Фантомът на паметта

Глава 4

„Ако не можеш да промениш ситуацията, промени отношението си към нея. Ако не можеш да възстановиш мястото си в заобикалящия те свят, създай си го отново. Кого — го? Света ли? Това е невъзможно. Той е такъв, какъвто си е. И единственото, което човек може да създаде отново, е собственото си място. Той има възможност да формира и да укрепи само него.“

Тази мисъл ми се струваше много конструктивна, а тя се роди в главата ми към края на първата седмица от моите интензивни занимания, посветени на възстановяването на тленното ми тяло. През тази седмица аз още веднъж препрочетох двете си книги — „Времето на дизайна“ и „Триъгълният метър“ — и не открих нищо ново за себе си, освен това, че са написани доста сносно и се четат с нарастващ интерес. Успях също така да стигна до едно според мен твърде смислено съображение: за да напиша „Триъгълният метър“, е трябвало да събера материал, а това означаваше, че както винаги, за три-четири месеца съм се потопил в автентичната среда. Търсил съм фирма за недвижими имоти, която би се съгласила да ми задели един ъгъл в офиса си и да търпи присъствието ми и безкрайните ми глупави въпроси. Естествено и дума не можеше да става за това, че там съм си намерил приятели — не беше в моя стил. Но съм общувал с тези хора, при това — всекидневно, и ако някакво събитие наистина ме е извадило от релсите, те би трябвало да забележат промяната в настроението ми. Вярно, успях да се порадвам на тази идея, но за твърде кратко време — не повече от пет минути, тъй като бързо съобразих, че би трябвало да съм седял във фирмата през пролетта на миналата година, а през лятото и есента вече съм пишел книгата, понеже съм се канел да я предам в издателството през януари, а обещанието, което съм дал на дъщеря си, можеше да датира именно от есента, т.е. след като вече съм прекратил контактите си с търговците на недвижими имоти. Ала дори и в рухналата надежда винаги пониква ново зрънце: добре, през януари съм предал книгата, а какво е станало по-нататък? Да не би да съм седял без работа? Това не беше характерно за мен. Вероятно съм се захванал с нещо друго, може би вече съм издирвал място за следващото си потапяне и тъкмо там трябваше да потърся сведения за поведението си и за душевното си състояние.

От друга страна, обещал съм на майка си да напиша книга за Верочка, а за тази цел нямах нужда от никакво потапяне, защото и без това знаех всичко за живота на сестра си. Но дали бях започнал да пиша книгата или не? Ако се съдеше по думите на мама, засега цялата работа се изчерпваше само с моите обещания, в противен случай тя щеше да сложи на масата като коз бележките ми и предварителните ми записки. Тогава какво съм правил цели три месеца, след като съм завършил „Триъгълният метър“? Клатил съм си краката, така ли? Беше малко вероятно. Единствено Муся можеше да ми отговори, но тя бе заета с канадския безумец, а аз не можех да проявя чак такава наглост, че да ѝ се обадя и да настоявам да ми обърне внимание. Защото това не бе разговор за две минути, а тя непрекъснато бе ангажирана с госта си — превеждаше му симултанно. Нищо, щях да почакам още малко, безумецът щеше да отпътува за своята родина и Муся щеше да разполага с достатъчно време за един неприпрян и пространен диалог с мен.

Ала с всеки изминал ден стремежът ми да възстановя паметта си, а следователно — и обкръжаващия ме свят, ставаше все по-слаб и отстъпваше пред забележителната идея да създам наново своето място в този свят. И защо трябваше да се притеснявам за това дали съм развалил отношенията си с един или друг човек? Не биваше да се тревожа по този повод, защото бе много по-лесно да забравя за въпросния човек и да престана да общувам с него. Да се направя, че в живота ми изобщо не е имало такъв човек. Или — тъкмо обратното — да избия от главата си подозренията по въпроса дали не съм обидил някого и да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Та нали щом аз не помнех за собствената си свинска постъпка, какво основание можеше да има някой друг да ми се обижда заради нея?

В този подход нямаше кой знае колко логика и аз ясно осъзнавах това, но на нивото на емоциите си усещах силната съблазън да ѝ се поддам. Интересно — как би реагирала майка ми, ако ѝ кажех: „Не помня за обещанието си да напиша книга за сестра си и затова няма да я напиша. Не мога да изпълнявам обещания, за които не си спомням и за които не отговарям.“ В сегашното ми състояние думите не помня бяха синоним на това не се е случвало. Вероятно в отговор щях да чуя, че Верочка никога не би се държала по този начин и защо Господ прибира при себе си най-достойните, а всевъзможните безотговорни нищожества продължават да тъпчат земята. В този контекст под всевъзможни безотговорни нищожества щях да се подразбирам естествено аз. А в апотеоз на всичко това можеше да се превърне фразата, която вече бях имал сгода да чуя: „И защо умря тя, а не ти?! Ако беше Верочка, непременно щеше да намери начин да увековечи твоята памет и да успокои майка си.“ Вярно, мама не бе в най-блестящото си душевно състояние, когато изрече тези думи, но от това на мен не ми стана по-леко, защото ги чух и ги запомних, те заседнаха дълбоко в душата ми и непрекъснато ме глождеха и пулсираха като забираща рана. Общо взето, моята Олга Андреевна бе деликатен човек, но не по душа, а благодарение на разума си и на това, че знаеше как е прието да се държи човек сред приличните хора. Ала ако някой или нещо я изкараше от състоянието ѝ на душевно равновесие, тя често си позволяваше такива неща, че ако не ѝ бях син, щях да ѝ тресна вратата и завинаги да прекратя контактите си с нея.

Въпреки всичко, колкото повече време минаваше от момента, в който толкова непредпазливо бях излязъл късно вечерта в парка на болницата, толкова по-нереални ми се струваха звуците от изстрела. Изстрелът беше единственото нещо, което на нивото на здравия разум не ми позволяваше да махна с ръка на своята амнезия. Трябваше да си спомня всичко или да го възстановя по изкуствен път, за да разбера кому съм могъл да напакостя или да попреча и кой се опитва да ме убие. Но ако извадех несполучливото покушение от рамките на разсъжденията, нищо не ми пречеше да плюя на коварната памет и на тези нещастни две години — които всъщност се оказаха не чак дотам катастрофално дълъг срок, та да си струва толкова да се напрягам и ожесточено да се браня заради тях. Щом не помнех, значи не помнех — да вървят по дяволите! Щях да продължа да живея. И най-вероятно — щях да живея по друг начин. Че какво лошо има в това? А преживяванията на един човек, в чиято глава тайнствените биохимични процеси са разтворили като сярна киселина почти две години от живота му, представляват чудесен материал за следващата ми книга. И потапянето в автентичната среда беше налице в пълен обем, оставаше само да спретна интригата.

През първите два дни от заниманията ми във фитнесзалата за мен буквално се бяха лепнали трима лекари: спортният доктор, терапевтът и Голото кученце Ема. Мереха ми кръвното на всеки десет минути и ми правеха още някакви манипулации, за да установят какво натоварване могат да ми разрешат. В крайна сметка и тримата си отдъхнаха с облекчение, наредиха ми да запомня една цифра — сто и десет! — и ме оставиха на мира. Аз трябваше да следя показателите на мониторите на тренажорите и при честота на пулса над сто и десет тутакси да намаля натоварването или да направя почивка. За останалото не се предвиждаха никакви ограничения и след като изпробвах всички уреди, спрях избора си на колелото, бягащата пътечка, гладиатора и басейна. Вероятно бях надарен с излишък от въображение, тъй като заниманията на тренажорите ми помагаха и психологически: непрекъснато си представях как тръгвам с колелото, заминавам, изнизвам се, изчезвам от онзи момент и от онова място, на което чух изстрела. А самият изстрел сякаш се разтваряше в мъгла, ставаше размит, губеше очертания и се превръщаше в сън, в бълнуване, в плод на въображението…

Изумително бързо влизах във форма и ако през първия ден успях да повъртя педалите на колелото само пет минути при минимално натоварване, след което сърцето ми започна да думка с непозволена честота, то днес, на седмия ден, аз с лекота правех това в продължение на цели двадесет минути и вече повече от двадесет и пет минути крачех по бягащата пътечка със скорост шест и половина километра в час и се чудех дали да не увелича ъгъла на наклона ѝ. Никога не бях допускал, че физическите натоварвания могат да носят морално удовлетворение, но ми се струваше, че с всяка изминала секунда укрепвам и се изпълвам със сили и издръжливост — и това истински ме радваше. Като побъркан по два пъти на ден се качвах на кантара и бях готов да подскачам от радост, сякаш съм малко дете, ако видех, че съм станал със сто или с двеста грама по-лек. Но за една седмица тези всекидневни смешни грамове се превърнаха в цял килограм, което, разбира се, не ме остави равнодушен.

След заниманията си на тренажорите аз се отправях към басейна и започвах бавно да размахвам ръце в синята вода, изобразявайки плуване в стил брус. За разлика от фитнесзалата, където напращявах от здраве и сила в горда самота, в басейна винаги имаше много хора и за една седмица успях да завържа познанства фактически с всички любители на водните процедури. Компанията беше пъстра, разнообразна, разнопроблемна и обединена само от едно: от дебелия свой или чужд портфейл, който позволяваше на тези хора да се подвизават тук. От всички поболели се плувци аз откроих като по-особени само двама, останалите се сляха в представите ми в кашообразна маса.

Забелязах възрастния Павел Петрович още първия ден. Той се лекуваше от някаква болест на гръбначния стълб, та затова — по съвета на лекаря — по цял ден киснеше в басейна. Но според моя непрофесионален поглед, на него нямаше да му е излишен и психиатър, макар че в такъв случай Павел Петрович би изгубил цялото си очарование, което се състоеше в това, че човекът се опитваше да научи всички околни да се отнасят уважително към думите. В неговите представи уважително означаваше икономично, в смисъл че човек трябва да изговаря само онези думи, които съдържат полезна информация или са емоционално натоварени. Като при това старчето настояваше най-вече да се спазва принципът на полезността. Според мен той отдавна вече бе скъсал нервите на всички, които посещаваха басейна. А аз от сърце и душа се забавлявах от общуването си с него и дори нарочно го провокирах към поредната менторска тирада. Павел Петрович представляваше доста ярък типаж и щеше да е същински грях да изпусна възможността да го понаблюдавам, за да го опиша след това в книгата си.

Нашето запознанство започна с моя спонтанен възглас, който случайно съвпадна с обстоятелството, че отправих поглед към минаващия по края на басейна възрастен човек:

— Колко е топла водата!

Той веднага спря и втренчи в мен малките си сиви очички, уютно разположени между старческите бръчици на лицето му.

— Млади момко… нямам честта да зная името ви…

— Андрей.

— Много ми е приятно. Павел Петрович — представи се той. — Да не би да ви се струва, че съм облечен в костюм на Сен Лоран?

Въпросът ми се стори повече от странен и дори не ми хрумна какво да му отговоря, за да вляза и аз в същия стил на разговор. Просто в този момент още не знаех, че става дума за стил.

— Не, разбира се — простодушно изтърсих аз, — според мен вие сте по плувки.

— И как ви се струва — моите плувки сухи ли са или мокри?

Едва в този миг схванах, че това е някаква игра и ми стана интересно и забавно. Но реших засега да не си придавам кой знае какви важности, защото човекът все пак беше на възраст…

— Според мен са мокри — честно казах аз, — от тях тече вода.

— Точно така. — Павел Петрович назидателно вдигна пръст. — От което може да се направи изводът, че вече съм плувал в басейна и съм имал възможността лично да установя каква е температурата на водата. В такъв случай защо вие ми съобщавате това? Защо хабите думи с цел да ме информирате за факт, който ми е вече известен?

В първия момент изпитах желание да му се озъбя, един вид: от къде на къде му е хрумнало, че изобщо съм се канил да му съобщавам нещо, та аз просто си говорех сам на глас и казах всичко на всичко три думи, пък било то според него — и ненужни, а я колко думи бе произнесъл той в отговор, само и само да ми обясни собствената си тъпотия! Но успях да удържа чисто детинския си порив — и слава богу! Чичкото ми се стори забавен и аз реших да продължа играта.

— Съгласен съм с вас, съвършено прав сте. — Не ми се удаде да се справя с емоциите си и макар да се постарах в гласа ми да прозвучи повече разкаяние, лукавството ми явно избиваше. А Павел Петрович, който не беше глупак, веднага забеляза това и тутакси реагира:

— Не лъжете, млади момко. Ако бяхте съгласен с мен, щяхте да се опитате да си направите извод от току-що преподадения ви урок и да контролирате речта си, а вие отново допуснахте грешка и пак изхабихте излишни думи. „Съгласен съм с вас“ е предостатъчно, втората част от фразата ви беше напълно излишна.

Той слезе по стълбичките във водата, като продължаваше да ми чете лекция за икономичното и уважително отношение към думите, и ние бавно заплувахме един до друг. Към края на първата ми тренировка по плуване вече знаех, че Павел Петрович страда от болки в гърба, че е в клиниката от два месеца и че за лечението му плаща неговата състоятелна дъщеря, която е някаква бизнесдама. От този ден нататък часът, който прекарвах в басейна, за мен се превърна в неизчерпаем източник на развлечения. Павел Петрович неспирно говореше, а аз слушах, наслаждавах се и запомнях, за да можех, след като се върна в стаята си, да запиша неговите най-ярки изказвания.

Вторият човек, който ми стана симпатичен сред обитателите на болницата, беше млада жена на име Елена. Е, първо — беше много красива. Естествено, след като доживях до почти четиридесет и шест години, започнах да разбирам, че понятието за красота е твърде, ама твърде относително и че някои са готови да платят милиони, за да притежават Клаудия Шифър, а други могат да минат покрай нея и дори да не се обърнат, затова когато казвам, че някоя жена е красива, имам предвид единствено това, че тя притежава несъмнена външна привлекателност лично за мен и само в моите очи. Макар че вкусът ми, както твърдяха свидетели, бе доста специфичен: като човек с художествено виждане аз бях в състояние да оценя изящните форми на крехката блондинка или огнената грация на гъвкавата брюнетка, но като мъж винаги ме привличаха представителките на онзи тип дами, които наричах за себе си славянско-селски, снажни широкобедри жени с малки гърди, със стройни и силни крака, с меки черти на лицето и с тъмноруси или кестеняви коси. И по възможност — с леко наднормено тегло, та да не се чувствам огромен и дебел до тях. Един от моите познати веднъж се пошегува, че имам силно развит инстинкт на самец за самовъзпроизводство, защото при жените широките бедра гарантирали лесно раждане без рискове за бебето, а малките гърди по принцип давали повече мляко от едрите. Не знаех — може би той имаше право, някак си не се бях замислял по въпроса защо ми харесва точно този женски тип. Впрочем към него спадат и двете ми съпруги — и първата, и втората, а също и повечето от онези, с които бях завързвал интимни връзки.

Елена беше тиха и някак потисната. За разлика от Павел Петрович, който ме възприемаше просто като някакъв си Андрей, станал жертва на автомобилна катастрофа, тя веднага позна в мен писателя Корин и от време на време улавях върху себе си погледите ѝ, в които явно прозираше обожание и възхищение. Но в разговорите ни тя не си позволяваше нищо подобно, просто още през първия ден попита дали мога да ѝ дам автограф и ми донесе за подпис всичките ми книги. Всичките до една! Каза, че съм любимият ѝ писател и когато постъпвала в болницата, взела със себе си любимите си романи. Естествено — бях трогнат до дъното на душата си и се постарах да намеря топли и нетрадиционни думи за всеки от автографите си.

С Елена беше лесно да се общува, тя с някакъв невероятен усет сякаш отгатваше темите, които аз с удоволствие обсъждах, и темите, които ми бяха приятни. Освен това, за разлика от всички останали, тя не се дразнеше от безкрайните поучения на Павел Петрович и като че ли не по-малко от мен се наслаждаваше на разговорите с него. Елена се появи в басейна преди три дни и в момента ние тримата вече бяхме създали един малък колектив, който не само плуваше заедно, но и се разхождаше в парка и сядаше на една маса в столовата. Непрекъснато ме глождеше намерението да попитам Елена от какво е болна, но нещо ме възпираше, а и самата тя си мълчеше по този въпрос. Но съдейки по това, че лежи в същото отделение, в което съм и аз, т.е. в неврологията, можех да направя някои предположения, особено ако вземех под внимание нейното поведение. Тя като че ли бе някак плаха и наплашена. Например в басейна никога не идваше първа при мен, а чакаше аз да я забележа и да я поздравя. Не проявяваше инициатива за разходките, а просто се съгласяваше с моите предложения или с тези на Павел Петрович. И дори когато общителният и приказлив Павел Петрович, който постоянно имаше нужда от слушатели, започна да ме уговаря тримата с Елена да се настаним на една маса в столовата, тя запази мълчание, като по никакъв начин не издаде желанията си, тъй че аз така и не успях окончателно да разбера дали тя иска да се срещаме по три пъти на ден по време на храненето, дали не иска или това ѝ е напълно безразлично.

Наричах наум двамата моят букет, тъй като Павел Петрович ми напомняше за изсъхнал трънлив магарешки бодил, а Елена ми приличаше на мимоза, защото беше толкова нежна и плаха, че бе готова да повехне и при най-лекото невнимателно докосване. В този ден, когато се появих до басейна след заниманията си на тренажорите, половината от моя букет вече киснеше във водата. Половината, защото забелязах само Елена, която се бе завряла в ъгъла на басейна и бавно се придвижваше, крачейки по дъното. Храбрият блюстител на чистотата на речта никакъв не се виждаше.

Метнах кърпата и хавлиения си халат на пластмасовия шезлонг, свалих джапанките си, гмурнах се във водата и доплувах до Мимозата, като през това време си мислех какво ли би могло да се случи в живота на една млада жена, след като — независимо от разкошното си тяло и привлекателното си лице — създава впечатление за хилаво, жалко и прекършено цвете.

— При Павел Петрович дойдоха дъщеря му и мъжът ѝ и той помоли да ви предам, че днес няма да ни прави компания — обясни Елена в отговор на моя въпрос.

— Надявам се, това не означава, че ние с вас ще нарушим режима си. — У мен веднага се пробуди мъжкарят. — Ще обядваме заедно, а в четири часа ще идем да се разходим двамата.

Ако тя не беше мимоза, а поне метличина, нямаше да се сдържа да не пусна една непристойна шегичка и да вмъкна между обяда и разходката: „а следобед ще си почиваме заедно“. Но такива шеги бяха невъзможни с мимозата, защото, току-виж, всичките ѝ пухкави тичинки окапали от ужас. Ние мило разговаряхме помежду си, Елена ме разпитваше за европейските градове, до които често бях пътувал, и за азиатските, които също бях имал възможност да посетя. И дори се смя, когато ѝ разказах за Китай и за обществените тоалетни там, в които нямаше тоалетни чинии и чиито врати не се затваряха, за необяснимия за европееца маниер да влизат без покана в хотелската ти стая и за други неща, които ме бяха учудили и забавлявали по време на пътуването ми из провинциите Куенмин и Юннан. Но ѝ бях благодарен, че тя не разказваше нищо за себе си, за личния си и за семейния си живот, защото щях да бъда принуден да изслушам всичко това, а после едва ли бих намерил приличен повод, с който да се измъкна от въпросите на аналогична тема, отправени към мен. Изобщо нямах никакви намерения да обсъждам амнезията си нито с Павел Петрович, нито с Елена, нито с когото и да било друг чужд човек.

След като приключихме с плуването, ние се отправихме към изхода на басейна. Оставих Елена да мине по стълбичките пред мен и погледах отдолу нейните издигащи се над водата красиво оформени рамене, които ми напомниха за описанието на Елен Безухова, силния ѝ гръб, пищната ѝ закръглена задница и мускулестите ѝ крака. При други обстоятелства бих видял такава жена в образа на породиста кобила. Я виж ти, не бях обърнал внимание колко хубав бански костюм има! И формите, по които беше прилепнала мократа му тъкан, пробуждаха във въображението ми съвършено недвусмислени фантазии. Но… Тя прекрачи и последното стъпало, стъпи на ръба на басейна, обърна се с лице към мен и аз отново видях пред себе си крехката мимоза, която бе готова да погине дори само от едно грубо докосване. И всичките ми фантазии мигом увехнаха.

Прибрахме се по стаите си, за да се преоблечем, и се срещнахме за обяд. Елена дойде в столовата, облечена с пуловер в изумително хубав лилав цвят, който изобщо не ѝ отиваше, но сам по себе си беше направо прекрасен. Може би не бях обективен в преценката си, защото просто обичах този цвят.

— Имате много хубав пуловер — отбелязах в желанието си да бъда любезен.

Тя дълго мълча и ме гледа в очите, сякаш бях казал нещо идиотско или пък толкова дълбокомислено, че бяха необходими специални старания, за да бъде разбрано.

— Не ми отива, знам — най-сетне отговори тихо Елена. — Но въпреки това го нося, защото цветът много ми харесва.

Потресаващо единомислие! А да не би пък да е екстрасенс? Точно така — екстрасенс е. Или телепат. С две думи — може да чете мисли. И затова отношенията ѝ с хората не вървят, поради което има заболявания на нервна почва. Ето защо се чувствам толкова добре, когато общувам с нея, ето защо тя не повдига теми, които не ми са приятни или не ми са интересни. Сега вече всичко ми стана ясно, разбрах защо се лекува тук и защо не разказва за себе си. Браво, Андрей, браво, Корин, все пак ти светна, сам се сети, познавачо на човешките души, любимецо на публиката! Умник си ти!

Но не биваше да правя прибързани изводи, трябваше още веднъж да проверя нещата.

— А вие знаете ли какво е характерно за хората, които харесват лилавия цвят?

— Зная — кимна тя. — Те търсят взаимно разбирателство, доверие и нежност. Но аз и не крия, че искам това. И вие го искате, нали?

Я виж ти каква била! Да не би да бях ѝ казал, че този цвят ми харесва? Казах ѝ, че ми харесва пуловерът ѝ, а за цвета му и дума не съм отварял. Но тя беше права, тази Мимоза с потрепващи тичинки, аз наистина исках да имам до себе си човек, който може да ме разбира и с когото да мога да споделям. И не само в този конкретен момент, а изобщо. Винаги съм искал това, през целия си живот. Избрах самотата и кариерата на писател, но имаше моменти, в които този мой избор не само не ме радваше, а направо ме ужасяваше. И когато разговарях с психолозите, докато работех над книгата си за спасителите, те ми разказаха за цветовия тест на Люшер и за това какво разкрива той. Именно тогава разбрах откъде се е взела тази моя голяма любов към сивия и към лилавия цвят.

— Това пък откъде ви хрумна? — фалшиво се учудих аз. — Защо решихте, че не ми достига нежност или взаимно разбирателство? Че аз, за разлика от вас, не нося лилави дрехи.

— Вие носите сиви — топло се усмихна Елена. — А лилавите ви харесват. Чували ли сте за теста на Люшер?

Господи, какво става тук?! Само да си помисля за нещо — и тя веднага го улавя, сякаш си говоря сам на глас. Да не би пък наистина да е телепат? Ама че веселба ще настане! Ще ми се наложи да прекратя контактите си с нея, иначе ще се чувствам разголен пред очите на всички.

— Чувал съм. — Постарах се да бъда сдържан, да не казвам нищо излишно и още по-малко — да го мисля. Щеше да е добре, ако по някакъв по-деликатен начин сменях темата. — Вие навярно сте психолог?

— Нищо подобно. Не ви ли се струва, чу супата е малко лютива?

— Струва ми се — съгласих се с готовност. Тя сама смени темата — и слава богу! Интересно — дали това е нейно вътрешно решение, или е подслушала моето желание!

Рибената чорба наистина беше приготвена по всички правила, с подправки и маслини. Но аз не обичах лютиви храни. Въпреки това тя бързо се ориентира и насочи разговора към по-безопасна за мен тема! Над кулинарните тънкости можех да разсъждавам спокойно и без особен самоконтрол. Благодаря ти, чувствителна Мимозо! Или все пак — госпожо телепат?

До края на обяда ние делово обсъждахме цялото местно меню, но когато стигнахме до десерта във вид на печени ябълки със сладко, почувствах, че не искам да ходя на разходка с Елена без Павел Петрович. Отново ме обзе страх. В компанията на Магарешкия бодил разговорът се водеше някак неопределено, тъй като започваше с поредния му монолог по повод на излишните думи, казани от мен или от Мимозата, и по-нататък продължаваше по същия коловоз, стъпвайки върху анализите на класически текстове, които бяха добре известни и на Павел Петрович, и на мен. Впрочем Сухия трън задължително се явяваше на разходките, въоръжен с томче от някой известен писател, който биваше подложен на унищожителна критика. В мислите си аз благодарях на съдбата, че старчето или не ме бе познало, или изобщо не бе чувало за такъв автор като Андрей Корин, а Елена деликатно си мълчеше по този въпрос. Можех да си представя какво би ме направил дядото! Каквото е направил Господ с костенурката.

Но днес Магарешкия бодил нямаше да бъде с нас на разходка. И беше трудно да се каже отсега за какво щяхме да си говорим с Елена. Ами ако тя наистина може да чете мисли? Дали пък няма да е по-добре да не рискувам?

— Андрей, нали няма да ми се разсърдите, ако не дойда с вас на разходка? — изромоля гласът ѝ. — Боли ме главата, искам да поспя следобед.

Аз с облекчение си отдъхнах, но и много се изплаших. Не, такива неща не се случваха току-така, това просто не можеше да бъде.

Вървях към стаята си колкото зарадван, толкова и озадачен. Но време и възможност да се поровя в ситуацията и да анализирам всичко, което бе казала и направила през няколкото дни от нашето познанство тази странна, изплашена жена, не ми бяха предоставени. Защото когато отворих вратата, открих вътре на дивана жена си Лина.

Естествено пропуснах вечерята в столовата. Защото първо имаше сълзи и много кратък разговор, след това дълго съвместно пребиваване под душа, после — легло, после — отново разговор, но този път продължителен и спокоен.

— Господи, толкова се страхувах от това! — По бузите на Лина току се търкулваха сълзици. — Знаеш ли, когато майка ти ми каза, че няма причини да се тревожа за здравето ти, но си изгубил паметта си, като че ли ме удариха с парен чук по главата: ами какво ще стане с нас? Ние прекарахме една толкова прекрасна година, сякаш се опомнихме и започнахме всичко отначало, влюбихме се един в друг, разхождахме се из Москва, хванати за ръце, говорехме си някакви мили глупости, почти всеки ден правехме любов. А сега ти не си спомняше за това, а щом не си спомняше, значи за теб то не се бе случвало. За теб аз щях да съм онази, предишната Лина, която ти познаваше отпреди две години. И просто не можех да си представя какво трябва да направя, как да го направя и изобщо може ли да се направи нещо, за да си върнем всичко онова. Андрюша, толкова те обичам!

Ураганът от емоции и страсти ме връхлетя съвсем неочаквано. Можех да предположа всичко на света, само не и това: аз, който се бях отдръпнал от Лина, Лина, която се бе отдръпнала от мен, взаимното ни охладняване и отдалечаването ни един от друг — всичко това ми беше известно, но в никакъв случай не си спомнях да е имало никакво подобно изригване на романтични чувства. Господи, наистина какво ли бе станало с мен за тези две проклети години?!

Притеснявах се, недоумявах и в същото време искрено се радвах на думите и поведението на жена си. Тя изглеждаше изумително, беше много по-хубава от онази Лина, която помнех отпреди две години. Беше се подмладила, освежила и стегнала. Вероятно положителните емоции наистина разкрасяваха жената, а пък любовта — още повече.

— От страх дори нито веднъж не ти се обадих, макар че Олга Андреевна знаеше телефоните ти — и в болницата, и в стаята, и новия ти мобилен. Тя побърза да ми каже, че в никакъв случай не бива да се вълнуваш, защото получаваш ужасно главоболие, и ми намекна, че ще е по-добре да не те тревожа, пък и аз не се реших да настоявам. Все ми се струваше, че ще разговаряш с мен с чужд и равнодушен глас, понеже няма да си спомниш колко много ме обичаше. Бях сигурна, че няма да понеса това и че или ще се разрева, или ще започна да крещя като истеричка, или ще тресна слушалката. А ти ще се притесниш и изобщо щеше да се получи много глупаво… Такива сериозни неща не се обсъждат по телефона, затова си помислих, че ще е по-добре да дойда при теб, да те погледна в очите, да те целуна и да си поговорим за всичко. Женя много искаше да дойде с мен, толкова му е мъчно за теб! Но не го взех, защото днес присъствието му при нас нямаше да е подходящо. Ти как мислиш?

— Вярно е — изсумтях аз, спомняйки си необузданото желание, което веднага ме връхлетя, когато след първите пет минути от срещата ни Лина започна — отначало неуверено, но после настойчиво — да ме предизвиква.

Впрочем в нейните сексуални навици, които познавах отдавна, се бе появило нещо ново и аз не се поколебах да споделя наблюденията си на глас.

— Андрюшенка, та ние с теб почти цяла година експериментирахме, в нас се пробуди такава жажда за нови неща…

Гласът ѝ потрепна и от ъгълчето на окото ѝ върху моето голо рамо се изтърколи поредната сълзичка.

— Ти нищо не помниш, нищо, нищо! Забравил си дори онова, което толкова ти харесваше!

— Имаш прекрасна възможност да ми го припомниш — двусмислено заявих аз, усещайки, че нямам нищо против да получа подобен урок.

— Но следващия път ще ми се наложи да доведа Женя.

— Какво общо има с това следващият път? Или сега бързаш?

Лина се понадигна, подпря се на лакът и недоверчиво ме погледна. След това устните ѝ се разтеглиха в щастлива усмивка:

— Сега ли искаш?

Естествено че исках сега. Нали не бях виждал Лина от цял месец! Или дори от малко повече.

Заспах в мир със себе си. Наистина жалко, че не помнех колко много съм обичал жена си. Но аз имам една особеност: по принцип не мога да обичам жена, която е равнодушна към мен. Мога да обичам само онези жени, които ме обичат. Никога не съм страдал от несподелена любов, освен може би в ученическите си години, и никога не ми се е случвало да завоювам нечие сърце. Просто спирам избора си на една от онези, които или вече са влюбени в мен, или са готови да направят това при първия повик. И щом Лина отново изпитва силни чувства към моята особа, за мен не представлява никаква трудност да им отговоря.

Затова пък сега знам, че семейството ми не се е разпаднало, а напротив — станало е по-силно и по-здраво. Ако се направеха изводи за състоянието на нещата около мен през последните две години, които в момента се мотаеха дявол знае къде из кьошетата на черепната ми кутия, можеха да бъдат констатирани несъмнени позитивни постижения. Бях оправил отношенията с дъщеря си от първия ми брак. Тя дори бе преценила, че е възможно да ме посвети в личните си дела, чиито подробности искаше да скрие от майка си. Бях завършил една книга и бях написал изцяло следващата, тя, както и останалите, вървеше добре на пазара и засега нито един критик не бе направил заключението, че известният прозаик Корин е към края на силите си, че се е изчерпал и изписал. Ако се съдеше по оставените от Муся документи, с които се запознах, през тези две години още пет държави бяха купили правата за превод на моите книги и по този начин броят на езиците, на които се издаваха романите ми, бе достигал тридесет и седем. Парите от тези договори вече бяха пристигнали в сметката ми. Най-много ме радваше фактът, че сред въпросните пет държави отново бяха и Съединените щати.

Преди около две години американско издателство беше купило за проба правата на една моя книга, резултатите от продажбата ѝ бяха повече от удовлетворителни, местните вестници се бяха отзовали с няколко положителни рецензии, наричайки ме руския Артър Хейли, и ето че сега бяха направили предложение да купят правата на всичките ми книги. Това беше много добре, защото, първо, да пробиеш на американския пазар от друга държава, а още повече — от Източна Европа, и то не експериментално — с една книга, а с цяла серия, бе трудна задача и затова никой не успяваше; и, второ, американските издатели плащаха големи пари, тъй като пазарът беше огромен, а населението — многобройно, което означаваше, че могат да се продават неизмеримо повече книги, отколкото в Швеция или в Норвегия например. А колкото повече книги се продават, толкова по-високи стават моите доходи. Тоест и по тази точка имах само плюсове.

И накрая — в семейството ми всичко беше наред. Синът ми растеше и възмъжаваше, жена ми ме обичаше и съдейки по всичко — нямах проблеми с потенцията си. Всъщност аз никога не ги бях имал. И слава богу, че през тези две години не се бяха появили.

Изобщо животът беше прекрасен и удивителен. Тъй че защо ли пък да не плюех на тази моя амнезия? Тя не искаше да яде и да пие, не изпразваше джоба ми и не ми пречеше да живея. Имах си амнезия и какво толкова — да е жива и здрава!

Ала през нощта физиологичните впечатления, останали след срещата ми с Лина, леко помръкнаха и еуфорията, в която бях изпаднал привечер, се смени с дълбок скептицизъм. В главата ми отново започнаха да се въртят въпроси, на които нямах разумен отговор. Защо се бях съгласил да напиша книга за сестра си? Защо не бях дал пари на Светка? Имаше и трети фактор — изстрелът, но той можеше да бъде изведен от логическата конструкция като неустановен и следователно — като недоказан факт. Ала първите две обстоятелства можеха да се смятат за доказани и много ми се искаше да разбера какво ми е въздействало до такава степен, че съм започнал да се държа по нехарактерен за мен начин. Именно нехарактерен, защото аз категорично отказвах да напиша книга за Вера, това не ми беше интересно — не съм мемоарист, пречеха ми реалните факти, които в никакъв случай не биваше да се изкривяват, а моята фантазия се нуждаеше от свобода. Но майка ми настояваше да възпроизведа точно събитията, защото искаше да създам книга-паметник. Моите постъпки ми се струваха нехарактерни още и заради това, че се стараех да не нарушавам дадените от мен обещания и да ги изпълнявам — дори когато те влизат в разрез с интересите ми. И също по причината, че никога в живота си не бях ламтял за пари, не ги броях, не ги стисках и щедро ги раздавах — както назаем, така и като безкористна и безвъзмездна помощ.

Такъв силен вътрешен прелом не можеше да бъде свързан с някакви творчески несполуки и това еднозначно произтичаше от съдържанието на оставената ми от Муся Беловцева синя папка. Той нямаше нищо общо и с лични (разбирай интимно-сексуални) драми, тъй като през цялата последна година не бях мърдал на крачка от Лина, бях я гледал с влюбени очи и при всеки удобен случай се бях усъвършенствал на сексуална почва. Тоест не бяха ме зарязали нито жена ми, нито поредната ми любовница, пък и самият аз бях твърде далеч от импотентността. Тогава какво се бе случило? Какво?

Ала моят сегашен скептицизъм покълваше на явно неблагодатна почва. През нощта вчерашната ми физическа отпуснатост прерасна в умствена и крехките, едва наболи кълнове на мислите, които ме стряскаха, веднага повяхваха, недочакали поливане и торене. С други думи аз се чувствах бодър и пълен със сили непукист. Не исках да мисля за неприятни неща. И това ми се удаваше.

Появих се на закуска, обладан от добро настроение, и дори неодобрителният поглед на Магарешкия бодил Петрович не можа да секне оптимистичния ми порив. Очевидно бях направил нещо не както трябва, защото Мимозичката също седеше край масата тъжна и не вдигаше очи към мен. В какво ли толкова се бях провинил?

— Андрей, Леночка каза, че вчера не сте ходили на разходка и не сте вечеряли. Мога ли да полюбопитствам какво е предизвикало това?

— Можете — охотно се впуснах в обяснения аз. — Леночка се отказа от разходката, защото я болеше глава. А на мен ми е скучно да се разхождам сам, затова и аз не излязох. Следобеда си полегнах, задрямах и проспах вечерята. А защо това буди такова недоволство у вас?

Старчето вдигна глава и ме заля с вълна от презрение:

— Мислех си, че мога да ви оставя за един ден, защото сте големи хора и сами разбирате какво е добро и какво — лошо. Ала очевидно съм се излъгал. Поверих ви Леночка с надеждата, че вие, Андрей, ще се проявите като истински джентълмен и няма да я оставите сама, няма да пропуснете разходката, която е толкова необходима и за двама ви, и няма да останете без вечеря. Но какво научавам днес? Не стига, че и двамата не сте се разхождали, ами не сте и яли. Как да разбирам това? Искате да ме превърнете в бавачка, която денонощно да ходи след вас по петите ви и да ви следи да не нарушавате режима, така ли?

О, боже мой, пак се започваше! Не, имах чувството, че той направо може да ме довърши със своята менторска последователност. Нашият Трънливкин, също както и майка ми, се смяташе за единствения блюстител на истината за това как трябва да се живее. Ала аз горещо обичах своята Олга Андреевна и затова ѝ прощавах много неща. Но изобщо не бях длъжен да търпя този изсъхнал Бодливец. Що не вземеше да си… а?

Независимо от всичко, настроението ми продължаваше да бъде прекрасно и аз не се поддадох на моментния си порив да се държа грубиянски, а подхванах дискусия:

— Павел Петрович, повтарям ви: Елена сама се отказа от разходката, а пък защо на това отгоре не е и вечеряла — питайте нея, не мен. Леночка, защо не сте вечеряли? — строго попитах аз и събрах вежди. — Я отговорете веднага.

Тя седеше, забила поглед в чинията с омлета, без да вдига глава.

— Вероятно по същата причина, поради която и вие, Андрей, не сте отишли на разходка — отговори вместо нея Павел Петрович. — А вие не сте отишли на разходка, защото ви е било скучно да се разхождате сам. И Леночка също е дошла в столовата, видяла е, че ви няма, и не е изпитала желание да вечеря сама. Да-да, със сигурност зная, че е станало точно така. Още вчера вечерта ми съобщиха как вие, скъпа моя, сте поседели петнадесетина минути край масата, без да се докоснете до нищо, и сте си отишли, като сте оставили чиниите пълни. Срамота, приятели мои! Вие се вдетинявате. Само малките деца искат да правят всичко в нечия компания и скучаят, когато са сами. А вие сте големи хора и трябва да се грижите за себе си и да бъдете отговорни към здравето си.

Елена продължаваше да мълчи и бавно да движи ножа и вилицата, но кой знае защо, от това количеството на омлета в чинията ѝ не намаляваше. Интересно — дали се канеше да мълчи през цялото време така, отстъпвайки ми правото да се оправдавам вместо нея? Аз имах уважителна причина да отсъствам от вечеря, защото при мен беше дошла жена ми, която не бях виждал цял месец. Тъй че защо трябваше да слушам упреците на Таралеж Бодливкин за това, че Леночка не била ходила на разходка и не била вечеряла? Нека да си се оневинява сама.

И въпреки всичко, вместо да приведа тази мислена тирада във вербална форма и ясно да заявя своето отношение към случващото се и към самия Трънливко Магарешки Бодилкин, аз, както винаги, взех да се споразумявам:

— Сигурно сте прав, Павел Петрович, ние наистина се вдетиняваме, но това е свързано с обстоятелството, че все пак се намираме в клиника, макар и от санаториумен тип. А какво представлява клиниката? Същото, каквото са пионерският лагер или затворът. И там, и тук има посветени хора, които се разпореждат кога и какво да ядеш, кога и колко да спиш, къде да се разхождаш, какви таблетки да пиеш и изобщо какво ти е позволено и какво — забранено. И в такава обстановка, без да искаш, навиците ти да вземаш решения и да бъдеш самостоятелен човек се атрофират. Така че не съдете мен и Лена толкова строго! А, на свой ред, ние ви обещаваме да се поправим. Как мислите, Елена, можем ли да обещаем, че в бъдеще ще се държим, както трябва?

Дядото доволно се усмихна и започна делово да маже с краве масло едно бухнало бяло хлебче. А Елена продължи да тъне в мълчание, сякаш напълно бе изгубила способността си да говори. Странна жена беше тя…