Фантомът на паметта

Глава 10

— На кого си казала, че съм тук? — попитах Муся.

— Специално — на никого — сви рамене тя. — Но много хора и без това знаят.

— Откъде?

— Корин, не се вдетинявай! — Хубавите ѝ вежди помръднаха от раздразнение. — Като че ли не знаеш как става изтичането на информация! Моята секретарка, твоите дами, имам предвид Олга Андреевна, Лина и дъщеря ти, пък освен това първата ти жена, твоят приятел, който на два пъти е идвал при теб, целият медицински персонал както в Талдом, така и тук — всеки от тях би могъл да изтърси нещо на някого. Не от зла умисъл, а случайно. Заради клюката например или с някакви други мотиви. Ами тукашните пациенти? Да не си мислиш, че след като не общуваш с никого, никой тук не те е познал? Дръжки! Журналистите постоянно ме атакуват с обажданията си и непрекъснато питат кога могат да дойдат и да вземат интервю от теб. Забележи, не къде могат да дойдат, а именно кога. В смисъл че много добре знаят къде.

— Не думай! — Бях поразен. — Досега не си ми казвала, че журналистите ти звънят.

— Че защо да ти казвам? Ти започваш да нервничиш, да се ядосваш, да се притесняваш. А ние трябва да те пазим. А и какво ще се промени, ако ти кажа? Проверяваш ли електронната си поща?

— Не. Страхувам се да няма вируси. В града винаги бих имал възможност да оправя по спешност компютъра си и да спася нещата, които са в него. Но ако белята се случи тук, в санаториума, всичките ми файлове ще идат на кино. Деловата ми преписка минава през теб, а останалото сега слабо ме интересува.

— Ако беше прегледал пощата си, щеше да видиш колко много журналисти ти пишат с молба за интервю. Интересът към твоята персона е огромен, още повече че благодарение на старанията на твоята дъщеря веднага след катастрофата хората научиха за амнезията ти. След това с твоя намеса ние подадохме информация, че паметта ти се е възстановила и нямаш проблеми с главата. После тук-там се прокраднаха мнения, позовани на сведения от дъщеря ти, която продължаваше да твърди, че имаш амнезия. След това аз казвах на всички точно обратното, както ти ме помоли. Хората окончателно се объркаха, но вече никой не опровергава моите изказвания и сега журналистите вярват, че с главата ти всичко е наред и искат да напишат за това какви неща се случват на известните хора и как става така, че първо всичко си спомняш, после нищо не помниш, а след това пак си спомняш. И дали този любопитен опит ще бъде отразен в следващите ти произведения.

— Муся, промених решението си. Искам да дам интервю.

Котараната мълчешком извади знаменития си органайзер, отвори го и се приготви да пише. Ако ценях за нещо своя литературен агент, то беше най-вече за умението му да не задава въпроси точно тогава, когато не бях настроен да им отговарям. Тоест нямаше никакво кудкудякане и възклицания защо?, ама как така? и какво се е случило?. Само спокойна и делова готовност да се изпълнят капризите на автор номер едно. И като благодарност за нейната деликатност аз все пак реших да ѝ обясня намерението си.

— Искам да заявя на всеослушание, че имам амнезия, че имам дупки в паметта. Искам всички, на които това им е интересно, да разберат, че нищо не помня, не зная и по тази причина не се каня да давам гласност на нищо. Искам да си осигуря безопасност, разбираш ли?

— Корин, когато хората искат да си осигурят безопасност, се обръщат към правозащитните органи, а не към журналистите. Никога ли не са ти казвали това?

— Не ми говори за правозащитните органи! — избухнах аз. — Не искам да чувам за тях! Там всички са купени и продадени и се прикриват един друг. Освен това ако им кажа, че някой иска да ме убие, ще им стане ясно, че подозирам нещо. А аз не трябва да подозирам нищо, нищичко, защото не зная и не помня нито генерал Маслов, нито материалите, свързани с книгата за Министерството на вътрешните работи. Те трябва да се успокоят и да забравят за мен. Зная какво да кажа на журналистите. Твоята задача е да организираш пристигането им тук.

— Колко? — делово попита Муся.

— Мисля, че двама-трима ще са достатъчни.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. А най-добре още утре.

— По кое време ще ти е удобно?

— По всяко. От сутринта до късно вечерта.

— Всички заедно ли искаш да дойдат или ще даваш интервюта на всеки поотделно?

— Както те преценят. Може поотделно, може да направя пресконференция. За мен формата не е важна, важен е резултатът. Материалите трябва да излязат веднага, затова не може и дума да става за списания или седмичници. Само всекидневни издания.

— Добре. — Химикалката бързо се плъзгаше по страницата. — А фотографи да има ли?

— Колкото искаш.

— А регламент?

— Без ограничения. Ще разговарям с тях толкова, колкото трябва и докато кажа всичко, което съм си наумил.

— Искаш ли един съвет?

— Казвай! — кимнах аз.

— Ограничи времето. Иначе журналистите могат да те замъкнат с въпросите си съвсем не там, където ти искаш.

— Права си. Тогава по четиридесет минути на всеки, ако дойдат поотделно. И час, максимум час и половина — ако дойдат всички заедно. Освен това искам да предам откъс от новата си книга за публикация.

Муся вдигна очи от записките си и ме погледна изумено:

— Корин, какво ти става? Никога не си разрешавал да се публикува нещо, докато не завършиш книгата си. Това е извън твоите принципи.

— Зная. Но искам всички, на които това е интересно, окончателно да се убедят, че изобщо не пиша за милицията.

— Че за какво пишеш? За сестра си ли? — с тревога ме попита Муся. — Нима наистина все пак си се решил.

— Не, не е за сестра ми… — Замълчах, търсейки думите. — Честно казано, и сам не зная какво и за кого пиша. Просто пиша и толкова. Това е някакъв неуправляем поток на съзнанието.

— В каква сфера? — Гласът на Котараната отново стана делови и в него се прокраднаха гепардовски нотки.

— В сферата на нереалното.

— Фентъзи ли?

— Един дявол знае! — искрено отвърнах аз. — Не мога да определя жанра. Нали ти казах — поток на съзнанието.

— И вече много ли си написал?

— Съвсем малко, четиридесет-петдесет страници.

— Колко ще стане в окончателен вариант?

— Нямам представа. Може би след около пет страници ще го завърша и това ще бъде такава изящна новела. А може би ще се получи пълноценен роман. Засега нищо не мога да ти кажа.

— Да, ама че работа… — проточи Муся. — И какво искаш да направя после с това? Ако излезе роман, как да го позиционирам сетне? Ами ако излезе новела? Ще можем да я публикуваме само в някое списание, но за това трябва да се мисли още отсега, защото материалите за списанията се подготвят три-четири месеца предварително.

— Не ме интересува — казах раздразнено. — Каквото се получи — такова. Сега най-важното за мен е да си спася кожата, а не да мисля за това кой и как ще ме издава. Ако искаш, мога да ти дам да прочетеш текста, който вече е готов.

— Разбира се — кимна Муся. — Нещо друго за журналистите?

— Засега това. Да минем към следващото. Откъде намери Михаил Викторович? Някой препоръча ли ти го?

— Да.

— Кой?

— Името ли те интересува или положението му?

— Положението естествено. Защо ми е името?

— Това е личният лекар на дъщеря ми. Тя е онколог, но сред нейните познати има най-различни специалисти.

— Казала ли си ѝ защо ти е необходим психоаналитик?

— Корин, за кого ме вземаш? — Муся сдържано се усмихна. — Да не съм вчерашна. Всъщност защо са тези въпроси?

— Исках да се убедя, че не са ми подставили Хипопотама — избоботих аз.

— Кого-кого?

— Хипопотама. Михаил Викторович.

Муся звънко се разсмя:

— Прав си, наистина прилича на хипопотам!

— Прилича — не прилича, повече няма да правя сеанси с него! — отрязах аз.

— Защо? Не ти ли харесва? Да не би да ти се струва, че не е достатъчно квалифициран? — В гласа на Муся се появи загриженост. Тя като че ли дори се огорчи, сякаш не бе свършила добре работата си и я бяха наругали за това. — Но още не си постигнал онова, което искаше. Нали така и не си спомни нищо. Може би не си струва да зарязваш нещата по средата.

— Няма да го обсъждаме. Не му вярвам. Вече на никого не вярвам. И за да се чувствам в безопасност, искам Хипопотама да изчезне от живота ми с твърдото убеждение, че нищо не съм си спомнил. Нека да разказва това на всеки ъгъл, включително и на онези, които първо са го пробутали на теб, а после — на мен.

— Кории! Ама какви ги говориш? Че кой ни го е пробутал? Беше съвършено случаен избор. Както и да е, няма да споря с теб — ти плащаш, ти поръчваш музиката. Ще се обадя на Михаил Викторович и ще му кажа, че повече не се нуждаем от неговите услуги.

— И му плати.

— Разбира се. — Още няколко думи, нанизани като маниста, украсиха страницата на органайзера. — Нещо друго?

— Обади се на дъщеря ми, ето ти телефона ѝ. — Протегнах към Муся предварително подготвеното листче, откъснато от бележника ми.

— Какво да ѝ кажа?

— Срещни се с нея и ѝ дай десет хиляди долара. Изтегли ги от сметката ми в банката. Нали срокът на пълномощното ти още не е изтекъл?

— Не, с пълномощното всичко е наред. Трябва ли да ѝ обясня нещо?

— Кажи ѝ, че това са парите, които съм ѝ обещал. Аз наистина съм ѝ ги обещал — ти знаеш. И ѝ кажи още, че много съм се изплашил след катастрофата и съм разбрал, че човек не е просто смъртен, а както казва Булгаков — е внезапно смъртен, та затова съм написал завещание и според това завещание тя няма да получи нищо, освен по хиляда долара всяка година за рождения си ден.

— Завещание ли? — Муся остави настрана химикалката си и ме погледна с тревога. — Наистина ли си го написал?

— Не, разбира се — подсмихвах се аз. — Какво говориш? Нима бих могъл да направя това без твоя помощ? Ако беше така, ти би трябвало да се занимаваш със справките от банката за състоянието на финансите ми, с оценката на недвижимите ми имоти, с нотариуса и всичко останало. Но искам Светка да си мисли, че няма да получи нищо. Ако започне да ти досажда с въпроси, кажи ѝ, че ѝ давам парите само защото съм ѝ обещал, а иначе изобщо нямам намерение да спонсорирам лечението на разни наркомани. Не съм намерил парите си на улицата, а ги печеля с труд и с цената на собствените си нерви и сили.

— Защо сам не ѝ кажеш всичко това?

— Нямам морални сили. Как да кажеш на собственото си дете, че го лишаваш от наследство? Още повече че в действителност изобщо не се каня да направя това и Светка ще получи всичко, което ѝ се полага. Но сега имам интерес нейният малоумник-наркоман да я остави на мира. А освен нея, да остави на мира и мен, в случай че точно той и неговите приятелчета се опитват да приближат сладостния миг, в който ще докопат нечие наследство. А щом разберат, че цялата работа се изчерпва с десет хиляди долара и повече няма да измъкнат и копейка, Гарик ще я зареже.

— Добре, разбрах. Нещо друго?

— Искам още да намериш място, където мога да се покрия. Не вкъщи, не на вилата и не тук. Трябва ми някакво място, където ще мога спокойно да пиша и за което никой — освен теб, Лина и мама — няма да знае. И там да няма никакви лекари и изобщо никакви хора, които биха могли да ме познаят.

— Задълго ли?

— До края на лятото. Не — коригирах се веднага, — до края на септември. През октомври ни предстоят безкрайни пътувания, а дотогава не искам никой да ме намери и историята да утихне. Ще го направиш ли?

— Корин — Муся тежко въздъхна, — на света няма нещо, което не бих направила за теб. Но ако вече си ми казал всичко, може ли сега и аз да ти кажа няколко думи?

— Слушам те.

— Няма никакъв смисъл да се криеш. Нещо повече — това е в разрез с целия ти замисъл. Защо му трябва на човек, който нищо не помни, не знае и не подозира, да се крие? Докато си пред очите на всички, докато следваш предишния си начин на живот, ти потвърждаваш онези неща, които искаш да втълпиш на журналистите. Но ако дадеш интервю и изчезнеш, само глупакът няма да разбере какво се крие зад твоето поведение и какво значи то. Не върши глупости, Андрей, не залагай сам себе си.

Тя май наистина бе права… Навярно разликата в интересите към различните жанрове литература си казваше думата. Аз не бях поклонник на криминалетата, а Муся бе прочела камари такива книги. Във всеки случай не можех да не се съглася с нея.

— Добре, и какво според теб трябва да направя?

— Хайде като начало да изясним какво самият ти искаш да правиш? — отвърна с въпрос на въпроса ми Муся.

Това беше напълно в стила ѝ. Какъвто и проблем да поставех пред нея, Муся първо ме караше да определя какво бих искал самият аз и едва след това търсеше и предлагаше варианти за решение.

И така — какво бих искал? Да се върна вкъщи? Не бях сигурен. Мисълта за принудителната близост с Лина не предизвикваше у мен най-приятните чувства. Ако нещата можеха да си останат, както преди, щеше да ми е много добре. Ала съдейки по всичко, вече нямаше да е възможно, Лина щеше да настоява за редовен секс, а точно това изобщо не ми се искаше. И да я обиждам не ми се искаше. И да се насилвам също не ми се искаше. Слава богу, тя бе толкова заета с бизнеса си, че идваше тук само веднъж седмично, но в момента и това ми беше много. Съпругата ми беше прекрасна жена, но нима съм виновен, че не я желаех повече? С радост бих се върнал вкъщи, ако тя заминеше някъде за месец-два. С Женя чудесно щяхме да се справим сами, пък и майка ми щеше да ни помага. Наистина след два месеца проблемът отново щеше да възникне със страшна сила, но през това време щях да измисля изход или нещата щяха да се оправят от само себе си…

И така, засега не исках да се прибирам вкъщи. А дали пък да не останех тук? Чудесна идея, само че Прекрасната мимоза ме напрягаше. Никак нямаше да е зле, ако можех да се отърва от нея. Макар да не съществуваха гаранции, че няма да ми подставят друго лице. Но за в бъдеще щях да бъда по-предпазлив и нямаше толкова необмислено да завързвам тесни познанства. А това означаваше, че имам нужда от такова място, на което да не се подвизава Мимозата и където да мога спокойно да се преструвам на болен, както досега, за да оправдая факта, че не съм се прибрал вкъщи. Докъде се бях докарал, а?! Здрав, четиридесет и шест годишен мъж, богат и известен, който не може да живее в дома си от страх пред леглото, което трябва да дели с жена си!

Дявол да го вземе, какво трябваше да направя, за да не ме закача никой, а и да не обидя никого? И на първо място, разбира се — Лина. Да, не бях виновен, че не я желаех повече, но и тя не беше виновна, че ѝ бях дал надежда за второто прераждане на нашите угаснали вече чувства. Открил съм в нея нови привлекателни страни, отново съм се влюбил в нея, увлякъл съм я с интересен и изобретателен секс и сега как можех да ѝ обясня, че това вече не съществува и не може да съществува? Не биваше да се нанасят такива болезнени удари по женското самолюбие, би било непростимо, пък и Лина не го заслужаваше, тя винаги се държеше като добра съпруга с мен.

— Искам невъзможното — признах на Муся. — Искам да си живея вкъщи, но Лина да не е там. Или да живея тук, но да я няма Елена. Обаче ти не можеш да уредиш това, нали?

Докато произнасях тези думи, се изненадах от себе си: в тях имаше надежда. Може би Муся не я бе доловила, а просто бе възприела последната част от моето изречение като констатация на факта. Но не можех да се самоизлъжа, защото по време на общуването си с Хипопотама вече се бях научил да не го правя. Дълбоко в душата си се надявах, че моята всемогъща и суперорганизирана Муся Беловцева може да уреди всичко.

— Извинявай, но няма да мога да отстраня Лина от дома ти — със замислена усмивка отвърна тя. — А за твоята Елена ще си помисля. Знаеш ли нещо за нея?

— Абсолютно нищо. Само името и фамилията ѝ. Е, и някои от особеностите на характера и манталитета ѝ. Днес при мен беше приятелят ми Борис Викулов, който обеща да посъбере сведения за нея. Има някакви връзки в милицията.

— Ох, Корин, непоправим си! — засмя се Муся. — Както си се родил в годините на съветската власт, така и продължаваш да си живееш в онова време.

— Какво общо има съветската власт? — Бях на път да се обидя, но не го направих, защото ясно долових в думите ѝ идеи за пътищата, по които можеше да бъде решен моят проблем. А пък щом Муся имаше идеи как трябва да бъде решена дадена задача, нямаше защо да се съмнявам, че непременно ще я реши.

— Такова, че днес никой не събира сведения от милицията. Много по-просто и по-лесно е да си купиш информация. Колко пари можеш да отделиш за портрета на твоята загадъчна Елена?

— Колкото трябва! — обещах радостно. — Харчи ги, хич да не ти се свидят, собственото ми спокойствие ми е по-скъпо. — И веднага, съвсем по детински, се поинтересувах: — А как ще успееш?

— Все някак ще се справя. — Гласът ѝ звучеше лукаво и многообещаващо. — Въпросът е в друго: какво ще правиш с информацията, която ще ти дам? Да допуснем, че изясня, че Елена е учителка в някое училище или мениджър в магазин за електроника. Какво ще последва от това? Все едно — няма да успея да разбера дали е свързана с онези, които искат да ти попречат да напишеш книгата си — и ти трябва да си дадеш сметка за това. Единственото, което ние с теб можем да предприемем, е да измислим някаква хитрост, с помощта на която да я отдалечим от санаториума.

— Каква например? — попитах тъпо.

— Не зная. — Муся безгрижно сви рамене. — Преди всичко трябва да съберем първоначални данни, а чак след това да мислим. В края на краищата кой от нас е писателят — ти или аз? Кой има фантазия? Кой е майстор в измислянето на интриги? Всичко може да се направи, Корин — просто въпрос на пари. Но най-важното е да се измисли. Само че аз никак не съм убедена, че постъпваш разумно.

— В какъв смисъл? — намръщих се леко.

— В смисъла, който засяга твоята Елена. С какво ти пречи тя? Ако подозренията ти наистина са оправдани, значи Елена от само себе си ще отпадне веднага след като бъде публикувано интервюто ти. Ти ще убедиш всички, че няма от какво да се страхуваш — и Елена ще изчезне от очите ти. А ако не изчезне, значи изобщо няма нищо общо с това. Нека си стои тук, ти си общувай с нея и пълни главата ѝ с глупости. С една дума — забавлявай се. И впрочем твоят приятел Борис не е чак толкова неправ по отношение на тази дама. Може би е влюбена в теб, в такъв случай — възползвай се от момента, още повече че сега не си под прекия контрол на жена си.

Отново се сетих за Вероника. За жената, с която бях имал страстна връзка във Франкфурт и която изобщо не помнех. Тя навярно беше прекрасна… Не, нямаше да хлътвам в съмнителни отношения със съмнителната Елена, още повече че изобщо не бях сигурен дали тя има някакви чувства към мен. Само за Боря тези неща винаги стоят много просто и той цял живот е действал, изхождайки от представата си за това, че жената винаги иска и колкото повече — толкова по-добре, а с кого конкретно — няма значение. Аз бях устроен по друг начин. Никога в живота си не се бях опитвал да завоювам дадена жена, просто милостиво откликвах на чувствата ѝ… Всъщност струва ми се, че вече го казах. Защо трябва да прахосвам сили и енергия за Мимозата, без да съм уверен в резултатите, след като мога да почакам до октомври и да се срещна с Вероника?

— Слушай — осени ме внезапно, — а ти пазиш ли телефонния ѝ номер?

— На кого? На Елена ли? — с недоумение уточни Муся. — За какво говориш, Андрей?

Разбрах, че наум бях прескочил огромна част от разговора ни и се бях включил на друго място, а не на онова, на което се бях потопил в размисли. Разсмях се виновно и долях чай на Муся.

— Не, разбира се, вече започнах да си мисля за Вероника. Можеш ли да се свържеш с нея?

— Естествено. Какво искаш?

— Помоли я да ти изпрати своя снимка. Искам да видя как изглежда.

— Защо сам не ѝ се…

— Муся — прекъснах я доста безцеремонно, — не си я спомням. Можеш ли най-сетне да осъзнаеш тази проста истина: не мога да общувам с хора, които не помня. Дори ако с тях ме свързват близки отношения. Не мога. За мен те са чужди и непознати. Ами ако тя не ми хареса? Ако се окаже, че тогава, във Франкфурт, съм бил в състояние на тихо умопомрачение, станало ми е нещо и съм се влюбил, а сега тя ми заприлича на крокодил? Ако ѝ се обадя, ще трябва да ѝ говоря, тя ще ми отвръща, тоест ще завържа разговор и по този начин ще навляза в някакви отношения, а после няма да искам да ги поддържам. Знаеш ли колко пъти ми се е случвало?

— Досещам се — подсмихна се тя. — Добре, ще се свържа с нея. Можем да го направим още по-лесно: ще помоля Вероника да ти изпрати снимките си по електронната поща. Ако успея да я намеря, ще ги получиш още утре. Ще стане много по-бързо, отколкото да ги изпраща по обикновена поща.

— Муся, нали ти казах, че няма да използвам електронната си поща! Всяка седмица се появяват нови вируси, а тук никой не може да ми помогне и рискувам да изгубя всичко, което е в компютъра ми.

— Господи, Корин, колко си безпомощен! — обвинително въздъхна Муся. — Прехвърли материалите си на дискети, прибери ги в кутийката и спи спокойно. Какво, да не си паднал от небето? Да ти донеса ли празни дискети?

— Донеси ми. Но въпреки това — упорито държах на моето си, — ако заради някой вирус ми изчезнат програмите, изобщо няма да мога да работя на компютъра. Каква е ползата, че ще съм запазил материалите си, щом няма да мога да ги използвам?

— Ясно, предавам се. — Тя махна отчаяно с ръка. — Няма да използваш електронната си поща и точка по въпроса! Добре, ще получа снимките на Вероника на моя електронен адрес, ще ги разпечатам и ще ти ги донеса. Става ли?

— Аха — измучах аз. — А искаш ли да прочетеш това, което съм накъдрил? Само че тук нямам принтер. Ще го прочетеш ли от екрана?

— Ще го прочета. Включвай!

Внезапно появилият се вятър донесе облаци, слънцето се скри и рязко захладня.

— Сега ще излезе буря — загрижено каза Мария. — Помогнете ми да прибера масата и столовете вътре.

Когато на верандата не остана нито един предмет, аз си помислих, че може би е време да си вървя. Вече бяхме пили чай, а май че никой не ме бе поканил на обед. Мария сякаш прочете мислите ми:

— Ако ми помогнете да приготвя обеда, можете да се смятате за поканен.

Естествено — съгласих се.

Кухнята на Мария беше съвсем същата като кухнята на Ана, която се намираше в другата половина на къщата, и дори мебелите и съдовете бяха стари, но все пак разликата се усещаше. Ако онова, което видях при Ана, изглеждаше просто старо, вехто, протрито и отколе употребявано, то при съседката ѝ тези предмети не бяха стари, а старинни. Това не бяха чинии, останали отпреди сто години, а старинен сервиз. Не бяха използвани с десетилетия прибори, а аристократично сребро за хранене. И тази разлика се забелязваше във всеки детайл, във всяка дреболия — като се започне от абажура и се стигне до солницата.

Мария ми възложи да свърша по-лесната работа — да нарежа лука и да обеля картофите и морковите. Честно казано, аз отдавна — още от младежките си години — не бях вършил такива неща, тъй като доста рано станах известен, печелех добре и се хранех по ресторанти, а след това в дома ми, заедно с жена ми, се появи и готвачка, която деликатно наричахме домашна помощничка. Обемът на работата ме изуми: старицата сложи пред мен такова количество лук, моркови и картофи, като че ли се подготвяше за голям прием.

— Гости ли чакате? — попитах плахо.

— Никого не чакам. Те сами идват. — Мария загадъчно се усмихна. — Вече години наред не обядвам сама.

— А защо не си вземете готвачка? — учудих се аз. — Не ви ли е трудно всеки ден да приготвяте такива угощения.

— На мен ли? — Тя тихо се засмя. — Миличък, нали ви казах — на мен нищо не ми е трудно. Имам огромен запас от сили. Зная какъв въпрос е на езика ви и също така зная, че се измъчвате от притеснение да ми го зададете. И правилно, скъпи мой, не ми го задавайте, защото както и да ми го зададете, аз няма да ви отговоря. Изобщо никога не се опитвайте да изяснявате на колко години е една жена. Безсмислено е.

— Защо?

— Защото жената не се различава кой знае колко от мъжа. Или ви е интересно да общувате с нея, или не ви е интересно. Какво общо може да има това с възрастта? Абсолютно никакво.

— А ако не става дума само за общуване? — Формулирах въпроса си твърде мъгляво, но старицата добре ме разбра.

— Все едно. Или ви се иска да спите с нея, или не ви се иска. Възрастта е обективен параметър, а интересът и желанието са субективни категории. Не бива да ги смесвате в един кюп, защото се получават объркани изводи.

Ама че бабичка! Разбира се, нейната съседка беше красива и безумно привлекателна, но да се разговаря с Мария беше далеч по-интересно. Ана, както ми се стори, постоянно отклоняваше въпросите ми, а Мария създаваше впечатление на човек, готов да обсъжда всички проблеми — освен възрастта си, — стига да попиташ.

— Но нали съществува обществено мнение! — възразих все пак. — И то, да речем, не одобрява любовта между старец и младо момиче. А още по-малко — отношенията между съвсем млад юноша и съвсем немлада дама. Допускам, че този юноша може напълно искрено да желае плътска близост с избраницата си, но какво да направи с общественото мнение? Да го загърби ли?

— Точно така, миличък, точно така. — Мария беше завързала бродирана престилка върху ярките си дрехи и енергично месеше тесто. — Какво всъщност представлява общественото мнение? Това са оценки, изказани от някой, който наблюдава нещата отстрани. А твоето желание е гласът на твоята душа. Кой е казал, че гласът на твоята душа е по-малко важен от нечии оценки? Би могъл да го каже само онзи, комуто е изгодно ти да си мислиш, че не представляваш нищо и че твоите желания и чувства нямат никакво значение. Само че на кого може да е изгодно това? На онзи, който иска да те подчини и да те командва. Идеята, че чуждото мнение е по-важно от собственото ти, е създадена като инструмент на властта и като средство за натрапване на определен тип поведение. Какво, да не би да ви е приятно да се чувствате като пешка, като марионетка, манипулирана от нечии невидими ръце?

— Не, разбира се! — откликнах, боравейки старателно, но не много умело с ножа.

— Тогава забравете за общественото мнение. Слушайте само своята безсмъртна душа.

— Но тя такива неща ще ми наговори, че… — шеговито подхванах аз.

— Не се тревожете, душата ви нищо лошо няма да ви наговори. Виж, разумът — да, разумът може да ви надрънка всякакви глупости, от които след това години наред няма да можете да се отървете. А душата никога не би постъпила така. Проблемът е там, че хората не умеят да я слушат и да я чуват. Те предпочитат да се вслушват в общественото мнение и в разума си, а това… — Мария внезапно замълча и обърна глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Май че Еспера се събуди. Ще ида да видя.

Тя излезе от кухнята и скоро от гостната се разнесоха приглушените гласове на домакинята и момичето. После диванът изскърца и по стълбата, която водеше към втория етаж, затрополиха леки стъпки.

— Изпратих я в библиотеката — съобщи Мария, когато се върна и отново се захвана с тестото. — Момичето обича да чете, а у тях няма книги.

Не долових в гласа ѝ нито упрек, нито дори съжаление — беше просто констатация на факта, че при съседката ѝ няма книги.

— Защо не помолихте Еспера да ни помогне в приготвянето на обеда? — поинтересувах се. — Още едни ръце нямаше да са ни излишни. Боя се, че с моите скромни темпове няма да мога да ви настигна.

Мария се откъсна от заниманията си и рязко се обърна към мен:

— Еспера е много болна. Безнадеждно болна. Тя прекарва по цели дни с мен, спи, чете или разговаряме помежду си. Дори Ана не я кара да се занимава с къщна работа.

Безнадеждно болна… Sine espera в превод от латински — без надежда. Значи ето откъде идваше името ѝ. Аз си мислех, че означава надежда, а то се оказа — безнадеждност.

— Нима лекарите не могат да направят нищо? — попитах със съчувствие. — Сега медицината се справя с толкова много неща. Да не би да става въпрос за пари? Стори ми се, че вашата съседка живее доста притеснено в материално отношение. Ако някой ѝ помогне…

Разбира се, в думите ми имаше подтекст. Ти, която си толкова богата и самотна старица, вместо да обсъждаш пасивно безнадеждното състояние на Еспера, по-добре помогни материално и плати за лечението на момичето. Не зная откъде се взе у мен тази внезапна злоба към Мария и след секунда вече съжалявах за думите си, но нищо не можех да направя — казаното беше казано. Ами ако сега тя изведнъж се обиди и ме изгони?

— На нея никой и нищо не може да ѝ помогне — тъжно рече Мария, гледайки ме изпитателно. — Мислите ли, че не съм се опитвала? Мислите ли, че съм седяла със скръстени ръце и мълчаливо съм гледала нещастното дете, без да се опитвам да направя нещо? Уверявам ви, направих всичко, което можех. А аз мога много неща. Остана ни само да приемем това като свята воля на Господа.

— Да, права сте — измърморих огорчено. — Да се надяваме, че душата ѝ ще отиде в рая.

— Тъкмо в това не съм сигурна — най-неочаквано отвърна старицата. — Макар че, разбира се, всичко би могло да се случи. Но засега не виждам такава перспектива.

— Какво говорите? — От учудване на два пъти клъцнах с ножа в опасна близост до собствения си пръст и на мига се облях в студена пот, защото ужасно се страхувам от кръв и още повече — от болка, а порязаният пръст за мен винаги се превръщаше в източник на непоносими мъки. — Защо Еспера да не отиде в рая? Та тя е още дете, едва ли е успяла да извърши кой знае какви грехове, е, може би е взела един-два бонбона без разрешение или е излъгала един-два пъти — и толкова.

— Кой ви е казал, миличък, че да вземеш бонбони без разрешение е грях? И кой ви е казал, че да излъжеш, е грях?

— Разбирам — засмях се аз, — вие отново искате да кажете, че това твърдят другите хора, че това е чуждото мнение.

— Точно така. Когато самият вие сте били дете, крадели ли сте бонбони и сладкиши от бюфета?

— О, много пъти!

— И когато сте го правили, смятали ли сте, че постъпвате правилно?

— Разбира се! Смятах, че щом ми се иска нещо сладко, значи имам право да го изям. А възрастните, които ми забраняват това, са глупаци и негодници.

— Виждате ли? Вашата душа ви е казвала едно, а чуждото мнение ви е убеждавало в друго. Вие сте се вслушали в гласа на душата си, а сега твърдите, че това е грях. Как не ви е срам, скъпи мой! Та нали сте композитор, творец, нима никога не ви се е случвало вие да харесвате произведението си, а пресата да крещи на всяка страница, че сте съчинили отвратителна, бездарна музика? Можете да не ми отговаряте, сигурно ви се е случвало, както с всеки творец. На вас ви харесва онова, което сте направили, а на други — не. И какво следва по-нататък, да не би да сте престанали да пишете мюзикълите си? Да не би публично да сте се покаяли, да сте се заклели повече да не пипнете нотния лист и да не се докоснете до инструмент? Нищо подобно! Вие спокойно сте продължили да творите по-нататък. И какво е това според вас, грях ли е? Не сте се вслушали в общественото мнение, не сте признали, че сте бездарник, а сте се вслушали в гласа на душата си и сте си казали: Написаното от мен е хубаво! Защото то е честно и искрено, защото когато съм го съчинявал, не съм правил халтура, не съм редил нота до нота както ми дойде, само и само да се получи някакво подобие на музика, а съм вложил в работата си чувства. В този случай вие сте пренебрегнали общественото мнение и сте постъпили правилно. А всъщност с какво тази ситуация се отличава от всяка друга? Ами с нищо. Гласът на вашата душа и гласът на чуждото мнение винаги са съществували един до друг и от това дали вие сте роб или творец зависи в кой от тези два гласа ще се вслушате. Виждате ли колко просто стоят нещата.

Какво пък — стояха просто… При тази издокарана в червено и зелено старица с натруфени с пръстени и халки ръце винаги всичко беше просто. Между другото — за пръстените. Когато се захвана да приготвя обеда, Мария ги свали и ги изсипа в красива керамична купичка, която стоеше на поничката точно пред очите ми. Докато непрекъснато хвърлях по един поглед към това ювелирно изобилие, не можех да не отдам дължимото на високата им стойност и на вкуса на притежателката им. Нужен беше специален подход, за да сложиш към зелените панталони и червената блуза бижута с рубини и изумруди! Всичко беше в тон. Нямаше да се учудя, ако и бельото ѝ бе в същите цветове. Ама че бабичка — ангелче небесно! Ала въпреки че бе толкова умна, и при нея нещата не изглеждаха чак толкова гладки.

— Но ако следваме вашата логика, значи изобщо не съществуват грехове. Тогава защо Еспера да не отиде в рая? — попитах злорадо. — Че къде другаде може да попадне душата ѝ, след като момиченцето не е съгрешавало!

Мария едва забележимо сви рамене, сякаш се учудваше на моята глупост.

— Какво, скъпи мой, да не би да си мислите, че душите се размножават чрез просто делене — като клетките?

Не разбрах въпроса и бях принуден честно да си призная това. В този момент Мария вече беше привършила с месенето на тестото и започна с изумителна сръчност да кълца зелето и морковите, които аз все пак бях успял криво-ляво да почистя.

— Ще ви обясня — кимна с готовност старицата. — Когато тялото престава да живее, го погребват. Според вашите представи — душата тръгва за рая или за ада. Тоест на Земята има едно тяло и една душа по-малко. Но ето че мъжът и жената се съвкупяват, зачеват ново тяло и това става с помощта на деленето на клетките. А душата откъде се взема?

Какви такива клетки са се съвкупили и са започнали да се размножават, та в родилото се отново тяло да се образува и душа? Хайде, отговорете ми!

— Не зная. Наистина — откъде се появява тя?

— Колко просто стоят нещата при вас. — При тези думи тя ме погледна ехидно и най-неочаквано ми намигна. Обляха ме горещи вълни — до такава степен в този миг бях уверен, че бе прочела или чула с вътрешния си слух онова, което преди малко си мислех. — Вие искате да отговарям на въпросите ви, както на учител в училище. А не искате ли сам да помислите върху това?

— Дори не зная какво да мисля?

— Поне се опитайте да поразсъждавате. Уверявам ви, миличък, че изводът, до който сам ще стигнете, ще ви се стори далеч по-правдоподобен от думите, които ще ви кажа аз. Аз не бива да бъда авторитет за вас, вие трябва да слушате само себе си. Защо все не можете да усвоите този урок, а?

— Край-край-край! — Опитах се да размахам ръце, но тъй като се оказа, че размахвам ножа, и двамата се разсмяхме. — Усвоих го. Само ми дайте първата отправка, първия тласък, от който да започна разсъжденията си.

— Започнете така, както е прието при учените — с две противоположни хипотези. Ще ви бъде по-лесно. Първата хипотеза гласи, че ако заедно с тялото изчезва и душата, би трябвало да има някаква субстанция, от която се появяват новите души, точно както има субстанция, от която се появяват новите тела. Втората хипотеза гласи, че такава субстанция не съществува, че на света има точно толкова души, колкото има, и нови не се появяват. Е, и какво следва по-нататък?

— Засега учените не са открили субстанцията, от която биха могли да се появяват нови души, така че на този етап можем да отхвърлим първата хипотеза — смело започнах аз. — Но ако душите са точно толкова, колкото са, и нови не се появяват, възниква въпросът дали тези души са повече на брой, отколкото физически живи хора съществуват на планетата във всички времена, или са по-малко на брой? Тоест искам да попитам дали ако тези души са повече — в смисъл че всеки, който е живял, си е имал своя собствена душа, и остават още много на брой души, които ще стигнат за поколения хора напред — в такъв случай къде се намира този запас от души? И за колко поколения ще стигне той?

— Добър въпрос! — похвали ме Мария. — Давайте нататък и не спирайте. Не чакайте отговори от мен, разсъждавайте и продължавайте напред.

— Мястото, на което би могъл да съществува този запас от души, засега не е намерено — продължих аз — и може да се предположи, че такова място не съществува. Тогава ще трябва да се върнем към хипотезата, че все пак изначално душите са били по-малко на брой, отколкото са били хората, които са изживели живота си на нашата планета. Тогава излиза, че душите са стигнали за известно количество хора, които са се оказали първи на опашката, а на останалите не им е провървяло. Но в такъв случай ще се наложи да признаем, че всички ние отдавна вече се раждаме като бездушни същества. А аз не мога да се съглася с това.

— И правилно! — одобрително кимна Мария. — Не бива да се съгласявате. Продължавайте нататък.

— Нататък ли? — В хода на разсъжденията ми стана засечка. До този момент всичко вървеше строго в рамките на материалните науки и ми беше лесно. Ала сега стоях на прага на някакви неща, които трябваше да допускам и които мозъкът ми категорично отхвърляше. Но вече се бях впуснал в тази игра и тя ми бе станала интересна. — По-нататък излиза, че ако количеството на душите е константа, постоянна величина, а всички ние се раждаме и ще продължим да се раждаме като одушевени същества, значи след смъртта на едно физическо тяло душата се преселва в друго физическо тяло. — Помислих малко и объркано добавих: — В друго тяло. А не в някакъв си рай или в някакъв си ад. Тоест не съществуват никакъв рай и никакъв ад. Прав ли съм?

— Не съвсем. Душите наистина се преселват. И ад няма. А рай има. Там отиват душите, които изцяло са завършили земния си път, които са се подложили на изпитания във всички свои качества и са разбрали, че са част от Бога, тоест че всъщност те са самият Бог. Тогава те няма какво повече да правят на Земята, свършили са работата си тук и се завръщат у дома си, при Бога. Но такива души са страшно малко, ужасяващо малко в сравнение с онези, които остават.

— Значи смятате, че душата на Еспера още не е свършила работата си тук и ѝ е рано да се връща в рая? — попитах аз, като не преставах да се поразявам от самия себе си. Господи, какви глупости дрънках? Това беше някакво метафизическо бълнуване. И съвсем сериозно полагах старания, амортизирах мозъка си, опитвах се да направя някакви логически изводи и да формулирам нещо. Какво ми ставаше?!

— Еспера ли? — Старицата втренчи в мен заобиколените си с дълбоки бръчки пламтящи очи. — О, не, вашите разсъждения са неприложими към Еспера.

— Защо?

— Защото Еспера не е като другите. Тя е дете на Ана. А това е съвсем, ама съвсем друга работа… Някога ще разберете за какво става дума.

— Обяснете ми сега — помолих.

— Не. — Мария поклати глава в знак на отрицание. — Сам ще разберете. Трябва да разберете. Иначе нищо няма да има смисъл.