Фалшификаторът от черния кос

1. Урок по английски и предсемеен конфликт

Въпреки отчаяните усилия на бай Шими тази сутрин кинокамерата в село Захариево не се завъртя: всички освободени от ареста филмови дейци мигновено се прибраха в стаите си. Волю-неволю директорът с лице на Айнщайн свири отбой и даде на хората си четири часа почивка, а сам, полуядосан-полуразвеселен, се настани пред бара на хотела и си поръча сто грама гроздова.

Оня Тони пък седна на едно дълбоко кресло в хола и взе да прави ластовички от книжни салфетки. Спрях се да погледам. Изпъкналото му чело се сбръчкваше от усилията; късите му и дебели като кебапчета пръсти сръчно сгъваха хартията и ластовиците ставаха удивително изящни. Явно това занимание му доставяше голяма радост, защото разноцветните му очи блестяха, а по устата, от която излизаха мехурчета като на бебетата, преминаваше нещо като усмивка. И беше толкова задълбочен в работата си, че не обръщаше внимание на нищо и никого. Трудно се откъснах от тази мъчителна и в същото време притегателна картина и заедно с Елина потеглихме нагоре с асансьора.

Кралицата остана в моята стая. Образът на смъртта не само я беше уплашил — той беше смазал свойствената й и тъй привлекателна момичешка игривост.

— Искам да спя при тебе — каза тя, като унило опря глава на рамото ми, и разбрах, че наистина иска само да спи.

— Ей сега — отстраних я аз леко, — да свърша нещо.

Потърсих блока си — нямаше го. Спомних си, че още лежи някъде долу заедно със скицата на Дафна Флеминг, забравен от мен в хола след пиянството с Фернандес. Тогава взех една хотелска бланка и си записах, докато още бяха свежи в разнебитената ми глава препоръките на шефа, които „по-конкретно“ представляваха заповеди: страхувах се, че като си легна, ще се изтрият от паметта ми. Последно записах: „Какво е Блек бърд“.

— Ели — попитах, — какво точно означава „Блек бърд“ на английски?

Отговорът й дойде отдалече — тя вече заспиваше:

— Кос.

— Не е ли черна птица?

— Ако е в две думи, може да се преведе като черна птица, ако е в една дума, значи кос или черен кос.

Спомних си драскулките върху цигарената кутия: най-напред беше изписано „блек“ и отдолу „бърд“. Така ги беше видял и лейтенант Данкин и така добросъвестно ги беше превел: черна птица. А можеше да бъде кос и това вече беше друго. Трябваше да уведомя капитан Добрев, който в този момент навярно пускаше съобщение из цялата страна да се търси „Черната птица“. При това отлично си спомням, той бе споменал за „Черния кос“ под Люлин.

— Ели, а тия две думи не означават ли и нещо друго?

— Не, нищо друго, черна птица или кос.

— Имат ли те някакви омоними?

— Ох, Ник, моля те, остави ме да спя. Втория изпит по английска морфология съм си взела още през юни.

— Ели, само една минутка и ще те оставя, честна дума.

— Добре, казвай — капитулира тя с прозявка.

— Има ли „Блекбърд“ някакъв преносен смисъл?

— Не зная… не си спомням… умирам за сън… Чакай, чакай! Май че има! В историческите романи се споменава за някакви „блекбърди“. Ако се не лъжа, това са били пленени негри, които са били продавани по пазарищата като роби.

Почесах се без нужда по тила: негри роби! Това вече можеше да ме отплесне кой знае накъде.

— А отделните думи имат ли си омоними? — попитах. — Или близки по произношение думи? Като блок, блък или нещо подобно?

Тя взе молива от ръката ми и изписа върху листа следното:

— Толкова — каза тя. — Повече не зная. От тях можеш да си съчиниш каквито си искаш комбинации: черен-път; тип-поет; черна-брада; пън-певец; негър-птица и прочие. Но ако искаш да знаеш моето мнение, „Блекбърд“ е само кос и нищо друго. Е, може да е и черен роб. А сега лека нощ и прощавай, аз отивам в обятията на Морфей.

Гмурна се в леглото, сви се на кравай и мигновено заспа.

А аз не заспах, макар че дяволски ми се спеше. А може и да съм спал, ей тъй, седнал на стола, но с отворени очи и трескав мозък, в който непрекъснато се въртяха привидения и думи. Виждах разбърканите фигури върху шахматната дъска и всяка фигура беше ту Режисьора, ту Голдсмит, ту доктор Кречмър, ту Габи Фернандес… Виждах върху квадратите да подскачат като живи червената чанта, амфората, „Кента“, доларите, канията, ножът със сребърната дръжка, кутийките ЛСД… И чувах: „Познавате ли Лорда?“, и: „Какво сте правили снощи между 23,25 и 23,45“, и: „Казвам се Хомер Папатакис“, и: „Вдругиден подпалваме ранчото“, и: „Сладко пале“, и: „От рождение си е такъв, завалията“, и думи, думи, много думи и още „чернорождение“, и „пътброня“, и „типтовар“, и „черен роб“, и блекбърд, и блекбърд, и блекбърд, и боже мой! — какво наистина е Блекбърд? Защото нали трябва да отмъстим за Лорда! Но нима убиецът не е още заловен? Ах, нищо, нищо още не е решено. „Ник, аз много разчитам на тебе… И не се учудвай на нищо.“ Нима Робинзон Голдсмит не е X? Или той е само Y? Не, Робинзон Голдсмит е само убиецът. Ясна ли ти е картинката? А Блекбърд е фалшификаторът. И трябва да бъде открит. Ясно! Разбрах! Стига! Стига!

— Ник!

— Да? — огледах се аз замаяно наоколо.

— Аз няма да спя при тебе. Викаш. Уплаши ме.

— Не, няма вече. Извинявай.

Легнах при нея, закрих лице с нейните ухаещи на люляк коси, гушнах се в обятията й. Тя беше тук, топла, жива, тръпнеща; тя беше усмивката, радостта… И аз се приютявах в гърдите й от Лорда, от доларите, от ножа, от смъртта, от своята собствена неувереност, от незнанието и страха. И когато до сърцето ми достигаше туптенето на нейното сърце, аз се чувствувах по-силен, по-умен и нищо друго не съществуваше, освен тя и аз, освен ние двамата, и в гърдите ми се надигаше вик и шептях: „Ели, обичам те, обичам те“…

— Ник.

Вдигнах глава: лицето и бе бледо, очите — студени. Тя взе ръцете ми в шепите си — те също бяха хладни.

— Ник — рече тя беззвучно. — Ник, страх ме е.

— От какво?

И заедно с тия думи в съзнанието ми с трясък отново нахлу външният свят и топлината на нейните гърди изчезна, и смелостта ме напусна, и отново бях безпомощен и неумен. Въпреки това попитах и дори се усмихнах:

— От какво се страхуваш, Ели?

— Не знам… От всичко. От тия американци, от Робинзон, от Дафна, от Ричард…

— Те не са чак толкова страшни, Смехурче — казах, като прокарах пръсти по муцунката и, която никак не се смееше.

— Те убиха Лорда — прошепна тя и японските й очи бяха впити в тавана. Там тя виждаше ножа в гърба и плажа с белия павилион.

— Ще заловим убиеца и ще отмъстим — казах.

Тя обърна поглед към мен. В него имаше една категоричност, която ме уплаши.

— Ник — каза тя, — Ник, откажи се от тази работа.

— Как може, Ели, та това е задача!

— Не, не само от тази. Изобщо, от всички… Завинаги.

Отдръпнах се от нея, приседнах на леглото, загледан учуден в нея. Не питах дали говори сериозно — знаех, че няма и капка шега в думите й. Да се откажа от работата си, да оставя моя малък кабинет, да забравя Мирски, да се оттегля от целия този странен, отблъскващ и привлекателен свят на престъпници и техните преследвачи, в който живеех през последните години — това искаше тя!

— Но, Ели — казах, — Ели, ти разбираш ли какво говориш?

— Да, Ник, разбирам, Ник… Ник, мили! — прошепна тя и положи длани на бузите ми: — Ник, слушай: аз не желая да те видя някой ден с нож, забит в гърба.

— Глупости бръщолевиш.

— Не, това не са глупости, сам знаеш, Ник, това не са глупости. Аз… аз искам да живеем като всички хора. Аз… не съм никаква героиня… Аз съм само жена… Искам да си с мен, искам да имам дете от тебе, много деца… И искам баща им да си бъде в къщи.

Изведнъж се видях в неголяма стая; на едното ми коляно се подрусва момченце, на другото — момиченце, над мен на въженце висят пеленки; Ели, по престилка, изнася гърнето… Шерлок Холмс в лоното семейно!

— Ели — казах, — аз също искам да имам деца от тебе, но защо трябва да се отказвам от своята работа?

— Искам бащата на моите деца да бъде жив.

— Е, не е задължително да загине — рекох, като се опитах да придам на гласа си онази лекомислена бодрост, с която обикновено разговаряхме с Ели. — При това, доколкото знам, ти много обичаш моята професия. Да ми помагаш искаше и даже…

Тя втренчи поглед в очите ми:

— Не — продума тя, — сега разбрах, че не обичам твоята професия.

Да, аз също разбирах сега, че не я обича. Тя обичаше само нейния външен блясък, романтичните й легенди, увлекателните й филмови бутафории, игривата й загадъчност в криминалните разкази. Тя обичаше приключението, а не работата. Впрочем аз също обичах приключението и с него още неизбежните автомобилни преследвания по високия бряг, лазенето по плажа и вилите със затъмнените прозорци, но сега, когато Ели настояваше да се откажа от професията, аз внезапно осъзнах, че не само приключението ме привлича в нея, а и друго, нещо много по-важно, нещо дълбоко, съществено, нещо, свързано с чистотата на живота, с моите схващания за човека, нещо, което не можех да формулирам ясно, но което беше достатъчно силно да ме отдръпне дори от Елина.

— Не, не обичам твоята професия — повтори тя, — аз обичам тебе.

Не зная защо, но това любовно признание, изречено тихо и почти безизразно, ми се стори най-пламенното, което Ели ми беше правила някога.

Бях само на двайсет и шест години и обичах, и тя беше на двайсет и две и обичаше, и беше до мене, и бях до нея, и всичко изведнъж излетя от главата ми — Лорда, доларите, камата, Голдсмит, смъртта, професията, всичко! — и я взех в обятията си и я любих както никога дотогава, а сетне рухнах в непробуден, безмълвен и безцветен сън.

2. Един подвиг

В главата ми бумтяха гръмотевици. До мен някой ставаше. Трясъкът се засилваше. С мъка вдигнах натежалите си клепачи, протегнах ръка за очилата. Ели стоеше до вратата — някой чукаше и викаше нещо на английски. Познах гласа на Ричард Брук.

— Какво става? — попитах със заплетен от съня език.

— Ричард моли да излезем, щял да ни покаже нещо.

— Колко е часът?

— Един и половина. Ставай, време е за обед.

Нахлузих панталони и риза, излязох. Около Ричард Брук, наметнат с разкошен копринен халат, се бяха струпали американците и гледаха нещо в ръцете му. Приближих се: беше канията, същата, която пет часа преди това бяхме видели в куфара на Режисьора до кутийките ЛСД. Ричард възбудено обясняваше: когато тази сутрин се прибрал, канията я нямало, както и ножът, може да се закълне в това. А като се събудил преди малко, канията била върху кушетката. Да, разбира се, вратата към балкона е отворена. Не, той нищо вече не разбира. Нали убиецът е арестуван? Или някой си прави зли шеги?

Всички опипваха кожената калъфка, сякаш да се убедят, че тя не е плод на въображението, а истинска, онази, от която Сантяго Бим вади камата, за да прониже Орлово око.

— Къде е мистър Холивуд? — попитах.

— Той спи — отвърна доктор Кречмър. — Той, бедният, едва издържа нощта.

Възбудата бързо поутихна и ние се прибрахме в стаите си. Мислите ми обаче бяха заети с този тайнствен скок на канията от куфара на Режисьора до кушетката на Ричард Брук. Кой и защо бе извършил това? Трябваше да го узная, и то докато събитието бе още прясно. Мислех какво да предприема и тия мисли изтикваха настрана неприятния разговор с Ели, а може би съзнанието ми самичко вършеше това в положение на самоотбрана, за да се освободи от предсемейните конфликти, които го смущаваха. И без съмнение те и Ели бяха в основата на онова, което предприех няколко минути по-късно. А може би чисто и просто исках да докажа на себе си, че не съм „пупи“.

Бе точно 13 часът и 40 минути и точно в 13 часа и 40 минути аз пристъпих към първия си подвиг в този мой първи, мой първи нещастен самостоятелен случай. Казвам „подвиг“, но вие не можете да оцените смисъла, който аз влагам в тази дума, нито даже да го разберете; ще го разберат и оценят само ония, които като мен страдат от аерофобия; ония, които не смеят да хвърлят поглед от прозорците на петия етаж към улицата; които бягат като от чума от планинските лифтове; които извръщат очи от кацналите върху скелите на новостроящи се сгради зидари; които чувствуват отвратително повдигане при вида на пълзящи по скалите алпинисти… Защото ето какво направих:

Излязох на балкона, на тесния, дълъг балкон, същия онзи, който опасва цялата фасада на хотела и е разделен на площадки от железни парапети пред всяка стая. Долу, безкрайно далече долу, цели седем етажа по-долу, беше бездната и тя неудържимо ме влечеше, и само като си помислех за нея, гърлото ми се свиваше на възел.

Но тръгнах.

Стигнах до първата преградка. Примрял от атавистичен ужас, аз затворих очи, преметнах крак върху желязото, плъзнах се по корем над него и се прехвърлих оттатък. Поех дъх, отворих очи: намирах се пред вратата на Ели. Тя беше гърбом към мен и си чистеше обувките. Изтичах на пръсти, опрях до втория парапет. Устните ми бяха вече сухи като шкурка. Ръцете ми трепереха независимо от мен, против волята ми, въпреки разума ми. Повдигнах се, прехвърлих крака, плъзнах корем върху желязото, стъпих на цимента: бях пред втората врата. Поуспокоих дишането си и внимателно надзърнах през спуснатото перде: Ричард Брук се въртеше пред огледалото в напетия си траперски костюм.

При прехвърлянето на третата преградка край мен префуча гларус, а може да бе пеперуда или само вятърът, но полъхът едва не ме катурна. Сградите, морето, небето, плажът — всичко се завъртя около мен. Ушите ми писнаха, чувствувах как устните ми се напукват. Затворих очи, вкопчен с цялото си същество за перилото, а в главата ми, кой знае защо, изведнъж изгърмя: „Puppy! Пупи!“ И гласът, който гърмеше, беше женски.

Стъпих на цимента. Вдъхнах въздух, обърсах грапавите си устни. Боботенето в главата ми се поуталожи, но женският глас продължаваше да пее, и то съвсем, близо, зад вратата: бях пред стаята на Дафна. Пееше тя, пееше тихо, с дълбок гръден глас, на английски и аз долових само: „Puppy love is the most beautiful love“. Пееше и се преобличаше, но в този момент аз не изпитвах никакво желание да се вглеждам в каквато и да е жена, а още по-малко в Дафна. Продължих. Прехвърлих и последната преградка, преследван от тихото: „Puppy love is the most beautiful“…

Бях пред стаята на Режисьора. Затаих дъх. Долу, в дъното на пропастта, шумеше морето, над мен крещяха чайки, отсреща се извисяваше елегантната фасада на хотел „Глобус“, далече оттатък беше Босфорът… Успокоих сърцето си, пооправих очилата на носа, сетне бавно пристъпих към вратата. Беше затворена. И вътре нямаше никого. Леглото беше разхвърляно, коженият куфар — отворен, върху нощната масичка лежеше кутийка ЛСД, до кутийката — бяло хапче. Дочу ми се глас, като че някой говореше. Долепих ухо на стъклото. По-навътре, изглежда, в банята, някой бодро си тананикаше. Въпреки отвратителния си слух можах да установя, че беше гласът на мистър Холивуд и че този глас си припяваше същото онова „Puppy love is the most…“

Не спеше мистър Холивуд!

Върнах се по същия път, но нямах вече нито сили, нито смелост да стигна до края на тази убийствена за мен голгота и ни жив, ни умрял нахълтах при Ели.

— Ник, откъде пък падна ти? — възкликна тя. — И защо си тъй блед?

— Нищо — рекох. Гласът ми бе неузнаваем: само някакъв безцветен дъх: — Исках да видя как се влиза през балкона. Ели, какво е точно на български: „Puppy love is the most beautiful love?“

— „Първата любов е най-прекрасната любов“. Но откъде ти е хрумнало това изведнъж?

— Ей тъй — казах, — аз пък мислех, че става дума за палешка любов. Хайде да вървим да обядваме.

— Няма ли да се обръснеш поне?

— После. Имам чувството, че съм ял преди милион години, и то ориз с вода.

— А пък аз си мислех, че ти е харесало.

— Разбира се, много ми беше вкусно. Дай да те целуна.

Бях доволен от себе си.

Много.

Не се чувствувах пале.

3. Една интересна следа

Прохладният хол беше пълен с народ, шумен, гол, слънчасал.

Новите ми американо-български приятели също бяха тук и продължаваха да коментират чудноватото появяване на канията в стаята на Ричард Брук. Бяха във веселите си работни дрехи — протърканите платнени панталони, мексиканските шапки, римските сандали. Кети Браун държеше под мишница дебела книга, навярно сценария, а Любомир Соколов, наречен още Орлово око, загрижено прелистваше тетрадката с ролята и мърмореше под носа си английски изречения. Нямаше го бай Шими. Нямаше го и неговия Тони.

Затова пък върху кръглата масичка, там, където заранта седеше момчето, бяха останали следи от неговата дейност: десетки ластовици от сини, зелени, червени салфетки — всички еднакво изящни с продълговатите си стреловидни криле.

Малко по-далеч, до прозореца, където бях забравил блока си, стоеше Фернандес и с особено внимание разглеждаше някакви салфетки. Приближих се, надзърнах. И едва не подскочих от изненада: от квадратните хартийки ме гледаха моите собствени скици на Дафна Флеминг или по-точно — моята единствена скица на Дафна, онази, която бях направил предния ден, докато чаках Голдсмит, но размножена в десет, в двайсет екземпляра, абсолютно еднакви, сякаш някой ги бе копирал с индиго или им бе направил фотокопия. Но те не бяха нито копия, нито снимки: всички до една бяха изрисувани с молив, молива, който Фернандес въртеше в десницата си.

— Гуд — казах аз. Вери гуд, май френд.

Той ме изгледа малко учудено.

— Йес — отвърна той, — много добър.

Тази негова самохвална реплика ме поозадачи, но все пак му простих: помислих си, че Габи Фернандес трябва да е отличен художник, щом като е успял за няколко минути да направи толкова много и такива съвършени копия на моята скица. Впрочем много от големите кинооператори са и добри художници; те са големи оператори, защото са добри художници.

— Може, моля? — попита той, като сгъна листчетата и направи жест, че иска да ги прибере в джоба си.

— Плииз, защо не, твои са си — казах, но все пак издърпах две-три от ръката му. — За мене, а? Сувенир!

— О кей! Сувенир. Моля, автограф.

И ми пъхна молива в ръката. Разбрах: подписах се на един от неговите екземпляри. Сетне върнах молива и го накарах да се подпише върху един от моите. Той се поучуди, но въпреки това драсна автографа си върху хартията.

И като приключихме с любезни усмивки нашия красноречив диалог и прибрахме изрисуваните и подписани листчета в джобовете си, ние отидохме да обядваме.

Докато чакахме супата, аз влязох в телефонната кабина и звъннах на Добрев. Капитанът ме посрещна с поток от слова, с който подробно ме осведоми, че Голдсмит още спи, но че скоро ще го разпитат. Едва успях да го прекъсна, за да му съобщя за загадъчния скок на канията на Ричард Брук, в резултат на което той отново започна да възклицава и да ми разправя за един свой приятел, който… И отново го прекъснах и му казах, че „Блекбърд“ е кос, а в преносен смисъл — черен роб, и на това той отвърна само с едно „О!“ и затвори телефона.

Оттам веднага прескочих до дирекцията на Балкантурист и поисках списъка на заминалите предния ден летовници от хотелите на Златните пясъци. Бяха няколкостотин имена. Направо потърсих на буквата П. Там имаше 17 имена, от които четири женски: Паула, Прасковая, Патриция и Поликсена. Прасковая елиминирах веднага — тя беше краварка от Тамбовска област, героиня на социалистическия труд, изпратена за награда на морска почивка. Паула също отпадна — тази падуанска бабка на 72 години едва ли можеше да направи щастлив човек като Габи, съгласно нежното обещание на онази П. от писмото. Оставаха Патриция и Поликсена. И двете бяха на трийсетина години, но Поликсена Берис беше неомъжена, а Патриция Джексън семейна, затова пък от Ню Йорк и до вчера е заемала стая в хотел „Бисер“. Без да се бавя, предадох данните на Добрев с молба да провери коя от двете е отпътувала вчера в 18,30 за Истанбул с „Чанкая“ и веднага се отправих назад към ресторанта.

Пътем извадих от блока салфетките със скицата на Дафна. Наистина, не можеше човек да не се възхити на изключителното съвършенство на копията. Имах даже чувството, че те са по-хубави от оригинала: линията беше по-ясна, по-отчетлива, по-сигурна, без никакви колебания на ръката — този Габи беше голям майстор.

И както се наслаждавах на моето размножено от чужда ръка произведение, на повърхността изплува мисълта, която предпазливо се мъчех да потисна в себе си: фалшивите банкноти също се размножават и копират от отлични художници! Тя повлече след себе си и други мисли: за Фернандес и за неговата стодоларова банкнота, проиграна в казиното; за смущението му снощи при разпита; за неговия отказ да съобщи от кого е получил доларите; за опита му преди малко да задържи за себе си всички салфетки със скицата… А и отпечатъците на неговите пръсти по камата!

Като че всичко съвпадаше: един американец, кинооператор по професия и отличен художник, идва в България. Той носи със себе си купища камери, фотоапарати, копирни принадлежности, химикали, лента, хартия и всевъзможни други прибори, които повече или по-малко принадлежат към професията и които необезпокоявано минават през митницата. Той се завира в някое глухо място и започва производството на долари. Малка част от тях разпространява сам или чрез свои колеги в страната, останалите изпраща в чужбина в една червена чанта по русата жена П, която е Поликсена или Патриция. По някаква случайност Лорда попада по следите му и Габриел Фернандес го премахва… Какво по-просто от това? Та нали винаги изключително заплетените на пръв поглед престъпления след разкриването им се оказват по детински прости? Нали за това свидетелствува и цялата художествена криминална литература — от Конан Дойл до Сименон?

И все пак, мислех си аз, има в моите умозаключения нещо, което накуцва. Всичко е прекалено очевидно, за да бъде вярно. Ако фалшификаторът е наистина Фернандес, то той няма да тръгне да се разхожда с подправените пари в джобовете си и няма да сее по хотелските холове улики за своята дейност. Да, тъй е, но нали рано или късно всеки престъпник извършва поне една грешка, която го издава, онази, прословутата фатална грешка? Практиката обаче подсказва и друго: прекалено многото улики, струпани върху един човек, са твърде често добре комбинирана машинация на истинския престъпник, или както „конкретно“ би се изразил шефът — разбъркване на фигурите върху дъската. Освен това къде по дяволите в цялата тази история остава „Блекбърд“? Какво общо има между този абстрактен и идиотски кос и село Захариево, ако допусна, че затънтената дупка, в която Фернандес фабрикува доларите си, е Захариево? И накрая — къде в тази моя схема се вмества арестуваният Голдсмит?

Тъй или иначе, държах поне още една фигура в ръцете си. Пионка или царица, тя можеше да ме отведе до друга вярна следа, стига да бъдех кадърен да направя с нея верния ход. Следователно — оставаше ми да не изпускам от очи Фернандес, пък и другите кинаджии. Следователно налагаше се да замина с тях за село Захариево.

В ресторанта бифтекът не беше още сервиран и доктор Кречмър пускаше хапливи духовитости по адрес на ориенталската бързина на нашите келнери. Седнах между Елина и Фернандес. И веднага забелязах две промени.

Първата у мистър Холивуд: той седеше на обичайното си място до Дафна Флеминг, но като че не бе същият човек отпреди пет часа. Нито следа нямаше от болезнената восъчност на лицето, нито белег от мъртвилото в зениците, от неподвижността на тялото. Този скелетообразен мъж бе отново оживял, на бузите му имаше руменина, в очите — хумор, в движенията — артистичност: ЛСД бе извършило своето. В зависимост от дозата въздействието му щеше да трае шест, десет, двайсет часа и след това Режисьора отново щеше да се превърне в отрепка. Засега обаче той флиртуваше с Дафна и си тананикаше онази „Puppy love is the most beautiful love“. За изчезналата от неговия куфар кания дума не продума.

Втората промяна бе от друго естество: на масата седяха бай Шими и Тони. Изглежда, бяха вече яли, защото само смучеха със сламки оранжада. Бай Шими разказваше на чудовищен английски език още по-чудовищни сексуални вицове, на които гръмогласно и пръв се смееше той. Вниманието ми бе мигновено приковано от Тони. Забелязах, че щръкналите му уши не са вече толкова червени и че отокът край бузата му е спаднал. Затова пък разноцветните му очи бяха забити в питието, и не обръщаха внимание на нищо друго. Само късите му дебели пръсти непрекъснато шаваха и несъзнателно строяха с вилиците, лъжиците, ножовете и чашите някакъв механизъм, конструкция или нещо подобно, което даже можеше да се приеме за модерна скулптура.

Не откъсвах поглед от тия странни ръце, които като че образуваха отделен от цялото тяло организъм, живеещ свой самостоятелен живот — толкова те нямаха нищо общо нито с уродливото тяло на момчето, нито с неговото полумъжко-полуженско лице. Те пипаха бързо, ловко, местеха, дигаха, сваляха, прикрепваха околните предмети, издигаха някаква своеобразна постройка, която вече заемаше цялото пространство пред него и бай Шими. И колкото повече растеше конструкцията, толкова повече се променяше и лицето на Тони — то ставаше съсредоточено, силно, даже умно: една метаморфоза, която бях вече забелязал сутринта в хирургическия кабинет на поликлиниката.

Усетих нечий поглед върху себе си, вдигнах глава. И срещнах погледа на доктор Кречмър — някак си загрижен, неспокоен. В следния миг той замахна и разруши конструкцията на Тони. Лъжичките и чинийките със звън се разпиляха по масата. Момчето се сви като куче, шибнато с камшик, очите му подивяха и заприличаха на очи на подгонено животно. Докторът прошепна нещо на английски на бай Шими, който стана и потупа Тони по рамото:

— Хайде, ставай, не ти е мястото тука! Чакай вънка в колата.

Момчето послушно се изправи и бавно закрачи към изхода със своите огромни обувки и дълго палто, прегърбен, с голям задник, без врат. Напомняше плашило сред лозе.

— Все такива ги прави — обясни ми бай Шими, като се извиняваше. — Уж да го подресирам малко и да го въведа сред хора, ама на, не може да си владее лапите. Все ще вземе да майстори нещо или ще се напие, или пък ще се натъркаля по земята като прасе.

— Епилептик ли е?

— Нещо такова, припадъци някакви. Докторите не могат да установят точно. Така поне твърди майка му. Казват — хермафродит. Какво да правиш — природа!

— Какви са родителите му?

— Баща му е умрял отдавна. Селянин трябва да е бил. Но майката не ми се вижда много нормална. Ако не друго, то много е проклета.

— Не може ли да говори Тони?

— Може, но повечето мълчи. Понякога ще каже няколко думи — хляб, вода, крава, шапка — каквото му е нужно. Де да бяха всички такива, а?

— А да чете и пише?

— Къде ти! Майка му ми разправяше, че го пратила в първо отделение, но останал той в клас само два-три дни и се върнал разреван. Децата го биели, подигравали му се; не го понасяли и учителите, а и сам той нищо не възприемал, държал се като зверче, криел се от хората. С една дума — нещастие!

Бай Шими тъжно въздъхна, но си глътна остатъка от оранжадата. До него доктор Кречмър равнодушно дояждаше сладоледа си. Имах обаче чувството, че ни слуша, макар и да не разбираше и думица от нашия разговор.

— Какво работи? — попитах.

— Какво може да работи такъв дегенерат? Понякога пасе козите, цепи дърва — много е силен! — копае ями. А от два месеца, откакто сме в Захариево, хванахме го да ни помага: пренася декори, релси, материали, катери се по скалите и гледа какво работим. Да го видите само как зяпа при снимки! Обикнаха го момчетата от продукцията, пък и добър си е той, каквото си е право — право. Само когато го прихванат, изчезва по два, по три дни. Никой не може да го задържи. Скита по скалите или пък си лежи горе. Но си е кротък, никому зло не прави и ни е кадемчето на филма. Понякога даже го използуваме за дубльор. Нали ги знаеш звездите, не обичат да си излагат кокалите при опасни сцени… Даа, такива ми ти работи. Та за какво говорех?

— За Тони — рекох.

— Не — каза той и неочаквано се обърна към хората около трапезата. — Ама хайде бе, мистъри, няма ли край вашия обед? Ще изтървем слънцето.

И с подчертана фамилиарност потупа Режисьора по рамото:

— Хайде-хайде, мистър Холивуд, ставай!

— Окей, Шими! — отвърна весело Режисьора.

— Окей-мокей, ама планът си тече, а ние къде сме? Петдесет и три полезни метри ни чакат до довечера, ънтерстенд?

— Ънтерстенд — рече Режисьора и стана.

Изправих се и аз:

— Другарю Шими…

— Бай Шими — поправи ме той великодушно.

— Бай Шими, ще ми разрешите ли да дойда с вас? На мен и на моята годеница? Аз съм художник и никога не съм присъствувал на филмови снимки. Имам кола.

— Ама, разбира се — отвърна той. — Само че днеска няма да е интересно. Само едно убийство. Виж, вдругиден, когато подпалим ранчото… Ще има триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Но нищо, елате и сега. И няма нужда да взимате кола, има място в нашия автобус.

Благодарих и заедно с Ели последвахме групата навън. Когато колата потегли, видях доктор Кречмър да стои пред вратата и да ни маха с ръка. Не знам защо, имах впечатлението, че моето отиване там не му се много харесва.

4. Посвещение в седмото изкуство

Село Захариево се намира само на дванайсет километра от Златните пясъци, сред последните склонове на Балкана, там, където планината почти се слива с морето. В този край стъпвах за първи път и трябва да призная, че той ме порази със своето сурово величие и интимна нежност. Напълно разбирах защо филмовите работници са дошли да снимат чак тук. Едва ли другаде в Европа може да се намери такъв дивен природен декор за създаването на приключенски каубойски филм.

Представете си огромен планински циркус с широко дъно. Долу, в самия център — идилично селце с червени керемидки и китни градини; вляво — прозрачна брезова горичка; до нея — кръгло езеро с кристално бистра вода. И наоколо, високо до облаците — скали, скали, извисяващи се като фантоматични каменни конструкции, надхвърлящи въображението на Салвадор Дали. Имаше стройни небостъргачи като Емпайър Стейт Билдинг, имаше юмруци, заплашително насочени към небето; имаше сгърчени женски фигури с деца на раменете, озъбени вълчи муцуни, стреловидни ракети, готови да отлетят, вкаменени светкавици, двугърби камили, старовремски бойници… И всички мрачни, черни, застинали като вечни стражи около селцето, като гигантски каменни замъци, и само при залез слънцето позлатяваше техните върхове и хвърляше отраженията им в изумрудените води на езерото. Струваха ми се непристъпни, а по нащърбените им склонове можеха да се отгатнат дупки и пещери.

Още с пристигането си в селцето бай Шими и хората му мигновено ме забравиха. Всеки се залови за работата си и Ели и аз можахме да се огледаме.

В първите минути бях малко слисан — толкова всичко в това село бе двусмислено и объркващо. През мегдана край селсъвета минаваше улица на градче от Дивия запад — Аризона или Уайоминг, с ниските дървени сгради на кръчмата, банката, бръснарницата, хотела и редакцията на вестника и разбира се, с дилижанса, такива, каквито ги знаех от толкова уестърни. По улицата се разхождаха каубои с пищови на бедрата, пушеха „Родопи“ и си разказваха, че днешното зеле в стола е било отвратително.

Стотина метра по-далеч, край езерото, беше разположен романтичният стан на индианците с вигвамите от романите на Майн Рид. Индианците носеха величествени орлови пера на главите си и играеха белот. Индианките пък си седяха край огньовете и си лъскаха маникюра, а в средата на стана се издигаше, както се полага, дирек за връзване на белоликите пленници и за тяхното евентуално скалпиране. И всички тия индианци бяха с удивителни български лица въпреки шарениите, с които се бяха наплескали.

Елина сновеше с игриво учудване сред целия този чаровен свят от шперплат и петльови пера (орловите очевидно не достигаха) като Алиса, попаднала в страната на чудесата. И не ми говореше и виждах как иска да забрави снощната тягостна сцена, в която тя бе дала простор на еснафската си стихия (дълбоко зарита може би във всяка женска душа).

Аз обаче търсех друго; макар че и моето сърце на стар филмов запалянко не остана безчувствено към тази примамлива атмосфера. Давайки си вид, че зяпам, и с блок в ръка влязох в селското училище, превърнато в база на продукцията. Дворът беше пълен с коли, релси, вагонетки, кранове, прожектори, над които се потяха техници. Стаите пък бяха превърнати в канцеларии, гримьорни, гардероби и складове за снимачна апаратура.

Тук и срещнах моите приятели. Дафна пред огледалото бързо се подмладяваше и се превръщаше в прелъстителна певица от нощен saloon на Дивия запад, където каубоите плащат с торбички златен пясък и стрелят с пищови по полилеите. Любомир Соколов ставаше индианският вожд Орлово око, със суровото и благородно лице на обречен мохикан. Ричард Брук беше готов още в хотела и сега само му рисуваха плътни устни и вити вежди, които го правеха безумно смел, красив и малко жесток — Сантяго Бим.

Отворих една врата с картонче „оператор“ и надникнах. Беше стая, натъпкана със сандъци, касети, кутии, части от кинокамери. В ъгъла, гърбом към мен и приведен напред, седеше Габриел Фернандес. Беше пъхнал ръце в един чувал и подреждаше нещо в него. Беше толкова погълнат в работата си, че ме усети едва когато застанах зад него. Той рязко се обърна. За миг в черните му като маслини очи премина уплаха, но като ме позна, се поуспокои:

— Ало, Ник! — каза той приветливо. — Как си? Добър?

— Много съм добър — отвърнах и посочих апаратите наоколо: — Кино интересно?

— Аа!… — вдигна той пренебрежително рамене. — Добър кино Айзенщайн и Чарли Чаплин. Кино Фернандес недобър. Кино Фернандес бизнес. Фернандес много долари, Фернандес не кино. Разбира?

— Разбрах — рекох. — Ако имаш много долари, ще се откажеш от това занимание. Ама откъде долари, а?

Както и трябваше да се очаква, той не разбра думица от моя остроумен въпрос и продължи да бърника в чувала. Бях ужасно любопитен какво ще излезе от тоя фокус. Най-после той измъкна ръце и много предпазливо изкара една касета за филмова лента. Направи ми обаче впечатление, че веднага влезе в съседната стая, остави чувала и касетата там и като излезе, заключи със секретен ключ.

— Хайде-хайде, амиго! — каза той и ме потупа по рамото.

В двора той веднага се присъедини към помощниците си, които изнасяха тежката камера.

Продължих своята разходка из коридорите на училището. На втория етаж прочетох: „Дирекция на продукцията.“ Влязох. Вътре имаше само две бюра, два стола и една желязна каса. Пред едното бюро седеше бай Шими, пред другото, ако се съди по парите, които броеше със светкавична бързина — касиерката.

— О, Николай, здрасти! — приветствува ме сърдечно бай Шими, гълтайки половината от думите. — Е, какво, запознаваш ли се с нашия занаят, или както му викат — седмото изкуство? Каторга, а не изкуство. Как ти се струва номерът, който ми изиграха звездите? Половин ден на вятъра в спане и пиене. Сега ще трябва да наваксваме. Виждаш ли тия черни косми на главата ми? Помни ми думата — до довечера ще побелеят и те. Да свършим филм и ще си подам оставката…

Докато бай Шими ругаеше седмото изкуство, което обаче здравата го държеше в целулоидните си вериги, аз наблюдавах касиерката. Броеше долари. След като ги преброи, тя записа нещо в тефтера си, прибра ги в касата, която заключи с два ключа — сейфът беше от ония солидни стари железни сандъци без шифър, но с двойни ключалки.

Утеших, с каквото можах, бай Шими, казах му да не бърза да си подава оставката, с което той веднага се съгласи, и излязох. До края на коридора имаше още една врата. На картончето пишеше „Кети Браун — асистент-режисьор“. Огледах се — в коридора нямаше жива душа. И като последен шпионин, аз се понадигнах и надникнах през прозорчето. Едва не ахнах: вътре, пред широка маса, седеше Кети Браун; върху масата лежаха пачки долари (тях вече можех да позная от километър разстояние, и то със затворени очи), една кама — като онази, и още нещо, което не успях да разгледам добре, защото Кети го закриваше с тялото си, но което приличаше на оръжейно дуло.

Дочух шум, бързо се измъкнах навън. Долу тръгваха за снимки. Тръгнах и аз.

Тук трябва да си призная още един свой грях: наистина, никога не бях присъствувал на киноснимки. Когато понякога късно вечер по софийските улици срещах шумни светлинни островчета с камери в средата, заобиколени от въжета, милиция и зяпачи, аз отминавах — все ми се струваше, че ония там сред островчето са кресльовци и сноби, които разиграват театро в центъра на града, сякаш не можеха да си вършат същото в боянските студии. Сега обаче бях любопитен. Може би защото опознах по-отблизо тия „кресльовци“ и установих, че са хора като нас, а може би защото чисто и просто трябваше да вървя по петите им.

5. Пак седмото изкуство

Вървейки обаче по петите им, дочух песен: позната мелодия, познат глас, познат текст. Те ме върнаха високо на седмия етаж пред вратата на Дафна Флеминг по време на моя сутрешен подвиг и ми припомниха „Кента“ с моя образ върху кутията и надписа под него: „Swit puppy“.

„Puppy love is the most beautiful love“ — пееше някъде Дафна и сега вече този сладникав холивудски шлагер звучеше силно и ясно и изпълваше площадчето пред селсъвета. Дявол да го вземе, няма ли да се отърва най-после от това проклето „пупи“?

Гласът долиташе през отворения прозорец на неизбежната музикална школа. Приближих се, погледнах: вътре, пред пианото, вместо сополиво селско хлапе седеше мистър Холивуд и свиреше, а Дафна пееше своето „Пупи“, като леко маркираше някакъв мизансцен.

Спор няма — Дафна беше прелестна в деколтирания си костюм на бар-дама от Аризона: гримът беше направил своето, но, уви, гласът не се поддаваше на гримиране. Поувехнал и без блясък, той трудно се домогваше до височините и Режисьора нервно прекъсваше Дафна и я караше да повтаря по пет и по десет пъти една и съща фраза. И Дафна послушно се връщаше и повтаряше по пет и по десет пъти полуигривото, полутъжното „Първата любов е най-прекрасната любов…“ и вече бях готов да се отвърна дори от собствената си първа любов, когато усетих до себе си някакво мъркане. Обърнах се: Тони.

Удиви ме неговото състояние. Впрочем Тони не преставаше да ме удивява… Той стоеше като хипнотизиран, положил мръсните си длани на перваза, леко зинал и впил широко отворените си очи в Дафна: състоянието на верующия, намерил се по чудо пред своя жив бог. И мъркаше някак си блажено като котарак на слънце. И нито ме забелязваше, нито ме усещаше.

А Дафна продължаваше да пее. Режисьора я връщаше, тя пак пееше, той пак я връщаше и вече ставаше съвсем неинтересно, но Тони не мърдаше, омагьосан от този дълбок женствен глас, който раздвижваше кой знае какви пластове в тъмната душа на този нещастник.

Да, старата история на Квазимодо и Есмералда…

По едно време мистър Холивуд обърна глава към нас и ни забеляза. Усмихнато ни кимна — не разбрах на мене или на Тони — и пак продължи безкрайната си репетиция. Но Дафна очевидно беше в края на силите си: в гласа й започнаха да се промъкват дрезгавини и сълзи. Режисьора даде пауза. До мен Тони дълбоко въздъхна и облиза засъхналите си устни. И блажено отпусна напрегнатите си мускули.

— Тони — попитах тихо, — харесва ли ти?

Той изненадано се обърна към мен: едва сега ме забеляза. А пък аз за първи път можах да видя отблизо, съвсем отблизо, неговите очи. Най-напред те ме смутиха със своята необичайна раздвоеност: едното синьо-зелено, другото жълто-кафяво; сетне те ме заляха с вълна от разум, кълна се в това, от чисто човешки разум; а после потънах в тях като в дълбоко море, едно странно, но добро и топло море, от което не ти се излиза.

— Харесва ли ти? — попитах пак, за да изплувам някак си от бездните на тия очи.

— Хубво, хубво! — отвърна той.

За първи път също така го чувах и да говори и този говор беше нещо средно между мучене, боботене и заекване. Но двете завалени думички изразяваха върха на човешкия възторг.

— Много ли обичаш песни? — продължих аз.

— Ммнного! — заекна той и в очите му проблеснаха разноцветни пламъчета. — И ккартинки много обичам.

Може би щях да попитам: „И Дафна ли обичаш толкова много?“, но Режисьора вече удряше по клавишите и Дафна запя. Тони мигновено ме забрави, впи очи в нея и изпадна в своя щастлив транс.

До мен нещо шляпна, Тони изстена, чу се крясък:

— Тоньо, проклетнико, къде си се пак заврял!

Една жена бе сграбчила ухото на момчето и го извиваше и дърпаше. Бе слаба, суха, сбръчкана и побеляла, имаше разноцветни очи, стара басмена рокля и гумени цървули. У нея имаше още и някаква смесица от животинска сила и злобна покорност — така изглеждат някои от старите селянки, живели тежкия живот на ратайкини или на слугини в града.

До жената стоеше малката Кети Браун с глупавото носле и равнодушно наблюдаваше сцената.

Сграбчих ръката на старицата — беше яка! — и освободих ухото на Тони.

— Какво ви е прихванало? — казах.

— Я вие не се бъркайте! — извика тя с груб, дрезгав глас и отново посегна към Тони, а аз отново отблъснах ръката.

Тони пак се сви зад мен, търсейки закрила от това неочаквано майчино нападение. Сгърчен като пребито куче, той гледаше старата селянка с дивите си и зли очи, които тъй много приличаха на нейните. За някакви си секунди разумът бе изчезнал от тях и те отново бяха очи на дегенерат. Бе хванал десницата ми в грапавите си длани и я стискаше с всички сили и топлината, която идваше от тих, ме смущаваше.

— Вървете си по пътя! — казах, готов, не знам защо, на скандал. — И оставете момчето на мира!

А той все повече стискаше ръката ми и впиваше нокти в нея. Да, наистина бях готов на скандал.

Намеси се Кети Браун.

— Мистър Карлов — каза тя с птичия си гласец, — ескюз ми, но Тони трябва облече, ънтерстенд?

— Йес — отвърнах аз раздразнен, — ънтерстенд, но защо трябва да го биете?

— Тя мама Тони — каза Кети.

Естествено, бях разбрал това, но тази безсмислена жестокост ме отвращаваше. Пък и Тони предизвикваше в мен някаква необяснима жалост, подсилена от топлите грапави длани и острите нокти, които дращеха десницата ми.

— Не бива да го биете — казах на „мама Тони“. — По-добре му обяснете какво искате. Той ще ви разбере.

— Той от думи не разбира — отвърна тя грубо и се обърна към него: — Хайде, марш в училището и се обличай, че там те чакат!

Тони нещо измънка, но не пусна ръката ми. Само погледна към мен с разширените си очи на подплашен звяр и в тях прочетох страстна молба да не го оставя.

— Тоньо — произнесе студено жената, — върви веднага, че иначе ще извикам стражаря!

Наивната заплаха подействува мигновено. Тони пусна ръката ми, наведе глава, направи далечен полукръг около майка си и хукна към училището. Полите на дългото му палто се мятаха над дебелите му бедра.

Без повече приказки двете жени поеха по посока на скалите — какво ли можеха да си кажат двете? — аз пък закрачих подир Тони. Искаше ми се да разбера как ще завърши цялата история.

А Тони направи нещо, което отново ме озадачи: стигнал пред портата на стара селска къща, навярно дома му, той се огледа плахо наоколо, не ме видя и влезе. В дворчето се огледа пак и бързо се пъхна в някаква дървена барака, навярно обор.

Ускорих крачки. Минах встрани на бараката, надникнах през пролуките на дъските. В полумрака съзрях Тони да се навежда над някаква слама, сетне чух грухтене на свиня. След миг той излезе и този път изтича право в училището.

Оставих това безполезно следене и се отправих към снимачната площадка.

Тони видях отново след десетина минути, когато бях седнал край камерата с блок на колене. Едва не прихнах в смях: той като че се бе преоблякъл за карнавал. Пак си беше в своята безцветна памучна риза и дълго палто, но под тях ги нямаше нито широките панталони, нито огромните обувки с тъпи бомбета — бе нахлузил кожени траперски панталони и меки мокасини от еленова кожа. Не можах дълго да му се любувам, тъй като вниманието ми бе привлечено от онова, което се разиграваше пред мен.

6. Още за седмото изкуство

Снимачната площадка бе разположена край селото, точно в подножието на една умопомрачителна скала, онази, която приличаше на вълча муцуна, виеща към небето. Над камерата бяха разтворили огромен чадър, до нея на платнено столче седеше току-що пристигналият мистър Холивуд с визьор в ръка, от двете му страни стояха Габи Фернандес и Кети Браун с дебелия сценарий под мишница.

До скалата се суетеше Орлово око в индианския си костюм, с нашарено лице, лък през рамо и томахавка на пояса. Дойде и белоликият трапер Сантяго Бим с пищови на бедрата и познатата кания на колана. Панталоните и мокасините му бяха точно копие на ония, които бе облякъл Тони. Кети Браун му подаде една кама със сребърна дръжка — очевидно също така копие на другата, и сноп доларови банкноти. Камата той пъхва в капията, доларите в джоба.

Започна дълго гласене на камерата и осветлението. Макар и посред бял ден, два мощни прожектора хвърляха бледи лъчи върху актьорите, които се въртяха във всички посоки, докато попаднат в нужното на оператора положение. Сетне пуснаха един пропелер, който правеше вятър и развяваше героично русата коса на Сантяго Бим. Режисьорът мълчаливо наблюдаваше през визьора.

Наоколо се бяха насъбрали всички дечурлига на селото и заедно с тях всички кучета. Както и трябваше да се очаква, едно куче залая, после друго и това стана причина бай Шими да закрещи:

— Ама няма ли тука организатори бе? Кой пак пусна тия песове? Ще ви лепна аз една глоба, та да запомните кой е бай ви Шими!

Организаторите се разтичаха да гонят кучетата, настана тишина и в нея прозвуча мекият глас на мистър Холивуд:

— Хайде-хайде!

(През последните години „хайде-хайде“ се превърна в онзи универсален израз от българския речник, който на всички чужди езици е в състояние да дефинира една безкрайно широка гама от понятия: начало, край, радост, скръб, нежност, отчаяние, възторг, любов, омраза и какво ли не още, единствено в зависимост от интонацията, с която е изречен.)

Репетицията започна. Най-напред камерата хвана върха на черния каменен рид, бавно се плъзна надолу и стигна до двамата актьори. Пропелерът се завъртя, косата на Сантяго Бим се развя, той каза:

— Няма ли моят брат Орлово око да ми помогне да намеря съкровището?

Орлово око с достойнство поклати глава:

— Нека моят бледолик брат знае: съкровището на Черния рид принадлежи на прадедите на моите прадеди, които сега пасат бизони в небесните прерии. Който се осмели да се докосне до него, ще остане без скалп, преди да настъпи третото пълнолуние на зимата.

— Орлово око, брат мой — започна пак дипломатично Сантяго Бим, — ако вождът на команчите не желае да ми помогне, то неговият бледолик брат сам ще се изкачи по каменната стена.

Той направи движение към скалата, но го спря студеният вик на индианеца:

— Нима моят бледолик брат желае да се пресели при своите предци без скалп?

И ръката му слезе към томахавката.

— Орлово око, брат мой, върви си в своя вигвам — каза отстъпчиво Сантяго Бим. — Нека се разделим с мир. И в знак на приятелство приеми този дар, за да купиш много карабини за твоето племе.

И извади от джоба си сноп долари. Оскърбен до дън душа от този недостоен опит да купят неговата съвест, индианецът удари ръката му, викна „Не!“, доларите се разпиляха от вятъра на пропелера. Тогава Сантяго Бим вдигна пренебрежително рамене и изрече:

— Сбогом, брат мой. Аз тръгвам.

Обърна се, сложи крак върху една издатина на скалата…

В този миг над главата му изсвистя томахавката, той обаче успя да се наведе и секирата само олющи камъка. Не забелязах дори кога Ричард съумя да извие тялото си, да грабне камата от пояса и да я забие в гърдите на индианеца.

Орлово око безмълвно се строполи на земята. Бледоликият се огледа, видя, че никой не е забелязал убийството, стъпи на скалата и започна ловко да се катери нагоре. Но стигнал до метър и половина над земята, той скочи долу.

— Стой! — извика Режисьорът.

Мъртвият Орлово око стана и поизтупа праха от дрехите си. Аз пък си отдъхнах, а кучетата, които като мен се бяха увлекли от сцената, дружно залаяха в знак на одобрение.

Бях покорен от майсторството, с което двамата актьори изиграха сцената. И заедно с това порасна и уважението ми към тях. Не такова обаче бе мнението на мистър Холивуд. Той отиде при тях, започна нещо да обяснява и понеже Соколов много не разбираше от неговия бърз американски изговор, Режисьора взе, та изигра цялата сцена, като биваше ту Сантяго Бим, ту Орлово око. Зяпнах: това старче, което едва се държеше на краката си, буквално пред очите ми се превърна в горд индианец, готов с цената на живота си да запази съкровището на Черния рид; в следния миг пък беше смел трапер, който светкавично и с безпогрешен удар забиваше камата в гърдите на червенокожия…

… Видях плажа, белия павилион под луната, червените светлини на казиното, Лорда, който чака с кутия цигари в ръка, Режисьора, който крадешком се приближава зад него и със светкавичен и безпогрешен удар забива камата в гърба му…

А защо не? Защо не?

Мистър Холивуд се върна на платненото столче, вдигна визьора пред очите си и викна пак: „Хайде-хайде!“ Настана тишина, започна втората репетиция, сетне третата, а после първата снимка, втората, третата… Аз пък извадих молива и започнах да скицирам Режисьора: слаб, с полузатворени очи, критично наблюдаващ сцената, но картината на белия павилион под луната и на пристъпващия зад Лорда човек не ме напускаше.

До мен нещо замърка — Тони.

Гледаше скицата, хилеше се, мъркаше като сит котарак, а очите му отново излъчваха радост.

— Харесва ли ти? — прошепнах.

— Хубво, хубво — отвърна той с гърления си глас.

— Искаш ли я?

— Дда.

Дадох му рисунката. Той я грабна с дебелите си пръсти, седна встрани и заби поглед в нея, забравил света и себе си.

— Тони! — чу се вик.

Момчето се стресна, бързо сгъна листа и го пъхна под ризата до гърдите си.

— Тони, твой ред е, хайде-хайде! — извика бай Шими. — Качвай се!

Тони, изглежда, знаеше какво му предстои, защото, без да чака повече подканвания, остави палтото си на земята, отиде под скалата и започна да се катери нагоре. Камерата хвана краката му до коленете и забръмча. Разбрах: Тони просто дублираше катеренето на Ричард Брук. Звездата, както беше споменал бай Шими, не можеше или пък не желаеше да се катери: твърде рисковано бе това пълзене по почти отвесната скала. Затова пък за момчето изкачването като че беше играчка. С удивително точни и почти машинални движения на ръцете и краката, сякаш безброй пъти се бе катерил по тия главозамайващи височини, той пъплеше нагоре като първокласен алпинист. Гледах, гледах и не издържах: възелът в гърлото ми се стегна. Наведох глава.

А Тони бе стигнал до десетина метра над земята и навярно щеше да продължи и по-нагоре, ако не беше го спрял гласът на Режисьора:

— Стоп!

— Тони, слизай! — извика бай Шими.

Тони слезе, но Режисьора поиска да повтори кадъра и момчето отново тръгна по ръба на това страшно черно бърдо.

Махнах се.

7. Находки

Тръгнах из селото, опитвайки се съгласно препоръката на Мирски да мисля „дори когато не е нужно“ и да очертая своето по-нататъшно поведение. Следите ставаха толкова много и противоречиви, но ако решех да тръгна подир всяка от тях, нямаше да стигна далеч. Хипотезата обаче, че Режисьора стои настрана от играта поради физическата си слабост, бе опровергана пред очите ми преди минута от самия него. Богат актьорски опит, добре обмислен сценарий, силна доза ЛСД, една кама, която се задига от съседа Ричард Брук — и ето ти убийство. С този ход върху таблото загадъчната история с бързите скокове на канията от стаята на Ричард Брук до куфара на Режисьора и обратно получаваше съвсем логично обяснение…

И тъй — като че отново всичко съвпада, както съвпадаше и с фигурата на Габи Фернандес. Къде обаче остава маститата личност на арестувания Робинзон Голдсмит?

Махнах с ръка, отпъдих мисълта за убиеца: по-добре да вървя по следите на доларите, които са поне тук, едва ли не навсякъде. Решително се отправих към училището.

Дворът и сградата бяха пусти: цялата група бе на снимки. Този път обаче нямах намерение да повторя грешката с обиска в дома на Лорда. Трябваше ми поне един свидетел и го намерих в лицето на касиерката — единственият човек, останал в базата. Тя седеше пред бюрото и натискаше клавишите на сметачната машина. Бялата й коса и добрите й очи ми внушиха доверие, пък и нямах друг изход. Легитимирах се и поисках да отвори касата.

А в касата имаше над трийсет хиляди лева и четири хиляди долара.

— Днес изплащам заплати и хонорари — обясни тя.

— А доларите?

— За американците са.

Поразгледах банкнотите. Имаше всякакви — по десет, по двайсет, по сто долара и всички без изключение бяха овехтели, по всяка вероятност — истински.

— Откъде получавате доларите?

— От варненската банка.

— Лично?

— Понякога ги взима и нашият директор бай Шими.

— Бъдете любезна, вземете хартия и писалка и елате с мен. Желая да направя един малък оглед из стаите, нуждая се от свидетел.

Търсех, разбира се, фалшивите пари, но повече от тях ме интересуваше ателието, където те се произвеждаха. Уви, във всички помещения имаше всичко друго, но не и печатарски машини. Влязохме и в стаята на Фернандес. Порових тук-там — нищо.

— Отворете тук — казах и посочих страничната врата със секретната брава.

— Тук влиза само операторът — отвърна тя. — Тук се съхранява филмовият материал.

— Отворете! На моя отговорност.

Тя ме изгледа малко накриво, но отвори.

Ако се съди по мивката и рафтовете по стените, помещението бе бюфетът на училището. Сега по полиците заедно с няколко бутилки уиски лежаха десетки кръгли металически кутии за филмова лента. На пода в дълбок металически бидон бяха сложени няколко касети. Всички изглеждаха празни с изключение на една, от която стърчеше крайчец на лента. Коя от тях бе касетата, която Фернандес бе заредил в чувала? Посегнах към заредената касета.

— Недейте! — спря ме касиерката. — Това е заснет материал. Ще го осветите.

Ръката ми се отклони и посегна към една от празните касети. Отворих я: нищо. Отворих втора — пак нищо. От третата се изсипаха доларите. Касиерката ахна.

— Моля, запишете — казах, като се мъчех да запазя спокойствие. — В стаята на оператора Габриел Фернандес бе намерена касета за филмова лента, пълна с доларови банкноти, носещи следните номера… Отбележете номерата.

Докато тя записваше, аз отворих останалите касети: всички бяха празни.

— Свършихте ли? — попитах. — Запишете сега, че взимам тия две банкноти.

Останалите пари прибрах в касетата, а касетата върнах в бидона.

Заключихме. Касиерката ме гледаше, като че бях живият Шерлок Холмс. Прииска ми се дори да извадя лулата. И си помислих за жалката сцена с Ели снощи в леглото. Да беше сега тук, да ме види!

Накрая влязохме и в стаята на Кети Браун. Тук не се колебах никак и направо издърпах чекмеджето на голямата маса — не беше дори заключено.

Пачката долари беше в предния десен ъгъл, двете ками със сребърните дръжки — в левия, по средата лежаха четири чудесни барабанлии пистолета със седефени ръкохватки, от ония, дето имат „знатните“ каубои.

— Запишете — казах, без дори да ги погледна, и сърцето ми весело туптеше — и тия пари. Запишете също, че взимам две банкноти. Готова ли сте?

— Да, да, ей сега… — шептеше тя потресена, като бързо нанасяше данните върху листа.

— А сега се подпишете ей тук! Благодаря. Може да се наложи да ви извикаме скоро на разпит. И моля за мълчание. Довиждане.

Бях победил! Сега вече можех да запаля лулата. И я запалих, и дори не кашлях. Струваше ми се, че съм вече съвсем близо до целта. Оставаше само да намеря ателието на фалшификатора и — край. Горях от нетърпение час по-скоро да замина за Варна и се похваля на оня бъбривец Добрев, исках да видя и Ели и я уверя, че няма никакви основания да се тревожи за моето бъдеще.

И стигнах пред дома на Тони.

Защо „конкретно“ влязох в обора, не зная. Навярно защото преди малко Тони се бе вмъкнал скришом там, а това момче все повече и повече занимаваше съзнанието ми. Не успявах да отпъдя от мислите си нито неговите дебели пръсти, които строяха абстрактни металически скулптури, нито обутите му в мокасини крака, които така ловко се катереха по черния рид, нито разноцветните очи, които с нямо обожание поглъщаха Дафна и моите рисунки, и в които потъвах като в топло и добро море.

Тъй или иначе, влязох. Оборът беше нисък, мръсен, тъмен. Изглежда, отдавна тук не бе имало никакъв добитък. Само в ъгъла грухтеше прасе. Огледах се, питайки се какво ли мога да търся в този вонящ обор, превърнат в кочина. Издърпах една тояга, порових в сламата, под дъските, във влажната пръст — разбира се, нищо.

До преградката, където лежеше прасето, имаше нещо като дървен сандък — в него навярно някога са държали фураж. Повдигнах капака, мушнах пръта — нищо… Не, имаше нещо. Някакво шумолене на хартия. Наведох се — вонята ме удари в гърлото, — бръкнах с ръка. Напипах някакви листове, два, три, много. Извадих ги, драснах клечка кибрит.

И в трептящата червеникава светлинка на пламъчето от първия лист ме погледна едно лице с плешив череп и антично подстригана брада. Беше рисунка. Една рисунка, която бях виждал някъде, и то твърде наскоро.

Прехвърлих другите листове: няколко от тях буквално повтаряха първата рисунка с брадата. Останалите бяха една скица на Ричард Брук в траперски дрехи, повторена четири пъти, и един непознат профил на жена, също така размножен шест пъти.

Нищо вече не разбирах. Нищо! Или може би изродчето задига рисунките на Фернандес? Но защо са в толкова екземпляри? Що за маниак е този оператор, който повтаря всичките си рисунки безброй пъти и ги прави абсолютно еднакви? И как са попаднали те в ръцете на Тони? И нима не забелязва Фернандес тяхната липса?

Но още не бях открил най-важното — в обора беше тъмно. Видях го едва навън, на слънце: повечето от скиците не бяха никакви рисунки, а отпечатъци от гравюри! Първокласни гравюри, каквито може да направи само майстор, като ония в дома на Лорда — най-големия фалшификатор на двете Америка.

Това бе находка, истинска, голяма находка, която ме водеше право към целта. Да, сега вече като че имах всички фигури в ръцете си. Оставаше да установя откъде Тони има тия отпечатъци и къде се правят те, и фигурите щяха окончателно да дойдат по местата си.

Върнах част от листовете в сандъка до прасето, останалите пъхнах във вътрешния джоб до доларите на Фернандес, до банкнотите на Кети Браун — три разнопосочни доказателства, които следваше да скрепят в едно цяло отделните елементи на картинката, за да стане тя напълно ясна.

Пуфтейки доволно с лулата, аз се върнах при площадката под скалите. Снимаха близки планове на същата сцена. Цял час вече Орлово око напразно се мъчеше да скалпира великия бледолик брат Сантяго Бим и цял час Сантяго Бим изпращаше в небесните прерии вожда на команчите Орлово око, като забиваше камата в гърдите му.

А Тони си седеше кротичко встрани с моя блок на колене и шареше по него с молива. Никой не му обръщаше внимание. Тихо застанах зад него, надникнах.

Върху големия грапав лист се очертаваше копие от моята скица на Режисьора. Едно абсолютно точно копие на оригинала, на оригинала, който лежеше върху коляното на Тони.

Впрочем не знаех кой е оригиналът и кое копието…

8. Малко ред върху дъската

Потеглихме с автобуса едва след като златните слънчеви ивици над черните скали потъмняха. Орлово око беше окончателно убит и сега той похъркваше на седалката. До него, както винаги, се беше настанил Ричард Брук, зад тях — Дафна Флеминг, мълчалива, недостъпна, загледана в морето. Най-отпред седеше операторът, а до него се подрусваше голям металически бидон. Онзи.

— Пращаме материал в лабораторията — ми обясни на тръгване словоохотливият бай Шими. — Дано е в ред. Миналата седмица се наложи да преснимаме двеста метра. Провалиха ни ги при проявяването. Там в лабораторията има едни кочанени глави…

Бях уверен, че касетата с доларите е в бидона, че Фернандес непременно ще я предаде по-нататък на своя съучастник, с което върху таблото ще се появи още една важна фигура. Не биваше да я изпускам от очи.

Мистър Холивуд, изчерпал своите скромни сили в безбройните схватки с камата, се беше сгушил зиморничаво в седалката и отново заприлича на мумия.

До мен Ели тихо и монотонно нареждаше, че си сбъркала призванието, като хукнала да учи английска филология, че тя била родена само за киноактриса и за нищо друго, и не мога ли да поприказвам по този въпрос с оня бай Шими, наля съм му вече приятел, или тя самата да поговори с мистър Холивуд? Току-виж, я ангажирали, а? Та да не би да е по-грозна от тази Дафна? Не виждам ли, че гърдите на тази старуха са префасонирани с разни подплънки?

А аз си мислех за ония чудни гравюри във вонящия сандък до прасето, за онова познато брадато антично лице върху листовете, за изумителното копие, което правеше Тони върху моя блок с моя молив на моята собствена скица… Безсмислица някаква, пълна антилогика, антиразум, антивсичко! А може би това не е работа на идиотчето? Може би самият Габриел Фернандес е направил копието и Тони само е прекарал молива върху нанесените вече линии? Но не, дявол да го вземе, не. С очите си видях как Тони рисуваше, със собствените си очи: той държеше молива в късите си като кебапчета пръсти, нахвърляше линиите без колебание, с движение на опитен майстор, без да трие, без да повтаря нито веднъж, и аз го гледах цяла минута, докато накрая ме усети, и тогава захвърли блока и побягна, сякаш го гонех да го пребия, сякаш бях стражарят, с когото майка му така го плашеше.

Покрай автобуса профучаваха електрически стълбове, реклами на корабостроителницата с категоричен призив да си купя параход, плакати на КАТ с озъбени черепи и потоци ракия, уверения на ДЗИ, че е крайно време да се застраховам, и това още повече увеличаваше бъркотията в съзнанието ми. Само допреди час ми се струваше, че съм стигнал до някакъв ред върху дъската. Сега отново всичко се обръщаше с главата надолу, а картината се накъсваше и разпиляваше на безброй парченца. Съвсем очевидно бе, че или аз съм един абсолютно бездарен кандидат-Шерлок Холмс, или пък имам насреща си извънредно силен противник, който така талантливо разбърква фигурите, че е изобщо невъзможно да се подредят в логичен ред. Мина ми през ума печалната, но трезва мисъл, че най-доброто, което бих могъл да направя, е да телеграфирам на шефа с думите на бай Шими: „Подавам си оставката“.

Но, уви, това не можех да сторя поради сто причини и една от тях бе доктор Кречмър, който чакаше пред хотела. Кети Браун веднага изтича при него, той нежно я целуна, а сетне двамата влюбено влязоха в хола и оттам — в асансьора. Сега вече в играта се вмъкваше и доктор Кречмър…

Друга причина бе Габриел Фернандес, който понесе своя бидон в стаята си, без дори да се отбие в бара за редовния коктейл.

Третата пък бе писмото, което получих от портиера заедно с ключа! Бе от капитан Добрев.

Сгънах писмото, огледах се: в хола не бе останал никой от филмовите работници. Всички се бяха прибрали в стаите си — може би да си починат, а може би за да комбинират нови главоломни бъркотии върху дъската. А аз трябваше да бъда край тях, да ги виждам да ги слушам… Но бях сам. Знаех, естествено, че там, във Варна, капитан Добрев движи една сложна машина и че той може би си има пипала дори някъде около мен, но в директната схватка със седмината тук аз бях сам, съвсем сам. Отказът на Добрев, подкрепен от Мирски, да ми даде личен помощник, оставаше необясним за мен. И тогава се реших на друго.

Влязох в стаята на Елина, заключих вратата, дръпнах завесите.

— Ели, погледни! — казах и подредих върху кушетката всички листове, които бях насъбрал в джобовете си. Най-напред бяха копията на моята скица на Дафна, направени с молив върху пъстрите книжни салфетки; сетне гравюрите на Ричард Брук в траперски дрехи; до тях — рисунката на брадатото антично лице; и накрая — копието на моята скица на Режисьора.

— Ах, че са хубави! — възкликна тя. — Ама най-хубав е този с брадата.

— Хипократ — казах. — Има го в хирургическия кабинет на поликлиниката.

— Чудесни са! Кога успя да ги направиш?

— Ели, това не е моя работа — рекох с напълно искрено съжаление.

— Че как тъй, нали те видях как рисуваше Ричард! Пък и онази Дафна вчера…

— Да, рисувах ги. Но мои са само тия оригинали. Оттам нататък всичко е чуждо.

— Чие е?

— Дявол знае!… На Габриел Фернандес… — Преглътнах и с усилие добавих: — На Тони…

— Кой Тони? Онова слабоумно хермафродитче, дето не може да изкара една дума от устата си?

— Да — измънках аз. Сам не вярвах на това „да“.

— Ник, моето момче, ти не си добре. Хайде, полегни си!

— Няма време за спане. Слушай, Ели, искаш ли да ми помогнеш?

По лицето й премина сянка.

— За какво?

— Да открием един престъпник.

— Нали го хванахте днес сутринта? Оня, дебелия, Робинзон Крузо.

— Голдсмит.

— По ми харесва Крузо.

— Добре, нека е Крузо. Трябва да ти открия, че с неговото арестуване не всичко е свършено. Той си има съучастници.

— И какво трябва да правя? Да ръгам хората с ками? Или да ги удушвам с ръце?

Не, това не беше същата Ели, онази, която взимаше всичко на шега, макар че и сега се опитваше да говори със свойствената си игривост.

— Слушай, кралице — казах, — аз съм ангажиран в една много отговорна работа, сама видя снощи…

Не трябваше да изричам това — лицето и окончателно помръкна.

— Да, зная — продума тя. — По-добре да си беше останал художник. Или даже адвокат… Кажи все пак какво трябва да правя?

Целунах я по очите, по кадифената кожа на шията, която дъхаше на пролет, и отново ме обзе желанието да телеграфирам на шефа и след това да стана адвокат, обикновен адвокат, който ще се занимава с квартирни дела и ще може да пътува със своето момиче, където му скимне, когато му скимне, и то без пистолет в джоба.

— Това ли искаш да правя? — попита тя между две целувки.

А оттатък бяха ония седмината…

Отдръпнах се — очите й се смееха. Тя отново беше тя — моята смееща се кралица, и аз отново бях аз — дребен младши инспектор, натоварен е най-голямата задача в живота си.

— Ели, можеш ли да минеш през балконите към съседните стаи?

— Уха! Кого трябва да очистя?

— Никого. Искам да разбереш две неща: какво си говорят доктор Кречмър и Кети Браун и какво прави в стаята си Габриел Фернандес. Той е донесъл със себе си един бидон за филмова лента, видя го, нали, в автобуса? Вътре има касети. В една от тях трябва да има долари. Запомни ли? Запомни ли?

— За Тони ли ме вземаш?

— Не съвсем. И внимавай да не те забележат.

— А ако ме забележат?

— Ще им се усмихнеш с най-милата си усмивка. Аз излизам, имам друга неотложна работа. Чао!

— Няма ли да ме целунеш?

— Не — казах и я целунах.

Десет минути по-късно бях в хотел „Бисер“. Установих следното:

Патриция Джексън пристигнала тук преди месец и заела самостоятелна стая. Вчера към 16 часа внезапно си заминала за Варна. Била красива, руса и тъжна. Посещавал я, обикновено късно вечер, един мъж, чужденец, мургав, с черни мустачки и къдрава коса. Испански тип. Ако се съди по нейните куфари, тоалети и бижута, тя трябва да е доста богата. Не, никой не я изпратил. Не е носила червена чанта, а само луксозни кожени куфари.

Поисках да видя попълнената от нея адресна карта: почеркът бе онзи от бележката на П.

Излязох обнадежден, но този път се въздържах от прибързани оптимистични изводи: бях натрупал вече достатъчно горчив опит. Тъй или иначе обаче, върху дъската прозираше едно ъгълче с две логично свързани фигури: русата дама, която е изнесла червената чанта с доларите и след това я е хвърлила в морето, е Патриция Джексън, в това можех да не се съмнявам. Можех и да не се съмнявам, че мургавият мъж — испански тип, е Габриел Фернандес, че писмото до него е било от Патриция. Можех по-нататък да предположа, че Фернандес е получил фалшивите банкноти от нея. Впрочем можеше да се приеме и обратното, тъй като чантата с парите бе изнесла тя. Точната връзка помежду им оставаше още да се изясни.

Взех москвича на Веселин — използувах го за първи път, — полетях към Варна. В управлението заварих само лейтенант Данкин, който в цивилни дрехи още повече приличаше на миролюбив кабинетен учен. Атакувах веднага:

— Трябва ми техник от лабораторията, да ми направи анализ на няколко банкноти.

— Веднага — каза той спокойно, без никак да се изненада от бурното ми появяване. Вдигна слушалката: — Другарю Малинов, елате. Да, по онзи въпрос.

Ясно, тук също вършеха нещо по „онзи въпрос“, но защо не ме държаха в течение?

Техникът беше плешив човечец с кръгли очила. Без много думи влезе в лабораторията и пристъпи към пробите. Най-напред изследва банкнотите, които взех от касетата на Фернандес. Отговорът беше категоричен:

— От същите са, отлично направени. И хартията, и печатът, и образите.

Бях в небесата.

Дадох му банкнотата от чекмеджето на Кети Браун. Той само хвърли поглед върху нея и учудено ме измери през очилата си:

— Другарю, та това не е банкнота.

— Как тъй не е банкнота?

— Бутафория някаква. Вижте.

Наистина точно под образа на Хамилтън вместо обещанието, че съкровището на Съединените американски щати ще плати на предявителя десет долара, имаше надпис с абсолютно същите букви: „Мисисипи филм корпорейшън“. Друга разлика нямаше.

Прихнах в смях и като се слушах, разбирах, че Лорда беше сто пъти прав, като ме наричаше пале. Аз бях едно непоправимо, глупаво пупи, като ония, дето припкат пред майките си, без да се оглеждат встрани, и накрая хлътват в ямите. Бях попаднал в собствената си клопка. От много престараване. Бях задигнал от ония пари, които Сантяго Бим предлагаше на индианците за карабини, а Орлово око отхвърляше с презрителен жест и вик: „Не!“

Като поразмислих обаче, заключих, че и този наивен провал си има своето значение: Кети Браун поне, от която задигнах тия бутафорни долари, а заедно с нея и доктор Кречмър можеха да останат извън всяко съмнение. Сега във фокуса на моето внимание щяха да останат двама души по-малко.

Прибрах парите си под малко насмешливия поглед на техника и се върнах при Данкин. Горях от нетърпение да му разкажа нещичко за моите открития. Но той не ме попита нищо. Въпрос зададох аз:

— Какво става с Робинзон Голдсмит? Говори ли?

— Нищо не знам — каза той равнодушно и бях сигурен, че знае много.

— Поздравете капитан Добрев — рекох. — Кажете му, като го видите, че скоро ще имам големи новини за него.

— Тъй ли? — попита той, без да помръдне нито един мускул.

— Точно тъй! — отвърнах и доста нервозно треснах вратата зад себе си.

Яхнах москвича и взех разстоянието до хотела за осем минути. Шосето беше задръстено с коли, които бясно сновяха между Варна и Златните пясъци. Беше разкошна вечер — с пълнолуние на небето, сантиментални лодки в морето, кресливи песни в ресторантите и катаджии по завоите.

В девет бях в „Рубин“. Елина ме посрещна свръхвъзбудена. Японските й очи святкаха.

— Отидох, видях, победих! — извика тя.

Сега вече тя беше напълно тя.

— Казвай!

— Фернандес изгори доларите!

— Не!

— Да! Всичките, до един.

— Разказвай поред!

— За първи път виждам такова нещо, честна дума. Отидох, както ми каза, до неговата врата на балкона, ама той я беше затворил и беше спуснал завесите. Но отдолу имаше една пролука и можах да видя. Знаеш ли какво видях?

— Не знам.

— Габи беше сложил големия пепелник на масата, вадеше долари от касетата и ги гореше един по един. Два пъти ходи до банята да хвърля пепелта, докато ги изгори всичките. И го правеше с едно такова настървение, като че гореше не долари, а най-злия си враг. Беше знаменито.

Съзирах как още едно квадратче върху дъската се осветлява и в същото време благодарях на всички богове, че при обиска в училището имах свидетелка: ето един път, когато спазването на законността ме възнаграждаваше богато. Сега унищожаването на всичките фалшиви долари на Фернандес не струваше колкото тяхната пепел. Вече спокойно можех да уведомя шефа, че имам главната или поне една от главните фигури в ръцете си. Оставаше, разбира се, ателието, но и за него щеше да дойде времето.

— Какво друго си видяла? — попитах.

— Когато изгори всичките пари, той се изми, преоблече се и слезе долу. После отидох пред вратата на доктор Кречмър. И…

— И какво?

— Нищо. Вътре бяха той и Кети. Само си говореха. На американски. Той питаше дали е предала нещо, не разбрах какво, тя каза да, но каза, че тя, коя е тази тя, не разбрах, се е уплашила, защото той, не разбрах кой е този той, бил много разстроен…

— И аз не разбрах много от това, което си разбрала ти.

— Е, да, нямах микрофон, нито магнетофон. А после тя се разплака, започна да се вайка, че той, докторът де, не я обича вече. Докторът се ядоса, каза, че много я обича, но че няма време за губене. И знаеш ли какво каза той тогава?

Тя изхихика в шепата си.

— Какво? — попитах.

Ели прошепна няколко думи в ухото ми.

— Сигурна ли си? — удивих се аз.

— Честна пионерска!

— Какво отговори тя?

— Нищо. Тя май не го разбра.

Седнах, засмях се, но някак си не ми беше смешно.

— Какво стана по-нататък?

— Кети си отиде, после излезе и докторът. Сигурно на вечеря.

— Тръгвай — рекох. — Ще вечеряме и ние.

Около масата бяха вече всички — стегнати, усмихнати, във вечерно облекло. Сториха ни място, седнахме. Липсваше само Робинзон Голдсмит. В коя ли килия сърбаше той вечерната си чорба?

9. Мистър Холивуд в действие

Драмата започна съвсем ненадейно. Нищо, действително нищо не предвещаваше бурята.

Отначало вечерята се проточи безвкусна и мълчалива. Нямаше го бай Шими да разказва вицове, нямаше го и Тони да строи абстрактни конструкции върху масата. Габи Фернандес дори, снощният шумен център на трапезата, сега не проронваше дума: едва отхапваше от шишчетата и навярно мислеше за своята Патриция, която трябваше да пренесе червената чанта далече в Америка, където двамата щяха да бъдат много щастливи. Мълчеше и Любомир Соколов, макар че енергично разкъсваше с едрите си зъби коравата пържола. Дафна и Ричард свръхлюбезно си разменяха солта и пипера, а мистър Холивуд подремваше на своя стол и може би скоро доктор Кречмър трябваше да го заведе в стаята му: действието на ЛСД беше окончателно преминало, настъпваше депресията. Тревожната безсънна нощ и напрегнатият трудов ден си казваха думата.

Аз също не се чувствувах по-блестящо. Усещах как след първата чаша вино ме обзема блажена сънливост и как всички преуморени клетки на моето същество жадуват за легло. Опитвах се обаче да отпъдя меките пипала на Морфей и полагах усилия да мисля. Мислех значи, че е настъпил моментът на „конкретното“ действие, че имам вече достатъчно данни в ръцете си, за да пристъпя към арест, и че първият задържан трябва да бъде Фернандес. Мислех също, че ако закъснея с тази първа стъпка, има опасност Фернандес да ми се изплъзне, макар и да си мислех още, че ако го оставя на свобода и продължа да го следя, ще се открият възможности да стигна и до ателието. Мислех по-нататък и за любопитния израз, изтърван от доктор Кречмър пред Кети, и за вероятността той да е бил неправилно чут от Елина през спуснатите завеси. И си мислех даже, че…

Но, уви, на мислите ми тази нощ не бе съдено да стигнат до благополучен завършек. Тази нощ бе отредена за друго.

Започна се с един телефонен звън или по-точно с мекия глас на високоговорителя, който канеше мистър Холивуд да се яви на телефона.

Той стана едва при третото повикване и едва се дотътри до кабината. Очите му бяха мътни, долната челюст — безволно отпусната, ръцете му по старчески трепереха. Едва вдигна слушалката до ухото си. И не каза нищо, само слушаше. Но като излезе от кабината, той като че бе друг: тялото му бе изопнато, челюстта — стегната, ръцете — свити в решителни юмручета. С бързи крачки стигна до нас и нещо излая на своя насечен носов американски диалект.

Думите му предизвикаха вълнение. Фернандес скочи от стола, след него се изправи Кети Браун и даже Дафна припряно заговори с Ричард.

— Какво става? — попитах Елина.

— Обадил се бай Шими. Случило се нещо лошо с Тони, онова, изродчето. Закъсал сред скалите, не можел да слезе.

Режисьора махна повелително с ръка и тръгна към вратата. Последваха го всички, включително Елина и аз. Посетителите в ресторанта удивено следяха с очи тази тълпа кинаджии, която така безцеремонно напускаше заведението.

Автобусът беше тук, но шофьора го нямаше. На волана седна Ричард, ние зад него. Мина ми през ума, че следва да звъня на капитан Добрев, но моторът вече ревеше. Долу остана само доктор Кречмър и отдалеч видях набразденото му от рекламните светлини загрижено лице.

Ричард подкара с чисто американско темпо. Никога не бях допускал, че този тромав автобус може да взима острите завои с такава главозамайваща леснина и като мустанг в прериите да прескача траповете на изровения път, който се отделя от главното шосе за село Захариево.

За миг поисках да си представя, че летя по крайбрежното шосе и че с черен ролс-ройс преследвам гангстерите, но не се получи нищо: тревогата на американците се бе предала и на мен и тя ми пречеше да фантазирам. Наистина Тони беше техен приятел, един малко странен приятел, като онези овехтели и вече счупени играчки, с които сме свикнали и които обичаме. Не знам защо обаче, през последните два дни аз също се бях привързал към този смущаващ съзнанието ми дегенерат, който обожаваше, песните и рисунките, криеше гравюри при прасето и, да, сам рисуваше…

Видяхме го отдалеч. Или по-скоро видяхме светлото петно при скалата.

Никога тази картина няма да се изтрие от паметта ми: мощните черни контури на настръхналите към звездите скали, облени от мъртвешката светлина на пълнолунието; горе, точно под върха на вкаменената светкавица — един ярък до заслепяване и трептящ от напрежение светлинен кръг; и в кръга — една дребна фигура, като кукла, като гном, като привидение…

Спряхме на петдесетина метра от подножието на скалата — по-нататък автобусът не можеше да се движи — и се втурнахме напред.

Първото нещо, което видях, бяха двата дъгови прожектора, насочили острите си като кинжали синкави лъчи нагоре, там където шаваше фигурката.

Хората съзрях после — очите бавно свикваха с тъмнината. Около прожекторите се бе насъбрало цялото село, всички — хората, кучетата, котките, петлите и целият колектив на филмовата продукция — с техниците, статистите, актьорите, осветителите, асистент-операторите, помощник-режисьорите, гардеробиерите, гримьорите, пиротехниците, шофьорите, всички, всички… Гледаха нагоре към светлинния кръг, който бе сякаш пробил стръмната и зигзагообразна скала, и мълчаха, а наоколо всичко се къпеше в лунната светлина и в монотонния звън на щурците.

Бай Шими стоеше до прожекторите и си шепнеше с осветителите, без да сваля бинокъла от очите си. До него, скръстила ръце на гърди, се беше изправила майката на Тони; огънят на дъгите играеше по скованото й сухо лице. И като че нямаше тревога в него, нито страх — само студен гняв.

А горе, под кривия връх, който беше началото на вкаменената светкавица, в центъра на ослепителното петно, стоеше Тони. Сам. На една мъничка издатина, не по-голяма от двете ми шепи. Стоеше с мокасините си от еленова кожа, траперски панталони, дългото като кафтан палто, държеше нещо в ръце — какво точно, не виждах въпреки очилата си — и издаваше жален хленч, който, отразен от околните бърда, се връщаше към тишината утроен и от това ставаше още по-унил и печален.

Гледах като омагьосан. Не мърдах, не дишах, клепачите си дори не движех. Имах чувството, че не Тони, а аз стоя там горе под звездите и луната и че помръдна ли се, ще политна в черните бездни, които ще ме погълнат завинаги.

Режисьора се приближи до бай Шими и шепнешком поиска обяснение за случилото се. Шими разказа с няколко думи, преведени от преводача на продукцията: той си бил вече легнал, когато чул крясъци и викове. Не се учудил: Тони ядял поредния пердах от майка си. Скоро след това обаче плачът на Тони долетял вече не от близката селска къща, а някъде отвисоко и бил така сърцераздирателен, че Шими, разтревожен, излязъл. Едва след дълго търсене успял да забележи в лунната светлина Тони, изправен горе сред скалите. Тогава Шими дал тревога и звъннал в хотела… Тони не иска да слезе, какво ли не му говорим, не ще, та не ще… На пожарната команда във Варна не сме звънили още, нито на милицията, защото, знаете, нали, Тони не понася униформи, току-виж, скочил… Не знаем какво да предприемем по-нататък, а Тони може да направи някоя беля, де да знаеш какво щрака в неговата глава…

Мистър Холивуд вдигна визьора пред очите си — винаги го носеше в джоба си — и дълго и мълчаливо наблюдава скалата, плъзгайки поглед от върха й до основите, сякаш композираше следващия кадър, сетне кратко рече:

— Мегафон, магнетофон, камера! — И добави: — Светлина! Много светлина. Full light!

Габи Фернандес хукна към училището, последван от звукооператорите и осветителите. Горе Тони продължаваше да скимти към звездите като пребит вълк. Долу всички мълчаха, дори кучетата; единствено щурците не искаха да знаят за нищо и продължаваха своя еднообразен и безкраен нощен концерт.

Задъхани, осветителите довлякоха още прожектори, малки, големи, няколко огромни — Full light — и ги разположиха пред скалата.

— Колите! — нареди лаконично Режисьора.

След минута всички коли бяха докарани срещу канарата; под някои от тях шофьорите напъхаха крикове и повдигнаха предниците им на различни височини.

Донесоха и тежък магнетофон с куп ролки, и малка портативна камера, която Фернандес зареди веднага.

Всичко се вършеше бързо, делово, в пълна тишина и то можеше да се вземе за делнична подготовка на масова снимка, ако главните участници — Режисьора, операторът, Ричард Брук и другите, не бяха в строгите си вечерни костюми, ослепително бели ризи и лъскави обувки.

И когато и последният човек беше на мястото си, Режисьора заговори и преводачът преведе:

— Внимание! Най-напред фаровете на колите, после постепенно всички прожектори и осветителни тела — от долу до горе! Намалете светлината върху Тони, засилете встрани, покрай ръба. Хайде-хайде! Пали!

И започна нещо, което, ако не беше свързано с живота на един човек, можеше да бъде една пищна феерия, достойна за въображението ма мистър Холивуд в разцвета на неговите сили.

Най-напред пламнаха фаровете на тежките камиони и те покриха с жълтеникавата си светлина основите на скалата. След това загоряха фаровете на повдигнатите с крикове леки коли, които хвърлиха лъчите си върху средната част на канарата. Лумнаха прожекторите и те обляха със синкаво сияние цялата горна част на това черно бърдо и страничните му склонове, по които неочаквано се очертаха някакви невъзможни тесни кози пътечки.

Накрая цялата тази каменна светкавица, която се спускаше зигзагообразно от звездите, като че запламтя с небесни огньове. И оставаше само да затрещи гръмотевицата и светкавицата щеше да оживее и да удари земята, за да я разтърси и пробие до нейните горещи недра.

Разбрах защо мистър Холивуд устройва този грандиозен спектакъл: двата дъгови прожектора, които отначало бяха насочени единствено към Тони, не можеха да му помогнат. Обратно, те го заслепяваха, изолираха го от околната среда и го приковаваха към каменната прегръдка на скалата. Сега от своя полумрак той по-добре виждаше какво има около него и получаваше възможност да се придвижи към ония немислимо тесни пътеки, които предизвикваха тръпки на атавистичен ужас в цялото ми същество.

Това внезапно развихряне на светлините като че потисна песента на щурците и заедно с тях и хленча на Тони. Той попрестана да скимти и бавно заобръща глава към блестящия свят, който се разкриваше пред очите му под лъчите на прожекторите. Този миг като че и очакваше мистър Холивуд. Той бързо подаде мегафона на Шими:

— Шими, спик! Говори му! — нареди той със свойствения си тих, но категоричен маниер и добави: — Габи, камера! Магнетофон! Хайде, хайде!

Камерата на Фернандес забръмча, а Шими вдиша мегафона пред устата си и заговори и неговият металически глас се завъртя между скалите и напълно заглуши звъна на щурците и задавените ридания на момчето горе:

— Тони! Чуваш ли ме, Тони? Аз съм бай Шими… Тони, чуй ме, моето момче, хайде, бъди разумен и слез! Ей така, бавничко, вдясно, виждаш ли пътечката? Ти я знаеш, там, откъдето си се качил. Хайде, Тони. Тони! Чуваш ли ме?

Той млъкна. Щурците отново надуха свирките си. Тихият хленч на Тони не преставаше.

Светлините на прожекторите осветяваха айнщайновия профил на бай Шими и от това лицето му добиваше още по-вдъхновен израз. Той отново заговоря и в гласа му този път се промъкнаха нотки, от които ми се сви сърцето:

— Тони, слизай, моето момче! Хайде, ще ти дам мастика. И ако искаш, даже коктейл. Ще ти го приготви чичо Габи, нали знаеш какви хубави коктейли прави той? Хайде, слизай, слизай, че на бай ти Шими му е много мъчно, като те гледа така горе; и на мама също й е много мъч…

При последните думи момчето ревна по-силно. Бай Шими пак млъкна и безпомощно се огледа наоколо. Дълги секунди преминаха в колебливо изчакване. После видях как Фернандес предава камерата на своя асистент и взема мегафона от бай Шими. Той пристъпи напред и вдигна фунията пред устата си:

— Ало, Тони! — завика той с приятния си южен тенор: — Ти мой приятел, амиго, ком хир, има камера, охохо! А? Хайде-хайде, Тони! Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!

И зарида с театрална сърцераздирателност и това можеше да е много смешно, но никой не се засмя и още по-малко Тони, който не реагираше.

Отново настъпи тишина.

— Мама! — заповяда мистър Холивуд.

Фернандес едва не пъхна мегафона в устата на селянката.

— Говори му! — прошепна й бай Шими. — Хайде, кажи му нещо мило, майка си му най-после.

Жената дълго мълча. Всички напрегнато чакаха какво мило ще каже тя. Стори ми се, че и щурците даже млъкват, за да се ослушат в думите на майката. А тя само изрече бавно, тихо, през зъби със своя грубоват селски глас:

— Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите!

Заплахата даде обратен резултат. Горе Тони запищя и замаха ръце и над смълчаното множество се разнесоха неразбрани звуци, сред които мажеше да се отдели само едно „Нее!“. Уплашени, щурците също ожесточено писнаха.

Под напора на един едва осъзнат порив аз грубо изтръгнах мегафона от ръцете на жената, приближих се до Режисьора:

— Може ли аз?

— Йес.

Вярвах, че имам начин да сваля Тони, да го привлека долу.

Вдигнах мегафона, заговорих тихо, исках гласът ми да звучи интимно, но удесеторен от апарата и утроен от ехото, той загърмя кухо и патетично:

— Тони! Тук е Ник, помниш ли ме? Онзи, дето рисува картинки. Слез, имам чудесни картинки. Много. И в къщи, и тука, картинки колкото си щеш. Ето виж! — Извадих някакъв лист от джоба си и го размахах пред прожектора. — Много хубави картинки. И цветни моливи имам, и бои, и четки, каквото искаш. Ако слезеш, ще ти ги подаря и ще ти дам листове сам да си рисуваш. Хайде, ела, ще рисуваме заедно…

И в този миг стана нещо съвсем неочаквано. Тони закрещя и това беше отново същото „Нее!“, което беше отправил към майка си, сетне пак зарева и това беше „На! На!“, и замахна с ръка и метна онова, което държеше. И в светлината на прожекторите от скалата полетяха птици…

Не!… Пеперуди.

Не!… Хартийки.

Хартийки… Те се носеха плавно от топлия вятър над нас, вляво, вдясно, падаха върху издатините на зъбера, търкулваха се леко по тях, носеха се във въздуха като огромни разноцветни снежинки, докато най-после кацнаха на земята, върху главите, върху апаратите, върху загретите прожектори.

Грабнах една — знаех вече какво ще видя, — погледнах: долари.

А горе той хвърляше още и още, вадеше снопчета от джобовете си, хвърляше и ревеше с женствения си глас:

— На̀а! На̀а!

И повтаряше благородния жест на Орлово око, хвърлящ с великолепно презрение парите в лицето на Сантяго Бим.

Затрещя гръмотевица.

Една. Тя се блъсна в околните скали, върна се утроена и разтърси из основи малкия, затворен сред ридовете свят. Каменната светкавица обаче не оживя, не се заби в земята, не я превърна в пепел, но точно над главата на Тони нещо пръсна.

Последва втори гръм. И трети. И четвърти. И втори път, и трети път, и четвърти път около Тони заподскачаха фонтанчета каменен прах.

Бяха изстрели и идваха откъм селото — толкова можех да съобразя, — но нямах сили да се откъсна от картината на обстрелвания Тони и да предприема нещо.

Отначало Тони стоеше вцепенен като статуя на ужаса. При последния гръм обаче той болезнено извика, олюля се, размаха безпомощно ръце и полетя надолу подир банкнотите. Два-три метра той пада свободно като чучело, над него се развяваха полите на дългото му палто, после се строполи върху първия ръб на зигзага, търкаля се още няколко метра и спря, закачен за някаква каменна издатина, с провиснали надолу ръце, крака и глава.

Изстрелите заглъхнаха. Млъкна и Тони. Не млъкнаха щурците.

Цялата сцена се разигра толкова внезапно и бързо, че в течение на много секунди хората стояха като парализирани. Пръв се съвзех аз — или поне тъй си мислех тогава, — обърнах се: назад бе само непрогледен мрак, сгъстен още повече от светлинната завеса на прожекторите. Хукнах към тъмнината, бъркайки в задния джоб.

Наблизо заръмжа автомобилен мотор. Успях да зърна червените светлинки на една кола, която се отдалечаваше от уличката на Дивия запад към близкото шосе. Стрелях. Ниско, в гумите. Колата не спря. Зад нея се мярна някакъв силует и изчезна. Тичах с всички сили, стрелях пак. Колата стъпи на асфалта, светлините й се загубиха зад тъмния масив на канарите.

Да взема друга кола бе късно — всички бяха под скалата при Тони. Втурнах се в училището. Блъснах първата врата, която ми се изпречи: телефонът беше на масата. Обади се сънен глас от селсъвета.

— Тук милицията! — изревах. — Дайте ми веднага Варна, управлението на МВР.

Само след десет секунди чух познатия глас на Данкин.

— Данкин! — закрещях аз без нужда. — Тук Карлов. От село Захариево към Златните пясъци се движи кола със софийски номер 89–85, по всяка вероятност на кинематографията. Да се спре на всяка цена.

— Какво се е случило? — флегматично попита Данкин.

— Стрелба по Тони, ти не го познаваш, може би е убит. Ще ти обясня по-късно. Прати хора и тук, в Захариево. Прати пожарната команда или алпинисти с въжета, стълби и прочие, може би още живее, виси на скалите. Но, за бога, бързо!

— Приех съобщението — каза Данкин.

Изтичах към скалата.

И се сблъсках с паниката.

Тя заливаше прожекторите, колите, апаратите, кабелите, като лавина се търкаляше към индианския лагер, към селските къщи. Жени и деца пищяха, блъскаха се, бягаха към площада, като поваляха декорациите и помитаха вигвамите. Мъже от продукцията се суетяха наоколо, уж да търсят нападателя, други събираха банкноти от земята, ругаеха, викаха и още повече засилваха безредието. Бай Шими също крещеше, махаше ръце и се опитваше да отклони тълпата от апаратите.

Хладнокръвие като че запазиха само Режисьора, който продължаваше да наблюдава увисналото над пропастта тяло на Тони, и асистент-операторът, който невъзмутимо снимаше всичко, което се изпречваше пред камерата му: Тони и скалата, Режисьора и паниката, мене и повалените декори…

Мозъкът ми автоматично отбеляза, че Фернандес го няма.

Нямаше я и майката на Тони.

А суматохата ставаше все по-голяма и обхващаше вече и киноработниците. Някой блъсна прожектор, стъклото се пръсна с гръм, в мрака изхвърчаха искри. Надигна се писък, залаяха кучета, от оборите замучаха крави и телета, заквичаха прасета: селото безумствуваше.

И внезапно в лудостта се вклини гласът на мистър Холивуд, последван от гласа на преводача, и двата гърмящи през мегафона:

— Тишина! Тишина! Всички от филма да останат по местата си, тук около мен! Внимание! Всички тук! Незабавно! И слушай заповедите ми!

Спокойният и безапелационен тон подействува, треската спадна, бъркотията попремина, постепенно настъпи тишина, й в нея неочаквано чухме щурците и с тях — стенания.

— Жив е! — извика Шими радостно. — Жив е Тони! — извика той пак. — Тони!

— Тишина! — прекъсна го рязко Режисьора. — Искам пълна тишина. Не бива да мърда, помръдне ли, ще падне.

Шими уплашено се сви, без да отклони поглед от скалата: Айнщайновата му коса изглеждаше сребърна в светлината на прожекторите, устните под дебелите мустаци потръпваха, изричащи мълчаливо предназначени за Тони думи. Действително един вик, едно по-рязко движение и момчето можеше да се откачи от случайно задържалата го издатина и да полети надолу и тогава нищо вече нямаше да го спре и това щеше да бъде краят.

А Тони продължаваше да скимти и аз виждах лицето му, кръвта, която се стичаше от разбитото чело, ръцете, които се олюляваха под гърдите, а прашните мокасини на неподвижните крака.

— Ричард, Любомир! — извика Режисьора. — Къде сте?

— Тук. — Двамата изникнаха от мрака, красиви и елегантни в тъмните си вечерни костюми и бели ризи.

— Качвайте се!

— Йес, сър.

Ричард хвърли сакото си, Соколов също, като свали и вратовръзката и засука ръкави. Останаха по ризи и черни панталони с напъхани в лъскавите чорапи крачоли. Подадоха им гуменки, появиха се пики, въжета, клинове, чукчета, халки.

Наблюдавах тия приготовления, гледах висящия над бездната Тони, гледах и мистър Холивуд и въпреки растящото напрежение, което ме обземаше, не можех да не се възхитя от Режисьора. Не, това не бе заспалото над трапезата нищожество, нито възбуденият от наркозата старик около игралната маса, нито дори ловкият професионален актьор на снимачната площадка, не, това беше един хладнокръвен ръководител на хора, един голям режисьор, който умееше да владее своите изпълнители и да ги кара да вършат каквото пожелае. Без ЛСД. И си спомних ония думи на Мирски: „Свят широк, хора разни и конкретни — не бързай да лепиш етикети!“

Секундите минаваха, Тони продължаваше да виси горе и да пъшка, Любомир и Ричард се стягаха за качването. Очаквах всеки миг да се появят хората на Добрев — те нямаха повече от половин час път.

— Готови ли сте? — попита Режисьора.

— Йес, сър.

— Хайде, хайде!

Ричард Брук и Любомир Соколов се изправиха, с въжетата, чукчетата, клиновете и белите гуменки, и се лепнаха за скалата.

При първия още опит обаче се оказа, че изкачването няма да е лесно. Скалата долу образуваше една кухина, чийто свод се издигаше на седем-осем метра височина — това бе краят на зигзагообразната светкавица. За да я прехвърлят, бяха нужни високи стълби, каквито нямаше. Сред смълчаното множество, осветен от прожектори и фарове, Ричард метна въжето нагоре. То се завъртя сред каменните издатини и се плъзна обратно долу. Хвърли пак и пак, след това опита Соколов — напразно. А минутите минаваха… Чувствувах как ръцете ми започват да треперят, как по бузите ми се стича пот, как устните ми съхнат.

Мистър Холивуд махна с ръка и прекъсна безплодните опити на Соколов.

— Тревлинг — нареди той. — Дълъг. Бързо!

Появи се готова двойна релса за вагонетки, дълга десетина метра и пресечена от тънки дървени траверси. Бях виждал такива релси в училищния двор, не знаех за какво служат на кинематографистите, а и не се сещах какво смятат да правят сега с тях.

— Хайде-хайде! — заповяда пак Режисьора и двайсет чифта ръце вдигнаха релсите, други ги подпряха с греди и сред пъшкания и подвиквания наместиха горния им край над вдлъбнатината. При долния край докараха една дървена платформа с четири колелета — нещо като вагонетка без стени. След малко тя също щеше да бъде горе.

Пръв по широките траверси се покатери Ричард. Зад него, свързан за въжето му, тръгна Соколов. Релсите се олюляваха под тях, от скалата се ронеше пясък.

Стигнаха чупката над вдлъбнатината. Оттам започваше една почти отвесна стена. Без да се бави, Ричард се вкопчи за нея и запълзя… Зави ми се свят, възелът, проклетият възел, се стегна в гърлото ми. Затворих очи. Иначе трябваше да побягна. Или да повърна.

И само слушах. Слушах съскането на мощните прожектори, цвърченето на щурците, дишането на двамата при скалата, стенанията на Тони, бръмченето на камерата.

Откъм пътя забумтя мотор. Отворих очи: бе милиционерска камионетка. След нея се показа линейка. Двете коли спряха зад прожекторите, от тях изскочиха лекари, санитари, милиционери с алпинистки съоръжения и накрая — капитан Добрев. Отново залаяха кучетата, жално заквичаха прасета, закудкудякаха кокошки. Щурците пощуряха окончателно.

— Тишина! — провикна се гневно Режисьора.

Но бе късно — горе Тони се раздвижи и отвори очи. Погледна надолу — отначало замаян, но съзря милиционерските униформи и по лицето му премина ужас. Той писна:

— Ааа!

Страшният крясък се разнесе над скалите:

— Ааа!

— Тони! — извика бай Шими. — Тони, не мърдай!

— Ааа! — крещеше Тони и ехото връщаше: — Аааа… Ааа… Аа…!

Тогава стана следното: Режисьора изтръгна мегафона от бай Шими и го тикна в ръцете на Дафна Флеминг, която бе впила очи в увисналия на скалата човек.

— Дафна, зинг! — каза той. — Пей!

Тя свали поглед от Тони и удивено изгледа Режисьора.

— Пей! — повтори той.

Тя уплашено поклати глава:

— Не…

— Пей, Дафна! — изрече пак мистър Холивуд и този път това не беше нито молба, нито заповед, а заплаха.

И тя отстъпи. Кимна, вдигна мегафона и запя.

Запя: „Puppy love is the most beautiful love“.

Онази евтино-игрива и сладникава песничка за най-прекрасната първа любов, песничката, която тя си тананикаше в хотела, която репетираше в читалището, която не можеше да изпълни както трябва, но която така покоряваше Тони.

Да, зная, песента беше лоша и гласът беше лош, и Дафна не достигаше до височините, и даже на места звучеше фалшиво, но това беше най-потресаващата песен, която бях слушал през живота си.

Дафна изтръгваше звуците от дълбините на своето същество и всички слушахме очаровани и не смеехме да дишаме дори, и изведнъж закротува горе и Тони, прикован към скалата от този глас, тази песен, тази жена.

След първия куплет Дафна млъкна.

— Още! — прошепна Режисьора.

Тя подхвана втория куплет, после третия, а през това време Ричард и Соколов пълзяха и вече прехвърляха третата чупка на каменната светкавица и се приближаваха до неподвижния и захласнат от силата на песента нещастен малък изрод, наречен Тони.

Аз пък се чувствувах негоден за нищо, излишен. И не смеех дори да гледам нагоре, за да не побягна и не повърна.

И както стоях със спуснати клепачи, бях обзет от чувството, че всичко това наоколо не е реално, че то е само един нелеп сън и че когато отворя очи, тази скала, момчето горе, жената, която пее този сантиментален шлагер за пупи, ще се разсеят и аз ще се намеря в леглото си с натежала глава, като след пиянство.

Но внезапно песента на Дафна бе покрита от една стогласна въздишка на облекчение и аз се върнах към действителността. Отворих очи: Ричард беше стигнал до Тони и вече го държеше през кръста, а малко по-надолу Соколов забиваше клин в скалата. Дафна прекъсна песента и сега в тишината се чуваха само ударите на чука по стоманения клин.

До мен някой се отдръпна назад: беше Дафна. Бягаше.

Но аз не исках да бягам, не, нито да повърна. Длъжен бях да гледам. Захапах език до кръв и отново вдигнах очи.

Ричард бе привързал Тони около кръста и заедно с него бавно се спускаше надолу, увиснал на въжето, което Соколов дърпаше в мускулестите си ръце.

Сега, като си спомням това главоломно спускане на тримата по стръмната стена на черния рид, отново имам усещането, че то не е било никога, че то е само един от моите проклети сънища, но с други участници и в друг свят.

Чувах диханието на тълпата, бръмченето на камерата, мърморенето на бай Шими, който като че диктуваше играта. От челото ми се стичаше пот, но аз не усещах нищо, не усещах дори, че от захапания ми език се просмуква кръв.

Най-после Ричард стъпи на тераската над вдлъбнатината. А там ги чакаше вече платформата, онази, която нарекоха фартова количка. Положиха Тони върху нея и с помощта на въжета бавно я плъзнаха по релсите надолу.

След минута линейката летеше към Варна.

Горе вече нямаше нищо. Останал бе само един черен рид, огрян от осемстотин киловата осветление.

В подножието на скалата Ричард Брук и Любомир Соколов, изподрани, изпотени, мръсни, позираха на асистент-оператора, който им взимаше близки планове. Ричард набързо си пооправи косата и обърса потта от челото си. Соколов го гледаше под вежди и се подхилкваше.

— Стоп! — извика през мегафона мистър Холивуд.

Камерата млъкна.

— Гаси!

Прожекторите престанаха да съскат, фаровете се стопиха. Настъпи такъв непроницаем мрак, че една дълга минута не виждах пред себе си нищо.

— Прибирай! — дойде пак гласът на Режисьора.

А сега вече киномеханизмът заскърца: осветители, техници, шофьори, гардеробиери, звукооператори, асистенти, актьори, статисти — всички тия мили хора мързеливо задигаха апарати, прожектори и кабели и ругаеха този негодник Тони, който ги е вдигнал посред нощ… Ама хайде, от нас да мине! Само че кой ли е стрелял, а?

До мен изникна капитан Добрев.

— Е? — попитах нетърпеливо.

— Кола 89–85 — каза той — е открита на петстотин метра оттук на шосето зад скалите, точно на единайсетия километър, килната в канавката, с пробита от куршум гума. В нея е намерена една стара селянка с разбита глава и в безсъзнание.

— Тя е майката на Тони — казах и не знам защо, бях уверен, че е тя и никой друг. — Още?

— Още… Водачът на колата е изчезнал.

— Трябва да търсим, няма да е далече.

— А по моему той си пие коняка в някой от баровете на Златните пясъци. Край кола 89–85 има следи на много други коли, които са пътували по посока на Златните пясъци. Трудно е, особено сега, през нощта, да установим какви са.

— Добрев — казах, — издай заповед за арестуването на Габриел Фернандес, оператор в продукция „Свирачът по скалите“.

— Имаш ли достатъчно основания за това?

— Имам сто основания.

— Знаеш ли приказката за бързата кучка, дето ги родила слепи?

— Слушай, Добрев, върви по дяволите с твоята кучка чак на Филипините! Арестувай Габриел Фернандес. Той е съучастник на фалшификатора и е извършил опит за убийство на Тони и на неговата майка.

— А къде е този твой Фернандес?

— Не зная, но сигурно не пие коняк в баровете на Златните пясъци. По-скоро ще е на варненското летище или на пристанището. Но преди малко беше тук, точно преди да се стреля, след това изчезна. Тогава изчезна и майката на Тони. Видях това.

— Тъй — рече Добрев. — А щом знаеш кой е съучастникът на фалшификатора, навярно знаеш вече и кой е самият фалшификатор?

Не обърнах внимание на иронията: мислех за друго. Погледнах към каменното бърдо. Сега то се очертаваше мрачно и сурово като замръзнала черна светкавица, осветена от призрачния поток на пълнолунието. Опитах се да позная къде стоеше преди малко той — не можах.

— Фалшификаторът ли? — казах. — Да, зная кой е.

— Тъй ли?

— Да — казах.

— И кой, с твое разрешение, е той?

— Тони.

— Кой, този селски идиот, дето го изнесоха на носилката?

— Да.

— Ти си луд.

— Сигурно — казах. — Сигурно съм луд. Не съм спал три денонощия, през това време съм почивал само три часа и ми избиха един зъб, и момичето си щях да загубя, и нервите ми не са в ред, и главата ми не е в ред, и скоро ще отида да се лекувам на четвъртия километър, но зная твърдо едно: фалшификаторът е Тони. Ако не е той, аз завинаги напускам работата си и ставам продавач на краставици в „Плод-зеленчук“.

— Даа — въздъхна съчувствено Добрев, — имах аз един приятел, иначе кадърен и добър, но той прекалено много четеше фантастична литература и веднъж…

В този момент покрай нас мина някакво старче. То едва-едва се тътреше, внимателно подкрепяно от Кети Браун. Беше великият режисьор мистър Холивуд.

— Капитане — казах, — откарай ме в болницата. Искам да видя Тони.

Наведох се и прибрах няколко стъпкани доларови банкноти.

Бяха все десетачки.