощното „нападение“ на Ели и неволно се засмях, толкова абсурден и глупав ми се видя начинът, по който бях попаднал в клопката.

— А сега, бой, ще дойдеш да се видим на светло — рече спокойно човекът. — Move!

Той ме бутна с пистолета към къщата. Тръгнах покорно, дори с желание — у мен се пробуди спасително любопитство: щях да видя човека, щях поне да разбера нещичко.

Все тъй, без да отпуска лактите ми, той отключи вратата, след това натисна бутона на осветлението и едновременно с това ме блъсна към креслото:

— Седни!

Седнах, обърнах се: беше Лорда, изпъчил гърди в изискания си сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка и с пистолета, насочен към мен.

— Охо! — пропя той, като изкриви устни в лека усмивка, която смекчи суровата бръчка под бузата. — Момчето с хубавото девойче! Стар познат. Питам се аз, какво ли търси… мм… такъв плейбой в „Ропотамо“ с такова мило гърлче, а то какво било…

Едва сега можах да разгледам Лорда по-отблизо: големите му очи ме обливаха с яркосива светлина, а цялото му същество излъчваше една странна смесица от нежност и бруталност и в същото време някаква уморена снизходителност, която привличаше и обезоръжаваше.

Той също ме разглеждаше, но като естествоизпитател, който наблюдава под лупа интересно насекомо, и аз полагах неимоверни усилия да не заприличам на насекомо.

— И тъй, бой — заговори той с все по-забележимия си английски акцент, като често се спираше, за да намери подходящата дума, израз на склероза или на незнание на българския език, — сега ти ще ми кажеш защо ме следиш, какво си търсил в моя дом и изобщо какво искаш от мен. И за да бъдем наясно още от самото начало, нека ти съобщя, че аз съм лежал тъкмо девет години в Синг-синг. Ако си слушал за него, това е… мм… как се казва… един образцов американски затвор за гангстери. Лежал съм и четири години в Централния. Ако потрябва, ще полежа още няколко години, а може би само седмици, защото ще те застрелям в положение на самоотбрана при опит за… как се казва… loot в моя дом.

„Член 5 от Наказателния кодекс“ — мина ми през ума. Можеше да ме застреля, без да му мигне окото, и наистина щеше да лежи само няколко седмици, а може би и никак.

Бях се успокоил напълно и както винаги при подобни обстоятелства, бях обзет от благословеното състояние на кристална бистрота на ума. Бързо прехвърлих в главата си десетина начина да се справя със ситуацията. Без съмнение Лорда беше физически силен и държеше оръжие, но имаше шейсетина години, а аз двайсет и шест, при това — отлично обучен за случаи като този.

— Виж какво, бой — каза той, — аз съм работническа класа, а днес съм изкарал осем часа край машината. Хайде, говори, че ми се спи.

Планът ми беше готов.

— Добре — отвърнах. — Ще говоря. И ще бъда откровен, като искрено се надявам, че ще се споразумеем. А кой ме праща, ще ви съобщя накрая. Сега само ще ви открия, че ние и вие вършим един и същи бизнес.

— Тъй… И какъв е този бизнес?

Посочих с глава към ателието:

— Фабрикуваме ценни парични знаци за улесняване на стопанското обръщение.

— Тъй, тъй… — каза той пак и не разбрах подиграва ли ми се: — И какво ми предлагате?

— Да работим заедно. От нас материалите, организацията, разпространяването на стоката и всичко останало, от вас — само трудът и опитът.

— Тъй, тъй… — повтори той замислено, като ме пронизваше със светлите си очи. — А ако звънна на милицията?

— Утре нашите хора ще ти го върнат с лихвите. Ние те следим от цяла седмица, знаем къде се намираш всяка минута на деня и нощта — от „Ропотамо“ до „Астория“.

Той подсвирна:

— Значи силна организация, а?

— Ще имаш възможност да я опознаеш, когато заработим заедно — отвърнах нехайно, питайки се дали той приема и думица от моите евтини импровизации.

— А ако не желая да работя с вас?

— Сам ли искаш да продължиш? Като занаятчиите? Ние ти предлагаме индустриални методи. Живеем в атомния век.

Но лицето му мина сянка. Той каза:

— Аз отдавна вече не се занимавам с това.

Звучеше искрено.

— Хайде, хайде! — казах. — Не е хубаво Лорда да се принизява до категория муха. Познаваме ние лъвската му лапа. — И решително хвърлих: — Доказателството е в джоба ми.

— Какво доказателство? — смръщи той вежди.

— Онова, което търсих тук.

Той сви тънките си устни, очите му заплашително се полузатвориха; приближи се до мен и опря пистолета на гърдите ми:

— Дай! — каза той и повтори: — Дай!

Бе само на две крачки от мен. Овлажних устни, преглътнах, бавно пъхнах ръка във вътрешния джоб на сакото, побърках вътре, после още по-бавно започнах да я изтеглям. Наблюдавах как очите му следят движението й, в очакване да видят какво ще извади. Имах само още една секунда. Ръката ми излезе със сноп долари между пръстите. Той изненадано отвори очи, а аз с всичка сила го ритнах между слабините. Той изстена, сгърчи се надолу, но ударът по брадата го изправи, което ми даде възможност да му нанеса още два прави под окото и носа. Пистолетът се търкулна на пода, но заедно с това едно мощно кроше в зъбите ме отпрати към него и аз по-скоро инстинктивно го напипах, чувствувайки как в същия момент очилата ми се изхлузват, а една малка кост се завъртва в устата ми сред солена кръв.

Бързо се изправих: пред очите ми играеха деформирани паяжини и светлини и насочих пистолета към размазаната фигура, която трябваше да бъде Лорда.

— Горе ръцете!

Фигурата идваше към мен, не ми оставаше нищо друго, освен да стрелям.

— В името на закона, горе ръцете! — извиках отчаяно.

Фигурата замръзна на място.

— Какво каза? — чух през мъглата и болката.

— В името на закона, арестуван сте!

Изведнъж той започна да се смее — грубо, язвително, гневно.

После се наведе, взе нещо от пода, изправи се и ми го подаде. Протегнах ръка: бяха очилата. Бяха здрави и когато ги сложих, отново видях Лорда, стоеше отпред, загледан в мен с унищожителна насмешка. Под дясното му око се разливаше синьо петно.

Изплюх избития зъб, напипах с език празното място — беше горен резец.

— Имам един приятел зъболекар, който слага отлични… мм… как се казва… протези — с изящно злорадство изрече Лорда. — Само че се плаща с долари.

Не отвърнах на предизвикателството, само си представих как ще стана за смях пред кралица Елина с избития зъб. Вдигнах слушалката на телефона и поисках от дежурния на отдела да прати кола.

Изглежда, Лорда едва сега повярва, че съм служебно лице. Настани се удобно на креслото, пристегна вратовръзката си, опипа синината под окото и изрече с невъобразимо презрение:

— Ама там имало още… хм… говеда!

— Ставай! — рекох. — И върви пред мен. Там ще видим кой е говедо.

Навън Луис Армстронг продължаваше сърцераздирателно да приплаква. Цялата ми първа среща с Лорда трая по-малко от една плоча 33 оборота.

7. Втора среща с Лорда

Разделяше ни писалището в малкия ми кабинет. Не бързах да почна. Дразнеше ме надменното му държане, още се въртяха в главата ми неговите „говеда“. Търсех подходящия тон за разпит на тази опасна птица, минала през по-изпечени шерлокхолмсовци от мен. Колебаех се също дали да позвъня на шефа и го уведомя, че държа в ръцете си началото на важна нишка.

Натъпках лулата, запалих я с втората клечка — внимавах да не ми трепери ръката. Да пуша обаче не можех: венецът под избития зъб лютеше и продължаваше да кърви.

Той също не изглеждаше по-добре: ударите по слабините и лицето го бяха доста поразтърсили. Въпреки това обаче седеше на стола коректен, спокоен, с изпъчени гърди, а на устните му играеше благосклонно-господарска усмивка, подсилена от саркастичните искри в сивите очи.

— Е, бой — проговори той, — няма ли да ми покажеш най-после заповедта за арестуването?

— Утре ще ви я представя — отвърнах, — сега нека приемем, че сте мой гост, бива ли?

Той поклати състрадателно глава, сякаш имаше насреща си момченце, на което трябва да се прощават лудориите, сетне извади от страничния си джоб дълга кутия цигари, видя, че е празна, и небрежно я хвърли на масата пред себе си. Беше „Кент“.

— Аз посрещам гостите си по-любезно, особено в два часа през нощта — каза той.

Да, имаше в този човек някакво необяснимо очарование. Изкарах пакет „Родопи“ от чекмеджето, поднесох му цигара, сетне сварих кафе. Той отпи със същата небрежна елегантност, с каквато се обличаше и говореше.

— Леблебия! — отбеляза той снизходително. — Ако бяхте останали при мен, щях да ви почерпя с бразилско. А пък за вашата лула имам истински Халф-Халф. Заповядайте пак. Вратата ми е винаги отворена за вас. Излишно е да си носите шперц.

Бе преминал на вие. Това вече беше напредък.

— Благодаря — казах, — при първия удобен случай ще се възползувам от вашата покана. А сега ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Смея ли да откажа на такъв любезен домакин?

Той запали цигарата, пусна лениви кръгчета дим към тавана, видя на стената евтина репродукция на Гогенови таитянки край морето — единствения ми спомен от екскурзията в Лайпциг, подхвърли:

— Виждам, че ставате все по-културни. Последния път тук имаше един… мм… как се казваше… Шишкин.

Сетне с почти механично движение извади от вътрешния джоб на сакото си цветна химикалка и започна да нахвърля върху „Кента“ някаква скица. И престана да ми обръща внимание.

Реших с един удар да го сложа на място.

— Кажете, Бонев — започнах, — къде сте…?

— Можете да ми викате Лорд — прекъсна ме той меко, — всички приятели ми викат Лорд. Много сте ми симпатичен.

Захапах лулата, за да не избухна.

— Добре… драги Лорде. Кажете ми, къде криете хартията?

Той вдигна глава от скицата и ме изгледа:

— Онази за фалшифициране на пари ли?

— Тъкмо нея.

— Изразходвах я — каза той.

— Кога?

— Горе-долу преди седем години.

— Как да ви разбирам?

— Много просто: преди седем години ме пипнаха, на американски се казва „тикнаха ме in the can“. Тъкмо бях пуснал една голяма партида на пазара. Нова хартия не можах повече да получа, бях възпрепятствуван от… мм… обективни причини.

Отново наведе глава над кутията и продължи да рисува.

— А с какво направихте най-последната партида? — попитах.

— Коя точно?

Извадих снопа долари от джоба си и ги разпилях върху бюрото.

— Тази.

Той прекъсна рисуването, остави химикалката, взе една банкнота, вдигна я срещу лампата, разгледа я с око на специалист. Аз пък погледнах към „Кента“, но не можах да видя нищо, освен някакви зеленикави драскулки.

— Ученическа работа — каза той и пренебрежително хвърли банкнотата. — Аз нямам нищо общо с този мм… как се казва… рабиш.

— Тоест?

— Рабиш. На български „боклук“ — обясни той и продължи да си рисува.

— Струва ми се, че ще трябва да докажете това.

— Кое?

— Че нямате нищо общо с този „рабиш“.

— По-скоро ВИЕ ще трябва да докажете обратното — рече той невъзмутимо, като ловко движеше писалката върху малката повърхност на „Кента“, и аз вече трудно откъсвах поглед от ръката му. Обзе ме маниакално желание да узная какво рисува. — Но — продължи той, — ако непременно държите да се запознаете с моето производство, слезте долу във вашия музей, там има образци от него.

Умееше да се бори този човек. Отново захапах лулата: тютюнът, комбиниран със солената кръв, даваше един отвратителен привкус в устата, от който ми се повдигаше. Отгоре на всичко не исках и да призная, че никога не съм обръщал внимание на неговото „производство“ в малкия ни музей, където се съхраняваха бисерите на нашата криминална история.

— Кажете, Лорде, колко пари си докарвате на месец?

— Към сто и петдесет — отвърна той разсеяно, като хвърли бегъл поглед върху мен. Нима ме рисуваше?

— Колко харчите?

— Триста — каза той и продължи да драска върху кутията.

— Откъде останалите сто и петдесет?

— Получавам от Америка. Имам там добри приятели.

— Кога сте получили за последен път?

— През юли. Донесе ми ги един френд.

— Какво ги направихте?

— Купих си от Кореком автоматична перална машина.

— Кой е този ваш приятел?

— Длъжен ли съм да кажа?

— Все едно, ще узнаем и без вас.

Той вдигна за миг ръка от цигарената кутия и без да ме поглежда, съзерцаващ само рисунката, бавно изрече:

— Робинзон Голдсмит. От Чикаго.

— Драги Лорде, одеве имахте любезността да ми съобщите, че сте лежали в Синг-синг и в Централния. Защо?

Той вдигна глава към мен: на лицето му се четеше нескрито удивление.

— Наистина ли не знаете?

— Представете си, не — рекох и се почувствувах последен невежа.

Той се поусмихна и отново пусна кръгчета дим към Гогеновата репродукция. Не се съмнявам, че в този момент той ме вземаше за безнадежден „плейбой“, с когото не заслужава даже да се разговаря. Като поразмисли малко, той се наведе над рисунката и с бързо движение нанесе няколко нови линии. Пръстите му бяха тънки, дълги и красиви. И все още не виждах какво рисуват. А любопитството ми ставаше вече болезнено.

— Може ли да получа още една чашка кафе? — попита той. — По това време съм свикнал да спя, а не да разказвам своята биография.

Налях му кафе, той пи, сетне разсеяно продума:

— Значи вие наистина не знаете кой съм… — И бавно и отчетливо добави и в гласа му имаше нотки на неприкрита гордост: — Аз бях най-големият фалшификатор на двете Америки.

— Поздравления — казах. — Как попаднахте в Америка?

— Ех, бой — въздъхна той, — защо ме караш да си припомням миналото? Не е приятно това за мен, стареца.

— Съжалявам, драги Лорде, но обстоятелствата налагат.

Той поклати глава и в това поклащане прочетох ясно, че ако реши да ми разкаже за миналото си, то това ще стане не защото са му наложили обстоятелствата и още по-малко аз, а защото го е пожелал сам, доброволно.

— Well, бой — въздъхна той пак, — ще ти кажа само защото си ми симпатичен. Симпатичен ми стана още като те видях в „Ропотамо“.

— Безкрайно съм поласкан — казах, чувствувайки, че се изчервявам: дявол да го вземе, наистина бях поласкан от комплимента на този най-голям фалшификатор на двете Америки, който умееше да се усмихва тъй подкупващо. — И тъй, кога напуснахте България?

По лицето му премина усмивка, далечна като спомен.

— През двайсет и осма — продума той повече за себе си, — малко след като завърших… мм… как се казваше… Grafic school в София. Тогава това училище подготвяше солидни кадри, не като сегашните печатарчета. Но нямаше хляб за мен тук и емигрирах. Право в Америка. А там, бой, скоро ме оцениха, взеха ме в цинкографията на „Ню Йорк таймс“, в „Лайф“, а после… — Той се позамисли.

— После? — подканих аз нетърпеливо.

— После преминах на частна практика. Там, ако ви е известно, личната инициатива се поощрява. Заех се с производството на долари. Уверявам ви, професията е много доходна.

— Не се съмнявам. По-нататък?

— По-нататък… мм… принудиха ме да прекратя производството. Веднъж, па два пъти, па три пъти… Не, бой, това не беше никак приятно.

— А след третия път?

— След третия път дойде войната. Хм… повоювах срещу немците, а сетне…

Лицето му се помрачи: явно премълчаваше нещо, и то нещо съществено. Вдигна цигарената кутия, дълго и разсеяно се любува на скицата — с осанка на истински художник, после бавно я остави. Успях да съзра един зеленикав полупрофил на човешко лице. А той добави:

— Сетне дойде the victory2, завърнах се в Чикаго и се опитах отново да захвана занаята. Но, бой, положението се беше много променило. Много. Какво да се прави, война! Бях станал… хм… как се казва… популярен. Вестниците писаха за мен, говорих даже по радиото. Честно казано, това много ми попречи да работя спокойно. Тъкмо да почна, и ми дадоха още пет години, аз пък не се съгласих да лежа и тогава те ме… изритаха, нали така се казва — екстрадираха? Нямаше какво да се прави, дойдох си в къщи.

— Където пренесохте вашия американски опит.

— Познахте. Вие сте умен, бой.

— Благодаря. И как, потръгна ли тук работата?

— О, отначало дори много добре, но един човек излезе много… мм… талантлив… пипна ме и ми лепна тъкмо дванайсет години. Лежах само четири… благодарение на същия приятел. И оттогава…

— Оттогава?

— Оттогава — нищо. Станах работническа класа и се трепам за сто и петдесет лева на месец.

— Нима?

— Да, бой, стар съм вече. Както се казва в оня филм, героите са уморени. — Лорда помълча, завъртя кутията между изтънчените си пръсти, усмихна се някак си замечтано и добави: — Освен това дадох дума.

Имаше в последния му израз една искрена тъга, бих казал — някакво носталгично чувство, което заразяваше.

— Дали сте дума? За какво?

— Да се оттегля от занаята.

— Хайде де! И кому!

— На същия този приятел.

Налях си последните капки кафе и ги изгълтах. Беше студено. Часовникът показваше три. Долу преминаваха първите дежурни трамваи. Не знаех как да продължа. Имах смътното чувство, че не съм дорасъл за борба с човек от такъв калибър. Единственото нещо, което можеше да го уличи в престъпление, беше банкнотата от пирографираната кутия. Но тя беше в джоба ми и трябваше да изчакам началото на работното време, за да я дам на анализ. Все пак попитах:

— Къде се намира сега Робинзон Голдсмит?

— На Златните пясъци. Хотел „Рубин“, стая 742.

— И вие ли бяхте с него там?

— Не, с него бях само на Слънчев бряг.

— Защо се върнахте?

— Изтече ми отпуската.

— Лорде — казах, — в момента в страната са пуснати хиляди долари…

— … за улесняване на стопанското обръщение.

— Именно. Какво ще кажете по този въпрос?

— Лошо. Много лошо.

— Следите водят в Кореком, откъдето сте купили вашата автоматична перална машина, водят и към Златните пясъци, към Голдсмит.

Очите му изведнъж потъмняха, той опря ръце на писалището, надвеси се над мен и изрече спокойно, прекалено спокойно, но аз усетих напрежението, което клокочеше зад студените очи:

— Слушайте, бой, вие като че наистина сте се заели да ме… мм… натопите, а?

— Никого нямам намерение да натопявам. И моля, дръжте се прилично, намирате се пред служебно лице.

Той се изправи, изпъчил неестествено гърди, каза:

— В такъв случай пуснете ме да си вървя! Вие нямате никакво право да ме задържате. Иначе ще се оплача на прокурора.

— Имам право да ви задържам. Вие упражнихте насилие над орган на властта — хвърлих аз неуверено и гузно.

Разбира се, не бях прав, но той трябваше да остане тук поне докато узная резултата от изследването на неговата банкнота.

Тогава той се усмихна с унищожително презрение и изрече:

— Щом е тъй, моля, обадете се на номер 78-49-09 и съобщете, че съм арестуван за фалшификация на долари. И пред вас няма да кажа нито дума повече.

Шокът беше толкова силен, че едва не изтървах лулата: 78-49-09 беше домашният телефон на шефа. Една дълга минута не знаех какво да предприема, сетне се сетих, че и без това имам намерение да звъня на Мирски. Минах в съседната стая, завъртях номера. Естествено, не предадох искането на Лорда. В отговор на сънливия глас на шефа съобщих само, че съм задържал едно много подозрително лице, което има връзка с нашата акция, и го помолих да дойде незабавно въпреки късния или по-точно — ранния час. И пратих кола.

В продължение на четвърт час Лорда и аз мълчахме. През тия минути аз изжабурках наранената си уста с вода, а на Лорда дадох пластирче за синината под окото. Сърбеше ме езикът да го запитам за неговите гравюри, за онази чудесна преса, за техниките, които прилага в работата си, но се страхувах да не ме среже: твърде категорична беше декларацията му, че няма да говори, пък и се държеше така, сякаш не съществувах: занимаваше се единствено със своята рисунка върху цигарената кутия, като нанасяше последни поправки.

Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори, показа се Мирски — масивен, недоспал и небръснат. Обгърна с поглед стаята, видя Лорда, трепна изненадан. Погледна и мен с нескрито удивление, приближи се до Лорда, усмихна се. Лорда се изправи, също се усмихна, махна марличката от окото и разпери ръце.

Ако в този момент наблизо беше експлодирала атомна бомба, навярно нямаше да я чуя, толкова бях слисан. Във вкочанясалия ми мозък заблещука една-единствена мисъл: направил съм величествен гаф! Гледах как си стискат горещо ръцете, как се тупат по раменете, как сядат един срещу друг и се гледат като влюбени, и не разбирах нищо, нищо.

— Е? — попита шефът, като по навик самодоволно потри длани. — Казвайте сега каква е картинката. И конкретно.

Пръв заговори Лорда, все едно — аз не можех да изкарам нито звук от устата си.

— Бос, твоят чирак ме обвинява във фалшификация на долари — каза той добродушно.

— Вярно ли е това? — попита Мирски и въпросът беше зададен не на мен.

— Не — отвърна Лорда и го каза тъй просто, че повярвах и аз.

— Свободен си — каза шефът. — И извинявай!

— О кей, бос. Много здраве в къщи.

Лорда прибра цигарената си кутия в джоба, взе си шапката и протегна десница на Мирски.

След малко Иван Бонев беше на свобода.

Преди това обаче от вратата той се обърна към мен и милостиво подхвърли:

— Ти си гуд бой, но има да се учиш още много.

От прозореца го видяхме да крачи бавно и необикновено изправен към центъра на града.

Така и не можах да разбера какво е нарисувал върху „Кента“.

8. Поучителен разказ на шефа с лош край

— Той ли те нареди така? — попита Мирски, като посочи насинената ми буза.

— Да — казах и злорадо добавих: — Но и аз него!

— Докладвай!

Докладвах. Докладвах „конкретно“ всичко: за експертите в затвора, за банката и цинкографията, за „Ропотамо“ и бар „Астория“, за нощния обиск в жилището на Лорда и за енергичната ни схватка.

Той слушаше неподвижно със затворени очи и ако от време на време не вадеше шарената кърпа, за да бърше врат, бих казал, че спи. Трепна само веднъж, когато споменах за сменените банкноти в пирографираната кутия.

— Да видя!

Взе банкнотата, дълго я проучва с израз на неодобрение.

— Не биваше да правиш това — каза той. — Не само че е незаконно, но и не го заслужава човекът.

— А ако излезе фалшива?

— Няма да излезе фалшива, обзалагам се.

Този път нямах никакво желание да се обзалагам.

— Голямо доверие имате в този човек, другарю Мирски — казах сдържано. — Не знаете ли неговото житие-битие?

Той се прозина до разчекване на челюстите:

— Да, да… Ню Йорк, Лос Анжелос, Чикаго, стотици хиляди подправени долари, фалшификатор номер едно на двете Америки, тринайсет години в Синг-синг и в Централния… Това ли ти разказа той?

— Точно това.

Той се прозина още веднъж:

— Николай, този човек ми е спасил живота. И не само моя, но и на много други антифашисти от цяла Европа.

Отиде към чешмата зад паравана и пуфтейки, подложи глава под студената струя вода.

— Уф! Отдавна не съм ставал в три… Но нищо, помага за отслабването… Та докъде бях стигнал?

— Че ви е спасил живота.

— Точно тъй. В Донерхаузен. Може би знаеш, че съм изкарал в този нацистки концлагер цели две години. Когато през четиридесет и трета попаднах там, Лорда беше вече в лагера.

— Нима е бил антифашист?

— Ами! Фалшификатор. Плавал той като мобилизиран в американския търговски флот, подводница потопила кораба му, попаднал в плен. Германците надушили за необикновените му способности и го пратили в Донерхаузен в зондеркомандото за фалшифициране на чужда валута. Слушал ли си за това командо? В него бяха събрани най-добрите гравьори, графици, печатари, художници и фотографи от окупирана Европа. И докато останалите лагерници излитаха през комина на крематориума, те седяха ден и нощ над плаките и подправяха милиони долари, английски лири и швейцарски франкове, които хитлеристите използуваха за военните си цели и главно за поддържане на шпионския си апарат в чужбина. В замяна на това тия по неволя фалшификатори получаваха поносима храна, сносни жилищни условия, прилични обноски. В края на краищата малко преди есесовците да разрушат лагера, те също минаха през комина. Успяхме да избягаме само десетина души, и то единствено благодарение на Лорда. Той ни приготви такива съвършени книжа, че можахме да преминем безпрепятствено през всички германски контролни пунктове. Удивителни документи бяха те, върхът на неговото изкуство, нещо като негова лебедова песен… Защото след, това… Тъй се спасих и аз. Скитах няколко дни като офицер от вермахта с неговите удостоверения в джоба и накрая се натъкнах на една австралийска част, която ме предаде на братушките, но не след дълги разправии — австралийците не вярваха, че документите са фалшиви… А той, Лорда де, той остана в лагера. Докрай. Спаси се по една случайност в една полуизгоряла барака, където го откриха американците.

— Не пожела ли да се върне в България?

— Не. В лагера бяхме съвсем малко българи и при ония нечовешки условия Лорда ни помогна да оцелеем: носеше ни храна, лекарства, цигари… с риск на живота си. Мечтаеше да се върне в родината…

— Защо не се върна?

— Боеше се.

— А от есесовците не се побоя!

— Такива са хората, Ник… Но за Лорда имаше и нещо друго: прекалено много беше свикнал той със своята професия. Представи си — в продължение на три години в лагера той не се занимаваше с нищо друго, освен с едно-единствено нещо: фалшифицираше пари. И затова, когато се върна в Щатите, отново, едва ли не автоматично, се хвана за същата работа. Не му провървя и след четвъртата присъда го екстернираха като опасен за обществото елемент. Тогава той ми написа едно дълго и прочувствено писмо — искаше да си дойде в България. Ходатайствувах за него и месец по-късно той беше тук.

— За да подхване отново занаята си.

— Той не си даваше сметка за тукашната конкретна обстановка. Смяташе, че е както през двайсет и осма. Дадоха му дванайсет години.

— Които вие спомогнахте да се сведат до четири.

— Да, не крия. Той ми обеща, че никога вече няма да се занимава с фалшифициране на пари.

— И вие му повярвахте.

— Безусловно. Той е човек на думата. Оттогава не е пипнал фалшива банкнота.

— А доларите, които харчи с такава широка ръка? Нима вярвате, че му ги пращат приятели от Америка?

— Това ли ти каза той? Срамува се да признае истината, макар че няма никаква причина да се срамува. В действителност той получава пенсия като пострадал концлагерист. Когато избягах от Донерхаузен, есесовците са рязали ивици кожа от гърба му. Затова ходи той сега така неестествено изпъчен.

Мирски стана, прозина се отново, погледна към изток, откъдето се показваха първите нежни оранжеви предвестници на зората.

— Даа, такива ми ти работи — каза той. — Свят широк, хора разни и конкретни, затова никога не бива да бързаме да лепим етикети… Макар че този, как го нарече, Робинзон Голдсмит, заслужава внимание. За него не гарантирам. Тук Лорда може да греши, а може и да са го подвели, той е чиста душа човек. Провери още днес. Преди това обаче нека свършим една друга работа. Позвъни на 83-37-91 и съобщи на Лорда за сменените банкноти. И ако нямаш нищо против — извини му се.

Позамаян от разказа на шефа и с доста понижено самочувствие, завъртях номера. Не се обади никой.

— Навярно не се е прибрал още — каза Мирски. — Потърси го утре на работа или където и да е, знаеш вече къде да го намериш.

— Слушам. Но, другарю Мирски, нека преди това дадем банкнотата на изследване.

— Съгласен. Но само със знанието на Лорда. Колко е часът?

— Четири.

— Имаме тъкмо четири часа да подремнем. Аз съм си в кабинета.

В осем и половина завеждащият личния състав, онзи язваджия от печатницата, ми позвъни и съобщи с овчия си глас, че Лорда е поискал по телефона неплатен отпуск, за да уреди някои неотложни лични дела и че е заминал в неизвестна посока.

В девет от лабораторията ме уведомиха, че стотачката на Лорда е фалшива, но че се отличава от познатата ни партида с по-високото си качество на изработката.

В девет и петнайсет бях на Марица 12, този път с цяла група. Обърнахме наопаки цялата къща, преровихме двора, не открихме нищо подозрително. Само моята банкнота с номер В 29.333 я нямаше в пирографираната кутия.

В десет, при проверка в бюрото на Табсо, установих, че лицето Иван Бонев е взело ранния самолет за Варна и че самолетът е вече кацнал на летище Варна.

Малко преди полунощ Лорда беше мъртъв.