Фамилията Прици

Четиринадесета глава

Мейроуз Прици, дъщерята на Винсънт, завърши образованието си в Манхатънвил пет месеца преди дон Корадо да направи Чарли заместник на баща й. Бе от онези жени в обкръжението им, които Чарли привличаше поради новото си положение, а не защото тайно му се бе възхищавала отдалеч. Дори и да имаше представа за съществуването му преди той да стане заместник на Боса и vindicatore (което тя подозираше, в края на краищата нали беше син на Анджело Партана), то за нея е бил просто един редови изпълнител.

Мейроуз беше възпитавана от монахини, така че разбираше както нисшата, така и висшата природа на властта. Навярно бе наследила нещо от дядо си, защото личеше неговият печат и тя му бе вярна ученичка. Беше жадна за власт и жаждата й бе по-неутолима, от тази на изпаднал в беда сред пустинята нещастник.

Осем години по-млада от Чарли и с името, което носеше — Прици, те нямаха много къде да се срещат, освен на сватби и погребения.

Щом завърши, дядото й прехвърли пет процента от ресторантския им бизнес (покривки, салфетки и др.), за да осигури всекидневните й разходи, и още петнадесет от бизнеса за вътрешно оформление в Ню Йорк, който напоследък набираше скорост, и то не само защото тя проявяваше интерес в тази област, а тъй като Прици притежаваха две големи фабрики за възстановяване на антични мебели в Северна Каролина и голяма компания за дамаски близо до Флоренция. В Ню Йорк, сред своите клиенти и познати, тя бе известна като Мери С. Прайс, племенница на индустриалеца и финансиста Едуард С. Прайс. Никой в Бруклин освен дядо й не знаеше нейното nome di battaglia22, дори баща й. Беше го узаконила след завършването на колежа чрез една от адвокатските фирми на чичо си Едуардо, но си остана тяхна малка тайна.

Имаше тънък усет за цветовете и знаеше цената на парите като дядо си, та след два месеца четене всяка вечер в градската библиотека на Ню Йорк и с две опитни в занаята жени — от Северна Каролина и Флоренция съответно, пристигнали в Ню Йорк заради нея, попивайки съветите на побеляла вече „царица“, спечелила някога Оскар за костюми в Холивуд, която Анджело бе открил някъде, тя започна да говори с учителките си като равна с равни, истинска професионалистка. След още време успя да купи едната и започна просто да се разпорежда с другата, оцелялата. Не след дълго, без всякакво съмнение, тя щеше да държи в ръцете си основния пакет акции на процъфтяващ бизнес в градове като Ню Йорк, Бевърли Хилс и Лондон, с малко помощ от приятелките си, естествено.

Мейроуз беше висока, грациозна пантера, която „разхождаше“ дрехите си гордо и стилно, както Мерилин Монро дупето си. Нямаше друг от семейство Прици с по-ярко изразени сицилиански черти: от къс ломен камък, какъвто беше Винсънт, и сицилиански род с гръцко-арабско-финикийска кръв се бе пръкнала стройна и високомерна аристократка, с лице, дошло от древността — сарацински нос, очи любопитни и жадни като у бедуинка, надничащи изпод фереджето. И тя като дядо си носеше две преливащи се една в друга маски — първата, макар и смразяваща, излъчваше великодушие и предизвикваше страхопочитание, а втората бе еманация на тиранина. Външното й спокойствие и ведрост, олицетворение на съвършена хармония, криеше бездънна и клокочеща вътрешна амбиция, тя бе кротка като земята, разпъвана от вулканични сили в недрата си.

След завършването на Манхатънвил, макар да поддържаше тайно апартамент в Ню Йорк, на Тридесет и седма улица, недалеч от парка, тя живееше с баща си и шестнадесетгодишната си тогава сестра Тереза, в дома на улица Бенсънхърст, през две пресечки от Анджело Партана. Позволяваше си задявки с двама-трима клиенти в Ню Йорк, но в Бруклин беше самата невинност.

Когато се намираше в Ню Йорк, с клиенти или приятели, в говора й, граматически безупречен, и в дикцията прозираше финесът на жена, дълго и грижливо обучавана из университетите. Но когато оставаше, в Бруклин и приказваше с баща си, дядо си или някой от семейството и най-близкото обкръжение (тя не се интересуваше от приятелства извън обкръжението), прибягваше до езика, който се чуваше наоколо — грубата бруклинско-италианска фраза и произношение.

Мейроуз обичаше да си пийва. За семейството това беше анатема, така че щом й се пиеше, отиваше в Ню Йорк. На бюрото си обикновено имаше чаша шампанско, не за да се прави на интересна, а защото работеше винаги на високи обороти и се нуждаеше от глътка.

Мислеше от дванадесетгодишна за това, с какво би желала да се занимава. Искаше да поеме ръководството и контрола над двете половини от семейните операции: незаконната работа на баща си и политико-инвестиционната, където чичо й Едуардо господствуваше. Тя не бе недоволна, че се е родила жена, дотолкова доколкото се водеше от разбирането, ме това в никакъв случай не ще й попречи да получи властта някой ден. Трябва да кажем, че в плана й да поеме семейния бизнес изцяло имаше само едно, твърде самонадеяно и смущаващо обстоятелство: трябваше да заеме мястото на дядо си като глава на семейството. Разсъжденията й очертаваха доста ясна линия на поведение. Дядо й вече е стар, скоро ще умре. Баща й — болен човек, нямаше да го бъде дълго. Едуардо, по-млад от баща й и съвсем здрав, трябваше да бъде превзет отвътре. Тя трябваше да продължи да го опитомява. Бе започнала още от петнадесетата си година; след разработването на двата клона от бизнеса за вътрешно оформление — в Палм Бийч и Вашингтон, възнамеряваше да му ги продаде, за да му подскаже колко е добра в търговията. После, с помощта на дядо си, щеше да го убеди да я вземе за съдружничка в Баркърз Хил Ентърпрайсиз и постепенно, за период от десет години да кажем, докато той остаряваше, щеше да превземе неговата крепост, използувайки дядо си и други ключови фигури в семейната йерархия.

Преди да спре вниманието си на Чарли, тя си знаеше, че слабото място в нейния план са незаконните операции. Баща й, шефът в тази област, за нищо на света нямаше да допусне жена в семейния бизнес. Ще трябва много внимателно да подкопава почвата под краката му, като честичко сяда до него и подпитва за тънкостите и тайните на улицата. Изневиделица Чарли стана заместник на баща й и негов vindicatore. Дядо й го уважаваше. Чарли имаше голямо бъдеще в семейството. Чарли щеше да придобие мощ. Ето защо се налагаше бракът й с него, така щеше да контролира незаконната страна от семейния бизнес, който зареждаше с пари Едуардовата половина и, да речем след десет-петнадесет години, когато поеме поста от Едуардо, щеше да господствува и над двете части. Всички ще трябва да я наричат Дона Мей, първата жена в историята на мафията, станала глава на клан. Вероятно не можеш да живееш с такава амбициозна надежда, ако не си малко луд. Всеки сицилианец щеше да потвърди, че всичко това е неизпълнима мечта.

На седемнадесетия рожден ден на сестра си Тереза тя отправи към Чарли първата стрела. Присъствието му беше васален дълг. Тереза носеше името Прици. На тържеството бяха всички с фамилно име Прици, Сестеро, Партана или Гароне: мъже, жени и деца. Винаги ставаше по един и същ начин. Когато настъпи подходящ момент, дядо й, с подчертано натежали от годините стъпки, ще се дотътри до микрофона и ще произнесе реч. Той шепне в ухото на Винсънт на сицилиански, а Винсънт предава думите му в микрофона — на „бруклински“, изхвърляйки думите от дълбините на корема, сякаш се изтърсваше обърната с ръчките нагоре пълна количка. След това дон Корадо ще връчи на Винсънт традиционния годишен чек от хиляда долара, подарък за рождения ден, а той ще направи знак на Тереза да се качи на сцената при тях и на свой ред ще й връчи чека. Тя ще целуне дядо си, баща си и чичо Едуардо, точно по определения от Винсънт ред. Оркестърът от четирима музиканти, оплешивели и посивели, които свиреха вече петдесет и една години на всички тържества у Прици, ще изпълнят „Честит рожден ден“, а всички Прици, Сестеро, Партана и Гароне ще пеят. Винсънт ще поведе Тереза на дансинга. Ще гръмне „Юбилейният валс“ и след като двойката направи една обиколка, кавалерът на Тереза, Петси Гароне, неин fidanzato23, ще продължи танца с нея и тогава всички ще излязат на дансинга.

Мейроуз не пропусна да застане до Чарли, когато започнаха да пеят, за да може, щом започне валсът, просто да му каже:

— Хайде, Чарли. Да потанцуваме.

— Божке, Мей — отвърна Чарли, — не съм танцувал от празненството на Роко.

— А к’во правиш в събота вечерта? Сигурно си играеш с гълъби! Хайде, ела — и тя го задърпа към дансинга. — Ей, ти си страхотен! — каза Мей след няколко кръга.

— Изръсих в „Артър Мъриз“ осемстотин и четиридесет долара, да ме научат да танцувам като хората.

— Тъй ли?

— Играя румба, самба, мамбо, валс и фокстрот.

— А някой по-особен вид борба?

— Това го мога и го правя, когато си поискам.

— Чувам, че ходиш вечер на училище?

— Ама там не учим танци.

— Защо не съм те виждала насам?

Той сви рамене.

— Аз съм си тука. Ти ходиш в Ню Йорк.

— Защо не дойдеш на вечеря у дома?

— С Винсънт се гледаме по цял ден.

— Тогава неделя на обед? Татко всяка неделя обядва на яхтата с дон Корадо.

— Не знам…

— Къде живееш?

— В апартамента на Вито Деспиза.

— О, така ли?

— Апартаментът е страхотен, ако не бях аз, друг щеше да го вземе.

— Вито бе лишен от собственост, нали?

— Ъхъ.

— Вика ли специалист-декоратор?

— Какво е това?

— Това, с което се занимавам в Ню Йорк.

— Тъй ли?

— Защо да не обзаведа твоя апартамент?

— К’во искаш да кажеш?

— Да подбера подходящи цветове за всичко, и като влезеш или отвориш сутрин очи, дори да ти е зле, ще се оправиш.

— О, това е голяма работа!

— Но може да се наложи да изхвърлим мебелите.

— Да не би да ми слагаш цветни мебели?

— Формата трябва да е в съзвучие с цвета. Така вкарваме в дома съвършенството.

Всеки трети танц Мейроуз се изправяше до него и го канеше. Тя играеше с баща си, когато Чарли отиде до двете нули, а после той застана до Поп да гледа танцуващите, отпивайки от билковата бира.

— Ти какво — каза Поп — откриваш Мейроуз след всичките тези години?

— Тя ще ми нареди апартамента. Къде иначе да я срещна? Танците са като провеждане на съвещание.

— Много хубаво го провеждате — ухили се Поп — Само че това не е бизнес-среща.

Следващата неделя сутринта Мейроуз го посети в апартамента, за да разгледа разположението. Обиколиха четирите стаи, тя изписа една дузина листове с бележки и накрая той й даде ключовете.

— Сега всичко е в ръцете ти — каза Чарли. — От теб зависи как ще изглежда това място.

— Трябват ми четири седмици.

— Ще отида при Поп.

— От време на време искам да се виждаме и да ти докладвам как върви.

— Не е нужно. Прави каквото знаеш.

— Ама аз искам да се срещаме.

— Добре. Следващия вторник в четири, става ли?

— Четири? Не може ли вечерта?

— Вечерта имам малко работа.

Гласът й стана твърд.

— Момиче ли си имаш?

Той сви рамене.

— Длъжен ли си всяка вечер да излизаш с нея?

— Както дойде. Тъй или иначе, Винсънт ме изпраща в Балтимор по работа.

— Във връзка със социалните осигуровки ли?

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз съм Прици, не забравяй. За к’во мислиш говорим с баща ми, за голф?

— Винсънт и ГОЛФ?

— Е, трябваше да кажа поло. Кога тръгваш за Балтимор?

— Питай Винсънт. Не ми е казал още.

— Ще ме заведеш ли на вечеря във вторник?

В гласа й отекна нещо твърдо; не че го задължаваше, но беше доста настойчива.

Чарли се мъчеше да разбере какво му е дошло на главата. Това тук беше внучката на Корадо Прици. Показваше си рогата и какво се очаква от него? Да я разкара? Заплетена история, и като че още повече щеше да се заплита, знаеше си, че рано или късно работата ще опре до Поп.

— Чудесно — каза Чарли пряко волята си, — но имам и друга работа. Дават ми един от личните самолети на Едуардо и отивам да обиколя семействата, ще говорим как да измъкнем Уили Деспиза от неговата дупка, където и да е.

— Едуардо не може ли да го намери чрез Програмата?

— Не.

— Добре, Чарли, ти си върши твоята работа, а аз — моята. Когато се върнеш, ще съм свършила и тогава ще празнуваме.

Мейроуз гледаше на Чарли като на средство за изпълнение на собствения си план, докато той не й даде да разбере, че нейното съществуване не бе от особено значение за него. Никой не беше се държал така пренебрежително към нея. Мъжете бяха готови да пълзят в краката й, ако им се усмихнеше; мъже, които не подозираха, че е внучка на Корадо Прици. А Чарли бе готов да пълзи, за да й се измъкне. Държеше се с нея като с леля Амалия, любимата дъщеря на дон Корадо, жена от семейство Прици, която трябваше да бъде почитана и уважавана. Нищо подобно не бе преживявала досега. Искаше ли нещо от мъж, говореше направо и те и го даваха, а после им нареждаше да изчезнат. Тя беше Прици, очакваха я големи дела. Чарли щеше да е от полза, в никакъв случай незаменим, но много полезен. Ако не я бе отрязал така откровено за вечерята и всичко останало, той щеше да си остане просто едно от приятните момчета, не особено значим сам по себе си, но по-полезен от друг, защото щеше да й послужи за изграждане на нейния план като й стане съпруг. Сега стана ясно, че трябва да бъде малко опитомен и превъзпитан. Неговата съпротива разбуди Афродита у нея и посмачка навирения й нос.

Тя не вярваше да има друга жена. За Чарли се говореше, че нехае за нежния пол, или внезапно пламва и ги изгаря. След време намира друга. Сигурно в момента е във фаза „след пожар“ и най-добре ще бъде да изчака. От друга страна, ако Чарли така и не се запали по нея, това ще я затрудни. Трябва хубавичко да помисли как да го разпали.