Фантомът на паметта

Глава 18

Този ден се оказа толкова дълъг! Цялата вечер и през по-голямата част от нощта Елена прекара, седнала пред компютъра ми, проучвайки записаните в него материали за всевъзможните нарушения и престъпления, извършени от работещите в Министерството на вътрешните работи — от най-ниските до най-високите чинове, а аз, настанен до нея, дописвах на ръка последните епизоди от книгата си.

— Не ми харесва всичко това — каза най-сетне тя и изключи лаптопа.

— Кое именно? — уточних аз. — Това, че в твоята любима ченгесарница са се навъдили толкова боклуци ли?

— Работата не е там. Отдавна зная за боклуците, които са се навъдили — с това не можеш да ме учудиш. Нещо не е наред със самите материали. Не зная какво, но имам такова чувство. Сигурно съм се уморила. Трябва да поспя малко, нека проветря главата си. Да се надяваме, че утре сутринта всичко ще ми се изясни. Гладен ли си?

— Много — виновно се усмихнах аз. — Но ми остана още съвсем малко, не ми се иска да го зарязвам…

— Довърши си работата, а през това време аз ще приготвя нещо, ще хапнем и ще си лягаме. Вече минава два часът.

Заспах, прегърнал здраво Елена с двете си ръце, притискайки я към себе си, както дете — любимата си играчка.

На сутринта, волю-неволю, наложи ми се да премина на трудов режим. Още към девет часа при Елена дойде първият ѝ посетител. За да работи с него, тя имаше нужда от тишина и пълно усамотяване, затова взех лаптопа си и се заех да си свивам работно гнезденце. Елена работеше в хола, където предварително бе поставила насред стаята сгъваема маса за масажи, а в спалнята нямаше нищо друго, освен леглата и гардеробите, така че нито имах къде да сложа компютъра, пито къде да седна. Оставаше кухнята, където в крайна сметка се настаних заедно с моето компютърче, бележника си, една половинлитрова чаша чай и голяма чиния, пълна догоре с миниатюрни шоколадови вафлички — любимото ми лакомство, с което, без да жаля пари, се бях запасил за две седмици напред.

В единадесет часа посетителят си отиде, а звънецът тутакси издрънча — беше се появил следващият жадуващ за изцеление. Аз надникнах от кухнята и тихичко повиках Елена.

— Имаш ли още един комплект ключове от апартамента? — попитах.

— Имам. Висят в антрето на закачалката. Вземи ги, когато отиваш на срещата си с журналистката, за да не се разсейвам и да не заключвам вратата след теб. Искаш ли да ме поканиш на обед?

— Лялка! Не преставаш да ме учудваш. Може би наистина можеш да четеш мисли?

— Глупчо! — Тя ме целуна. — Нали вчера сам каза, че познавам и кътните ти зъби! Добре, ще дойда, когато се освободя.

— А кога ще се освободиш?

— В един часа. Срещата ти в дванадесет ли е? Чудесно, ти ще си поговориш с нея до един часа, а в един и нещо аз ще дойда в бистрото и ще обядваме заедно. Или имаш предвид нещо по-прилично от кварталното бистро?

— Както ти искаш. Можем да хапнем направо там, а можем да пресечем улицата и да си спретнем пиршество в отсрещния ресторант. Доколкото си спомням, там кухнята никак не беше лоша.

Елена отиде да се занимава със своя посетител, а може би — посетителка, не обърнах внимание. В дванадесет без десет аз излязох на пръсти в антрето, обух се, навлякох якето си, взех ключовете и излязох от апартамента. Бистрото, в което си бяхме уговорили среща с Врабчо, беше в съседната сграда и точно в дванадесет аз се приближих до масата, край която седеше слабичкото, късо подстригано момиче. Пред нея на масата имаше листове с бележки и диктофон, а също така — наполовина празна чаша кафе, от което ставаше ясно, че тя в никакъв случай не е дошла преди пет минути. Или не си бе разчела добре времето и беше пристигнала по-рано, или… нервничеше и се подготвяше за труден разговор. Това пък защо?

— Здравейте, Лада! — Ако можеше да се предположи, че умея да се усмихвам очарователно, значи направих точно това. — Радвам се да ви видя отново.

— Добър ден, Андрей Михайлович, благодаря ви, че се съгласихте да ми отделите от времето си.

Гласчето на Врабчо звучеше напрегнато и звънеше като изопната струна, която сякаш всеки момент ще се скъса. Нещо не е наред с теб, пиленце мое.

Поръчах си кафе и сладкиш и се вторачих в Лада с невинен поглед:

— И така, Лада Ланская, слушам ви внимателно. За какво ще си говорим?

— За вас. — Тя сведе очи и започна да търси нещо по масата, което вероятно ѝ беше много необходимо, ама толкова много, че чак не можеше да живее без него. И нямаше да може, докато не го намереше, защото по някаква причина се боеше да ме погледне в очите. Намери го. Оказа се запалка. Лада запали цигара, а пръстите ѝ така трепереха, че човек като нищо можеше да заподозре страдание от тежък махмурлук.

— Е, щом трябва да си говорим за мен, значи ще си говорим за мен — съгласих се великодушно. — Хайде. И недейте да нервничите чак толкова, аз не хапя.

По лицето ѝ премина сянка на ужас, но — трябва да ѝ отдам дължимото — Врабчо бързо се взе в ръце. По-точно — в крачка. Или в крилца.

— Андрей Михайлович, изданието, което представлявам, е много заинтригувано от вашата нова книга, чиито откъси дадохте за публикуване през лятото. Тя по нищо не прилича на онова, което сте писали преди, и може да се направи изводът, че във вашия мироглед е настъпил някакъв прелом… Във вашия живот са станали някакви събития, които са ви накарали да се обърнете към духовното… към изотеричното… вие гледате навътре в себе си…

Тя подхвана разговора гладко, виждаше се, че се бе подготвила предварително, може би дори беше написала уводните си изречения, но след това започна да засича, да се оплита в думите и да накъсва фразите по средата.

— Лада — прекъснах я безцеремонно, — от какво чак толкова се страхувате? Нали ви казах, че не хапя. Или се боите от мен? Поръчали са ви материал, който ви се струва твърде сложен, и вие се опасявате, че няма да разберете нищо от онова, което ще ви кажа?

Изведнъж тя се втренчи в мен с немигащи очи и едва в този момент забелязах, че те са огромни, направо с невероятни размери.

— Поставиха ми задача, която не ми харесва — бавно и ясно произнесе тя. — Това, че ще се справя с нея, не предизвиква в мен никакви съмнения. Но тя не ми харесва.

— Защо? Не обичате ли да пишете за литература?

— Не обичам да пиша лъжи и да манипулирам факти. Точно затова не казах на никого, че идвам на среща с вас. Няма да направя този материал, а в редакцията ще кажа, че сте отказали да ми дадете интервю, защото сте били зает.

Опаля! Това вече е интересно.

— Но тогава защо си уговорихме среща, след като не се каните да правите интервю с мен? Само за да се видим ли? Аз, разбира се, съм поласкан, но все пак очаквам обясненията ви.

Лада мълчеше, вперила поглед в своите изписани с разкривен почерк листове. Горкичкият Врабчо, и защо ли се правех на интересен, а? Тя искаше да ми каже нещо важно, опитваше се да събере сили, а аз ѝ пречех с идиотския си подигравателен тон. От страх да не изпадна в положение на унизен сам унижавах другите… Точно така си беше! Най-агресивни са онези хора, които се страхуват сами да не бъдат набити, а най-силните и безстрашните са най-добродушни и беззлобни. Ако не бях завладян от страха да не бъда унижен, щях да разговарям с момичето по съвсем друг начин — доброжелателно и приветливо, щях да му помогна да се разприказва, а не като строг ръководител да искам обяснения от него.

— Лада, оценявам вашата откровеност — заговорих този път по-меко, засрамен от собствените си комплекси, — и разбирам колко е труден за вас този разговор. Щом сте си уговорили среща с мен, но въпреки това не се каните да правите интервю, значи искате да си поговорим за нещо. Хайде да обсъдим ситуацията спокойно и да помислим заедно как да излезем от нея.

Врабчо ме погледна с благодарност и в очичките му проблеснаха бликнали сълзици.

— Андрей Михайлович, поръчаха ми материал, от който недвусмислено трябва да се разбира, че вие сте психично болен. Материалът трябва да бъде направен въз основа на анализ на публикуваните от вас откъси и интервюто ми с вас. Освен това ще трябва да взема предвид вашата амнезия и вашите сеанси с психоаналитика. Нареждането да направя такъв материал дойде от главния редактор, но не зная кой е дал тази поръчка на него. Не зная също и защо е необходимо това. И ето че сега седя пред вас… такава, каквато съм… правете с мен каквото искате. Нямам никакво намерение да ви изкарам психар.

— Защо? — засмях се аз. — А може би наистина съм такова… мръднал съм. Ще напишете това и по никакъв начин няма да съгрешите спрямо истината. Може би напразно се притеснявате?

— Не е напразно. — Момичето леко се усмихна. — Първо, аз разговарях с вас през лятото и видях, че сте съвсем нормален човек. Второ, прочетох всички интервюта, които сте дали през последните три месеца, и ги сравних с онези, които сте давали преди. Вие сте си такъв, какъвто сте били. В смисъл че или цял живот сте били луд, но досега никой не е забелязал това, или изобщо никога не сте полудявали. И, трето, на няколко пъти много внимателно прочетох публикуваните откъси от новата ви книга, дори не ги прочетох, а ги изучих с молив в ръка. Намерих в тях някои заемки от мирогледа на Доналд Уолш, но в текста ви няма ни най-малък намек за психическо заболяване. Не си мислете, че съм чак толкова умна — просто показах вашите текстове на специалисти психиатри и те само потвърдиха мнението ми. Андрей Михайлович, вие сте напълно нормален човек. Но някой иска да ви изкара абсолютно побъркан психар. И смятам, че трябва да знаете това.

Някой иска… Не беше трудно да се досетя кой може да пламне от такова страстно желание. Онзи, на когото не му харесва моята бъдеща книга за милицията, ако все пак я напишех. Разбира се, аз нищо не помнех за събраните материали и засега не изразявах никакво намерение да напиша такава книга, но какво ли не се случва? Ами ако изведнъж намерех записките си? Ако все пак вземех, че я напишех? Ако утре внезапно си спомнех всичко? Те трябваше предварително да се застраховат и да неутрализират всичко, което би излязло изпод моето перо или просто би се отронило от езика ми. Психарят си е психар и какво може да се направи с него? Човек не бива да му се сърди, но и не бива да му вярва.

Обяснението ми се стори съвсем правдоподобно, но нещо не му достигаше. Нещо не беше наред… Или продължаваха да ме смущават думите на Елена, които тя каза през нощта, след като прочете материалите? Нещо в тях не ѝ беше харесало. Но какво? На сутринта ние така и не си поговорихме по този въпрос, спахме до осем и половина и към девет часа, когато дойде първият ѝ посетител, успяхме само набързо да се измием и да закусим. Врабчо, Лада, мога ли да ти имам доверие? Не зная. Но пък нали ти сама ми призна, че си получила такава задача? Какво е това — искрен жест или хитър ход в сложна игра, която някой е подхванал срещу мен? Как мога да разбера? Как мога да проверя? А трябва да проверя. Само че се налага много внимателно да обмислям всяка своя дума, за да не изтърся нещо излишно.

— Чуйте ме, Лада, сега ще ви разкажа нещо, после бих искал да чуя и вашето мнение. Така може би поне нещо ще ни се изясни. Когато излязох от санаториума, открих в компютъра си вкъщи едни материали, за които изобщо нищо не си спомнях. Нито откъде са се взели, нито как съм ги събирал. Литературният ми агент — Мария Владимировна, която познавате, ми каза, че съм се канел да напиша книга за злоупотребите на служителите от Министерството на вътрешните работи, включително и за ръководителите на високи постове. Това изобщо не влиза в моята тематика, то никога ни най-малко не ме е интересувало, пък и самият аз не обичам да чета криминални романи. Вероятно когато съм вземал решение да напиша такава книга, това по някаква причина ми е било интересно, но аз не я помня, разбирате ли? Може би в живота ми са станали някакви събития, които са направили тази проблематика привлекателна за мен, но не помня и тях, от което следва, че сега нямам интерес и желание да напиша такава книга. От друга страна, твърде много обичам себе си и винаги ми е било безумно мъчно за собствения ми труд, затова не мога да зарежа започнатото наполовина. Дори, да речем, ако ми попадне някаква скучна книга, то аз, независимо от това ще я дочета докрай, защото ми е жал за вече изгубеното време и не ми се иска съвсем да го изхвърлям на боклука. След като вече веднъж съм си изгубил времето, трябва поне да получа цялостна представа за произведението, щом като тъй или иначе не мога да изпитам удоволствие. Ако се съди по всичко, изгубил съм доста време и сили, за да събера материалите, които намерих в компютъра си, и не ми се иска това време и тези сили да отидат на вятъра. Но нямам интерес към темата. Нямам и желание да я разработвам. Продължавам да се разкъсвам между тези две чувства. И сега не мога да ви кажа кое от тях в крайна сметка ще победи.

Така. Май всичко беше построено много добре. И вълкът беше сит, и агнето — цяло. Или щях да напиша книга за милицията, или нямаше да я напиша. Онзи, който искаше да я напиша, можеше да се утешава с надеждата, че ще ми досвидее за собствения ми труд и ще доведа започнатото дело докрай. А този, който искаше да попречи на това, можеше да се надява на моето безпаметство и липсата ми на интерес. А очичките на Врабчо заблестяха — или в главичката му се бе пръкнала някаква идея, или беше подушил миризмата на кръв.

— Андрей Михайлович, ако във вашите материали има компромати за определени ръководители, значи е съвсем ясно, че точно те искат да ви изкарат интелектуално несъстоятелен! Толкова е просто! Само погледнете какво има в материалите ви и веднага ще ви стане ясно кой е поръчал на нашето издание материала за вашето безумство.

— Не е чак толкова просто, Ладочка — потупах я бащински по ръката. — Докато съм събирал материала, по всяка вероятност съм вникнал в ситуацията, изяснил съм си разположението на силите в различните групировки на министерството и изобщо съм имал отлична представа за цялостната картина. А в компютъра съм вкарал всички данни с променени имена, длъжности и звания, тоест вече съм извел персонажите, които е трябвало да фигурират в книгата ми, и дори съм измислил характерите и биографиите им. Защото аз не съм си поставял задачата да разкажа някаква конкретна страшно разобличаваща истина, а съм искал да напиша роман за това как промените в системата съсипват живота на честния офицер и да го покажа на фона на напълно реални конфликти, съществуващи в самата система на Министерството на вътрешните работи. Разбирате ли?

— Да. — Момичето ме слушаше като омагьосано.

— Та така, в компютъра съм вкарвал вече обработените материали, тоест те са били обмислени и приведени във вид, годен за изграждането на сюжета. Естествено там всички имена, длъжности и звания не са истински, а измислени от мен. И по тези данни ние с вас никога няма да можем да установим кого точно компрометират въпросните материали. За това могат да се досетят само онези, които са непосредствено засегнати от събраните сведения, тяхното най-близко обкръжение и началниците им. Пък и не е сигурно дали ще се досетят. Самият аз абсолютно нищо не разбирам от тези неща, искам да кажа — в сегашното си състояние. Когато съм подготвял материалите и съм измислял сюжета, съм разбирал всичко, но сега в главата ми няма нищо, празно е като в кратунката на първокласник. Всичко съм забравил, нищо не помня.

— Но не можете ли да накарате някой да прегледа вашите материали? — разгорещено зачурулика Врабчето. — Някой, който добре познава системата на Министерството на вътрешните работи и се ориентира във всичките му подводни течения.

— А къде е гаранцията, че по този начин няма да попадна тъкмо на човека, когото засягат въпросните материали? Тогава той съвсем ще ми замотае главата и нарочно ще ме обърка, а аз така и няма да науча истината.

— И това е вярно. — Ваклоокото птиченце се натъжи. — В такъв случай имате нужда от човек, който не е свързан със системата и не зависи от нея, но я познава добре.

— Ладочка, скъпа, но нали разбирате, че не може да има такова нещо! — разсмях се на нейната детинска наивност. — Не е възможно да познаваш добре системата, ако се намираш извън нея, пък на това отгоре и да не си свързан с нея.

Това се отнася не само за Министерството на външните работи, а за всички системи изобщо. Можеш да познаваш добре системата само тогава, когато имаш постоянен източник на информация за нея, и то не един, а много, иначе знанията ти ще бъдат едностранчиви. Източникът на информация е самата връзка, а връзката много често означава и зависимост. Тъй че човекът, за когото говорите, просто не може да съществува в реалния живот.

— А не може ли това да е някой журналист? — несигурно предложи дребосъчето. — Нали има журналисти, които са се специализирали по темата за Министерството на вътрешните работи и знаят всичко за всички там.

— Аха — съгласих се аз, — познават всички и са свързани с всички. Вземат пари от едната групировка за това, че въргалят в калта другата. Моля да ме извините, че говоря толкова неприятни неща за вашите колеги, но съгласете се, че те сами дават повод за това.

— А ако ви запозная с един човек, за чиято честност мога да гарантирам? Ще му покажете ли материалите си?

— Само ако успеете да ме убедите, че мога да му имам доверие — твърдо отговорих аз. — А това няма да стане чак толкова лесно, защото по принцип съм недоверчив човек.

— Но нищо не рискувате, Андрей Михайлович! — захвана се да ме убеждава мъничката Лада. — Вие сте събрали материалите, но заради амнезията си не можете да си спомните много неща и измислената от самия вас интрига днес ви се струва неразбираема. Просто ви е необходим специалист, за да се ориентирате за какво става дума. Дори и този специалист да се окаже свързан с някого и разкаже, че вие се опитвате да си изясните нещата около събрания материал, какво от това? Ами нека да си ги изяснявате! Дори и този специалист да не ви каже истината, вие винаги бихте могли да проверите думите му при друг познавач на проблема и така ще разберете дали той ви лъже, или казва истината. Външно вашето поведение ще изглежда напълно естествено.

Няма що — в думите ѝ имаше логика! Не, ненапразно още при първата ни среща този мъничък Врабчо ми се стори умно и съобразително момиче.

— Да допуснем, че е така. И кой е този честен специалист? Има ли си име?

— Има. Казва се Василий Злотник.

Злотник! Ама че познанства има моят Врабчо! Познавах Вася Злотник още от следването си в Литературния институт — беше комсомолски секретар на нашата организация. Когато аз влязох в първи курс, той вече беше в четвърти и изобщо бе по-голям от нас, по-възрастен, дошъл в института, след като зад гърба си вече бе натрупал опит от армията и от трите си години трудов стаж. Бяхме познати, но не и приятели, движехме се в различни компании, впоследствие не поддържахме никакви отношения, само на няколко пъти се сблъскахме на някакви литературни мероприятия, радостно се здрависвахме и веднага тръгвахме в различни посоки. Но Вася направи блестяща кариера, името му отдавна вече бе станало синоним на независимата журналистика и бе известно на всеки, който поне веднъж в месеца поглеждаше вестник. През последните десетина години той неотклонно се занимаваше с милиционерската тема и пишеше разобличителни статии за министрите, техните заместници и началниците на отдели. Да, ако някой изобщо можеше да се ориентира в моите записки, това беше точно Вася Злотник. Но той бе голяма клечка. На няколко пъти чувах, че човек не може да се доближи до него, че Вася окончателно се е самозабравил и се е превърнал в ошеметено от осъзнаването на собствената си значимост величие. Наистина ли моето мъничко птиченце имаше път към него?

— Познавате ли се със Злотник? — В гласа ми прозвуча нескрит скептицизъм.

— Той ми е татко.

Господи, колко детински произнесе тя това татко. Не баща. Татко. Ама че работа! Да, спомних си, че в пети курс Вася се ожени и после някой ми каза, че му се е родила дъщеря. Наистина ли тогава се бе родило това пернато чудо? Направо да се побъркаш!

— Значи вие сте Лада Злотник — кой знае защо, уточних аз.

— Ами да. — Тя обезоръжаващо се усмихна.

— А Ланская е псевдоним, за да не ви смятат за татина щерка, така ли?

— Не, Ланская съм по мъж.

— А — ама вие сте и омъжена! Че на колко години сте?

— На двадесет и седем. А вие на колко мислехте, че съм?

— На двадесет — признах си честно. — Изглеждате толкова млада, като ученичка сте.

— Аз съм като онези кученца, които дори и на стари години приличат на палета. — Врабчо звънко се разсмя и зачурулика: — Между другото отдавна вече не съм омъжена, но си запазих фамилията. Е, какво? Имате ли доверие на моя баща?

— Май че да. Поговорете с него. Ако се съгласи да прегледа материала, ще му предам дискетата.

Лада завъртя глава в знак на отрицание:

— Татко за нищо на света няма да се съгласи да вземе чужд материал на дискета. Той е гърмян заек и знае как може да свърши всичко това.

— Ами тогава как ще го направим? — Малко се притесних.

— Той може да дойде на мястото, което ще му посочите вие, и да разгледа материалите направо на компютъра. Или вие ще ги разпечатате, той ще ги прочете пред вас и ще ви ги даде. Татко не пренася и на три метра чужди материали със себе си. Какво ли не му се е случвало през годините и сега е много предпазлив.

Забелязах Елена на улицата, тя мина покрай остъкленото бистро, усмихна ми се леко и се качи по стълбите към входната врата.

— Добре, Лада — смигнах ѝ аз и добавих: — Василевна, поговорете с баща си, а аз ще чакам да ми се обадите. Ако Василий се съгласи да прегледа материалите ми, ще се уговорим кога и къде да го направим. Става ли?

— Става — кимна Врабчо.

— И ви благодаря за откровеността. Мога да си представя какво ви е коствало това. Не се тревожете, още днес ще кажа на Мария Владимировна, че съм отказал да ви дам интервю, когато сте ми очертали темата на разговора ни.

— И аз ви благодаря. — Лада забеляза приближаващата се Елена и с женското си чувство разбра, че нейното време е изтекло и трябва да си върви. — За разбирането и помощта.

Тя набързо натъпка в чантата си касетофончето, бележките, цигарите и запалката си, метна на гърба си нещо безформено, което приличаше на яке, и изхвърча. Мястото ѝ веднага зае Елена. Висока, едра, красива, елегантна, с дълго манто, обточено с пухкава кожа, тя толкова поразително контрастираше с Врабчо, че неволно се разсмях.

— Е, и какво реши? — попита ме. — Да си свалям ли мантото или ще ходим на ресторант?

— Отиваме на ресторант! — обявих решително и повиках сервитьора, за да се разплатя. — Днес имаме празник.

— В чест на какво?

— В чест на любовта. С теб толкова дълго не сме били заедно, а най-бездарно пропиляхме вчерашния ден в работа и в разговори за работа.

— А за какво трябваше да разговаряме? За любовта ли?

— Естествено. За любовта и само за нея, защото на света няма нищо по-важно и по-интересно.

Пресякохме булеварда и заехме една масичка в отсрещния ресторант с японска кухня. Колко пъти бяхме идвали тук с Елена! А само преди два дни аз нямах ни най-малка представа за това. Чудо на чудесата, честна дума! Нещо повече — не си спомнях дори и това, че обичам японската кухня, защото точно Елена ме бе научила да ям такава храна. До срещата ми с нея целият ми опит с японското кулинарно майсторство се ограничаваше само в лошо приготвено и прекадено солено суши, което бях ял в някаква закусвалня и след което сложих дебел кръст на понятието японска кухня.

— Как мина интервюто? — поинтересува се тя.

Аз подробно и с удоволствие ѝ преразказах съдържанието на нашия разговор с Лада.

— Любопитно! — заключи Елена, след като чу изложението ми. — Значи има някакви хора, които се страхуват от твоите материали. И съществува независимият журналист Злотник, който, ако се съгласи, може да ти каже кой точно е заинтересован от огласяването на този компромат и на кого тази идея изобщо не се харесва. И тогава… — Направи пауза, гледайки ме с очакване.

— Какво — тогава? — попитах нетърпеливо.

— И аз това питам: какво ще стане тогава? Добре, ще научиш кой е заинтересован и кой се страхува. И по-нататък — какво? Какво ще направиш после?

— Още не зная — признах си. — Още не съм измислил. Но поне ще се появи някаква яснота. И освен това, ако зная кой ми е приятел, а кой — враг, ще зная и към кого мога да се обърна за защита и помощ и към кого — не.

— Разумно е — съгласи се тя. — Знанието е сила. А сега хайде да решим какво ще правим с твоя Злотник. Ако той поиска да види материалите, как ще го организираме? Аз нямам принтер, а на твое място не бих ги разпечатала другаде.

— И аз също не бих. Тогава да ги чете от екрана.

— Къде? За това са необходими няколко часа, а при мен всеки ден има посетители. Освен ако дойде вечерта, след седем.

— Значи — вечерта.

— А ако Злотник не може да дойде вечерта? Ако може само през деня.

— Лялечка, не знаеш какво означава истински журналист. А Злотник е точно истински журналист. Той би отишъл на края на света по всяко време на денонощието заради някой материал, който му е интересен. Е, разбира се — само ако му е интересно.

— Е, какво тогава, да се надяваме, че ще го заинтригуваш. И още нещо, Андрюша. Не искам да ти давам съвети, но ми се струва, че би било разумно да помислиш за охрана.

Честно казано, вече бях мислил за това, но се притеснявах да го кажа на Елена. Като нищо щеше да реши, че имам мания за преследване и съм страхливец и слабак. Пък и откъде можех да я взема тази охрана? Че аз не съм бизнесмен. Ако бе станало дума за това преди два дни, щях да го поръчам на Муся, но сега разбирах, че не бива да я забърквам в моите проблеми с милиционерските материали. Разбира се, можех да попитам Боря Викулов и той със сигурност щеше да ми каже към кого да се обърна, за да направя всичко както трябва. Но за нищо на света не исках да се обаждам на Боря. По-добре да умра. Впрочем…

— Как мислиш, дали да не се обадя на Гриша? Той ми даде телефона си. И със сигурност знае откъде мога да си взема добър охранител.

— Разумно е — кимна Елена, внимателно отхапвайки с белите си равни зъби миниатюрно парченце от шишчетата с кокоши воденички, нанизани на мъничка пръчица. — Надявам се, че не те е забравил. Обади му се още сега, няма защо да протакаме.

Извадих тефтерчето си с телефонните номера, прелистих го и намерих номера на Гриша на буквата Т — Телето. Оказа се, че ми е съобщил и фамилията си, но аз веднага я бях изтрил от паметта си. На реда Телето-Гриша се мъдреха два телефона — домашен и мобилен. Посред бял ден той най-вероятно можеше да бъде намерен на мобилния. Набрах номера, но скърцащ женски глас студено ми съобщи, че този номер вече не съществува. Виж ти! Да не би нещо да се е случило с моето мило Теле? Все пак работата му беше опасна и свързана с риск за живота.

— Обади му се вкъщи — посъветва ме Елена. — Трябва да изясним нещата докрай. Искаш ли аз да му се обадя?

Боже мой, колко добре ме познаваше! Самата мисъл, че сега можех да се обадя, да помоля да извикат Григорий, а оттам да ми отговорят, че той не е сред живите, ме хвърляше в ужас.

Мълчаливо ѝ подадох телефона и отвореното тефтерче.

— Ало, Гриша ли е? Добър ден, аз съм Елена, стояхме с вас на една маса в санаториума, спомняте ли си?

Е, слава богу — беше жив и май че здрав! Сърцето ми се отпусна. Елена си бъбреше нещо с Телето и весело се смееше, а аз, кой знае защо, се замислих за Муся. Независимия журналист, от когото имах нужда, го търсеше Лада. На Телето звънеше Елена. Защо ли винаги все така се стремях да не правя нищо сам и всичко прехвърлях на другите? Самият аз само си пишех книжките и давах интервюта, а за всичко останало си имах Муся. Но сега не исках да се ползвам от услугите ѝ, докато ситуацията не се прояснеше, и изнамирах други начини да не върша нищо сам. Наистина ли влиянието на онзи детски епизод с басейна се разпростира толкова далеч? Наистина ли всички ние сме обвързани до такава степен с детството си?

— Всичко е наред — весело съобщи Елена, подавайки ми обратно телефона. — Човекът си седи вкъщи и скучае, шефът му го уволнил, защото Гриша не издържал изпитателния срок.

— Наистина ли го е уволнил? Не каза ли защо?

— Не го попитах, не ми беше удобно. С две думи няма какво да прави и сега ще дойде тук.

— Какво, ей сега ли? — не повярвах на ушите си аз, че всичко става толкова бързо и лесно. Първо, като с вълшебна пръчица се намери човек, който можеше да прегледа моите материали с очите на експерт, а после — също като по чудо — се появи и телохранител.

Впрочем, ако се замислех, щях да открия, че в тези неща няма нищо чудно. Защо ли пък бях решил, че всичко трябва да става трудно, със спънки и мъчително преодоляване на препятствията? Тъй като самият аз нищо не вършех, нямах и представа как в действителност се случват нещата. Поръчвах всичко на Муся, тя го изпълняваше, а пък моята богата писателска фантазия ми рисуваше страшните картини на кръвопролитни битки, които трябваше да изнася Гепардицата, за да изпълни молбите и приумиците ми. Фантазията ми служеше вярно и ми предлагаше точно такива картини, каквито жадуваше да види подсъзнанието ми. А именно — че онова, което поръчвах на Муся, е трудно и практически невъзможно да се направи и че то би ми отнело много време и усилия, а аз трябваше да работя над книгата си и да не се разсейвам. Красиво ли звучеше? Достойно ли изглеждаше? Убедително ли беше? И още как! А истината беше в това, че панически се боях да се обаждам на непознати хора и да звъня на непознати места от напълно детинския и срамен страх да не се сблъскам с простащина, грубиянство и отказ. В действителност в изпълнението на моите желания нямаше нищо сложно. Трябваше само да престана да се страхувам, че нищо няма да се получи, че ще ме наругаят или ще ми откажат. Просто трябваше да престана да се боя. Защото ако продължавах да се боя, непременно щяха да ме нагрубят. И непременно щяха да ми откажат.

В кротки разговори ние допивахме вече втори чайник с жасминов чай, когато върху главите ни се стовари гласът на Телето:

— Здрасти, Михалич! Здравей, Альона!

Бях забравил вече очарователната му фамилиарност и в първия момент се намръщих, но веднага се усмихнах, защото, независимо от всичко, много се радвах, че го виждам. И освен това му бях дълбоко и искрено благодарен за уроците в спортната зала.

— А старчето няма ли го? Жалко, щеше ми се да се видя и с него. Мислех си, че сте организирали абитуриентска среща.

Аха, само Магарешкия трън ни липсваше в момента! Как ли пък не, моля ви!

Телето отказа да обядва, заяви, че е успял да хапне вкъщи още преди Елена да му се обади, но старателно проучи листата с предлаганите десерти.

— Е, казвай, Михалич, какво те мъчи? Нападнаха ли те, какво става?

— Аха — потвърдих аз, — нещо такова. А теб защо те уволниха? Да не би да не си защитил шефа си в критичен момент?

— Ами! — подсмихна се Телето. — Друга е работата. Излязох много умен. Това не се хареса на шефа. Нали знаеш как е в онзи виц за идеалния мъж, който трябвало да бъде сляп и глухоням капитан на дълго плаване, че на това отгоре — и пълен сирак.

— Идеалният охранител не може да бъде сляп и глух — възразих аз. — Защото няма да види навреме опасността.

— Вярно казваш — одобрително кимна Гриша. — Охранителят трябва да бъде ерген и сирак, за да не се страхува за живота си и да не хленчи, че дечицата му и престарелите му родители ще останат без помощ. И освен това — да е тъп, за да не разбира смисъла на онова, което се говори пред него. Трябва още да е и ням — това се разбира от само себе си.

Самото предположение, че Телето би могло да се стори прекалено умно на някого, предизвика иронично недоверие в мен. Но си спомних колко разбираемо ме обучаваше и си помислих, че един абсолютно тъп човек едва ли би могъл да обяснява толкова просто и находчиво. Навярно бях подценил Телето.

— И какъв дефект се оказа, че имаш? Не си достатъчно тъп или не си достатъчно ням? Или пък имаш голямо семейство?

— Не, Михалич. — Той добродушно се разсмя. — Аз съм достатъчно самотен и достатъчно ням — по тези точки всичко е наред. Друг ми е проблемът.

— И какъв е той?

— Мутрата ми е много изразителна. Като си помисля нещо, не го казвам на глас, обаче на мутрата ми всичко е изписано. Пък и на тъпотия не го докарвах кой знае колко, позволявах си да изказвам разни мисли. И само да ми хрумнеше нещо в главата, шефът веднага го четеше по мутрата ми. Това не му се хареса. Тъй че внимавай, Михалич, веднага честно те предупреждавам.

— Нищо — успокоих Гриша, — на мен ще ми хареса. Аз обичам, когато хората мислят. И изразителните мимики също ми харесват, не мога да понасям каменните лица, на които нищо не е изписано. Още повече че не се занимавам с бизнес и не воювам с конкуренцията, никого не мамя и, общо взето, нямам какво да крия. Просто имам основания да смятам, че моят живот много дразни някого и докато не узная кого точно, ще имам нужда от охрана. Ще се разберем ли?

— Че как! — засия Телето. — Кога започваме?

— Веднага. Смятай, че вече си на работа.

Лада ми се обади в шест часа вечерта, когато с Елена безгрижно се търкаляхме в леглото и се държахме за ръце.

— Татко каза, че е готов да прегледа материалите ви. Къде да дойде?

Закрих с ръка слушалката и попитах шепнешком:

— Злотник е готов да дойде още сега. Мога ли да го поканя тук?

Елена кимна в знак на съгласие. Аз продиктувах адреса на Лада и ѝ обясних как да намери блока. Малко се засегнах, че Вася Злотник не благоволи да ми се обади лично, а бе поръчал това на дъщеря си, но бързо преглътнах обидата: нали и аз така постъпвах. Вместо мен винаги се обаждаше Муся, а ако не беше Муся — някой друг. Вярно, не го правех от високомерие… Но и Вася можеше да си има своите основания, които изобщо не бяха свързани с големеенето му.

Елена скочи от леглото и започна бързо да се облича.

— Къде хукна? — учудих се. — Той ще дойде след един час.

— Ами как, Андрюша, нали трябва да приготвя нещо за хапване? Че тя тази работа не е за пет минути, сам видя колко време четох вчера материалите ти. И двамата ще огладнеете, и то — не по веднъж. Всичко трябва да е готово и само да сложа масата и да го сервирам.

— Тук да не е ресторант? — разсърдих се аз. — Човекът не идва да плюска, а по работа.

— Нямам нищо против. Но докато човек се занимава с работа, не престава да бъде човек с всичките си жизнени функции. Иска да яде, да пие и да пишка. Недей да капризничиш, Андрюша, а по-добре бързичко да приготвим всичко заедно.

Помогнах на Елена, доколкото можах. След около четиридесетина минути на вратата се позвъни. Дребничкият — очевидно по конструкция дъщеря му приличаше на него — и подвижен като живак Вася влетя в апартамента и мигом се зае да очарова Елена. На него, недорасляка, винаги са му харесвали високите жени, а пък ако бяха и хубави, направо пиши го бегал.

— Радвам се да те видя, Андрей — най-сетне благоволи да ми обърне внимание той. — Извинявай, че Лада се уговаря с теб, но това е от общ интерес. Така е по-добре, повярвай ми. Няколко пъти си изпатих, докато около мен разни хора слушаха с кого и за какво се уговарям и какви адреси си записвам, а после се случваха какви ли не неприятности.

Видя ли, Корин, друг път да знаеш дали трябва да си правиш прибързани изводи и да се обиждаш за щяло и нещяло! Нали и самата Лада ти каза, че баща ѝ е станал крайно предпазлив, а ти пропускаш всичко покрай ушите си и само за своите проблеми и комплекси си мислиш!

— Е, хайде, покажи какво имаш. — В очите на Злотник гореше ловджийски хъс.

— Може би ще пийнете чай? — гостоприемно предложи Елена.

— Чай — да! — веднага се отзова Василий. — И ако може някакъв сандвич, че от сутринта не съм ял нищо. Ако това не ви затруднява, разбира се. — Отпрати пламенен взор към Елена.

Елена красноречиво ме погледна и изтича към кухнята. Аз сложих компютъра на масата, включих го и вкарах необходимите файлове. Василий потъна до уши в четене и яденето на сандвичите и пиенето на чай ни най-малко не влияеха на скоростта, с която поглъщаше материалите ми. Ние с Елена ходехме на пръсти и си говорехме шепнешком, за да не го разсейваме. Около девет вечерта отидох в кухнята, притворих вратата зад себе си и се обадих първо на Муся, после на Лина, а след това — на майка си. Отчетох се пред всички, успокоих ги и вече можех да си отдъхна, че поне тази вечер никой няма да ме откъсва от разговора ми със Злотник, след като той прегледа материалите.

— Интересно — какво ли ще каже — замислено рече Елена, присядайки в кухнята до мен. — Дали ще забележи онова, което забелязах аз, или няма да го забележи? Може би просто така ми се е сторило?

— Ти така и не ми каза какво точно не ти хареса в моите материали.

— Почакай, Андрюша. Онова, което ми се стори, може да се окаже, че в действителност са просто женски подозрения. Не искам да те дезориентирам. Нека първо да каже специалистът.

В десет и половина Злотник стана от масата и ми зададе изумителния въпрос:

— Тук дават ли храна за вечеря?

— Задължително! — подскочи веднага Елена, кимна ми с тържествуващ поглед и започна да сервира масата.

— Е, какво, Вася? Какво ще ми кажеш?

— Материалчето е интересно — проточи Злотник.

— И какво чак толкова интересно има в него? Можеш ли членоразделно да ми обясниш? — попитах нетърпеливо.

— Ами например това, Андрей, че всичко е чиста проба дезинформация.

Стъписах се:

— В какъв смисъл?

— В най-прекия. И най-интересното е, че цялата тази работа е оформена като чиста проба клевета. Ако беше разказал или публикувал това, щеше да отидеш на съд и да си навлечеш куп неприятности на главата. Защо си излъгал Лада, че си обработил материала и си променил имената и длъжностите?

Мълчах. Какво можех да му отговоря?

— Защо мълчиш, а? Можех да те разбера, ако от тези лъжи имаше поне някакъв смисъл. Но ти си знаел, че ще дойда и сам ще ги прочета. Защо е трябвало да ѝ връзваш тенекии?

— Искаш да кажеш, че тук всички имена са истински?

— Възможно най-истинските. И длъжностите — също. И мога да ти кажа още, че тези хора никога не са вършили нищо подобно. Всичко тук е лъжа и клевета. Кой ти е подхвърлил този фалшификат?

— После ще ти кажа. Абсолютно сигурен ли си, че е фалшификат?

— Андрей, познавам тази кантора, наречена Министерство на вътрешните работи, като собственото си семейство. Държа ги под лупа не от една година. Всички онези, които са назовани в материалите ти, са хора, които принадлежат към една и съща групировка. Основните групировки в министерството са само две и те воюват помежду си не на живот, а на смърт.

— Значи излиза, че хората, които принадлежат към другата групировка, искат да оклеветят тези от първата?

— Нищо такова не излиза! Господи, Корин, как може да си толкова несъобразителен! — Василий започна да се ядосва. — Те не са пълни идиоти, та да ти подхвърлят дезинформация, която още при първата най-бегла проверка ще бъде опровергана. Тук играта е по-тънка.

— Разбрах — внезапно се намеси Елена, която през това време някак съвсем незабележимо бе успяла не само да подреди приборите на масата, но и да донесе приготвените ястия. — Радвам се, че Василий потвърди предположенията ми и сега вече мога да кажа какво става в действителност.

Злотник се шашардиса от изненада, защото вероятно беше свикнал, че красивите жени могат да бъдат само жени, но не и мислещи субекти. Улових пълния му с недоумение поглед и поясних:

— Елена е бивш следовател, тъй че материята ѝ е позната.

Недоумението по лицето на Василий се смени с уважение и заинтересованост.

— Всички назовани в материалите хора са си сложили на душата по сто и петдесет хиляди различни грехове, само че не и тези, които са описани там. Вижте сега каква е последователността на ходовете. Материалите получават гласност или под формата на книга, или попадат в пресата, или пък — във Федералната служба за безопасност. При това източникът на разгласяването им трябва да бъде именно писател или каквото и да било друго неутрално лице. Или ти даваш интервю и тази дезинформация излиза в пресата без проверка, или информираш Федералната служба за безопасност за престъпленията, които са ти станали известни. Или — в най-лошия случай — написваш книга, в която зад всяко име стои реален човек. Разбира се, най-добре би било да се действа чрез Федералната служба за безопасност, защото следователят веднага ще започне да проверява информацията. Но ако дезинформацията попадне в книга или в интервю, също няма да е зле, защото може да се вдигне скандал, авторът да бъде обвинен в клевета и след това да започне въпросната проверка. А в резултат на проверката ще се окаже, че посочените чиновници са нагло набедени и наклеветени. Но кой би могъл да направи това? На кого е изгодно то? Ами ясно е на кого — на противниковата групировка, чиито членове отдавна заемат длъжностите си, затънали са в корумпирани връзки и незаконно забогатяване и не искат да търпят до себе си честните и принципни хора, доведени в системата през последните години. И какво става по-нататък?

— По-нататък започва скандал, хората от старата групировка са притиснати до стената, в резултат на което освобождават заеманите длъжности — продължи Василий. — А тези длъжности са доходоносни.

— Точно така — съгласи се Елена. — Нещастните оклеветени офицери започват да крещят на всеки ъгъл: вижте ги какво правят, искат да ни изхвърлят, защото им пречим да печелят пари по престъпен начин! В резултат на това изхвърлят противниците им за неспортсменско поведение, тъй да се каже. И всички освободени длъжности плавно преминават към новата групировка. Просто и безболезнено. И забележете: няма никакви конкретни разобличения, никакви съдебни процеси и присъди. Тоест няма никакво кръвопролитие. Получава се просто едно симпатично вътрешноведомствено скандалче с предвидим резултат. И нашите нови милиционери с чувство на дълбоко удовлетворение заемат всички останали освободили се длъжности. А старите никога в живота си няма да успеят да докажат, че никого не са клеветили и изобщо нямат никакво отношение към всичко това. Защото единственият свидетел в цялата тази история си ти, Андрей, а ти ще кажеш, че тези материали ти ги е предал генерал Валерий Сергеевич Маслов, който е едно от главните действащи лица в лагера на старите. А Маслов вече не може да бъде попитан за нищо. Виждаш ли колко просто е всичко?

— Ами ако не кажа това? — Погледнах съсредоточено Елена. — Че аз не го помня. Зная го само от думите на Мария.

— Значи ще го каже твоята Мария. Както и онази дама от Франкфурт — тя също ще го потвърди. И ти, Андрей, ще се окажеш целият в лайна, а нашите злобно оклеветени милиционери — изцяло в бяло.

— Излиза, че те са скалъпили дезинформация за самите себе си — направих унило извод. — И аз без малко да се хвана.

— Момент! — Гласът на Злотник прозвуча строго и недоволно. — Изгубих нишката на разследването. Ние обсъждахме само материалите, а сега се появиха някакви нови имена. Може би ще благоволите да ми обясните за какво става дума?

Внимателно, Корин, много внимателно, обмисляй всяка дума. Нямаш основания да не вярваш на Злотник, но нямаш основания и безрезервно да му вярваш. Казвай само онова, което и без това е известно на всички.

Говорех бавно, без да свалям очи от Елена, и оценявах думите си по израза на лицето ѝ. Тя ме слушаше внимателно и като че ли аз не изтърсих нищо излишно. Вървял съм по улицата, подхлъзнал съм се, паднал съм, загубил съм съзнание, свестил съм се в гипса. Нищо не помня. Казали ми, че имало някакъв си Маслов, който ми дал някакви си материали. Маслов загинал. Казали ми още, че във Франкфурт имало някаква си Вероника, която била позната на Маслов и която ме свързала с хора, разполагащи с допълнителна информация. Самият аз нищо не помня и черпя всичките си данни от нечии думи.

— Какво пък! — заяви Злотник, когато завърших стерилното си изложение на действителността. — Елена е напълно права: генерал Маслов наистина е принадлежал към кохортата на старите и по нещастно стечение на обстоятелствата не може да даде показания. Значи те лъжат, Андрей, и всъщност материалите ти е дал някой друг, някой от групировката на новите. Той би могъл да ти каже, че се казва Маслов, ти не си му искал личните документи за проверка, но за сметка на това, където седнеш и където паднеш, си разказвал, че си се срещал с генерал Маслов. Сега вече няма начин да се разбере как се е случило всичко в действителност, след като ти нищо не си спомняш. Но! — Василий театрално вдигна пръст. — Ние разполагаме с Вероника и можем да се опитаме да изясним що за птица е тя и с кого е свързана. Може да се окаже, че не ти е казала истината и че всъщност и очите не е виждала на никакъв Маслов. Ако се изясни, че тя е тясно свързана с групировката на новите, значи кръгът ще се затвори. Ясна ли ти е идеята?

Господи, господи, защо ми е толкова трудно да лъжа и да се преструвам? Да се правя, че нищо не разбирам, а всъщност всичко разбирам. И нищо не разбирам…