На следващата сутрин Чарли влезе в офиса на Винсънт в Пералнята, за да му съобщи за годежа с дъщеря му. Затвори вратата след себе си. Винсънт го изгледа втренчено.
— Можеше да ме предупредиш, подлецо.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво. Взимаш ми момичето. Това искам да кажа.
Чарли си спомни как Мей мина през него като парен валяк, помисли за всички ядове, които му беше създала досега, но я разбираше — тя беше влюбена жена, която не знаеше какво прави.
— Нямаше как да не се случи, с красиво момиче като Мей. Ако не бях аз, щеше да е някой друг.
— Редно ли е да го научавам от нея? А не от теб?
Чарли седна.
Просто така се получи.
— Моята любима дъщеря. Ти идваш, грабваш я без дума да кажеш!
— Какво бих могъл да кажа? Тя трябваше да реши първо.
— Не. Така не се прави. Ти отиваш при бащата. Това е уважение. Питаш го дали той ще благослови съюза, дали ще даде съгласието си да попиташ дъщеря му.
— Само в старата родина.
— И тук! Навсякъде. Направо щеше да минеш през мене.
— Тук съм да помоля за твоята благословия, Винсънт.
— Какво да ти кажа? Как се подарява съкровище?
— Няма как. Време ти е за внуци.
— Е, поне не си външен. Синът на Анджело. Синът на моя consigliere. Най-старият приятел на баща ми. Неговият син. — Очите на Винсънт се напълниха със сълзи. — Доволен съм от живота, Чарли. Давам ти любимата си дъщеря и благословията си.
— Благодаря ти, Винсънт.
Винсънт запали голяма мексиканска пура, за да прикрие смесените си чувства и изпълни стаята с тежък дим. Реши да смени темата.
— След колко време подействува цианидът на Малкия Джеймито и хората му? — запита той с професионален интерес.