Фалшификаторът от черния кос

1. Медицинско интермецо

Пристъпвайки към тази част на моя разказ, аз дълго размишлявах върху превратностите на човешката съдба, за криволиченията на живота, за противоречивото понятие майка, за величието и низостта на разумното същество, наречено Хомо Сапиенс. В своето двайсет и шест годишно житие-битие аз за първи път се сблъсквах с някои от тъмните страни на действителността, които коренно се отличаваха от заучените и акуратно класирани формули в учебниците. Бях в безпътица. В същото време обаче от това сблъскване с безпощадната реалност, аз, макар и със синини по душата си, излизах по-умен, по-силен и дори мъничко по-мъдър.

Впрочем, спомням си, такива мисли се въртяха в главата ми още тогава, във варненската болница, когато превързваха Тони.

Беше жив: куршумите го бяха пощадили, но иначе бе сякаш цяла рана. Главата му бе ударена на две-три места, кожата на лицето и челото разкъсана, гърбът и гърдите покрити с продълговати отоци. Не говореше, само пъшкаше и от време на време отваряше очи и ни гледаше с разноцветен, безизразен поглед.

— Докторе — попитах, — ще може ли да говори скоро?

— Зависи от психическото му състояние. Шокът е бил много силен, пък и самият той не е нормален. Хермафродит. Рядък случай. Иначе е здрав като бик. Няма нищо счупено, това по лицето е дребна работа. Имал е голямо щастие. Не са страшни и отоците на гърба, изглежда, че е бит с пръчка. Виждате ли тия резки? Те не са от падането, те са от удари.

Спомних си суровото лице на майката, заплашителния й крясък пред мегафона: „Слизай веднага, че иначе…“

— Докторе, кога все пак според вас ще е възможно да поприказвам с него?

— Не по-рано от утре.

— Къде са дрехите му?

— Предполагам вече в склада.

— Докторе, дайте ми, моля, нещо да ме събуди. От умора ми се вие свят.

Глътнах три кофенала, два прибрах в джоба и отидох в склада. Домакинът тъкмо записваше дрехите на Тони: мокасините, траперските панталони… В джобовете му имаше една-единствена вещ: нещо средно между извънредно остър нож и шило с дървена дръжка. Ножът бе от твърда стомана, а забитата в дървото част беше от парче пила. При повече въображение това сечиво можеше да се приеме за гравьорски резец. Взех го.

Поисках и дрехите на „мама Тони“.

— Онази ли, дето я оперират сега? „Стефана Антонова“ — прочете домакинът в тетрадката и изкара от шкафа един вързоп.

В него пък имаше само една замърсена от кръв рокля, бели гуменки, памучно бельо, носна кърпа и нищо повече. Върнах се пред операционната. Вратата беше все още затворена. Седнах на скамейката под часовника в белия коридор и търпеливо зачаках.

А чаках още много други неща: съобщение за залавянето на Габриел Фернандес, за резултата от обиска в дома на Стефана Антонова, за откриването на гравьорско ателие в село Захариево; чаках вест и от Мирски, на когото бях пратил телефонограма за случилото се под черния рид и за откритието ми, че фалшификаторът е Тони, а убиецът — Фернандес. Но вести нямаше никакви и въпреки трите кофенала започнах да клюмам.

Вратата се отвори късно — часовникът показваше два след полунощ. Появи се хирургът и с него — група асистенти.

— Докторе — скочих, — какво е положението?

— Тежко — каза той. — Черепът е пукнат от силен удар с металически предмет, може би револвер. Засегнат е мозъкът. Вътре впрочем открихме и тумор, който е притиснал мозъка и е предизвиквал навярно остри кризи у жената. Трябваше да премахнем и него. Затова се и забавихме.

— Ще живее ли?

— Направихме каквото можахме.

— Ще може ли да говори?

— Ако оцелее, след три-четири дни.

— Има ли вероятност да бълнува, да говори насън?

— Такава възможност не е изключена. Защо?

— Много бих искал да узная какво ще говори. Може да загатне нещо важно относно нападателя. Тя го е видяла, пътувала е с него в колата.

— Ще предам вашето искане на сестрата — каза хирургът, като недоволно повдигна рамене, — вас обаче не мога да пусна при болната.

Нямаше какво да правя повече тук, излязох.

Градът спеше под кръглата тиха луна. Морето сънно се плъзгаше по широкия плаж, като оставяше върху него милиарди искрящи като скъпоценни камъни песъчинки и влажни раковини. Откъм пристанището долиташе скърцането на товарачните кранове. Миришеше на водорасли и рози.

Вдъхнах дълбоко нощната прохлада и закрачих към автобусната спирка. И, разбира се, опитвах се да разсъждавам. Спокойно, без емоции, без примес на фантастика. Макар че фантастичното бе вече изречено: фалшификаторът е Тони.

Добрев ме бе нарекъл луд. Но аз бях сигурен, абсолютно сигурен, че съм прав, че човекът, който фабрикува онези фалшиви долари, не е никой друг, а Тони, само Тони, този привиден изрод, този полумъж-полужена с физика на дегенерат, който не знае да пише, не знае да чете и едва издава членоразделни звуци. Доказателства имах. Много. И различни, и убедителни. Ала в този нощен час, крачейки по безлюдните варненски улици, аз не бях в състояние да ги подредя върху таблото в техния логичен ред, не само защото бях преуморен, но и защото те все още бяха твърде разпилени, несвързани едно с друго и много от тях взаимно се изключваха. Дълбоко в себе си обаче чувствувах, че малко още е нужно, за да дойдат те по местата си, и това чувство беше първият сериозен признак, че съм научил нещо в началото на попрището си жизнено…

За капитан Добрев обаче, за шефа, за Големия шеф, това мое интуитивно чувство не струваше пет пари, на тях им трябваха категорични, безспорни доказателства, и то ГЛАВНОТО доказателство: ателието. Даже едно самопризнание на Тони нямаше да има никаква стойност без това доказателство. Разбира се, залавянето на Фернандес би изяснило много неща, би добавило няколко важни фигури върху дъската, и може би най-важната, но аз не можех да чакам да ми го доведат, толкова повече че никак не се надявах да го заловят скоро. Фернандес или вече летеше към Виена с каравела, разбира се, с фалшив паспорт — за майстора на доларите подправянето на един паспорт трябва да е играчка, — или пътуваше на юг към границата, която щеше да се опита да прехвърли, или в най-добрия случай се спотайваше сред десетките хиляди чужденци в хотелите или къмпингите по петстотинкилометровото крайбрежие. Оставаше ми следователно едно: сам да открия ателието.

Автобусът дойде с петима спящи пътници в него.

„Рубин“ също спеше. Хотелът беше празен, портиерът дремеше в приемната. А на таблото бяха останали само два ключа: на Робинзон Голдсмит и на Габриел Фернандес.

— Има ли вест от мексиканеца? — попитах.

— Няма, другарю Карлов. Търсиха го и други, най-напред от милицията, после неговите приятели Режисьора, доктор Кречмър… Но не вярвам да му се е случило нещо лошо. Запил се е някъде, това е. Нали го знам, от два месеца е тук, къркач и половина. Понякога нагъва по цял литър коктейли и окото му не мига, а понякога изведнъж кляка и не си показва носа навън по двайсет и четири часа.

— Ако научите нещо за него, звъннете ми веднага.

— То се знае — каза портиерът многозначително.

„То се знае“ — на всички вече беше известно, че не съм никакъв художник…

На масата в стаята ми имаше чиния със сандвичи, а леглото беше примамливо разтворено: Елина се беше погрижила за мен. Но не бях гладен и даже не ми се спеше вече.

Излязох на балкона. Долу, чак до хоризонта, морето трептеше с първите още неуловими пурпурни отражения на зората. Встрани се очертаваха стройните силуети на хотелите, вдясно, към Варна, криволичеше шосето, набраздено като шия на жираф от светлините на неоновите лампи. Беше тихо, тъй удивително тихо, че не се чуваше дори диханието на морето. И тъй красиво, че няколко дълги минути не мислех нито за Тони, нито за убиеца, нито за селянката с тумора в разбития череп.

— Хелоу!

Трепнах: през три преградки стоеше доктор Кречмър. Бе по пижама и ми махаше с ръка.

— Гуд морнинг — каза той със своята мека и приятна интонация.

— Добро утро — отвърнах.

Той посочи възхитителния пейзаж пред нас:

— Бютифул.

— Йес, много красиво.

Той се поогледа наоколо, направи знак, че трябва да пазим тишина, защото другите спят, и без покана се прехвърли през преградките при мен. И го направи тъй лесно!

— Хелоу, Ник! — каза той и ми стисна ръка. Шубертовското му лице благо се усмихваше. Погледна с възхищение към хоризонта, към небето и заговори бавно и отчетливо, като допълваше българските думи с красноречиви жестове: — Луна, море, красиво, но посибъл ту слип.

— Да — рекох, — не може да се спи в такава нощ.

Той кимна, доволен, че съм го разбрал. Нещо се сети, загрижено попита:

— Тони?

— Лошо — отвърнах на български, като придадох на лицето си съответното тъжно изражение.

— Оо! Сори… — каза той. — Тони гуд бой. Тони… мм… дед?

— Мъртъв? — отгатнах аз. — Не, не е дед.

— О, браво! — усмихна се той и повтори: — Тони гуд бой… А мама Тони?

— Мама Тони е много зле — отвърнах и добавих на английски: — Вери бед.

Той зацъка, поклати глава и от това очилата му засвяткаха от лунните лъчи.

— Сори, вери сори — промърмори той, после каза едно невъзможно „Довиждане“ и се върна по същия път на балкона си. Можех да се закълна, че наистина е дълбоко опечален от случилото се с Тони и с „мама Тони“.

Прибрах се в стаята си. Часът бе три и половина. Не ми се спеше, не ме свърташе тук между тия четири неми стени: оттатък, в Захариево, във Варна, в София колегите ми работеха без сън и без почивка. Аз също трябваше да върша нещо, какво точно, не знаех, но съзнавах, че в тия часове мястото ми не е в хотела. Повъртях се още няколко минути в банята, обръснах се, взех един леден душ, който окончателно ме отрезви и събуди, глътнах насила един сандвич и без повече да се колебая, изтичах надолу по стълбите, като прескачах по три стъпала наведнъж.

И едва на първия етаж се спрях поразен: не се държах за перилото, не се опирах на стената, не ми се виеше свят! Погледнах към издигащите се над главата ми спираловидни стълби, хвърлих поглед надолу: не, наистина не ми се виеше свят! Дълго стоях така, все още не вярвайки на този факт. Нима съм се излекувал? Наистина бях чел някъде, че тази болест може да изчезне след някакво внезапно и силно психофизическо сътресение. Може би това сътресение да бе преживяното под скалата? Онази грозна картина на падането на Тони върху зъберите и свалянето му с въжетата? Защо не! Защо не!

И тогава направих следното: изкачих се тичешком до петия стаж, наведох се над перилото, погледнах с широко отворени очи към бездната — не почувствувах никакъв страх и никакъв възел не се стегна в гърлото ми. На четвъртия етаж направих същото. И на третия. И на първия. И оттам като стрела се понесох навън под изумения поглед на портиера.

След минута летях с москвича към Захариево. И си подсвирквах, и натисках клаксона в ритъма на мелодията, и тази мелодия не беше коя да е, самата „Puppy love is the most beautiful love…“ Бях щастлив. Отървал се бях от един недъг, който ми пречеше да работя, да се наслаждавам на света, просто да живея. Изведнъж се видях да седя на столчето на витошкия лифт и до мен е Елина, и аз съм я прегърнал през кръста, и над нас е само тънкото въже, а далече долу са пропастите, и ние летим над тях като птици, и аз не треперя, и дори целувам Елина по смеещата се муцунка.

И отново се почувствувах преизпълнен със сили и оптимизъм, с моя проклет, трижди проклет оптимизъм. И ми се струваше, че нищо и никой вече не може да ми устои.

Накрая запалих и лулата.

2. „Мама Тони“ и нейният син

Първата група униформени на капитан Добрев заварих на единайсетия километър, там където почват черните ридове на село Захариево, край хлътналата в канавката кола 89–85. Беше товарна варшава. Бяха я оградили с въжета и фенери и не позволяваха никому да се приближава до нея. Снимаха, измерваха, изследваха.

Втората група начело с Добрев беше в дома на Тони, където съставяха протокола за извършения обиск в присъствието на традиционните поемни лица.

— Ти поне защо не спиш? — въздъхна Добрев. — Да имах аз момиче като твоето, нямаше да ме видиш тук.

Капитанът изглеждаше много уморен, но това, разбира се, не му пречеше да прави своите динамични набези в пространството, този път в тясната селска стая между желязното легло и скрина.

— Намерихте ли нещо? — попитах.

— Да. — Той посочи куп хартии. Бяха рисунките и гравюрите от сандъка при прасето.

— Само това ли? — попитах разочаровано. Очаквах, ако не ателието, поне подстъпите към него.

— И това, ако нямаш нищо против. — И Добрев ми подаде едно листче с налепени върху него изрязани заглавни вестникарски букви.

— Разбираш ли нещо? — попита ехидно Добрев. — Сега, след като вече знаеш кой е фалшификаторът и убиецът, за тебе няма да е трудно да познаеш кой е този Г., а?

— Не съм врачка — рекох, без да се ядосам: още бях под впечатлението на моето чудесно пътуване с лифта, — но този Г. може да е Габриел Фернандес, а може да бъде и Робинзон Голдсмит, това поне е лесно да се отгатне. Голдсмит е в ръцете ни…

— Откога пък Голдсмит и Фернандес знаят български?

— Не е трудно да се преведат с речник няколко думи от английски на български. Обърни внимание на елементарния словоред. Виж също думите „требва“ с „е“ и „тръгнемъ“ и „чакамъ“ с ер голям. Авторът на бележката е превеждал навярно с помощта на речник отпреди войната, което подсказва, че този речник не е купен у нас, а в чужбина.

— Не ми се вярва да е Голдсмит — каза Добрев с непонятна за мен самоувереност.

— Въпреки това настоявам да го разпитам най-после лично.

— Сега е невъзможно. Мирски го е завел в София.

— В София ли? Защо?

— Защо ли? Хм… — Добрев се позамисли и добави някак си между другото: — Ами защото Голдсмит отказваше да говори и Мирски побесня. Заведе си го в София вчера сутринта, каза, че сам щял да се занимае с него. Имал да урежда лични сметки с Голдсмит. Заради Лорда. Нали знаеш какви връзки съществуваха между шефа и Лорда.

Не питах повече. Целият онзи внезапен арест на Голдсмит, обърканите обяснения на Мирски и безапелационните му указания да продължа разследването, без да се учудвам на нищо, както и начинът, по който държаха арестувания далеч от мен, оставаха за мен необясними. Отначало считах, че това е средство на Мирски да ми спести време и да не ме отклони от поетата от мен посока, като всеки миг очаквах да ме уведоми за резултатите от разпита на американеца. Сетне, увлечен от водовъртежа на събитията, почти престанах да мисля за това, но нито за момент не можех да допусна, че Мирски е в състояние да сложи ръка върху Голдсмит, за да разчиства лични сметки с него.

— В такъв случай — казах — трябва незабавно да съобщим на Мирски за този Г.

— Ще бъде сторено, но това не ни освобождава от необходимостта да потърсим сами този тайнствен Г., нали?

— Трябва да пипнем Габриел.

— Пипни го.

— И ще го пипна, но най-напред искам да науча нещо повече за Стефана Антонова. Кои са ония двамата в съседната стая?

— Свидетелите — председателят на селсъвета и жена му.

— Отлично. Искам да поговоря с тях.

Председателят беше снажен шейсет и пет годишен балканджия със старинен сребърен часовник в джоба на жилетката си и юначни мустаци. Жената пък беше съсухрена бабичка, оставила сили и младост по каменистите царевични ниви наоколо. Говореше той, а тя се намесваше от време на време, за да припомни някоя незначителна подробност от преди трийсет години, която само един склерозирал мозък може да съхрани. Предавам същността на разговора:

— Познавате ли Стефана Антонова?

— Как да не я познавам. Петдесет години сме съседи, кажи-речи от рождение. Баща й познавах, майка й познавах, и даже родителите на Георги.

— Кой е този Георги?

— Покойният мъж на Стефана, бог да го прости.

— Кога е умрял?

— През четирийсет и четвърта на унгарския фронт, при Драва. Снаряд го направил на пихтия. А беше един хубавец! И даровит. Как рисуваше само!… Често си говорехме, че като се върне от фронта, ще го пратим в рисувалната академия да се учи за художник.

— Почакайте — казах, — да се върнем малко назад. Кога се жениха Стефана и Георги?

— През есента на четирийсет и трета, добре си спомням, играх на сватбата им, а седмица след това се дигнах партизанин в отряда на Захари. Ей зад тия черни бърда бродехме и стреляхме по жандармерията.

— А той?

— Георги не дойде. Той с политика не се занимаваше, само художник искаше да стане, пари да спечели и да се махне от тази дупка. Много се карахме за това. Но нито художник стана, нито пари спечели, а в друга дупка го зариха.

— Кога се роди детето им?

— Тоньо ли? Чак след края на войната. Георги не можа да го види даже. А обичаше децата, много ги обичаше, бог да го прости. Но Стефана не задържаше, три пъти подред помяташе, болест някаква имаше в нея. Затуй аслъ и Тони се роди такъв… А за да го износи, горката, цели осем месеца от леглото не стана. Понякога си мисля, че добре стана, дето Георги не се върна от фронта, нямаше да издържи той живот с това болно момче.

— Стефана издържа.

— Стефана е майка.

— Но бие сина си като звяр.

— Какво да правиш, трудно се излиза наглава с него… Пък и не е шега — двайсет години без стопанин, с такъв син! Иначе си е добра тя, много обича Тони, живота си е готова да даде за него.

— Да сте забелязали Стефана да пътува до Варна или до Златните пясъци?

— Ами че пътува жената. Ще отиде до Варна да пазарува и ще се върне същия ден. А на Златните пясъци ходи лани на почивка в Дома на трудещите се селяни.

— А да се среща с чужденци? Или с хора от града?

— Случва се. С тия филмаджии например. Нали Тони работи при тях… А завчера, разправят, при нея дошъл някакъв мъж, постоял десетина минути и си отишъл.

— Видяхте ли го вие?

— Зърнах го, като минаваше пред селсъвета, та ми направи впечатление… и поразпитах за него. Позавъртял се бил из селото, надникнал тук-там, като че търсел нещо, научил къде живее Стефана и след като постоял при нея, си заминал с автобуса.

— Чужденец? Българин?

— Българин, макар че мязаше на чужденец.

— В какъв смисъл?

— Ами беше един такъв, издокаран, в сив костюм, сламена шапка и вървеше изправен, като че бе глътнал бастун.

Това беше новина. Сега поне знаех какво е правил Лорда през ония часове, предшествуващи неговото убийство. А какво е търсил той при Стефана, бе вече друг въпрос…

— Другарю председател — продължих аз, — как мислите, защо Тони се е качил снощи на скалата?

— Побягнал е от Стефана. Той и друг път е правил щуротии, но не като снощната. Иначе той често ходи по чукарите. От малък си е свикнал, припка си по тях като дивите кози. Баща му също беше такъв, по цели дни горе, обичаше да гледа небето от високо.

— Какво прави там Тони?

— Питай го, да ти каже. Може би и той иска да гледа небето от високо.

— А защо са стреляли по него, а? Какво мислите по този въпрос.

— Стреляли са тия филмаджии, това мисля аз по този въпрос. Цял ден само това правят — пукат с пищови и хвърлят копия и стрели. Някой от тях е чалдисал от слънцето и каквато беше мишена Тони на скалата, започнал е да се мери в него.

— Знаете ли, че Стефана е намерена тежко ранена край селото?

— Чух. В главата ми се не побира тая работа. Грешка трябва да е някаква. Та Стефана никому зло не е сторила. Тя, дето се вика, освен своя Тоньо нищо друго на тоя свят не знае.

— Другарю председател, да сте забелязали у Тони някаква склонност към рисуване или нещо подобно?

— Разбира се, то си е стара работа. Като малчуган още се вреше в ковачницата на Хасан, имаме си тук един такъв циганин, всичко му идва отръки, та все при него киснеше, тук ще пипне, там ще пипне, ще измайстори нещо от железца, гвоздеи, дъсчици. Ходеше и при дърводелеца, правеше си колички, някакви сандъчета, кулички, къщички… Изобщо сръчен беше, дето се казва. По-лани даже, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни там инструменти, части, колелца, валячета. Нещичко намерихме в обора, ей тоя, в двора, там той си има скривалище, другото пропадна, но аз съм сигурен, че Тони го е скрил някъде, за да си майстори играчки.

— А за рисуването?

— А за рисуването знам, че де що имаше детски картинки, списания и вестници със снимки в училището и читалището, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал тия вестници и картинки, един господ знае. Взимаше ги, за да си ги прерисува. Рисуваше и по оградите, по стените, по плакатите на медпункта, по афишите на киното, по кориците на читалищните книги, та даже върху обявите на селсъвета, дето ги окачваме пред общината. Мацаше с каквото му попадне, всичко изпоцапа с разни човечета, дръвчета, къщички. Много зор видяхме, дордето го отучим от тоя лош навик. Че го заплашвахме, че Стефана го биеше, че веднъж даже цяла нощ в мазето на селсъвета го държахме, уж арестуван от милиционера. Оттогава милиционер не може да срещне, без да хукне, дето му очите видят. Но барем не цапа вече.

— Не се ли опитахте да използувате тоя негов… навик?

— Искате да кажете дарба, нали? Загубена работа. Та Тони едва го научиха да срича и да изписва буквите от буквара. А преди много години, ако се не лъжа, Тони беше тогава на четиринайсет години, майка му го даде да чиракува в градската печатница — да чисти, да мете, да понаучи нещичко, па и да изкара някой лев. Работи два-три месеца, па го изгониха.

— Защо?

— Че той не е за пред хора. Освен това и неговите припадъци…

— Даа… — рекох дълбокомислено, но нищо особено не мислех, толкова объркано и противоречиво беше всичко. — Още един въпрос, другарю председател. Имате ли някаква снимка на Георги?

— Имам една, прати ми я той от фронта. Ей сега ще я донеса.

Беше обикновена любителска фотография на група изправени пред унгарски замък български войници. В шинели и каски всички бяха еднакви.

— Ето този е Георги — показа ми председателят едно по-слабо момче с лице, което не ми говореше нищо.

— Другарю председател, ако видите днес Георги, ще го познаете ли?

Той тъжно се усмихна:

— Двайсет и толкова години са минали оттогава, не е шега, ей! И що хора съм срещнал през това време… Остарях, взех да забравям. Ама, кой знае, може да го позная… Но връща ли се човек от оня свят, бре момче?

С това разговорът приключи. Капитан Добрев и аз излязохме от задушната стая, където се бе родил и израснал Тони, момчето, което крадеше списания с картинки, за да ги прерисува, което мацаше оградите и стените с човечета, което скиташе по черните ридове, правеше съвършени копия на моите скици, бягаше панически от всеки милиционер и хвърляше от скалите фалшифицирани долари… Къде беше ателието му? И кой стоеше зад него? И защо Лорда бе дошъл в неговия дом?

Развиделяваше се. Върховете на околните скали бавно се огряваха от първите слънчеви лъчи и златото им се отразяваше в тихите тъмнозелени езерни води. Изплаваха от полумрака селският площад и аризонската улица, къщите с червените керемиди и вигвамите край брезовата гора. Петлите пресипваха.

Към нас дойде един от хората на Добрев и показа няколко патронни гилзи.

— Това намерихме край един от падналите декори — каза той.

— Оръжието?

— Засега никакво.

Откъм селсъвета се обади разсилният:

— Викат другаря Карлов от Варна.

Изтичах, вдигнах слушалката.

— Вие ли сте другарят Николай Карлов? — попита един женски глас. — Аз съм сестра Милева от хирургическото отделение на окръжната болница. Заръчано ми е да ви съобщя, че пациентката Стефана Антонова е починала преди десет минути, без да дойде на себе си.

Оставих слушалката.

Една важна фигура изчезваше от таблото. Безвъзвратно.

3. Тони

В девет застанах пред стаята му. Спеше. Не си отидох даже когато недвусмислено ми заявиха, че няма да ме пуснат при него по-рано от 13 часа: струваше ми се, че като съм тук, ще опазя поне него. През петнайсет минути изтичвах до стаята на дежурния лекар и звънях в управлението за новини. Капитан Добрев мълчеше, не се обаждаше и Мирски. Какво правят другите, не знаех.

Пуснаха ме при Тони едва към 13.30 с категоричното предупреждение да не се задържам дълго и да не вълнувам болния.

Влязох.

Стаята ми направи впечатление с неболничната си уредба. Нямаше я голата, спартанска белота на стените, нито стандартното желязно легло с шкафчето и ниската табуретка. (Давам всички тия подробности за обстановката, само защото часове по-късно тя щеше да се вмъкне в събитията по един необикновен начин.) Помещението, голямо и високо, с две пищни мраморни колони край вратата, бе изцяло облепено със златисти тапети, които му придаваха една малко смешна барокова тържественост. Встрани личеше една ниска масичка, отрупана със стари списания. По стените висяха няколко репродукции: ярки слънчогледи на Ван Гог, морски пейзаж на Айвазовски и един офорт на Гоя. Това тежко и смесено изящество на стаята обаче се опропастяваше от един грозен плакат, съдържащ съвети за предпазване от грип и изобразяващ облаци микроби, които изригваше един кихащ нос, както и от един нескопосано изписан лозунг: „Здравето е най-голямото богатство на човека“. Това бе приемната на дипломатическия кабинет, временно превърната в болнична стая на Тони.

Широката кушетка беше разположена под прозореца. Тони лежеше по гръб с превързана глава и чело; оставени бяха свободни само бузите, очите, сплеснатият нос и фино очертаните бебешки устни. Превързани бяха и гърдите, както и китките до лактите. Приличаше ми на манекен, върху когото санитарите се учат да превързват.

Приближих се зад него — не ме усети. Очите му бяха впити в слънчогледите на Ван Гог, които висяха точно насреща му. Любува им се може би цели три минути, след това отклони поглед към бурното море на Айвазовски. Минаха още няколко минути. Не смеех да шавна. А той продължаваше да плъзга шарените си очи по златистите тапети, по мраморните колони, по масичката със списанията и нямаше го в тия очи изражението на изрода, а дълбокият, разумен израз на мислещ, разбиращ и дълбоко чувствуващ човек.

И както движеше поглед към тавана, Тони ме забеляза. Това му подействува като удар: той се напрегна, устните му болезнено се свиха, пръстите му конвулсивно задраскаха по чаршафа. Бързо минах напред, приклекнах:

— Тони — заговорих ласкаво, — Тони, здравей! Аз съм, Ник. Не ме ли позна? Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя.

Взех в шепите си треперещата му десница. Той предпазливо вдигна клепачи: дълбоко в зениците му се таеше недоверие.

— Здрасти, Тони! — казах. — Ти май ме забрави, а?

Той пак не отвърна нищо, но усетих как ръката му престана да трепери и спокойно се поотпусна в шепите ми. В зениците му обаче продължаваше да се спотайва страхът.

— Виж какво съм ти донесъл — казах и извадих от джоба си огромна праскова.

Той изсумтя нещо неопределено.

— Вземи я! — и пъхнах прасковата в десницата му.

Един миг пръстите му останаха неподвижни, после бавно преминаха над прасковата и покриха ръцете ми с грапавата си кожа. Усещах топлината им, същата онази топлина, която почувствувах вчера пред читалището край пеещата Дафна, когато той бе сграбчил ръката ми, за да търси закрила от ударите на майка си. Не мърдах, покорен от тази несръчна ласка, само вдигнах поглед към очите му. Недоверието и страхът изчезваха и на тяхно място се появяваше безбрежното топло и добро море, което ме поглъщаше.

— Яж — казах.

Изтеглих ръка от грубата му длан и поднесох прасковата към устата му. Той захапа. Сокът потече по брадата му, обърсах го. Той бавно изяде цялата праскова. Ръцете му спокойно лежаха на одеялото.

— Я ми кажи ти, Тони, много ли боли удареното?

— Аха — измънка той.

— Скоро ще мине и ще оздравееш, и ще се върнеш на село, и отново ще рисуваш.

— Аха — промълви той пак и по устните му премина нещо като усмивка, която промени лицето му.

— Така си и знаех — продължих аз обнадежден. — Ти много обичаш да рисуваш картинки. И аз много обичам да рисувам картинки. Помниш ли как рисувахме там, на село?

Този път той се оживи, клепачите му затрепкаха от спомена, от устата му излезе нещо нечленоразделно, чийто смисъл не можах да доловя, но което беше израз на задоволство. Извадих от джоба си една моя скица на Елина, показах я:

— Виж какво съм нарисувал днес — казах. — Харесва ли ти?

Той се оживи още повече и направи дори опит да се поизправи:

— Дда… — заекна той.

— Е, вземи я! Тя е подарък за тебе, защото си добро момче и защото ти също много хубаво рисуваш. Много хубаво… Това си нарисувал ти, нали? — казах и извадих една от ония салфетки с размножената скица на Дафна Флеминг, които носеха подписа на Габриел Фернандес.

— Дда, дда… — радостно измуча той и възбудено поклати глава. С усилие протегна ръка, взе скицата и я вдигна пред очите си — очи на разумен човек.

— И това е твое, нали? — продължих аз и показах отпечатъка от гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.

— Дда… ааз — И грабна листа. Очите му заблестяха от вълнение.

— И това? — открих аз веднага скицата на Хипократ.

— Дда… дда…

И с всяка нова рисунка, която показвах, неговата радост растеше: това бяха съкровищата от сандъка при прасето. Виждах как постепенно се освобождава от страха, който превръщаше това човешко същество в животно, от терора, който сковаваше мислите му, от недъга, който потискаше чувствата му…

Ръката ми напипа в джоба онзи странен резец, който бях намерил в дрехите му.

— Тони — казах, — виж какво съм ти донесъл още. — И изкарах от чантата един нов блок и лъскав черен флумастер. — За да си рисуваш, докато си тука, па и като се върнеш в къщи. Искаш ли да опиташ?

Сега той се развълнува толкова силно, че от устата му се изтръгнаха ликуващи викове. Жадно протегна ръка към блока, сграбчи го с късите си пръсти, превързаната му глава се замята върху възглавницата. Знаех, че не бива да продължавам, но нямах сили да прекъсна. Помогнах му да седне, да сгъне колене и сложих блока върху тях. Дадох му и флумастера.

И тогава стана онова първо чудо, което, макар и подозирано от мен, надмина всичките ми очаквания.

Лицето на Тони изведнъж доби напрегнато-съсредоточен израз. Веждите му се сключиха, погледът му стана остър и неподвижен. Дебелите му пръсти деликатно поеха флумастера и го вдигнаха над блока. За миг само се взря в картината на стената, после внезапно, с бързи, енергични и в същото време плавни движения десницата му, превързаната, наранена десница, се понесе по белия лист, нанасяйки линия след линия, извивка след извивка, кръг след кръг, форма след форма. И нито веднъж не вдигна ръка, нито веднъж не спря, нито веднъж не се поколеба.

След пет минути върху листа се очертаха, черно-бели, слънчогледите на Ван Гог — една идеална графична репродукция, не по-малко внушителна от оригинала.

Той вдигна очи чак когато свърши, погледна ме, ухили се. Не, това не бяха очи на идиот, не! Ако гениите се раждат гении и ако те се раждат белязани от природата с особени очи, то очите на Тони бяха очи на гений. Казвам гений, макар че никога през живота си не бях виждал гений от плът и кръв, и че всеки непредубеден читател може да ме обвини в невежество или поне в наивно увлечение (каквото неведнъж съм проявявал дотук). Тогава аз също не вярвах, не можех да повярвам: това живо нещо пред мен надхвърляше моите познания за човека, моите схващания за природата на твореца, за същността на историческата категория, наречена изкуство.

— Искаш ли пак? — попитах и веднага откъснах изрисувания лист, за да открия нов.

Той не се остави да го подканвам втори път и бързо, за някакви си три минути, направи абсолютно точно копие на гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.

— Хайде сега нарисувай го пак! — казах, увлечен от тази невероятна игра, в която аз бях само един потресен зрител.

И той направи още едно копие на същата гравюра, после още едно и още едно — и всички еднакви, като фотографии от един и същи негатив, като печатани репродукции; рисунки, които можеха да направят чест на който и да е професионален график. Във всеки случай такова нещо аз не можех да създам.

Тони се оживяваше все повече и повече и сякаш болките вече не го смущаваха. От кривите му устни изскачаха бебешки мехурчета, усмихваше се като малко дете, издаваше нечленоразделни звуци и нахвърляше върху листовете бързи скици на каквото му посочех: вестникарски фотографии на Гагарин, профил на Чаплин от списанията върху масата, моя собствен лик от паспорта, емблемата на Балкантурист от корицата на моя бележник, герба на България от някаква брошура и какво ли не още, и всичко това по веднъж, по два пъти, по три пъти… Една експлозия, една верижна реакция на порива да се рисува, която нищо не можеше да спре.

Минутите минаваха, той не се уморяваше, обратно — ободряваше се, и само аз още повече се обърквах пред това неестествено явление, пред този удивителен феномен, който обръщаше с главата надолу всичко заучено от мен в книгите и университета.

Най-после се реших и на втората стъпка. Направих го не без колебание. Може би защото през изтеклите минути, в които Тони рисуваше, аз бях позабравил за какво съм дошъл тук, бях позабравил, че съм детектив, натоварен с важна задача, и се бях върнал към ония далечни вече години, когато бях студент в художествената академия, увлечен до захлас от магиите на изкуството.

И тъй, аз извадих от джоба си резеца и му го показах. В първия миг Тони едва не изписка от радост, той протегна ръка да го вземе, после внезапно, под напора на някакъв изникнал от дълбините на съществото му рефлекс, бързо я отдръпна. Усмивката му угасна, очите му помръкнаха, лицето му доби тъпия израз на идиот.

— Тони — казах, — нали този нож си е твой, вземи го.

Той издаде някакъв мрънкащ звук, който трябваше да бъде отрицание, но за мен беше категорично „да“.

— Тони — попитах, — там, на село, къде рисуваш ти? Не у дома, нали? У дома мама не дава…

Той недоверчиво обърна глава към мен, търсейки в лицето ми какво зная за неговата майка и за неговия дом.

— В къщи мама не дава, нали? — повторих аз.

Той пак замрънка отрицателно и този път наистина беше „не“.

— Но аз зная къде рисуваш ти — засмях се аз. — Там горе, в скалите, високо, в една пещера.

Той веднага ми обърна гръб, плачливо заохка: „Нне, ннее!“, но беше „да“. Не трябваше да отслабвам натиска — още малко и щях да стигна до най-важното.

— Тони — казах, — Тони, чуй ме добре. Ще ти дам много хартия да рисуваш, и моливи ще ти дам, и боички, и тогава ще се качиш горе на скалата и ще рисуваш каквото си искаш и колкото си искаш, но сега ти ще ми кажеш в коя скала е твоята пещера.

Той се сви и захленчи също както предната нощ там горе, осветен от прожекторите.

— Тони, Тони, хайде де, ще плачем сега! Я виж какво съм ти донесъл още!

Но той не ме поглеждаше вече, хленчеше и мънкаше: „Нне, мама бие… вика стражар…“

Можех ли да му кажа, че никога вече майка му няма да го бие?

Опитах се да помилвам ръката му, той я отдръпна като ужилена и продължи да трепери и скимти.

Тогава аз, вместо да си вървя, направих една грешка, която можеше да ми струва скъпо, една от многото грешки през ония дни. Направих я от бързане, въпреки известната приказка на Добрев за бързата кучка. Извадих от джоба си няколко доларови банкноти. От ония, дето летяха като пеперуди от скалата. С мъка обърнах Тони към себе си и му ги показах.

— Тони, ти ли правиш тия картинки?

Той се взря в банкнотите, разшири диво очи, сетне падна възнак и започна да вие, и навярно цялата болница го чуваше. В стаята се втурна сестрата:

— Но какво правите, моля ви се, другарю! Не бива, той още не е добре — извика тя, като се наведе над крещящия и мятащ се в леглото Тони. Измъкна отнякъде спринцовка и я заби под рамото на момчето.

След минута Тони спеше.

Часът бе 14.30. Отидох в хотела, легнах да спя, но дяволите от моите кошмари не ме оставиха на мира.

В 18 часа ме събуди телефонният звън: от болницата ми съобщаваха, че Тони се опитал да избяга, едва го задържали на изхода.

В 18 часа и 5 минути аз се реших: дигнах Ели, която се излежаваше, и я накарах да обуе гуменки и панталони.

В 18 часа и 15 минути ние се носехме с москвича към село Захариево.

4. Габриел Фернандес, кинооператор, носител на премията „Оскар“

На единайсетия километър под скалите нямаше вече нищо: варшавата беше вдигната, милиционерите си бяха отишли, следите от инцидента изтрити. Колите сновяха по шосето, сякаш снощи на това място тук не се бе разиграла една мрачна трагедия.

Първият човек, когото срещнахме в селото, беше бай Шими. Напомняше Айнщайн, от когото са задигнали теорията на относителността. Чорлав, с увиснали моржови мустаци и трескави очи, той бродеше сред повалените декори на уличката от Аризона, между смъкнатите вигвами, покрай разхвърляните прожектори, махаше безсмислено ръце и си мърмореше нещо под носа.

— Видяхте ли как ме наредиха? — едва не проплака той, без дори да ни поздрави. — Изоставиха всичко и си отидоха да спят, а днес трябваше да снимаме 87 полезни метра… Никой не се интересува от нищо, нито режисьорът, нито актьорите, нито техниците… Четири хиляди народни левчета, това ми струва днешният ден! Отгоре на всичко и тая история с Тони… Ще си подам оставката, това е. Край! Край!

— Бай Шими — рекох, — нека си починат хората, заслужават го след снощи.

Той ме изгледа изумен:

— Ами ти разбираш ли какво говориш, бе момче? Това е кино, ей, не е шега! Камерата не може да чака.

— Като го няма Фернандес…

— Ще мина без него. Имам си един асистент, чудо оператор. От години вече чака такъв случай.

— А къде наистина може да е Фернандес?

— Да върви по дяволите, ако ще! — Бай Шими драматично поклати глава: — Това не е работа, това е каторга! — И като каза това, бавно се отдалечи, мърморейки: — Не, аз ще си подам оставката. Край, край, край!

Председателя на селсъвета намерих на чашка сливова в кръчмата, където оживено коментираше снощните събития. За смъртта на Стефана не знаеше. Изведох го към подножието на вкаменената светкавица. Тук-таме все още се въргаляха кабели, прожектори и даже парчета от стъпкани доларови банкноти. Започнах направо.

— Другарю председател, качвали ли сте се по тия скали?

— Качвал съм се, но преди много години.

— А наскоро?

— Че какво ще правя по тях сега? Не съм Тони.

— Има ли по тия чукари пещери?

— Има. През турско там са се укривали хайдути, но сега никой не ходи горе. Даже през партизанско избягвахме да се завираме в тях, много близо са до селото.

— Другарю председател, искам един съвет.

— Думай!

— Искам да се кача ей на тая скала, дето прилича на светкавица.

— Ще се пребиеш, бре момче! И какво ще дириш горе? Там няма нищо. Само камънак. Нали видя снощи — въжета трябват, и стълби, и опитни катерачи…

— Няма ли друг, по-лесен път?

— Има, но далече, откъм задната стена, при шосето, ще трябва да заобиколиш цял километър и повече. Ще излезеш на пътя, ще свиеш вдясно, там има един салкъм и над него насип, та точно там ще поемеш нагоре и ще стигнеш до едни кози пътеки. По са леки, ама пак не те съветвам да се качваш.

— Благодаря — рекох. — Ели, да вървим!

Председателят остана зад нас и навярно вече ни виждаше сплескани под скалите.

Мястото, което той посочи, се намираше на стотина крачки от единайсетия километър. Действително тук чукарите не бяха толкова стръмни и образуваха нещо като тесни стъпаловидни тераски, свързани с криволичещи и обрасли с мъх и мършави клекови храсти пътечки. Погледнах към върха — не, не ми се виеше свят и не изпитвах страх. При малко повече хладнокръвие и внимание човек можеше, без да бъде алпинист, да стигне поне до средата на склона.

— Ели, умееш ли да се катериш?

— Умея да плувам.

— Аз също. Ще се качваме значи.

— Добре — каза тя и в очите й прочетох примирение.

Оставих колата под салкъма и тръгнах нагоре, последван от Ели.

Крачех бавно, като внимателно опипвах пътечките, които се виеха като серпентини по склона, губеха се сред клека, отново се появяваха, много тесни, но все пак проходими. Не гледах надолу и се стараех да не мисля за онова, което се намираше под мен. За това впрочем допринасяше и малко принуденото, но все пак ободряващо бърборене на Ели, която не преставаше да разсъждава върху ползата от планинския въздух, особено когато е комбиниран с морски, който пък е наситен с тонизиращи йодови изпарения…

На втората тераска се спряхме да си поемем дъх. Тя се извисяваше на не повече от десетина метра над пътя, но аз бях горд, че съм стигнал и дотук.

— Няма ли да ми кажеш най-после какво търсим тук? — попита Ели.

— Едно ателие — отвърнах. — Ателие на художник.

— Аха — рече тя. — Разбрах. А на коя скала се намира Академията на науките?

Не успях да отговоря — край нас се търкулнаха камъчета и песъчинки. Погледнах нагоре: над третата тераска се мярна някаква сянка, но толкова бегло, че не можах да доловя човешка ли бе или на животно.

— Дива коза — казах неуверено.

— Човек беше — прошепна Ели. — Видях гърба му. Един такъв, много широк, като борец, и кафяв.

— Какво ще прави насам човек? — попитах и пъхнах ръка при пистолета: след снощната стрелба бях забравил да го заредя. — Ели, сега ти ще останеш тук, а аз ще отскоча да видя какво има там.

— Не — каза тя. — Състезанието продължавам и аз.

Излишно беше да споря.

Тръгнахме по пътечката вдясно, но още на десетата крачка отново се спряхме: до нас достигна шум, нещо като пръхтене. Можеше да бъде кон, магаре, кой знае какво още, но не коза, козите не пръхтят така. Коленичих, дадох знак и на Ели да се наведе зад храстите и запълзях по посока на шума. Острите игли на клека дращеха лицето ми, но не спирах, само си мислех, че ако се натъкнем на магаре, ще стана за смях пред всички шерлокхолмсовци на планетата.

При завоя, където се образуваше нещо като падинка, шумът нарасна. Беше хъркане, юнашко, мъжко хъркане. Изправих се: пред нас, в падинката, сред бодливия клек, изпружил дълги крака, положил мило ръце на гърди, спеше Габриел Фернандес, холивудски оператор, три пъти носител на премията „Оскар“.

До него се търкаляше бутилка уиски. Празна.

До бутилката пък лежеше каубойски барабанлия пистолет. Пълен.

Внимателно огледах приятеля си Габи. С изключение на съдраните от трънака дрехи — черни, а не кафяви — всичко останало беше в ред. Само че беше мъртво пиян. Един бог знае откога лежеше тук и откъде беше домъкнал бутилката.

Най-напред прибрах револвера, сетне пристъпихме към събуждането на оператора: шляпахме го по бузите, викахме в ухото му. На Ели й хрумна щастливата идея да пъхне отвора на бутилката под носа му. Фернандес се размърда, неспокойно отвори очи, кървясали от пиянство и умора. Видя ме и дори не се изненада от срещата.

— О, Ник! — възкликна той радостно, поизправи се и сърдечно ме прегърна. — Как си, амиго? Добър?

— Аз съм добър — рекох, — но ти какво търсиш насам? Ели, преведи моя проникновен въпрос.

Тя преведе, а той едва сега се огледа, учуден, че се намира сред тоя клек и тия черни скали. После погледът му попадна на револвера в джоба ми. Това, изглежда, окончателно го върна към действителността, защото неочаквано се разплака с едри, горчиви, пиянски сълзи.

— Трябва да поискаме помощ — прошепна Ели, — той не може да слезе в това състояние.

— Не — казах, — никой не бива да знае, че Фернандес е бил тук. Ще се оправим някак си сами. А за него имам нещо специално. — Измъкнах двете хапчета кофенал, които бях взел сутринта от болницата. — На, Габи, изгълтай това, ще ти дойде добре.

Той послушно ги лапна без вода: очевидно беше свикнал на тази процедура след запой.

Търпеливо зачаках действието на хапчетата, а той продължаваше да си поплаква и подсмърча. За всеки случай стоях на безопасно разстояние от него.

— Ели, запитай го, докато още не е дошъл на себе си, защо му е този пистолет и защо се е качил чак дотук.

В отговор той измърмори нещо, като дори трогателно изхълца.

— Дошъл да убие някого — каза Ели.

— Много мило от негова страна. И кого по-специално?

— Не знае точно. Фалшификатор някакъв, който е фабрикувал фалшиви долари.

— А къде фалшификаторът е фабрикувал доларите, знае ли?

— Казва, че не знае.

— А знае ли на кого този фалшификатор е предавал доларите?

— Не знае.

— Щом не знае, ще му открия тайната аз. Фалшификаторът е давал доларите на Патриция Джексън, а милата Патриция е офейкала за Истанбул с парахода „Чанкая“.

Ели преведе. Виждах как след всяка нейна дума той разширява очи и в тях се появява злоба. После изрече нещо през зъби.

— Пита дали си от полицията — каза Ели.

— Много е любознателен. Добре, ще задоволя неговото законно любопитство. Обясни му, че съм инспектор от милицията (не казах младши) и че го задържам за изясняване на някои щекотливи въпроси. Кажи му да върви пред мен и да не се опитва да кръшка, защото имам тъкмо два пистолета.

— Не знам как е на английски кръшка.

— Нищо, ще го разбере и на български.

Тя преведе, като „кръшка“ си остана кръшка и той наистина разбра, защото сърцераздирателно въздъхна и се изправи.

Тръгнахме надолу. Излишно е да съобщавам, че на слизане десетте метра ми се сториха повече въпреки енергичното лечение, на което бях подложен предната нощ…

Вече долу Елина попита:

— Ей, Ник, ние май забравихме ателието?

— Нищо — рекох. — Ще дойдем пак.

Москвичът ни чакаше под салкъма. А в управлението чакаше Добрев.

5. Една стройна хипотеза

Оставих оператора под стража, а аз с жест на завърнал се от далечно пътешествие космонавт, носещ послание от марсианския император, сложих каубойския револвер на масата.

— Готово — казах. — И вторият Г. е в ръцете ни и заедно с това и последният от бандата.

— Тоест как последният? — попита Добрев. — Обясни ми, моля ти се, с прости думи.

— Ще разбереш след малко. Данкин, готов ли си за един малък разпит на Фернандес?

— Момент, моля — рече спокойно капитанът. — Тук при мен не се бърза толкова.

— Пак ли заради твоята кучка?

— Не, не заради кучката, а заради Мирски. Обади се от летището, нареди да го почакаме.

Обзе ме разочарование: ето че шефът пристига и той ще грабне плодовете на моята победа под носа ми. После обаче си помислих, че е добре, дето идва, поне ще види с очите си на какво е способен неговият младши инспектор Николай Карлов.

Докато чакахме, пихме кока-кола с горнобанска вода, а Добрев, спринтирайки из стаята, ми разказа, че скоро във Варна ще се открие фестивалът на българския филм и че за случая ще пристигнат купища бютифул актриси.

Мирски влезе, тромав като стар лъв, и тежко се отпусна на креслото. Беше изпотен, с изподрани обувки и прашни кафяви дрехи… (Забелязах ги, разбира се, и една смътна догадка заблещука в главата ми, но нали бях още „пале“…) Не се ръкува с нас, дълго бърса чело с шарената си кърпа и най-после, вместо да ни поздрави, каза:

— Добрев, каква е пощата?

— Едно писмо за Робинзон Голдсмит и две телеграми — за доктор Кречмър и за Габриел Фернандес.

— Писмото предай, а телеграмите прочети!

„Как тъй — щях да възразя, — нали Голдсмит е в ареста в София“ — но Добрев беше отворил едната телеграма и четеше:

— От Истанбул до Габриел Фернандес:

Разпечата и втората телеграма:

— От Париж до Джордж Кречмър:

— Нещо да кажете по тия телеграми? — попита Мирски.

— Нищо особено — побързах да отговоря аз — освен това, че Пат е Патриция Джексън, съучастничка на Фернандес, и че тя го предупреждава за провала на опита си да изнесе доларите от България и го подканва да бяга. Това многозначително „Чакам те с нетърпение“ е съвсем ясно.

— Да… възможно е… — забеляза Мирски предпазливо.

— Сигурен съм в това — отсякох.

— Работата е там — ехидно подхвърли Добрев, — че Николай знае вече всичко и обеща да ни го обясни с прости думи.

— Така ли? — продума уморено Мирски, като вдигна зачервените си клепачи. — Да чуем!

— Добре — рекох и станах.

Ядосваше ме издевателският тон на Добрев, дразнеше ме и безразличието на Мирски. Решен да се бия докрай, започнах агресивно:

— Както неведнъж е доказвала практиката, много сложни на пръв поглед престъпления след разкриването им се оказват детински прости. Нашият случай не е съвсем такъв, но ще се опитам да бъда пределно ясен. И тъй — представете си следната хипотетична схема: в затънтеното село Захариево живее един полуидиот и полугений, наречен Тони. Той умее да прави първокласни копия на всякакви рисунки, включително и на банкноти, той даже е работил известно време в цинкография. За тази негова способност узнава пребиваващият в страната стар американски фалшификатор Робинзон Голдсмит. Това става посредством оператора Габриел Фернандес, който снима филм в село Захариево. С помощта на Стефана Фернандес приласкава Тони, който е невероятно наивен, чист и готов на всичко срещу една мила дума и няколко хубави рисунки. Операторът му обзавежда ателие, снабдено с всички необходими материали. Дават на Тони няколко доларови банкноти и му заръчват да прави копия от тях. Тони започва да работи, къде точно, още не зная… Фабрикуваните пари Фернандес изнася от Захариево във филмови касети и ги предава на Голдсмит, както и на Патриция Джексън, любовница на оператора… Тъй, дотук смятам, че е ясно.

— Пределно ясно — каза Добрев.

Продължих, без да обърна внимание на насмешката:

— За престъпниците първата засечка идва от това, че Фернандес, бидейки страстен комарджия, в пияно състояние пуска фалшиви долари в игралния дом. Там те попадат у крупието и в джобовете на други печеливши. Такъв е случаят с Ричард Брук, който подарява долари на своя възлюбен Любомир Соколов. Ето ви единия поток за разпространяването на парите в страната. Вторият поток започва от Голдсмит, който, без да подозира, че в казиното Фернандес му пробутва фалшиви пари, изпраща от тях 300 долара на своя приятел Лорда. Лорда, също без да се усъмни в нещо, ги похарчва в Кореком. Първото подозрение се събужда у него едва когато го задържам… Добрев, дай ми, моля ти се, чаша вода, че ми засъхна гърлото.

— Ама, разбира се! — разтича се услужливо капитанът. — Това, което разправяш, е страшно интересно.

Не го изругах. Само пих и продължих:

— И тъй Лорда, много разгневен, пристига във Варна, търси Голдсмит, иска сметка от него за недругарската постъпка. Той дори надушва източника на парите и посещава Стефана Антонова в село Захариево. Разтревожени, Голдсмит и Фернандес решават, че трябва да вземат бързи мерки. Операторът събира всички налични фалшифицирани пари, пъха ги в една невинна червена банска чанта и ги предава на Патриция Джексън, която същия ден заминава с „Чанкая“. Но опитният Лорд е видял всичко и звъни на милицията. Узнал за това предателство, Голдсмит решава да го премахне. Дава му среща в 23,30 пред хотел „Рубин“ или наблизо. В 23,25 в казиното той иска почивка, бидейки съвсем сигурен, че през тази пауза всички играчи ще излязат навън. По-нататък…

— Да, по-нататък? — попита Добрев.

— По-нататък е ясно — сопнах се аз. — Голдсмит изтичва до седмия етаж на хотела, взема камата от стаята на Ричард Брук, разхвърля безразборно вещите в другите стаи, слиза и издебва Лорда карай павилиона на плажа. Един удар от тази могъща ръка е достатъчен да забие камата до дръжката в гърба на нищо неподозиращия Лорд. На другия ден при разпита той ще ни сервира сърцераздирателния и много правдоподобен блъф за своето приятелско желание да помогне на Лорда да открие истинския фалшификатор. Лъжата, разбира се, не му помага и той бива арестуван.

— Николай, искаш ли вода? — прекъсва ме свръхлюбезно Добрев.

— Капитане, остави го да разказва! — смъмри го Мирски.

Продължих:

— Аз, както ви е известно, открих фалшифицирани пари в касетите на Фернандес. Знаейки, че милицията е вече по следите му, той най-напред изгаря доларите, а сетне съчинява едно неграмотно писмо на български език, налепва текста с изрязани от вестниците букви и намира начин да го предаде на старата Стефана. С това писмо Фернандес заповядва на Тони да унищожи всички материали, и то незабавно. Но вече е нощ и Тони се плаши да се катери по ридовете, където се намира ателието му. Тогава майка му го насилва да се качи. Тони тръгва, пътем обаче изпада в криза. Пристигаме ние. В един критичен момент, предизвикан от моята намеса, Тони хвърля доларите, с което фактически разкрива основната карта. Като разбира, че ако момчето бъде свалено живо от скалата, всичко рухва, Фернандес се решава на една дръзка постъпка. Използувайки суматохата, той се отдръпва зад тълпата и от тъмнината стреля по Тони. Тони пада. Фернандес повлича Стефана, качва я във варшавата и побягва. На единайсетия километър убива жената, скача от колата и се укрива в близките храсти. Там той се напива, набира смелост и през деня се покатерва на скалата, за да унищожи ателието със собствените си ръце. По пътя обаче сяда и вече съвсем пиян, заспива. Така го намирам аз. Ето оръжието, с което е стрелял по Тони, ето гилзите, с които е стреляно и които са намерени на мястото, откъдето е стреляно. Ето неговите фалшифицирани пари, ето накрая и бутилката уиски, с която се е напил.

Седнах, с леко треперещи пръсти изкарах лулата. Добрев свръхуслужливо ми поднесе огън. Настъпи тишина.

— Тъй — рече със своя дълбок бас Мирски. — Нещата изглеждат дяволски конкретни. Дори прекалено конкретни. Въпроси? Добрев?

Капитанът стана, направи два орбитални кръга около мен и запита:

— Първо: защо има две червени чанти — едната, хвърлена от „Чанкая“, и другата, скрита в камъша. Второ: къде е доказателството, че фалшификаторът е този Тони? И трето: какво, ако нямате нищо против, е все пак „Блекбърд“ и къде се намира този кос или черен роб?

— Отговаряй, Николай! — каза Мирски.

Знаех, разбира се, че ще ми бъдат зададени тия въпроси.

— Намирам тия подробности без особено значение в общото разположение на схемата. И все пак ще отговоря. Първо: историята с червената чанта е една от многобройните уловки на Голдсмит, предназначени да ни отплеснат встрани. Не забравяйте, че именно той ни я внуши. Второ: окончателни доказателства, че Тони е фалшификаторът, още нямам, но ще ги дам скоро. Трето: „Блекбърд“ е предсмъртно бълнуване на Лорда, което навярно не означава нищо. Ателието се намира край село Захариево, а не в този призрачен Блекбърд. Ето че и без Блекбърд стигнахме до истината.

— Ти, Данкин, имаш ли въпроси?

— Само един: как си обяснява другарят Карлов странния акцент в изговора на доктор Кречмър, който твърди, че е роден в Ню Йорк?

Поусмихнах се снизходително: какъв друг въпрос може да зададе един служител в отдела, дошъл направо от филологията?

— Не виждам, драги Данкин, какво обезпокоително може да има в акцента на Кречмър. Та той дори псува по български.

— Какво? — едва не скочи от креслото Мирски.

— Да, изпсувал веднъж. Но какво чудно има в това? Та не знаете ли, че за съжаление първите думи, които чужденците научават у нас, па и не само у нас, са псувните?

Мирски дълго остана замислен и седнал тъй, с потънал в раменете мощен врат, той съвсем ми заприлича на лъв, готов да скочи върху жертвата си.

— Аз пък — каза той накрая — имам към Николай само едно конкретно искане: да ми представи безспорни доказателства, че фалшификаторът е Тони. Даде ли ми ги, всичко останало ще се разнищи без мъка и тогава той ще е постигнал един действително голям успех, и то от международен мащаб.

Знаех си: ателието.

— Доведете Фернандес! — заповяда Мирски. — Сега ще видим дали хипотезата на Николай издържа проверката.

Мексиканецът влезе, посърнал, небръснат, с торбички под черните като маслини очи и с клекови иглички по дрехите. Той се отпусна уморено на стола, безразличен към нас, към всичко.

— Ето че пак се срещаме, мистър Фернандес — каза Мирски. — Ще пушите ли?

Данкин преведе.

— Благодаря — промърмори Фернандес, взе цигара, запали и дълбоко вдъхна дима. — Да, господине, срещите ни не са много приятни.

— Мистър Фернандес, има телеграма за вас. Наложи се да я отворим. Заповядайте.

Операторът я прочете, сви устни в злорада усмивка и накъса телеграмата на парчета.

— Не е постъпила много любезно с вас мисис Патриция Джексън — каза Мирски.

— Какво знаете вие… — унило отвърна Фернандес.

— Доста. Знаем например, че мисис Джексън е заминала с осем хиляди долара, всички фалшиви.

— Господа — каза уморено Фернандес, — още тогава ви се заклех в името на майка си, че нямам нищо общо с тия фалшификати.

— А парите, които изнесохте в касетата и които изгорихте в хотела? — попитах аз. — Те какви бяха?

— И това ли знаете?

— Да, и това знаем — казах не без глупашка гордост.

— Унищожих ги, защото се опасявах, че са фалшиви.

— Защо не ги предадохте на милицията? — настоявах аз.

— Страхувах се да не се забъркам в тази нечиста история… Пък и заради нея…

— Заради Патриция?

— Да… Макар че не го заслужава… Тя именно ми даде парите, които намерихте у мене и които изгорих в хотела. Не, не го заслужава тя — повтори той, сякаш слагаше край на някакъв свой, вътрешен спор.

— Много ли я обичате?

Той тъжно се усмихна, но ослепително белите зъби озариха лицето му и го подмладиха.

— Да, много… А тя… тя злоупотреби… Оказа се, че от нейна страна всичко е било игра.

— Обяснете. Защо криехте вашите отношения?

— Била омъжена… Не искаше, дори да се срещаме на открито. Нито веднъж не сме вечеряли навън, нито веднъж не сме танцували, нито веднъж не сме се къпали заедно в морето. Панически се плашеше да не я видят с мен.

— Защо ви даваше пари?

— Преди седмица бях загубил в казиното всичко в дори бях задлъжнял до гуша. Трябваше да плащам… Дълг на чест — знаете какво означава това… Тя ми даде, каза, че ще почака, докато спечеля пак. А излезе елементарно хитра комбинация: тя ми дава фалшиви пари, аз й връщам истински. Оказах се последен дръвник.

— Фернандес — попитах, — този пистолет ваш ли е?

— Не, на продукцията е. Намерих го снощи край декорите след стрелбата по Тони. Бях хукнал подир колата. Смятах, че като я спра, ще разбера кой стои зад Патриция и коя в същност е тази жена. От момента, когато Тони започна да хвърля банкнотите и после падна от скалата, аз реших, че не трябва повече да бездействувам. Нещата взимаха опасен обрат.

— Тъй — рекох със свито, гърло и вече виждах как рухва цялата ми стройна схема. — И какво правихте след това?

— След това изтичах към шосето, но колата беше вече далеч. През това време едва не ме простреляха в гърба.

— После?

— После дълго се въртях в тъмнината, видях пристигането на полицията, уплаших се… да, уплаших се… Вмъкнах се в училището, взех тази бутилка. Пих. Бях много отчаян. Когато се разсъмна, отново излязох и без да ме забележат милиционерите на шосето, изкачих се на скалата. Какво ли не прави алкохолът! Исках да видя с очите си откъде Тони е измъкнал толкова много долари. Но изглежда, че съм бил здравата пиян, паднал съм и съм заспал.

— Мистър Фернандес — попита меко Мирски, — с какво можете да докажете, че снощи сте изтичали към площада не преди, а след стрелбата, с други думи, че с този пистолет сте стреляли не вие, а други?

Фернандес дълго гриза нокти, после разпери ръце:

— Господа — каза той, — има едно сигурно средство, много сигурно, но не съм убеден дали съм вътре и аз.

— Не ви разбирам, мистър Фернандес.

— Филма — каза той. — Снощи по нареждане на Режисьора снимахме всичко: цялата спасителна акция. Най-напред въртях аз, после, когато трябваше да говоря на Тони, предадох камерата на моя асистент. Щяхме да използуваме материала за седмичния преглед и за документация… Ако в онези мигове след стрелбата асистентът ми е успял да хване паниката на тълпата, а предполагам, че е успял, защото нито един оператор в света няма да изпусне такъв един силен момент, вие ще видите няколко общи, а може би и средни и близки планове на тичащи и викащи хора тъкмо след стрелбата. Там трябва да съм и аз.

Идеята ме респектира: такова нещо никога не би ми дошло наум, то можеше да се роди само в главата на един кинаджия.

— Приемам предложението — каза Мирски. — Николай, разпореди се.

Без да се бавя, поисках по телефона продукцията в село Захариево. Обади се бай Шими, по-разтревожен отвсякога:

— Ти ли си, другарю Карлов? Чу ли новината: един пистолет е изчезнал от стаята на Кети Браун. От реквизита, но истински, боен. Също като камата. Кети е отчаяна. След снощната история с Тони тя се плаши да не би…

— Бай Шими, разбрах. Успокой Кети, кажи й, че пистолетът е намерен. Бай Шими, интересува ме друго: проявена ли е лентата, с която снимахте снощи спасяването на Тони?

— Охо, другарю Карлов, много бързаш. Не познаваш лабораторията, там има едни кочанени глави… Материала го пратихме днес на обед със самолет, ще го получим най-рано след три-четири дни. Цветен е.

— А по желание на милицията не може ли по-рано?

— И още как може, само че при условие милицията и друг път да ми съдействува с такива пожелания. Тогава производствените срокове на моите филми ще бъдат съкратени наполовина…

Оставих слушалката с раздвоена душа: желаех, разбира се, филмът да докаже невинността на симпатичния Фернандес, но заедно с това се страхувах, че тия проклети снимки могат окончателно да направят на пух и прах моята тъй проста и убедителна схема.

— Мистър Фернандес — каза Мирски, — сам разбирате, че докато не видим филма и не изясним случая, вие ще трябва да останете на наше разположение.

— Нямам нищо против — той се усмихна с искрящата си усмивка, — но бай Шими ще ми лепне такава глоба! Днес имаме важни снимки.

— Ще се разберем с Шими. Лейтенант Данкин, изведи господина в стаята на дежурните, погрижи се за вечеря и за всичко останало. А конкретно от тебе, Николай, искам следното: веднага да отидеш да спиш, защото ми приличаш на сомнамбул, погледни се само в огледалото, а утре да ми дадеш обещаните доказателства, че фалшификаторът е твоят Тони. Аз съобщих за любопитната ти хипотеза на Големия шеф, той се заинтересува и иска да види Тони с очите си. Така че дръж се, от София пристига цял самолет с шефове.

Навън ме чакаше Елина с огромна фуния сладолед.

— Готово ли е? — попита тя със засмяната си муцунка, като лизна от белия крем.

— Нищо не е готово — рекох. — Утре е най-важното и така могат да ме сготвят, че дим ще се дига. А сега трябва да спим, и то веднага. Така заповяда началството.

— Умно началство имаш ти. Да знаеш как ми се спи, уморих се от това плуване до скалите.

Но не спах. Отначало не ме остави тя — беше мила с мен, мила с една неприсъща ней меланхолична нежност, бих казал с едно тъжно женско примирение и аз почувствувах, че това отбелязва окончателния край на оня съпружески ултиматум за оттеглянето ми от занаята: Елина наистина ме обичаше.

А после дълго мислих как да се добера до последните веществени доказателства, как да стигна до ателието и как да организирам утрешния показ на Тони пред софийските шефове. И дори си съчиних солидно, почти академично слово с аргументи из областта на историята, психологията, медицината и изкуствата.

До мен спеше Елина, косите й ухаеха на люляк, аз се чувствувах несъкрушим.

6. Първи експеримент с Тони

В седем сутринта бях в болницата. Посрещна ме дежурният лекар:

— Този ваш Тони има чудовищна физика. Съвзе се за трийсет и шест часа. На други не биха стигнали пет дни. Ходи, яде, нещо майстори с алуминиевите чашки, като глина ги мачка, невероятно силен е. Още ден-два и ще то изпишем.

— Докторе, може ли да ми го дадете за няколко часа?

— За какво?

— Ще го пазя, обещавам. Необходим ми е във връзка със следствието по убийството на неговата майка.

По лицето му премина една особена, едва ли не загадъчна усмивка.

— Добре, но не го дразнете.

— Докторе — попитах, докато чаках, да донесат дрехите на момчето, — вие имахте възможност да се запознаете по-отблизо с болестта на Тони. Кажете ми, възможно ли е да съществува някаква връзка между неговия недъг и едно ненормално изостряне на негови чисто психофизически особености?

— Какво имате пред вид?

— Имам пред вид дарбата му да рисува.

— Нима притежава такава способност?

— Да, и то удивителна. Талант, който граничи с гениалност. При това почти без да е учил рисуване. Една неукротима жажда за рисуване. Природна стихия.

— Това е извънредно любопитно. Имат ли обаче някаква стойност неговите произведения?

— Според мен — да.

— Не е ли рисковано да се говори за гениалност?

— Да кажем — необикновено дарование.

— Хм… Случаят е наистина много рядък в медицината, но е възможен. Почти съм уверен, че всички негови кризи и припадъци произтичат от раздвоението на неговия пол, както впрочем и от някои унаследени белези, свързани с болестта на майката. Може да се допусне, че и тази негова дарба, за която говорите, има връзка с това раздвоение, с целия комплекс от нарушения на неговите психо-физиологически функции. Изобщо, опираме до Фройд… Ако действително има „гениалност“, то тя едва ли ще е нещо друго, освен една патологична деформация на нервните му центрове.

— Какво значение има названието? Не е ли всяка гениалност изключение от средната човешка норма?

— Невинаги обаче тя е болестно състояние.

— Нима смятате, че ако Тони се излекува, дарбата му ще се изгуби?

— Това може да се установи едва след операцията. Защото, струва ми се, Тони следва да се подложи на операция. Впрочем спомняте ли си за известния наш млад цигулар Марински, който допреди няколко години жънеше успехи у нас и в чужбина? Той страдаше от същия недъг. Оперираха го и след операцията престана да свири. Просто загуби вкус към музиката.

— Жалко.

— В замяна на това пък той стана здрав и читав мъж. А има и други интересни случаи. Вземете например нашия голям художник Владимиров. Когато преди няколко години той получи онзи жесток мозъчен удар, който го повали, парализира цялата му дясна страна и отне способността му да пише и говори, всички ние считахме, че с него е свършено. Но стана нещо, което опроверга всички прогнози и постави под съмнение много медицински теории. Той не само оцеля, но дори отново започна да рисува. С лявата си ръка, с ръката, с която не беше рисувал никога! И сега рисува така, сякаш се е родил нов художник, който няма нищо общо с предишния. Очевидно в недрата на неговата психика са се открили неподозирани по-рано възможности.

— А ако Владимиров оздравее? Нима ще загуби дарованието си?

— Никой нищо не знае… Роди се малчуган, на пет години вече той рисува сензационни неща, които печелят международни премии. Стане на петнайсет, мине пубертетът и от гениалността не остава нищо. И обратно — някакъв си четирийсетгодишен борсов агент, който никога през живота си не се е занимавал с живопис, изведнъж чувствува непреодолима потребност да рисува. Захвърля работа, семейство, всичко и след няколко години дарява човечеството с гениални творби — ето ви Гоген… Изобщо проблемът за гениалността е все още тера инкогнита за нас. Едва напоследък гените откриха една малка пролука, но много вода ще изтече, докато стигнем до нещо по-определено. А дотогава… Знаете ли колко гении са свършили душевно сакати?

— Не бих желал и Тони да свърши така.

— То не е задължително. Впрочем всичко, което ви казах, е, поне що се отнася до Тони, само предположения. За да излезем с по-точни заключения, той следва да бъде подложен на изследвания. Ако нямате нищо против, аз съм готов да се заема с тях. Уверен съм, че от случая ще се заинтересуват и други научни среди.

Получих дрехите на Тони, влязох в стаята му. Заварих го пред масичката да „майстори“ нещо с алуминиевите чаши, чинии и лъжици. Но те не бяха вече чаша, лъжица и чиния, а нещо друго, някаква странна металическа скулптурна композиция, отражение на потайни мъчителни видения в душата на този човек, който в своя печален жизнен път крачеше по тънкото въже върху пропастта между гениалността и уродливостта.

Посрещна ме въздържано — навярно все още си спомняше вчерашния ми опит да го изнудя, — но като му показах няколко рисунки, които бях взел на идване от приятеля си Веселин, той се отпусна. Грабна ги, ухили се и усилено започна да им се любува. И заекваше „Хубво… Хубво…“

— Обличай се, Тони, ще те заведа да видиш нещо още по-хубаво.

Той нахлузи дрехите си с радостно нетърпение: траперските панталони, мокасините, широкото като кафтан сако… В тия чудновати дрипи и с превързана глава той отново заприлича на маскарадно чучело, но нямах време да търся други дрехи: срещата с Големия шеф беше определена за 14 часа. Имах на разположение само половин ден.

Качих го в москвича и след девет минути бяхме пред градската художествена галерия, където, чакаха Веселин и неговият, приятел Панчо.

— Готови ли сте? — попитах. — Веселине, протокола ще водиш ти. Записваш всичко точно и подробно. И моля ви, не го смущавайте.

Влязохме в първата зала. В този ранен час тя беше съвсем празна. Веселин крачеше вдясно от Тони, аз вляво. Панчо зад него. Не го изпускахме от очи.

Варненската галерия не е от най-богатите, но в нея има няколко действително хубави работи, които заедно с кокетната експозиция на останалите творби привличат вниманието на ценителите.

Тони плахо пристъпи напред по лъскавия под и вдигна глава.

И в същия миг се отдръпна, почти подскочи, сякаш бе получил удар между очите. Сетне спря, зина и разтвори широко очи, готов да погълне целия този пищен свят от цветове и форми, които като лавини го заливаха отвсякъде. Задиша често, тежко, усещах как сърцето му блъска в гърдите.

После този Квазимодо в траперски дрехи тръгна наляво, тъкмо наляво, където висеше едно голямо табло, и се спря пред него. Беше една от ония красиви моми на Майстора среда червени ябълки и жарки слънца, които носят аромата от градините на моя роден край. Тони стоя дълго пред нея и дълго и безмълвно лицето му със сплеснатия нос и бебешките бърни беше озарено от щастие. В тия минути Тони се сливаше с красотата. И мъркаше като сит котарак на слънце.

— Хубво… — изсумтя той, без да откъсва очи от най-хубавата картина в галерията.

Зад него Веселин трескаво записваше.

— Тони — прошепнах, — Тони, искаш ли да си я нарисуваш, за да си я имаш? — И му подадох блока и флумастера.

Без да отклонява глава от таблото, той взе блока. И мигновено се преобрази: веждите му напрегнато се сключиха, очите се съсредоточиха в картината. Сетне със сигурна ръка за няколко минути нахвърли точно графично копие на картината.

— Дай! — казах, взех рисунката и я пъхнах в папката. — Ела, ще рисуваме още.

Заведох го пред една доста модерна, почти абстрактна картина — фигурна композиция на млад наш художник.

— Харесва ли ти?

Тони не отвърна нищо. Мълчеше, кривнал глава, вдигнал малко учудено вежди, като кученце пред непонятно явление. Сетне протегна ръка и прокара пръсти по платното.

— Нарисувай я!

Той не се остави да го подканвам втори път и изкопира и тази картина, макар че се получи нещо доста различно от оригинала. И после нарисува още една и още една… И всички копия влизаха в папката като приложения към протокола на Веселин.

А Тони не се уморяваше, обратно — все повече се оживяваше, вървеше от картина към картина, от скулптура към скулптура, неизменно мънкаше: „Хубво, хубво…“ мъркаше като котарак и искаше да рисува, да рисува… Едва го измъкнахме.

— Ела — рекох, — ще ти покажа нещо още по-хубаво.

Този път москвичът ни откара до цинкографията на градската печатница, където Тони беше работил някога.

У Тони, изглежда, се пробудиха спомени, защото по лицето му изведнъж се разля някакъв смесен израз на недоверие и радост. И просто не искаше да влезе.

— Върви, не бой се — казах и внимателно го поведох напред. Той неохотно закрачи по стълбите, като стискаше ръката ми в грапавия си и топъл юмрук.

В канцеларията ни чакаше предупреденият за нашето идване технически ръководител — възрастен мъж, който по външност напомняше Лорда.

— Охо, Тони, здрасти! — провикна се той, като сърдечно потупа момчето по рамото. — Я гледай, колко си пораснал!

Тони го гледаше под вежди, спуснал надолу дългите си ръце, все още недоверчив, но с далечна усмивка на устните.

— Какво, не ме ли позна? — попита техникът. — А кой те научи да рисуваш, върху мед, а?

Тони издаде звук, напомнящ радостно цвилене на жребче.

— Ммайстор Ммишо… — ухили се той. — Ммайстор Ммишо…

— Майстор Мишо, зер! Забрави ти старите си приятели. Как си, Тони, рисуваш ли още, или забрави, каквото си научил тук?

Тони само се хилеше и любовно гледаше майстор Мишо.

— Слушайте, момчета — каза техникът, — такава среща трябва да се полее! Толкова години не сме се виждали с Тони!…

Извади от задръстения с клишета шкаф ракия и чашки. Чукнахме се, пихме, Тони изпразни чашката си на един дъх.

— Ха по още една! — предложи майстор Мишо.

След двайсет секунди въздействието на алкохола върху Тони пролича: лицето му се отпусна, кьосавите му бузи поруменяха, очите му заблестяха със синьо-зелени и жълто-кафяви пламъчета.

Дадох знак на майстора, той се изправи.

— А сега, Тони, ела да видиш къде си работил едно време.

Станахме. Пред мен крачеше Тони и по бодрата му походка разбрах, че недоверието го е напуснало окончателно. Експериментът можеше да продължи.

Влязохме в цеха, без да отклоняваме очи от Тони. Тук неговата реакция беше съвсем друга. Изчезна онзи ням възторг пред красотата, на който бяхме свидетели в галерията. Сега той беше като дете, попаднало в магазин за играчки. Очите му загоряха още повече, пръстите му се раздвижиха и като че заживяха своя самостоятелен живот. Той пипаше тук и там, обикаляше машините, разглеждаше апаратите, пъхаше ръце зад лампите, помирисваше химикалите, весел, възбуден, сякаш откриваше едно отдавна загубено съкровище.

— Три месеца и нещо изкара тук — шепнеше до мен майстор Мишо. — За тия три месеца той научи повече, отколкото други за години. Стана първокласен гравьор.

— Защо напусна?

— Много причини. Още като го доведе майка му, той се дърпаше и ревеше, не искаше да остане. Странеше от работниците като диво животно, затова и не го обикнаха. А работеше ден и нощ, но не заради работата, а заради своя кеф: правеше каквото му скимне, понякога разваляше направеното от други, уж да го оправи. Един-два пъти даже работниците му се скараха, той избяга, върна го милицията, накрая дойде майка му и си го прибра.

Стигнахме до масата, където лежаха разхвърляни цинкови и медни плаки и готови вестникарски клишета. Тук Тони се спря и с повишен интерес заопипва с върха на пръстите си повърхността на клишетата.

— Как е, Тони, харесва ли ти? — попитах.

— Хубаво… — изрече той задавено.

— Можеш ли да направиш такова нещо?

— Уха!

Веднага му подадох един резец и медна плака.

— На! Рисувай! Ето това — и извадих скицата на Момата от галерията.

Той грабна резеца, позавъртя го между дебелите си пръсти, наведе се и започна да дълбае. С увиснали по старчески, зачервени от ракията бебешки бузи, с пламнали разноцветни очи и със замаха на майстор.

Веселин немееше и бе забравил да пише.

Отдъхнах си: доказателството беше в ръцете ми.

Оставаше ателието.

7. Втори експеримент

Москвичът ни носеше към Захариево.

Бяхме само двама — Тони и аз. Той седеше до мен и притискаше в гърдите си скъпоценния блок с рисунките и клишето. Седалката го подхвърляше нагоре и при всеки скок той се кискаше като момченце.

А аз си мислех за парадоксалната съдба на този нещастник, когото природата бе наказала с уродливост и надарила с изключителна способност, и към когото аз, кой знае защо, все повече и повече се привързвах. Хермафродит беше той. Но и художник. И фалшификатор, но той не го знаеше. Роден гений — това беше той. — „Патологична деформация на нервните му центрове — казваше докторът. — И като се излекува, дарбата му може да изчезне.“ А може и да не изчезне… И тогава светът ще има един голям художник, своеобразен, единствен… А може би го има и сега, но в тялото на един беден изрод…

Но какво значение, че е изрод? Да остане дарбата — това е същественото. Художникът Владимиров е сакат и ням, но е гений. Как казваше някъде Гьоте? „Ненаученото, не заимствуваното; онова, което не може да бъде научено, и това, което не може да бъде заимствувано; вътрешно, присъщото, неподражаемото — това се нарича при всички народи гений и ще се нарича така, докато има хора, които мислят, чувствуват и говорят.“ А Тони притежава онова ненаучено, не заимствувано, вътрешно присъщо само нему, онова неподражаемо нещо, което други нямат. В такъв случай той е роден гений, който след обучение ще се превърне в съзнателен гений, в творец… Или, дявол да го вземе, той е само един психически болен, който след операцията ще стане обикновен човек, забравил да рисува, така, както забрави да свири и онзи прочут цигулар?

Отсреща се показаха черните скали на Захариево. Тони нададе радостно възклицание и започна да блъска с длан по стъклото.

Спрях край една изгоряла от слънцето полянка.

Денят беше горещ, душен, над каменните бърда пълзяха оловни облаци. Жужаха рояци мухи с металоподобни криле, наблизо морно пасеше кобила, напечените скали излъчваха непоносим зной. Идваше буря.

Свалих статива и палитрата, опънах чисто платно. Тони дъвчеше шоколад и мълчаливо наблюдаваше какво правя. Трябваше да бързам — часът бе вече единайсет, а не знаех колко път имам до ателието, макар че вкаменената светкавица беше само на петстотин метра от поляната.

И тъй — без да поглеждам Тони, взех четката и започнах да рисувам.

Казах ви веднъж — аз съм посредствен художник, обикновен любител, но този път имах желание да рисувам хубаво, този път моята картина трябваше да отвори още една пролука към душата на Тони. И да ми открие пътя към ателието. И още — да разбера притежава ли Тони истинска дарба на творец, или е само необикновен копирач на чужди творби. Защото досега не го бях видял нито веднъж да рисува от натура.

И може би защото бях развълнуван, картината ми се получаваше. На платното се оформяше вкаменената светкавица с надвисналите над нея черни облаци. Работех бързо, увлечено, а зад себе си чувствувах мъркането на Тони.

Над скалистите ридове проблесна мълния. Оставих четката, обърнах се: Тони стоеше зад мен с недоядена хапка в устата, впил очи в картината.

— Тони — казах, — искаш ли да рисуваш сам?

— Иискам.

Сложих ново платно, дадох му четката.

Като че никога не бе взимал четка в ръка: грабна я като молив, като резец, като нож, позавъртя я между пръстите си, полюбува й се няколко секунди. Сетне се обърна към палитрата, мацна с четката върху боите, отново я вдигна към очите си, отново й се полюбува.

И внезапно удари по платното. Удари като с длето по мраморен блок. После пак. И пак. И върху платното започна да расте една странна скала, невиждана, фантастична, висока до небето, сгърчена като болна светкавица, червена като кръв, и над нея — облаци, черни като катран.

Не знаех дали е хубаво, не знаех дали е лошо. Беше силно.

Може би дори от гледна точка на елементарната живопис да бе неграмотно, но бе силно. И вълнуващо. „Ненаученото, не заимствуваното, вътрешно присъщото, неподражаемото…“ Гледах го отстрани и не се осмелявах да го прекъсна, забравил, че ми предстои ателието. А червената скала върху платното ставаше някак си страшна, като разтворена рана, като живо чудовище, като онази скулптура от алуминиевото канче, като простреляния Тони, увиснал над бездната и осветен от прожекторите… Каква ли адска мъка раздираше душата на този нещастен художник?

По едно време той въздъхна дълбоко, сякаш се бе отървал от тежко бреме, и се обърна към мен. И мигновено топлите и добри морета на неговите очи ме погълнаха. Трябваше да изплувам.

— Тони — казах, просто за да кажа нещо, — Тони, искаш ли да станеш художник?

Той кимна:

— Дда… дда…

— Чудесно! Ще те заведа в града, там има едно училище и дял ден ще рисуваш. Там има много платна, има много бои и всичко, каквото си поискаш.

— А рракия?

— Ракия ли? — въпросът беше неочакван. — Е, ако работиш добре…

Той измуча доволно, очите му отново се превърнаха в шарени морета. Протегна ръка към десницата ми, взе я в шепите си и започна да я гали несръчно, стеснително, грубо, но с толкова нежност! И отново онова пусто вълнение ме грабна, а в гърлото ми се промъкнаха сълзи.

Нещо искаше да каже, виждах как се мъчи, как върти думата под езика си, как дълго мисли върху нея. Накрая вдигна поглед към мен и заеквайки, едва-едва изрече:

— Нник… аазз… тте… обичам… Нник…

Захапах устни — да не се разсмея. Или да не се разцивря. Дявол да го вземе, едва ли друго любовно признание е обръщало така сърцето ми, както наивното мънкане на това ненормално момче.

— Тони — продумах, — аз също те обичам много. — И за да разсея нежността, която все повече пъплеше по цялото ми същество, аз го тупнах по рамото. Той отговори с по-силен удар, аз — с още по-силен, — а той — с истински мечешки, който ме повали на тревата. И скочи върху мен.

Сборичкахме се, смеехме се, крещяхме, търкаляхме се по тревата — две хлапета, две доволни от живота приятелчета се забавляват и никак не ги е грижа нито за мрачните облаци над черните бърда, нито за яростните светкавици, които прорязват небосклона.

Неочаквано Тони се изправи, изтича към статива, грабна четката и започна да блъска по платното. Аз извадих ново платно и също заблъсках върху него. И се кискахме като пощурели. И рисувахме като обзети от делириум. И викахме. И пак рисувахме. Върху платната, върху опаките им страни, върху листовете на блока. Какво рисувахме — вече не зная. Това беше една вакханалия на рисуването, породена от радостта, от приятелството, от ракията, от наелектризирания въздух, от бурята и светкавиците. Около нас се търкаляха платна, хартии, четки; вятърът ги разнасяше по храстите, но ние не обръщахме внимание на нищо и само рисувахме, рисувахме.

Часовникът се мярна пред очите ми; един и половина!

— Стига! — извиках. — Стига!

— Стигааа! — отвръщаше като ехо Тони и се хилеше и удряше с четката по платното. — Стигаа!

— Тони! — хванах го за ръката. — Стига!

— Сстигааа! — крещеше той и рисуваше.

— Тони, късно е вече. Ще дойдем друг път пак. И тогава ще донесем много платна и ще рисуваме цял ден. Но сега трябва да вървим другаде. Хайде!

Едва изтръгнах четката от лапата му. Той се поукроти и лицето му си възвърна обичайния си идиотски израз. Не исках това, не! Прегърнах го през кръста, заговорих с цялата нежност, на която бях способен:

— Тони — казах, — искаш ли да отидем хей там, горе, където си пазиш твоите рисунки?

Той изви очи към върха на вкаменената светкавица, но не отговори.

— Хем ще занесем платната и ще рисуваме — добавих. — На, платната ще носиш ти, а статива аз. Хайде!

Пъхнах платната под мишницата му. Това като че го убеди в моите добри намерения. Поогледа се крадешком, ухили се лукаво и изведнъж с бързи крачки, почти тичешком се понесе към скалата.

Тогава именно се случи онази нелепост, която наруши тъй добре замисления ми и отлично проведен до този момент план. Една глупава случайност — отсреща се появи горският. Униформен и с пушка през рамо, той крачеше по шосето и си подсвиркваше. И не ни и забелязваше дори. Но за Тони това беше достатъчно. Той панически хвърли платното на сухата трева, сви се като преследван звяр и хукна към храсталака.

Едва го настигнах: беше се сгушил зад една шипка и трепереше.

— Не бой се, Тони — опитах се да го успокоя. — На, виж, няма никого!

Но Тони трепереше и не искаше и да чуе да тръгне с мен.

Заваля дъжд. Горещ, брутален, летен дъжд, който за няколко секунди превърна полянката в мочур. Над вкаменената светкавица, там където се намираше ателието, безумствуваха мълнии.

— Тони — казах примирен, — да вървим.

Едва го довлякох до колата.

8. Трети експеримент

В два часа бяхме в управлението. В коридора чакаха моите свидетели Веселин и Панчо, в чантата ми лежаха протоколите, рисунките, плаката. Липсваше само ателието…

Заседателната зала беше заета до последното място. Привлечени от любопитството, заедно с Големия шеф бяха надошли куп колеги. Бяха насядали около дългата маса покрай стените; Големият шеф се беше настанил пред бюрото, Мирски — до телевизора. Отдъхнах си — всички бяха в цивилни дрехи.

Бях влязъл сам и съвсем неочаквано бях обзет от неприятното чувство, че съм цирков дресьор, комуто предстои да представи за първи път най-умната си маймуна. Хората ме гледаха мълчаливо в очакване на моите обяснения. Ще ми повярват ли?

— Е, Карлов — каза Големият шеф, — имате думата.

Изкашлях се в шепата си и започнах малко тържествено:

— Другари, доведох го, за да ви покажа човека, който според мен стои в основата на един от любопитните случаи в практиката на…

— Карлов — прекъсна ме кротко Големият шеф, — предлагам да не се впускате в излишни въведения. Мирски ни обясни вече всичко. Дайте по същество!

Поисках да се ядосам, че прекъсват тъй дълго обмисляното ми слово, но се отказах: все пак Големият шеф си е направил труда да дойде чак тук, за да види плодовете на моя труд. Това не става всеки ден и с всекиго. Излязох.

В коридора чакаха Тони и свидетелите ми с протокола.

Коленете ми се подкосиха. Нима това подобие на човек, този полузаспал изрод с увиснали бузи и мехурчета на устните е наистина Фалшификаторът на десетилетието, неоткрит и непризнат роден гений, художник, гравьор, скулптор и знам ли още какво, природен феномен, вундеркинд на 24 години, Моцарт на живописта? Или всичко това е само плод на моето въображение, измислен от мене образ, издокаран, изпипан и даже подкрепен с протоколи? Няма ли да стана за смях пред целия онзи синедрион там в залата? И няма ли да бъде това край на моята кариера на Шерлок Холмс? И заедно с това няма ли да подкопая престижа на Мирски — човека, когото обичам тъй много?

Но време за колебание нямаше, взех документите и приложенията, отворих вратата.

— Тони, влизай!

И Тони влезе.

В залата мигновено настъпи тишина, такава тишина, че чувах даже как глупавото ми сърце барабани в гърдите. Всички гледаха Тони, Тони гледаше всички. Стараех се да прочета какво има в очите на колегите и видях само едно безкрайно удивление, примесено с подозрението, че са ги довели тук, за да се пошегуват с тях.

— Тони — рекох тихо, — мини напред.

И отново имах чувството, че съм в средата на цирков манеж и че сега изведнъж ще плесна с камшика, ще извикам „Але, хоп!“ и маймуната ще скочи на велосипеда и ще запуши дебела пура. Стана ми мъчно за Тони: в този момент той наистина приличаше на човекоподобна маймуна, облечена като за цирково представление и подметната в съвършено чужда, човешка среда.

Отдясно дойде задавен смях, сетне отляво. Зад нас някой сдържано се изкикоти.

— Тишина, моля! — каза Големият шеф и виждах как и той се разкъсва между смеха и раздразнението. — Е, Карлов, това ли е вашият фалшификатор на долари?

— Тъй вярно, това е.

— И твърдите сериозно, че той е направил фалшивите пари?

— Тъй вярно, той ги е направил. Имам доказателства.

— Покажете!

Отворих папката и подадох рисунките, гравюрите, копията. Големият шеф ги разгледа и подаде нататък. Аз пък отворих протокола и зачетох:

Четях, но чувствувах как думите ми не действуват, как рикошират върху хората, без да ги засегнат: все пак тук стоеше поменатият Тони Антонов, а той никак, но никак нямаше вид на автор на тия удивителни рисунки.

И докато четях, изведнъж Тони, подтикнат от обичайните си неосъзнати импулси, тръгна напред и застана пред телевизора. Млъкнах. Всички се загледаха в него. Той се понаведе към апарата — по мокасини, траперски панталони, палто до глезените и превръзка на главата — и съсредоточи очи в него. Сетне предпазливо протегна ръка и опипа стъклото, почука тук-там, встрани, отгоре, отдолу, прокара пръсти по издатината на тръбата, взе да върти бутоните и да натиска клавишите. Неочаквано телевизорът писна. Тони уплашено отстъпи, но пак се приближи и този път в очите му загоря необуздано любопитство. След минута на екрана се появи образ — предаваха някакъв детски мултипликационен филм с прасенца, кокошки и кучета.

Тони зина и едва не заби нос в стъклото. На екрана най-напред кученце преследваше прасе, но после прасето се обърна, заплашително изгрухтя и кученцето панически побягна. Тони запляска с ръце, започна да се смее високо, пискливо — както преди малко на полянката под скалите. Приличаше на момченце в куклен театър, отправило възхитен поглед към чудесата на сцената. Изведнъж обаче прасенцето падна в някаква яма и кученцето заръмжа над него. Тони извика, втурна се напред заблъска с юмруци по стъклото, несвързано замуча: „Нне… ллош… Нне…!“

Беше тъжно и смешно, а за мен — непоносимо. Мирски протегна ръка и завъртя бутона. Телевизорът угасна и млъкна. Млъкна и Тони. Настъпи тишина.

Мълчанието наруши Големият шеф.

— Антонов — произнесе той отчетливо, като се обърна към Тони, — ти ли направи тия рисунки?

Тони не реагира: стоеше като чучело в средата ма стаята, мълчалив, неподвижен.

— Никак ли не може да говори? — обади се пак Големият шеф.

— Трудно — отвърнах. — А при тази обстановка тук не ми се вярва да изрече и една дума.

— Хм… Е, другари, мисля, че достатъчно сме присъствували на тази… хм… сцена…

Искаше да каже „комедия“.

— … Другарят Карлов прочете тук един крайно интересен протокол и ни показа редица любопитни материали. Трябва да ви призная, че те ми направиха дълбоко впечатление. Не мога обаче да скрия, че въпреки всичко моят разум, разумът ми на обикновен човек, не може да възприеме тия… хм… твърдения…

Искаше да каже „фантазии“.

— … И тъй като лицето Тони Антонов не може или не желае да говори и ни даде някакви свързани обяснения, мисля, че е редно, другарят Карлов да ни представи безспорни доказателства за своята хипотеза, например да ни покаже ателието на Тони Антонов.

Не очаквах този удар, макар че на мястото на Големия шеф аз бих постъпил по същия начин. Знаех, че последното, окончателното доказателство може да бъде само ателието, но аз го нямах… Тогава се реших на една друга, много рискована постъпка.

— Другари — казах, — ателието още не съм открил, но предлагам да направим един опит, който може да бъде не по-малко убедителен от ателието.

— Говорете.

— Предлагам да затворим Тони някъде тук веднага; да му дадем хартия, туш и да поискаме от него да направи копие на рисунка, която ще определите вие сами.

— А банкнота може ли да направи? — попита Големия шеф.

— За банкноти са нужни инструменти, плаки, бои — казах, опитвайки се да отклоня банкнотата, чийто вид само можеше да хвърли Тони в криза.

— Да се донесат!

Капитан Добрев изскочи навън.

— Ето — каза Големият шеф, като извади от джоба си една банкнота. — Нека вашият Тони нарисува такава двайсетолевка. Направи ли я, ще ви повярвам.

Усещах как и той вече се хваща на играта.

— Благодаря ви. Имам само една молба — да ми разрешите преди опита да поприказвам с Тони.

— Разрешавам.

Влязохме с Тони в съседния секретарски кабинет. Накарах го да седне зад бюрото и дълго се колебах как да почна: съзнавах, че тук в тия мигове се разиграва и моето собствено бъдеще. В края на краищата оставих се на чувството си. Грабнах ръцете му, заговорих бързо и навярно несвързано:

— Тони, преди малко ти каза, че ме обичаш. Обичаш ли ме още?

Очите му се засмяха и се превърнаха в добри и топли морета.

— Дда, Нник… ааз тте… оо-бичам… ммно-го…

Това беше най-дългото изречение, което беше произнасял досега пред мен, и знаех: то беше искрено и идваше направо от дълбините на тъмната и светла душа на този недъгав гений.

И като каза това, той обърна длани и погали ръцете ми с грапавите си пръсти и нежността, която се криеше в гънките им, ме заля.

— Тони — продумах, — Тони, ако наистина ме обичаш, сега аз ще поискам нещо от тебе и ти ще го направиш. Ще го направиш ли?

— Дда.

— Чудесно! И като го направиш, ти ще излезеш от онази дупка в село Захариево, ще те вземем в големия град, ще те излекуваме, ще те пратим в онова училище, където цял ден ще рисуваш… И ще живееш в хубава къща, и ще гледаш много хубави картинки, като онези, които видяхме в оня лъскав салон, дето му викат галерия. Искаш ли?

— Ии-скам — заекна той и доверчиво се усмихна.

— Тони, добро момче си ти. Сега ще ти донесат хартия и инструменти и ти ще направиш ето тази картинка, ама същата. И показах двайсетолевката.

— Да — каза той просто.

Криза нямаше.

— Тони, благодаря ти — продумах аз, като съзнавах, че той едва ли е разбрал и половината от моите приказки. — Хайде на добър час! След малко ще дойда пак, за да видя дали е хубава картинката.

— Дда… — измънка той. — Ммного хубава.

Излязох.

— Ние сме готови — казах.

Казах „ние“…

Добрев се беше върнал с няколко плаки, комплект резци, хартия, бои, валяче. Вкара всичко в кабинета при Тони, добави чаша мляко и два сандвича и заключи вратата към коридора, като ключа предаде на Големия шеф. Преди обаче да затвори и вратата към залата, хрумна ми една идея. Съзнавах, че е дръзка, че е направо безумен хазарт, но знаех също, че осъществи ли се тя, победата ми ще е окончателна.

— Другари — казах, — приберете оня комплект резци, нека Тони работи с това. То си е негово. — И извадих от джоба си оня резец-шило, издялан от стара стоманена пила.

Големият шеф повдигна рамене, но не възрази. След това Добрев заключи и втората врата.

— Сега ни остава само да чакаме — каза Големият шеф. — Колко време според вас ще трае този експеримент?

— Не зная — отвърнах. — Три часа, четири часа… Може би и повече…

— През това време можем да обядваме, а сетне да видим филма, който е бил заснет онази вечер по време на спасяването на Тони — предложи Мирски. — Току-що го донесоха от летището.

9. Изненади от филмов характер

Бяхме се наблъскали в малката кинозала на управлението — на столове, по первазите, на пода. Аз седях между Големия шеф и Мирски, зад мен беше прожекционната машина. Спуснаха завесите, отпред се бялна екранът.

— Можем да почнем.

Апаратът забръмча и изведнъж без надпис, без звук, без всякакъв преход на екрана изскочи Тони, сам сред осветените скали, но толкова едър, че се виждаха разноцветните му очи и снопът пъстри банкноти в десницата му.

В мен всичко оживя: нощта под черните скали, тревогата, мъката, надеждата, и вече не знаех кое е по-истинско — онова в паметта ми или това на екрана.

В следния миг на платното се появи множеството, отправило поглед към скалата, а после с бързо приближаване се отдели бай Шими. Той държеше мегафона пред устата си и беззвучно говореше, но в себе си аз вече долавях неговите думи: „Тони, чуваш ли ме, Тони? Аз съм, бай Шими… Хайде, моето момче, бъди разумен, слез!“ Долавях и стенанията на Тони, и звучното скриптене на щурците, и жуженето на прожекторите.

Нов кадър: горе Тони слуша молбите на Шими.

Пак нов кадър, по-общ: площадката под скалата със светещите прожектори, хората покрай тях, селяните на границата между светлината и мрака, някъде отпред Шими с мегафона…

Нов кадър: бавно движение на камерата по вертикала от мрачния крив връх на вкаменената светкавица надолу през Тони към подножието и оттам — наляво към група хора около говорещия Шими: Режисьора, асистент-операторът (снима Фернандес), Кети Браун, Стефана Антонова и един млад мъж със закръглена оптимистична физиономия и с извити нагоре като обърнати запетайки ъгли на устните: Николай Карлов. (Никак не личи, че в този момент на Николай Карлов му се вие свят.) Направи ми впечатление лицето на Кети Браун: птичето и лице се бе затворило, станало бе остро, дори грубо. Гледаше нагоре, без да мига: бих се заклел, че в очите й има люта ненавист. И страх.

Нов кадър: близък (съгласно терминологията на Фернандес), пак на Тони. Той свива устни, повдига глава към небето и вие.

Последваха няколко секунди на издраскан, сивкав мрак: момента, в който Фернандес предава камерата на своя асистент, за да говори.

И веднага близък план на Фернандес с мегафон в ръка. Операторът говори със своя топъл тенор: „… Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!“ И смешно ридае, но в залата никой не се смее, никой, дори този присмехулник Добрев.

Едро: Тони като че се е поукротил и внимателно гледа надолу.

Среден план: Фернандес намества мегафона пред устата на Стефана. До нея Шими нещо й шепне, аз чувам: „Хайде кажи му нещо мило, майка си му най-после“. Стефана мълчи, всички са впили очи горе в скалата, където хленчи Тони. И точно в този момент Кети Браун…

Кети Браун! Съвсем ясно се вижда как тя дава на Стефана знак с глава и бавно, бавно и предпазливо се изтегля назад между прожекторите към колите и изчезва в тъмнината. И никой не я забелязва.

— Стоп! — извиках. — Стоп!

— Какво става, Карлов? — попита Големият шеф. — Нещо интересно?

— Спрете! — виках. — Моля да повторите още веднъж последните кадри, видях нещо много важно.

— Аз също — каза спокойно Мирски. — Но нека повторим.

Повториха всичко отначало: Тони сред скалата, долу множеството, Фернандес вдига мегафона пред устата на Стефана, всички напрегнато гледат нагоре, а Кети Браун дава знак на Стефана и незабелязано и неусетена от никого, се измъкна към селото…

Филмът продължаваше. Говореше майката и тя казваше: „Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите.“

Близък план: Тони реве и маха ръце и аз чувам неговото „Нне!“

В следния миг, в среден план, аз изтръгвам мегафона от ръцете на Фернандес, приближавам се до Режисьора, питам: „Може ли аз?“, сетне вдигам тръбата и говоря, говоря… И докато говоря, не забелязвам, а с мен и никой друг, че сега към тъмнината зад прожекторите се провира и Стефана Антонова, майката на Тони.

Не прекъснах прожекцията, която хвърляше светлина върху две нови фигури на таблото: Кети Браун и Стефана Антонова.

А на екрана аз продължавам да говоря и всички ме слушат и гледат как размахвам пред прожектора един бял лист, с който искам да примамя Тони да слезе.

Следва едно бързо отклонение на камерата от лицето ми към Тони. Той вика, гневно маха ръце и хвърля банкнотите.

Внезапно, само за миг екранът трепва, като че някой е блъснал камерата: това е моментът на изстрела — той е стреснал асистент-оператора. В следващата секунда картината отново се стабилизира и показва каменните фонтанчета, които подскачат около Тони. При последния изстрел Тони извиква, олюлява се и полита надолу. Камерата го следи — той пада, търкаля се по наклона на зъбера и спира, закачен на издатината.

Нов кадър: общ план на множеството. Никой не мърда. Всички са буквално сковани от изненада и ужас. Не, ето един човек си пробива с лакти път сред хората и тича към селото: Фернандес. Три секунди след това още един човек прави същото: Николай Карлов. Дори се вижда как бърка в задния си джоб… А през това време той, наивник, си мисли, че реагира пръв!

Прожекционната машина зад мен продължаваше да бръмчи и да изпраща на екрана правдивото, но безмълвно свидетелство на онова, което се бе случило онази нощ под черните бърда на село Захариево. Сега вече гледах с още по-голям интерес, тъй като през тия хванати от лентата минути Николай Карлов стреляше по колата и телефонираше на лейтенант Данкин.

На екрана кипеше — хора бягаха, поваляха декори, повличаха вигвами. Само Режисьора стоеше хладнокръвен и презрително наблюдаваше паниката.

Изведнъж отново се видях: връщах се от селото. Бях изпотен, раздърпан и гледах към увисналия над бездната Тони.

Оттук нататък започна стремителният разказ на спасяването: подготовката на Ричард Брук и Любомир Соколов, монтирането на фартовите релси, катеренето на двамата по стръмната скала.

В малката зала хората, затаили дъх, следяха този къс от живота, който беше по-интересен от най-занимателния филмов епизод.

А аз отново и отново преживявах всичко. И когато се видях на екрана с мъчително затворени очи, в мен пак се надигна отвратителният първичен ужас от мрачните бездни и в гърлото ми се загнезди възелът. Нима отново се връщаше проклетата болест? Или това бе само своеобразно хипнотично внушение, което Николай Карлов от платното упражняваше върху Николай Карлов в залата?

Ала нямах време да правя анализи на собственото си състояние: на екрана ставаше нещо любопитно. Докато аз стоях със затворени очи, сдържайки се да не повърна, зад мен от мрака бавно и предпазливо се връщаше Кети Браун. Тя се промъкна между хората и прожекторите, застана до Режисьора. Лицето й бе бледо и сковано: лице на мъртвец.

— Значи — Кети Браун! — прошепнах на Мирски.

— Да, и Кети Браун — отвърна той, като подчерта „и“-то.

— Пистолетът изчезна тъкмо от нейната стая…

После дойде онова, достойно едновременно за Вагнер и Офенбах, пеене на Дафна Флеминг, пристигането на линейката, свалянето на Тони от скалата и изпращането му във Варна.

Последни на екрана останаха Ричард Брук и Любомир Соколов. Ричард се усмихваше като уморен герой и наистина беше мъжествен и красив като бог, но до него Любомир, който се подхилкваше, със своите широки плещи на културист, скулесто лице на прабългарин и едра глава на несресан селянин, беше по-симпатичен.

Апаратът щракна, екранът светна, шепот изпълни залата.

— Е, другари — обърна се Големият шеф към Мирски и към мен, — доволни ли сте?

— Да — побързах да кажа, — мисля, че имаме вече в ръцете си главната фигура или поне онази, която е стреляла по Тони и е убила Стефана Антонова.

— Кой?

— Кети Браун, онази малката с чипото носле и русата коса. Забелязахте ли как се измъкна минута преди изстрелите и се върна малко след тях.

Изричайки тия думи, аз окончателно погребвах хипотезата си за вината на Фернандес в нападението: с очите си видях оператора да стои до мен преди стрелбата, а да изтичва към площада след стрелбата, буквално в съгласие с неговите показания.

— Какво мислиш ти, Мирски? — попита Големият шеф.

— Може би… — каза предпазливо Мирски. — Може би…

— Е, да вървим тогава да видим какво е направил оня Тони.

Погледнах часовника: откакто бяхме оставили Тони в кабинета, бяха изминали само три часа. Тръгнахме.

На стълбището спрях шефа.

— Другарю Мирски, какво ще кажете, ако освободим Фернандес и задържим Кети Браун?

— Няма да е зле — отвърна той умислено, — но нека помислим още малко.

Влязохме в заседателната зала. Любопитството на колегите бе стигнало връхната си точка. А на мене ми се подкосяваха краката.

Големият шеф пъхна ключа, завъртя два пъти, отвори широко вратата.

Тони седеше зад бюрото, навел превързаната си глава над някакъв лист, и рисуваше. Устните му бяха измацани от мляко, ръцете — от зеленикава боя. Не ни чу, не ни забеляза — рисуваше. Не усети и Големия шеф, който влезе при него, взе нещо от масата и се върна.

В ръцете на Големия шеф имаше две банкноти — две двайсетолевки. Погледна едната, погледна другата, по хлапашки зина, промърмори:

— Да ме убие господ, ако знам коя е истинската! Карлов, поздравявам те!

От сърцето ми падна камък. Седнах без разрешение, видях на масата чаша вода, изпразних я до дъно. Знам, че в този миг съм се хилил като онзи идиот Тони, като изрода Тони, като моя спасител, моя добър гений Тони.

Сега оставаше само едно — да арестувам Кети Браун и вече можех да си взема кралицата и се гмурна в морето…

А след това ми предстоеше много, извънредно много работа: медицински изследвания на Тони, съдебни експертизи, продължително лечение — по възможност без операция, после — училище. Не затвор, не и ТВУ, а онзи прочут интернат за даровити деца, макар че по години Тони не бе дете. И накрая — академията за изобразителни изкуства, ако изобщо стане нужда… Тогава Тони, моят малък приятел Тони, когото, дявол да го вземе, обичам като безпомощно братче, ще се превърне окончателно в пълноценен гений и съзнателен творец.

Без да обръщам внимание на хората около мен, които оживено коментираха резултата от експеримента и през отворената врата наблюдаваха нищо неподозиращия и продължаващ да си рисува Тони, аз вдигнах слушалката на телефона и поисках филмовата продукция в Захариево. Обади се познатата ми касиерка.

— Тук Карлов — казах, — интересува ме там ли е още американката Кети Браун.

— Откараха я вече, другарю Карлов.

— Кой я е откарал? — попитах с мисълта, че някой подло ме е изпреварил, може би капитан Добрев или дори Мирски.

— В болницата, другарю Карлов. Не знаете ли, че Кети Браун се е отровила?

10. Кети Браун скриптгърл

Отново, за втори път през последните дни, аз нервно крачех в коридора пред операционната на окръжната болница и нетърпеливо чаках резултата от борбата за живота на една жена. На скамейката, където вчера треперех само аз, сега седяха мистър Холивуд, бай Шими и доктор Кречмър — съкрушен, закрил очи с длани, разтърсван от плач.

Този път хирургът излезе по-рано.

— Ще живее — каза той, — но хранопроводът и стомахът са силно засегнати. Погълнала е голямо количество ацетон.

— Знаех си аз — завайка се бай Шими, — знаех си. Всички кинематографисти ще загинем, отровени от ацетон… — После се обърна към Кречмър и му обясни на „чист“ английски: — Кети гут, но морте, ънтерстенд, док?

— О, мерси! — каза американецът, искрено зарадван, и сърдечно стисна ръката на лекаря.

— Докторе — попитах, — ще може ли пациентката да говори скоро?

— Вие пък само от това се интересувате — отвърна той с досада. — Тя е зле, разберете, трябва да я оставите на мира два, дори три дни.

Кречмър слушаше нашия диалог с нескрито напрежение.

— What does he say? — попита той.

Бай Шими обясни, като нежно подложи ръце под бузата и затвори очи:

— Кети слипинг два-три дни, не спикинг, ънтерстенд?

— Йес — каза Кречмър. — Понимаю.

— Граждани — казах официално, — моля да ме последвате в управлението за кратък разговор.

Преди да почнем разпита, Данкин отново прочете писмото, което Кети Браун бе оставила за милицията. То гласеше:

— Разбрала, че е разобличена, и е предпочела да се махне сама — казах.

— Възможно — отвърна уклончиво Мирски. — Но нека влезе бай Шими.

Още с появяването си на прага бай Шими горчиво започна:

— Е, кажете ми, другари мили, как да не се махна? Разрушават ми декорациите, стрелят по моите дубльори, операторите ми изчезват, скриптерите ми гълтат ацетон… Знаете, ли каква е разликата между лудницата и кинематографията?

— Не — каза Добрев с наежено любопитство.

— В лудницата директорът е нормален.

Добрев оцени вица и се засмя, но Мирски дори не се усмихва.

— Бай Шими, разкажи как стана това с Кети Браун.

— Ох, не ми се разказва… Тъжна история… Пристигат те на снимки — оператора го няма. Решаваме, ще работим с асистента. Гримираме се значи, отиваме на терен, камерата готова — скриптерката я няма. А скриптерката, трябва да знаете, е много важно звено в нашата работа. Без нея снимки не стават. Тя следи дали всичко върви по сценария, дали декорът е в ред, дали петното върху ревера на главния герой е точно на място, с една дума — тя е вторият чифт очи на режисьора. Работя в кинематографията двайсет и толкова години, много скриптерки съм срещал, но като Кети Браун не съм виждал. Една добросъвестна, методична…

— И какво стана по-нататък? — попита Мирски.

— По-нататък ли? За какво говорех?

— За отравянето на Кети Браун.

— Тъй, тъй, за Кети Браун. Та търсим я значи тук, търсим я там, няма я, най-после я намираме в тоалетната, гърчи се на пода. А на масата й три писма: едно до милицията, другото до мистър Холивуд, третото до доктор Кречмър, нейния приятел де. Дигнахме я в джипката и право в болницата. Това е всичко. Добро момиче беше, няма какво да се каже.

— Какво ти момиче! — забеляза Добрев. — Тъкмо на четирийсет лазарника. Вие каже по-добре за пищова.

— Да, щях да забравя. Още като пристигна в Захариево, Кети дойде при мене и разтревожена ми съобщи, че от чекмеджето й изчезнал един пищов. Веднага ви звъннах, но другарят Карлов ми каза, че пистолетът бил намерен.

— Този ли е? — попита Добрев, като показа револвера, който открих у Фернандес.

— Той трябва да е. Но най-добре ще ви каже самата Кети.

— Бай Шими, защо според вас Кети е посегнала на себе си?

— Един бог знае… Можеш ли ги разбра тия жени? Ама ако наистина ви интересува моето мнение, аз мисля, че тук е замесена любов, и то с оня дъртак доктор Кречмър.

— Та той конкретно е само на 46 години — едва ли не обидено се намеси Мирски.

— Е, хайде да хукнем и ние по любов, а? — възкликна Шими и пак не разбрах — шегува ли се, или не. — Та за какво говорех?

— За любовта — каза Добрев.

— Ех, хубаво нещо е любовта — въздъхна носталгично Шими.

След него влезе мистър Холивуд. Този човек, който за четири дни не преставаше да ни поднася изненада след изненада, сега отново ме сюрпризира. Седна на посоченото кресло, запали цигарата, която му поднесе Мирски, и преди да му зададе какъвто и да е въпрос, се обърна към лейтенант Данкин и с тънка усмивка изрече на бавен английски:

— Мистър офицер, моля, преведете на господата, че съм готов да закупя правата по филмирането на това дело веднага щом като бъде приключено.

Предложението удиви дори Мирски, който трудно се учудваше на каквото и да било. Не знаейки отначало какво да отвърне, той дълго бърса врат с шарената кърпа.

— Господине — продума той най-после, — много сме поласкани от вашето внимание, но уверявам ви, че ние сме още далече от какъвто и да е конкретен резултат. Освен това, когато всичко бъде изяснено, делото едва ли ще представлява интерес за вас. По всяка вероятност то ще се окаже съвсем елементарно.

— И все пак държа на предложението си.

— Ще го обсъдим… Мистър Режисьор, Кети Браун е оставила писмо за вас.

Без да каже дума, американецът извади плика от джоба си. Данкин преведе:

— Господине — попита Мирски, — имате ли да отбележите нещо по опита за самоубийството на Кети Браун?

— Тя е една нещастна жена — отвърна тихо Режисьора. — Сама, без мъж, без деца, откакто я познавам — все сама.

— А мистър Кречмър?

— Не зная точно какви са техните отношения, но убеден съм, че тя го обича или поне го е обичала доскоро.

— Още един въпрос. Щом като Кети Браун така много е обичала мистър Кречмър, случвало ли се е някога той да е идвал на снимки с нея, да я е придружавал, да речем, до село Захариево?

— Никога не съм го виждал в село Захариево.

— Благодаря, свободен сте. Долу ви чака кола, която ще ви откара до Захариево.

— Излишно, господа. Днес няма да снимаме. Разпуснах хората. И довиждане. Струва ми се, че ще се срещнем пак, и то скоро.

На вратата го спря моят глас:

— Господине, един последен въпрос.

— Да?

— Нали вие подхвърлихте канията на сребърната кама в стаята на Ричард Брук в онази нощ след убийството на Иван Бонев?

Режисьора бавно се обърна: на лицето му играеше тъжната, умна усмивка:

— Познахте — аз. Поздравявам ви.

— Благодаря. Ще ви бъда признателен, ако ми обясните защо направихте това.

— Защото някой друг си беше направил глупашката шега да я пъхне в куфара ми и защото ми беше интересно да видя какво ще се получи по-нататък. Обичам внезапните и неочаквани усложнения в сценариите. Все във връзка с моето предложение до вас.

— Мистър режисьор, благодаря ви за откровеността. Искам също да ви благодаря за усилията, които положихте за спасяването на Тони.

В отговор мистър Холивуд невъзмутимо вдигна рамене:

— Кино, джентълмени, кино… — рече той и си тръгна, слаб, смачкан, уморен — останка от едно минало величие, наречено Холивуд.

Накрая влезе и Кречмър. Рядко съм виждал толкова сломен човек. За няколко часа лицето му се бе смалило, очилата му се плъзгаха по изтънелия нос. Той затвори вратата зад себе си и облегна тил на стената, разтърсван от сдържани ридания.

За моя изненада Мирски не го покани да седне и без всякакви предисловия попита:

— Доктор Кречмър, може ли да видим писмото, което мис Браун ви е оставила?

Кречмър безмълвно извади плика. Данкин прочете:

— Обяснете!

— За всичко е виновна телеграмата — отвърна той задавено.

— Каква телеграма?

— От моята жена… Забравил я бях на масата. Кети случайно я забеляза… Кети не знаеше, че съм женен. Криех… Исках да я щадя. Възнамерявах веднага щом се върна у дома, да се разведа и се оженя за нея, но ето… Като видя телеграмата, тя изпадна в такава нервна криза, че ми беше невъзможно да я утеша. Смяташе, че съм последен измамник… Ах, колко е жесток животът! Не допусках, не, никога не допусках, че тя ще стигне дотам…

— Имаш късмет, приятелю, че не е умряла и че не иска да ти напакости — продума Мирски, гледайки към нас. — Иначе да си вече в дранголника. А сега ще се отървеш само с уплахата. Данкин, няма защо да превеждаш.

— What does he say? — поусмихна се тъжно Кречмър.

— Пита какво сте казали — преведе Данкин.

— Нищо не съм казал. Добрев, имаш ли въпроси?

— Имам. Мистър Кречмър, какво ще правите, когато мис Браун оздравее?

— Каквото пожелае. Аз съм тук, ще я чакам, докато се съвземе, въпреки че жена ми ме вика в Париж по неотложна работа.

— Можем ли да знаем по каква?

— Естествено. Купувам медицинска апаратура за моята клиника.

— Откога жена ви е в Париж?

— От… хм… — той се позамисли — петнайсетина дни.

— На какъв адрес?

Той свали очила, прокара ръка по уморените си клепачи, отново тъжно се усмихна:

— Мисля, че в хотел „Тулон“, ако междувременно не се е преместила.

— Още един въпрос: какво сте правили днес следобед?

— Играх бридж на плажа с група американци. Бях разстроен от сцената, която ми направи Кети, и се опитах да се разсея с игра на карти. Нима ме подозирате в нещо?

— Моля, в нищо не ви подозираме. Просто формален въпрос за установяването на вашето алиби. Свободен сте. И благодарим за съдействието.

Доктор Кречмър вече отваряше вратата, за да излезе, когато Мирски нервно, някак си прекалено нервно се обърна към нас:

— Капитан Добрев, пуснете го да си замине! Съобщете и на летището и пристанището. А ти, Карлов, утре заран отиваш в ателието на Тони и изнасяш всичко. Не можем повече да чакаме.

— Слушам! — казах аз механично, доста удивен от заповедта на шефа, но бях достатъчно съобразителен да изчакам Кречмър да затвори вратата зад себе си, за да попитам: — Но, другарю Мирски, къде се намира това пусто ателие?

— Ще търсиш! Ще търсиш! — отсече шефът с весели искри в очите, стана и доволно потри ръце: — А това за летището и пристанището може да се поотложи още малко… Николай, моето момче, аз мисля, че си към края на твоето следствие.

— Уви, другарю Мирски — казах унило, — този път самият аз вече не съм много уверен в това. Трима важни свидетели са елиминирани: Стефана е мъртва, Кети Браун — в безсъзнание, Тони — ранен. А имах нужда от тримата: Кети да разкаже защо е стреляла по Тони, Тони да ни заведе в ателието си…

— Май че трудно ще успееш да го убедиш…

— Уви… Днес следобед получих голяма похвала от Големия шеф, но трябва да призная, че никога не съм се чувствувал толкова объркан.

— Това е само защото не си се наспал. Като се наспиш хубаво, всичко ще се проясни. Хайде върви в хотела и лягай! А аз си заминавам.

— Пак ли се връщате в София?

— Ами да. Какво ще правя тук?

Този път не му повярвах, но не питах повече. А той продължи:

— Наистина, какво ще правя тук? Ти си на прав път. Щом си успял да откриеш кой е фалшификаторът — и то какъв! — ще намериш и кой конкретно стои зад него: Голдсмит, Фернандес или Кети Браун. Един от тримата. А може би и тримата заедно. Или някой четвърти… Само мисли, Николай, мисли повече! Ясна ли ти е картинката?

— Не съвсем, но ще мисля.

— Лека нощ, Николай.

— Лека нощ, другарю Мирски.

11. Моят втори подвиг

Мирски ми пожела три несъвместими неща: да спя, да мисля и нощта ми да бъде лека. Опитайте се някога да ги съчетаете. Мисленето се превръща в хаос от безсмислени образи и думи, спането — в безкрайно мятане в леглото, а леката нощ — в кошмарно падане в мрачни пропасти.

От това противно състояние ме изтръгна тихо хълцане. Отворих очи — часовникът показваше 9. Бях спал единайсет часа! Ослушах се — хълцането идваше откъм балкона. Излязох. През три преградки стоеше доктор Кречмър и обронил глава на перилото, сдържано ридаеше. Беше по халат, небръснат, невчесан.

— Добро утро, док.

Той се стресна, огледа се замаяно наоколо, стеснително ми кимна и си влезе в стаята.

Прибрах се и аз. Възнамерявах веднага след закуска да изведа Тони от болницата и заедно да продължим нашия прекъснат излет по черните скали над Захариево, за да се добера най-после до прословутото ателие.

В ресторанта около дългата маса отново седеше познатата компания, но сега без Фернандес и Кети Браун. Настроението беше минорно. Седнах, поръчах си кафе.

След малко се яви и Кречмър — истински образ на скръбта. Едва сръбна от чая си, хляб не отхапа. Мълчахме.

— Мистър Карлов на телефона! — извика високоговорителят.

Изтичах към кабината, а в главата ми се въртеше само едно: пак се е случило нещо лошо, нещо непоправимо! Този телефон е вестител на нещастия.

Беше капитан Добрев:

— Николай, здрасти. Наспа ли се? А аз никак, едни неприятни киселини в стомаха, май че от тая пуста кока-кола. Почвам да подозирам, че не я правят с горнобанска вода. Ник, чу ли какво се е случило нощес?

— Не — казах със свито сърце. Кой ли ще е простреляният?

— Тони избягал от болницата. Да, бе, направил си шперц с вилицата, отключил и се измъкнал под носа на пазача, който дремел при пропуска.

Ето!

— Къде е той сега?

— Само петричката врачка може да те осведоми. Открили отсъствието му едва преди половин час. Та той или се е вече удавил в морето, или лежи премазан под някой автобус, или пък бяга към своето родно село. Нали ги знаеш тия ненормални — те са като животните: отдалече надушват хралупите си. Пратих хора по крайбрежието, наредих да търсят по пътищата, а ти, моля ти се, върви в Захариево. Бил си вече по ония скали, знаеш.

Върнах се в ресторанта.

— Неприятни новини? — попита Ели, като видя загриженото ми лице.

— Да, Тони избягал от болницата — казах кратко. — Отивам в Захариево.

— И аз идвам с тебе. — И се изправи.

Нашият разговор привличаше вниманието на останалите. Накарах я да седне, тихо продумах:

— Няма какво да правиш сега там. Върви да плуваш в морето. Чао!

— What happened7? — попита Кречмър.

— Nothing8 — отвърна Ели и ми се озъби с пленителна усмивка. — Ще ми платиш за това. Много ти здраве! И дано се търкулнеш от скалите.

Този път стрелката на спидомера на москвича опря до червената граница. До Захариево стигнах за седем минути и отново оцених качествата на тази скромна количка.

Но Тони, разбира се, го нямаше и никой не беше го виждал в селото. Бързо се върнах към единайсетия километър, оставих колата под салкъма и решително тръгнах нагоре: бях сигурен, че ако Тони не се е удавил в морето или не лежи премазан под някой автобус, то той ще е някъде насам, в своето орлово царство, в своето ателие сред скалите. Добрев беше абсолютно прав в своето съждение за животните и хралупите.

На първата площадка внезапно се спрях, поразен от една мисъл: не, този път аз не се качвах по тия грозни скали в изпълнение на служебния си дълг, нито пък за да открия ателието на фалшификатора. Качвах се само заради Тони. Защото — и това почувствувах тук съвсем определено и „конкретно“ — аз се тревожех за Тони, за неговото здраве, за неговия разсъдък, за неговия талант, за неговото бъдеще. Просто обичах това момче.

Продължих нагоре, без да мисля за пропастта под мене, прехвърляйки в главата си възможните варианти на срещата ми с него и начините да го прилаская, за да дойде с мен: не носех нищо, нито праскови, нито рисунки.

От тази страна ни рида, поне дотук, изкачването не представляваше никаква особена трудност и аз пристъпвах енергично по криволичещата сред клека и камънака пътечка, като внимателно се взирах във всяка цепнатина, всяка дупка, всеки подозрителен храст, който би могъл да послужи като закритие на пещерен вход.

На третата площадка поспрях да си отдъхна. Надолу не гледах, само нагоре. А нагоре, до четвъртата площадка, се извисяваше една не много стръмна стена от три-четири метра, след което скалата отново се начупваше, сливайки се със съседните бърда. За всеки друг тия три метра биха били играчка, за мен те бяха изпитание. Но стигнал веднъж дотук, връщане нямаше. И избивайки всякаква мисъл от главата си, осланяйки се само на онова нещо в нас, което ни държи към живота, аз се вкопчих в скалата и полазих нагоре. Под носа си виждах само каменните грапавини, пръстите ми, които се впиваха в тях, прашеца, който се вдигаше пред тежко дишащата ми уста, и бавното, мъчително придвижване нагоре, сантиметър след сантиметър, дъх след дъх… И не мислех за нищо, за нищо не можех да мисля, за нищо не исках да мисля…

На шосето избоботи мотор. Рязко изскърцаха автомобилни спирачки. Неволно погледнах надолу.

И мигновено бездната зина. Вселената около мен се залюля, небето се сгромоляса, скалите легнаха встрани, храстите полетяха към висините и аз с тях — надолу-нагоре-встрани, надолу-нагоре-встрани… Писък проряза ушите ми.

Затворих очи.

Но мозъкът ми в черепа се люшкаше като каша, устните ми съхнеха, възелът в гърлото се стягаше до задушаване. Чувствувах как пръстите ми до кръв стискат издатините, как тялото ми се прилепва о скалата като пиявица, как лицето ми се гуши в камъка като в майчина гръд. Замириса на изгоряла трева, на суха пръст и човешка пот.

А ушите не преставаха да пищят и в тях се вбиваха ударите на сърцето.

Колко време съм висял така между небето и земята, не зная, но сега си представям как съм изглеждал: безпомощна човешка фигурка, впила се като октопод в мрачния рид на вкаменената светкавица, очакваща всеки миг да полети в пропастта.

Да викам за помощ не смеех: струваше ми се, че всеки най-малък шум ще разтърси тази каменна грамада и тя ще ме отблъсне от себе си заедно с тонове гърмящи лавини. Пък и не зная дали изобщо съм бил в състояние да викам за помощ.

Постепенно, може би след пет, а може би след двайсет минути писъкът в ушите ми поутихна, блъскането в гърдите понамаля. Предпазливо, безкрайно предпазливо отлепих буза от камъка, бавно-бавно повдигнах очи нагоре: над мен, до четвъртата площадка имаше не повече от един метър. Един метър или сто сантиметра, или две крачки, или три повдигания. Но за мен този метър беше по-дълъг, отколкото разстоянието от Земята до съзвездието Орион. И аз трябваше да го премина, да го изкача сам, без ничия помощ, със собствените си ръце и крака…

И тогава, това беше на 25 август 10 часа сутринта, започна вторият ми подвиг. Първият, спомняте си, нали, се състоеше в прехвърлянето на ония жалки балконски преградки. Честна дума, с този втори подвиг аз съм по-горд, отколкото с всичко останало, което извърших през тия няколко дни. Но вие не можете да разберете това…

Защото за мен беше по-лесно да разтворя пръсти, да отпусна ръце и да полетя надолу като в моите сънища. Защото, за да премина това разстояние от сто сантиметра, аз положих повече усилия на волята от всички земни космонавти при техните бъдещи полети до съзвездието Орион. Това не беше даже катерене, това беше едно безмилостно изнасилване на тялото ми, на обезумялото от страх тяло от страна на волята ми, която го тикаше, блъскаше, шибаше нагоре милиметър след милиметър, движение след движение, дъх след дъх…

А когато стигнах на площадката, аз се строполих по гръб и дълго гледах белите облачета в състояние на пълно изтощение. И блажено се усмихвах. Така навярно се чувствуват бебетата, когато проглеждат за първи път.

После се изправих и без да обръщам глава накъдето и да било, се отправих по пътеката вляво, опипвайки скалата, ровейки под храстите. Откриха се две-три дупки и нищо повече. Пещери нямаше. Продължих нататък. Тук пътечката правеше завой и минаваше към предната част на скалата. Мигновено впих ръце в камънака: оттук се откриваше изглед към село Захариево. През тази пътечка навярно Тони бе минал завчера… Бързо се върнах и тръгнах в противоположна посока.

Пътеката сега се виеше нагоре и един-два пъти изчезна, после изведнъж се спусна надолу и опря до грамада големи камъни, почти морени. По-нататък вече нямаше накъде, освен право към зигзагообразния връх, но той беше извън моите възможности.

Полегнах на един широк, плосък камък, размишлявайки върху нерадостната перспектива, която се откриваше пред мен за през близките дни: да пребродя всички тия черни ридове в търсене на една хипотетична пещера, в която следва да има едно още по-хипотетично ателие на един обаче твърде конкретен художник-фалшификатор. Можех, разбира се, да устроя масово претърсване, но тогава вече откриването на ателието нямаше да бъде моя заслуга, а вярвам да сте схванали от всички страници дотук, че аз бях един твърде честолюбив младши инспектор.

Шумът дойде отдолу, от камъка.

Долепих ухо. Да, нямаше съмнение: от дълбините на канарата идваше някакво скимтене. Можеше да бъде животно, а можеше да бъде и той.

Без да се изправям, все тъй с ухо над камъните, тръгнах по посока на шума. Най-силен беше той в низината над самия център на сипея, между три грамадни морени, сред които се откриваше нещо като неравна дупка. Наведох се, отново се ослушах: не беше скимтене, а тананикане на един дрезгав, женски глас. И тананикаше гласът мелодията на „Puppy love is the most beautiful love“, като от думите повтаряше само „Puppy-puppy-puppy“.

Спуснах се в дупката, като внимавах да не дращя по камъните. Краката ми опряха на твърдо дъно, ръцете ми заопипваха стените на каменния трап, докато хлътнаха в празнина не по-висока от половин метър. Проврях се в нея, запълзях напред. А тананикането ставаше все по-весело, онова „пупи-пупи-пупи“ по-отчетливо и ритмично, от което песента на Дафна Флеминг заприличваше на ръченица.

Десетина секунди пълзях в този нисък тунел, образуван от каменните прегради. Отначало не виждах нищо освен слънчевите лъчи, които се просмукваха през пролуките като многоцветни светлинни паяжини. После тунелът свърши.

Изправих се. И видях всичко.

12. Ателието

Най-напред видях хола на хотел „Рубин“.

Не, не бълнувам. Тогава, естествено, ми се струваше, че бълнувам, че това отпред е халюцинация, породена от нервното свръхнапрежение…

Пред мен се издигаше холът на хотел „Рубин“ — един миниатюрен хол с приемната вдясно и таблото за ключове зад нея, с морскосините, стени, двата сладникави пейзажа и даже барчето и тезгяха. Липсваше само портиерът.

Потърках очи, погледнах отново: всичко си беше на място — ни повече, ни по-малко холът на хотел „Рубин“, но някак си като неговото уродливо копие. А отдясно, където проходът се снишаваше под скалите, идваше съвсем ясното тананикане на американската песен-ръченица на Тони: „Пупи-пупи-пупи“.

„Мисли, Николай, мисли!“ — казваше Мирски. И аз се опитах да мисля: Тони означава странност, парадоксалност. Всичко у него изскача от нормалните човешки граници. Защо трябва да се учудвам и сега? Не е ли по-разумно да пристъпя към методично изследване на този изумителен свят, който се откри под скалите?

И започнах. Спокойно, бавно, по-бавно от обикновено, като сдържах желанието си да се втурна в прохода, откъдето идваше тананикането.

Сводът на пещерата беше образуван от чупката на канарата и няколко огромни морени, които се бяха вкопчили една в друга. От него се спускаха морскосини стени — бяха книжни, боядисани точно като тапетите в хола на „Рубин“. Откъснах едно парче: скъпа хартия, без съмнение предназначена за печатане на банкноти.

Отправих се към бара. Рафтовете бяха истински, от боядисани дъски, и по тях имаше бутилки за уиски, всички празни. Върху барчето, също от боядисани дъски, бяха поставени стъклени чаши и една бутилка, а до тях — небрежно хвърлени, няколко банкноти от по десет долара. За сметката…

Минах към приемната: миниатюрна, но точна имитация на хотелската приемна, с масичката, мастилницата, писалките. А в касетите бяха закачени всевъзможни ключове — сребристи секретни, къси и дебели за катинари, тънички за пощенски кутии, огромни и ръждясали за турски брави…

Този беден фалшификатор подправяше не само пари, но и света, в който живееше.

С чувство на досада, че се промъквам неканен в чужд дом, в светая светих на едно човешко съществуване, което нито ми принадлежи, нито имам право да смущавам, аз отново се наведох и запълзях в каменния проход по посока на тананикането. След три метра се изправих.

Озовах се в болничната стая на Тони.

Спомнете си: златистите тапети, двете мраморни колони край вратата, масичката, ярките слънчогледи на Ван Гог, офорта на Гоя, грозния плакат със съветите как да се предпазваме от грип… Почти всичко беше тук, все още недовършено, но от хартия и боя. А върху масичката, около нея, под нея се издигаха купища и купища списания, вестници, книги, киноафиши, изрязани илюстрации, пощенски картички, филмови фотоси… Спомних си думите на председателя на селсъвета: „А за рисуването знам само, че де що имаше списания с картинки в селото, все Тони ги задигаше. Къде ги е завирал, един господ знае.“ Сега знаех и аз.

Тук беше и Тони. Стоеше гърбом към мен и тъкмо изписваше на широка хартиена лента лозунга: „Здравето е най-ценното богатство на човека“, чийто смисъл едва ли разбираше. Той спокойно движеше ръка, без да повтаря нито веднъж, и си тананикаше със своя женствен глас. „Пупи-пупи-пупи“ — песента за красивата първа любов, а на краката му бяха мокасините от еленова кожа…

Може би трябваше да го оставя тъй да си пее и рисува, може би трябваше да се оттегля от този не мой свят и да забравя всичко. Тогава може би нещата щяха да се развият иначе… Кой знае! Кой знае! Тъй или иначе, след няколко секунди съзерцание на работещия художник аз тихо продумах:

— Много хубава къща си имаш, Тони.

Той се вкамени. С вдигнатата четка в ръка, дълго палто и превързана глава той заприлича на гротескна статуя на страха. Сетне бавно се обърна. Видя ме, видя може би влагата в очите ми и се усмихна със своята обезоръжаваща детска усмивка.

— Нник… — заекна той. — Нник…

— Здрасти, Тони! — казах.

Приближих се до него, потупах го по рамото.

— Хубаво рисуваш, Тони, много хубаво.

— Аха — измънка той. — Хубво, хубво… — И с нескрито удоволствие погледна изрисуваните стени, картините, лозунга.

А бяха направени по памет и навярно за една нощ, откакто се бе измъкнал от болницата. Слънчогледите на Ван Гог бяха поразителни по своята свежест и сила, абсолютно точно беше копието и на Гоя. Само морето на Айвазовски не се получи — чужди бяха за Тони тия меки удари на четката по платното. Но аз нямах вече нужда от повече доказателства за дарбата на Тони.

— Тони — казах меко, — хайде сега ми покажи къде правиш другите си картинки.

Той лукаво се ухили и посочи към някаква дупка вдясно.

— Ттам…

Хвана ръката ми в своята грапава длан и ме поведе. Като голям приятел малкото си другарче…

Тази трета изненада беше най-голяма. Очаквах да видя едно модерно обзаведено гравьорско ателие, най-малко поне като онова на Лорда в София, с преси, валяци, вани, богати гравьорски прибори. А в малката пещера видях само един скован от две дъски тезгях и върху него няколко саморъчно направени резци, като онези, които бях намерил в джобовете на Тони, както и един примитивен уред, съставен от две валячета, свързани с железца, скоби и телове. Пак си спомних думите на председателя на селсъвета: „Все ще измайстори нещо… Лани, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни части, колелца, валячета…“ Те също бяха тук, тия колелца и валячета, и те представляваха машина за печатане на долари!

Бях в ателието.

Но колкото техническите съоръжения бяха примитивни, толкова всичко останало беше ултрамодерно: хартията — американска; шишетата с боя — американски; киселината, тушът, плаките — американски… Този, който стоеше зад Тони и прибираше плодовете на неговия невероятен каторжен и гениален труд, очевидно имаше грижата да го снабдява с всичко необходимо за производството. Но докато този неизвестен господар се излежаваше кой знае къде на Златните пясъци, Тони работеше тук, затворен в дупката под тия скали като роб, истински черен роб… Черен роб! Блек бърд! Нали „блек бърд“ означава още и черен роб? Ето това без съмнение е искал да каже бедният Лорд, изписвайки тази дума върху цигарената си кутия. Тони наистина беше блек бърд — черен роб, който се трудеше за други, създавайки им нечувано богатство.

Сега вече имах ключа към енигмата.

Поне тъй си мислех…

Доларите видях накрая — бяха струпани в ъгъла и отначало ги взех за непотребни хартии. Имаше стотици банкноти от по десет и двайсет долара. Цяло състояние. От тях именно Тони бе хвърлил онази вечер над прожекторите. Порових в тях, взех няколко в джоба си, така, просто за спомен, и едва тогава чух тихия глас:

— Обърнеш ли се — стрелям. Горе ръцете!

Този, който каза това, явно си преправяте гласа — един глас нито женски, нито мъжки, нито детски, но с подчертан английски акцент. И с нещо много, много познато.

Изправих се, вдигнах ръце, не се обърнах. Но Тони се обърна и нададе вик на ужас. Чу се глух удар, Тони падна на пода и се замята с пяна на уста.

Гласът тихо изрече:

— Сега ти ще минеш вдясно, така, още по-надясно и никакво обръщане! Гледай камъните!

Внезапно в паметта ми изплува нощта, онази нощ в дома ми в София: един дрезгав глас, нито женски, нито мъжки, с английски акцент, и той ми заповяда да вдигна ръце и да гледам стената… Нима пак Елина?

Човекът зад мен направи няколко крачки към ъгъла. С крайчеца на очите си зърнах един силует да се навежда над купа долари и един насочен към мене пистолет. А Тони не преставаше да се гърчи и да издава мъчителни стенания.

Знаех какво ще направи човекът: ще напълни чантата с пари, след това ще се оттегли към прохода, оттам ще застреля Тони и мен и никой, никой няма да узнае, че в недрата на тази черна каменна светкавица лежат два трупа — на един неизвестен роден художнически гений и на един непризнат (но талантлив!) детектив… Оставаше само едно: да се бия. За себе си и за Тони. До смърт.

Поех дълбоко въздух, напрегнах всичките си мускули, приготвих се за скок с пълното съзнание, че този скок може да бъде краткият ми преход към небитието. И за последен път хвърлих поглед към Тони, към този нов мой приятел, когото обичах не знам защо и комуто беше съдено да загине с мен: той се разтърсваше от спазми, разноцветните му очи, обезумели, се въртяха в орбитите, от гърлото му излизаше тежко хъркане. И тъй, Тони, моето момче, прощавай! Свих юмруци и…

— Здрасти, Георги! — произнесе един глас в тъмнината иззад морените, един също така много познат глас.

Човекът над доларите рязко се изправи, вдигна пистолета и го насочи към мрака, но друг глас, този път на Мирски, кротко прозвуча от насрещния ъгъл:

— Недей, ние сме петима. Хвърли оръжието.

Лицето хвърли оръжието, вдигна ръце.

От ъглите, от дупките зад морените се показаха Мирски, лейтенант Данкин, председателят на селсъвета и един униформен с автомат.

Председателят се приближи до човека и го изгледа внимателно в лицето:

— Ех, Георги — тъжно промърмори той, — остарял си, братче!

А Мирски изрече почти весело:

— Георги Кръчмаров, в името на закона ви арестувам за убийството на Иван Бонев, наречен Лорда, в опит за убийство на вашата жена Стефана Антонова и на вашия син Тони, както и за организиране печатането и разпространяването на фалшиви долари.

Джордж Кречмър свали очила от отслабналото си шубертовско лице и бавно ги обърса.

— Аз съм американски гражданин — каза той на български език със силен английски акцент — и настоявам да бъда защитен от американски адвокат.

— Тук също имаме добри адвокати, господин Кръчмаров… А сега дайте да ви вържем, че слизането по тия пусти скали е опасно. Белезници не можем да ви сложим — ще ви пречат. Николай, ще трябва да вържем и тебе. Доколкото си спомням, ти не понасяш височини. Погрижете се и за Тони!

13. Георги Кръчмаров

Край писалището седеше доктор Кречмър, мрачен, отпуснат, с треперещи пръсти. И дори очилата му вече не блещукаха от светлината.

В ъгъла, потънал в креслото, бях аз, много нещастен, много потиснат, с избуяли в душата ми комплекси на малоценност, и слушах разпита на убиеца, когото не аз, а други бяха открили и обезвредили, и то в момента, когато се канеше да ме унищожи… Един разпит, който моят шеф водеше като нагледен урок пред своя ученик.

Отговорите на Кръчмаров бяха често несвързани, накъсани и Мирски беше принуден да се връща по няколко пъти на един и същи въпрос. Ще се опитам да предам същината на разпита, толкова повече, че в онова състояние на вцепенение, в което се намирах, аз не можех да запомня всички подробности.

Започна Мирски:

— Господин Кръчмаров, искам да ви предупредя, че от вашата откровеност ще зависи по-нататъшната ви съдба. На вашата съвест тежат много престъпления, не се обременявайте още повече с лъжи. Ще бъда напълно открит с вас и ще ви кажа, че Кети Браун е признала вече всичко. Говори вече и Стефана Антонова.

Кръчмаров изненадано вдигна глава:

— Жива ли е Стефана?

— Жива е. И ни разказа всичко.

Смятах, че това е само трик на Мирски, целящ да подбие окончателно съпротивата на Кръчмаров. След два часа се убедих в противното: и двете жени наистина бяха живи.

Шефът зададе първите стандартни въпроси. Кречмър отговори:

— Георги Кръчмаров Антонов, 46-годишен, роден в село Захариево, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк, женен.

— Името на вашата жена?

— Стефана.

— Това е първата ви жена. Втората?

Кръчмаров мълчеше.

— Не желаете да отговорите? Ще ви помогна аз: Патриция Джексън. Проверихме в Париж. За ваше сведение тя е отпътувала вече за Ню Йорк. Разкажете ни сега как стана тъй, че вие, убит на унгарския фронт, все пак сте жив и здрав.

Кръчмаров преглътна, овлажни устни и започна тихо, като колкото повече навлизаше в разказа, толкова повече подсилваше своя американски акцент.

— Аз действително бях ранен и в безсъзнание попаднах в ръцете на немците. Два месеца прекарах в една болница, примирието ме завари на легло. Оттам се озовах в един лагер за разселени лица в американската зона. Бяхме доста българи. Повечето се върнаха в България, някои останаха в Западна Германия, а аз и още няколко души заминахме за Щатите… Аз… аз знаех вече какво става тук… А пък имах нужда от пари, исках да уча живопис. Страхувах се, че като се върна тук, ще бъда принуден да вляза в някой колхоз…

— Знаехте ли, че Стефана е бременна?

— Предполагах… Години по-късно съвсем случайно до мен достигна вестта, че е родила. Но не знаех, наистина не знаех, че е… такъв… Уверявам ви, често чувствувах силна носталгия по родината си… Исках да видя жена си… сина…

— Това обаче не ви попречи да се ожените повторно.

— Много по-късно… когато загубих надежда да се върна.

— Тоест, когато окончателно се устроихме там. Успяхте ли да постъпите в художествената академия, или изобщо да учите живопис?

— Не. Отначало моят живот там беше много тежък. Работих в чикагските кланици, там понаучих нещо за животните и когато припечелих малко пари, открих клиника за кучета в Ню Йорк.

— Кога се запознахте с Лорда?

— Скоро след войната. Тъкмо се беше върнал от хитлеристкия концлагер и вестниците описваха неговите премеждия. Наричаха го фалшификатора на есесовците. В онези дни аз бях в много тежко положение, просто гладувах. Като разбрах, че Лорда е българин, аз го потърсих, поисках от него помощ, пари… Той ме съжали…

— Но вие не го съжалихте! — прекъсна го Мирски.

— Бях принуден — отвърна безгласно Кръчмаров.

— Продължавайте! Какво стана, след като Лорда ви съжали?

— Като разбра, че умея да рисувам… а аз рисувах сносно… той ме покани да му помагам в неговата работа…

— Фалшифициране на пари?

— Да… Но това трая само няколко месеца. Аз се уплаших и се оттеглих. А него… той бе пратен в затвора. Оттогава, повече от двайсет години, не бях го виждал… до онзи ден пред варненското пристанище.

— Да не бързаме толкова. Веднъж вие имахте любезността да ни обясните, че сте дошли в България, привлечен от желанието си да видите какво може да направи една млада свободна страна. А истинската причина?

— Аз не ви излъгах. Наистина имах желание да видя страната. Толкова години бяха минали! Бях се затъжил… За сина си също… Толкова повече, че Патриция не ми даде деца. А аз много обичам деца.

— Сам ли дойдохте миналата година?

— Да. Бях вече американски гражданин, казвах се доктор Джордж Кречмър, нямах причини да се страхувам от властта. Нали с нищо не се бях провинил спрямо родината си?… Първата ми работа беше да посетя Захариево — така се нарича сега родното ми село. Отидох с група туристи уж да видя скалите. Минах покрай къщата си…

— Не ви ли познаха?

— Не. Излишно беше да предизвиквам вълнение у Стефана и сина й… Бях женен за друга… Но уверявам ви, бях много развълнуван. Къщата беше такава, каквато я бях оставил… Узнах, че Стефана и нейният син… моят син… са на почивка в Дома на селянина на Златните пясъци. Нямах сили да устоя и ги потърсих… Така в същност и започна всичко.

Той свали очила, дълго три очи:

— Видях ги… Това беше една вечер на плажа. Едва познах Стефана, толкова беше остаряла… Но най-вече се ужасих пред образа на своя собствен син… Изрод някакъв, не исках да приема, че е мой син, плът от моята плът. Рухваше идиличната представа за моето семейство, която таях в себе си толкова време. Дълбоко се разкаях, че съм ги потърсил… Но Стефана се зарадва… зарадва се, че съм жив, а като разбра откъде ида, се хвана за мен като удавник за сламка. Искаше да й помогна, по-точно — да помогна на Тони. Била чула, че в Америка имало лекари, които могли да оперират момчето и да го излекуват… Не знаех какво да отговоря, бях много смутен… Ох, защо не си заминах тогава веднага, може би всичко останало нямаше да се случи!… Работата е там, че аз дадох на Стефана сто долара. Спомням си добре: сто долара — пет банкноти по двайсет. Дадох й ги да си купи нещо от Кореком или да ги размени в банката. Отначало тя не искаше да ги приеме, умоляваше ме само да взема Тони и нея в Америка или поне Тони, за да го оперират. Казах й, че нямам толкова пари, че в Америка операциите струват цели състояния, пък и пътят дотам не е евтин. Тя не настоя повече, но две вечери по-късно, когато отново се срещнахме, за моя изненада Стефана извади от чантата си цяла пачка банкноти от по двайсет долара. В първия миг се излъгах и ги взех за истински, но скоро установих, че са фалшиви: тогава Тони нямаше още доброкачествени материали, пък и беше оставил върху всички банкноти номера на оригинала… Стефана ми разкри, че Тони можел да прави копия на каквито си иска рисунки и даже на пари…

— Откога?

— Започнал още като шестгодишен. Рисувал, каквото му попаднело под ръка и най-вече илюстрации от списания и книги. Отначало тя посрещнала тази склонност на Тони с неразбиране, но по-късно се примирила и дори, както тя твърдеше пред мен, й се радвала, защото тия занимания на сина й били напомняли за моите младежки увлечения… Четиринайсет години, ден след ден, Тони рисувал и копирал всичко и правел само това и нищо друго и станал майстор… Стефана ми разказа също, че Тони прекарал няколко месеца в местната цинкография, където усвоил тънкостите на занаята… Удивително!… Стефана ми разкри, че няколко пъти тя го карала да рисува фалшиви левове и дори ги разпространила без всякакви лоши последици. Със сълзи на очи ме замоли да приема подправените долари и с тях да купя билет за Тони до Америка. Жал ми беше да откажа… И сбърках. Обещах й, че като се върна в Америка, ще уредя всичко необходимо за оперирането на нашия син, при условие обаче, че тя ще мълчи и никому няма да съобщи за нашата среща. Тя се закле в живота на Тони… Десет дни след това аз бях в Ню Йорк.

(Няколко месеца по-късно аз се уверих в истинността на тия думи. Стефана Антонова стоеше пред съда и с глух глас разказваше тъжната история на един живот, посветен изцяло на един недъгав син. Разказваше за човешката самота и вдовишката скръб, за майчиното отчаяние пред невъзможността да помогне на единственото си дете, разказваше и за надеждите, които срещата с бившия й мъж породила в нейното сърце, за страстното й желание час по-скоро да се снабди с необходимите средства за операцията в Америка, които единствен Тони можел да даде… Тогава окончателно си обясних оная нейна, непонятна в ония дни, жестокост спрямо Тони, онзи болезнен терор, упражнен от една майка над своя недъгав син и породен, колкото и да е парадоксално това, от нейната любов към него, от великото й и мъчително желание да му помогне… Тя изискваше от него пари, много пари и той трябваше да ги направи със собствените си ръце. За Тони обаче правенето на тия пари представляваше само едно безкрайно скучно занимание над неинтересни и еднообразни картинки, които отгоре на всичко бе длъжен да крие в пещерата под страшната заплаха от повикването на „стражар“… Други картинки го теглеха него — ония, истинските и големите картинки от списанията и книгите, които той притулваше в сандъка при прасето и горе в скалите… И оттук този колкото трагичен, толкова и смешен сблъсък между сина и майката и който не бе нищо друго, освен конфликт между желанието и неразбирането или дори ако щете — конфликт между любовта към сина и любовта към изкуството…)

— Наистина ли възнамерявахте да сторите нещо конкретно за вашия син? — продължи разпита Мирски.

— Не зная… може би… Бях много объркан. От една страна, имах желание да му помогна: жал ми беше за него и дори въпреки уродливостта му бях малко горд, че е унаследил моите художнически способности… Неговите бяха изключителни, да, просто изключителни… От друга страна пък ме възпираше Патриция, която не знаеше нищо за моята първа женитба и за Тони… Точно по това време работите ми в клиниката вървяха лошо: богатите американки престанаха да дават кучетата си на маникюр, защото тъкмо това правим там… Открити бяха по-модерни заведения. Бях пред банкрут. Едва тогава за първи път ми мина през ума, че мога да използувам дарбата на своя син. Утешавах се, че тя ще послужи не само на мен, но и на него. Отначало смятах да го взема в Америка и там да работим заедно, сетне се разколебах — в Щатите опитната полиция би открила фалшифицираните долари много по-лесно и по-бързо от която и да е друга полиция в света. Готов бях да се откажа. Край на колебанията ми сложи Кети Браун, която ми съобщи, че заминава за България с филмова група.

— Още тогава ли ви беше любовница Кети Браун?

— Близка приятелка…

— Разбира се, Патриция Джексън не знае нищо за нея.

— И надявам се, няма да узнае.

— И тъй, филмовата група заминава за България и вие я използувате да пренесе материали за Тони.

— Това не беше сложно — покрай цялата апаратура… Само хартията ми създаде повече затруднения. А аз, узнавайки още в Щатите от какъв характер е филмът, успях чрез Кети да подскажа на режисьора, че най-доброто място за техните снимки е село Захариево с околните скали. Това помогна. Още като видял Захариев, Режисьора решил, че няма по-подходящ декор за филма му от черните ридове и езерото под тях. Скоро след Кети тръгнах и аз. Оттук нататък беше лесно.

— Защо доведохте Патриция Джексън?

— За да помага при изнасянето на парите.

— Защо не живееше с вас в „Рубин“?

— От предпазливост. Все едно, имахме различни паспорти. Пък и заради Кети…

— Как влизахте в контакт със Стефана?

— Посредством Кети, с писма.

— С налепени вестникарски букви?

— Да.

— Знаехте ли къде е ателието на Тони?

— Да… почти. Сред тия скали аз като младеж съм прекарвал много дни.

— Опишете механизма на разпространяването на доларите.

— Стефана ги взимаше от Тони и в село Захариево ги предаваше на Кети, Кети на мен, аз пък на Патриция…

— В две еднообразни червени бански чанти, които си разменяхте.

— Да. Получавах празната, давах пълната.

— Да преминем сега към Лорда. Защо го убихте?

Кръчмаров отново свали очилата, дълго и замислено ги бърса:

— Вярвайте, никак не исках…

— Това ни е вече известно: той ви беше много симпатичен и прочие. Конкретно към въпроса: защо го убихте? И този път — по-подробно.

Мирски изрече последните думи съвсем тихо, но в гласа му прозвучаха нотки, които смразиха дори мен.

— Сам не зная как Лорда попадна по следите ми — отвърна Кръчмаров. — Това стана на двайсет и първи август. Бях получил от Кети голяма пратка, която трябваше да предам на Патриция. Срещата ми с Кети се състоя на плажа край автобусната спирка „Журналист“. Приех чантата и след това взех рейсовото параходче за Варна. Там, пред пристанището, ме чакаше Патриция. Аз й предадох пълната чанта, тя ми върна другата празна. Останах, докато Патриция мине през митницата, и успокоен се упътих назад. Тогава именно срещнах Лорда. Познах го веднага. Той ме попита направо — беше много груб — колко долара съм предал в червената чанта на русата жена и коя е тази жена. Срещата ме изненада толкова много, че в отговор не можах да измисля нищо убедително. Отвърнах, че в чантата има багаж, но той ми се изсмя и ме заплаши, че ако не му разкрия истината, ще се разправи с мен, както намери за добре. Познавах Лорда, познавах добре и неговата безпощадност… Пък и не знаех какво е видял и откъде ме следи. Сега предполагам, че от плажа при спирка „Журналист“, където е забелязал как взимам чантата от Кети.

— Точно така — каза Мирски. — А оттам той ви е проследил с моторница чак до Варна, след което е отишъл до село Захариево, за да поразпита за вас. Но защо го убихте?

— Бях изпаднал в истинска паника. Мислех, че ако Лорда проговори, всичко рухва. Страхувах се не само за себе си, но и за Стефана, за Тони, за Патриция… И за Кети. Обичам тази жена.

Кръчмаров изрече последните думи с толкова искреност, че ми стана още по-противен.

— По-нататък?

— По-нататък… бях принуден да залъжа Лорда с една полуистина, че съм предприел интересен бизнес, не му казах точно какъв. Тогава той извади от джоба си една стодоларова банкнота и ме попита аз ли съм я направил… Казах му, че ще му разкрия всичко вечерта, и го поканих на среща в 23,30 пред „Рубин“ край павилиона за закуски. Той се съгласи. Малко по-късно в хотела ми позвъни Стефана — това се случваше за първи път — и ми съобщи разтревожена, че в селото дошъл Лорда и я подпитал за мен — знае ли, че съм жив и прочие… Тогава се реших… Вечерта Лорда дойде…

— И го убихте! — изрече с матов глас Мирски. Чувствувах гнева, който клокочеше в него. — Но какво направихте преди това? Доколкото знаем, вие хвърлихте червената чанта край Дома на журналистите.

— Да, исках да изтрия всички следи.

— А синята чанта?…

Кръчмаров изненадано вдигна очи към Мирски.

— … която купихте от кооперация „Макаренко“?

— Взех я за Кети — отвърна замаян Кречмър — вместо червената… Донесох я в една амфора, която купих от рибарите.

Спомних си онзи първи ден в хола на „Рубин“: веселият и добър чичо Док и амфората, която тоя любовно полага в краката на своята Кети… Но тогава аз гледах като „пупи“.

— Разкажете как конкретно сте убили Лорда.

Кръчмаров дълго мълча, сетне бързо хвърли, сякаш за да се освободи от последните си задръжки:

— Всичко зависеше от точното разпределение на времето. В 23.25, когато крупието даде почивката, аз веднага излязох заедно с Кети и тръгнах към задния вход на хотела. Тя остана долу в парка, аз се качих пеша до седмия етаж. Минах към балконите и оттам — към стаята на Ричард Брук. Взех камата; бях я забелязал още през деня, когато Брук се върна от снимки. Канията пъхнах в куфара на Режисьора, а пък червената чанта на мис Карлова прехвърлих в стаята на Робинзон Голдсмит. Смятах, че с това ще създам впечатление на хаос, толкова повече, че през тия две-три минути едва не се сблъсках с мис Карлова и с оператора Фернандес, които излизаха от стаите си. Изобщо в коридорите имаше голямо движение и това доста ме улесни…

— Наистина много — каза Мирски. — Продължавайте!

— Аз… изтичах към павилиона. Забелязах Лорда отдалече, нея вечер имаше хубава луна. Беше се изправил до павилиона и чакаше. Аз отидох към него и…

— И забихте ножа в гърба му! — почти беззвучно прошепна Мирски. — И се върнахте при своята Кети и влязохте в казиното и продължихте да играете комар. Това вече знаем. Разкажете сега защо искахте да убиете Тони и собствената си жена.

— Не исках, не! Вярвайте ми, не исках! Това стана случайно. Когато чух, че Тони е в опасност при скалите, аз незабавно последвах автобуса, с който другите бяха тръгнали за Захариево.

— С какво?

— С мерцедеса на Голдсмит. Колата беше оставена отключена пред хотела още преди арестуването на евреина. Междувременно аз успях да кажа на Кети да ме чака пред училището и да извика там и Стефана. Аз… бях уплашен… много уплашен. Опасявах се от разкрития. Убеден бях, че рано или късно ще се разбере, че задържаният Голдсмит няма нищо общо с убийството и че ще почнат да ровят и около мен.

— И тъй, вие тръгвате с мерцедеса, оставяте го на единайсетия километър, а последните петстотин метра до селото изминавате пеша…

— Да. И когато влязох в селото и видях Тони на скалата, разбрах, че е настъпил краят. Трябваше да действувам… Обстоятелствата налагаха.

— Напълно ви разбирам. И как действувахте при тия така налагащи се обстоятелства?

— Пред училището дойде Кети, много разтревожена. Поисках й оръжие, тя донесе револвера. След малко на площада се появи и Стефана. Беше обезумяла, в плен на една от ония свои кризи. Исках да й обясня, че трябва да бягаме, но точно в този момент Тони започна да хвърля парите от скалата. Аз… как да кажа… също не съм добре с нервите… нощем не мога да спя… особено през последните нощи… загубих контрол над себе си и започнах да стрелям. Стефана се нахвърли върху мен, започна да ме блъска и бие, и дращи по лицето. И слава богу, иначе щях да улуча Тони… В замяна на това обаче аз изпаднах в сляпа ярост… В такова състояние не зная какво върша… Ударих я е револвера по главата, тя падна. Наблизо имаше някаква кола. Качихме Стефана и подкарах към шосето. Чух изстрели зад себе си, усетих как задните гуми спадат, но успях да се добера до единайсетия километър. Там се прехвърлих в мерцедеса и продължих до Златните пясъци. По-късно ми казаха, че Стефана е мъртва, а Тони ранен.

(В съда Стефана даде някои обяснения, които хвърлиха пълна светлина върху събитията от онази драматична нощ. След като получила онова предупредително писмо от Кръчмаров, тя, уплашена не толкова за себе си, колкото за своя син, поискала от Тони да се качи незабавно в ателието и унищожи всичко. Тази нощ обаче Тони проявил някакво необяснимо упорство и отказал да изпълни волята на майката. Тогава тя отново прибягнала до заплахи и накрая, обзета от ония пристъпи на свиреп гняв, посегнала да го бие. Озлобен, потиснат, доведен до отчаяние, Тони отстъпил и се качил на скалите, но вместо да унищожи ателието и донесе останалите пари, той само грабнал ония долари, които демонстративно хвърлил над нас.

Днес, анализирайки тогавашната обстановка, откривам, че причина за това на пръв поглед необяснимо поведение на Тони съм бил и аз. По-точно — считам, че това поведение на Тони е било своеобразна реакция на неговото душевно състояние, израз на приятелските чувства, които тъкмо в този ден се зараждаха между нас — там пред читалището, край пеещата Дафна и на снимачната площадка, когато му подарих онази рисунка. За първи път този ден Тони бе усетил проява на искрено внимание от страна на страничен човек, за първи път някой не му се присмиваше, за първи път някой му подаваше ръка и не се гнусеше да стисне неговата мръсна длан… Може би е смело това мое твърдение, но аз мисля, че тъкмо в този ден у Тони са се пробудили първите искрици на човешко достойнство и че те именно са го накарали да се изкачи посред нощ на скалите и хвърли с гневен жест в лицето на цялото село подправените от него долари.)

— Така — рече Мирски. — Това е вече ясно. Накрая обяснете ни какво сте търсили в скалите днес преди обед. Доларите? Тони? Или двете заедно?

Кръчмаров замислено се усмихна:

— Зная, че няма да ми повярвате, но ще ви призная: днес се качих на скалите, защото имах желание да видя още веднъж местата, където в миналото съм прекарал толкова щастливи часове. Не крия също, че исках да прибера останалите пари и да изтрия окончателно всички следи… Знаех, че в ателието все още се намират големи количества хартия и бои. А що се отнася до Тони… не зная. Не го чувствувах вече като свой син.

— Кога решихте да отидете горе?

— Когато ме разпитвахте за самоубийството на Кети. Тогава, без да подозирате, че зная български, вие наредихте на своите сътрудници да ме пуснат да си замина, а на мистър Карлов — да изнесе всичко от ателието на Тони. От една друга ваша реплика пък, също непреведена на английски, разбрах, че Кети Браун не желае да говори. Пресметнах, че имам поне още един ден, за да доведа нещата до искания от мене край.

— А пък аз точно това исках да ви внуша — каза Мирски.

— Нима знаехте, че разбирам български?

— Да. Какво друго важно още сте чули на български език от нас?

— От мистър Карлов по време на закуската в хотела. Той съобщи на мис Карлова, че тръгва за Захариево, за да търси Тони, който бил избягал от болницата. В този момент стана ясно, че ми предстои да изиграя последната си карта. Трябваше на всяка цена да изпреваря мистър Карлов или поне да го обезвредя… Взех мерцедеса и тръгнах по петите му… до скалите и оттам — до пещерата…

— И какво конкретно възнамерявахте да направите там?

— Не зная… може би щях да задръстя входа на пещерата с камъни. Докато се освободят, аз щях да съм далече. Имах запазено място в самолета за Франкфурт на Майн.

— То обаче бе вече преотстъпено на друг — каза Мирски и стана. — Е, май че завършихме, а? Другари, имате ли въпроси?

Никой нямаше въпроси. Аз по-малко от другите.

— Изведете го!

Тогава Георги Кръчмаров, наречен още доктор Джордж Кречмър и Док, се изправи и остарял с десет години, закрачи към вратата.

Вече не приличаше на Шуберт.

14. Блек бърд

Мирски доволно потри длани:

— Е, край, а?

— Отлична работа — рече капитан Добрев въодушевено. — Другарю Мирски, разреши ми да ти стисна ръката.

— Защо моята? — удиви се шефът. — На Карлов трябва ръката да стиснем. Ник, поздравявам те.

А аз седях в креслото и не мърдах. Чувствувах се безкрайно унижен. Все по-ясно разбирах, че този мой първи „самостоятелен“ случай се превърна в един от поредните блестящи случаи на Мирски и че в същност аз бях само една важна пионка върху таблото, с която играеше той. По-точно аз бях сондата, с която се пробиват пластовете, а Мирски — този, който наблюдава реакциите и прави изводите. Нещо повече — съзнавах, че бях послужил за примамка в капана, който Мирски бе устроил за престъпника. Една глупава, самонадеяна примамка, като онези патици, които ловците връзват пред гюмето, за да привлекат други още по-глупави гъски.

— Николай — попита загрижено Мирски, — ама ти май сериозно се обиди!

Измъкнах се от креслото, опитах се да покажа бодра физиономия:

— Другари — рекох, — аз ще си направя изводи от моето поведение в това дело и…

— И какво? — извика Мирски. — Оставка и други конкретни глупости? Та не разбираш ли ти, дявол да те вземе, че най-важното си свършил ти, че без тебе никога нямаше да пипнем Кръчмаров? Та ТИ, само ТИ откри Тони. На никого от нас никога и наум нямаше да дойде да тръгне по следите на този малоумен… Добре де, не се сърди, не е малоумен, гений е той, този твой приятел! Но и по дирите на такъв гений никога нямаше да тръгнем. А в основата на всичко лежи той.

Мирски сложи ръце на раменете ми и се усмихна с малките си проницателни очи.

— А ако нещо съм сбъркал пред тебе, прощавай! Но повярвай ми, направих го само заради моя приятел Лорда. От начало нямах намерение да ти се бъркам, честна дума…

— А по-късно?

— По-късно… — Мирски отпусна ръце и заговори по-скоро на себе си, като непрекъснато бършеше врат с шарената си кърпа. — Знаеш ли, Николай, кога реших, че трябва да се намеся? Когато видях Лорда мъртъв. Тогава разбрах, че имаме работа с един много сериозен противник. И останах във Варна.

— Не сте пътували до София, така ли?

— Не, разбира се. Тук си бях през цялото време. Вървейки по твоите следи, аз същевременно се движех и по следите на престъпника. Ти имаш забележителен нюх, Николай, само че правиш прекалено прибързани заключения и не се стърпяваш да задържаш хората. Но затова си само на 26 години. След десетина години никой няма да смее да ти излезе насреща. Искаш ли да се обзаложим?

Не исках, само скромно наведох очи, а капитан Добрев ентусиазирано ме затупа по гърба. Трябваше да отвърна с нещо на тази серия комплименти. Казах:

— Но вие също избързахте с арестуването на Робинзон Голдсмит, и то много правилно.

— Ами, да. Трябваше да успокоя предполагаемия истински убиец и да му дам свобода за по-нататъшни действия. Това беше рисковано, но ако не бях арестувал Голдсмит, Кръчмаров щеше да офейка, просто щеше да си замине с първия самолет, необезпокояван от никого, а аз нямах никакви законни основания да го спра. По същия начин добре дошло ми бе и арестуването на Фернандес.

— Затова ли съобщихте, че Стефана е мъртва?

— Разбира се. Това успокояваше още повече убиеца, макар че наистина до настоящия момент Стефана не е проговорила. Продължава да е в безсъзнание и Кети Браун. Много лесно се хвана Кречмър на моя трик. Така клъвна той и двете ми забележки да се отворят границите за него, а ти да претърсиш ателието на Тони.

— Кога заподозряхте Кречмър?

— За първи път, съвсем бегло, при разпита му в поликлиниката. Искайки да мине за лекар, макар и ветеринарен, той се изпусна да каже, че намерил Лорда със забита в сърцето кама. Спомняте ли си? А Лорда бе промушен вдясно от сърцето. Една елементарна грешка, която един лекар няма да допусне. Аз се наежих. Втория тласък даде лейтенант Данкин, който забеляза странния акцент в неговия изговор. Този пусти акцент, колко ме мъчи той, докато ти, Николай, не ми каза за псувнята. Тя реши много неща. Колкото и да е тъжно, не само първите думи, които чужденците научават у нас, са ругатните, но и единственото нещо, което нашите емигранти в чужбина не забравят от своя език, е псувнята. Но и това още не беше достатъчно. Кръчмаров трябваше да бъде заловен на местопрестъплението и затова го подтикнах да тръгне по следите ти до ателието на Тони, като ти заповядах пред него да претърсиш скалите. Беше рисковано, но както си се убедил сам, ние взехме всички предохранителни мерки.

— Как обаче вие стигнахте до ателието преди мен?

— Много просто: чрез Блек бърд.

— Нима и вие знаехте, че Тони е блек бърд, сиреч черен роб?

— Не, далече бяхме от тази мисъл. Но ние узнахме, макар и късно, че в недалечното минало село Захариево се е наричало Черно бърдо, по наименованието на скалата, в която Тони бе устроил своето ателие.

— Блек бърд — Черно бърдо — село Захариево — изредих аз и горчиво се изсмях: беше ми ужасно криво. — А говорите, че имам нюх…

— За тия неща нюхът не помага — каза Мирски. — Знаеш ли например колко стъпала има стълбището на твоето жилище?

— Ох, не ми говорете за стълбища!

— Стъпалата трябва да се броят. Това направих и аз — поприказвах с председателя на селсъвета и разбрах какво е Блек бърд. Лордът, който страдаше от склероза, в онзи миг навярно не се е сетил как е на български „черен“ и е написал „блек“, а да довърши втората дума не му останало време, затова и „бърдо“ си остана „бърд“. Веднага след като попълних кръстословицата, аз поех нагоре към Черното бърдо.

— Вие ли се мярнахте завчера пред нас, когато Ели и аз се качвахме на скалата?

— Да, когато открихте Фернандес.

— Така и предполагах…

— Виждаш ли, и Фернандес дори не можах да намеря, толкова съм непохватен. А исках само да разузная какво има в скалите, преди да съм пуснал Тони от болницата.

— Значи той не сам…?

— Разбира се, „избяга“ с мое знание още вчера следобед, веднага след блестящия ти експеримент с Тони пред Големия шеф. Впрочем идеята беше на Големия шеф. Не е лоша, нали?

Чудесна е — си помислих. Ето че сега Тони се превръщаше в глупавата патица, която връзват пред гюмето, а аз — в още по-глупавата гъска, която каца до нея, за да бъде простреляна в упор.

— И аз хукнах подир Тони като последен хапльо — казах.

— Не — отвърна Мирски сърдито, — ти тръгна подир него като умен и смел разузнавач. Хапльо беше Кръчмаров, че хукна по тебе. А що се отнася до твоя нюх и до способността ти да мислиш логично, трябва да ти кажа, че онази твоя схема за движението на парите от Тони до Патриция беше забележително вярна, като изключим от нея само главния герой. Махни от нея Фернандес и Голдсмит, сложи вместо тях доктор Кречмър и Кети Браун и всички фигури се наместват върху таблото и картинката става ясна.

— Другарю Мирски — припряно запита Добрев, — може ли един въпрос, който не ми дава мира? Как открихте загадката с тия пусти червени и сини чанти?

Мирски се засмя:

— Знаете ли онзи анекдот за Конан Дойл, дето пристигнал в една малка провинциална гара и един носач го посрещнал веднага с думите: „Добре дошъл, мистър Дойл?“ Не? Чуйте! Удивен от този ненадеен поздрав, бащата на Шерлок Холмс запитал носача как тъй е познал в един обикновен пътник с обикновени дрехи и обикновени обувки прочутия писател. Носачът дълбокомислено започнал да обяснява: по лондонската кал на обувките, по извивката на яката на палтото, ушито от еди-кой си лондонски шивач край Чаринг Крос, по бастуна, който е протрит по особен начин, и тъй нататък, и тъй нататък. Поразен от тази демонстрация на дедуктивния метод, присъщ само на неговия герой, Конан Дойл сметнал, че в лицето на този прост провинциален носач той е открил живия Шерлок Холмс. Накрая обаче носачът заявил: „Но освен това, сър, аз прочетох името ви върху етикетчето на вашия куфар“. Така и аз с тия червени и сини чанти. Аз чисто и просто намерих в синята чанта на Кети Браун касова бележка за продажбата, извършена същия ден в кооперация „Макаренко“. Знаете, че продавачките механично пъхат тия бележки в стоките. Отидох в магазина, поразпитах. Продавачката си спомняше много конкретно, че една синя чанта е била купена от някакъв мъж с очила, който говорел завален български. Оттам до червената чанта в камъша имаше само една крачка… Добрев, доволен ли си от отговора? Тюх, по-добре да не бях си признал, щях да си остана поне още известно време нещо като Шерлок Холмс!… Но хайде, стига сме бъбрили: оттатък има двама души, които ще ни се разсърдят, че ги караме да чакат.

Той отвори вратата към дежурната. Около масата, покрита с бутилка сливова, чашки, чинии с мезета и закуски, седяха Голдсмит и Фернандес и играеха карти.

— Джентълмени — каза Мирски, — виждам, че тук ви е добре, но няма как, помещението трябва да се освободи. И още веднъж моля да ме извините за безпокойството. Особено вие, мистър Голдсмит. Загубихте три дни от вашата почивка. Бих желал да ги компенсирам, като ви поканя да бъдете мой гост в София. Данкин, преведи!

— Чакайте! — извиках. — Имам един важен въпрос към мистър Голдсмит.

От дълбочините на джобовете си измъкнах една стодоларова банкнота, онази…

— Мистър Голдсмит, при вашия разпит след убийството на Лорда вие обвинихте полковник Мирски в некоректна постъпка спрямо Лорда, Държа да ви съобщя, че смяната на двете банкноти в квартирата на улица „Марица“ 12 направих аз, а не полковник Мирски, който не е и подозирал какво върша. Ето тази банкнота взех аз от ателието на Лорда. От нея започна всичко, дори смъртта на Иван Бонев. Сега, когато знаем всичко, можете ли да ми обясните как се е озовала тя в ателието и то сред гравьорските прибори? Тя е фалшива.

Робинзон Голдсмит, дебел и бавен, взе банкнотата, повъртя я замислено между пръстите ся, сетне я сгъна на четири:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми я подарите — каза той с дълбокия си бас. — Тя, мистър Карлов, е от времето на съвместната ни работа с Лорда. Той си я пазеше за спомен, а, мисля, и като предупреждение, нещо като ония удивителни знаци при опасните завои на шосетата. Той бе дал дума на своя приятел от Донерхаузен никога вече да не фалшифицира пари… Нека сега тя ми остане като спомен от него. А може би дори и като предупредителен знак. Разрешавате ли?

— Разрешавам — каза Мирски. — А сега, моля, освободете помещението. И можете да си вземете бутилката и си допиете долу в бюфета. Ще дойда и аз. Данкин, преведи.

Данкин преведе. Фернандес се изправи, с високо вдигнати черни вежди. Беше пиян. Попита:

— Хайде-хайде?

И на лицето му се изписа такова огорчение! Очевидно в тази тиха стая пред бутилката сливова и охраняван от милиционери, той не се чувствуваше никак зле.

— Хайде-хайде! — отвърна едва ли не с чувство на вина Мирски. — Няма как, помещението ни трябва…

— О, сори! — провикна се операторът. — Жалявам! Регрет! — После се хвърли в обятията на Мирски и го прегърна. — Ти, мой френд, амиго, разбира?

Сетне направи същото с Добрев, с Данкин и накрая с мен.

С моя милост беше особено сърдечен. Дълго ме тупа по гърба и на своя англо-испано-френско-български език ми обясни, че аз съм най-големият художник, а той — най-големият оператор in the world. След което извади от джоба си няколко изрисувани салфетки и с гордост показа на всички моя подпис върху тях.

Той все още смяташе, че авторът на тия рисунки съм аз!

Епилог с операция и без край

Часовникът показва три.

Стоим пред операционната зала на Медицинската академия и чакаме.

И мълчим.

Кротува дори капитан Добрев. А на мен гърлото ми се е свило на възел и устните ми са изпръхнали.

Чакаме.

Часовникът показва три. Секундарникът му отчайващо бавно тиктака: тик-так, тик-так… тик-так, тик-так…

А оня мускул в гърдите, който наричаме човешко сърце, блъска по-силно и по-бързо от часовника: бам-бам… бам-бам… бам-бам…

С усилия отклонявам очи от стрелката и ги отправям към картината на стената: букет полски цветя, и мисълта ми се връща към последните седмици, тъжните и смешни седмици с тъжните и весели разправии…

Нима можех да предположа, че краят на криминалния „случай Тони“ ще сложи началото на нов медицински „случай Тони“?

Споровете избухнаха веднага след процеса. Най-напред те се ограничиха в нашите служебни среди, сетне преминаха към медицинските и накрая обхванаха и висотите академични сфери. И колкото повече Тони отиваше „нагоре“, толкова повече той се превръщаше в един рядък в историята на медицината случай. Моят приятел постепенно, но сигурно се изплъзваше от ръцете ни и ставаше обект на изследвания и демонстрации в институти, кабинети и аули, и вече виждах как забравят, че в края на краищата той е и човек, който следва да бъде излекуван.

Един ден отидох при професор X, известен наш психиатър, който тъкмо се занимаваше с Тони: подлагаше го на психоанализи, електрошокове и всевъзможни тестове, наблюдаваше поведението му, анализираше рисунките му… Професор X беше във възторг, че има такова уникално опитно зайче.

— Тони е неоценим — каза той. — С негова помощ ще прокараме нови пътища в науката.

— Професоре, а какво ще стане по-нататък с него?

— Не съм сумирал още окончателните си изводи, но няма спор, че в лицето на Тони ние имаме едно рядко срещано в медицината явление, което би следвало да използуваме най-радикално. Естествено, ще се опитам да доведа неговото психофизическо състояние до по-нормално равнище. Освен това ще препоръчам Тони да бъде пратен да се учи при нашите най-добри художници, а по-късно да бъде командирован из големите музеи в чужбина и накрая да му бъде устроено едно прилично ателие, където би могъл да работи спокойно. Не се съмнявам, че в недалечно бъдеще ние ще бъдем свидетели на първата му самостоятелна изложба. Ще бъде сензация.

— Но ще си остане недъгав…

— Уви, неговият недъг е органичен. Той ще остане недъгав до края на своите дни. Но в същност какво значение има неговият недъг? В негово лице човечеството ще има един изключителен обект в областта на изобразителните изкуства…

Отидох при академик У, прочут наш хирург, който също така се бе занимал с Тони.

— Той трябва да се оперира — каза У безапелационно. — Длъжни сме да го върнем към нормалния свят. Гарантирам ви, че няколко седмици след операцията той ще стане здрав и прав мъж като мене и вас.

— Гарантирате ли, че неговата дарба ще се запази?

— Не, това не гарантирам, това никой не може да ви гарантира. Излекува ли се Тони, по всяка вероятност от тази негова тъй наречена „вродена гениалност“ едва ли ще остане нещо. Психически деформации…

Сетне присъствувах на една научна дискусия между две групи медицински светила, към които се присъединиха социолози, прависти и психолози. Едната група настояваше Тони час по-скоро да бъде опериран, защото тъй препоръчвали не знам кои световни капацитети и морални норми. Другата решително възразяваше на първата с аргумента, че Тони може да бъде лекуван и с други средства и че оперира ли се, той ще се превърне в обикновен човек, в резултат на което човечеството ще се лиши от един ярък свой представител.

Спорът продължи дълго и енергично, толкова енергично, че забравиха да питат майката на Тони. А когато я запитаха, тя даде един съвсем недвусмислен отговор: не желае тя никакъв сакат син в своя дом, па бил той и гений. Тя иска да си има едно здраво момче, което да се ожени и да я дари с внуци, па нека да е обикновено като другите и нека пасе козите край езерото под Черното бърдо (на английски Блек бърд).

Шефът също имаше ясно становище по проблема.

— Виж какво, Ник — казваше той, — колкото и голяма да е загубата, която човечеството ще понесе с премахването на болния гений Тони, тя е нищо в сравнение с печалбата, която ще получи здравият мъж Тони, защото тази печалба се нарича човешко достойнство. Драги Ник, на нашата грешна планета свръхчовеци има предостатъчно, а човеци, ЧОВЕЦИ, момчето ми, малко. Не е ли за предпочитане да полагаме повече грижи за конкретната единица, поне толкова, колкото полагаме за абстрактното множество, което между впрочем се състои от конкретни единици? А ако Тони и след операцията запази дарбата си, толкова по-добре за човечеството. Ясна ли ти е картинката?

Както виждате, макар и от друга гледна точка, мнението на Мирски напълно се покриваше с желанието на майката и опираше до всеизвестното становище на брадатия автор на „Пигмалион“.

Аз пък търсех компромис или по-скоро — синтез на двете тъй противоположни позиции. Желаех да видя Тони гений с всичко необозримо голямо, което това понятие съдържа, и в същото време — излекуван, върнат сред нормалните хора, със собствено човешко достойнство.

Къде ли не дирих подкрепа на своята теза: в институти, при видни учени, в наръчници по патология и криминалистика, прехвърлих даже Фройд и Ломброзо… Навсякъде имаше аргументи за и против, но никой не гарантираше възможността за едно съвместно съществуване на нормалното с гениалното, макар че ето на — идиотизмът наистина в доста незаконна форма, съжителствуваше в душата и тялото на едно нещастно момче с гениалността.

В края на краищата надделя майката.

И остана последният аргумент: скалпелът.

И ето ние стоим пред операционната и чакаме.

Часовникът показва три.

Три и една минута…

Три и две минути…

Три и три минути…

Стрелката едва се движи: тик-так… тик-так…

Тогава се задава Тони. На носилка.

Легнал под белия чаршаф, той както винаги си е полувесел-полутъжен и с учуден поглед открива новите страници, които големият свят разлиства пред него.

Наобикаляме го. Навеждаме се над него, блъскаме се, бръщолевим глупости, смеем се. Оживява дори флегматичният мистър Холивуд. Лекарят ни предупреждава да не вълнуваме пациента пред операцията.

Но ние не го слушаме. Бай Шими с айнщайновската коса се хили над лицето на Тони и маха пръсти пред очите му.

Габриел с тънките черни мустачки вика: „Хей, амиго, дръж се, после пием коктейл!“

Любомир с яките плещи боботи: „Хайде, другарче, оздравявай, че да ме научиш да се катеря, че моето е нищо“.

Добрев бърбори безсмислици, Дафна Флеминг с прелъстителното деколте гали момчето по ръката. Ричард Брук шармантно се усмихва, мистър Холивуд повтаря „Хайде-хайде, Тони!“, а Мирски мълчи.

Мълча и аз. Само майката плаче.

Но Тони не ни и забелязва дори: неговите очи — едното жълто-кафяво, другото синьо-зелено — са вперени в картината на стената, в онзи шарен букет полски цветя. После те бавно се плъзват надолу и се спират върху лицето на Дафна, където дълго остават неподвижни. Неочаквано той раздвижва бебешките си устни, свенливо се усмихва, заеква:

— Хубво, хубво…

И не знаем за кого го казва — за цветята или за Дафна.

Сетне в очите му проблясват лукави искри, той се ухилва и затананиква и всички млъкваме и се ослушваме, и в дългия бял коридор се търкулва познатата песничка:

— „Puppy love — Пупи — пупи — пупи…“

И звучи като ръченица.

Тази песен е последното нещо, което този ден чувам от него. Тя е изпята меко, нежно, с висок, малко дрезгав глас, който изтръгва сълзи от моите очи.

После прислужникът бута количката напред и Тони изчезва зад дебелите врати на операционната.

Отсреща часовникът показва три часа и десет минути.

После — три и половина.

После — четири.

И пет.

И шест.

Секундарникът тиктака: тик-так… тик-так… тик-так…

А оня мускул в гърдите, който се нарича човешко сърце, блъска, блъска, сякаш иска да изскочи:

Бам-бам!

Бам-бам!

Бам-бам!

Глупаво, глупаво човешко сърце…

октомври ’67, София