Фамилията Прици

Четиридесет и седма глава

В пристройката към главната административна сграда на „Баркърз Хил Ентърпрайсиз“, точно до самия им офис, Едуардо разполагаше с прожекционна зала. Когато Анджело Партана му каза „филмът е само за твоите очи“, Едуардо прати момчето, което обикновено работеше с машината да изпие чаша кафе и помоли личния си секретар Ариго Гароне да го пусне.

Той изгледа с удоволствие филма. След това поседяха още малко заедно и го обсъждаха.

— Искаш да кажеш, че освен този щур филм Фартс Еспозито има запис, на който Мелън действително се договаря за Чарли? — каза Едуардо недоверчиво.

— Абсолютно.

— Не е за вярване. Момчето на Мелън го освобождават тази сутрин. Момичето отказва да свидетелствува по обвинението и двете с майка си се връщат в Тексас и т.н. и т.н. — чудеше се Едуардо.

— Той ще си помисли, че Дженаро е раздавал пари с шепи и затова са мигновените резултати.

— Този приятел сигурно е първият недорасъл пубертет, който някога се е кандидатирал за кмет. Каза ли на Чарли?

— Чарли е зает с предстоящия си годеж.

— Страхотна работа си свършил. Остави ми филма и когато получиш звукозаписа от Дженаро, изпрати ми го направо в апартамента.

Следващия вторник следобед, по коктейлно време, Джордж Ф. Мелън пристигна в просторния дом на Едуардо и беше въведен в кабинета, който беше на третия етаж от многоетажното жилище, намиращо се на шестдесет и първия етаж на зданието. Мелън беше слязъл от асансьора на петдесет и осми етаж и домакинът на Едуардо го покани във втория асансьор, който го заведе в най-елегантната стая, която Мелън беше виждал някога.

В центъра и в четирите й ъгъла грабваха очите цветни „картини“ — букети от девет части, изпълнени в стил Рика (Муромачи, петнадесети век), подредени от майстор на икебана. Почти цялата източна стена представляваше картина на прекрасен жасмин от Джеймс Ричард Блейк. Мебелите бяха от сребро и стъкло и просто грееха, изваяни в красиви форми и с тапицерията си в наситен смарагдов цвят. Вътрешните рамки на прозорците бяха от сребро. Богато украсеният килим пред голямото канапе от смарагд и сребро беше изтъкан като уголемено копие на скица, направена от китайски император през девети век, докато го бръснели. Някъде магнетофон изливаше Чайковски: екстазно изпълнение на велик майстор цигулар, сподиряно от звънкото ехо на оркестър. Неосъзнато Мелън погледна часовника си да види дали времето не е спряло.

Едуард Прайс седеше на голямото канапе. Надигна се да поздрави госта си. Мелън беше слушал за Едуард Прайс като за голям финансист, покровител на изкуството и щедър дарител на евангелистката църква, която беше не само духовна страст, а и основен източник за доходите на самия Мелън. Той нямаше понятие защо Едуард Прайс го бе поканил тук, но преизпълнен от любопитство, беше дошъл с готовност.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте, господин Мелън — каза Едуард Прайс. — Преподобният Джон Джексън често ми е говорил за вашия траен интерес към телевизионната църква на Америка.

— Много сте любезен, наистина, господин Прайс. Доктор Франсис Уиникъс от Югоизточното евангелистко движение, който е голям приятел на Белия дом, също казва похвални слова за вас.

— Той е голям човек. Моля, седнете тук, господин Мелън.

Сядайки, Мелън каза:

— Това е великолепна стая. Може ли да попитам кой я декорира?

— Фирмата „Прайс-Хувър“, много талантливи млади хора.

— Поканата тук е истинско удоволствие за мене, но до известна степен и загадка.

— Искам да ви кажа нещо.

Двамата мъже бяха седнали един до друг, с лице към картината на Блейк върху източната стена.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Едуардо госта си. — Разхладително, кола или нещо по-силно?

— Не, благодаря. Истината е, че не мога да сдържа любопитството си.

Едуардо натисна едно копче на масата. Картината с прекрасния жасмин на Блейк се повдигна нагоре към тавана, откривайки филмов екран. Завесите на прозорците се спуснаха сами. Осветлението намаля. Образът на Джордж Ф. Мелън в най-ярки цветове на „Ийстмънколор“ се раздвижи и започна да им говори. В края на филма лицето на Мелън беше станало мъртвешки бяло. Устата му се движеше, но не издаваше звук. Лека пяна се беше образувала в ъгълчетата на устата му.

— И това не е всичко — каза Едуард Прайс.

Той включи магнетофона, вграден в масата, долепена отстрани на канапето, откъдето гласът на Джордж Ф. Мелън поръчваше убийството на Чарли Партана.

— И какво ще правите с това сега? — успя да проговори Джордж Мелън, гласът му едва приличаше на неговия.

— И филмът, и лентата ще потънат в най-дълбокото ми хранилище, господин Мелън — каза Едуардо.

— Ще ме изнудвате ли?

— Не, освен ако не стане абсолютно необходимо.

— Каква ще бъде следващата ви стъпка, господин Прайс?

Едуардо му се усмихна благосклонно.

— Скъпи господин Мелън — каза той — от вас се иска да изпълнявате каквото ви се казва и в такъв случай материалът никога няма да излезе от хранилището, ще издигна вашата кандидатура за Сената, а после… кой знае, някой ден… дори и за по-високо място.