Фантомът на паметта

Глава 7

Наричах го Хипопотамчо. Или — в зависимост от настроението ми — Хипопотамището. Или просто Хипопотама. Не, наистина трудно можеше да се намери на нашата планета човекоподобно същество, което до такава степен да прилича на това животно. Трудно бе да се намери, обаче аз успях. По-точно не аз, а Муся Беловцева, която по принцип е способна да намери каквото и да поискаш, тъй като за нея няма нерешими задачи.

Преди три седмици бях решил да престана да се крия от изводите, които не ми бяха по душа, но пък неумолимо ме връхлитаха от мислите, които не ми бяха по сърце. Някой искаше да ме убие и вече беше време да престана да се правя на тъпак и с глупава усмивка да завирам главата си в пясъка с надеждата, че всичко някак от само себе си ще се разтвори във въздуха и ще се размине. Ако не беше моето великодушно обещание да напоя Фомич на аванта, мъртвият щях да съм аз. А заедно с мен — и още някой, защото все пак не бях алкохолик и не пиех сам дори и любимия си коняк „Хенеси“.

Бях принуден да си спомня добрите съвети на Голото мексиканско кученце Ема — моята лекуваща лекарка, и да се обърна към психоаналитик. Щом не можех да възстановя паметта си със собствени усилия, значи трябваше да се обърна към специалист. Дори и през ум не ми мина да поискам съвет по този въпрос от Ема. Тъй като през всичките години бях свикнал проблемите ми да решава Муся, поръчах на нея да ми намери добър психоаналитик, който освен това да не настоява аз да ходя в кабинета му, а той да ме посещава тук, в санаториума.

Честно казано, след смъртта на Фомич и хамалина Миша аз се колебах около два дни. В характера ми има една такава особеност: бързо вземам решения, но ако се случи да нямам възможност да ги изпълня незабавно, в същия миг, още докато съм разпален и не подлагам ситуацията на старателно обмисляне, то след това настъпва период на съмнения. И тъй като взех решението си рано сутринта на пейката до къщата на обслужващия персонал, а преди появата на Муся изминаха няколко часа, аз успях да изпадна в характерния за мен размисъл.

Естествено прекарах този ден, потънал в разсъждения за отравянето на Фомич с подарения му от мен коняк, и непрекъснато додявах на Муся с настояванията си да си спомни кой точно бе донесъл въпросната бутилка. Но Муся само мигаше объркано, въздишаше тежко и обидено повтаряше, че не може да си спомни. Хората с подаръците се нижели един след друг и моят литературен агент веднага разпределял донесеното на три купчинки: цветята — в пълна с вода кофа, пакетите и пликовете — на дивана, а бутилките — в кашон. Освен това тя на няколко пъти напускала офиса си: изтичала в намиращото се наблизо ресторантче да хапне нещо, излязла някъде за около час, за да се срещне с един автор и да вземе от него коригирания му ръкопис, ходила с колата си до бензиностанцията. В нейно отсъствие с приносителите на подаръци се занимавала секретарката ѝ, която следвала дадената ѝ инструкция да приема стоката и да я разпределя в кофата, на дивана и в кашона. Муся обеща да попита помощничката си, може би тя бе обърнала внимание на бутилката без бандерол.

На другия ден моята Котарана-Гепард ми донесе две новини наведнъж: едната беше лоша, а другата — много лоша. Лошата беше, че секретарката ѝ не си спомнила нищо, свързано с коняка „Хенеси“. А много лошата бе съобщението за трагичната смърт на генерал Маслов, същия онзи Маслов, с когото аз съм успял някъде си и някога си да се запозная, който ме снабдявал с взривоопасната информация и за когото изобщо не си спомнях. Маслов беше загинал преди две седмици като жертва на обикновено криминално престъпление: пътувал през нощта към вилата си по пустото шосе, видял, че точно пред него на пътя лежи неподвижен човек, а асфалтът покрай главата му бил в кръв. Както биха постъпили девет от десетима шофьори, той спрял, излязъл от колата и се приближил към тялото. В този момент тялото оживяло и по-нататък започнало да действа заедно със своите изскочили от крайпътните храсти съучастници. Генералът, който пътувал за вилата си в цивилни дрехи, бил убит, а колата — открадната. Ей това се бе случило…

— Мислиш ли, че е съвпадение или нелепа случайност? — предпазливо попитах Муся. — Виж какво се получава: първо, върху мен връхлита онзи идиот с джипа, но аз оживявам. После по мен стрелят, но несполучливо. След това убиват Маслов, който ми дава информация за злоупотребите на милиционерския генералитет. А пък мен се опитват да ме отровят.

— Струва ми се, че трябва да съобщим в милицията — твърдо отговори Муся. — Нека те да изяснят нещата, а засега ти ще стоиш тук — заради собствената си безопасност. Мисля, че е разумно и правилно.

— Разумно ли? — Въпреки твърде напрегнатата ситуация, аз се разсмях. — Правилно ли? Мусенка, злато мое, та ти просто не си виждала онези материали, които са в компютъра ми! Нямаш дори идея какво представлява нашата милиция! И как ще отида при тях с молба да изяснят нещата? И кой да ги изясни? Същите тези генерали, които са пуснали корени в министерството ли? Техните началници ли? Собственият им задник им е по-скъп.

— Тогава ще съобщим във Федералната служба за безопасност — не се предаваше Муся. — Разбери, Андрей, не можеш да седиш със скръстени ръце и да чакаш, докато отново се случи нещо. Във Федералната служба за безопасност има много добри професионалисти и те знаят какво трябва да се направи в такива случаи.

— Всичките са синджир марка и се прикриват един друг. Не, Муся, трябва сам да възстановя брънките в паметта си, за да разбера кому преча с моята книга. Или пък без книгата — просто преча по някакви други причини. Може би Маслов ми е казал нещо и е назовал конкретни имена — тогава поне със сигурност ще зная от кого трябва да се страхувам и ще започна да се държа по такъв начин, че този човек или тези хора да не виждат опасност в мен. Ще се направя на храстче. С врага е по-добре да се помиряваш, отколкото да се опитваш да го победиш. Защото опитът може и да се провали, а мирът е поне някаква гаранция.

— Както предпочиташ. — В очите на Муся се четеше явно неодобрение. — Значи ти трябва психиатър?

— Най-добрият — потвърдих аз. — Независимо колко струват услугите му. И да е такъв, който няма да дрънка на всеки ъгъл, че при него се лекува самият Корин, за да си прави реклама. Мога ли да разчитам на теб?

— Корин — топло се усмихна Муся, — на кого другиго би могъл да разчиташ, ако не на мен? Ти целият си само глава и сърце, твоите ръце, крака и речеви апарат съм аз.

И много скоро след това в моя живот се появи Хипопотама. Аз не страдах от излишен оптимизъм и вяра в хората, затова си давах сметка, че е много вероятно психиатърът-психоаналитик, който се представи като Михаил Викторович, да не е най-добрият специалист в Москва. И няма какво да ми говорят за непоклатимите блюстители на лекарската етика. Моите родители бяха лекари: майка ми — хирург, а баща ми — известен в столицата ни гинеколог, и цялото им обкръжение бе единствено и само от хора, свързани с медицината. От дете вече бях съвсем наясно, че има много добри диагностици, които изобщо не се съобразяват с лекарската етика, и, обратно — че има лекари, които строго спазват принципите на въпросната етика, но пък изобщо не блестят с професионалните си качества. Разбира се, исках специалистът, когото щеше да намери Муся, да отговаря и на двете изисквания, т.е. еднакво добре да може и да лекува, и да мълчи, но като разумен човек разбирах, че едва ли е възможно. Щеше да ми се наложи да жертвам някое от изброените качества и аз реших да пожертвам, тъй да се каже, медицинския критерий. По-добре да не е най-изтъкнатият психоаналитик, но да е в състояние да ми гарантира опазване на лекарската тайна, отколкото обратното. Може пък моят случай да не беше чак толкова тежък и сложен и току-виж, че някой по-посредствен лекар успял да се справи с капризната ми памет. Точно така заявих и на Муся.

Михаил Викторович имаше наистина забележителна външност. Беше грамаден, с изпъкнали очи, гъсти, стърчащи като бодли на таралеж коси, а и всичко у него беше дебело: като се започне от корема и се свърши с устните и езика му. Дори гласът му беше дебел и мазен. Образът на хипопотама възникна в главата ми още преди той да внесе цялото си тяло през прага на моята стая. Трябва честно да призная, че Хипопотама притежаваше доста силно вътрешно обаяние (май че в умните книжки това се нарича магнетизъм). Така или иначе, след десетата минута от началото на разговора ни аз престанах да обръщам внимание на неговата непривлекателна външност, на мазния му и някак проточен глас, както и на странния му навик да оправя увисналия си огромен корем, сякаш се опитва да го намести по-удобно върху раздутите си бедра.

— Хайде веднага да се разберем за изходните положения — каза той при първото си посещение. — Налице са всички основания да смятаме, че имате дисоциативна амнезия. Това означава, че в живота ви се е случило някакво събитие, което ви е оказало изключително силно психотравматично въздействие. На вашата психика ѝ е било трудно да се справи с това преживяване и веднага щом е попаднала на подходяща възможност, се е избавила от неприятния спомен. Така ѝ е олекнало, защото сега тя може да не си спомня за него и да не се разстройва по този повод. Ясно ли обяснявам?

— Да, съвсем — кимнах разсеяно.

В думите му нямаше нищо ново — това вече го бях чувал от Голото кученце Ема.

— Минаваме нататък. — Хипопотама удовлетворено кимна няколко пъти с главата си, сякаш набучена върху тлъстата му шия. — Психиката е разумна субстанция и не се натоварва с излишни неща. С други думи тя е изтрила от паметта ви единствено самото събитие и самия вас като субект, който знае за него и го помни. Това означава, че травматизиращото събитие се е случило най-вероятно точно на осемнадесети юли деветдесет и девета година, а не на следващия ден, не след една седмица и не един месец по-късно. Нали вие, доколкото разбирам, многократно сте разпитвали близките си дали не знаят какво би могло да е станало.

— Разпитвал съм ги. Никой нищо не знае. През онзи ден аз пътувах за вилата си, където имах намерение да остана за две-три седмици в пълно уединение и да поработя над книгата си. Жена ми ми каза, че след малко повече от три седмици съм се върнал и не съм ѝ разказал за нищо подобно.

— Значи може да се направи изводът, че вие сте се срамували от това събитие. Толкова сте се срамували, че дори и на жена си не сте казали нищо.

— Не е задължително — подсмихвах се. — Аз не водя праведен живот и освен съпругата си, съм имал и други жени. Не бих казал, че се срамувам от това, но от само себе си е ясно, че не разказвам на жена си за тях. Изобщо не споделям кой знае колко с нея, защото съм затворен човек, свикнал съм да преживявам нещата вътре в себе си и насаме.

— Миличък, та нали вие сам току-що казахте, че сте имали и други жени, освен съпругата си! Това означава, че в самата изневяра за вас няма и не може да има нищо особено, нищо такова, което да травматизира толкова силно психиката ви. Дори да става дума за отношенията ви с някоя жена, то в тях трябва да е имало нещо такова, което да ви извади напълно от релсите на онова, което сте свикнали да приемате за нормално. Нещо такова, каквото никога преди не ви се е случвало. И нашата задача с вас е да се постараем да открием в душата ви именно онези струни, които са били способни да издадат толкова болезнен и толкова непоносим за вътрешния ви слух акорд. За целта трябва заедно да се поровим вътре в самия вас и като начало да извадим на бял свят всичките ви страхове — както явните, които много добре съзнавате, така и тайните, които са скрити на равнището на несъзнателното.

— А после какво ще стане? — поинтересувах се.

— А после ще работим върху опитите да унищожим тези страхове.

— А после?

— Когато страховете ви изчезнат, психиката ви ще осъзнае, че, образно казано, може да излезе от нелегалност. Тъй като сега тя не ви разрешава да си спомните какво е станало, защото отново ще се разстроите и ще страдате. Но веднага щом се убеди, че повече няма да страдате, понеже за това събитие — извинете за израза — ама хич не ви пука, тя с удоволствие ще върне спомените ви със съвсем малко помощ, може би с някакъв съвсем мъничък тласък. А това означава, че на първия етап от нашите съвместни занимания ние ще улавяме от дълбините на вашата душа страховете, на втория етап ще ги заличаваме и унищожаваме, а на третия — ще подтикваме паметта ви към съживяване. Ясна ли ви е стратегията на лечението?

Какво по-ясно от това, че съвсем не изпаднах във възторг. Кой знае защо, бях сигурен, че изпратеният ми от Муся специалист ще работи само по третия етап, казано на неговия език. С хипноза, внушение, транс и най-различни други психологически методи за стимулиране на паметта. Бях готов за това. Но изобщо нямах намерение да позволявам на чужд човек да се рови в душата ми. Ала път назад нямаше. Можех да се откажа от услугите на Михаил Викторович, но щеше да дойде друг специалист и да ми предложи същото. Просто не съществуваше друг начин и аз вече бях разбрал това, докато Хипопотама ми излагаше с характерната за него обстоятелственост и методичност основите на специалността си и на нашата бъдеща съвместна работа. Ако се откажех напълно от услугите на психоаналитика, нямаше да реша най-важната си задача: да стигна до онези познания, които щяха да ми позволят да изживея живота си спокойно и безопасно. И освен това — да стигна до тях колкото може по-скоро, докато не бяха ликвидирали въпросната безопасност по най-груб и безпардонен начин.

И се захванах. Хипопотама идваше при мен през ден и ние се занимавахме по три-четири часа, а понякога — и повече. В паметта ми изплуваха някакви детски впечатления, обиди, сълзи, кавги и ние подробно обсъждахме и анализирахме всяко от тези преживявания. Стана ми интересно и бях толкова обсебен от разговорите, че през свободното си от сеансите време сам се ровех в собствения си живот в търсене на онова, което според мен също бе достойно за обсъждане. В един момент се улових да мисля, че този Хипопотам с необятния си корем и провлачен лепкав глас се е превърнал в най-близкия за мен човек. Никога и с никого не бях обсъждал живота си толкова подробно. Никога и с никого не бях изпадал в такава откровеност. Дори и с Боря Викулов, защото Боря винаги беше по-силният, аз бях психологически зависим от него, за мен беше важно да заслужа одобрението му и бях абсолютно сигурен, че точно на Боря за нищо на света не бих разказал от какво съм се изплашил, от какво съм се обидил и от какво съм се разплакал. Освен това Боря доста рано осъзна себе си като силна и независима личност и престана да деликатничи с хората, тъй като смяташе мекотата на характера и тактичността за проява на страхливост, в смисъл че според него да изстрелват чистата истина право в очите се страхуват онези, които не искат да си печелят врагове, а тези, които не се страхуват от враговете, смело казват истината. Не зная — може би беше прав, само че за мен тази чиста истина постоянно се превръщаше в обиди и в тъжни злобни сълзи нощем със завряно във възглавницата лице. С напредването на възрастта постепенно започнах да се отърсвам от гнетящата ме психологическа зависимост от Боря, престанах да изпитвам необходимост от него като от единствения си най-близък приятел и затова с течение на времето нашето общуване се сведе до двадесет-тридесет минути, през които Боря все някак успяваше да не ме засегне с нищо. При по-дълги контакти сривът ставаше неизбежен и аз предвидливо съкращавах разговора, без да дочакам да се стигне до опасната граница. Вярно — така и не завъдих друг близък приятел, подобен така и не споходи живота ми, но за сметка на това изливах целия си неизразходен в празно дърдорене вътрешен потенциал в книгите си и това даваше своите плодове.

А пък Хипопотамчето най-неочаквано се превърна в мой близък приятел, от какъвто всъщност нямах нужда. И най-важното дори беше не в това, че той, за разлика от Боря, при никакви обстоятелства не ме критикуваше, каквито и истории да му разказвах. Важното беше, че той ме слушаше. Слушаше ме внимателно, без да ме прекъсва и без да сваля от мен изпъкналите си добри очи, като само понякога ми задаваше уточняващи въпроси. И у мен се породи необикновено радостно усещане, че наистина съм интересен на някого. Бях сигурен, че ако започнех да разказвам всичко това на майка си, тя щеше да ме изслуша с не по-малко, ако не дори и с по-голямо внимание, но след това непременно щеше да започне да ми обяснява колко не съм бил прав, колко лошо съм постъпил и изобщо какъв козел съм и колко по-добре би било, ако бях направил така и така. Аз бях интересен на майка си не като личност, а като потенциален обект за превъзпитание и подобрение. На Боря щях да съм интересен като явен обект на жлъчна критика и унищожение. На Лина просто щеше да ѝ е скучно да ме слуша, понеже тя — като всяка съпруга — искрено смяташе, че за четиринадесет години съвместен живот познава и кътните ми зъби и че не може да почерпи нищо ново от моите сополиви детски спомени, което да е свързано с личната ми характеристика. А на всички останали — включително на любовниците и приятелите ми — и през ум не би ми минало да разказвам каквото и да било. Първо, защото нямам такъв навик, и, второ, защото има безброй журналисти, които обожават да вземат интервюта не от самите знаменитости, а от техните познати, и да ги разпитват за подробности от живота на звездите. В никакъв случай не исках да се излагам на подобна опасност.

Редовните ми занимания с Хипопотама ме доведоха до значително намаляване на контактите ми с външния свят, включително и с Лина, майка ми и другарите ми по лечение — Магарешкия бодил и Мимозата. Естествено никой от тях не знаеше, че правя сеанси с психоаналитик. Нямаше нужда Павел Петрович и Елена да знаят това и нямаше защо да разпространяват информацията, че Корин има проблеми с главата. На майка си не казах нищо, за да не я плаша, защото тя лесно можеше да изпадне в паника, че аз ще си спомня всичко и лъжата ѝ ще бъде разкрита. Не биваше безпричинно да се тревожи една възрастна жена. А що се отнася до Лина, пред нея премълчах, но по тъкмо обратната причина. Лина открай време си беше умна жена, а отскоро, както ми се струваше, бе започнала да си дава сметка, че не можех да отговоря на любовта ѝ със същите пламенни чувства, тъй като не помнех нито самите чувства от онова време, нито самия себе си като техен носител. Тя започна да идва при мен далеч по-рядко и вече не се опитваше да ме вкара в леглото, а се ограничаваше само с редовни обаждания по телефона. Ако ѝ признаех, че съм се обърнал към специалист, за да възстановя паметта си, това можеше да ѝ всели надежда, нещо повече — тя щеше да започне да предприема всичко необходимо според нея, за да ми помогне в това начинание. С други думи — отново щеше да идва всеки ден и щях да бъда принуден да правя любов с нея и да ѝ казвам разни подобаващи за такива случаи думи. А на мен не ми се искаше. Ама направо дяволски не ми се искаше!

Изпаднах в обичайното си състояние на пълно затваряне в самия себе си, в собствените си мисли и преживявания. Както винаги в такива случаи, започна да ме дразни необходимостта да общувам с когото и да било, не ми се щеше да излизам от черупката си и да се отвличам с празни и излишни за мен разговори. През тези дни ми беше интересен и нужен единствено Хипопотама.

Казах на всички, че съм се задълбал в работа над книгата си. Естествено Муся знаеше за какво става дума, но всички останали приеха това мое оправдание за чиста монета и деликатно ме оставиха на мира.

Действително се опитвах да работя. Само че всичко се получаваше някак странно… В началото с увлечение се занимавах с романа за милиционерите, но колкото повече напредваха заниманията ни с Хипопотама, толкова по-ясно осъзнавах, че не искам да правя това. Исках нещо съвсем друго. За пълно изумление на самия себе си, изведнъж разбрах, че искам да напиша книгата за сестра си. За Верочка. Независимо от това, че тази книга — тук Муся беше напълно права — няма да има никакъв касов успех. Кой знае защо, струваше ми се, че това е нужно на самия мен. Верочка съпътстваше тридесет и пет години от живота ми, тя беше по-малка от мен и бе живяла на белия свят точно толкова. Колкото повече общувах с Хипопотам Викторович, толкова повече и по-често ми се налагаше да говоря за Верочка, да си спомням за нея и да анализираме моето отношение към нея.

В някакъв момент казах на лекаря за изненадващото си желание.

— Мога да разбера това. — Както винаги когато Хипопотама кимаше, кожата на врата му се нагърчи в тлъсти гънки. — Целият живот на сестра ви всъщност е почти целият ваш собствен живот. Очевидно е настъпил моментът, в който у вас е съзряла потребността да се ориентирате в собствения си живот. А може би най-сетне ви се е приискало да разкажете за самия себе си. Но не във вид на мемоари и автобиография, а под формата на разказ за сестра ви. Може би просто сте се уморили от постоянната си затвореност и самота и искате да изкрещите всичко на глас?

— Но защо пък за себе си? — Опитвах се все още да протестирам, макар че думите на Хипопотама болезнено ме жегнаха и внезапно разбрах, че това е истина. — Не за себе си, а за Верочка, за нейния толкова трагичен и неустроен живот.

— Не се самозалъгвайте, Андрей Михайлович — тихо избоботи Хипопотама. — Не за първи ден обсъждаме вашата сестра и аз много добре виждам, че тя не ви е интересна. Да, вие много сте я обичали, тежко сте преживели раздялата ѝ с този живот, винаги ви е било жал за нея, но тя никога не ви е била интересна. На вас са ви интересни собствените ви реакции на събитията в нейния живот, интересно ви е защо в даден момент от живота си сте ѝ се разсърдили, а в друг момент сте я съжалили, пък в трети сте изпитали някакви други емоции. Когато си припомняте живота на Вера Михайловна, вие се ориентирате в самия себе си. Това е добре — много е полезно и за духовното ви израстване, и от чисто практическа гледна точка в светлината на поставените пред нас с днешна дата задачи. Но вие няма да можете да напишете книга за нея. Каквото и да напишете, това ще бъде — на първо и най-важно място — книга за вас самия. Искате ли цялата страна да научи от какво се страхувате и в какво се обвинявате?

Само това не, точно това изобщо не исках! И мълчешком признах цялата правота на Хипопотамчето.

Какво се получи: книга за Верочка не биваше да пиша, а пък изпитвах откровено нежелание да напиша книга за милицията. Пречеше ми страхът. Докато не узнаех какво беше чак толкова опасно в събраните материали, нямаше да успея да надвия парализата, която буквално сковаваше пръстите ми само като отворех капака на лаптопа и се докоснех до клавиатурата.

Въпреки всичко в мен зрееше нещо, някакъв текст тромаво се въртеше в съзнанието ми и пробиваше със ситни кълвежи крехката черупка на отдавна установените ми принципи: никога не започвай да пишеш, докато не си разбрал окончателно какво ще бъде това както по жанр, така и по форма, да не говорим за съдържанието.

И ето че настъпи моментът, когато черупката се разчупи — ако не напълно, то поне от нея се откърти едно голямо парче — и през образувалия се отвор навън се подаде странна част неизвестно от какво…

„В живота земен стигнал до средата, аз озовах се в мрачната гора…“ До средата или до половината! Тези стихове натрапчиво нахлуваха в главата ми, ритмично почукваха в пулсиращото ми от болка чело и все не можех да си спомня каква точно дума бе употребил Данте. Колкото по-навътре навлизах в мрачната усойна гора, толкова по-важно ми се струваше да си спомня дословно целия откъс. Може би просто се страхувах. Толкова дълго вървях из тази тъмна, влажна и шумоляща гора, че ми изглеждаше немислимо да се върна назад, защото навярно краят ѝ бе наблизо, а значи там имаше хора, къщи и пътища. И кой дявол ме беше довлякъл тук? В началото като че ли просто бях потънал в размисли и не обръщах особено внимание накъде и в каква посока се движа, после ми стана любопитно, а след това — страшно. И какво щях да правя сега?

За пръв път влизах в тази гора. Изобщо вече близо две седмици живеех в някакво прекрасно кукленско-приказно курортно селище на брега на едно езеро, където ме изселиха от задимения шумен голям град да лекувам раните си след поредната кървава битка за моето здраве. За моето алчно за пари семейство здравето ми наистина беше безценно, защото без него щях да се превърна в инвалид, неспособен да печели пари и да издържа всички, плащайки не само за насъщните им потребности, но и за капризите им, които понякога биваха прекомерно големи. Но аз безропотно плащах за всичко, тъй като по този прост и стар като света начин си купувах свобода. Свободата от хората, които — ако не бяха моите пари — щяха да започнат да искат от мен внимание, любов, грижи и прочее разходи на душевни ресурси. А аз предпочитах да се отървавам само с финансови разходи. И когато след поредния тежък пристъп на болестта ми лекарите категорично настояха да поживея най-малко половин година далеч от града — сред спокойствие и тишина, да подишам чист въздух и да спя колкото може повече, аз не се впуснах в особени възражения. В този момент не ме притискаше никакъв договор, не бях длъжен след определен срок да представя някому новия си ръкопис и заминах с чисто сърце, жадувайки тайно в душата си да напиша най-сетне онази музика, която исках самият аз, а не тази, която очакваха да съчиня постановчиците на мюзикъли.

В продължение на десетина дни се ограничавах само с кратки разходки покрай брега на езерото, с четене на вестници и обмисляне на сюжета, който щеше да залегне в основата на либретото за моята рокопера. А днес — неизвестно как — се озовах в тази оловносива гора, чиито покрайнини се виждаха от прозореца на моята къща. И бродех из нея с тъпото упорство на отчаяния, изгубил надежда човек. Все някога гората трябваше да свърши, не можеше да се простира до безкрай…

След два часа започна да ме тресе от влажната хладина, а след още някое време непоносимо ме заболя главата. Май че кръвното ми отново се бе повишило. Краката ми постепенно се наливаха с умора и дори тази умора ми се струваше влажна и по тази причина — още по-тежка. Бях на четиридесет и пет години. Все пак — това половината от живота ли беше или средата му? И имаше ли разлика между тези две понятия? От гледна точка на чистата аритметика — като че ли имаше, защото ако четиридесет и пет години са половината от живота, значи ми е съдено да доживея до деветдесет години, което само по себе си не беше лошо, дори — никак. Но ако четиридесет и пет години са средата, центърът, от който разстоянието до всички краища е еднакво — по четиридесет и четири години, значи щях да умра на осемдесет и девет. С цяла година по-рано. Естествено — и осемдесет и девет години живот беше напълно достатъчен и едва ли си струваше да упорствам чак толкова заради една година, още повече че тя вероятно щеше да бъде прекарана в болести, недъзи, старческо мърморене, ако не и в пълно умствено разложение. Но, от друга страна, това беше цяла година, дванадесет месеца, в течение на които можех да се наслаждавам на живота, да чета книги, да слушам музика и ако ми провървеше — дори да ходя на театър. Добре де, дори и да не ходех, дори и да ме возеха в инвалидна количка, но въпреки това… Колкото повече вървях, толкова по-абстрактни и абсурдни ставаха разсъжденията ми, колкото повече те се отдалечаваха от здравия разум и обикновената житейска логика, толкова по-силно отбраняваха съзнанието ми от паниката, която коварно ме обкръжи от всички страни и зае изчакваща позиция с надеждата да уцели момента, когато за миг ще изгубя бдителност и тя ще се нахвърли върху самотния, заблудил се пътник със сладострастието на освирепял вампир.

Какво беше това? Стори ли ми се или наистина пред мен, сред тъмносивите храсти, се мерна нещо яркожълто? Направих няколко крачки по посока на цветното петно и с изумление видях едно момиченце на около дванадесет-тринадесет години в дънки и яркожълт пуловер да седи върху ствола на повалено дърво. Почти си помислих, че то също се е заблудило, но след миг разбрах, че греша. В позата му, в ръцете му, в леко наклонената на една страна глава нямаше напрежение, предизвикано от страх или умора. Момичето сякаш се вслушваше в нещо вътре в себе си и лекичко се усмихваше. За миг в ушите ми прозвуча музикална тема за флейта и веднага изчезна.

Когато се приближих, момичето обърна глава и ме погледна без капка учудване.

— Здрасти! — рекох аз колкото може по-мило, за да не го изплаша.

— Здравейте! — вежливо се отзова то.

— Мечтаеш ли си?

— Не, аз никога не мечтая. Просто мисля.

— Попречих ли ти?

— Да, малко. Да ви изпратя ли?

— Къде? — попитах глупаво, защото въпросът му ме обърка.

— До селото. Вие сте се заблудили.

— Как се досети?

— Не сте от нашето село, значи сте от курортното селище. От курортното селище до нашето село има една пряка пътечка през гората, много е удобна, всички минават по нея. А вие вървите по съвсем друг път, значи не знаете къде е другата пътечка. Значи сте тук за пръв път и сте се заблудили. Почти всяка седмица срещам насам някого — не сте първият.

Гласът на момичето бе монотонен, някак глуховат и лишен от емоционалност. Ако с такъв глас разговаряше голяма жена, бих заложил главата си, че има тежка депресия. Но дете, при това облечено в такъв слънчевожълт пуловер…

— А селото далеч ли е?

— На около петнадесет минути, ако вървите по правилните пътечки.

— А до курортното селище колко път има?

— Оттук ли? Много е далеч. Ако тръгнете назад от това място до курортното селище, ще вървите няколко часа, дори да знаете пътя и да не се отклонявате. Първо трябва да се отиде до селото, да се мине надолу покрай гората, за да се излезе до краткия път и по него да се стигне до курортното селище — така ще стане бързо. А оттук е много далеч.

Не бях силен по география, пък и пространственото ми въображение не беше кой знае колко развито, но въпреки това обяснението на момичето ми се стори странно. Някак трудно можех да повярвам, че през една и съща гора можеше да се премине много бързо, а можеше и да се върви с часове.

— Какво да се прави! — обречено въздъхнах аз. — Тогава да вървим в селото! Там имате ли нещо като кафене или ресторант? Трябва да си почина, да хапна и да се поизсуша — целият подгизнах във вашата гора.

Момичето мълчешком кимна и стана от разкривения, обрасъл със зеленикав мъх ствол. И пак така мълчешком, без да каже нито дума, тръгна напред, а на мен ми оставаше само послушно да го последвам.

Селото се появи пред очите ми внезапно, като в театър, където за секунда са сменили декорите. Та само преди миг бях заобиколен от сиво-кафяви клони, а краката ми затъваха в черно-кафявите окапали и полуизгнили листа, а ето че вече стъпвах на твърда почва и вървях по посока на изникналите пред мен преливащи неонови табели. Съжалих, че не си бях сложил очилата, но никога не ги вземах, когато ходех на разходка. Само че заради късогледството си сега не можех да прочета отдалеч нито един надпис.

— Ще ми покажеш ли къде е кафенето? — повторих молбата си на моята мълчалива спътница.

— Разбира се — глуховато се отзова тя.

В момента тъкмо минавахме покрай дълга двуетажна къща, когато от прозореца ѝ се разнесе:

— Къде отиваш? Прибирай се вкъщи, скоро ще вечеряме.

— Ей сега ще се върна, мамо — откликна моята изпращачка, без да се обръща.

— Къде отиваш? — настойчиво повтори женският глас.

Погледнах натам, откъдето идваше гласът, и видях красива светлокоса жена, застанала на отворен френски прозорец, започващ от самия под. Инстинктът ми на мига заработи и въпреки умората и главоболието си, аз се спрях.

— Извинете, за бога, но се изгубих в гората и вашата дъщеря любезно ми помогна да се измъкна оттам. А сега я помолих да ми покаже място, където мога да си почина и да се подсуша.

Жената мило се усмихна:

— Доста е далеч. Елате у нас — ще се подсушите и ще си починете. Тъкмо се канех да нахраня децата за вечеря.

Приех предложението с благодарност. И действително — вече нямах сили да ходя някъде далеч, а жената ми хареса… Тя наистина беше красива. И гласът ѝ беше толкова приятен и някак кадифен, но в същото време в него се прокрадваха и звънки нотки. Сякаш звучеше виолончело в дует с алт. Исках непременно да сложа точно такъв дует в новата си опера, която се надявах да напиша по време на почивката си след престоя ми в болницата.

Влязох през гостоприемно разтворената врата. Да, моята нова позната не живееше в разкош. Мебелите бяха стари, макар и старателно почистени, толкова старателно, че дори на места боята беше паднала. Избелелите тапети свенливо бяха замаскирани с множество репродукции, поставени в евтини рамчици. Забелязах и няколко картини, които бяха оригинални и според мен — съвсем нелоши. И нито една снимка.

— Казвам се Ана. — Домакинята ми протегна ръка. — А вие можете да не се представяте, познах ви. Впрочем снощи по телевизията показваха последния ви мюзикъл — „Падналият ангел“.

Аз докоснах пръстите ѝ и неволно потръпнах: бяха ледени и някак безжизнени. Сякаш сред буйството на рояла и струнните инструменти чух протяжния звук на тръба.

— И хареса ли ви моят „Ангел“? — изтърсих първото, което ми хрумна, за да скрия смущението си, макар че обикновено никога не задавах такъв въпрос. Какъв смисъл имаше да питам? Дори човек да не харесваше моята музика, от любезност щеше да започне да пее дитирамби.

— Музиката много ми хареса, но всичко останало е под всякаква критика — отвърна Ана със спокойна усмивка. — Елате с мен, ще ви покажа къде е банята и ще ви дам чиста кърпа и топъл халат.

Интересно — какво друго можеше да не ѝ хареса, след като нямаше претенции към музиката? В мюзикъла най-важното беше музиката, а също и вокалът, но по тази линия, доколкото знаех, всичко беше наред, във всеки случай — поне в постановката, която направиха за телевизията. Бях на няколко от репетициите и гласовете, които чух, ми се сториха повече от подходящи, освен ако преди записа не са сменили изпълнителите. В такъв случай какво не ѝ беше харесало?

Мислите ми се точеха точно толкова вяло и бавно, колкото и немного топлата вода от овехтелия душ. Да, очевидно нямаше да успея да се стопля в тази баня — нямаше нито налягане, нито истински топла струя.

Старателно се разтърках с отдавна протритата, била някога хавлиена кърпа, увих се с халата, окачих в банята влажните си дрехи и се върнах в стаята, която, както ми се стори, изпълняваше ролята на гостна. Ана я нямаше, а дъщеря ѝ — момичето в слънчевожълтия пуловер — седеше в ъгъла на пода в абсолютно същата поза, в която го видях в гората. „Защо ли седи на пода? — помислих си учудено. — В стаята има диван, няколко стола и два фотьойла и са съвсем свободни.“

— Как се казваш? — бодро го попитах аз.

— Лъки — глухо се отзова то.

— Лъки ли? На английски това означава щастливка, късметлийка. Хубаво име имаш.

— Лъки е съкратено от Лакримоза. Някои ме наричат Рима, някои — Моза или просто Оза. Имам много имена.

Говореше, без да вдига глава, и гласът ѝ потъваше някъде в пространството между коленете ѝ. Господи, на кого му бе хрумнало да кръсти детето си с такова име, което в превод от латински означава Сълзлива? Да не би тя от раждането си досега непрекъснато да плачеше? Изведнъж ми стана болезнено мъчно за това крехко, флегматично момиче и ми се прииска да му кажа нещо ободрително.

— Е, нищо, когато пораснеш, ще ти остане само едно име: Лъки. И ще бъдеш щастливка и късметлийка във всичко.

— Когато порасна, ще имам съвсем друго име.

— Защо? — учудих се аз.

— При нас само възрастните имат истински имена. Децата ги кръщават на някоя особеност от характера или от външността им. Това са, тъй да се каже, детски прякори… А когато детето порасне, му дават нормално име. Тук така е прието. По-нататък и аз ще имам нормално име. Ако доживея дотогава.

Боже мой, какви ги дрънкаше?! Как беше възможно момиче на нейната възраст да изрича толкова страшни думи? „Ако доживея дотогава.“ Може би беше неизлечимо болна и знаеше това? И потиснатостта ѝ, забавените ѝ движения и гласът ѝ, лишен от каквато и да било изразителност, бяха плод на скръбното ѝ очакване?

— Болна ли си от нещо? — попитах състрадателно.

— Не, съвсем здрава съм. Ако не се брои душата ми.

— А какво ѝ е на душата ти?

— Боли ме. Боледува. Хайде да вървим в кухнята, мама е приготвила вечерята.

Отново ми направи впечатление колко тежко и без характерната за тази възраст енергичност тя стана от пода.

След малкия хол кухнята ми се стори огромна, но и тук навсякъде се забелязваха признаците на грижовна и спретната бедност. Като че ли нито един от предметите не бе купен през последния половин век, всички домакински съдове, чиниите и приборите бяха съвсем същите като онези, които бях виждал през ранното си детство при баба си и каквито отдавна вече не се произвеждаха и не се продаваха. Пък дори и баба ми, доколкото си спомнях, се оплакваше, че всичко това вече е много вехто и когато ме убеждаваше да се уча добре в училище, често-често повтаряше: „И като пораснеш и започнеш да печелиш пари, ще ми подариш нови съдове, че тези чинии вече не мога да ги гледам — цял живот все тези розови цветчета са пред очите ми.“ Излизаше, че през целия си живот Ана не бе успяла да се сдобие с нито един нов предмет за кухнята си, тъй като на вид жената беше на около тридесет и пет — тридесет и осем години, не повече. Наистина ли беше дотолкова притеснена материално? Интересно — колко ли деца имаше Ана? Тя каза, че се кани да нахрани децата за вечеря, което означаваше, че освен тъжната Лакримоза, има най-малко още един потомък. И защо ѝ е трябвало да ражда две деца, след като няма с какво да живее? Кой каквото ще да казва, но жените са странни същества!

Ала в кухнята се разнасяха аромати, които бяха повече от апетитни, направо — възхитителни. Можете да ми повярвате, защото аз много добре зная как мирише запеченото с подправки прясно месо и как мирише дълбоко замразеното месо. В тази кухня се готвеше прясно месо. Мен не ме бяха чакали на гости, което означаваше, че Ана купуваше такива скъпи продукти за себе си и за децата си, въпреки че ги сервираше в останали отпреди сто години чинии с полуизтрита щампа и нащърбени ръбчета.

А в същото време самата Ана все повече и повече ми харесваше. Седях край масата, наблюдавах как реже пресни зеленчуци и украсява с тях блюдата, пълни с огромни порции месо, а очите ми не можеха да се откъснат от изяществото и пестеливостта на движенията ѝ, от гордата ѝ осанка, дългата ѝ шия и строго очертания съвършен контур на брадичката ѝ. И дори — оставайки верен на навика, който имах още от юношеските си години — си я представих разсъблечена, гадаейки по онези форми, които се очертаваха под тесните ѝ панталонки и прилепналия ѝ пуловер. Всъщност при такива дрехи няма кой знае какво да се гадае, защото всичко се вижда. Впрочем чиниите, в които беше разпределено месото, бяха шест. Ана, Лъки, аз и… Нима тази жена имаше още три деца? Смело! Или може би в този дом чакаха гости на вечеря.

— Лъки, повикай децата, всичко е готово — сякаш чу мълчаливия ми въпрос Ана и му отговори: — Освен Лъки, имам още три деца — добави тя, обръщайки се към мен.

— А съпруг имате ли?

— Не. И никога не съм имала. При нас това не е прието.

— В смисъл — как така не е прието? Не е прието да имате съпрузи, така ли? — направо не повярвах на ушите си аз.

— Не е прието изобщо да се женим, да регистрираме бракове — с усмивка ми обясни Ана. — Имаме си свой ред, той може да ви се стори странен, но на нас ни е добре така. Тук от векове живеят по този начин.

— Добре де — не преставах аз, забравил за деликатността, — дори и да нямате съпруг, надявам се, че децата ви все пак имат баща? Или съгласно вашия ред децата се появяват на белия свят без бащи?

Ана мълчаливо подреди на правоъгълната маса чиниите, ножовете и вилиците, седна срещу мен и преплете пръсти под брадичката си.

— Не бива да задавате такива въпроси. Не е правилно — категорично изрече тя.

Ами да, разбира се — беше права, явно бях проявил някаква чудовищна нетактичност, но това не беше от липса на възпитание, а от почуда. В продължение само на петнадесет минути на два пъти ми разказаха съвършено невероятни неща и на това отгоре твърдяха, че тук, видите ли, редът бил такъв. Как беше възможно това? Селото се намираше на петнадесет минути ход пеша (ако се минеше по краткия път) от курортното селище, в което имаше съвсем друг ред, такъв, какъвто цареше и в цялата страна, и по целия свят. А това не беше самотен остров в океана, до който цивилизацията никога не бе достигала — беше село с кафенета, ресторанти, магазини и телевизия в центъра на една голяма държава. Естествено че бях шокиран и затова се набърках с въпросите си, където не трябва.

— Извинете ме — разкайвайки се, промърморих аз. — Но вие направо ме слисахте…

Канех се да обясня още нещо за свое оправдание, но Ана доближи пръст до устните си:

— Шт, тихо, децата идват.

Първа влезе Лъки и мълчешком се настани край масата до майка си. След нея в кухнята се появиха още две момчета и едно момиче. Едното от момчетата видимо накуцваше. В първия момент ми се стори, че и четирите деца са на една възраст — при всички случаи не успях да определя на око кое от тях е по-голямо и кое — по-малко. И трите изглеждаха точно така, както и Лъки — на около дванадесет-тринадесет години. И най-сетне осъзнах! „Ами да, разбира се, ето защо Ана не иска да се впуска в темата за бащата или дори за бащите на своите деца! Те са осиновени. Едно от тях вероятно е нейно, а останалите не са, но те не знаят това. Интересно — кое от четирите деца е родила тя?“

Хвърлях по някой и друг любопитен поглед към хлапетата и стигнах до извода, че без чужда помощ не мога да отговоря на този въпрос: нито едно от тях външно не приличаше поне по нещо на Ана. Може пък и четирите да са осиновени? В такъв случай беше още по-необяснимо защо ѝ е трябвало да осиновява толкова деца, след като е видимо бедна? Истинска глупост! Макар че кой знае дали съм прав и кой знае какви неща още е прието да се смятат за нормални в това странно село!

И на мен изведнъж страшно ми се прииска да остана тук и да опозная по-добре местните нрави. Отдавна вече не бях изпитвал това чувство, което ме обземаше в детството ми, когато баща ми донасяше нова книга: тогава знаех, че под подвързията, по белите, гъсто изписани страници ме очакват необикновени чудеса и нечувани приключения и нямах търпение да ме пуснат да отида в стаята си с този източник на ново и безкрайно интересно за мен познание.

— Ана, запознайте ме с децата си — помолих аз.

— Разбира се. Вече познавате Лъки, а това е Еспера, втората ми дъщеря. — Ана посочи с глава болезнено бледото, но с блестящи очи и жива усмивка момиче, което седеше до нея.

„Еспера — помислих, — това сигурно идва от Есперанца, което означава Надежда. Хубаво име. Интересно как ли ще я нарекат, когато порасне?“

— До вас седи Булит — продължи Ана.

— О, значи ти си хокеист? — оживих се аз.

— При нас няма лед и никой не играе хокей — реагира момчето, което наричаха Булит. Гласът му беше по детински звънък и чист, но моето чувствително към звуците ухо долови в него враждебност и готовност за светкавична атака.

— Значи си запалянко, така ли? Гледаш ли мачовете по телевизията?

— Не. Аз просто бия. Тутакси, силно и болезнено! — звънко рапортува малчуганът, като ме възнагради със студена и злобна усмивка.

— Да — въздъхна Ана. — Булит е нашият побойник, цялото село се страхува от него. А неговият брат — посочи към момчето, което накуцваше — никога не вдига ръка срещу никого, а вечно ходи със синини и цицини. За такива като нашия Акси казват, че са деца-кутсузи. Ако в цялата гора има един-единствен ръждив пирон, Акси непременно ще го настъпи, ще си раздере крака и раната ще се инфектира. Ако в цялото село има само един рушащ се балкон, можете да не се съмнявате, че парчетата от мазилка ще се откъртят и ще паднат точно когато оттам минава Акси.

„Акси значи Аксидент — нещастен случай, ето какво означава името му — досетих се тогава. — Какво пък, може би идеята да даваш на децата си имена, изхождайки от особеностите на характерите им, не е чак толкова лоша. При всички случаи в това има нещо забавно.“

— Кажете ми — във вашето село има ли хотел? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, и не само един. Тук винаги идват много туристи.

— Защо? Да не би да имате някакви исторически забележителности?

— Не, нито една. Но имаме особени нрави и те създават особена атмосфера, в която много хора искат да се потопят. И на вас ви се прииска, нали?

— Така е — съгласих се. — Но има нещо, което не мога да разбера: никога не съм чувал за вашето село и ако днес не се бях заблудил, така и нямаше да узная нещо за вас и за особените ви нрави. А откъде научават за тях тези многобройни туристи? Та аз вече две седмици живея в курортното селище и никой не ми е споменал за вашето село, макар че курортното селище е съвсем наблизо. Откъде научават другите хора?

— Точно това е една от нашите особености. Хората попадат тук съвсем случайно, както всъщност им се струва, задават си същия въпрос, който си задавате и вие, и остават при нас, за да разберат как са се озовавали тук другите хора. При нас е интересно. Ще ви хареса.

Докато Ана произнасяше последните думи, очите ѝ странно проблеснаха и ми се стори, че от тях буквално бликна и ме обгърна — от главата до петите — бледосиня хладина…