Фантомът на паметта

Глава 16

До вилата стигнах едва-едва, дори като че ли по-бавно, отколкото ако бях вървял пеша. Изобщо не можех да се съсредоточа и да взема каквото и да било решение. Къде все пак трябва да отида — на вилата или в града? И ако отида в града, то при кого? И какво да кажа? Или не бива да казвам нищо на никого и трябва кротко да си седя в уютната си извънградска къща, докато обмисля всичко, което се бе случило? Или няма нужда да го обмислям, а просто трябва да се направя, че нищо не се е случило и спокойно да допиша книгата си? Или пък ще е по-добре да го обмисля и да си мълча?

И изобщо: как ще живея оттук нататък? Какво трябва да правя с всичко това?

От гледна точка на средностатистическия мъж, аз се държах странно и това дори бе меко казано. Интересуваше ме Ана. Много ме интересуваше. Изпитвах необяснимо влечение към нея и в същото време също толкова необяснимо странях от нея или защото бях наплашен от разказите на Мария, или защото ме отблъскваше нейната затвореност и отношението ѝ към децата и по-точно — към възпитанието им. Всяка сутрин правех дълги разходки с оздравителна цел около селото и тези разходки неизменно завършваха пред къщата, където живееха многодетната майка и самотната старица. И всяка сутрин, изпълнен с решителното намерение да отида при Ана, да се запозная по-отблизо с нея и да я разговоря, аз завивах зад ъгъла и влизах при Мария. Пълна глупост!

Днес събрах сили, примижах и блъснах портичката срещу верандата на Ана. Вероятно и този път щях да свърна към вратата на старицата, но забелязах, че младата жена измъква от къщата нещо тежко. Е, можех ли да не ѝ помогна! Ние издърпахме заедно на верандата един огромен стар бюфет, който, доколкото си спомнях, стоеше в кухнята.

— Благодаря! — Ана се хвана за кръста и виновно се усмихна. — Реших да боядисам бюфета, че вече ми става зле само като го погледна. Не искам да мажа с боята вкъщи, защото много силно мирише, а там има храна, пък и Еспера не понася миризмата на химикали. А тук, на верандата, миризмата няма да се усеща толкова силно, а и по-бързо ще изсъхне.

Забелязах две затворени бели кутии с боя. Ако се вярваше на етикетите, едната бе маслиненозелена, а другата — небесносиня. Какво, да не би да се канеше да боядисва тази развалина в два цвята? Оригинално!

Ана сякаш улови погледа ми и отново се усмихна:

— Днес имам ден на голямото художество. След като вече съм купила боя, значи ще боядисам всичко, което е за боядисване. И бюфета, и верандата. Само че не мога да реша кое в какъв цвят да направя. Вие как мислите, дали ще е много претенциозно, ако верандата е небесносиня? Или ще е по-добре да я боядисам в маслинов цвят, а бюфета да направя небесносин? На мен не ми харесва нито единият, нито другият, но в магазина имаше само тези два цвята.

— А вие какви цветове бихте предпочели? — поинтересувах се аз. — Ако имаше голям избор, какво бихте купили?

— Аз ли? — Ана се замисли. — Вероятно за бюфета щях да купя боя с цвят на глина, а за верандата — черна.

Отговорът ѝ направо ме потресе. Кой боядисва дома си или дори някоя част от него в черно? В живота си не бях виждал такова нещо. И какво удоволствие има в това да седиш на верандата край масичката с чашка кафе или чаша вино в ръка и да виждаш около себе си черна стена, черен под и черни перила? Нищо не разбирах.

— Имате своеобразен вкус — отвърнах предпазливо. — Не съм имал случай да видя боядисани в черно веранди.

— Аз — също. — Тя леко въздъхна и се разсмя. — Зная, че не е прието, но много ми се иска.

— И защо? Откъде се взе това ваше странно желание?

— На черен фон жената винаги изглежда като бледолика блондинка, дори когато е смугла и тъмнокоса. Изобщо на черен фон по-малко ще се забелязва, когато изглеждам зле, когато лицето ми е посивяло, а очите ми са хлътнали.

— Вие винаги изглеждате прекрасно! — Побързах да ѝ направя комплимент, но дълбоко в душата си бях изненадан от Ана: тя имаше вид на толкова необикновена, толкова несравнима с никого, странна и загадъчна личност, а в действителност се оказа най-обикновена жена с най-обикновени женски желания и стремеж винаги да изглежда красива. Виж ти как се бях заблудил!

— При Мария ли отивате?

Въпросът ѝ прозвуча дежурно, не долових в него никакъв скрит смисъл и тъкмо се наканих да ѝ отговоря утвърдително, когато най-неочаквано излъгах:

— Не, просто се разхождах, видях ви да измъквате бюфета и дойдох да ви помогна. А искате ли да ви помогна в боядисването?

Това пък откъде ми хрумна? Предложението за помощ излетя от устата ми против собствената ми воля и сега не знаех какво да правя с него. За тази сутрин имах съвършено други планове и битовото художество по никакъв начин не влизаше в тях. Ана изпитателно ме погледна.

— А можете ли да боядисвате? Мислех, че композиторите могат само да свирят на музикални инструменти.

Честно казано, никога в живота си не се бях занимавал с бояджийство, но това едва ли беше кой знае колко сложно. С какво ги правеха тези работи — с четка, с валяк или с нещо друго?

— Ами вие ще ме научите — заявих самонадеяно. — В крайна сметка можете да ми възложите по-лесната работа. При всички случаи още две ръце няма да са ви излишни.

Охо! Вече я уговарях да приеме помощта ми, като че ли за мен това беше въпрос на живот и смърт. И как ли тя съумява да постигне това, че само с няколко думи успява да накара мъжете да вършат всичко, от което има нужда, и то така, че тези наивни идиоти да го смятат за върховно щастие и сами да се натискат да го вършат.

— Добре — леко кимна Ана, — ще ви дам валяка и ще боядисате стената на верандата. А аз ще се заема с бюфета.

Захванахме се с боядисването. Не бих казал, че при мен нещата се получаваха добре, а освен това миризмата на боята наистина си я биваше. Аз движех нагоре и надолу дръжката с монтирания върху нея валяк и се проклинах за възникналата неизвестно откъде у мен отзивчивост, която се обърна в моя вреда. И за какво ми беше притрябвала тази Ана! Нека другите да се въртят около нея на табуни, аз нямах работа тук. Защо аз, известният композитор, човекът с разклатено здраве, който наскоро бе прекарал остра хипертонична криза, висях тук, правейки се на бояджия, вместо да се отдам на приятния разговор със старицата, която имаше оригинално мислене, съпроводен с пийване на кафе, придружено от вкусни, току-що извадени от фурната бисквити? Въпросът беше прост, но нямаше отговор.

— Ана, къде са децата ви? — попитах, воден от мисълта за това, че по време на домашен ремонт на майката трябва да помагат именно те, а не някой съвършено чужд човек.

Тя равнодушно сви рамене:

— Разхождат се, играят. Еспера, както винаги, е при Мария, а останалите се занимават със своите си неща.

— А вие изобщо ли не се притеснявате за тях?

Ана ми хвърли леко учуден поглед:

— А трябва ли да се притеснявам? Никой няма да им направи нищо лошо. Зная, че вече са ви казали това. Тогава защо пак питате?

— Друго имах предвид. Струва ми се, че като майка би трябвало да се безпокоите за това, че би било добре вашите деца да получат пълноценно образование. А те дори не ходят на училище. Само Еспера обича да чете, другите по цял ден се мотаят без работа. Те дори не са научени, че трябва да помагат на майка си в домакинството. Наистина ли не се тревожите, че растат напълно непригодни нито за живот в семейството, нито за живот в обществото?

Последва ново свиване на раменете, само че този път тя дори не се обърна към мен и ми отговори, без да спира да прокарва тънката четка по сложните извивки, издадености и вдлъбнатини, които украсяваха вратичките на бюфета:

— Нима децата трябва да помагат на родителите си единствено защото родителите им настояват за това? Децата трябва да помагат само тогава, когато душата им го поиска. Когато сами осъзнаят, че да се помага, е хубаво, че то носи радост и удоволствие. И когато детето разбере това, родителят ще бъде щастлив да приеме помощта му. А иначе би било робски труд под заплахата от пръчка и пукната пара не струва онзи родител, който ще приеме такава помощ, знаейки много добре, че детето му се ядосва, задето не са го пуснали да се разхожда с приятели или да иде на кино, че негодува и не изпитва ни най-малко морално удовлетворение, докато помага на майка си.

— Разбира се, права сте — съгласих се аз, — но ми се струва, че на възрастта, на която са вашите деца, те вече би трябвало да разбират това. Да, едно петгодишно дете не може да осъзнава и да разбира каква радост носи помощта, която оказва на майка си и баща си, но около дванадесетата си година според мен вече е време децата да са достатъчно пораснали, за да осъзнават доста неща. И точно това имах предвид, когато ви попитах дали не се тревожите, че те не ви разбират.

— Вие казахте: „Около дванадесетата си година вече е време децата да са достатъчно пораснали, за да осъзнават доста неща.“ А кой е казал, че вече е време? Къде е написано това? Кой е установил тази норма? А пък и аз чудесно мога да се справям сама, ако децата започнат да ми помагат, ще се почувствам стара и немощна. Впрочем Мария всеки ден събира гости на обед и отлично се справя без чужда помощ.

Мария, отново Мария! Отчетливо долавях влиянието на старицата дори и в думите на Ана. Интересно — как Мария успяваше да набие в главата на съседката си своите идеи, след като те почти не контактуваха? Вече няколко поредни дни седях у старицата от сутрин до вечер и през цялото това време Ана само на два пъти надникна буквално за минутка, за да почерпи съседката си с прясно изпечен сладкиш и да повика Еспера вкъщи. Съвместните седенки явно не бяха приети при тези две обитателки на една и съща къща. Което впрочем също бе странно. Защото ако Ана не бе глупава жена, на нея би трябвало да ѝ е интересно да разговаря надълго и нашироко с Мария. Може би преди те бяха общували много повече, но после черна котка бе пресякла пътя помежду им. Случваха се такива неща. Вярно, нито веднъж не бях чул от Мария и една лоша дума за Ана, но това говореше само за съобразителността и деликатността на старицата и в никакъв случай — за липса на конфликт.

— Кажете ми, Ана — реших се все пак да задам въпроса, който толкова ме измъчваше, — спомняте ли си онзи мъж, с когото танцувахте на бала преди няколко дни?

— Разбира се. — Обърна се и ме погледна право в очите с усмивка на уста. — Той умря, почина, чух за това по телевизията. Искате да ме попитате как се чувствам след всичко това ли?

— Ами… общо взето… — В един миг подходящите думи излетяха от главата ми, тъй като, признавам си, не очаквах такава прямота. — Навярно е много тежко: да знаеш, че всеки мъж, който се влюби в теб, непременно ще умре.

Ана звънко и мелодраматично се разсмя:

— Колко интересни неща говорите! Всеки мъж, който се влюби в мен, непременно ще умре… Всички мъже непременно ще умрат — това е закон, така е устроен животът. Вие също ще умрете. В този смисъл върху мен не пада никаква отговорност. Просто онези мъже, които поискат да ме завоюват, да ме увлекат, да ме омъжат за себе си и други такива — тези мъже ще умрат малко по-рано. Но какво значение има дали ще бъде по-рано или по-късно, все едно — резултатът е един и същ.

— И на вас изобщо ли не ви е мъчно за тях? — учудих се от този откровен цинизъм.

— За тях ли? Не, не ми е мъчно. Самите те го искат. Те бяха честно предупредени и от хората тук, и от мен самата. Но направиха своя избор. Защо трябва да съжалявам за хора, които са направили своя съзнателен избор и са готови да пожънат плодовете на своите решения? Според мен такива хора заслужават не съжаление, а уважение.

— А вие? Нима не ви е мъчно за самата вас?

Ана ме погледна с нескрито изумление:

— Защо трябва да ми е мъчно за самата мен? Да не би при мен нещо да не е наред?

— Но вие не можете да обикнете никого. В смисъл, не, не е така… — Отчаяно се оплитах в думите, опитвайки се да изразя току-що родилата се в главата ми мисъл. — Вие може да срещнете мъж, към когото да се устреми цялата ви душа, но ще знаете, че ако той отговори на чувствата ви, в най-близко време ще умре и вие отново ще останете сама. Имате само два пътя: или да го обичате и да го принесете в жертва на прокобата, която тегне над вас — и в резултат на това да изгубите любимия си, или да не допускате любовта в сърцето си и стиснала зъби, да зачеркнете този мъж от живота си. Нима тази участ не е страшна?

Тя внимателно остави четката върху парче картон до кутията, направи няколко крачки и седна на стъпалата, които водеха към верандата.

— Прав сте — изрече тихо, загледана някъде в далечината: или в къщата от другата страна на улицата, или в птицата, скрита в гъстата корона на дъба. — Но никой никога не е подхождал към това така, както подхождате вие. Всички говорят само за случващото се с хората, които се сближават с мен. А за това как живея аз и какво става с мен — не мисли и не говори никой. Вие сте първият. Знаете ли, в моя живот никой никога не ме е съжалил. Нито веднъж.

— Защо? Защото до вас не са били онези, които биха могли да ви съжалят и да ви съчувстват, така ли?

— На никого и през ум не му е минавало, че имам нужда от съжаление и съчувствие. Всички си мислят, че щом съм толкова силна, самостоятелна, щом никога не се оплаквам, не плача и не хленча — значи при мен нещата са наред. А вие бихте ли могли да ме съжалите?

— Вече го направих.

Аз също оставих валяка и седнах на стъпалото до Ана. Тя най-неочаквано се облегна на мен и притисна чело в рамото ми. Внимателно я прегърнах през раменете и започнах леко да я поклащам, сякаш люлеех дете. Разголената ѝ ръка беше студена, но този път не ми се стори ледена. Беше просто хладна. Ние си седяхме така прегърнати и леко се полюлявахме, а аз се улових да мисля, че в тази прегръдка няма нито капка еротика, нито грам чувственост. Бях престанал да виждам в Ана желаната красавица. Странно, но в този момент я усещах като приятел.

Тъкмо в този миг в мен предателски заговориха съмненията: дали не съм се приближил твърде много до Ана? Та нали злата съдба не знае с какви намерения и с какви мисли я прегръщам сега. И току-виж, решила, че и аз трябва да падна в жертва на необяснимата трагична закономерност?

Неволно се отдръпнах и свалих ръката си.

— Е, какво, ще продължаваме ли? — В гласа ми навярно е имало твърде много подправено безгрижие и Ана разбра за какво си мисля.

Стана и отново се залови за четката. Аз също се заех с моя валяк, но сега вече разговорът ни потръгна много по-оживено и се насочваше към всичко, на което можеше да попадне освободената и неограничавана от нищо мисъл. Започнахме оттам с какво се отличава любовта от съжалението и какво общо има между тях и завършихме с проблемите около отглеждането на цветята и овошките. Ана споделяше с мен собствения си опит, а аз ѝ разказвах за градинския и парковия дизайн в различни страни по света, в които бях ходил през дългогодишните си пътувания по гастроли. Когато Ана свърши с боядисването на бюфета, а аз — с боядисването на стената, ние се захванахме заедно с перилата и пода на верандата и не преставахме да си бъбрим.

— Благодаря ви, толкова ми помогнахте! Заедно се справихме много по-бързо и тъкмо ще успея да приготвя обеда. Ще останете ли?

Стори ми се, че Ана говори искрено и че ще се радва, ако не си отида веднага.

— С удоволствие. — Не можех да си изкривя душата. — Да ви помогна ли с нещо?

— Не мога повече да злоупотребявам с услужливостта ви. — Поклати глава с усмивка. — Знаете ли какво? През това време идете при Мария и си починете, тя ще се радва да ви види. А когато обедът бъде готов, ще ви повикам. Всъщност… — Ана погледна часовника си и се замисли. — Обеда май сме го пропуснали, а до вечерята няма да издържа, толкова съм гладна. А вие?

— Умирам от глад — развеселено си признах и аз. — Какво предлагате?

— Тогава идете да доведете Мария, нека тя вземе всичко, което вече е успяла да приготви, и елате тук. А аз ей сега бързичко ще погледна какво мога да притопля и какво може да се яде студено.

Бях поразен от увереността, с която Ана даваше заповедите си. Като че ли нито за миг не се съмняваше, че Мария ще приеме поканата ѝ и ще дойде. Но аз бях обзет от съмнения: ами ако Мария току-що бе свършила с обеда си и не беше гладна? Ако беше в разгара на приготовленията на ястията за вечеря със своите гости? Или ако просто нямаше настроение да гостува у съседката си? Щях да изпадна в много глупаво положение.

Но опасенията ми се оказаха напразни. Издокараната в розова дантелена рокля, пристегната с червено коланче, старица веднага подскочи, изтича в кухнята и започна да подрежда върху един огромен поднос чинии с нарязано на парчета студено месо и някакви салати.

— Колко навреме! — нареждаше тя, докато отваряше вратичките на шкафчетата и слагаше в отделен пакет кифлички с мая, бисквити и парчета от вчерашния сладкиш с плънка, с който ме бе черпила предния ден. — Нахраних Еспера, а аз се загледах във филма по телевизията и реших да изчакам, докато свърши. Но филмът се оказа дълъг, две серии, ала беше толкова интересен и така завладяващ, че не можех да откъсна очи. Хем бях гладна, хем исках да гледам филма и седях и се разкъсвах между желанията си. Тъкмо свърши и вие дойдохте. Трябва да си купя още един телевизор и да го сложа в кухнята.

Тъй като на верандата временно не можеше да се седи, ние изнесохме масата и столовете направо в градината на къщата от страната на Ана. Получи се страхотен пикник! Двете жени — едната стара, другата млада — заедно представляваха прекрасна двойка събеседници, допълвайки и отразявайки се една друга. Не помня кога за последен път се бях смял толкова много. И обикновената, набързо притоплена вчерашна храна ми се стори изумително вкусна и несравнима с никакви ястия, дори и от най-изисканите ресторанти. И въздухът бе толкова свеж и ароматен, какъвто не го бях усещал нито предния ден, нито когато и да било друг път. А отгледаните от Ана цветя бяха най-красивите и най-ярките на света. И двете жени, с които бях седнал на една маса, в този миг бяха за мен най-любимите, най-умните и най-красивите. Бяха най-скъпите ми същества на земята. Изглежда, бях изпаднал в еуфория.

В един момент разбрах, че е време да се сбогувам. Не, моите дами не бяха посърнали, не бяха започнали да си поглеждат часовниците, не бяха подхванали разговор за работата си. Просто изведнъж разбрах, че е време. Че ако остана тук още половин час, цялото очарование ще рухне и ще помръкне. Не зная откъде се взе това чувство, но бе осезаемо и настойчиво.

Станах.

— Благодаря ви, мили дами, за прекрасното прекарване.

— И ние ви благодарим — почти в един глас отвърнаха те и се разсмяха.

Без да разбирам какво става с мен, аз най-неочаквано се наведох и целунах поред и двете по бузите. Тази на Мария беше топла, мека и сбръчкана, а на Ана — твърда и хладна.

Отдалечих се от затворената портичка, без да се обръщам, но със сигурност знаех, че те гледат след мен.

Работата малко ме отвлече, но когато завърших епизода, отново хлътнах в студената дупка на безизходицата. Какво да правя? Как да живея с всичко, което се стовари върху мен?

Излизаше, че от всички, които ме заобикалят, можех да се доверя само на двама души. Но към единия от тях не бих се обърнал за помощ дори да ме застрашаваше смърт. Оставаше само един човек. Всичко на всичко — един… Ако онова, което ставаше с мен, се случваше в книгата ми, естествено щях да накарам героя си да обърне колата още преди да е стигнал до вилата си и да се понесе към града при онзи единствен човек, на когото все още можеше да се довери. Но едно беше в книгата ми, където героят бе действен, активен, енергичен и положителен във всякакъв смисъл на тази дума човек, а друго — в живота, където всичко вършех единствено аз: пасивният, затворен, непонасящ никакви неразбирателства и никакво изясняване на отношенията човек. Сладкото бонбонче, Златното момче, което иска да се харесва на всички и не търпи лошо отношение към себе си. И ето докъде се докара, Златно момче, докъде стигна със своето желание да се харесваш и да се скриваш. Онова, което се бе случило с мен, беше плод единствено на моите постоянни напъни да бъда Бонбонче и на непрекъснатия ми страх да бъда онова, което в действителност бях.

И какъв наивен идиот съм бил, когато през цялото лято отчитах ставащите в мен промени, радвах им се и тайно се надявах, че ще мога да започна нов живот! Спомних си как се чувствах, докато летях към Франкфурт и самонадеяно си повтарях наум: „Имам достатъчно сили, за да реша проблемите си и да преодолея трудностите. С всичко ще се справя.“ Автомобилистите имат такова понятие: фалшивият кураж на първата година от шофирането. Това е, когато на човек започва да му се струва, че може всичко и че не го е страх дори от дявола, когато губи предпазливост и се поддава на съблазънта на наглата си, безразсъдна смелост, макар че в действителност умее всичко на всичко да потегля от място, да превключва скоростите и да спира. Същото се бе случило и с мен. Бях решил, че ако мога да преодолея неприязънта си към физическите натоварвания, ако отслабна, ако стана мъничко по-силен и ако се науча повече или по-малко сполучливо да нанасям два-три от най-простите удари — значи вече съм станал друг човек. Значи повече не се страхувам от конфликти, предприемам смело авантюри и въобще сега животът ми е тръгнал по друг начин. Нещо повече — смятах, че мога да го насоча в което и да е русло, стига само да поискам.

Но днес осъзнах, че на четиридесет и шест години не мога да започна да живея така, сякаш предишния ми живот го е нямало. Имаше го. И беше точно такъв, какъвто си го бях направил и подредил самият аз, изхождайки от собствения си характер. Бях разкопал земята, бях посадил растенията и бях отгледал градината — и тази градина вече не можеше да стане друга. Тя дори не можеше да бъде изсечена. Бях принуден да доживея дните си точно в тази градина и в никоя друга и ако тя изведнъж бе престанала да ми харесва, това си беше мой проблем — да съм помислил по-рано и да съм посадил други цветя. Никакви промени във физическата ми форма, никакъв фалшив кураж на новака-физкултурник не можеха да преправят тази градина и да накарат цветята да замиришат по друг начин.

Около единадесет часа вечерта се обади Муся.

— Всичко при теб наред ли е? — попита разтревожено.

— Да — вяло се отзовах аз. Нямах сили за разговори, пък и нямах желание да говоря.

— Защо не ми се обади? Нали се разбрахме да ми звъниш по два пъти на ден — сутрин и вечер.

— Залисах се в работа. Току-що завърших епизода. Сега ще пийна малко чай и ще си легна да спя.

— Добре. — В гласа на Муся се долавяше явно облекчение. — Утре не забравяй да ми се обадиш, разбра ли? Ако не ми звъннеш, ще бъда принудена да дойда, за да се убедя, че всичко е наред.

— Ще ти звънна, не се притеснявай. И няма нужда да идваш — нали има телефони! Винаги съм достъпен по мобилния.

— И през ум да не ти е минало да го изключиш! — заплаши ме на сбогуване Самката на Гепарда.

През нощта не успях да дремна и десет минути. Мислите безредно се рояха в главата ми, предприемайки отчаяни опити да се подредят в някаква повече или по-малко стабилна конструкция. Но конструкцията не се получаваше, по-точно получаваше се, но беше уродлива, килната настрани, ту без прозорци, ту без покрив, ту без врати. Да, мозъкът ми нямаше кой знае какви навици да прави системни анализи и вероятно по тази причина не пишех и криминални романи. Ту си лягах, ту ставах и бродех из къщата, която за пръв път ми се стори огромна и страшна. Пих чай, бира, кафе, дъвках безвкусни сандвичи и чаках да настъпи утрото.

Едва бе разсъмнало, когато потеглих от вилата и в осем и нещо вече натисках звънеца на познатата ми врата. Последваха забързани крачки, щракване на ключалката и топъл аромат на шампоан, излъчван от мокрите, току-що измити коси. И още — дъх на канела, която тя слагаше в кафето си.

— Ти се върна… Господи, какво щастие! Спомни си, така ли?

Пред мен имаше тръпнещи устни и очи, пълни със сълзи. Само че сега в представите ми това изобщо не се свързваше с треперещите тичинки на мимозата. Елена, скъпа моя, любима… Щях да те загубя завинаги, ако не бях си спомнил. Ако паметта ми не се бе възвърнала, щях да живея дълго и щастливо, без да подозирам, че на света съществуваш ти и че съществува още и моят кошмар. Но тя се възвърна и аз вече ще бъда с теб. И с всичко останало. Какво по-хубаво от това?

— Кога?

Винаги я бях разбирал от половин дума, впрочем, както и тя — мен. Нямаше нужда да задава целия въпрос.

— Вчера. Пътувах за вилата, канех се да поработя върху книгата си. Спрях до един крайпътен павилион, защото трябваше да си купя вода. И в този момент ми налетяха двама алкохолици и се вмъкнаха в колата ми — искаха да ми вземат храната. — Говорех с кратки и насечени фрази, притискайки Елена към себе си и вдишвайки дълбоко скъпите за мен аромати. — И тук се случи нещо… неочаквано. Помниш ли Гриша, който седеше на нашата маса?

— Да, разбира се, помня го.

— Той ме понаучи на това-онова. Общо взето, ударих първо единия, после другия. Не съм герой, Лялка, просто младежите бяха толкова пияни, че всеки би могъл да се справи с тях, ако събере смелост да ги удари. И не е чудно това, че се справих с тях, а това, че вдигнах ръка срещу тях, че събрах смелост, разбираш ли? Те вече се търкаляха по земята, а аз отгоре на всичко ги и ритнах. Защо? Защо постъпих така? Нима ми се беше приискало да се погавря с тях? Откъде се взе у мен това низко, отвратително желание? Че аз никога в живота си не съм се бил. Пътувах и мислех за това. И изведнъж си спомних.

Тя се отдръпна и ме погали по бузата.

— Екзистенциална ситуация — тихо рече Елена. — Съвсем същата, както тогава. Попаднал си в ситуация, в която животът ти е бил застрашен от реална опасност. Можел си да загинеш. И ситуацията е продължила достатъчно дълго, за да ти подейства. Мигновеният страх невинаги е достатъчен, но ако ситуацията продължи поне няколко десетки секунди, в психиката настъпват значителни промени.

Както тогава…

… Аз се търкалях на влажната от дъжда земя, опикан и осран от страх, а те се гавреха с мен и ме ритаха. Всичко от съдържанието на джобовете и чантата ми, което изобщо имаше някаква стойност, вече бе преминало в техни ръце. Това не бяха истински бандити и възможността да откраднат колата ми не ги вълнуваше, макар че ключовете висяха на таблото. Интересуваха се от доста по-прости неща, в смисъл от онова, което можеха бързо да пласират на половин цена, и, разбира се — от наличните ми пари. Бяха четирима млади чакала на по осемнадесет години, яки говеда, злобни, агресивни и тъпи, които ми налетяха точно както онези, вчерашните, изскачайки иззад павилиона, до който бях спрял, за да си купя ментови бонбони „Холс“, защото по пътя започна да ми смъди гърлото и да ме боли, когато преглъщах.

Отначало се опитвах да се съпротивлявам, но те бързо ме събориха — мен: дебелия, тромавия, човека без спортна форма и не в първа младост. Помъкнаха ме към вътрешността на крайпътната горичка, по-далеч от шосето, но можеха и да си спестят това, защото вече беше съвсем тъмно, а нашите шофьори не бяха камикадзе и нямаше да спрат, ако видят сбиване край канавката. Отначало, докато все още можех да говоря, аз се опитвах да се споразумея с изродите, призовавах ги към здрав разум, към проява на съвест, дрънках им някакви глупости, на които, доколкото разбирах, такива типове не реагираха, а дори и да реагираха, то бе съвсем не по начина, по който очакваш. Те освирепяваха направо пред очите ми и с всеки следващ удар ставаха все по-зли и все по-страшни. Не зная в какъв момент и по каква причина престанаха, защото бях загубил съзнание, а когато се свестих, тях вече ги нямаше.

Аз продължих да лежа, докато не почувствах, че мога да се вдигна на колене. След това още неизмеримо дълго време събирах сили, за да стана и да постоя прав, облегнат на едно дърво. Ризата на гърдите ми беше съвсем мокра, прокарах ръка по нея и в носа ме удари миризмата на урина. Разбрах, че към последния акт на тяхната гавра спадаше и това… Представих си как съм се търкалял в мокрите си вонящи панталони, а онези гадове бяха пикали върху мен — и заплаках от отвращение и унижение. Цялото тяло ме болеше, но дори не чувствах това, защото над всичките ми усещания вземаха връх слабостта и душевната ми болка. Едва-едва, крачка по крачка, се добрах от дървото до колата си, която — неизвестно защо — никой не беше откраднал. Впрочем само след минута разбрах каква е причината.

Щом ме забеляза застинал и почти легнал върху капака ѝ, продавачът — възрастен мършав кавказец — надникна от прозорчето на павилиона.

— Хвърлях по едно око на колата — съобщи ми той, — че то какво ли не става!

— А защо не извикахте милиция? — стенейки, проточих аз. — Нали видяхте, че ме бият.

— Как да я извикам? Нямам телефон, и сигнализация нямам. Тук съм сам, нощ е, разбираш. А те са четирима. Местни са, постоянно се навъртат насам. А аз искам да живея, трябва да храня семейство. С тях сме се разбрали, те не ме закачат и аз тях — също. А ти как си? Ще можеш ли да караш колата?

— Не зная, не съм сигурен.

— Искаш ли да затворя павилиона и да те закарам в болницата? На връщане ще спра някоя кола, тук минават много от нашите.

— Няма нужда…

— Защо да няма нужда? Как така да няма нужда? — кой знае защо, изведнъж се паникьоса продавачът. Вероятно имах такъв вид, че човекът се изплаши да не би да умра пред витрината му с бутилките и цигарите и реши да ме откара по-далеч оттук. — Трябва ти доктор…

— Не ми трябва — прекъснах наставленията му аз. Малко ми поолекна и започнах да дишам с пълни гърди. — Наблизо съм, закарай ме до вкъщи, а пък там вече ще се оправя.

Кавказецът чевръсто заключи павилиона, окачи на затвореното прозорче картонена табелка с разкривен надпис — „Почивка по технически причини 20 минути“ — и ми помогна да вляза в колата. Нямам представа защо в този момент дори и през ум не ми мина, че пускам зад волана на собствения си автомобил един абсолютно непознат човек, който, на това отгоре, с цялото си поведение и с думите си съвсем ясно ми даде да разбера, че нито е мой защитник, нито е мой помощник. След преживените болка, страх и унижение ми беше все едно. А когато съобразих какво става, реших, че дори да ме откара и в най-затънтеното място и да ме убие, за да отмъкне колата ми — на мен вече ми е безразлично.

Но той не се опитваше да ме отведе другаде, караше колата в строго съответствие с указанията, които му давах от седалката до него: надясно, направо, наляво, пак надясно. Ето я и моята къща, до нея оставаха двеста метра. Внезапно промених решението си и му казах да спре. Собственикът на павилиона се измъкна иззад волана и изчезна.

Колата стоеше пред къщата на Степан Феодорович, а всички прозорци на втория ѝ етаж светеха. Това означаваше, че Степан и жена му не спят. Щом видях светлината, изведнъж си помислих, че нямам никакви лекарства и че ако вкъщи ми стане зле, перспективите пред мен ставаха твърде мъгляви. Степан беше свестен човек и според уговорките ни, скрепени с материално възнаграждение, наглеждаше къщата и двора ни, когато там нямаше никого. Така и не можех да разбера защо го прави. Степан и жена му имаха син, който беше бизнесмен, и на мястото на селската им развалина бе вдигнал голяма двуетажна тухлена къща с всички удобства. Даваше им пари, зареждаше ги с храна, а те се хващаха за всичко, от което можеха да изкарат нещичко, както правят хората в гладни времена. Ту даваха стаи под наем на онези, които отсядаха тук, ту, ей на — поемаха ангажимента да наглеждат къщата ми.

Натиснах няколко пъти клаксона, без да излизам от колата. От къщата не се показаха нито Степан, нито жена му. Отново натиснах клаксона, този път — по-настойчиво. Най-сетне вратата се отвори, на верандата първо се появи една неясна фигура, после светна фенерът, който висеше пред входа, и аз видях непозната жена. Поредната квартирантка.

— Вие ли свирите? — достигна до мен гласът ѝ.

Жената продължаваше да стои на верандата, от колата я деляха около двадесетина метра и тя говореше високо. Аз вероятно нямаше да мога да извадя чак толкова силен глас и тя едва ли щеше да ме чуе. Показах се през прозореца и напрегнах гласните си струни, доколкото можех:

— Аз. Трябва ми Степан Феодорович.

— Той е в Москва.

— А жена му?

— Също. Синът им ги взе за две седмици да пазят апартамента му в града, докато той е на почивка със семейството си. Може би аз ще мога да ви помогна?

— Да, ако обичате…

Способността ми да говоря високо и ясно се изчерпваше с всяка произнесена дума и наистина се изплаших, че всеки момент ще припадна още тук, в колата. Жената, изглежда, усети, че не съм добре, защото слезе от верандата и бързо тръгна към портичката.

— Господи, ама вие сте много зле! — с ужас рече тя веднага щом зърна изкривената ми физиономия.

И в този момент аз осъзнах, че съм извършил катастрофална грешка, позволявайки на една непозната да ме доближи толкова много. От мен се разнасяше воня на урина и изпражнения. Господи, какъв срам! Още едно унижение, като че ли не ми стигаше онова, което се случи.

— Какво ви е? Кръвното? Сърцето?

— Нищо, благодаря — промърморих, обмисляйки трескаво как да постъпя. Ако бях зад волана, щях бързо да се сбогувам и да поема към къщата си. Но аз седях на съседната седалка. Да изляза ли? И да ѝ дам да види мокрите ми изцапани панталони, та да разбере всичко? Не, за нищо на света! Превъзмогвайки болката, започнах тромаво да примъквам отпуснатото си пребито тяло на лявата седалка. Не успях веднага, но все пак се преместих.

— Извинете за безпокойството — избъбрих неразбираемо, — довиждане.

Изминах онези двеста метра до моята къща, с усилие излязох от колата, отворих портата, вкарах форда в двора и разбрах, че вече нямам сили да се занимавам и с вратата на гаража. Нищо — до утре можеше да постои навън, нямаше да се скапе от това. Виеше ми се свят и ми се наложи да се облегна на входната врата и дълго да ровя из чантата си, докато намеря ключовете от къщата.

— Ама вие сте много зле. — Гласът се разнесе съвсем наблизо, толкова наблизо, че в първия момент дори реших, че имам слухова халюцинация и че гласът на квартирантката на Степан звучи в главата ми. — Дайте ми ключовете, няма да можете да уцелите ключалката.

Топлите пръсти се докоснаха до ръката ми, взеха ключовете, вратата се отвори, грижливо ме преведоха през прага и ме настаниха на първото срещнато канапе, тъй като — слава богу! — в къщата такива имаше на всеки ъгъл. В представите на Лина точно малкото меко канапе е символът на градския комфорт и когато обзавеждаше вилата, тя се постара максимално да избегне всичко, което би могло да напомня за постройките по онези 600 квадратни метра извънградска площ, които навремето държавата разрешаваше да се купят: тук нямаше нито един стар предмет, изхвърлен от градското ни жилище, понеже е станал демоде или е овехтял. Всички мебели, домакинските прибори и дори спалното бельо бяха купени наново, специално за извънградската ни къща.

— Как се озовахте тук? — попитах аз, когато малко си отдъхнах и разгледах квартирантката, която се оказа красива едра жена на около тридесет или на малко повече години.

— Познах ви, Андрей Михайлович. Степан ми каза, че сте му съсед, показа ми и къщата ви и аз се досетих, че вие идвате точно тук. Видях, че сте много болен, а знаех, че у вас няма никой и ако ви се случи нещо, няма кой да ви помогне. Навярно не сте забелязали колко време губите за най-обикновени действия. А аз успях да се облека, да заключа къщата и да дойда дотук.

Ето как било! Оказваше се, че славата има и своите плюсове, и своите минуси. И утре тя щеше да разкаже на приятелките си как знаменитият Корин се е появил в къщата си, опикан и осран. Интересно — дали вонях много силно? Като че ли вече бях свикнал с миризмата и не я усещах, но дали я усещаше тя?

— Как се казвате? — попитах със слаб глас.

— Елена.

— Благодаря ви за грижите, Елена, вървете си. При мен всичко е наред.

— Не е вярно. Защо ме пъдите? Вие имате нужда от помощ — това е очевидно.

— Лекарка ли сте?

— Не, но…

— Именно. Още веднъж ви благодаря за грижите. Моля ви, вървете си вкъщи. Искам да остана сам.

Тя внимателно ме погледна и кимна:

— Добре. Ако ви стане лошо, веднага ми се обадете и аз ще дойда. Не се притеснявайте.

Елена си отиде, аз едва дочаках вратата да се затвори след нея и веднага се вмъкнах в банята, смъкнах мръсните си дрехи, натъпках ги в един найлонов плик, за да не се разнася миризмата, и ги мушнах в кофата за смет. На боклука, на боклука! Дори и да се изперяха до стерилна чистота, все едно — аз нямаше да мога повече нито да гледам, а още по-малко — да обличам тези парцали.

След това дълго и мъчително се къпах, борейки се с гаденето и световъртежа си. После се срутих в леглото и заридах. А след това заспах.

Когато на сутринта се погледнах в огледалото, разбрах, че положението ми е доста тежко. Слязох по стълбата на първия етаж и затвърдих мнението си. Всичко ме болеше, дори онова, което нямаше как да ме боли, защото нервните окончания не достигаха дотам. Боляха ме дори косите и ноктите. Опитах се да си направя закуска, но след като само за приготовлението на чая загубих почти един час, защото от слабост бях принуден да присядам и да си почивам всяка минута, реших, независимо от всичко, да се обадя на квартирантката на Степан. Как ѝ беше името? Май че Елена.

Тя веднага дотърча, преди още да бяха минали и три минути. В ръцете си не носеше нищо от онова, което очаквах да видя: нито флакони с лекарства, нито апарат за мерене на кръвно налягане, нито термометър. Интересно — с какво ли се канеше да ми помогне? Да измие пода ли?

— Имате ли маса за масажи? — попита тя.

Аха, работата е ясна: вие, мадам, сте масажистка и смятате, че всички болести могат да бъдат излекувани с масажи. Номерът няма да мине, скъпа.

— Не.

— А кушетка без облегалка имате ли?

— Ама за какво ви е? — възмутих се аз. — Нямам нужда от масаж. Зле ми е, разбирате ли? Изпитвам слабост, вие ми се свят…

— Пребили са ви — с равен глас продължи Елена. — Нали виждам! И нямам намерение да ви правя масаж. Вие ме повикахте, за да ви помогна. Искате ли да го направя?

— Искам — измърморих недоволно, като при това вече съжалявах за своята необмислена крачка.

— Тогава хайде да помислим къде да ви сложа да легнете така, че да имам достъп до вас от двете ви страни.

— И след това какво ще ми направите?

— Ще ви лекувам — кратко отговори тя, докато оглеждаше мебелите в стаите на първия етаж.

Най-сетне Елена откри онова, което можеше да ѝ свърши работа, и ми нареди да легна.

— Да се съблека ли? — попитах с готовността да я пратя по дяволите, ако поиска да се разголя повече, отколкото бях готов да го сторя.

— Няма нужда. Просто легнете по гръб.

Легнах. Дори — колкото и да е странно — се отпуснах и май задрямах. Сепнах се едва когато Елена ме помоли да се обърна по корем.

— А какво ми правите? — зададох поредния си умен въпрос.

— Лекувам ви.

— Как?

— С допир на ръцете.

— Да не би да сте екстрасенс? — престорих се на досетлив.

— Нищо подобно. Друг метод е.

— И какво, действа ли?

— Това вие ще ми кажете. Според моето виждане — действа, но не зная как е според вас.

Съсредоточих се в себе си. Вече не ми се гадеше. И главата ми се проясни, а мътният пясък, с който бе натъпкан черепът ми, се отля. Подобреното ми състояние можеше и да е в резултат на това, че малко си полежах и подремнах. Допир с ръце! Ама че измишльотина! Пълно шарлатанство.

Два дни по-късно вече не бях чак толкова сигурен, че беше шарлатанство. Ужасяващите синини и кръвоизливи, които до вчера с неудоволствие разглеждах в огледалото, някак много бързо избледняха и се смалиха, натъртените места по тялото ми престанаха да ме болят още след първия сеанс, а след четвъртия се чувствах бодър и силен. Болеше ме само душата. Остро, непоносимо и тягостно.

Елена ми правеше по два сеанса на ден — каза, че така трябвало. А веднага след всеки от тях си вземаше довиждане и си отиваше, не се опитваше да се задържи при мен, не искаше да ѝ налея чай и изобщо не ме обременяваше с нищо. Към края на втория ден започнах да изпитвам към нея нещо като симпатия, плътно примесена с благодарност. Пък и щом това нещо — така наричах за себе си метода на лечение, прилаган от квартирантката на Степан — действа, значи трябва по-подробно да разпитам Елена и да използвам насъбрания материал за поредната си книга. Може и да се превърне в черешката на тортата.

Ала след четвъртия сеанс Елена каза, вече досами вратата:

— Малко или много пооправихме тялото ви. Но душата продължава да ви боли. Трябва да вникнете в онова, което ви се е случило на осем години. То до ден-днешен гнезди във вас и е пуснало толкова дълбоки корени, че ви пречи да живеете нормално.

Изтръпнах. У мен се породи странното усещане за нереалност и заедно с това — за напълно реално пребиваване в някаква страшна приказка.

— Според мен живея напълно нормално — с изкуствено бодър глас заявих аз. — Вие ме излекувахте, за което съм ви безкрайно благодарен, и сега всичко ми е наред.

— Андрей Михайлович — в интонацията ѝ се появи непозната за мен до този момент твърдост, — един от смъртните грехове е грехът на лъжата. Не в смисъл че не бива да лъжете другите — можете да го правите колкото си искате. А в смисъл че не искате да кажете истината на самия себе си. При вас не всичко е наред и вие не живеете нормално. Престанете да се самозалъгвате. Вие се страхувате да не се окажете унижен и отхвърлен. Помислете си върху това. Ако искате да ви помогна, знаете телефона ми. Всичко хубаво.

Тя си отиде, а аз останах да лежа още дълго на канапето в хола, шашардисан от чутото. На осем години… Откъде знаеше? Оттогава бяха изминали тридесет и шест години и аз никога на никого не бях разказвал тази история, но и никога не бях я забравял.

Мотах се през целия следващ ден, опитвах се да работя и да правя нещо по двора. Но привечер не издържах и се обадих на Елена.

Този път тя не дойде веднага и се наложи да я чакам около половин час.

— Чуйте — започнах още от вратата, — не се каня да ви се изповядвам и да изливам душата си пред вас. Това, от което се страхувам, си е лично моя работа и нямам намерение да го споделям с когото и да било. Но ще ви бъда много признателен, ако ми обясните как разбрахте за онази случка, която преживях, когато бях на осем години. Само това ме интересува.

Говорех, без да свалям очи от лицето ѝ, произнасях предварително подготвените си думи и с всяка изминала минута все по-ясно разбирах, че в следващия момент ще ѝ разкажа всичко. Имах нужда да го направя. И това нямаше да ми нанесе никаква вреда, защото тя беше умна, щеше да разбере правилно нещата и нямаше да започне да ме осъжда, да ме упреква и да ми обяснява, че не съм бил прав. Просто щеше да ме изслуша и да ме разбере.

Така Елена влезе в живота ми…

И по абсолютно същия начин тя влезе в него за втори път, вече сега, когато отново попаднах в същата ситуация, която тя наричаше екзистенциална. Отново бях попаднал на пияни изроди, които търсеха кого да ограбят и да пребият. И отново имах усещането, че всеки миг могат да ме убият. А дори и да не ме убиеха, във всеки случай щяха да ме унижат и да ме накарат да изпитам такава душевна болка, че беше по-добре да умра веднага.

— Защо не ми каза нищо? — попитах аз, като не преставах да я прегръщам, сякаш се боях, че отново могат да ми я отнемат. — Виждаше ме всеки ден, седеше с мен на една маса, знаела си всичко и си мълчеше. Защо?

— А какъв смисъл имаше да говоря, след като ти нищо не си спомняше? — Ръката ѝ непрекъснато ме галеше ту по гърба, ту по рамото. — Всеки би могъл да ти наговори какво ли не, възползвайки се от твоето безпаметство. Ти нямаше да ми повярваш, щеше да си помислиш, че съм някоя полудяла твоя фенка, която е решила да положи повечко старания, за да успее да спечели доверието ти, а защо не — и да се вмъкне в леглото ти. Нали точно така щеше да си помислиш, познавам те!

— Да — съгласих се, — щях да си помисля точно така. Но какво ли ти е било…

Млъкнах и се спомних някои подробности. Например как Мимозата се разплака и избяга, когато казах, че не съм дошъл на вечеря, защото жена ми е била при мен. Можех да си представя какво е изпитала, когато е чула това, защото беше нормален човек и прекрасно разбираше подтекста на казаното. И изобщо тя беше свидетел на това как всеки път, когато Лина пристигаше, аз пропусках или басейна, или яденето, а после се появявах с такъв израз на лицето, сякаш бях сит котарак, който тайно се е наплюскал със сметана. А точно тя, моята любовница, много добре знаеше какъв ставаше изразът на лицето ми, след като съм правил любов. И мълчаливо бе понасяла всичко това.

— Но защо, мила? — изгарях от срам аз. — Защо си се измъчвала така? Защо изобщо дойде в този санаториум?

— За да бъда до теб. Ами ако, току-виж, ти потрябваше помощ? Ако изведнъж се превърнех в онзи детонатор, който би могъл да възвърне паметта ти? Или пък амнезията ти преминеше, а покрай теб нямаше близки хора? Така поне щях да съм ти подръка. Та нали знаех кои точно събития си забравил и разбирах колко мъчително ще бъде за теб да си ги спомниш. Бях длъжна в този момент да бъда до теб.

Да, беше права за тези неща. Никой, освен нея не знаеше за моето унижение. Не бях го разказал на никого. Затова и никой не разказа за него и на мен самия, когато съзнанието ми, възползвайки се много сполучливо от катастрофата и черепната ми травма, се бе избавило от неприятния спомен.

— Много пари си похарчила за този престой.

— Продадох гривната, която ти ми подари на Нова година. Стигна за три месеца.

— За три месеца ли? Но ти напусна санаториума по-рано…

Изведнъж си спомних за Хипопотама. Той разговаря с Елена в парка на санаториума, а на другия ден тя обяви, че приключва с лечението си. Какво ли значеше това? Разтревожих се.

— Твоят лекар, Михаил Викторович, ме помоли.

— Какво те е помолил?!

— Да замина. Каза, че по време на дългите разговори с теб му е станало ясно, че отношението ти към мен и мислите ти за мен като за твоя съседка по маса ти пречат да се съсредоточиш върху спомените си, които са необходими за успеха на лечението ти. Че за теб аз съм дразнещ фактор. С две думи — помоли ме да напусна санаториума.

— Нищо не разбирам! Какви мисли?! Какво отношение има всичко това към теб, след като съм те забравил? Какви са тези глупости? Криеш ли нещо?

Елена замълча и отиде до прозореца.

— Аз първа поведох разговор с Михаил Викторович. Впрочем ти как го наричаше? Вероятно Хипопотама, нали?

— Точно така. Как позна?

— Ами той просто не може да бъде наречен по друг начин. Та така, когато забелязах, че редовно идва при теб, разпитах сестрите какъв е и те ми казаха, че е психоаналитик. Отидох при него в парка и честно му разказах всичко. За това, че с теб отдавна се познаваме, че имаме близки отношения, че нарочно съм постъпила в санаториума и че ако по време на заниманията си с теб той сметне, че мога да бъда полезна поне с нещо, трябва веднага да ми каже и аз ще направя всичко необходимо. Той ми обеща. А след това, когато излезе интервюто с теб, ми каза, че преча — и на него, и на теб. Повярвах му и на следващия ден си заминах.

Муся! Ех ти, Муся! Та нали тя ми бе обещала да направи така, че Мимозата да се махне от очите ми — и го беше направила. Ех, че сръчно ги въртеше тези работи! Както и да е, с това щях да се занимавам по-късно…

Останах у Елена почти пет часа и едва след като обядвахме, започнах да ѝ разказвам за книгата, посветена на корупцията в милицията, и за всичко, свързано с тези събития.