Фалшификаторът от черния кос

1. Вместо отпуск

Сега, като анализирам сериите от грешки, които извърших през ония няколко денонощия, виждам, че в тях имаше някаква вътрешна целенасоченост, бих казал закономерност, обусловена както от моята неопитност и наивност, така и преди всичко от обстановката. И ако те доведоха до гибелта на Лорда, в същото време те откриха няколкото криволичещи пътеки към истината. Зная, не нося пряка вина за смъртта му, но фалшификаторът от Донерхаузен ще тежи на съвестта ми до моя последен дъх. И до последния си дъх аз ще държа върху писалището си една цигарена кутия „Кент“ с малка червенозеленикава рисунка на едната й страна…

Скоро след заключението на лабораторията, че банкнотата на Лорда е подправена, аз се втурнах при Мирски и тържествуващ поднесох новината, размахвайки хартийката над главата си.

— Не може да бъде — изрече той глухо и внезапно се обля в пот. Виждах как рухва едно доверие. — Не може да бъде…

Взе банкнотата, започна да я опипва, начупва, оглежда отвсякъде, но явно мислеше за друго: може би за лагера, за есесовците, за изрязаната кожа от гърба, за едно обещание…

— Но тази все пак е друга — забеляза той тихо, търсейки да се закачи за нещо. — Не е от ония.

— Какво значение има това? Нали е фалшива! — виках възбудено аз. — При това не е по-малко майсторски направена от другите. Дори много по-добре.

— Има значение, има… — продължаваше той с мъчителна неувереност.

Тогава казах сдържано служебно:

— Моля за разрешение за арест.

Той вдигна глава, изгледа ме учудено, като че едва сега ме забелязваше.

— Арест — прошепна той. — А къде ще го намериш?

— Ще го намеря! България ще разровя, но ще го намеря. Преди двайсетина минути е пристигнал във Варна с ИЛ-18. Обзалагам се, че е отишъл да предупреди хората си, може би този Голдсмит. Ще алармираме гарите, летищата, пристанищата, всички изходни пунктове, всички хотели, къмпинги. Той не е човек, който минава незабелязано.

— И какво ще правиш, когато го арестуваш?

— Ще го накарам да проговори.

Мирски въздъхна и поклати глава като пред чудновато явление:

— Ех, Николай, прав е Лорда: много има още да се учиш. Него, моето момче, есесовците не можаха да пречупят, конкретна дума не им каза, когато избягах, а сега ти… Няма защо да бързаш с повторното му арестуване. Ако в твоята хипотеза има зрънце истина и ако го откриеш, тръгни по петите му, може да те отведе до нещо, кой знае… — И повтори: — Кой знае…

— И все пак полезно ще е да имам заповедта в джоба си.

— Както искаш — каза той без желание, — и без това трябва да уведомя прокуратурата. — И какво смиташ да предприемеш?

— Да замина веднага за Златните пясъци. Като летуващ художник или нещо такова. А там ще поискам помощ от капитан Добрев.

— Не възразявам. — Той помълча и каза: — Николай, искам да ти дам един бащински съвет. Той не е чак толкова оригинален, но е полезен: повече мисли и по-малко действувай. Мисли ДАЖЕ когато не е нужно, действувай САМО когато е нужно.

— Ще се старая, другарю Мирски. Хм… другарю Мирски, имам още една молба към вас.

— Казвай!

Поколебах се секунда: страхувах се да не схване искането ми превратно:

— Моля… бих искал… такова… — замънках аз, — да взема със себе си… хм… моята годеница. Знаете я, Елина…

— Аха, онази с очи на кошута?

— Същата — казах, поразен от точната характеристика, която даде на Елините очи. — Предполагам, че ще имаме работа с чужденци, с този Робинзон, а пък тя знае английски, догодина завършва английска филология… Освен това и ще бъде подходяща за…

— За маскировка, нали? — Мирски се развесели. — Дадено! Нали ти обещах да не се бъркам в работите ти? Действувай, както намериш за добре. Само че я дръж по-далечко от нашите конкретни дела.

— То се знае — рекох и си помислих за изгарящите от любопитство очи на кошута на кралица Елина.

— Е, бягай тогава! Желая ти успех.

Сбогувах се, съжалявайки малко, че го оставям тук в жегата, не подозирайки, че ще го срещна отново при трагични обстоятелства. Преди да изляза, той подхвърли жално-жално:

— Ама как така става, че през летния сезон всичките ми колеги се изхитрят да откриват престъпления на Златните пясъци? Ще взема и аз да си намеря един масов убиец на Слънчев бряг и ще го търсят три лета наред…

Петнайсет минути по-късно имах командировъчно в джоба си, трийсет минути след това — самолетните билети, а в единайсет нахълтах в квартирата на Ели:

— Стягай се! След час отлитаме за Варна.

Тя ме гледаше ужасена:

— Ник, какво става с тебе?

— Нищо — рекох, — заминаваме в отпуск. Защо?

Тя се приближи до мен, опипа лицето ми. Тогава се сетих, застанах пред огледалото. И видях един непознат мъж със смазана устна, насинена дясна буза, хлътнали от безсъние очи, мръсна четина по лицето, чорлава коса, черна дупка на мястото на десния горен резец, невъобразимо нечиста риза: избягал от Синг-синг гангстер, дори малко Белмондо, но още по-грозен. Единственото, което оставаше от стария Ник, бяха вдигнатите дъги на веждите и оптимистично обърнатите запетайки на устните, нещо, което не може да се заличи, дори да му одерат кожата.

Бях доволен от себе си.

— Мдаа… — казах дълбокомислено. — Но ще се оправим.

— Той ли те нарисува така? — прошепна Ели.

Не отговорих и това превърна израза на ужас по лицето й във възторг. Сега вече бях герой.

— Много ли бой имаше? — попита тя.

— Горе-долу.

— Еха! А преследване с коли?

— Е, чак пък толкоз…

— Защо не бях и аз! Хонконгец ли беше?

— Не. И нямаше дори дръпнати очи.

— Е, нищо — прости ми тя великодушно. — Пипна ли го?

— Почти — рекох доста неопределено.

— А премията?

— Ти пък много бързаш. Като се върнем. А сега стягай куфарите.

— Готов е. Още от завчера.

Разбира се. Не познавах жените.

— Но я ми кажи ти — попита тя изведнъж, — защо ще летим за Варна? Нали отиваме в Созопол?

— Не — рекох, — във Варна. На Златните пясъци. В шикозни хотели при американците и шведите, в барове и тайнствени нощни заведения, ще се пързаляме с водни ски, ще се возим в черни ролс-ройси, ще пием скоч-уиски, ще пушим тютюн Халф-Халф, ще харчим долари, ще играем на бакара, ще се запознаваме с разни симпатични хора с надупчени от шарка лица, наречени Хък, О’Хара, Сандерс, ще…

Блестящите й черни очи ме гледаха с майчино съжаление. Тя нежно ме помилва по ударената буза:

— Мили — попита тя, — много ли те би онзи по главата?

Грабнах брутално ръцете и, извих ги назад и какъвто бях мъжествено мръсен и грозен като киноартист, свирепо я нацелувах.

… Едва хванахме самолета. В багажа си носех платна, бои, статив, шнорхел и харпун. Бях успял дори да се обръсна и изкъпя. Зъба обаче го нямаше.

Завинаги.

2. Капитан Добрев, Веселин и хотел „Рубин“

Пристигнахме във Варна по пладне. В този час на деня градът приличаше на Вавилон по бикини. Тълпи полуголи мъже и жени прииждаха от плажовете и заливаха булевардите, гризейки варени царевици и праскови. Над площадите и улиците заедно с многоезичието тежеше упойващ аромат на кебапчета. И всички излагаха на показ прекрасен шоколадов загар или най-малкото кървавочервена кожа, която безпогрешно издаваше чехите — жертва на осемчасовото слънце. Каквито си бяхме бледи и облечени, Ели и аз приличахме на току-що избягали от манастир бедни послушници. Почувствувах категорична нужда да хвърля всичко от себе си… Преди това обаче трябваше да свърша някоя и друга работа. Оставих Ели в Морската градина и отидох в управлението.

В целия долен етаж на овехтялата сива сграда имаше само трима души: часовият при входа, който поглъщаше с жадни очи припкащите наоколо снажни полякини; дежурният, който дремеше над телефоните, и капитан Добрев, който се движеше безспир в кабинета си и се наливаше с кока-кола.

— Ама ти знаеш ли, че нашата кока-кола е недобра от американската? — попита ме той без всякакво предисловие, сякаш се бяхме разделили с него преди минута.

— Не — казах, — не знам.

— А защо, знаеш ли?

— Не — казах, — и това не знам.

— То е, защото се прави с горнобанска минерална вода, а янките си нямат такава вода и вчера натоварихме цял кораб за Италия.

— Да я пият със здраве — рекох. — Извинявай, капитане, ама много бързам. Имам нужда от съдействие.

— Сядай, сядай! — потупа ме той енергично по рамото. — И много не бързай! Нали знаеш какви ги ражда бързата кучка? На, пий!

Трябваше да седна, трябваше да изпразня една бутилка и да го уверя, че наистина нашата кока-кола е по-добра от американската, макар че някога през живота си не съм и помирисвал американска.

А през това време капитан Добрев продължаваше да се движи. Той се движеше непрекъснато — едно неуморимо човешко перпетуум-мобиле, закръглено, червендалесто, къдраво и приказливо. Докато пиех, той успя да ми разкаже за пенсионирането на някой си контраадмирал от флота, за махараджата, който пристигнал с шестнадесетте си жени и заел цял хотел на Златните пясъци, и за киноартистката Дафна Флеминг, която играела в един български филм и която имала ей такъв бюст, резултат, между нас казано, на парафинени инжекции. Ама много е хубава, ей!

Издебнах една пауза и се втурнах в нея:

— Добрев — изстрелях аз, без да му дам възможност да се съвземе, — идвам във връзка с една важна задача. Трябва ми помощ. На първо време е нужно да ме настаниш на Златните пясъци, по възможност в хотел „Рубин“, след това да поставиш на мое разположение кола, двама-трима човека, знаещи чужди езици, и да организираме търсенето на едно лице…

— Знаех си, знаех си! — прекъсна ме той неудържимо с отчаяни викове, като продължи своя крос из стаята. — За какво друго ще дойдат от София при мене? Дай хотел, дай кола, дай хора! Аз да не съм Балкантурист? Или Форд? Нищо нямам, честно слово. Нито една стая, нито една кола, нито един човек, нищо. Всичко е в разход. Под краката ми гори, драги. Оттук до Златните пясъци, на площ от четирийсет квадратни километра са се концентрирали всички крадци, мошеници, джебчии, хулигани и уличници на страната и кой ще се грижи за тях? Само капитан Добрев с шепа съсипани от работа хора и няколко разнебитени коли. А ти — дай кола, дай хора!

Сега пък аз го прекъснах безапелационно и успях да му съобщя и нещо друго, което го поукроти. Обади се той тогава в хотел „Рубин“ и изтръгна две стаи, обеща ми за в „краен случай“ един човек, но за кола не искаше и да чуе. Що се отнася до търсенето на Лорда, тук той изведнъж прояви висока политическа съзнателност:

— Ама ти знаеш ли какво означава да спираме и проверяваме всички гости? Ще се надигне такъв вой, че чак на Филипините ще се чуе: желязна завеса, червена диктатура, полиция с нож между зъбите, намеса в личния живот на свещения индивид и така нататък, и така нататък… И тогава ще извикат капитан Добрев на едно място и такъв калай ще му теглят, дето излага туризма, дето е паспорт на мира, че дим ще се дига. Не, драги, не!

— Но аз съвсем не настоявам да спираш гостите. Обратно, нека всичко стане колкото се може по-дискретно. Желая само да ми помогнеш да открия следите на Лорда, това няма да е трудно, и да бъда държан в течение на неговите придвижвания.

— Е, добре, така може! — съгласи се той снизходително.

В знак на приятелство той ме накара да изпия още една кока-кола и ме пусна да си вървя, но не преди да ми разкаже как върви мутирането на неговия син.

В ателието на Веселин отидохме с Елина, ако ателие може да се нарече дървената барачка, пълна със завършени и незавършени скулптурни фигури и композиции, купища мокра глина, торби гипс, локви вода и някакви смущаващи подсъзнанието ми сюрреалистични конструкции от метал.

Веселин беше там и играеше шах с приятеля си Панчо, известен вече в страната художник. Те ми спомниха първата година в академията, провала ми на изпитите, прехвърлянето в юридическия факултет — с една дума, моята пропаднала мечта. Сега обаче нямах време за въздишки и направо поисках от Веселин неговия москвич. „Само за няколко дни“ — казах многозначително, като още по-многозначително пуфнах с лулата. Това заедно с избития зъб и внушителната синина под брадата подействува: Веселин ме взе най-малко за Джеймс Бонд, ако не дори за Авакум Захов. Даде ми колата и в замяна на това усърдно започна да се занася с Елина, но аз бързо сложих край на неговите аспирации, като измъкнах кралицата навън.

Пред хотел „Рубин“ пристигнахме в четири часа следобед, доста мизерни в нашия ощърбен москвич, модел 1959, който веднага се загуби сред блестящите ситроени, шевролети и мерцедеси, както и сред едно стадо автобуси, тонвагени и камионетки с грамадни надписи по каросериите:

Никога дотогава не бях влизал в такъв хотел. Бях на 26 години. Гимназия изкарах в родния си провинциален градец, след това пет години следвах в София с неизбежните мензи, тавански стаички, колети от мама и всичко останало, което предопределя студентската стипендия, а откакто работех в отдела, дейността ми се въртеше главно из софийските аперитиви, заложни къщи и най-вече във второстепенните хотели около улица Сердика. Чудно ли е тогава, че когато влязох в огромния хол, потънал в мека светлина, мека мебел и меки портиерски физиономии, аз бях обзет от онова проклето стеснение, което те кара да буташ и трошиш вази?

Затова пък Ели веднага се почувствува като риба във вода, макар че и тя стъпваше за първи път в такова заведение. Крачеше царствено по дебелия килим, с кралско движение си даде куфара на портиера и като кралица огледа другите блестящи жени наоколо, които в сравнение с нея ми изглеждаха като скромни дами от нейната свита. И отново си помислих, че не познавам жените.

Последното се потвърди само десетина минути по-късно. Бяхме настанени в две съседни стаи на седмия етаж с разкошен изглед към морето. Точно под нас се бе простряла златната лента на плажа, осеяна с пъстри чадъри, безброй кафяви голи тела и шарени хавлии, които я превръщаха в гигантски гоблен на Люрса, опасващ този бряг на Черно море чак до Варна и Балчик. За съжаление по известни вече причини аз не можех да се наслаждавам на тази картина. И вече се преобличах, когато в стаята ми се втурна Елина с пламнало лице:

— Той е тук!

— Кой? — уплаших се не на шега аз.

— Ричард Брук.

— Нима?

— Да!

— Кой е той?

— Ама не го ли знаеш? Киноартистът. От Холивуд. Снима се тук в един каубойски филм. Боже, какъв е бог! Живее близо до моята стая. Искаш ли да видиш вратата му?

Обичах Ели и съответно я ревнувах, но нейните периодични увлечения по филмовите звезди не ме вълнуваха. Сега обаче почувствувах леко бодване в сърцето: този път звездата не беше на екрана, а тук, на седмия етаж, в съседство с нас.

— Не — рекох, — благодаря — рекох, — не ме интересуват чужди врати.

Тя си излезе сърдита, с не много високо мнение за моите културни интереси. Аз пък слязох в хола по шорти, фланелка и блок за рисуване под ръка.

Хотелът се оказа зает почти изключително от американци и канадци. Два етажа се държаха от участници в американо-българската филмова продукция „Свирачът по скалите“, за която „Филмови новини“ се съсипваше да пише. Българите, както узнах по-късно, с изключение на главните актьори, не живееха тук, а в близкото село Захариево, където се снимаха, и сега в хола, излегнали се на креслата или накацали върху високите столчета пред бара, смучеха разхладителни напитки познати и в същото време непознати физиономии, видени някъде и някога с друго облекло, друг грим и в друга приказна обстановка — второстепенни актьорчета от Уфа, Чинечита и Холивуд.

Дафна Флеминг познах веднага — капитан Добрев ми я беше описал достатъчно подробно: красива, платиненоруса, с тънък кръст и свръхмощен бюст. Седеше мълчалива и самотна в ъгъла до прозореца и забила неподвижни сини очи в собственото си отражение на стъклото, пиеше от висока чаша жълтеникава течност с лед. Явно не беше в съвсем трезво състояние. И беше стара, много по-стара от екранния си образ.

Погледнах в таблото: № 742 — ключът на Робинзон Голдсмит беше тук. Настаних се близо до приемната, очаквайки човека, който щеше да го потърси, отворих блока и започнах да скицирам Дафна.

Но бях уморен, но светлината беше приятно мека, но навън морето приспивно шумолеше, но от високоговорителя идваха люлчини мелодии и аз задрямах.

3. Последна среща с Лорда

Един далечен женски глас любезно зовеше:

— Мистър Карлоу, on the telephone!

Отворих очи. Няколко секунди не можах да съобразя, че мистър Карлоу съм аз. Сетих се едва при второто повикване и скочих към кабината: беше капитан Добрев.

— Николай, здрасти! — дойде отсреща неговият бодър глас. — Настани ли се? Хубав хотел, нали? Търсих те в стаята, нямаше те. Видя ли Дафна Флеминг? Онази де, артистката! Бива си я, а? Много здраве от жена ми, кани те утре на риба. Имам и две бутилки евксиноградско…

— Капитане — казах, — нещо ново?

— Да, бе, за малко да забравя: открихме твоя човек.

Познавах си аз Добрев: бъбрив и уж развейпрах, но пипаше бързо и здраво.

— Къде?

— Ако още не е мръднал, в момента си пие ракията в бар „Гемията“ с един дебел мъж по къси панталонки и синя копринена риза. Май че си говорят на английски.

— Капитане, тенкю вери мач, бягам.

— Да не забравиш рибата, хей, че жената ще ме разкатае.

Хукнах към „Гемията“. Не беше далече. Пенсионираното дървено корабче, изкарало години по моретата, сега добросъвестно доизживяваше старините си като кръчма за чест и слава на Балкантурист. Килнато леко край брега, то приютяваше прохладна сянка, тръпчиво вино и келнери в пиратски доспехи.

Съзрях Лорда веднага: седеше на табуретката пред бъчвата-маса, както винаги леко изпъчен в своя лъскав сив костюм, и обясняваше нещо на дебелия мъж по къси панталони и синя копринена риза. Бяха съвсем сами — по тоя час хората спяха или бяха на плажа. Не ме забелязаха. Аз гледах от палубата през трапа на стълбичката и можех да ги наблюдавам спокойно, макар че не чувах нито думица от техния разговор.

Дебелият с късите панталони беше евреин — в това нямаше никакво съмнение, — типичен американски евреин и още по-типичен банкер. Много едър, с гърди и плещи на борец, силен врат, голяма пооплешивяла глава, извит нос, отпусната дебела долна устна и безкрайно уморен, по библейски меланхоличен и умен поглед: навярно Робинзон Голдсмит. От време на време боботещият му бас достигаше до мен, но той повече слушаше, кимаше, пушеше дебела пура и изпразваше чашка след чашка ракия.

Лорда, с пластирче под окото, изглеждаше загрижен и много изнурен. Дори мъжествената бръчка на бузата не можеше да смекчи израза на объркване, който се беше отпечатал върху лицето му през тия часове. Говореше тихо, но възбудено, тънките му, дълги пръсти нервно барабаняха по бъчвата. По едно време той се огледа наоколо, увери се, че са сами, бръкна в джоба и извади някакво зеленикаво листче.

— Няма ли да влезете? — чух глас зад себе си.

Обърнах се — беше един от пиратите с бяла кърпа в ръка. И тъй като не отговорих веднага, той премина на някакъв език, който при повече въображение можеше да се вземе за френски и от който разбрах, че съм канен вътре, защото вътре има „тре бон вино“.

— Ще остана тук — казах на чист български.

— Аа, другарче, тука не може. Или вътре, или вън. Хайде, чупка!

Да вляза, беше безсмислено, а пък не носех картата си, за да респектирам този ревностен служител на Лукул. „Чупих“ се.

Седнах недалеч на една скамейка, загледан във външната стълба на гемията, и скърцах със зъби, и си представих как Лорда показва моята фалшива стотачка B 28.333 и предупреждава дебелия Робинзон да се изпарява от България и по възможност да помогне и на него, Лорда, да се „чупи“ оттук, защото иначе го чакат още няколко години prison3.

Чаках повече от час. По алеите към морето запъплиха ята летовнички в безумно къси хавлийки, които отвличаха вниманието ми от гемията и дълга…

Двамата се спуснаха по стълбичката — стъпалата скърцаха под обемистото туловище на Робинзон Голдсмит — и тръгнаха към централната алея. Лорда разсеяно се огледа наоколо, но не ме забеляза — бях зад павилиона за цветя. Аз пък го наблюдавах внимателно — прав, висок, изпъчен, с гръцки профил и благородна осанка: не знаех, че го виждам жив за последен път.

Те стигнаха до паркинга пред хотела и докато се опомня, влязоха в една кола и се понесоха по посока на Варна. Беше виолетов мерцедес 220 с номер 61–07.

Напуши ме смях: сега оставаше само да седна във Веселиновия москвич и се спусна подир тях и също като в любимите филми на Ели да ги преследвам по крайбрежния път до вилата със спуснатите завеси, където ще заваря американци по тиранти и пищови под мишница. Направих друго: телефонирах на Добрев.

— По посока на Варна ли каза? Не бой се, няма къде да се изплъзнат — успокои ме капитанът. Виждах го как снове напред-назад със слушалка в ръка. — Значи потръгна, а? — попита той и до мен почти осезателно достигаше страстното му желание да си побъбрим.

— Горе-долу.

— Знаеш ли, завчера пипнахме един западногерманец, който се опитваше да измъкне една източногерманка с фалшив паспорт, но ние…

В хола нахлу шумна тълпа. Не бяха летовници. През прозорчето на телефонната кабина виждах уморените им лица и прашното им живописно работно облекло, тъй характерно за кинематографистите от цял свят: навити над коленете тесни джинси, кадифени якета, широкополи мексикански или каубойски шапки, целулоидни козирки над очите.

И докато капитан Добрев ми разказваше историята с фалшивия паспорт, аз разглеждах новодошлите. Сред тях изпъкваше един стар и съсухрен като мумия мъж с висящ на гърдите визьор. Познах в него Режисьора, известен на времето си с няколко хубави уестърни постановчик, един от основателите на Холивуд, наречен в чест на филмовата столица мистър Холивуд. Списанията често печатаха неговия портрет, но образът му на аскет някак си не се връзваше с бодрите и жизнерадостни филми, които правеше. Много остарял, сега той снимаше второстепенни филмчета на Балканите.

Добрев още бърбореше. Прекъснах го:

— Капитане, бързам. Ако има нещо, звънни!

— О кей!

Врявата в хола растеше. Американците безцеремонно преместваха креслата към масичките, разхвърляха се, сядаха на стълбището, покрай прозорците, на пода, поръчваха си огромни количества разхладителни.

Един особено креслив млад мургав мъж с черни очи, тънки южняшки мустачки и с нещо като тъмен монокъл в джобчето на ризата нареди пред себе си цяла батарея бутилки и с професионална вещина забърка коктейл. (Не знаех още, че това е прочутият оператор Габриел Фернандес.)

Потънал в едно кресло, мистър Холивуд мълчаливо сърбаше студено мляко.

В ъгъла Дафна Флеминг продължаваше безучастно да гледа себе си в стъклото, сякаш наоколо нямаше нищо.

Сред глъчта и припрения носов американски говор се извиси един висок женски гласец и нещо каза. Всички запротестираха и с неудоволствие взеха да вадят от джобовете си пари: бяха долари. Изправи се едно синеоко тънко женче с глуповато вирнато носле, същото, дето викаше, нито старо, нито младо, грабна една мексиканска шапка и започна да обикаля и да събира банкнотите. После отиде при бара и ги предаде на касиерката. Тази бързо и ловко ги преброи и ги пъхна в касата. Пиенето продължи. А в мозъка ми остана да блещука една червена лампичка.

Признавам — интересен беше за мен този филмов свят, за който бях само слушал или чел. Той беше един мит, с който мнозина от нас по-младите, да не говоря за Ели, дълго се подхранвахме. Сега обаче вместо далечни легендарни същества край мен седяха и пиеха оранжада и уиски съвсем обикновени хора от плът и кръв, доста мръсни, кресливи и дори малко миришещи на пот, на благословената човешка пот, която идва от тежък труд… И ги наблюдавах, и скицирах техните образи в блока, и чаках…

Добрев се обади едва към седем:

— Николай, виолетовият мерцедес 61–07 е пред хотел „Рубин“.

— Не!

— Да.

— Къде е бил?

— Стигнал до бензиностанцията при „Дружба“, взел бензин и след това дълго разкарвал моите момчета по околните пътища — изглежда, че твоят Лорд ги е забелязал.

— Някъде да се е отбивал?

— Нямам данни.

— И все пак?

— Казах ти — нямам данни. Възможно е да се е отбивал. Трудно е да се установи това по тоя час, движението по шосетата е адско. Момчетата ми едва се промъкват сред потоците коли.

Този малък пропуск на Добревите момчета предреши много от онова, което се случи по-нататък. Защото именно през този кратък час, докато те са преследвали мерцедеса, се случи онова нещо, което доведе до смъртта на Лорда. Но капитанът, разбира се, нямаше никаква вина за това.

— Слушай, Николай — извика той в слушалката, — аз си отивам. Ще ме замества лейтенант Данкин, знаеш го, нали, оня дългуч. Аз ще съм си в къщи, та ако имаш нужда от нещо…

— Добрев, вече имам нужда от помощник.

— Не по-рано от утре заран.

— Веднага, Добрев!

— Ама не съм ли ти разправял приказката за бързата кучка?

Взе да действува на нервите ми тази негова кучка. Хвърлих слушалката, излязох от кабината и сдържайки недоволството си, седнах пред прозореца до Дафна. Разтворих блока, погледнах навън: виолетовият мерцедес наистина беше там и предполагаемият Робинзон Голдсмит нещо човъркаше в мотора, като крадешком извръщаше очи към главната алея — явно търсеше или чакаше някого. Лорда обаче го нямаше.

Бях готов да се върна към телефона и съобщя новината на капитана, когато неочаквано американците в хола нададоха вой — едно възторжено „Ооо!“ към един мъж, който тъкмо влизаше.

4. Пет действуващи лица се представят по холивудски

Оттук нататък, в течение на петнайсетина минути, в просторния салон на хотел „Рубин“ се разиграха пет малки сцени, предизвикани от пет появявания на лица, сякаш петима от героите в драмата непременно държаха да се представят пред мен поотделно. Казвам „драма“, а в същност бе трагедия, в която и петимата щяха да се втурнат с трясък…

Първият влязъл застана в средата на хола и гордо завъртя една амфора пред себе си. Беше антична, облепена с мидички, ощърбена в основите. Такива амфори водолазите все още откриват в дъното на залива. Всички с изключение на Дафна Флеминг и Режисьора наобиколиха влезлия, охкаха и пъшкаха от възторг, пипаха със страхопочитание мидичките, казваха: „О, док, хау бютифул!“, питаха: „Хау мъч“ и „Фром хуер“ и вървяха след него, докато той седна до русата женичка с глупавото носле. Там той положи амфората пред краката й и фамилиарно и нежно я погали по косата.

„Док“ беше изумително копие на Шуберт: добродушно, кръгло, румено лице; високо, благородно чело; очила с тънка златна рамка, зад които примигваха разсеяни и малко наивни очи, заоблен корем; пълни пухкави ръце. Така изглеждат всичките ни домашни лекари, които децата наричат „чичко доктор“. Той седеше до русата женица, показваше й амфората, усмихнато й шепнеше нещо в ухото, а тя кимаше и стеснително трепкаше с клепачи. По-късно при проверката в хотелските книжа установих, че той се нарича доктор Джордж Кречмър.

Втори и трети на сцената се появиха Ричард Брук и Тони. Влизането им бе предшествувано от изръмжаването на един зелен джип на филмовата продукция.

Ричард Брук познах веднага. Разбира се, можех да го позная само по това, че беше красив „като бог“. Но имаше и друго: актьорът беше облечен в един от ония напети траперски костюми, познати ми от романите на Майн Рид и от уестърните на мистър Холивуд: мокасини от еленова кожа; тесен, плътно прилепнал на бедрата, също така кожен панталон с голяма кръпка на седалището; широка, везана полушубка с ресни на пешовете. Препасан бе с широк колан, под който висяха кобур с барабанлия пистолет и една кама е изящна дръжка от инкрустирано сребро. Лицето му бе още покрито с грим, който позамазваше белезите на настъпващата старост. Защото, уви, Ричард Брук, както и Дафна Флеминг, далеч вече не беше оня млад и гиздав герой, когото познавах от филмите.

Без да се оглежда, той се отправи към Дафна, като леко се олюляваше на дългите си крака. И стана нещо съвсем неочаквано: Дафна, която в продължение на цял час не се откъсваше от съзерцанието на собствената си персона в насрещното стъкло, вдигна очи, видя Ричард, изправи се и като замахна с десница, лепна два великолепни плесника по божествения лик на артиста, който иначе с един юмрук поваляше по трима индианци наведнъж. После Дафна се разрида с почти истински сълзи, които размиха черния грим на клепачите, и падна в обятията на мъжествения трапер…

Сцената беше до немай-къде нелепа и гротескна и като че идваше направо от ония мелодраматични филми от времето на нямото кино, които сега неизменно предизвикват смях в залата. Тук обаче никой не се засмя, просто защото никой не й обърна внимание. Навярно бяха свикнали. Единствен аз недоумявах и стеснително мигах.

А за третия разбрах, че се казва Тони, защото всички един през друг закрещяха по него: „Тони! Ало, Тони! Ком хир, Тони! Тони, ела, ела!“

Беше застанал до вратата неподвижен и държеше за куката една закачалка с мъжки костюм, очевидно дрехата на Ричард Брук.

Отначало го виждах само в полупрофил — полупрофил на идиот: ненормално голяма, огромна, дори пипоновидна глава; ниско чело, покрито с подстригана на равен бретон рижава коса; щръкнали уши; несъразмерно тяло — широко сплеснато туловище, къси крака, дълги ръце. Облеклото му още повече подчертаваше неговата уродливост: широки, платнени, някога сини, достигащи до глезените панталони, старо, явно не негово палто с дълги ръкави и още по-дълги поли, в което приличаше на дебело момиче в чужда рокля.

При едно повикване той се обърна и тръгна напред. Тогава можах да го поразгледам по-подробно. Тони предизвика в мен някакво смесено чувство на смущение, смях и жалост. Защо точно, не зная. Може би заради разноцветните му очи: дясното беше синьо-зелено, лявото — жълто-кафяво. Може би заради лицето му: лице на бебе и на старец — гладки, безкосмени нежни бузи и вече увиснали, и чудесни, малки женствени устни. А може би и заради необикновено широкото чело, което заедно с шарените очи, щръкналите уши, бузестото лице и малката, почти несъществуваща брадичка му придаваха израз на някаква изключителна сила и в същото време — колкото и да е парадоксално това — и на слабост.

— Тони! — крещяха по него, — Тони! — дърпаха го да седне, смееха се, тикаха под носа му бутилки, потупваха го дружески по гърба. А той се хилеше, издаваше някакви нечленоразделни звуци, при което от красивите му устни излизаха мехурчета, и безразборно изпиваше всичко, каквото му предлагаха — уиски, оранжада, бира…

Габриел Фернандес изблъска другите, докопа се до Тони, доведе го при масичката с коктейлите и като издърпа от ръцете му закачалката и я запрати върху канапето, пъхна в устата му висока, пълна чаша. Тони отново се ухили и послушно изгълта всичко, като шумно мляскаше и комично движеше изпъкналата си адамова ябълка. Бурен смях, ръкопляскания и викове „Браво, Тони!“ съпроводиха пиенето. Сетне стана следното:

Момчето — как иначе да го нарека, то нямаше възраст, навярно нямаше и пол, — олюлявайки се, тръгна към изхода, като едва се държеше на краката. По пътя обаче някой го хвана за раменете и го завъртя около петите. Тъкмо да падне, друг го пое и също го завъртя, след това трети, четвърти… Хората се смееха незлобиво, хилеше се и той, въртеше се с разперени ръце като парцалива марионетка и летеше от човек на човек. Внезапно, при едно по-силно блъсване, той връхлетя към мен, не успя да се задържи и падна на колене точно пред облегнатия на прозореца разтворен блок със скицата на Дафна.

И случи се нещо странно: момчето изведнъж утихна, заби поглед в рисунката и зина. Гледа дълго, трийсет, четирийсет секунди, може би и повече. Гледаше, като че се молеше пред икона, и беззвучно движеше пълните си бебешки устни. Сетне бавно вдигна разноцветните си очи към мен и също ме погледна, без да мига. И в тия очи имаше такава радост, такъв възторг, такова нямо обожание, че не издържах и отклоних поглед встрани. А той се олюля, меко отпусна глава и падна с челото напред върху мозайката на пода. Чуха се викове, протести, към Тони изтича доктор Кречмър, внимателно го повдигна и като го подкрепяше бащински под мишница, поведе го навън към зеления джип. Колата бързо потегли нанякъде. Видях Тони да седи на предната седалка до шофьора, отпуснал рамене, опрял чело на стъклото.

Докторът се върна намръщен, клатейки неодобрително глава. А аз си мислех за онази вечна и трагична история на съдбовното кръстосване на красотата и грозотата, която поетът бе така прекрасно възпял… Есмералда и Квазимодо… Дафна и Тони?

След това влезе Робинзон Голдсмит. Той мина към бара, мощен, бавен, с комични къси панталонки, които още повече подчертаваха големия му корем. Поръча си чашка сливова, гаврътна я на един дъх, после се обърна към присъствуващите и започна да ги разглежда. Меланхоличните му очи бавно се плъзгаха върху хората, на някои се спираха повече, на други по-малко, сякаш ги прекарваше през вътрешно сито. Кого ли търсеше? Изпитателно опипа мистър Холивуд, който дремеше на креслото пред празната чаша мляко; още по-дълго се спря на оператора, който пиянски се кикотеше; стигна до Дафна Флеминг и Ричард Брук, мина набързо над Джордж Кречмър, над русата женица с вирнатото носле. Като свърши своя оглед, Голдсмит се обърна към бара и си поръча нова сливова.

И плати с долари.

Дойде и последното явление, което беше и най-сензационното.

Влезе една жена с червена банска чанта в ръка, една разкошна жена в черен, все още мокър бански костюм, с такова съвършено тяло и изумителна коса, спусната над плещите, че дъхът ми спря в гърдите. Изглежда, такова беше усещането и на другите, защото в хола настъпи тишина. Всички — мъже и жени — отправиха погледи към влязлата. Сърцето ми се разтуптя като бясно: имаше в тази жена нещо до болка познато, нещо, което нямаше нито една друга сред всички милиони жени в света — лице на мадона от Кватрочентото и очи на кошута.

А тя направо се упъти към мен с поглед впит в блока, в рисунката на Дафна.

— Значи така! — изсъска тя с не съвсем ренесансов глас. — Пет минути да ме няма и започваш да се сваляш пред други. Добре, нека е тъй, но аз няма да ти кажа нещо важно.

Зад нас вълнението от влизането на Ели премина, шумът се възобнови.

— Хайде, кажи ми! — примолих се аз, като захвърлих блока върху креслото. — Рисувах само от скука, пък и нищо не излиза.

— Е, добре, само че за последен път — рече тя милостиво. Изкриви конспиративно устни и прошепна. — Той е тук!

— Кой? Марчело Мастрояни?

— Не. Онзи, дългият, дето обядва с нас в „Ропотамо“.

— Къде го видя?

— Къпех се и той едва не ме блъсна с една моторница.

— Каква моторница?

— От тия, дето ги дават под наем. Профуча край мен, за малко да ме потопи, но аз се спасих, а той запърпори към кея. Май че идваше от Варна. Не е ли важно?

— Не — казах. — Никак не е важно. Хайде иди горе и се преоблечи. Ще вечеряме.

Тогава тя мина пред своя кумир Ричард Брук и се упъти към асансьора и всички очи, включително и на този студенокръвен мистър Холивуд, я съпроводиха, докато се понесе нагоре.

А аз изскочих и хукнах към плажа.

Разбира се, нямаше и следа от Лорда и моторницата. Плажът пустееше, тук-таме няколко дебели немкини продължаваха да въртят педалите на водните велосипеди; на изток, от дълбините на морето, с театрално разточителство се показваше луната. Изтичах до кея, където се даваха лодки под наем, и поразпитах. Оказа се, че наистина някой си Иван Бонев наел моторница и я върнал преди десетина минути, като я държал точно час и половина. Къде е сега този гражданин Иван Бонев, било неизвестно.

И отново се почувствувах безпомощен и мъничък, и отново не знаех какво да предприема. Лорда беше някъде насам, шеташе под носа ми по суша и море, а може би се беше вече заврял в някаква дупка и заповедта за арестуването му ставаше безсилна. Можех, разбира се, да задържа Голдсмит, но щеше ли това да ме отведе донякъде? В най-добрия случай над Филипините щеше да се надигне онзи вой, който така много плашеше капитан Добрев. „Върви по петите им“ — съветваше Мирски. Лесно бе да се каже това: тия двамата или ме разиграваха магистрално, или пък зад цялото им на пръв поглед подозрително поведение не се криеше нищо сериозно.

Колко време съм бродил така по пустия плаж, не си спомням, спомням си само виковете на Ели:

— Ник! Ник! Търсят те!

Изтичах към хотела. Малко встрани от входа, до една черна волга стоеше капитан Добрев. Беше цивилен и сдържан, но в очите му съзрях огъня на ловец, попаднал на вълча диря.

— Сядай! — каза той кратко. — Момето ще почака тук.

И за велико неудоволствие на Ели колата потегли нагоре без нея.

Спряхме пред дирекцията на Балкантурист. Добрев извади от колата една червена банска пластмасова чанта и влезе в кабинета на директора. Заключи вратата, сложи чантата на масата.

— Гледай — каза той.

Беше една от ония стандартни бански чанти, каквито се продават със стотици по павилионите и каквато впрочем имаше и Елина.

Добрев дръпна ципа и я отвори. Внимателно бръкна в нея, изкара един дамски бански костюм, шорти, пешкир, плувна шапка — всички влажни. Отдолу се показаха пачки банкноти — зеленикави долари, също така влажни.

5. Експортна стока

Капитан Добрев беше ужасно горд с находката си и ми разказа за нея с милион подробности, като, разбира се, не преставаше да снове между четирите ъгли на стаята. А в същност историята беше проста.

Към 18,30 телефонът в управлението звъннал. Дежурен бил лейтенант Данкин. Обадил се мъжки глас и с лек английски акцент казал следните думи: „На «Чанкая» се пренасят фалшиви пари. Търсете една руса жена с червена банска чанта.“ Лейтенантът запитал кой прави съобщението, но мъжкият глас не отговорил и прекъснал връзката.

Отначало лейтенант Данкин помислил, че някой си прави глупашка шега, но все пак взел мерки. Оказало се, че „Чанкая“ е турският пътнически кораб, който тръгва в 18,30 от Варна за Истанбул. Съобщили на пристанищните власти. Корабът обаче бил вече зад вълнолома. Настигнали го с катер, спрели го, предприели обиск. Това било извънредно трудно, тъй като на кораба имало 500 пътника, повечето германци, французи, шведи, американци. Сред всеобщите протести митничарите повторно проверили багажите. Не открили нищо, макар че руси жени имало тъкмо петдесет, а червени бански чанти — двойно повече. Едва на връщане, когато „Чанкая“ бил вече в открито море, от катера съзрели червената чанта на скалите край вълнолома. Очевидно някой я метнал през борда, за да се освободи от нея, когато забелязал катера да се приближава към кораба.

Доларите бяха фалшиви, в това не можеше да има съмнение. Бяха към осем хиляди — пачки от по сто, двайсет и десет долара.

— Не можем ли да спрем пак кораба? — попитах.

— Ако държиш на дипломатически усложнения.

— Узнахте ли откъде се е обадил човекът?

— По всяка вероятност от автомат.

— Имаш ли някакви сведения за Лорда?

— Не. Изпуснахме го от очи. Изглежда, че е слязъл от мерцедеса по пътя за бензиностанцията.

— В 17,30 той е тръгнал с моторница от Златните пясъци, може би за Варна, и се е върнал в 19 часа. Тъкмо през времето, когато Голдсмит е разигравал твоите хора с мерцедеса.

— Мислиш, че той…? — попита Добрев.

— Не зная… Може би… Имам лоши предчувствия.

А в същност никакви предчувствия нямах, нито лоши, нито добри, а само разочарование, че хипотезата ми за вносните фалшификати пропада напълно и че Мирски излиза прав и печели облога. Тия долари тук бяха чисто експортна стока, очевидно фабрикувана в страната и предназначена за чужбина. Едва ли някой ще се реши да рискува да внесе и след това да изнесе десетина хиляди фалшиви долари. По всяка вероятност производителите са съзнавали, че пазарът за долари у нас е ограничен, и са търсили по-обширни тържища за тяхното пласиране зад граница. В същото време обаче за мен вече нямаше никакво съмнение, че Лорда, ако не пряко, то косвено има връзка с фалшификаторите или разпространителите. Уверен бях също така, че човекът на телефона е бил той. Какво го е подбудило да звъни, бе друг въпрос.

— Добрев — казах, — сега вече Лорда ми трябва на всяка цена, и то колкото се може по-скоро.

— Значи тази вечер няма да се пие евксиноградско.

— Друг път, капитане. Сега ми дай Лорда.

— Тогава да бягам. Къде да те търся, ако ми потрябваш?

— Ще се навъртам в хотела. Там е оня Голдсмит. Той ми става все по-интересен… Но бързай, капитане, бързай!

Волгата изчезна зад завоите със сто километра в час, а аз се върнах в хотела. Холът беше опустял — всички бяха на вечеря или в стаите си. Касетата на ключ 742 беше празна. Голдсмит също си беше горе. По масите се търкаляха празни бутилки, чаши, цигарени кутии, препълнени пепелници. При бара касиерката правеше сметките си и броеше куп банкноти, повечето долари. Само там, в ъгъла, където по-рано преживяше Дафна Флеминг, сега седеше мургавият оператор и с интерес разглеждаше моя блок. Явно беше доста пийнал, защото, като ме видя, веднага се ухили, изтича към мен, потупа ме по рамото повече от сърдечно и се провикна, сочейки рисунките в блока:

— Гуд! Добро работа! Буено! Разбира? Боне, боне.

— Да, да — рекох. — Благодаря.

Той стисна десницата ми и дълго и темпераментно я друса нагоре-надолу.

— Аз — Габриел Фернандес, Габи, камераман, разбира? Пикчър, филм, Холивуд.

— Аха, оператор — рекох.

— Да, да, оператор! — викна той, възхитен от моята интелигентност. И пак енергично, ме потупа по рамото: — Ти гуд пеинтър4, артист!

Едва не се изчервих от удоволствие.

— Йес — казах, като с това изчерпах запаса си от английски думи и също се представих: — Николай Карлов.

Тогава той рече нещо весело на английски, от което заключих, че нашето запознанство трябва да се полее, отиде към бара, поиска бутилка уиски и плати. Очите ми машинално проследиха пачката, която той извади от задния джоб, и десетте долара, които подаде на касиерката.

Чукнахме се, пихме, отново се чукнахме, и пак пихме, и вече не можех повече, но той усърдно наливаше и след десет минути ме прегръщаше с пиянски сълзи и като ме тупаше до болка по рамото, на смесен англо-френско-испано-български език ме уверяваше, че съм най-добрият му български приятел и освен това най-великият художник in the world5, тъй както и той е най-великият кинооператор. А аз вече не издържах, главата ми шумеше, повдигаше ми се и се стараех да се откопча от тази неочаквана приятелска хватка. Най-после, за да ми докаже, че никак не е пиян, Габриел разпери ръце като цирков артист върху въже и тръгна нагоре по стълбите точно по средата на килимената пътека. И наистина не се отклони нито веднъж встрани. Дълго още неговият глас гърмеше по горните етажи.

Веднага отидох при касиерката на бара:

— Покажете, моля, парите!

Тя се поуплаши.

— Не бойте се — рекох и се легитимирах.

Минах в задната стаичка, извадих лупата, главата ми се въртеше на раменете, цифрите ми се виждаха двойни.

Повечето от банкнотите бяха стари, протъркани, очевидно отдавна в движение — малко вероятно бе да са фалшиви. Имаше обаче половин дузина банкноти, които ми изглеждаха съмнителни. Между тях бе и банкнотата на Габриел Фернандес, единствената десетачка. Извиках касиерката:

— Откога са събрани тия пари?

— От обед.

— Можете ли да си спомните кой ви е дал доларите?

— Разбира се. Американците от филма, другите американци и някои шведи, те все с долари плащат.

Указанието не беше много определено.

— А българи? — попитах.

— Не, българи не. Българи в хотела има малко и те си плащат само с левове.

Задържах десетдоларовката на Фернандес, внуших на касиерката да си държи езика зад зъбите и се качих в стаята си на страшния седми етаж.

Под прозорците се откриваше вълшебната гледка на морето с потъналите в него като разпилени пайети звезди и със сребристата лунна пътека, по която вълните, въздишайки, се търкаляха чак до хотелските врати. Уви, за мен тази картина на Куинджи не бе нищо друго, освен грозна пропаст, която хипнотично ме влечеше надолу.

Полегнах на кушетката. Чувствувах се разбит — от двете безсънни нощи, от непрекъснатото тичане, от уискито на Фернандес, от този омагьосан кръг, в който се въртях като щурав и от който не знаех как да се измъкна. Опитвах се да сложа малко ред в мислите си, да съставя някакъв план за по-нататъшни действия, защото имах пренеприятното усещане, че до този момент не аз движа нещата, а те мен. Боят с Лорда, умореният поглед на Голдсмит, червената чанта с осемте хиляди долара, златните очила на Кречмър, траперската кама на Ричард Брук, величественият бюст на Дафна Флеминг, уплашената касиерка — всичко се въртеше в главата ми в хаотична вихрушка и тя ме теглеше неудържимо надолу, надолу в мрачна пропаст, в дъното на която се мержелееха потънали звезди, и аз падах, падах и първобитен ужас стягаше гърлото ми, и исках да викам за помощ, но не можех, и продължавах да падам в бездната без надежда и без край…

6. Монте Карло и аз

— Хей, Ник, стига си крещял! Ник! Ник! Отворих очи. Над мен се беше надвесила Ели във вечерна рокля, умопомрачително деколте и фантастична фризура. Изправих се. Лицето ми бе плувнало в пот, главата ми тежеше като олово, избитият зъб се обаждаше.

— Спал съм, а?

— И още как! Даже хъркаше. Не посмях да те събудя, но като завика, стана ми жал за тебе. Какво си сънувал?

— Не зная. Някой да се е обаждал?

— Никой. Хайде ставай, време е за вечеря. Скочих към банята, пуснах студения душ. Ели дойде при мен, прегърна ме с голите си ръце през врата и макар че очите й както винаги се смееха, разбрах, че не се шегува:

— Ник — каза тя, — ние не сме дошли тук на почивка, нали?

— Как не — отвърнах, — нали днес се къпа и дори видя оня Ричард Брук?

— Не е честно да ме занасяш така.

— Не те занасям, просто има неща, които не мога да ти открия.

— Откакто сме тук, ти дори не си ме целунал. Целунах я. После пак. И пак… Душът едва не развали фризурата й. Тя се отдръпна, пак сериозна:

— Ник, ти се занимаваш с онази работа, дето е за премията.

— Да речем, че е тъй.

— И с онзи дългия, дето щеше да ме удави, нали?

— Може би.

— Не искаш ли да ти помагам? Въпросът беше коварен. Трябваше да й отвърна „Това не е твоя работа“, но казах:

— Стига да имам нужда. А сега, Смехурче, бягай, защото иначе няма да излезем до утре сутринта.

— Това не би било чак толкова лошо — рече тя деловито.

Гмурнах се в ледената вода.

Долу ресторантът беше вече полупразен. Оркестърът шумно изпълняваше мелодии на Гершуин и заглушаваше дори ударите на прибоя по крайбрежните скали. Наоколо трептяха огромните мозайки на безбройните хотелски прозорци; неистово крещяха неоновите реклами над локалите; призивно мигаха алените светлини над казиното; имаше кехлибарено вино, червени устни, блестящи очи, златни обеци… Беше красиво, беше лекомислено. Внезапно ми се прищя да няма фалшиви долари, да не съм никакъв Шерлок Холмс, а само обикновен летовник, дошъл тук със своето момиче да се излежава на пясъка, да се къпе, да танцува и да люби…

Но видях Голдсмит и магията изчезна. Седеше сам, дояждаше гроздето си и пушеше дебела пура, която заедно с вечерното му тъмно облекло и черната пеперудка на врата го превръщаше напълно в американо-еврейски банкер от вестникарските рисунки. Стори ми се, че продължава своето мълчаливо наблюдение на групата кинодейци. Той търсеше някого. Кого?

Другите пък седяха около една дълга маса: мистър Холивуд, Дафна Флеминг, Ричард Брук, женичката с вирнатото носле, операторът Габи Фернандес, доктор Джордж Кречмър и четирима известни ми от театралните сцени и от екраните български актьори, сред които изпъкваше снажният Любомир Соколов. Пиеха кафе и гръмогласно се смееха на оператора, който разказваше вицове и неспокойно поглеждаше към вратата.

Той пръв ме видя — явно чакаше някого. Беше в елегантен бял смокинг, свеж, с черна и лъскава като асфалт след дъжд коса, сякаш преди час не беше погълнал половин литър уиски.

— Ало, амиго, ком хир.

Стана, хвана Ели и мен подръка и възторжено се провикна на английски (превеждаше Ели):

— Лейди и джентълмени, да ви представя моя амиго Карлов, голям художник, и неговата бютифул жена мисис Карлова.

Избута безцеремонно другите и ни накара да седнем между него и Брук. Ели се лепна до актьора.

— Какво ще пиете?

— Ще вечеряме.

Фернандес веднага доведе келнера, с наслада изслуша нашата поръчка и с още по-голяма наслада и удоволствие наблюдаваше как ядем. Ели нещо бърбореше с оня бог Ричард Брук, но богът не й обръщаше особено внимание, защото непрекъснато беше зает ту да пали цигарата на Любомир Соколов, ту да му налива вино, ту пък просто да му се усмихва, а още по-далеч Дафна Флеминг хвърляше с очи мълнии към българина.

Интересно ми бе сред тия хора. За съжаление никой не знаеше други езици с изключение на Режисьора, който обаче на въпросите ми отговаряше едносрично, като едва помръдваше мумиеобразното си лице. Доктор Кречмър блещукаше с шубертовските си очила и тихичко си шепнеше с женицата с глупавото носле, която ми бе представена като Кети Браун, скриптгърл. От българските актьори само Любомир Соколов знаеше стотина английски думи и той с безразсъдна храброст ги хвърляше във флирта с Дафна Флеминг.

Соколов бе едър мъжага с монголоидно лице и плещи на културист. В българските филми той неизменно изпълняваше роли на злодей или на турчин поробител, а в „Свирачът по скалите“ беше мръсен индиански вожд. Смяташе се за голям актьор и неотразим любовник, а беше добър селски момък, попаднал в киното заради интересната си външност.

— Мистър Голдсмит, на телефона! — прозвуча меко от високоговорителя.

Пръв на повикването реагира Фернандес: скочи от стола, но като разбра, че не е за него, разочаровано седна отново. Отбелязах си тази негова реакция.

Робинзон Голдсмит като че също очакваше повикване: бързо изправи тежкото си тяло и влезе в кабината на ъгъла. Почти не говори: само слушаше, кимаше и поглеждаше към нашата маса. Сетне остави слушалката и бавно се върна при своята пура.

Аз пък веднага тръгнах към тоалетната и оттам — към телефонната централа на хотела. Беше двайсет и два часът и десет минути.

— Кой търси Робинзон Голдсмит преди малко?

— Не си каза името. Беше мъжки глас. Един такъв, дебел, говореше бавно.

— На какъв език?

— На английски.

— Откъде звъниха?

— Не казаха.

Върнах се. Моите нови приятели бяха станали и шумно се канеха да излизат.

— Отиваме в казиното — каза Ели възбудено, — ще играем на комар. Ричард казва, че онзи там, дебелият капиталист, виждаш ли го, викат му Робинзон Крузо, снощи им обрал всичките пари и сега ще има мач реванш. Ще играя и аз.

— Там пускат чужденци и се играе с чужда валута.

— Нищо. Ричард ще ме вкара като американка и ще ми заеме долари.

Вече беше „Ричард“! Какво можех да възразя? Покорно тръгнах след нея, толкова повече, че към казиното вървеше вече и Голдсмит.

На комар съм играл като дете в махалата: на ашици — за всяка спечелена игра стотинка. По-късно в училище — на ези-тура. Още по-късно, като студент, срещу изпити — на карти с бобчета: всяко бобче десет стотинки. И все губех. Утешавах се с всеизвестната аксиома, че, който губи на комар, печели в любовта. Ето защо сега, влизайки в храма на хазарта, почувствувах леко вълнение: в главата ми изплуваха безброй комарджийски сцени — от „Дама Пика“ до „Дъщерята на снеговете“. Спомних си всички разкази за Монте Карло, за дървото, под което се бесят разорените, за щастливците, които с един удар стават милионери, и за ония математици, които изчислили теоретически всички вероятности за печалба, съставили си строга система и в продължение на месеци обирали всички игрални домове в Европа и Америка, докато съответните власти не счели, че тази намеса на науката в играта на случайностите е нерентабилна за тях. Спомних си разни думи и изрази като „крупие“, faites vos jeux, спомних си също така, че съм държавен служител в страна, където комарът е забранен за местните граждани, при това без петак чужда валута в джоба си освен пачка фалшиви долари, и въпреки това седнах край рулетката до моя нов приятел Габи Фернандес: точно отсреща се беше настанил Робинзон Голдсмит.

Залата на рулетката не се отличаваше по нищо от ония, които бях виждал на кино, освен по размерите: беше по-малка и по-скромна (все пак беше социалистически игрален дом!). Крупието, който вещо водеше играта, беше българин. От каква ли далечна геологическа ера бяха изровили този странен екземпляр след четвъртвековна забрана на комара у нас?

Естествено, наоколо имаше само чужденци — Ели и аз минахме като членове на американската група — и се играеше изключително с чужда валута. Ако се съди по заварените мизи, играта до нашето идване вървеше вяло — върху цифрите на дългата маса лежаха няколко единични жетона, и толкова. Топчето монотонно се въртеше по колелото, спираше и крупието невъзмутимо прибираше жетоните към себе си.

Нашата група внесе оживление: очевидно тук бяха свикнали с нея и всички ни сториха място в очакване на силна игра. При това жетоните бяха изтеглени и се заигра само с долари.

Първа, разбира се, започна Ели. Тя сложи един долар на черно и спечели и всички й изръкопляскаха, и тя беше ужасно горда и отново заложи спечеленото на червено, но този път загубя и беше много нещастна. Ричард й зае още един долар и аз започнах да се ядосвам…

А трябваше да внимавам. Тук, от този игрален дом, изтичаше единият поток фалшифицирани долари. Да се установи кой го пуска беше трудно: играеха десетки хора, парите — истински и подправени — се размесваха веднага на самата маса, при крупието или на касата и анализът им можеше да се извърши много по-късно, когато играчите ги нямаше вече тук. Сега поне имах две нишки: Голдсмит и Габи Фернандес. Не биваше да ги изпускам.

Играта взе брутален темп с една миза на Ричард Брук от три десетачки. Не ме учуди: ако се съди по вестниците, актьорът получаваше по сто хиляди на филм. Последва го мистър Холивуд — също трийсет. Фернандес пусна двайсет — две десетачки. Голдсмит се поусмихна с тъжните си очи и сложи само десет долара. Доктор Кречмър наблюдаваше добряшки през очилата си, но не игра. Спечели мистър Холивуд. Пред него се образува внушителна купчина зеленикави банкноти.

Вторият тур беше по-горещ. Този път Дафна Флеминг сложи петдесет долара на червено, Ричард Брук също петдесет, Габи — сто, Режисьора — сто, Голдсмит отново само десет. Доктор Кречмър не игра и този път. Скриптерката до него гледаше парите с широко отворени глуповати очи. Ели пусна предпоследния си долар и загуби.

Спечели пак Режисьора. Купчината пред него получи вълнуващи размери, но той никак не се развълнува — беше си все тъй жълт като восъчна фигура в паноптикум.

При третия тур с великолепен пренебрежителен жест, който извика у мен възхищение и респект, мистър Холивуд изтика напред, върху номер 4, цялата купчина. Заедно с него на цвят излезе Голдсмит, а след това и доктор Кречмър. Топчето се завъртя, десетки очи следяха неговото движение по рулетката, сърцето ми идиотски се разтуптя: събраните на масата пари представляваха за мен цяло състояние.

Мистър Холивуд загуби всичко. Спечели доктор Кречмър. С мила усмивка, блещукайки весело с очилата си, той прибра парите.

Играта продължи с трети, четвърти, пети тур… Напразно се мъчех да следя играта, да не изпусна нишката. Отдавна вече всички пари се объркаха пред очите ми и единственото, което можех да запомня, беше една стодоларова банкнота, която от Габи Фернандес беше попаднала при крупието и която то беше сложило под всички останали. Парите вървяха от ръка на ръка, купчините пред хората ту растяха, ту се смаляваха, ту — най-често — отиваха при крупието. Към единайсет часа вече стана ясно, че днес щастието се усмихва на по-предпазливите Робинзон Голдсмит и доктор Кречмър. Пред всеки от тях имаше не по-малко от две хиляди долара.

Беше горещо, хората бяха потни, уморени, чувствуваше се нужда от почивка. Пръв стана Робинзон Голдсмит. Гледайки часовника си, той каза:

— Господа, предлагам да прекъснем играта, за да пийнем нещо.

Другите веднага го подкрепиха. Крупието прибра останалите на масата пари към себе си и също се изправи:

— Ако джентълмените нямат нищо против, да дадем кратък отдих. Сега е 23,25. Ще възобновим играта към дванайсет без четвърт.

Всички побързаха да излязат, но като че най-нетърпелив беше Габи Фернандес.

Залата се изпразни. Останаха само прислужниците, крупието и аз. Дръпнах настрана крупието, легитимирах се, влязохме в неговото бюро.

— Другарю — казах, — покажете, моля, парите.

„Другарю“ някак си не прилягаше на този плешив, загладен господин с тънки мустачки на любовник от турски филм — той по-добре би прилягал на Монте Карло, където биха го наричали monsieur. Той обаче никак не се учуди на това обръщение, обратно, прие го като напълно нормално и дори каза:

— От стотака ли се интересувате? Аз също се усъмних. Елате да видим.

Изкара лупа от джобчето на лъскавата си жилетка и разгледа банкнотата с око на специалист.

— Да-а — промърмори той загрижено, — може да е от тях. Трета за два дни. И все от тази група на кинаджиите. Ще трябва да я пратим на проверка.

— Това ще направя аз. Кажете ми, защо тази група играе пряко с пари, а не с жетони?

— По тяхно желание. Било по-възбуждащо и се виждало по-ясно на кого върви и на кого не.

— Кой пръв е пожелал това? Спомняте ли си?

— Струва ми се, оня дебелият евреин, дето му викат Робинзон Голдсмит. Но другите се съгласиха веднага. Впрочем това ми се е случвало и друг път. Нима мислите?…

— Нищо не мисля. Дайте банкнотата.

Взех стотачката, а другарят крупие ме почерпи със сладолед.

— Неприятен занаят — каза той, като бършеше изпотеното си лице пред огледалото и оправяше белия нагръдник на смокинга си. — Всяка нощ до четири часа! Съсипия…

— Вие отпреди Девети септември ли се занимавате с този… хм… занаят?

— Ами! От една година. Бях си аз на тихо във варненската банка касиер, после един ден ме повикаха в градския комитет и оттам — на тримесечна специализация в Баден-Баден. На връщане ме насадиха тук: партийно поръчение! — Той драматично въздъхна: — Какво да се прави, държавата има нужда от чужда валута.

— Но не от фалшива — рекох аз проникновено.

— Е, да, не от фалшива — съгласи се той с моите мъдри слова, като олиза сладоледа от лъжичката. — А сега е време да се върнем. Излезте през тази врата, не бива да ни видят заедно.

Пресякох коридора и през антрето се озовах в залата. Доктор Кречмър беше тук и си гугукаше със своето скриптгърлче.

7. Блек бърд

Оттук нататък всичко се разви в продължение на десет минути. Спомням си ги добре. Ще си ги спомням цял живот, както ще си спомням Лорда с камата в гърба.

Нещата като че тръгнаха ненормално още от самото начало.

След доктор Кречмър в залата се втурна като фурия едрогърдестата Дафна. Предположих, че е направила поредния си скандал на своя мил Ричард и че дори причина за това е моята мила Ели — само след минутка влезе и самият Ричард, бършейки с кърпа дясната си буза. Забелязах белега: дълга драскотина под ухото.

Така изглеждат някои съпрузи след семейна схватка.

Появи се мистър Холивуд. Той веднага привлече вниманието ми. Лицето му, обикновено тъй бледожълто, сега бе странно червено. Очите му по младежки блестяха, в походката му имаше бодрост, която никак не подхождаше на неговото съсухрено тяло. Седна, извади от джоба си пачка долари, нехайно я подметна пред себе си.

Така изглеждат някои въздържатели след сто грама алкохол.

Дойде Любомир Соколов. Бавно прекрачи прага, едър, с победоносна сардонична усмивка на ъглестото си лицеи с разкривена вратовръзка. Намести се на стола, разкрачен, леко вулгарен, уморен.

Така изглеждат професионалните донжуани след поредното си завоевание.

Влезе Робинзон Голдсмит, явно разтревожен. Огледа се, констатира, че не всички са тук, излезе пред вратата, погледна навън, отново се върна, седна и нервно забарабани по масата.

Така изглеждат търговците, които са пропуснали делова среща.

Прибраха се и останалите. Нямаше ги само Габриел Фернандес и кралица Елина.

— Джентълмени — каза крупието, — да почнем, ако нямате нищо против.

— Къде е мистър Фернандес? — попита доктор Кречмър.

— Бих предложил да почакаме още няколко минути — рече Голдсмит, като отново стана и погледна навън. Дебелата му шия преливаше над колосаната бяла яка.

В този момент нахълта Фернандес, задъхан, пребледнял. Седна на мястото си, с треперещи пръсти извади от джоба си няколко банкноти, захапа цигара, забрави да запали. Очите му блуждаеха наоколо, без да виждат.

Така пък изглеждат изоставените любовници, току-що разчистили сметките си с противната страна.

— Извинете за закъснението, джентълмени — промърмори той задавено.

— Господа — провикна се крупието, — мисля, че можем да почнем.

— Мисис Карлова? — попита кратко Дафна.

За първи път чувах гласа й вън от кинозалите. Беше ужасно ленив, но имаше в него някаква сладострастно-животинска нотка, която те караше да настръхваш.

— Аз ще играя вместо нея — казах и извадих последния долар, който беше оставила Ели.

Започнахме играта. Отсъствието на Ели не ме занимаваше — тя или се беше забравила пред гледалото, или пък се беше запиляла край брега да се любува на лунната пътека.

Спечелих и се обезпокоих. Но после загубих и си отдъхнах.

Мистър Холивуд броеше парите си със заразително вдъхновение.

Ръцете на Габриел Фернандес трепереха.

Робинзон Голдсмит нервно барабанеше с пръсти по зеленото сукно на масата.

Ричард Брук замислено потриваше одрасканата си буза.

Любомир Соколов замечтано се усмихваше.

Доктор Кречмър с добродушна упоритост залагаше десетачки на седмица.

Крупието безстрастно прибираше парите към себе си, като поглаждаше тънките си мустачки на турски филмов любовник, специализирал хазартно изкуство в Баден-Баден.

… Викът дойде отвън, смразяващ. Женски вик.

Скочих. В тишината откъм близкия бряг се промъкваше шумът на морето и с него — плачлив саксофонен вой.

Изтичах навън. Огромната червена реклама над казиното трескаво святкаше и гаснеше, святкаше и гаснеше като око на болен циклоп. Вдясно, на около стотина метра, се простираше широкият пуст плаж със забитите в жълтия пясък сгънати чадъри — настръхнали ракети, готови да отлетят към небесата и унищожат звездите.

— Помоощ! — чу се отново крясъкът. — Помоощ!

Викът идваше откъм белия павилион за закуски, точно в края на пясъчната ивица, там, където плажът свършва и започват алеите.

Хукнах.

Зад себе си чувах пъхтенето на Ричард Брук, а още по-назад — нестройните стъпки на другите. Сърцето ми се пръскаше от напрежение, но в главата ми бе бистро.

Под светлата дъсчена стена на павилиона ничком лежеше човек в светлосив костюм. Лявата му ръка беше просната напред, със забити в пясъка сгърчени пръсти, дясната се губеше под гърдите. Дългите му тънки крака бяха разкрачени, белите обувки — зарити в зърнестата земя. На гърба стърчеше дръжка на кама с инкрустирано сребро. Около ножа тъмнееше продълговато петно кръв. Над тялото безстрастно играеха алените светлини на казиното — ярки-тъмни, ярки-тъмни… До трупа стоеше Елина, с ужас гледаше ръцете си и хлипаше. Пръстите й бяха кървави.

Наведох се, погледнах лицето на лежащия — беше Лорда.

Проследих протегнатата напред ръка — тя сякаш се беше устремила към нещо, може би към последната искра живот.

Повдигнах тялото. Кръвта се стичаше под дрехата и образуваше тъмночервена локва, която пясъкът попиваше.

Десницата лежеше неестествено превита под гърдите, пръстите й се бяха сковали в предсмъртна спазма около някакъв предмет. Сякаш, за да го скрият от живота…

Разтворих още топлата ръка, взех предмета: беше цигарена кутия. „Кент“.

На едната й страна личеше моят собствен полупрофил в зеленикавочервени тонове.

Опаката й страна пък се бе превърнала в зелена десетдоларова банкнота, изписана набързо и на шега, а отгоре й, сливащи се с печатния английски текст на опаковката, се виждаха някакви драскулки. Взрях се по-отблизо: най-напред имаше някакви цифри, навярно телефонни номера, а под тях букви, български букви.

В светлината на луната и на мигащия неон с мъка прочетох или по-скоро отгатнах:

        възможно ли е

                в

                блек

                        бърд