Фалшификаторът от черния кос

1. Николай Карлов и Ричард Брук

Дългото сухо тяло беше отдавна изстинало и в суровата и безпощадна светлина на първите слънчеви лъчи, които брутално се промъкваха през широките прозорци на поликлиниката, то изглеждаше като неестествено положен върху масата пластмасов манекен. Само тясната рана между двете сбръчкани ивици на гърба подсказваше, че този човек доскоро е бил Лорда.

— Не можа да го опазиш, Николай — прошепна Мирски и обърса чело с шарената си кърпа. Не беше потен.

Не отговорих нищо. Какво можех да отговоря? Главата ми се виеше и пръскаше от болка, струваше ми се, че още няколко секунди и ще се строполя на пода край мъртвия Лорд.

— Какви са тия стари белези по гърба? — попита капитан Добрев.

— От гестапо — отвърна тихо Мирски. И повтори като ехо: — От гестапо.

Това беше плесник по моето лице. Но отново не отворих уста. Страхувах се, че ще закрещя.

— В колко стана това? — попита Мирски.

Добрев въпросително погледна към мен, но аз пак мълчах. Отвърна той:

— Между 23,30 и 23,40. Лекарското заключение е категорично. Пък и когато го откриха, беше още топъл.

Топъл беше, да, и ръката му, сгърчена около моя зелен образ…

— Разкажи! — обърна се Мирски към мен.

Опитах се да говоря, не можах. Внезапно ми прилоша, изтичах към мивката, повърнах.

— Докторе — обърна се шефът към лекаря, който присъствуваше на разговора, — дайте му някакво подкрепително. Душа не е останала в него.

Пих някаква горчива течност, посъвзех се, но чувството на отвращение към собствената ми личност не ме напущаше.

Седнах, стиснах зъби и разказах всичко — отначало докрай, само фактите, без всякаква украса. Позволих си само да дам оценка на поведението на хората в казиното през време на двайсетминутната почивка, когато бе извършено убийството, и на реакцията им при откриването на трупа край белия павилион на плажа.

— Надявам се поне, че не си се разкрил — забеляза Мирски.

— Не — казах, — не съм се разкрил.

И наистина в онези минути, когато над убития Лорд истерично крещеше Елина, аз бях намерил достатъчно хладнокръвие у себе си, за да продължа да играя ролята на случаен летовник. Като внимавах да не се заличат евентуалните следи наоколо и като прибрах цигарената кутия, аз бях отстранил хората и бях оставил само доктор Кречмър да прегледа пронизания човек. Докторът безпомощно разпери ръце. Минута по-късно се появи милиционерът, който задържа всички ни. В полунощ капитан Добрев беше вече на Златните пясъци, петнайсет минути по-късно беше уведомена прокуратурата, а в шест заранта с първия самолет от София пристигна и шефът. Сега ме разпитваха като първи свидетел.

— Не, не съм се разкрил — повторих с тъпото удовлетворение, че тук поне съм постъпил разумно.

— Добре — каза Мирски. — Ще останеш с тях, ще избягваш да се срещаш с нас, ще се свързваме по телефона.

— Слушам.

— А ти знаеш ли какво ще правиш сега?

— Съвсем не, другарю Мирски.

— Ще отидеш да се наспиш едно хубаво, че да дойдеш малко на себе си. Откога не си спал?

— От две, не, от три нощи… впрочем не си спомням вече.

Намеси се Добрев:

— Другарю Мирски, нека остане поне докато разпитаме и другите.

— Стига да издържи — рече шефът и се приближи до масичката, върху която бяха подредени намерените у убития вещи: носна кърпа, запалка, самолетен билет София — Варна и обратно, цветна химикалка — онази! — миниатюрна калъфка с комплект гравьорски резци, портфейл със стотина лева, в портфейла — цинкова пластинка с недовършено детско лице. И „Кента“…

Мирски разтвори портфейла, бръкна в страничните джобчета:

— Николай, уверен ли си, че хартията, която Лорда е показвал на Голдсмит в бар „Гемията“, е била доларовата банкнота B 28.333?

— Да — отвърнах и бях благодарен, че не каза „твоята банкнота, онази, която си подменил в дома на Лорда“.

— Тук я няма.

— Допускам, че тя е една от целите на убийството — изрекох с усилие. — Сега тя е или унищожена, или пък се намира в джоба на убиеца.

Той вдигна цигарената кутия и се взря в нея. В моя образ…

— Чудесно те е нарисувал — продума той и в усмивката му имаше тъга, каквато никога не бях виждал у него.

— Да — прошепнах. — Той направи това онази вечер, докато го разпитвах.

— Ти май спечели симпатиите му. Видя ли какво е написал под рисунката?

— Да — рекох, — видях.

Под моя полупрофил в зелено Лорда беше написал: „swit puppy“. „Мило пале“… А аз не можах да го опазя… Наистина бях пале, но не мило, а съвсем беззъбо и безкрайно глупаво и наивно.

Мирски обърна кутията и се вгледа в изрисуваната банкнота.

— Какви са тия номера?

— Телефоните на хотел „Рубин“ и на варненското управление — отвърна Добрев.

— Имате ли представа какво означават тия думи БЛЕК БЪРД?

— Черна птица — казах. — На английски.

— Толкова английски владея и аз — забеляза Мирски без ирония.

— „Възможно ли е в черната птица?“ — произнесе скептично капитанът. — Коя ли ще е тази птица, при това черна?

— Може да е прякор — подхвърли Мирски. — Или наименование на местност, или нещо подобно. Но защо Лорда е изписал тия думи с български букви?

— Навярно, защото бе отвикнал да пише на английски — казах.

— Едва ли. По-скоро той трудно свикна да пише отново на български. Не забравяй, че е прекарал в Щатите близо трийсет години. Пък и защо ли ще изписва английски думи с български букви?

— Той ги е надраскал набързо — казах, като се мъчех да бъда логичен, — в състояние на разсеяност, мислейки може би за друго. Възможно е, когато ги е записвал, просто да е забравил как е на български „черна птица“. Спомням си, че при последния ни разговор той често забравяше не само отделни български думи, но и цели изрази и ги заместваше с английски. Навярно склероза.

— Възможно, възможно… — промърмори замислено Мирски. — Тъй или иначе, ще трябва да потърсим тази „черна птица“. Местност, локал, човек… А може и да не означава нищо. Просто нищо. Игра. Драскулка.

— Има едно ханче „Черен кос“ край София — започна капитан Добрев, — точно под Люлин, по пътя за Перник. Като следвах в София, все там се отбивах след екскурзия…

— Известно ми е — прекъсна го Мирски. — Е, мисля, че можем да почнем. Елина ще оставим за по-нататък — не бива да събуждаме тяхното подозрение. Ти, Николай, мини зад онази врата и слушай внимателно. И кротувай! Докторе, няма да ви задържам повече, благодаря ви.

Лекарят излезе, а аз, провлачвайки крака по лъскавия под, влязох в някакво полутъмно килерче — склад за лекарства. Открехнах вратата — през тесния отвор се виждаше всичко: завесата, която прикриваше масата с трупа, капитана, Мирски. Видях как Добрев отваря тежката бяла порта, която отделя хирургическия кабинет от преддверието, чух го да казва:

— Лейтенант Данкин, преведете на господата следното: много се извинявам за безпокойството, което им причинявам, но тъй като през нощта е извършено убийство, принуден съм да взема някои предохранителни мерки. Господата в никакъв случай не бива да смятат, че са задържани, те са само свидетели, поканени тук за изясняване на някои обстоятелства около произшествието. Установено е, че те са първите лица, които са видели трупа. Първият свидетел, българинът Николай Карлов, вече ни даде исканите сведения, а е ред на господата. Ще им бъда признателен, ако отговарят точно и искрено на моите въпроси.

Теноровият глас на лейтенант Данкин преведе на безупречен английски. Съобщението бе последвано от шумолене, някакви гневни реплики, неспокойни покашляния.

— Моля, господине, заповядайте — покани Добрев някого.

През отвора видях да влиза Ричард Брук. Уморен, без грим, с посмачкани дрехи, той изглеждаше още по-стар, а лицето му доби характерната бръчкава маска на дългогодишен драматичен актьор. И даже драскотината на бузата не го спасяваше от печата на времето.

До него застана лейтенант Данкин, дълъг като върлина, прегърбен и с лице на разсеян учен. В отдела бе назначен отскоро главно заради полиглотските му способности. Целият разпит той преведе без нито едно запъване, като автомат. Елина можеше да му завиди.

Мирски бе седнал край прозореца и слушаше. Въпросите задаваше главно Добрев. Виждах колко му е трудно да бъде кратък и главно — да мирува. От време на време обаче все пак не устояваше на стихията си и правеше онези бързи набези пред завесата.

Той започна:

— Име, професия, адрес?

— Хомер Папатакис, киноактьор, Холивуд.

— Не се ли наричате Ричард Брук?

— Истинското ми име е Хомер Папатакис. — И бързо добави, сякаш се страхуваше да не би да го вземат за чист грък: — Но съм американец. Роден съм в Съединените щати на Америка.

— Тъй, тъй… — Капитан Добрев дръпна завесата, повдигна чаршафа пред лицето на Лорда. — Познавате ли този човек?

— Видях го за първи път снощи на плажа. Мъртъв.

Ричард отговаряше кратко, с някаква трагична обреченост, подсилена от бръчките на изразителната му актьорска маска.

Добрев закри трупа, приближи се до стъклената масичка за инструменти и махна една кърпа: под нея лежеше, камата със сребърната дръжка. Кръвта по нея бе вече засъхнала и приличаше на ръжда.

— А тази вещ?

— Тази кама е моя. Или по-точно — с нея играя. Тя принадлежи на реквизита на продукцията.

— Винаги ли я носите със себе си?

— Само вчера. Върнах се от снимки в траперския костюм на ролята и тя остана в мен.

— Защо сте задържали костюма чак до хотела?

— Това е моя работа.

— Не съвсем, мистър Брук. С този нож е убит човек.

— Зная. Някой го е задигнал от стаята ми.

— Кога?

— Навярно, докато съм бил в казиното.

— Кои са ваши съседи по стая?

— Мисис Карлова, мисис Флеминг, по-нататък — нашият режисьор. Но във всички стаи се влиза много лесно през балконите, тъй като вратите към морето са отворени през цялото денонощие.

— Господни Папатакис…

— Брук!

— Господин Брук, какво сте правили снощи през почивката в казиното между 23,25 и 23,45?

— Това си е моя работа.

— Не съвсем, мистър Брук, не съвсем. От какво е този белег на бузата ви?

— Одрасках се в розовите храсти. У вас има прекалено много рози.

— Да, това е вярно, много рози има у нас. Още един въпрос: вие почти всяка вечер играете в казиното. С много ли долари разполагате?

— С доста. Своя хонорар тук получавам в долари. Такъв е договорът. Защо, забранено ли е?

— Не, моля. Кой ви изплаща доларите?

— Директорът на продукцията и касиерката.

— Естествено… Благодаря ви, мистър Брук. Моля да минете в съседната стая и да бъдете на наше разположение още малко време. Там ще получите кафе и закуска.

— Разбира се — каза той без намек от ирония. — Зная как става това, играл съм в достатъчно много криминални филми. — И излезе.

— Има чувство за хумор тоя приятел — забеляза Мирски. — Николай, уверен ли си, че драскотината на бузата му е работа на онази, как й беше името, Дафна?

— Предполагам — отвърнах. — Бях вече свидетел на една бурна сцена помежду им. Изглежда — ревност.

— Да се вземе проба от ноктите й. А също така и от ноктите на мъртвия.

Капитан Добрев излезе да се разпореди. След миг откъм преддверието долетяха гневните протести на Дафна Флеминг. Представих си как тя дърпа красивите си ръце и не дава да й изчегъртат малко кал изпод дългия маникюр.

— Уф! — въздъхна Добрев, като се върна. — Не дава бе! Страшна жена! Ама хубава, хубава! И какъв темперамент! Къде ги раждат такива? Като бях на курсове в Съветския съюз, се запознах с една колежка, която…

— Да влезе докторът — нареди Мирски.

2. Доктор Джордж Кречмър и Дафна Флеминг

Докторът влезе, отпаднал, с отпуснати над коремчето рамене, но все тъй с приветлива усмивка на закръгленото си лице. Подаде ръка на капитана, сетне на Мирски, представи се: „Доктор Кречмър“, огледа се, видя модерните апаратури в кабинета, каза: „Ошен карашо“, но с такова произношение, че едва разбрах руските думи; видя трупа зад завесата, тъжно поклати глава и едва тогава седна на посочения от Добрев стол. На първия традиционен въпрос отвърна:

— Джордж Кречмър, 46 години, ветеринарен лекар, женен, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк.

— Доктор Кречмър, вие пръв констатирахте смъртта на това лице. Виждали ли сте го по-рано?

— За първи път го видях снощи с нож, забит в сърцето.

Забелязах едно едва уловимо трепване по лицето на Мирски.

— Докторе — продължи Добрев, — какво правихте снощи между 23,25 и 23,45?

— Разхождах се няколко минути около казиното с мис Кети Браун, но тъй като на мис Браун й беше хладно, прибрахме се в залата. Това могат да потвърдят мис Браун, крупието, както и господин Карлов, българският художник, който играеше с нас.

— Докторе, идвали ли сте друг път в България?

— Да, бях тук миналата година. За първи път.

— Какво ви накара да дойдете пак?

Очите на Кречмър весело засвяткаха зад златните рамки:

— Ако ви кажа — рекламата, едва ли ще повярвате. Защото, драги приятели, за съжаление вашата реклама у нас е много слаба… — Той се засмя: — Не, не е рекламата, а просто желанието отново да видя с очите си какво може да направи една млада, свободна страна. Хм… това едва ли е интересно за вас, но мога да ви съобщя, че симпатизирам на левите. През време на войната даже съм участвувал в митинги за подпомагане на Съветска Русия. Оттогава и знам няколко думи руски… — Той отново се засмя: — Но много неща още не ми харесват у вас. Например прекалено бавното сервиране в ресторантите. Ние, американците, сме свикнали на други темпове. После водата в хотелите невинаги е топла. Обслужването изобщо…

— Докторе, откъде познавате мис Браун и останалите господа от филмовата продукция?

— Запознах се с тях тук, макар че има ли човек в света, който да не е виждал на екрана Дафна Флеминг и Ричард Брук и да не е слушал за мистър Холивуд? А що се отнася до мис Браун… аз… макар и женен… видите ли… не ми потръгна в брака… Кети е много, много мила жена… Познавам я отдавна, още преди да постъпи на работа в киното… Доволен ли сте от отговорите ми?

— Напълно, докторе, благодаря ви. Моля да минете в съседната стая, там ще получите закуска. Ще ви бъда признателен, ако и по-нататък бъдете на наше разположение.

— Естествено.

И излезе, нисичък, закръглен, спокоен, истински Шуберт.

— Какво ще кажете? — попита Мирски.

— Чиста работа — отвърна Добрев. — Стопроцентово алиби.

— Много люби България — забеляза Мирски. — Не обичам много тия любовни признания.

Лейтенант Данкин се изкашля в шепата си:

— Другарю полковник, ако разрешите… Аз, хм, струва ми се, че доктор Кречмър не говори на чист американски.

— Тоест как?

— Искам да кажа, той говори на чист американски, но има един малък акцент на чужденец. Съвсем лек, но…

— Не разбирам какво общо може да има акцентът на доктора с нашата работа — прекъсна го Добрев. — В Щатите има не знам колко си щата и във всеки щат говорят с не знам колко си различни акценти. Гледайте само у нас: шопите говорят с един акцент, северняците с друг, тракийците с трети… Край няма. Аз познавам един, който може да имитира…

— Добрев — рече кротко шефът, — нека влезе артистката.

Капитанът отвори вратата, любезно каза: „Мис Флеминг“, но преди още да довърши, той бе блъснат назад и в стаята нахлу разярената платиненоруса лъвица.

— Пуснете ме! Веднага ме пуснете! — крещеше тя и през пребледнелите й устни прозираха остри бели зъби, готови да ръфат.

— Моля, мис Флеминг, успокойте се! — опита се да поукроти лъвицата Добрев. — Само няколко минути…

— Никакви минути! Вие нямате право да ме задържате! Аз съм американска гражданка. Ще се оплача на нашия посланик. Ще свикам пресконференция и ще съобщя на целия свят как третират свободните хора зад желязната завеса!

От онази дремеща и преживяща жена в хола на хотела не бе останала и следа. Това бе някакъв Везувий от страсти и сега разбрах защо тази самка съумява да покорява тълпите. Вечерната й рокля се бе свлякла над раменете, от което деколтето стана още по-дълбоко; гримът й се бе изтрил и от това чертите й добиваха някаква допълнителна разголеност, която привличаше и смущаваше.

— Мис Флеминг — продума Добрев с цялата рицарска вежливост, на която бе способен, — искам да ви уверя, че вие не сте задържана. Вие сте поканена да ни помогнете и нищо повече. Само няколко въпроса.

— На полицейски въпроси отговарям само в присъствието на моя адвокат.

Добрев се намираше в чудо — явно не знаеше как да продължи. И сигурно вече си представяше вестникарския вой над Филипините.

В този критичен момент се намеси Мирски. Без да става от стола си край прозореца, той изрече тихо, много тихо, но с вледеняваща безапелационност:

— Лейтенант Данкин, моля, преведете: мис Флеминг, тази нощ край хотела, в който живеете, е извършено убийство. Съвсем близо до трупа са открити следи на дамски обувки от американски тип. Една от двете американки с такива обувки сте вие. Нашата служба, както и вие самата, сме еднакво заинтересовани да изясним въпроса колкото се може по-бързо. Иначе ще бъдем принудени да ви задържим като заподозряна в убийство, а също така да свикаме пресконференция, на която да съобщим новината. Не вярвам да желаете такова нещо.

Тъмните очи на лъвицата пламнаха от ненавист:

— Вие!… — изсъска тя. — Вие!… Знаех си аз, че тук ще бъде така… Още в Холивуд ме предупреждаваха. Говорете! И кратко!

— Моля, седнете — покани я Добрев.

— Не желая да сядам.

— Както обичате. Име, години, професия, адрес?

— Дафна Папатакис…

— Какво? — едва не подскочи Добрев.

— Дафна Папатакис, по баща Флеминг, киноактриса, Холивуд.

Годините си не каза.

— Ако ви разбирам добре — започна Добрев, — мистър Брук…

— … е мой съпруг, да, за съжаление. От какво още се интересувате?

Капитанът махна чаршафа от лицето на Лорда:

— Познавате ли го?

Тя даже не погледна.

— Не.

— Какво правихте снощи между 23,25 и 23,45, след като излязохте от казиното?

— Любих се! — каза тя предизвикателно.

Добрев смутено се поизкашля в шепата си.

— Ако ви разбирам правилно…

— Съвсем правилно сте ме разбрали. През тия двайсет минути аз се любих с един мъж на плажа под луната.

— С мъжа си?

— Не. С мъжа си отдавна не правим… това. Отдавна… — повтори тя тихо и с неочаквана нотка на тъга.

Добрев с усилие отклони очи от бюста й:

— И с кой мъж… хм… сте се любили снощи?

— С какви мъже спя, не е работа на българската полиция.

— Милиция.

— Все едно.

— Госпожо Флеминг, кажете ми, моля, имате ли представа защо вчера вашият мъж се е върнал от снимки, облечен в реквизитен костюм?

По лицето й премина зла усмивка:

— С този костюм той се мисли за по-мъжествен.

— Тъй, тъй… А вие защо не бяхте вчера на снимки?

— Имах свободен ден. Снимаха се само мъжете. Някакво катерене по скалите.

— Къде се снимате понастоящем?

— Край село Захариево.

— Госпожо Флеминг, засега нямаме повече въпроси. Моля, минете в съседната стая, където ще получите закуска.

— Не желая вашата закуска. И още веднъж ви предупреждавам: ако не уведомите веднага американското посолство за моето задържане и ако не ме освободите до един час, ще обявя гладна стачка.

И без да каже дума повече, излезе.

Една дълга минута в кабинета цареше мълчание. Пръв проговори Добрев, както обикновено шеговито, но този път в лековатия тон се прокраднаха тревожни нотки:

— Братлета, ако тази фемина наистина обяви гладна стачка, спукана ми е работата. Представяте ли си? Цялата световна преса и радиотелевизия от София до Филипините гърмят, че виновник за отслабването на кумира на машинописките на Запад е едно неизвестно милиционерско капитанче от Варна! Иди се оправяй тогава! Ще ме извикат горе и така и така, другарю капитан, така ли пазиш ти световните културни ценности? Какво ще отговоря аз, а? Не ми е ясно само защо крие с кого е кръшнала снощи. Да се страхува от мъжа си, не ми се вярва. Те, киноартистите, живот си живеят. Имам един познат, сценарист в киноцентъра край Бояна, та ми разправя…

— Тя лъже — каза Мирски. — С никого конкретно не е спала тя снощи. Нито на плажа, нито под луната. Видяхте ли лицето й, докато говореше?

Мирски имаше удивително чувство за правда при разпити. В продължение на двайсет години през ръцете му бяха минали стотици и стотици хора с най-различни характери — от дребни мошеничета до закоравели престъпници — и те го бяха научили да различава истината от лъжата само по някаква интонация на гласа, по едно трепване на клепачите, по незабележимо за другите движение на пръстите. Завиждах му за тази негова способност.

— Аз също съм на това мнение — рекох иззад вратата на килера. — Когато се прибра снощи след почивката, тя никак не ми изглеждаше да идва от любовна среща, по-скоро — от сбиване.

— Па може да е била бурна любовта й — заключи в обезоръжаващо простодушие Добрев. — Веднъж ми се случи…

— Капитане — каза шефът, — хайде да не се бавим. Заплахата на тази Дафна никак не е шега. Дай следващия.

3. Един неизвестен директор на продукция и пак Тони

Преди още Добрев да мине в преддверието, показа се милиционерът, който се занимаваше със задържаните американци.

— Другарю капитан, един гражданин настоява да влезе. Казва, че е от кинематографията. Директор някакъв на продукция. Вика, заплашва, че ако не го пусна, ще ме уволни.

— Да влезе!

След три секунди в стаята се появи настойчивият гражданин и след още три секунди той ни държеше вече в шепата си.

Представете си Айнщайн, станал търговски пътник. Същото огромно чело с дръпната назад дълга въздушно-бяла коса, същите старчески отпуснати бузи и дори същата небрежност в облеклото: накриво закопчано сако, издути на коленете панталони, разтворена яка… Само очите бяха други: в очите на Айнщайн се оглеждаше безкраят, а в очите на този тук — малки, искрящи от хумор и енергия — се отразяваха всички земни грижи на нашата бедна планета.

Без предисловия, припряно, той грабна десницата на Мирски, стисна я, промърмори някакво име под носа си и добави:

— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.

Грабна ръката на капитан Добрев, представи се:

— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.

Същото направи с лейтенанта. Сетне надзърна зад завесата, видя покрития труп, не се представи и без покана се настани на стола до Добрев.

— Кой е отговорникът тук? — попита той строго.

Шефът посочи с глава Добрев.

— Аха, другарят капитан значи! — продължи новият ни гост бързо-бързо, като поглъщаше сричките, и не знаех къде в думите му свършва сериозното и къде почва шегата. (Впрочем и до ден-днешен, вече стари приятели с бай Шими, аз трудно разграничавам в поведението му закачката от сериозното.) — Ето какво, другарю капитан, там чакат триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Скоро ще опожарим ранчото. Всичко това ми струва двайсет хиляди лева на ден или, превърнато в чужда валута — десет хиляди доларчета. Как си представяте вие това?

— Даже не мога да си го представя — отвърна, позашеметен от неочакваната атака, Добрев. — Но какво общо имаме ние с това?

— Какво ли? Вие ме проваляте! Задържате ми Сантяго Бим и Орлово око, и не знам още колко бледолики и червенокожи, и после искат от мен план да изпълнявам. И без това ми е пламнала главата, че от три дни нямам нито едно облаче — този Фернандес не може да снима без облачета, а отгоре на всичко и дърветата иска да му боядисам лилави, а я иди търси сега боя във Варна, при това лилава!

Като изкара тази дълга тирада, той изведнъж млъкна озадачен. Почеса се по мустака, попита:

— Та за какво говорех?

— За двама граждани, наречени Сантяго Бим и Орлово око — припомни капитан Добрев безкрайно учтиво. — Но, извинете, кои са те?

— Как, не знаете ли? Вие не четете „Филмови новини“. Сантяго Бим е главният герой от „Свирачът по скалите“, знатен каубой от Дивия Запад, а Орлово око е отговорникът на команчите, дето ще подпали ранчото.

— Аха, ако ви разбирам правилно, това са Ричард Брук и Любомир Соколов, така ли?

— Браво! Обичам хората, които имат на раменете си глави не само заради шапките. Настоявам да ги пуснете веднага, както и другите арестувани, защото днес имам облачета, а като свършим, можете да си ги приберете отново. Иначе си подавам оставката!

Добрев въпросително погледна към шефа: явно такъв странен ултиматум не му е бил отправян през цялата му практика. Мирски стана, приближи се до бай Шими, усмихна му се: новодошлият му харесваше.

— Вижте какво, другарю бай Шими, тия ваши бледолики и команчи са заподозрени в убийство — каза той.

— Хайде де! Та това са артисти. Те убиват само на ужким. Те една муха не могат да смачкат истински.

— Уви! Погледнете! — Мирски откри трупа.

— Брр! — произнесе бай Шими, като зиморничаво разтърси рамене и веднага без всякакъв преход бързо-бързо добави: — Извинявай, другарю началник, аз наистина не понасям смъртта, ама в края на краищата тя не бива да преча на снимките, нали?

— Прав сте — съгласи се неочаквано шефът. — Ще се постараем да освободим вашите хора колкото се може по-скоро. Кои са ви необходими най-напред?

— Най-напред ли? Ами че… — той взе да изброява на пръсти: — първо, режисьора, без него не може; второ, оператора, и без него не може; трето… мм… Трябва да видя графика. Ще разрешите ли за миг?

И без да дочака отговор, отвори прозореца и завика към някого на улицата:

— Тони! Тони!

Погледнах през прозорчето на килера: недалеч пред входа на поликлиниката беше спрял зеленият джип на продукцията. До шофьора седеше онова момче, което Ричард беше довел вчера в хотела.

— Тони! — викаше бай Шими. — Донеси ми папката. Ама бегом!

След малко на прага се показа Тони с дебела кожена папка подръка.

Първата му реакция бе уплахата. Заради трупа или заради униформата на капитана, но той отстъпи назад, като диво раздвижи разноцветните си очи, готов сякаш да хукне навън.

— Тони! — рече с бащинска строгост бай Шими. — Влез, не бой се. Тия чичковци не ядат хора. Влез, влез!

Дръпна Тони към себе си, взе папката от ръцете му, извади от нея дълъг разграфиран лист, положи го на масата и зачете:

— „От седем до осем — грим на Сантяго Бим, Орлово око и Поли. От осем до десет — Поли се съблича пред Сантяго Бим: 16 метра. В десет преместване на групата при площадка номер 5. В единайсет снимка: Сантяго Бим убива Орлово око: 37 метра. В тринайсет часа обедна пауза…“

Докато бай Шими четеше, аз разглеждах Тони. Не знам защо, той така неудържимо привличаше вниманието ми. Навярно също тъй кобрата привлича животинчето, за да го глътне, макар че нещастникът нямаше нищо общо със змия. Беше облечен както предния ден с панталони над глезените и с широкото, прилично на рокля палто. Бидейки сега по-близо до него, можах да наблюдавам женствената закръгленост на формите му и доста широкия ханш. Момчето можеше да бъде и момиче или нещо по средата. Тази раздвоеност се подсилваше от пълните бебешки устни и от чистите, безкосмени бузи, едната от които беше леко подута като от удар.

Най-вече обаче ме удивяваха неговите шарени очи — жадни и внимателни. Сега те бавно се плъзгаха по стените, апаратите, масата, полилея и сякаш попиваха всяка форма, всеки предмет. И онзи див страх, който се таеше в тях, когато влезе, като че бе поизчезнал под напора на новите впечатления.

Цяла минута Тони стоя мирен пред вратата, после, като че подтикнат от неосъзнат импулс, той се приближи до масичката с инструментите и започна да бърника. В този миг дивият израз на лицето му се изтри напълно. Момчето като че се пробуждаше от лош сън.

— Тони, стой мирен! — смъмри го бай Шими.

Момчето уплашено, дори панически се отдръпна назад, по бузите му пробягаха гърчове, очите му мигновено подивяха. В този момент той заприлича на Ван дер Любе от Лайпцигския процес.

Бай Шими съчувствено поклати глава.

— Завалията, много го плашат с милиция — прошепна той. — Види ли униформа, настръхва и бяга. На времето, разправяше ми майка му, когато работел във Варна, направил някаква беля и изчезнал, та милицията се утрепала да го търси… Та… за какво говорех?

— За следобедните снимки — припомни Добрев.

— Така де, за следобедните снимки! — И директорът на продукцията отново потъна в своите книжа, изброявайки часове, камери, репетиции, снимки и метри.

А Тони, оставен пак без внимание, бързо се освобождаваше от страха и напрежението. Лицето му се поотпусна, успокоените очи отново зашариха по апаратите и стените. Видях как погледът му попадна върху портрета на Хипократ — плешива глава и четвъртита антична брада — и дълго, много дълго го съзерцава със същия онзи израз на обожание, с който бе съзерцавал вчера моята скица на Дафна в хотелския салон. А на ниското чело между веждите се появи дори нещо като бръчка, такава, каквато се появява при напрегната работа на мозъка. Нима този идиот мислеше?

— Разбрано — каза Мирски, като прекъсна подробните обяснения на бай Шими. — Можете да си ги вземете всички след два-три часа, стига дотогава да не открием конкретния убиец между тях.

— Но, другарю началник, обещайте ми, че няма да го екзекутирате, докато не приключа снимките с него — изрече бай Шими много сериозно.

— Дадено.

— Вие ми спасявате живота! — провикна се пак ентусиазираният директор, като заприбира разграфените листове. — Знаете ли, побелях от тия филми. Веднъж да свърши и ще се пенсионирам. От двайсет и толкова години съм в кинематографията, все искам да се измъкна и все не мога. Отровил съм се с ацетон, така казват в студията. Тони! — викна той. — Стига си се завирал, където не ти е работа! — После се наведе към Мирски, многозначително се чукна с пръст по челото и зашептя: — От рождение си е такъв, горкият, ама не е лош, помага ни, изкарва си по някой лев. И даже се интересува от техника, все около апаратите се върти.

— И бузата ли му е така подута от рождение? — попита Добрев.

— Ами! Напердаши го майка му. Редовно го пердаши, клетия. Вчера, като придружавал Сантяго Бим в хотела, направил някакви бели, напил се, а не бива да пие — получава припадъци, та майка му снощи му теглила още един пердах, едва го измъкнах от ръцете й… Та за какво говорех?

— За ацетона — услужливо помогна Добрев.

— Така де, за ацетона! Та с ацетон, знаете, лепим лентата. А вие елате някой ден в село Захариево, ще пийнем гроздова, ще погледате. Тъкмо вдругиден ще подпалим ранчото. Ще има 26 убити индианци и трима скалпирани бледолики. Е, хайде, довиждане! Тони, тръгваме!

Дръпна момчето, което тъкмо опипваше механизма на кислородния апарат, даде му кожената папка и изчезна също тъй внезапно, както се бе появил. Тони заприпка подире му като кученце след господаря. Видях през прозорчето пешовете на неговото палто да се развяват около дебелите му къси прасци. Чух гласа на Мирски:

— Николай, препоръчвам ти да се посближиш с този динамичен директор, може да ти бъде полезен. Нали той плаща хонорарите на американците?

— Разбрано — казах.

— А сега да продължим. Извикайте… мисис Карлова! А?

4. Мисис Карлова, мистър Холивуд, Любомир Соколов и Габи Фернандес

Елина седеше на стола с посивяло лице, с тъмни кръгове под очите си на кошута и разчорлена черна коса. От време на време конвулсивни тръпки разтърсваха тялото й и тогава тя едва сдържаше хлипанията си. Изчезнали бяха дори веселите искри, които неизменно се таяха дълбоко в зениците й: с образа на смъртта тя се сблъскваше за първи път в живота си. Бе само на 22 години.

Седях насреща й и се опитвах с моите не по-топли длани да посгрея ледените й ръце. Мирски й поднесе кафе:

— Пийни, пийни и се опитай да ни разкажеш всичко. Хайде, моето момиче, успокой се!

— Но аз нищо не зная — издума тя тихо. — Просто го видях да лежи на пясъка, приближих се и…

— Не, не тъй. Да почнем отначало и по-конкретно. Ти си излязла от казиното в 23,25. Къде ходи?

— Отидох в хотела.

— Защо?

— Исках да се пооправя малко. Там забелязах, че ми няма чантата, дето си държа четките. Помислих, че съм я забравила на плажа…

— Чакай! За каква чанта говориш?

— За моята си, банската, от червена пластмаса, с която ходя на плаж. Нямаше я в стаята.

— Сигурна ли си, че си се прибрала с нея?

— Абсолютно съм уверен в това — казах. — Когато вчера следобед тя влезе в хола, за да ми съобщи, че е видяла Лорда в моторницата, чантата беше у нея.

— Така трябва да е — добави Ели замаяна. — Но въпреки това чантата я нямаше в стаята и излязох да я търся край чадъра, където лежах през деня. Беше много светло, имаше луна, пък и рекламите… но чантата я нямаше и тогава забелязах тялото до бялата барака. Отначало помислих, че е някой пияница, но когато се приближих, видях ножа на гърба… Тогава… Тогава…

Тя погледна с широки очи ръцете си, устните й затрепериха.

— Хайде, хайде, ще циврим сега — каза с неочаквана нежност Мирски, като извади шарената кърпа и я пъхна в ръцете на Ели. Тя си обърса носа. — Видяла си ножа и тогава…

— Тогава, без много да му мисля, се наведох и се помъчих да извадя камата. Но тя едва мърдаше. Само кръв плисна по ръцете ми. И извиках… Това е всичко.

— Да си видяла някого по плажа?

— Никого. Бях съвсем сама.

— Добрев — каза Мирски, — покажи другата чанта.

Натъпканата с долари пластмасова торба беше в ъгъла, покрита с вестници. Добрев я откри.

— Но това е моята чанта! — възкликна Елина.

— Погледни внимателно, моето момиче.

Тя опипа поръждавелия цип, смачканата дръжка, разпрания страничен джоб.

— Не — каза тя накрая, — не е моята. Моята е по-нова.

— Иначе и не може и да бъде — рече Мирски, като самодоволно потри длани. — Тази чанта е намерена край вълнолома към 19 часа след отпътуването на „Чанкая“, а по това време твоята чанта е била още у тебе. Така ли е?

— Така е.

— Кому, конкретно, е притрябвала твоята чанта, а? — запита Мирски по-скоро себе си. — Какво мислите, момчета?

Аз не мислех нищо, не можех да мисля, в главата ми беше каша. Имах само едно желание — да спя. Но Добрев мислеше:

— Отклоняване на вниманието — рече той.

— Или общо разбъркване на фигурите върху дъската — добави Мирски. — Момчета, имаме работа с едър калибър… Добрев, прибери чантата и да продължим. А ти, моето момиче, сега ще отидеш при другите. Извинявай, но няма как.

— Да — промърмори тя, — да… — И провлече крака към съседната стая. Аз пък се върнах в килера.

Следващият беше мистър Холивуд. От него не можаха да изтръгнат нито една разумна дума. Беше просто свършен. Седеше на стола, жълт, със сънни, безизразни очи, отпуснат — една човешка отрепка, която издаваше някой и друг звук. От снощната му възбуденост в казиното не бе останала и следа. Питах се — как ли ще ръководи снимките, когато след малко отиде при хората си в село Захариево. Единственото нещо, което Мирски и Добрев узнаха след много усилия, бе, че през време на паузата Режисьора бил отишъл в хотела да си вземе цигари, и толкова. Никой не му повярва, още по-малко аз: бях забелязал, че мистър Холивуд почти не пуши. Освен това в казиното продаваха всякакви цигари.

Затова пък разпитът на Любомир Соколов внесе оживление. Виждах го през отвора — снажен, с лице и тяло на наперен борец и с поглед на хитър шоп. След първите формалности Добрев направо атакува:

— Какво сте правили снощи между 23,25 и 23,45?

Соколов се наведе напред с израз на селяк, комуто предстои да продаде калпавия си кон:

— Другарю капитан, ако ви кажа истината, ама цялата истина, ще пострадам ли?

— Зависи от истината.

— Хм… Тя не е баш много чиста, ама все пак е по-чиста от това мръсно убийство. И нека още от самото начало сме наясно: аз нямам нищо общо с него. Наистина снощи се тупахме, но не с този тук — и той посочи трупа зад завесата.

— А с кого?

— С оня там, световната звезда, с Ричард Брук.

— Вие ли го нашарихте така?

— Аз, ами кой друг — рече той с нескривана гордост.

— Защо?

— Защо ли? Хм… Не знам дали ще ме разберете… Той… хм… искаше да… хм… мене… — И направи красноречив жест с ръка.

— Ами! — възкликна със своята невероятно простодушна интонация Добрев. — Той от тях ли е?

— Оха! И още как. Откога ме преследва! Лепи се като гербова марка, прави ми мили очи, подаръци ми пробутва… По-завчера намерих в стаята си букет рози и плик с 300 долара.

— Хайде бе!

— Честно слово! Той си мисли, че и аз съм от тях… Не ме познава. Виж, аз — онази Дафна!… Въртя се около нея, звездите й от небето свалям, ама на, не ще, та не ще! Затова пък той… Ама казват, че всички големи артисти на Запад били такива.

— И какво направихте с доларите? Задържахте ли ги?

— Ами да. Щом като е такава ряпа… И право в Кореком. Накупих си магнетофон с четири писти, транзистор с девет вълни, а сто долара пратих на братока на село.

— Къде?

— Село Ябълково, Пловдивско. Да си купи и той нещо от Кореком.

— Правилно. Та какво стана снощи?

— Излизам си аз значи и веднага по Дафна. А тя вири нос. Свивам я зад храстите, а тя — ха, да писне. По едно време се зададе той. Аз си знаех, че така ще стане, защото още по време на снимките вчера той се навираше в очите ми и се перчеше със своя траперски костюм. Идеше ми да го фрасна с томахавката и му взема скалпа, ама хайде. Та приближи се той, а жената нещо извика на английски и побягна. Тогава той си пусна ръцете, мислеше си, че като ми е дал триста долара — и готово. Пернах го по мутрата и той избяга. Едва после забелязах, че съм му развалил фасона. Днес сигурно няма да може да се снима. Ако бай Шими узнае, ще ми лепне глоба.

— Не е беда — рече Добрев. — Ричард ще я компенсира с долари.

— По-добре бай Шими да не знае за тази история.

— Другарю Соколов, за ваше сведение искам да ви съобщя, че Ричард Брук и Дафна Флеминг са съпрузи.

Изненадата беше толкова голяма, че от мощните гърди на Соколов излезе само един жалък миши писък.

А когато актьорът излезе, Добрев не можа да сдържи своя възторг:

— Брей, нашите момци не само чужденките взеха да свалят!

— Капитане — каза вече раздразнен Мирски, — провери в местния Кореком дали покупката на Соколов е фактурирана и дали са описани неговите долари.

— Значи смятате, че фалшификаторите идат от кинаджиите, а?

— Нищо конкретно не смятам. Освен това разследването води Николай, изводите ще си направи той сам. Николай, кого да разпитаме сега?

Едва сдържах мъчителното пъшкане, което се изтръгваше от дълбините на моето същество. Защо се подиграва шефът с мен?

— Останаха двама — измънках аз. — Операторът и Робинзон Голдсмит. В същност те са и най-подозрителните.

— Добре. Да влезе операторът.

Габриел Фернандес беше в белия си смокинг и още с влизането си пусна своята ослепителна шармантна усмивка, но ефектът пропадна: смокингът беше смачкан, реверите — измацани, усмивката — принудена, а мургавите бузи — обрасли с твърда, сива четина. Даже черните като маслини очи бяха посивели — имаше във вида на иначе тъй жизнерадостния оператор някаква вътрешна отпуснатост, която забелязах в казиното още снощи след почивката. На въпросите отговаряше вяло, разсеяно, сякаш мислите му бяха заети с друго.

— Казвам се Габриел Фернандес, роден съм в Мексико-сити, четирийсетгодишен, неженен, американски гражданин, по професия съм камераман, три пъти носител на премията „Оскар“, живея в Холивуд, в Европа идвам за първи път, убития не познавам. През снощната почивка бях в хотела.

— Какво правихте там?

Той мълча секунда, сетне бавно отговори и явно лъжеше:

— Отидох да си взема пари. Бях загубил всичко, което имах у себе си.

Добрев показа камата със сребърната дръжка.

— Виждали ли сте я?

— Разбира се. Камата на Сантяго Бим. Вчера я снимах в детайл и я опипах от всички страни. Нищо чудно да откриете върху нея и следи от моите пръсти.

Сега не лъжеше, но сведението беше без значение.

— Камата е била задигната от стаята на мистър Брук през време на почивката — каза Добрев.

— Господа, кълна ви се в живота на майка си, че не зная нищо за това убийство.

Този път и думите, и вълнението, с което бяха изречени, бяха искрени.

Мирски взе от масичката стодоларовата банкнота, същата, която бях получил от крупието, и я показа:

— Тази банкнота ваша ли е?

— Откъде мога да зная? Всички пари са еднакви.

— Тази банкнота вие сте загубили снощи в играта.

— Възможно. И какво от това?

— Тя е фалшива.

Като че го удариха по диафрагмата, толкова Фернандес изведнъж се смали. Погледна безпомощно наоколо, изкара кърпа и обърса брадясалото си лице, по което се стичаха капки пот.

— Не знаех — прошепна той, — действително не съм знаел.

Беше искрен.

— Кой конкретно ви я даде? — попита Мирски.

— Не помня… Нне помня… Може би бай Шими… — Пак лъжеше. Отклони очи към прозореца и оттам — далеч зад морето, и те станаха още по-мътни и зли. Няколко секунди той сякаш не беше в стаята.

— Препоръчвам ви да си спомните — каза Мирски, — иначе ще бъда принуден да ви задържа за разпространяването на фалшиви долари.

Габриел Фернандес си излезе със същия отсъствуващ поглед и мръсен бял смокинг.

— Николай — попита шефът, — как ти се струва този приятел?

— Той знае откъде е получил банкнотата — отвърнах аз, — той знае също кой му е дал и другите пари, с които вчера плати моята почерпка в бара, но не е знаел, че са фалшиви.

— И аз мисля така. Дръж го изкъсо, не го изпускай от очи. Имам чувството, че той ще си потърси човека, за да иска сметка от него. Видя ли лицето му, когато говореше? Разтворена книга… Е, хайде, да влезе последният, че става късно. Другарката Дафна сигурно става нетърпелива.

5. Робинзон Голдсмит и една забравена

Робинзон пристъпи напред тежко, без желание, с вяло отпуснати едри ръце. Очите му бяха зачервени от безсъние, пурата му, с цял пръст пепел, висеше на устните му. Сдържано съобщи данните за себе си: 55-годишен, собственик на гараж в Чикаго, в България идва за втори път.

Добрев вдигна чаршафа:

— Познавате ли го?

Голдсмит се приближи до мъртвеца, дълго стоя приведен над него, сетне изведнъж се разтърси от сдържани ридания. Беше угнетяващо да се гледа този огромен мъжага да плаче с почти женски сълзи. Добрев го изчака да се успокои и го покани да седне:

— И тъй, виждам, че го познавате.

— Да… Отдавна. Той ми е… той ми беше приятел.

— Откога?

— Още от четирийсет и пета… От Донерхаузен.

— И вие ли лежахте там?

— Не. Аз влязох в лагера със своя танк. Заварих Лорда полумъртъв в една барака, с гноясали рани на гърба. Малко преди това есесовците го бяха инквизирали — беше обвинен, че е помагал на свои сънародници да избягат с подправени от него документи… Не зная — известно ли ви е с какво се е занимавал Лорда в лагера?

— Известно ни е — глухо продума Мирски.

— Той знаеше да прави само това, а аз — да карам танк и да убивам хора и нищо друго… Цели три години бях в армията…

И Голдсмит продължи без подканване, почти шепнешком, като от време на време млъкваше, за да си поеме дъх.

— … Привързахме се един към друг, върнахме се заедно в Чикаго, заедно търсихме работа. Аз можех да стана шофьор, но не желаех — моторите ми бяха дошли до гуша. Него пък го канеха да се върне в цинкографията, но също отказа. В Щатите тъкмо се разгаряше следвоенният бум. Всички печелеха… Решихме и ние… Тогава той ме научи на своя занаят…

Голдсмит пое дълбоко дъх:

— После го изгониха от Щатите… Аз пък успях да си купя един гараж… Пишехме си, а миналата година той ме покани да дойда тук, казваше, че страната му се е променила и че непременно трябва да я видя. Дойдох, хареса ми. Действително ми хареса — настоя той, сякаш не му вярвахме. — Тази година дойдох пак. Две седмици прекарахме заедно на Слънчев бряг, но той трябваше да се върне на работа в София. Вчера сутринта неочаквано ми се обади по телефона в „Рубин“, даде ми среща в бар „Гемията“. Отказа да ме посети в хотела, беше разтревожен, мислеше, че е преследван от полицията.

— Милицията — поправи го честолюбиво Добрев.

Голдсмит млъкна с поглед, впит в издутия чаршаф зад завесата. Гърдите му свиреха като повредени мехове, не му достигаше въздух. Разказът явно го вълнуваше. Уверен бях, че говори истината. По знак на Мирски лейтенант Данкин донесе чаша коняк, който американецът жадно глътна. Това като че му възвърна самочувствието.

— И какво ви съобщи Лорда в „Гемията“? — попита Добрев.

— Той ми разкри, че предната нощ е бил арестуван и че го подозират във фалшификация на долари.

Той пак млъкна и последователно изгледа тримата, които го слушаха с нескрит интерес: не знаеше как да продължи, опасявайки се навярно да не ги обиди.

— Той смяташе, че полицията… хм… искам да кажа милицията, му гласи клопка. Показа ми една банкнота от сто долара, явно фалшива, която била подхвърлена в неговия дом при обиск в негово отсъствие. Беше много оскърбен, че това нещо е било извършено със знанието ма негов приятел, сълагерник от Донерхаузен.

Мирски не трепна, но аз почувствувах удар по слабините.

— Прегледахме банкнотата. Спомням си номера й: B 28.333. Трябва да ви кажа, че на земята няма по-голям специалист на фалшиви пари от Лорда. Той реши, че такава банкнота може да бъде направена само в Щатите — толкова добра беше тя. Пък и хартията беше наша, то си личеше от пръв поглед. Лорда поиска съвет от мен, желаеше да му помогна да огледаме летуващите тук американци, тъй като при разпита в милицията узнал, че източникът на парите бил на Златните пясъци. Трябва да ви кажа още, че Лорда познаваше лично едва ли не всички видни фалшификатори в Америка.

— Нима се е надявал да срещне някого от тях тук?

— Да. Това беше отчаяна надежда, но Лорда беше много отпаднал и объркан, не виждаше никакъв друг изход. Той искаше на всяка цена да се реабилитира пред своя приятел от милицията, да отхвърли подозрението от себе си.

Мирски пак не трепна. Затова пък аз вече се задъхвах.

Голдсмит продължи:

— Да ви кажа обаче откровено, аз мисля… да, уверен съм дори, че Лорда е дошъл тук преди всичко заради мен. Смятал е, че фалшификаторът съм аз или че най-малко разпространявам фалшиви пари… Точно така. Не ми го заяви открито, но го прочетох в очите му. Малко преди това му бях дал няколкостотин долара. Навярно е смятал, че и те са фалшиви. Не остана време да го разубедя… А иначе излезе прав.

— Тоест познал някого, така ли?

— Да. Това стана веднага след срещата ни в бар „Гемията“. Бяхме вече тръгнали с моята кола към бензиностанцията, когато той съзря на автобусната спирка край Дома на журналистите някакво познато лице. Беше до немай-къде изненадан и дори зарадван, като че е открил търсения човек.

— Жена или мъж? — попита Мирски.

— Не зная. Нямаше време за разговори. Лорда, много възбуден, веднага ме накара да понамаля, скочи в движение и се втурна подир някакви хора, които бяха слезли от автобуса и се отправяха към плажа. Сред тях имаше мъже и жени. Аз пък продължих към бензиностанцията, тъй като още по пътя забелязах, че сме следени, навярно от милицията. Това ме накара да направя една дълга разходка из околните шосета. Смятах… хм… че по този начин помагам на Лорда. Оттам нататък загубих следите му.

— Съвсем?

— Не, не съвсем. След като се върнах в хотела, аз дълго чаках вест от него. Звънна едва към десет, тъкмо вечерях в ресторанта. Беше кратък, явно не искаше да даде подробности по телефона. Каза ми, че открил нещо много важно, че има нужда от моята помощ, и ми определи среща за 23,30 пред хотел „Рубин“.

— Защо такъв късен час?

— Зададох му същия въпрос. Той ми каза, че щял да се поразходи донякъде, където очаквал да намери най-важното. Какво точно, не ми каза.

— Да е споменавал наименованието „Блек бърд“?

— Не. Никакво име не спомена. От мен поиска само да наблюдавам кои американци в хотела и наоколо имат червени бански чанти от пластмаса. Това беше всичко. След това в казиното, точно в 23,25, аз поисках почивка, излязох пред хотела, чаках двайсет минути. Лорда не се яви. Какво стана по-нататък, знаете.

Той въздъхна дълбоко, изтри с пръсти кървясалите си и насълзени очи, опита да запали пурата, не успя. Добрев му поднесе запалка.

— Мистър Голдсмит — проговори Мирски и чувствувах как с усилие изрича всяка дума, — искам да ви кажа, че напълно ви вярвам и че разчитам на вашата конкретна помощ, за да открием убиеца на вашия приятел. Видите ли, Лорда беше и… мой приятел. — И отсече: — Неговият сълагерник от Донерхаузен съм аз.

Американецът изненадано вдигна глава:

— Вие? Не разбирам… Защо тогава го провокирахте с банкнотата?

— Грешка. Неволна грешка.

— Но тя го уби — каза глухо Голдсмит.

Това беше последният удар над мен. Бях стигнал дъното.

— Не — продума тихо Мирски, — тя не го уби. Уби го убиец.

Шефът, моят добър шеф, ми протягаше ръка за помощ. Но аз нямах сили да се вкопча в нея.

Настана продължителна тишина. Чувах дишането на тримата ми колеги, хриптенето на Голдсмит, чувах биенето на собственото си сърце. Най-после американецът проговори, проговори открито враждебно и това веднага спусна преграда между него и останалите:

— И какво искате сега от мен?

— Същото, което поиска от вас Лорда — каза Мирски.

— Да шпионирам своите сънародници, така ли?

— Не, не това, а само да ни помогнете да издирим истинския фалшификатор и вероятно и убиец на Лорда. Вие също познавате хората тук.

Голдсмит се изправи, смачка жестоко пурата в пепелника:

— Господа — каза той, — моята ваканция в Европа свърши. Днес аз си заминавам.

— Не ви задържаме, мистър Голдсмит. Разрешете ми само да ви задам още няколко въпроса.

— Задавайте!

— Откъде познавате американците и българите, с които играхте снощи в казиното?

— Хотелско запознанство — беше краткият отговор.

— Мистър Голдсмит, през цялото ли време снощи между 23,25 и 23,45 сте чакали пред хотела?

— Да.

— Не сте ли забелязали някакво нередно движение на вашите познати вън и вътре в хотела?

— Не.

— Лежали ли сте с Лорда в затвора?

— Да.

— Мистър Голдсмит, разбирам напълно чувствата ви към мен, но аз все пак апелирам към вас да ми помогнете. Уверен съм, че ще имам нужда от вас, и то много скоро.

— Аз никога и никъде не съм помагал на никакви полицаи. И няма да помагам.

— Ваша воля. Можете да минете в съседната стая.

Голдсмит излезе — една грамада, която излъчваше потоци неприязън към нас.

— Интересно човечище, а? — каза Мирски, като доволно потри ръце. — Къде според вас е излъгал или скрил нещо?

— Според мен, е казал истината — забелязах аз иззад вратата. — Твърде много съвпадения има между неговите думи и това, което знаем.

— А как, допускаш ли, че не е видял шетнята на Елина, на режисьора, на оператора, които твърдят, че са влизали и излизали от хотела? Две алтернативи — той или не иска да говори пред нас, или пък също е влизал в хотела…

— … за да се промъкне в стаята на Ричард Брук, да задигне камата, да слезе отново долу, да се срещне с Лорда край павилиона и да го промуши — подхвана мисълта Добрев. — Знаете ли, тази хипотеза има крака. Нека поразсъдим по-нататък: Лорда е разбрал, че Робинзон Голдсмит е фалшификаторът, заплашил го е, че ще го издаде. Голдсмит му дава среща в 23,30, уж за обяснение, и му хаква ножа до дръжката. Само такъв силен човек като него може да направи това с един-единствен удар. А всичките му приказки тук са смесица от истина и лъжа и представляват само едно много ловко и активно алиби. Този Голдсмит е стара кримка. Сигурно, когато аз съм пълзял под полите на майка си, той е лежал в Синг-синг и…

— Другарю капитан — прекъсна го лейтенант Данкин, — навън чака още една свидетелка.

— Как, още ли има?

— Да, една руса жена.

— Брей, забравихме я нея! — шляпна се по челото Добрев. — Да влезе!

Кети Браун приличаше на русо птиче с вирната човка. Гледайки плахо с празните си очи, тя съобщи с крехкия си гласец, че се казва Катерин Браун, че е на 39 години, че е скриптгърл от Холивуд, че не познава убития и че през двайсетте минути снощи отначало се е разхождала по главната алея на парка със своя френд Джордж Кречмър, че й станало студено, че после двамата влезли в салона, докато чули виковете на мисис Карлова.

Уморени, Мирски и Добрев очевидно не намираха какво повече да питат. И тя си тръгваше вече, когато внезапно се обади шефът:

— Мис Браун, какъв е цветът на вашата банска чанта?

Тя бавно се обърна и се усмихна мило с белите си миши зъбчета:

— Моята банска чанта?

— Да. Нали си имате банска чанта?

— Разбира се, имам.

— Та какъв е цветът й?

— Синя е.

И си отиде, олюлявайки в тясната пола скромни бедра.

Аз пък излязох от тесния килер и запалих лулата. Чувствувах потребност да пуша, но не защото бях кандидат Шерлок Холмс, а защото имах нужда от лютив дим, който да разкъса дробовете ми. Бях опустошен. Целият този безкраен разпит край трупа на Лорда се въртеше в болния ми мозък като калейдоскоп, движен от безумец, и аз не можех да свържа в някаква разумна схема всички тия противоречиви показания. Затова пък Мирски се опита да го направи.

— Е — каза той, — струва ми се, че картинката става малко по-ясна. Лично аз съм склонен да предполагам, че фалшификаторът, да го наречем X, има пряка връзка с убиеца, когото да наречем Y. Допускам още, че убиецът е разбрал намеренията на Лорда да издаде фалшификатора, както е била издадена пътничката от „Чанкая“, което пък говори, че между X и пътничката има някаква най-малко косвена връзка…

Звънна телефонът. Добрев вдигна слушалката:

— Да, аз съм… Тъй ли? Един момент! — Той се обърна към шефа: — Нашите са открили интересни неща при обиска.

Мирски доволно потри ръце:

— Така си и знаех. Да вървим!

6. Фигурите върху дъската и заключение

Влязохме в хотела, най-напред аз „задържан“, след мен униформеният лейтенант Данкин и другите. В този ранен час холът беше безлюден, само чистачките ме изгледаха неприязнено: новината за убийството се бе вече разнесла.

На седмия етаж ни чакаше един от инспекторите на Добрев заедно с две поемни лица от хотелската администрация. Без всякакви обяснения той ни въведе в стаята на Режисьора. Вътре цареше пълен ред и на пръв поглед не можеше да се разбере, че тук всичко е било проверено. Инспекторът отвори един от големите куфари, внимателно повдигна захвърленото в него мръсно бельо. На дъното се показа изящна кожена кания — канията на камата със сребърната дръжка. До нея лежаха две лъскави кутийки като опаковка на лекарство. Прочетох: lysergid.

— Какво е това? — попита Мирски.

— Ако не се лъжа — ЛСД.

— Ето значи какво било това ЛСД — продума шефът. — За първи път го виждам конкретно. Имаш ли понятие може ли то да доведе човече като Режисьора до такова свръхвъзбудено състояние, че да убие грамада като Лорда?

— Не зная. Чел съм само, че то по-скоро довеждало до някакво вътрешно просветление, до необикновена еуфория на чувствата, след което настъпвало депресия. Затова и го взимат хора на изкуството, особено когато работят. Сега вече напълно си обяснявам приповдигнатото настроение на мистър Холивуд снощи и неговата отпадналост днес.

— Не пипайте повече! Да вървим по-нататък.

Съседната стая бе на Ричард Брук. Тук всичко бе невероятно разхвърляно с изключение на тоалетната масичка пред огледалото, където бяха наредени безброй кремове, парфюми, мазилка за коса, четки, гребенчета и не знам още какви шишенца и кутийки с козметични средства за поддържане красотата на не млад вече мъж, който държи да се хареса не само на жените. Върху кушетката беше просната живописната траперска дреха.

Минахме в стаята на Габриел Фернандес. Тук нямаше нищо съмнително с изключение на някакви накъсани бели листчета, захвърлени на пода. Подредихме ги върху масата. Образува се луксозна хотелска бланка с изписан на ръка английски текст. Почеркът бе женски. Данкин преведе:

— Отбелязахме ли всичко? — попита Мирски. — Да? — И той отново разпиля листчетата на пода.

Влязохме в стаята на Робинзон Голдсмит. Червената чанта забелязахме още от вратата. Беше поставена, или по-точно — небрежно захвърлена, върху леглото. Дръпнах ципа: вътре бяха вещите на Елина — пешкирът, плувната шапка, четките за коса…

Мирски не можа да удържи смеха си:

— Хитро! — И се обърна към инспектора: — Това ли е всичко?

— Това е, другарю Мирски. По другите стаи нищо подозрително.

— Искам да видя стаята на Кети Браун.

Влязохме. Вътре всичко приличаше на малката скриптерка: ситно, спретнато, безлично и глупавичко. Само чудесната амфора в ъгъла придаваше на стаята някакво далечно ехо на антично благородство. Шефът надзърна в гардероба, в нощния шкаф, под леглото, в балкона, в амфората дори. Намери търсеното в банята. Беше една синя банска чанта, явно съвсем нова, още смачкана от опаковката. Мирски я отвори, пъхна ръка в нея — беше празна. Дръпна ципа на страничния джоб, бръкна вътре, напипа нещо, извади го в юмрука си и го сложи в джоба. Не даде никакво обяснение.

Хвърлихме поглед и в моята стая — всичко беше в ред.

— Достатъчно — каза Мирски. — Да вървим. Онази мила Дафна трябва да агонизира вече от глад.

Върнахме се в поликлиниката, където мъртвото тяло на Лорда продължаваше да лежи като пластмасов манекен зад завесата. Бяхме отново четиримата — шефът, Добрев, лейтенант Данкин и аз.

— А сега чуйте ме добре — каза Мирски. — Нека, преди да се разделим, направим една кратка рекапитулация. Защото след час аз си заминавам за София, където ме чака друга работа. Какво да се прави, не можах даже да се потопя в морето. Но както и да е… Ръководството на операцията отново се поема от Николай. Добрев, ще му помагаш с всички сили. Ти, Николай, след малко ще се върнеш при задържаните. Имай предвид, че нищо още не е решено и че много разчитам на тебе, за да доведем работата до конкретен край. И не се учудвай на нищо. На нищо! — повтори той натъртено. — Ясна ли ти е картинката?

— Ясна е — рекох, макар че не ми беше особено ясно защо не бива да се учудвам на нищо.

— И тъй, да си припомним най-напред сегашното разположение на фигурите върху дъската. В страната се разпространяват фалшиви долари. Фалшиви долари се откриват даже в хотел „Рубин“ и конкретно — в игралното казино. Вчера следобед една руса жена изнася в червена банска чанта осем хиляди долара. Един мъжки глас уведомява милицията за това. Уплашена от обиска, жената хвърля чантата в морето. Голдсмит заявява, че Лорда го е помолил да търси човек с червена чанта… Същата вечер Лорда е убит с камата на Ричард Брук. Брук има алиби — боксирал се е със Соколов. С тях е била и Дафна Флеминг. Камата е открадната от стаята на Брук, а канията на същата кама се намира в куфара на Режисьора. По-нататък: от стаята на Елина изчезва червената й банска чанта. Същата чанта се открива в стаята на Голдсмит… В стаята на Кети Браун пък се намира една нова синя чанта. Още по-нататък: в стаята на Фернандес се търкаля накъсано на парчета прощално писмо без обръщение и без адресант, подписано от някоя си П.

Шефът си пое дъх, обърса несъществуващата пот от врата си и продължи:

— От всичко това става напълно очевидно, че престъпникът X или Y, като е разбъркал така ловко фигурите върху дъската, е целял или да отклони нашето внимание в желаната от него посока, или пък, което е по-вероятно, да ни хвърли в пълна безпътица. Твоя задача, Николай, е да ги подредиш отново в техния логичен ред. Направиш ли това, престъпникът или по-точно престъпниците са в ръцете ти. Казвам престъпниците, защото продължавам да си мисля, че X и Y са две различни лица. Парите се произвеждат от X някъде в България, в местност, която може би дори се нарича Блек бърд, сетне се изнасят от това място в червена чанта и от Y се разпространяват у нас и главно се експортират в чужбина.

Затворих за миг очи, опитах се да си представя разположението на фигурите върху дъската, така както ги беше описал шефът. Не се получи нищо. Само един хаос. Бях толкова уморен и обезсърчен, че не можех да си представя даже нормалното разположение на стаите на седмия етаж с техните американо-български обитатели.

— И за да свършим — подхвана Мирски, — искам да обърна вниманието ви на някои пунктове. Първо — какво е правил мистър Холивуд снощи, след като е взел ЛСД в хотела. Второ — кой конкретно изплаща заплатите на артистите от филмовата продукция. Трето — къде е изчезнала една стара червена банска чанта. Четвърто — коя е тази „П“. И пето — какво е и къде се намира Блек бърд. А сега да бягам, че ще изпусна самолета. Ох, щях да забравя: никой от задържаните оттатък не бива да напуска страната до второ нареждане. Намерете законни форми да ги задържите.

Той ми стисна ръката:

— Ник, горе главата! А за Лорда… май че така му е било писано. Важното сега е да отмъстим за него. Хайде, иди при другите и довиждане.

Влязох при другите.

Беше кабинетът на главния лекар. Върху писалището лежаха чаши с кафе и кифли, около него седяха хората. Настаних се до Ели. Един милиционер ми наля кафе, пих. Не беше трудно да играя ролята на арестант, толкова бях съсипан.

В ъгъла Дафна Флеминг нервничеше. Пред нея чашата беше пълна и кифлата неотхапана. Мистър Холивуд дремеше, обронил глава на слабите си гърди. Ричард Брук кокетничеше със своя любим Соколов. Доктор Кречмър и Кети Браун тихичко си шушукаха. Робинзон Голдсмит бавно дъвчеше кифла. Габриел Фернандес гледаше някъде надалеч зад прозореца.

Изминаха десетина минути в пълна тишина. Само веднъж Любомир Соколов се обърна към мен с въпрос:

— Абе другарче, да знаеш докога ще ни държат тука?

Не знаех.

После вратата се отвори, показаха се Мирски, Добрев и Данкин.

— Лейтенант, преведете — каза Мирски със служебен тон. — Господа, още веднъж моля да ни извините за причиненото безпокойство и за загубеното време. Разрешете ми да ви благодаря за съдействието, което ни оказахте. Трябва да ви съобщя, че благодарение на тази помощ убиецът е открит. Господа, вие сте свободни. Желая ви приятна почивка.

Въздишка на облекчение посрещна съобщението. Всички се изправихме и се упътихме към изходната врата. Последен остана Режисьора, който едва ли бе чул нещо. Доктор Кречмър му помогна да стане и подкрепяйки го през кръста, последва другите. Спря ни отново гласът на Мирски. Той каза:

— Господин Робинзон Голдсмит, в името на закона арестувам ви за предумишлено убийство на българския гражданин Иван Бонев.

Данкин не преведе веднага и думите разбрахме само тримата българи — Елина, Соколов и аз, което веднага пролича по изненадата ни. Другите не реагираха. За миг само ми се стори, че по лицето на Габриел Фернандес преминава леко сгърчване, което можеше да се вземе за отглас на вътрешна усмивка или на болезнена спазма.

Лейтенантът преведе. Неговите слова дойдоха като гръм от ясно небе и заковаха хората на място. Тишината изведнъж стана толкова плътна, че през затворените прозорци долетя далечният крясък на гларусите. Всички очи се насочиха към Голдсмит. Той не каза нищо, само бавно се обърна и пристъпи към Мирски. В зачервените му очи имаше много умора и дълбоко презрение. Протегна ръце, лейтенант Данкин сключи около китките му гривните на белезниците.

— Go! — каза лейтенантът и го пусна да мине напред.

Излязохме. Въздухът беше чист, слънцето се бе покатерило високо над морето, към плажа тичаха първите шведи.

Пред хотела, край автобуса с големия надпис „Продукция — Свирачът по скалите“, чакаше бай Шими. Зад него стоеше онзи Тони и шареше нещо с пръст по прашната каросерия. Мимоходом погледнах: беше рисунка на плешив мъж с брада.

Отминах.