Фатална жена

1

Моузис искаше да види Дизмъс Харди насаме.

Той се отби неочаквано до къщата на Харди на Тридесет и четвърто авеню, а в момента двамата крачеха бързо по „Гиъри“ в посока към плажа. Беше облачен ноемврийски неделен следобед. Моузис Магуайър не искаше да тревожи единствената си сестра Франи, съпругата на Харди. А той самият беше много притеснен, чак разсеян.

Същата сутрин „Куриер“, вторият по тираж вестник в Сан Франциско, беше пуснал статия на колумниста си Шейла Маренас. Беше част от поредица за неразрешени престъпления в града. Статията припомняше един случай, наречен „Касапницата при доковете“. Преди шест години петима души, включително шефът на отдел „Убийства“ Бари Джърсън, бяха убити в престрелка на кей 70.

За Магуайър обаче, а и за адвокат като Харди, това беше удар, и то опасно близо до целта.

— Не са се обадили на Нейно Ужасно Величие Маренас просто ей така, за нищо — каза Харди. — Никой не я чете, Моуз. Не бих се притеснявал толкова.

— Аз я чета. И много други хора я четат. Споменава те по име. По гръбнака на Харди пролази тръпка на мрачно предчувствие, но той го потисна.

— Теб споменава ли те?

— Не.

— А Ейб, Джина, някой друг?

— Фриймън.

— Ако не се лъжа, Дейвид все още е мъртъв. Той няма да проговори. Това ли е всичко?

Магуайър направи още няколко крачки и спря.

— Твърдиш, че дори не мислиш за това — заяде се той.

Харди се обърна към него и въздъхна:

— Никога не ми е излизало от главата, Моуз. Не съм спирал да мисля. Не и след каквото направихме. Но нямахме избор. А идеята, че някога всичко може да излезе наяве… Всеки божи ден живея в страх.

— Мислил ли си някога, че може би щеше да е по-добре, ако просто… Искам да кажа, че когато прочета такава статия, просто чакам да ми потропат на вратата.

— Дали да не извадим всичко на бял свят? Лесният отговор е „Не, дори и след милион години“. Дори не бива и да си мислиш за нещо подобно. Това ще съсипе много животи, включително и твоя.

— Добре, но този живот под постоянна заплаха да бъдеш разкрит…

— Е много по-добър от живота, ако истината излезе наяве, въобще не се залъгвай.

Харди се забърза отново, а Моузис го последва рамо до рамо.

— Чувстваш ли се виновен? — запита го той след няколко крачки?

— Не — поклати глава Магуайър. — Затова си мисля, че нещата няма да се развият толкова зле. Ако хората знаеха какво наистина се случи, щяха да видят, че нямахме избор. Беше чиста самоотбрана.

— Вярно е, но сигурно е по-добре да не оставяме хората да решават сами. Знаем какво стана. Живеем с него. Това стига.

— Просто искам да кажа, че ме товари.

— Товари всички ни, Моуз. Иска ми се да не се беше случвало, но нещата няма да станат по-добри, ако говорим за тях.

Харди се спря на свой ред.

— Да не мислиш, че аз не съм сънувал кошмари? Както гледам някакъв проклет мач, изведнъж блокирам и се връщам отново на онзи кей, а куршумът ме удря в кевларената жилетка. Ако не я носех, сега щях да съм мъртъв, разбираш ли? Не смяташ ли, че това оставя известни впечатления?

— Точно това казвам. Щом го пазим в тайна, значи в общи линии се държим, сякаш не сме постъпили правилно, а знаем, че не е така.

— Не. Това е напълно погрешно. Няма значение дали сме били прави, или сме сбъркали. Не можем да кажем на никого никога, защото никой няма да разбере, а животът ни такъв, какъвто е сега, ще приключи.

Харди се поколеба, но продължи:

— Това е твоята проклета програма за споделяне в дванадесет стъпки. Не ми пука какво са ти разправяли през цялото време, но да извадиш всеки проблем наяве под ярката дневна светлина, така че да можеш да говориш за него и да анализираш как се чувстваш, не е универсално решение. Повярвай ми, понякога решението е просто да млъкнеш и да затвориш нещата в себе си.

Магуайър започна да се защитава, както правеше винаги дори и при най-леката критика на програмата му в „Анонимните алкохолици“.

— Говоренето за проблемите ми спаси живота — рязко отсече той. — Може би и ти трябва да опиташ. Може да се изненадаш.

— Мразя изненадите.

— Ами да, има си време и място за всичко.

— Не е нужно да е така — каза Харди. — Но дори и да има, тук и сега не му е нито мястото, нито времето.

Беше средата на следобеда на втория вторник на ноември, когато лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, се върна от оперативка. Лампичката на телефона на бюрото мигаше и Глицки прослуша съобщението от най-добрия си приятел Дизмъс Харди, който го канеше на вечеря в „Грила на Сам“, където бил запазил сепаре за четирима. Глицки, твърдеше Харди, просто трябвало да присъства. Малко тайнствено, но Харди си беше такъв. Глицки трябваше да се появи в ресторанта усмихнат и в добро настроение в шест и половина.

Глицки обикновено държеше да яде със семейството си, но като чу съобщението, осъзна, че не може да си спомни кога за последен път беше излизал просто да се позабавлява. Като се замисли, Харди не му беше попадал пред очите почти месец. През последните няколко години срещите им се разредиха, понеже станаха жертва на различията в семейния им живот. Глицки и Трея се занимаваха с малките си деца, на пет и на седем години, а Харди и Франи нямаха такива грижи и бяха над тези неща.

Глицки вдигна телефона с намерение да се обади на Харди, че няма да успее, тъй като му е съобщил в последния момент, но вместо това се спря, въздъхна и затвори. Десет секунди по-късно го вдигна отново, за да се обади на жена си да я пита дали би имала нещо против, ако отиде, но вместо това изгледа слушалката като нещо чуждо и пак затвори.

Трея работеше като личен секретар на областния прокурор Уес Фарел, чийто офис беше два етажа по-надолу. Ако Глицки минеше по възможно най-дългия път — да иде по коридора до асансьора, а след това да мине по коридора до нейния кабинет, съпругата му пак беше на около двеста крачки от него.

Вътрешното стълбище беше по-бързият вариант и той стигна долу за по-малко от минута.

— Хей! — Трея грейна и се изправи зад компютъра си, когато Глицки влезе. Когато обаче го изгледа, усмивката ѝ помръкна също толкова бързо.

— Какво е станало?

— Станало ли е нещо?

— Не знам.

— Нещо те накара да попиташ.

— Просто се появяваш ей така, с гримаса на лицето…

— Това си ми е гримасата „всичко е наред“.

— Имам предложение. Защо не поработиш върху усмивка „всичко е наред“, както правят другите хора.

— Не съм много по усмивките. Понякога ми е кофти от това, но е полезно в работата ми.

Той пристъпи напред и застана точно пред бюрото.

— Окей, горе главата. Готова ли си?

Зъбите му проблеснаха за миг, а след това лицето му отново стана безизразно.

— Как беше?

— Може би си струва да се упражняваш, трябва малко да позабавиш. Направо щеше да отлети.

— Ще поработя върху това.

Изражението на Трея поомекна. Също като съпруга си тя беше от смесен брак. Той беше с баща евреин и чернокожа майка, а нейният букет от гени се беше изписал по лицето ѝ. В родословното ѝ дърво имаше бели и чернокожи прародители, а някъде се криеше и жилка от тихоокеанските острови. Тя беше висока малко над метър и седемдесет и пет, имаше едър кокал, добре сложено тяло и можеше да излъчва много силно присъствие. Трея се пресегна през бюрото и докосна съпруга си по бузата.

— Между другото — каза тя — на какво дължим честта за това лично посещение?

— Диз ми се обади. Иска да се видим при „Сам“ за вечеря. Реших да го уточня с теб.

Трея не се поколеба и за миг.

— Звучи ми като добра идея. Няма защо да питаш.

— Знам. Просто си помислих, че ти и децата…

— Моля те. Една вечер е. Излез и се позабавлявай. Ако спреш да се виждаш с приятелите си, те престават да ти бъдат приятели. А ти не искаш това да се случи с Диз. Някакъв специален случай ли има?

— Не. Просто да излезем, предполагам.

— Отивай.

Глицки заобиколи бюрото и целуна жена си.

— Ти си най-добрата на света. Длъжник съм ти.

В сепарето в „Сам“ тримата бъдещи партньори на Глицки за вечеря пиеха питиетата си. Дизмъс Харди беше започнал по-рано с първото си мартини на бара с колегата си от кантората Джина Роук. Тя седеше до него и едва докосваше своя скоч „Обан“, а бучката лед отдавна се беше разтопила. Срещу тях Моузис Магуайър въртеше газираната вода в чашата си.

— Наистина ли тогава спря да пиеш? През онзи ден? — запита го Джина.

— Не точно, малко по-късно, но преди шест години — кимна Магуайър.

— Това си струва да се отпразнува — каза Харди.

— Говори за себе си — парира Моузис.

— Много ли трудно беше? — поинтересува се Джина.

Моузис изсумтя, което явно трябваше да мине за смях.

— Само всеки ден.

После се обърна към Харди.

— И докато сме на темата, Диз, не съм сигурен, че „празнуване“ е точната дума. По-скоро „почитане“.

— Почитането ми харесва — включи се Джина и отпи още глътка. — Предполагам, че съм тук, за да почета Дейвид.

— Бих пил за Дейвид по всяко време — поде Харди. — Но да не забравяме, че има два вида хора — бързи и мъртви. Всички тук сме все още сред бързите, така че наричайте го както искате — почитане или празнуване, но аз казвам, че си струва да вдигнем чаши. Фигуративно в твоя случай, Моуз, тъй като ти вероятно няма да искаш да вдигнеш чаша с нещо истинско в чест на твоята трезвеност.

— Мерси, че ми напомни.

— Живея, за да служа — кимна Харди.

В този момент Глицки отмести завесата на сепарето и изпълни цялата рамка.

— Това ли е мястото?

— Той пристигна — каза Харди.

Магуайър бутна стола си назад, за да направи на Глицки място да седне до него, но лейтенантът не помръдна. Стоеше на входа, очевидно изненадан от нещо. На лицето му се редуваха цял калейдоскоп изражения, но нито едно от тях не беше усмивката „всичко е наред“. Той хапеше бузите си отвътре.

Магуайър дръпна стола си още пет сантиметра.

— Вземи си стол, Ейб. Отпусни се — покани го той.

Белегът през устните на лейтенанта се очертаваше ясно, той постоя още миг, а раменете му се поприведоха.

— Това не е добра идея. Не мога да го направя — изстреля той.

— Ейб! — опита се да го спре Харди.

Но Глицки поклати глава, отстъпи и дръпна завесата зад себе си.

В интерес на истината те не се бяха събрали да празнуват, нито пък да почитат някого. След разговора си с Моузис преди два дни, докато се разхождаха до плажа, Харди си помисли, че ще е добре да събере всички оцелели от „касапницата“, така че той, Джина и Глицки да се обединят срещу Моузис и да му помогнат да си върне увереността, а и увереността на всички в обета им да мълчат, докато са живи. Дори рязкото и непланирано тръгване на Ейб беше подчертало колко сериозно гледа на клетвата си — той нямаше да говори за случилото се дори с единствените хора, които знаеха.

Джина беше положила длан на ръката на Магуайър, сякаш го защитаваше, и се наведе през масата.

— Ако наистина искаш да говориш за това, ако искаш да намериш къде да излееш душата си, винаги може да дойдеш при мен.

— Джина — започна Харди с предупредителен тон, — не смятам, че…

— Не — пресече тя възражението му. — Моузис има право. Не бива да държим това в себе си завинаги. Стотици пъти съм искала да говоря за него. Трябва да е същото е всички ни. После излиза нещо като колонката на Маренас и напрежението се натрупва. Не виждам нищо лошо да сме като изпускателни клапани един за друг.

Харди поклати глава с несъгласие.

— И след това свикваме, че това е нещо, за което говорим. Не искам това да се случва дори тук, в нашето уединено малко сепаре.

— Добре, Диз, недей. Разрешавам. Ти действай както искаш, което така или иначе ще направиш. Това, което казвам, е, че ако Моузис иска, аз съм насреща. За това.

Магуайър кимна с мрачно изражение, сложи длан върху ръката на Джина и кимна.

— И аз това казвам.

Харди изгледа първо единия, а след това и другия.

— Ще ми се Ейб да беше останал. Неговото отношение е правилно. Той щеше да ме подкрепи.

— Така само щяхме да сме наравно — усмихна се толерантно Джина.

Глицки живееше в двуетажна къща точно до ул. „Лейк“ в парцел, който стигаше до залесената южна граница на „Президио“. Малко след полунощ единствената светлина в дневната му идваше от уличните лампи и навлизаше през френския прозорец.

Той седеше по халат за баня във фотьойла си, а ръцете му лежаха стиснати в скута. Подсъзнателно долавяше звуците на къщата — включването и изключването на парното, как едно от децата се обръща насън в стаята си някъде зад него, проскърцването на дървото, когато земята помръднеше с милиметър по една от разломните линии в града.

Приглушеното шумолене на плат изпревари равномерните стъпки и очите му се обърнаха към коридора към спалнята. В него се очерта силуетът на Трея.

— Ще си лягаш ли пак?

— Не исках да те държа будна.

— Не се получи особено.

— Много ли шум вдигах?

— Като просто си седиш тук?

— Не знам, може да съм въздишал или нещо такова.

— Не. Но не затова не мога да спя. Почувствах, че те няма.

Тя приседна на дивана срещу него.

— Искаш ли да поговорим?

Той повдигна ръка от фотьойла и я остави да падне обратно.

— Има причина, по която ние четиримата не сме се събирали на едно място от шест години. Знаеш, че не си измислям.

— Не. Разбира се. Никога не съм смятала, че си измисляш. И сама си спомням всичко доста добре.

— Имам предвид, че аз съм ченге, Трея. Не се забърквам в престрелки с други ченгета, дори и с такива под наем като специалните патрули. А Джърсън е мъртъв. Шефът на „Убийства“. Ние го убихме. Ние убихме всички.

— Те също убиваха хора. Не забравяй Дейвид Фриймън.

— Не го забравям. И за минута не го забравям. Не съм казвал, че не го заслужаваха. Всичките го заслужаваха. А ако Диз, Джина и Моузис бяха дошли дори две минути по-късно, аз щях да го отнеса. Наистина. Добре, нямахме избор, но това не променя факта.

Глицки въздъхна.

— Не знам какво са си мислели с купона при „Сам“. За Магуайър ми е ясно, сам виждам. Той си е непредвидим. Но Диз и Джина? Те са адвокати. Би трябвало да знаят.

— Може би просто искат да оставят всичко зад гърба си. Смятат, че това вече не е проблем.

— Не може да мислят така — издиша притеснено Глицки. — Те знаят. Няма оправдание за убийство, а това бяха убийства.

— Това бяха убийства при смекчаващи вината обстоятелства, Ейб, не просто убийства.

— Няма голямо значение. Не останахме на място, че да ни организират хубав и честен процес.

— Те бяха…

— Не можем да признаем, Трея — гласът на Глицки стана рязък. — Нищо не можем да признаем. Това не се е случвало. Как не виждат?

Той стисна главата си с ръце.

— Господи. Мозъкът ми направо ще избухне.

Тя отиде до него и седна на страничната облегалка на фотьойла.

— Поеми си дъх. Всичко е наред.

Той се облегна на нея.

— Как може да знаят дали в сепаретата в „Сам“ няма бръмбари?

— Или пък микрофони в писията — допълни Трея.

— Смешно ти е, но не е невъзможно.

— Трябва да признаеш, че е доста невероятно. Наистина смятам, че са искали да оставят всичко зад себе си. Познаваш Диз. Той обича да организира събития, да отбелязва.

— Това нещо не бива да е такова. Той трябва да го отнесе със себе си в гроба. А Магуайър…

— Какво за него?

— Не дай боже, да започне да пие отново.

Тя придърпа главата му до своята.

— Говориш така, защото си изтощен. Защо просто не се обадиш утре на Диз и не поговорите?

— Не по телефона.

— Не. И през ум да не ти минава даже. Мисли за бръмбарите. Срещнете се по средата на „Криси Фийлд“.

— Ти се бъзикаш с мен.

— Само малко. Връщай се да си лягаме.

Моузис Магуайър седеше на ламинираната маса в кухнята на апартамента си и отпиваше бавно вода от половинлитрова стъклена халба на „Гинес“. На вечерята в „Сам“ беше пил сок от червени боровинки и газирана вода, а след това и кафе. Харди и Джина приключиха с лешников ликьор „Франджелико“ за добър сън, а той си поръча чиста вода. Той и Сюзан не държаха никакъв алкохол в апартамента освен вино, но Моузис не беше особен почитател на виното и това обикновено не беше проблем.

Но мисълта все пак му минаваше през главата.

Той обаче знаеше пред каква опасност е изправен, ако някога се поддадеше на постоянното желание и си налееше истинско питие. Знаеше как му действа — ставаше общителен, приятелски настроен и бъбрив. От устата му се лееха думи, които не биваше да се чуват. Преди шест години на два пъти едва се беше спрял да не спомене за престрелката. Два пъти беше твърде много. Бяха заложени твърде много други животи, на приятели и на семейството му. Не можеше да рискува повече и затова спря да пие и се свърза с „Анонимните алкохолици“.

Проклети тайни, мислеше си той. Ако не криеше тайни и особено тази, можеше да си пие и сега. Честно казано, през повечето време той можеше да се справи с желанието. Но след статията в „Куриер“ не можеше да се отърси от нервността си въпреки усилията на Диз и Джина. Искаше да пийне, по дяволите, имаше нужда от питие, за да успокои нервите си. Сюзън беше заспала. В къщата нямаше никой, пред когото да раздрънка тайните си. Беше напълно безопасно.

Моузис погледна часовника си. Ако успееше да оцелее, без да пие, още четири часа, щеше да успее за срещата в шест часа сутринта. От друга страна, половин малка чаша вино нямаше да му навреди. Нали?

Той отмести стола си от масата и чу как в предната врата се превърта ключ, а някой прошепва:

— Хей? Има ли някой буден?

Беше двадесет и три годишната му дъщеря Британи.

Моузис се появи иззад ъгъла и влезе в дневната.

— Здрасти. Само старецът. Какво правиш тук?

— Стаята ми липсваше. Нади няма проблем?

— Разбира се.

— Апартаментът ми е хубав, но невинаги го усещам като дом.

— Не. Това чувство ми е познато. Знаеш, че можеш да се върнеш тук.

— Не мисля — въздъхна тя. — Само за няколко вечери.

— Добре. Но офертата винаги е в сила. Къде си била?

— Навън.

— Някъде конкретно?

— Просто навън, тате — сви рамене тя. — С едно момче.

— Има ли си име?

— Не точно — отвърна тя. — Няма значение. И не е нужно да си мислиш, че трябва да ме защитаваш.

Моузис се усети, че стиска зъби. Да не дава господ да се притеснява за дъщеря си.

— За никаква защита не става дума, просто лек бащински интерес. Появяваш се тук, търсиш удобството на стария си дом, та си помислих, че нещо може да те е накарало да се чувстваш нещастна.

— Не. Щастлива съм. Всичко е наред.

— Радвам се да го чуя. Още повече се радвам, че те виждам. Какво ще кажеш за една прегръдчица? Без повече въпроси.

Раменете ѝ се повдигнаха и се отпуснаха.

— Не виждам как би могла да навреди.

2

В сряда, първия ден на февруари, мъжът бутна вратата на кафенето на Пийт. Отбиваше се вече четири дни поред. Всичко, което Британи можеше да предположи за него, беше, че той е някакъв професионалист — личеше си по сакото, вратовръзката и спретнатата къса подстрижка. Имаше хубава коса, гъста и почти руса. Колкото повече го заглеждаше Британи, толкова повече осъзнаваше, че ако съди поне по вида му, този мъж е добър във всяко отношение — тясната трапчинка на брадичката му придаваше честно изражение, усмивката му беше направо убийствена, а и нямаше видими телесни мазнини. Един от малцината благословени.

Днес Британи беше в дъното на магазина и продаваше насипно кафе, на зърна или смляно. Миналите три дни беше на предния щанд, приемаше поръчките на място или работеше с машините. Той идваше с двама други костюмари на неговата възраст, взимаше си кафе с мляко и сядаше с гръб към стената. Тя забелязваше, че на няколко пъти ѝ хвърля тайни погледи.

Което, разбира се, означаваше, че и тя не пропуска да го огледа.

Вчера, докато поръчваше, тя го помоли да види личната му карта. Той посегна към портфейла си, но се спря и наклони глава.

— Моля?

— Просто се шегувам. Но почти се хванахте, нали?

Той помълча, погледна я в очите и каза:

— Може да ме хванете, когато пожелаете. Но засега ще искам обичайното си кафе с мляко.

— Едно кафе с мляко, идва.

Сега той беше влязъл една крачка в магазина, този път беше сам, и оглеждаше предния щанд и сервитьорите. Изражението му на очакване помръкна. Британи понечи да му махне, за да привлече вниманието му, но се спря. Оказа се, че не е трябвало да се притеснява, тъй като, докато мелеше добре изпечено кафе за един клиент, той се беше наредил зад него на нейния щанд.

— Можете ли да излизате с клиенти?

— Не и когато съм на работа.

— Имам предвид, когато не сте на работа.

— Не мисля, че има правило, което го забранява. За кой клиент става дума.

— За мен.

— Аха. Но си имам принцип — не се срещам с хора, докато не им знам имената, а пък те не научат моето.

— Това е хубав принцип. Аз съм Рик Джесъп.

— Британи Магуайър — тя протегна ръка през щанда и двамата се здрависаха. — Здрасти.

— Здрасти — той пусна ръката ѝ и се поколеба. — Значи…?

— Значи?

— Значи би ли искала да излезем някъде?

— Ще си помисля. Да. Кога?

— Днес? Утре? В петък?

— Пиеш ли нещо друго, освен кафе с мляко?

— Понякога.

— Знаеш ли „Малката детелина“ на „Линкълн“?

— Естествено.

— Какво ще кажеш да се видим там в петък около седем?

— Разбрахме се. Ще бъда там.

В пет без петнадесет Ребека Харди, позната на семейството и приятелите си като Бек, седеше в най-стария бар в града, полупразен, ако не се брои самотният играч на дартс в задната стая. Ребека беше с две години по-голяма от братовчедка си Британи.

От другата страна на бара бащата на Британи, Моузис, разбиваше някакви битери в шейкър. Той се обърна, взе плоска бутилка със зелена течност от лавицата зад себе си и отля внимателно в малката мярка.

— Завръщането на абсента е прекрасно нещо — каза той. — А и мога да добавя, че въпреки доста пъстрата ми история съм горд да видя, че младото поколение от моето семейство също приветства това. Всъщност, че приветства коктейлите като цяло.

— Коктейлите са върхът — съгласи се Ребека. — Особено „Сазерак“. Бих могла да пия коктейли цяла нощ. Ако трябва да съм честна, съм пила коктейли по цяла нощ, но не казвай на татко. Не е особено препоръчително.

— Не, човек трябва да внимава поне малко. Особено с твърдия алкохол.

— Научила съм си урока. Или поне го уча, мисля.

— Това е процес.

Магуайър изправи шейкъра и прецеди съдържанието му в коктейлна чаша с равно дъно.

— Заповядай.

Тя взе чашата, вдигна я към него за мълчалив бърз тост и отпи.

— Перфектно е — одобри Ребека. — Но трябваше да го очаквам.

— Какво да очакваш?

— Че ще го приготвиш перфектно.

Острите черти на лицето на Магуайър се пропукаха, а зъбите му проблеснаха под често чупения нос.

— Сладурче, след четиридесет години като барман мисля, че имам основни професионални умения. Поне що се отнася до питиетата. А що се отнася до другите работи…

— Какво искаш да кажеш? Какви други работи?

Изражението му отново стана сериозно и той вдигна предупредително ръка.

— Нищо. Поне нищо, свързано е барманството.

Магуайър сви рамене.

— Дъщери — заключи той.

По лицето на Ребека пробяга усмивка.

— Чичо Моузис, дъщерите ти са страхотни.

— Така е. Знам. Всички това ми казват. Но както може би си спомняш, Ерика е в Тайланд, след като прекъсна следването си в Университета на Калифорния в Лос Анджелис, и няма непосредствени планове за връщане, за работа или за каквото и да било, а Британи…

— Британи е добра.

— Знам, знам — съгласи се Магуайър. — Но тя изкарва минимална заплата, Бек. Тя е инженер с диплома за бакалавър, а работи в магазин за кафе.

— Но поне е работа, чичо. Знаеш ли колко много хора нямат работа? Аз например нямам.

— Ти учиш за адвокат, Бек. Това е различно. Щом завършиш, ще си намериш работа. Истинска работа имам предвид.

— Може и да не стане така — тя отпи глътка от коктейла си. — Днес е по-различно. Това, че имаш диплома за юрист, не означава, че автоматично ще получиш работа. А Британи е разпратила CV-та. Нещо ще изскочи, тя се оглежда.

— Мен ако питаш, се оглежда повече за момчета.

— Е, там опашката е дълга — призна Ребека, но после се оживи. — Но пък не се чака много.

Магуайър трепна.

— Точно това имам предвид — каза той.

Ребека се протегна и докосна облегнатата на бара ръка на чичо си.

— Знам, но наистина не бих се притеснявала за нея. Виждаме се постоянно, всичко с нея е наред. В момента просто търси. Тя е на двадесет и три и това ѝ е работата, нали така?

— Каза много по-възрастната и по-мъдра братовчедка.

— По-възрастна във всеки случай.

Ребека погледна часовника си.

— Не би ли трябвало родителите ми да се отбият днес? Сряда е, нали?

— Сряда е.

Вечерите за срещи бяха свещен ритуал за семейство Харди. Дизмъс и Франи пристигаха в „Детелината“ за едно или две цивилизовани питиета някъде около часа за коктейлите, а след това обикновено се оттегляха в някой от ресторантите в града, за да завършат вечерта.

— Виждаш ли — започна Магуайър, — точно това имам предвид. Твоите родители те канят да излезеш с тях. Британи никога не би пожелала да дойде с майка си и с мен, ако предположим, че въобще излезем, което не се случва кой знае колко често.

— Само че — опонира му Ребека — моите родители не ме канят където и да отиват след това. Канят ме да се присъединя към тях за едно питие тук. Това е.

— Но ако те помолят, ще отидеш с тях, нали?

— Ами, да, сигурно. Но не ме канят.

— И все пак — каза Магуайър — точно това е разликата между теб и Британи.

Ребека се беше опитала да внуши на Магуайър, че Британи е в процес на търсене, но това не беше точно така. За осемте месеца, откакто се беше дипломирала от Политехническия университет на Калифорния, беше сменила шестима различни ухажори. В това число не влизаха разните случайни връзки, за които баща ѝ не беше уведомен. Британи се беше отнесла към всеки от шестимата сякаш той имаше потенциала да ѝ стане истинско гадже. Най-дългата авантюра беше с един от студентите на майка ѝ по чело, Бен Файнстийн — забавен и умен сладур, доста приятен на вид, който обичаше покера, карането на велосипед и музиката. Моузис го смяташе за страхотно момче. Бен се задържа цели три седмици преди Британи да реши, че има нужда от нещо различно.

Както казваше тя, не искаше да си хаби красотата.

Подобно отношение и поведение се разминаваха на Британи, защото тя беше изключително красива. Висока малко под метър и седемдесет и пет, слаба, но и със заоблени форми, така че баща ѝ неведнъж беше чувал от по-нетактичните си приятели, че е като Барби. Дори само тази изкусително секси фигура би привлякла купища мъже, но Британи беше благословена и с най-красивите тъмни ирландски черти — чиста кожа, гладка като венециански мрамор, опъната по перфектни скули и обрамчена с лъскаво черна коса, надвиснала над яркозелени очи. Ясно изразеният леко гърбав нос и естествено плътните устни ѝ придаваха изражение, което винаги би я издигнало високо над обикновената хубост.

Понякога дори Моузис оставаше поразен, когато я зърнеше на неочаквана светлина. Жена му беше красива, той самият също не беше грозен, но лицето на Британи беше направо необикновено. През първата ѝ година в университета една обикновена усмихната нейна снимка беше озарила брошурата му и впоследствие тя беше отклонила три покани за пробни снимки в Холивуд. Според Британи и трите бяха лековати и несериозни. Може и да е красива, обясняваше тя на баща си, но е сериозен човек, специализира инженерни науки и е близо до дипломиране. А тези хора искат да използват лицето ѝ и само лицето ѝ, в общи линии за да продават сапуни.

Тя беше много повече от едно красиво лице и ако тези хора не го разбираха, да вървят на майната си.

Преди да нахлуят тълпите посетители, Британи вероятно вече беше леко подпийнала, седеше на края на бара в „Малката детелина“ и изливаше душата си пред многострадалния си баща. Той обичаше дъщеря си до полуда, макар че, както беше казал на Бек, се притесняваше за нея, за изборите и за живота ѝ.

Господи, колко се тревожеше.

Тя разправяше за новото момче, което по сметките на Моузис беше виждала общо четири пъти.

— Усетих химията между нас дори през щанда. Мисля, че той може да се окаже истинският.

Моузис седна на високо столче, което придърпваше зад бара, когато нямаше много хора.

— Истинският — каза той почти без никакъв ентусиазъм. — Сериозно?

— Понякога просто си личи.

— Не беше ли и Бен истинският поне за малко, ако не ме лъже паметта?

— Бен е страхотно момче, татко. Просто нещата между нас не се получиха.

— Брит. Не се получиха, защото ти го заряза, за да тръгнеш със… как му беше името?

— Пол.

— Пол, да. Колко изкара с него? Месец?

— Ами, това е различно.

— Добре, ще изчакам и ще видим. Как се казва този?

— Рик.

— И какво прави, освен че пие кафе с мляко?

— Какво имаш предвид?

Моузис едва се сдържа да не извърти красноречиво очи.

— Имам предвид има ли работа? Живот? Нещо? Знаеш ли го къде живее? Или къде работи? Женен ли е?

— Не. Сигурна съм, че не е женен. Няма венчална халка, а и освен това не се държи като женен.

— Женените държат ли се по-различно от останалите?

— Всъщност момчетата се държат доста по-различно. Личи си, поне аз мога да позная. А той не е женен.

— Добре.

— Не знам защо си толкова отрицателно настроен.

Моузис се отпусна тежко на столчето.

— Защото на бедния ти баща му пука за теб, ето защо. Срещаш се с някого три-четири пъти и внезапно решаваш, че имаш нужда от него в живота си. Изобщо не го познаваш. Може да е някой убиец с брадва, а ти и идея да нямаш.

— Стига, татко — въздъхна Британи. — Няма нужда да правиш такива драми. Виж. Той носи сако и вратовръзка. Приятелите му са на неговата възраст, а това може да ти каже много. Има чувство за хумор и изглежда невероятно добре. Какво повече ти трябва?

— Задълбоченост, интелект, чувствителност, вкус?

Британи му хвърли празен поглед.

— Просто нахвърлям някои възможности.

— Ти не го познаваш.

Моузис не успя да сдържи смеха си.

— На място казано, Брит. Ти не го познаваш.

— Ще разбера какъв е.

— Да, сигурен съм, че ще разбереш. Точно затова се притеснявам.

— Няма нужда да се притесняваш. Вече съм голямо момиче, татко. Наистина. Напълно пораснало и всичко останало.

— Знам, че е така — въздъхна той. — Виж, Брит. Не се притеснявам конкретно за това момче. Просто се тревожа, че… че може да останеш наранена, предполагам, че най-вече за това. Да, ти си напълно пораснала, но все още си моето бебче. Толкова ли е лошо, че искам да съм сигурен, че си добре?

— Не. Това ми харесва. Обичам те.

— И аз те обичам.

Британи пресуши своя коктейл „Космополитни“.

— Може би не бива да ти казвам всички тези неща. Може би информацията ти идва в повече.

— Не, не е така. Аз искам да присъствам в живота ти. Радвам се, че чувстваш, че можеш да ми се довериш. Просто се притеснявам от цялата тази драма. С времето ще видиш, че драмата не е толкова забавна, колкото си мислят хората.

— По-добре така, отколкото да ти е скучно.

— Понякога може би. Но невинаги. А не е задължително обратното на драма да е скука. Може да е задоволство. Опитай да погледнеш на нещата от този ъгъл. Потърси нещо хубаво и стабилно.

— Може би Рик ще се окаже точно такъв.

— Може — каза Моузис. Това би било добре.

— Но ти не мислиш така.

Моузис сви рамене и въздъхна.

— Всякакъв може да е. Да, стар съм, но това, което се опитвам да ти кажа, е, че може би би искала да разбереш нещо повече за някого, преди да започнеш да говориш за него като за „истинския“. Той е човек, когото изобщо не познаваш. Как може въобще да смяташ, че ще е „истинският“? Така сама създаваш предпоставки да се разочароваш, а аз мразя да си разочарована. Отново и отново.

— Това ще престане, когато намеря точния човек — кимна тя. — Ето това търся.

— В живота има много повече от това и аз знам, че ти го знаеш. Не всичко се свежда до точния човек.

— Само не се опитвай да кажеш това на мама.

— Добре, добре, макар че не е много честно. Майка ти и аз имахме голям късмет.

Магуайър си пое дъх и издиша шумно.

— Какво обаче се случва междувременно, докато търсиш този перфектен точен човек?

— Междувременно се случва това, което наричаме живот, татко. Понякога е малко плашещ, понякога има драми. Наясно съм с това и го приемам. Наистина.

Моузис скръсти ръце.

— Какво? — запита тя.

— Нищо — отвърна той. — Ти си права. Аз прекалено много се опитвам да те защитавам. Животът си е твой и трябва да го живееш, както искаш. Просто не искам да те виждам наранена.

При тези думи цялото същество на Британи сякаш се отпусна. Тя наклони глава, а на устните ѝ се появи мека усмивка.

— Аз не съм някаква ранима Офелия. Нали помниш какво ни казваше, когато Ерика и аз бяхме по-млади и се разстройвахме? От текста на „Опитай да си спомниш“?

— Да, онова, че ако не изпитва болка, сърцето е празно — кимна Моузис.

— Прекрасно казано, татко. Да, точно това. Виждаш ли как представя работите? Превръща малко болка в нещо хубаво.

— Стига да е малко — каза Моузис.

— Ако е повече, ще ѝ сритам задника — отсече Британи.

— Ето това е моето момиче — отвърна баща ѝ. — Но първо ще трябва да се наредиш на опашката.

3

Дизмъс Харди се захвана сериозно да отслабне с една десета от личното си тегло без някаква видима причина, беше на шестдесет години, не пропускаше удобен случай за джогинг, от време на време ходеше на аеробика — било то на улицата, в зала или някъде другаде, но също като Джими Крикет искаше да доживее до сто и три години, затова реши, че му трябва по-краен подход — нещо, което да го натовари физически, но и в същото време да го удовлетвори.

Това се дължеше на натурата му, която, меко казано, беше състезателна. В професионалната си кариера той не беше загубил много дела. Беше експерт по дартс и умел гмуркач с маска и шнорхел или с леководолазна екипировка. Като цяло печелеше на шах, на покер и на скрабъл (освен срещу сина си Винсънт, което го дразнеше и в червата). Той се вписваше в песента „Последният истински мъж“ на Джими Бъфет, а и често изглеждаше точно така. Уайът Хънт, частният детектив, чиито услуги ползваше, беше с почти двадесет години по-млад, доста атлетичен, но Харди винаги го биеше на дартс, а понякога, с чисто усилие на волята, дори и на баскетбол и ракетбол.

Така че Харди искаше предизвикателство, което би свалило индекса му на телесна маса с няколко пункта и би върнало часовника назад, за да се чувства като на тридесет и пет години. Не че се притесняваше, че ще умре или нещо такова.

Днес обаче Харди се позамисли отново върху режима, който беше решил да си наложи. Стоеше на твърдия пясък пред клуб „Делфин“ на брега на залива в „Акуатик парк“. Накъдрената зелена вода пред него се простираше чак до вълнолома на около четиристотин метра. Шамандурите отбелязваха позволената за плуване зона в оградената територия.

Беше облякъл неопренов костюм, тъй като температурата на водата беше 12°С, колкото и на въздуха. Беше няколко минути след десет, часа, в който клубът отваряше за посетители, а мъглата все още не беше се вдигнала.

Край него се появи мъж в добра форма, на около тридесет и няколко години, само по син бански „Спийдо“. Харди отвърна поглед, като се бореше с раздразнението си към млади мъже по принцип и си мислеше, че 12°С далеч не са подходящи за къси бански, но мъжът явно никак не страдаше от условията. Вместо това се усмихна на Харди, като с лекота пристъпваше от крак на крак.

— По-добре не му мислете много-много — каза той. — Направо нагазвайте.

— Щеше ми се да имаше място, от което да скочиш, и набързо да се приключи с това.

— За пръв път ли ви е? — запита младият мъж.

— Толкова ли личи?

— Стояхте тук, когато аз започнах да се преобличам. Повечето от редовните посетители направо влизат.

— И аз ще вляза. Чакам разпореждане свише.

— Хей, не си мислете, че ви пришпорвам. Всички сме минали през това. Но е твърде студено да се стои просто така, затова, ако ме извините… — с тези думи направи пет-шест пружиниращи крачки, хвърли се с глава напред във водата и започна да се отдалечава с ефектен кроул.

— Позьор — измърмори Харди на себе си. След това пристъпи напред, задъхвайки се, когато студената вода проникна под неопрена. След няколко крачки беше вече влязъл до хълбоците. Хвърли се със скок и започна да плува.

Въпреки че младият мъж изплува два пъти повече обиколки в ограденото от шамандури място, като при това задминаваше Харди, двамата приключиха горе-долу по едно и също време. Харди тъкмо беше седнал в съблекалнята, все още с неопреновия костюм и със стиснати зъби, за да не им позволи да тракат, когато вратата зад гърба му се отвори и Адонис се появи отново.

— Как беше? — запита той.

Харди кимна, тръсна глава и кимна отново. Бузите му се бяха вкочанили, затова не беше съвсем сигурен колко приятелска усмивка успява да докара.

— Можеше да е и по-топло.

— Ще свикнете. Никога не съм допускал, че ще успея, а сега дори и не се замислям наистина. Влизаш, започваш да се движиш и скоро ти става почти горещо.

— Аз съм на няколко светлинни години от това да ми е горещо — вдигна обезсърчен поглед Харди.

— Ще видите — каза мъжът, поколеба се за миг, а след това протегна ръка. — Аз съм Тони.

Харди пое предложената ръка и я стисна силно, точно на ръба преди да стане плашещо.

— Дизмъс.

— Като Дисмас, разбойника, разпънат заедно с Христос? — наклони глава Тони.

— Точно той. Името не говори нищо на повечето хора.

— Да, ами, Антъни Солая — това съм аз, бях помощник в църквата в първи клас. Тогава доста се занимавах със светците, особено с Йосиф и Дисмас, номер първи и втори, възнесли се в небесата.

— Винаги съм мислел, че Дисмас е бил първият.

— Преди Йосиф? Не смятам така, приятел. Какво е правил Йосиф, след като умрял? Просто е чакал в чистилището или където там са ги държали през цялото време? Трябвало е него да пуснат първи. Освен това като част от сделката цял живот е бил женен за девица, никога не се е оплаквал и е трябвало да се сети, че са му длъжници. Иначе би вдигнал врява.

— Когато стигнем там горе, ще питаме и ще изясним работата — поусмихна се Харди.

Въпреки че беше предупреден, Харди се спря неуверен пред адреса на ул. „Мишън“, който дъщеря му Ребека му беше дала. Беше досущ като която и да е от другите безстопанствени сгради, станали толкова потискащо обичайни в широкия център през последните няколко години. Някога приканващата витрина към улицата сега беше боядисана в скучно матовочерно, както и предната врата, която зееше частично отворена към притъмнялата рецепция. Харди си помисли, че е просто страхотно място, ако искаш да те оберат. Но адресът беше точно този.

Докато стоеше и попиваше атмосферата, иззад ъгъла се появи група от седем момчета и момичета. Те минаха през полуотворената външна врата без никакво колебание и потънаха навътре. Харди остана на няколко стъпки зад тях и влезе в сумрачното антре точно навреме, за да види как последният младеж изчезва, а вътрешната врата се затваря с щракване.

Харди отиде до вратата, огледа се и почука три пъти, като се чувстваше глупаво и някак подозрително в костюма си. На височината на лицето му се отвори кръгче червена светлина, с диаметър около пет сантиметра, а едно око се появи за малко в шпионката.

— Да? — произнесе напевно безплътен глас.

— Измама — каза Харди. Това беше паролата.

Вратата щракна отново и се отвори широко. В неясната червена светлина зад нея едва се различаваше седнал на стол млад мъж с приятно лице и кожено облекло.

— Добре дошли в „Горящия Рим“ — каза той. — Внимавайте по стъпалата надолу.

Това беше добър съвет, не съвсем ненужен, тъй като стълбището се спускаше в още по-тъмен мрак, преди една площадка да отведе до други стълби, перпендикулярно наляво. Над второто стълбище светеше самотна червена крушка, хвърляйки оскъдна светлина върху стъпалата. Докато слизаше, Харди усети пулсиращ бас-ритъм иззад вратата в дъното на стълбището.

Когато я отвори, за негова изненада се намери в привлекателно място. Беше добре осветено, по-скоро като стилен бар за контрабанден алкохол, а не като мръсен гараж. Таванът беше висок, а всички стени бяха тухлени. От единия до другия край се простираше солиден бар от тъмно дърво, а от музикалната уредба се носеше Джон Майер, при това доста по-тихо от оглушителните децибели, които Харди очакваше.

Той си проправи път до мястото, където седяха жена му и дъщеря му. Изглеждаха еднакво красиви — две червенокоси жени с блузи от трико, тесни дънки и ботуши. Майката и дъщерята седяха една срещу друга, обърнати към бара, пред тях имаше по чаша вино и не забелязаха Харди, докато не застана до масата.

— Трябва да харесваш място, където те пускат само срещу парола — каза той, като окачи сакото си на облегалката на стола до малката масичка в средата на претъпканото помещение. — Макар да смятам, че „измама“ е малко прекадено очевидно, не е ли така?

Франи се наведе напред и го целуна по бузата.

— Сменя се всеки ден — отвърна Бек.

— Наистина ли не те пускат, ако не я знаеш? — запита Франи.

По лицето на Бек се изписа объркване.

— Защо да не я знаеш? Има я на сайта им.

— Ами ако нямаш компютър подръка? — отвърна Харди.

Обърканото изражение се запази.

— Тогава търсиш в Google на телефона си.

Бек сложи длан върху ръката на баща си.

— И не ми казвай: „Ами ако нямаш телефон.“

— Добре, да приемем, че всеки има телефон, но какво става, ако не можеш да му сложиш Google?

— Той се шегува, нали? — Бек погледна към майка си.

Франи потупа Харди по ръката.

— Той е умен по друг начин — каза тя.

— Просто си мисля за тълпите бедни хора, които вървят по „Мишън“, неспособни да утолят жаждата си поради липса на парола.

— Утолят — повтори Ребека. — Ето това е дума, подходяща за баща.

— Много си е добра — отвърна той. — Може би трябва да я направят парола за утре. Междувременно бих искал да поръчам нещо утоляващо. Тук навъртат ли се сервитьорки или трябва сам да ида до бара?

— Става и по двата начина. Но ако искаш пълното изживяване, иди до бара.

— Какво е пълното изживяване?

— Един от знаковите им коктейли. Тук имат удивителен миксолог.

— Миксолог — Харди кимна. — Какво ли не чува човек от дъщеря си. Миксолог различно ли е от барман?

— Той създава нови питиета, татко. Прави собствени битери, настойки, украси, такива работи. Мисля, че ще харесаш някои от тях. Прави едно нещо с джин, битери и босилек, което със сигурност ще харесаш.

— Подправката босилек?

— Има ли друг босилек? — включи се Франи.

— Ами ако искам просто уиски сингъл малц или обикновено мартини?

— Той сам си маринова маслините за мартини. Страхотни са. Но внимавай с костилките.

— Ужас — отвърна Харди и се обърна към жена си. — Не можем да кажем на Моузис за това място. Тук ще полудее само за миг.

В това време една сервитьорка, съвсем малко по-красива от Скарлет Йохансон, застана до масата им и сложи салфетка пред Харди с опустошителна усмивка.

— „Макалън“, дванадесетгодишно — поръча Харди, отстоявайки решително пуризма. — Чисто.

На връщане от тоалетната Харди мина покрай мястото на миксолога в края на бара. Там се виеше значителна опашка от млади и дори още по-млади хора, чакащи да бъдат обслужени. Беше изпил само едно питие, а тълпата се беше сгъстила дотолкова, че едва виждаше стената в задния край на заведението. Някой беше усилил музиката и мястото определено започваше да пулсира. Харди се обърна надясно и улови погледа на дервиша зад бара, който разбиваше шейкър е нещо си, после спря и примигна, тъй като разпозна Тони, младия атлет от клуб „Делфин“. Малък град, какво да правиш.

Харди се добра до масата си, извиняваше се на хората, докато се провираше между тях, и се наведе към двете жени:

— Кога са намалили възрастта за сервиране на алкохол до четиринадесет години? — извика той.

След това очите му се отклониха към входа точно когато вратата се отвори рязко и се появиха двама мъже. Те бързо отстъпиха към най-близкия ъгъл, а зад тях изникнаха още двама. Харди разпознаваше ченгетата от пръв поглед и направи крачка назад, за да види какво става. Влезе трета двойка мъже и тръгна право към него и към офиса зад бара.

Първите лични карти се показаха, когато през предната врата се появиха хора в униформи.

— Какво става? Кой… — Ребека сложи ръка върху рамото на баща си.

Въпросът ѝ получи отговор от мъж е размерите на горила в цивилно облекло, който застана до вратата, щом видя, че полицаите са пипнали хората, заради които бяха влезли. Той наду силно свирка, която спря всякакви разговори в помещението.

— Моля за вашето внимание — изкрещя той, за да надвика музиката. — Това е полицията на Сан Франциско. Този бар е затворен. Моля, запазете спокойствие и се отправете към изхода.

— Това беше най-голямата глупост, която съм виждал в живота си — каза Харди на Франи, докато режеше патицата си в „Проспект“, едно от новите им любими места за хранене. — Идиотите преиграха тотално. Продавали на непълнолетни? Изчакваш, докато барът започне да затваря, и арестуваш, когото си поискаш. Имаха късмет, че някой не получи инфаркт или пък че хората не помислиха, че има бомба или пожар, или пък че банда хлапаци се опитва да ги ограби. Знаеш ли колко лесно цялата ситуация можеше да излезе извън контрол?

— Според мен беше извън контрол още от самото начало.

— Имаш право — отвърна Харди. Той сдъвка хапката си, преглътна и издиша шумно. — Сбирщина глупаци.

Франи остави вилицата си.

— Представяш ли си само как нахлуха и превзеха цялото място? Ще речеш, че всички вътре бяха закоравели престъпници.

— Ами, виж — започна Харди, — ти сама го каза. Това е привидна дейност, прах в очите. Едва ли не, ако изпиеш едно, преди да си навършил двадесет и една, след това ще почнеш да обираш банки и да отвличаш хора. Но подобни акции се случват постоянно, като изгрева и залеза.

— Имам предвид, че все едно няма истински сериозни престъпления, та са решили да закопчеят няколко хлапета за пиене, преди да са навършили законната възраст.

— Няма да ги защитаваме — каза Харди. — Това разнищва самата тъкан на обществото, не знаеш ли? А и не забравяй, че освен това са затворили бара и са арестували барманите.

— Кой точно има полза от това? Безработицата е колко — към петнадесет процента, а така още повече хора остават без работа. Кому помага това?

— Това е добър въпрос.

— Знам. Но защо наистина? Не мога да си представя, че някой, ръководещ каквото и да било, би могъл да позволи това да се случи.

— Не само че го остави да се случи, Фран. Сам го причини.

— Това е доста плашещо — отвърна тя. — Можеха да арестуват Бек, ако не си носеше личната карта.

— Не, те не арестуваха хлапетата и слава богу. Имам усещането, че цялата работа беше заради барманите. Престъпен заговор, за бога. Те как да знаят дали някой е пълнолетен или не. Проверяват картите на хората на вратата горе, когато кажат паролата. Вътре барманите им наливат питие и познай какво? Личните карти са фалшиви. Това по чия вина е? А сега бедните копелета са в управлението и ги регистрират за заговор в продажба на алкохол на непълнолетни. Това е пълна пародия.

— Особено като знаем, че си бил барман и всичко останало.

— Дяволски си права — каза Харди.

4

Както и стотици други правни кантори из цялата страна, през последните няколко години фирмата на Харди се промени драстично. Пазарът на недвижимо имущество и всички свързани с него сегменти вече не беше сериозен източник на приходи и повлече към провала десетки други бизнеси. Паричните потоци от строителство, от развитие, от сделки, потоците, които бяха кръвта във вените на фирмата, пресъхнаха почти напълно. От почти деветдесет адвокати във „Фриймън, Харди и Роук“ преди четири години сега бяха останали само седем. Повечето се занимаваха с дела за обезщетение и защита при наказателни дела, включително шофиране под влияние на забранени вещества, кражби от магазини и дребни обвинения за наркотици — плявата на правните услуги. Нещата се усложняваха и от факта, че Фриймън, един от първите четирима съдружници, беше мъртъв, Фарел трябваше да се оттегли и да заличи името си, след като беше избран за областен прокурор, а Роук се целеше все повече в кариера на писател.

Оставаше Харди.

Той често си мислеше, че съкращенията в персонала трябваше да достигнат и до секретарката му, вечно киселата, търпелива и лишена от всякакво чувство за хумор Филис. Тя работеше за Дейвид Фриймън още преди той да основе фирмата и нямаше никакъв начин Харди да се освободи от нея обосновано и е чиста съвест. Което не му пречеше редовно да обмисля нови планове за убийството ѝ.

Така беше и тази сутрин, когато той първо плува и отиде в кантората чак към единадесет и половина. Тя го поздрави на вратата на асансьора със скръстени пред гърдите ръце, като потропваше с крак, досущ като строга учителка, хванала натясно дете, безсъвестно закъсняло за училище.

— Добро утро, Филис — Харди си лепна предразполагаща усмивка. — Как си в тази прекрасна утрин?

— Едва ли може да се нарече още утрин, сър — каза тя. — Търсиха ви няколко пъти по телефона.

— Нещо важно ли?

— Не бих могла да кажа, сър. Това е правна фирма, хората, които ни се обаждат, понякога искат да ни възложат някаква работа, а това изглежда важно в общата схема на нещата. Поне за мен. Едното от обажданията беше от Ед Бенсън.

Бенсън беше генерален секретар на Върховния съд и името му привлече вниманието на Харди.

— Търсил ме е Ед Бенсън? Каза ли какво иска?

— Нещо за купчина дела с конфликт на интереси, които се опитват да разчистят. Каза, че ще го счита за лична услуга, ако успеете да слезете до съдебната зала тази сутрин…

Тя спря, въздъхна и продължи:

— Но вече е твърде късно. Оставих ви съобщение и на мобилния телефон.

Харди извади телефона си от калъфа, погледна го и се усмихна смутено.

— Понякога забравям да включа проклетото нещо — каза той и натисна телефона отгоре. — Ето. И, хоп, само погледни. Твоето съобщение. По-добре да му се обадя, преди да е станало още по-късно.

Беше класически случай с конфликт на интереси. Служебният адвокат можеше да защитава само един от барманите, тъй като, когато двама души са арестувани заедно, има огромна вероятност единият в крайна сметка да обвини другия. Един адвокат или една фирма (в този случай служебният адвокат) не може да представлява и двамата обвиняеми. Или, както беше сега, повече от десетината обвиняеми. Съдът трябваше да назначи частен адвокат за всеки от обвиняемите след първия. Това не беше просто конфликт, беше лудница.

Когато бизнесът не вървеше, подобни дела бяха като манна небесна, тъй като хонорарите на адвокатите се изплащаха от съда навременно, ако не и веднага. Така че за съдиите не беше проблем всеки ден да имат на разположение адвокат, който да поема конфликтните дела, ако се случеше да има такива. Но нямаше достатъчно хора за десетина дела наведнъж, така че на Бенсън му се наложи да обяснява по телефона.

— Чете ли за чистката, която устроиха снощи от Службата по контрол на алкохола, Диз? Новината за вълната от употреба на алкохол от малолетни, която залива града, и какъв бич е това?

— Нещо повече — отвърна Харди, — участвах в акцията. Най-тъпото нещо, което някога съм виждал.

— На мен ли разправяш? — каза Бенсън. — Сега имаме десетина ареста по углавно престъпление, всички насрочени за съда за тази сутрин. За повечето това е първо провинение, никой не е щастлив, а тук има много малко адвокати, ако въобще има, които да откликнат на молбата да се заемат с конфликта на интереси.

— Искаш да звънна два-три телефона и да видя кой е на разположение? — запита Харди.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Ще видя какво мога да направя, Ед. Дай ми около петнадесет минути.

След като прекара нощта в ареста и го регистрираха за участие в заговор за разпространение на алкохол на малолетни, Тони Солая беше освободен заедно с другите миксолози срещу писмено обещание, че ще се яви в съда за делото. Той не приличаше особено на поразителния млад плувец от клуб „Делфин“ или на дервиша от „Горящия Рим“. Малко след два часа на обед той седна тежко срещу Харди на масата в „Лу Гърка“, старо полуподземно заведение срещу Съдебната палата. Тук идваха всички, които имаха някаква работа със съда — ченгета, адвокати, клиенти, роднини, съдебни заседатели, секретарки, социални работници, репортери… Заведението отваряше в шест сутринта, за да поеме тълпата закоравели пиячи, и почти не забавяше темпото, докато затвореше в два през нощта.

И двамата си поръчаха наливна бира „Енкър Стийм“.

— Как да ти благодаря за това, да не говорим пък как ще ти платя? — запита Тони.

— Няма нужда — отвърна Харди. — Градът ще ни плати. Ако делата стигнат до съд, в което се съмнявам, фирмата ми може да получи няколко бона. Тоест ако става дума, аз съм ти задължен. Но вътрешното ми убеждение е, че тези смотаняци няма да стигнат доникъде.

— Значи не смяташ?

Бирите им пристигнаха и Харди отпи.

— Не можем да гарантираме резултати, но не си представям, че областният прокурор ще действа твърдо. Най-много да намали обвинението до дребно престъпление и да положите малко общественополезен труд. Случаят е приключен. Край на историята.

— Защо тогава се случи всичко това?

— Това е въпросът. Някой политик се опитва да трупа точки. Един от Градския съвет, вероятно Лайъм Гудмън, се е устремил към кметското кресло. Глупак.

Харди вдигна чашата си.

— Изглеждаш така, сякаш малко сън няма да ти се отрази зле.

— Наблюдателен си — кимна Тони и се прозя. — Добрата новина е, че вече нямам работа и мога да спя колкото си искам.

— Не бих се притеснявал за това — каза Харди. — Ако барът ти не отвори скоро отново, мога да ти уредя няколко смени в едно място, в което притежавам дял. Да ти се намира по някой долар, преди „Горящия Рим“ да заработи отново.

— Ако въобще заработи — Солая завъртя бирата в чашата си. — Собственик си на бар?

Харди сви рамене и се поусмихна.

— Харесва ми да мисля, че сме фирма, която предлага цялостно обслужване. Но, да, притежавам бар. По-скоро четвърт от него. „Малката детелина“. Намира се в „Сънсет“.

След като Тони Солая си хвана такси от Съдебната палата, за да се прибере, Харди влезе в сградата, мина през металния детектор и се замисли дали иска да иде при Ейб Глицки на петия етаж или при областния прокурор на третия. Реши да остави избора на случайността и хвана винаги претъпкания асансьор от фоайето. Ако някой беше натиснал бутона за третия етаж, щеше да слезе и да види Уес Фарел. В противен случай щеше да се качи до етажа на Глицки.

След минута вървеше по дългия коридор край кабинетите, където преди почти четиридесет години беше работил първо като помощник областен прокурор. Както винаги, остана удивен, че коридорът, изглежда, мирише и има същото излъчване като едно време.

Когато асистентът до вратата съобщи за пристигането му на секретарката на Фарел, Трея Глицки се разпореди да го пуснат моментално и вратата отляво изжужа. Харди влезе през нея и отново се спря.

Този коридор с тежките врати, зад които имаше претъпкани малки кабинети, му навяваше още по-силни спомени от разходката от асансьора дотук. По средата на коридора две сериозни млади жени, които сигурно дори не бяха достатъчно възрастни, че да работят тук, шепнеха като заговорнички, а и вероятно бяха точно такива. Мъж в костюм до една от вратите се засмя внезапно, но млъкна също толкова рязко. Вратата зад Харди се отвори отново, той се обърна и се озова срещу Пол Стиър, корав противник, когото обаче беше размазал в двете дела, в които бяха заставали един срещу друг. Последното беше преди едва два месеца.

Стиър се спря насред крачка и не успя да прикрие изненадата и неудоволствието си.

— Г-н Харди.

— Пол — наведе глава Харди. — Как си?

Той протегна ръка, а другият мъж я пое просто от учтивост.

— Мога ли да ви помогна? — Стиър очевидно беше разтревожен, че Харди, адвокат на защитата, стои сам в коридора на прокурора. Сигурно шпионира.

— Тъкмо отивах да поговоря с г-н Фарел. Някога бяхме партньори.

— Да, знам. Знаете къде е, нали?

Това значеше „мърдай и престани да се размотаваш, където не ти е мястото, и да ни цапаш свещения коридор“.

Харди се постара в гласа му да не се усещат нотки на извинение, тъй имаше пълното право да бъде тук, а ако на Стиър не му харесваше, това си беше негов проблем. Той посочи и каза:

— Отивам.

— Приятно ми беше да ви видя — хвърли му ледена усмивка Стиър.

Когато Харди застана пред бюрото на Трея в преддверието на кабинета на Фарел, тя вдигна очи от клавиатурата и грейна в искрена усмивка.

— Диз!

Трея избута стола си и заобиколи, за да го прегърне набързо. Задържа го на една ръка разстояние и го запита дали е добре.

— Страхотно, като не броим, че току-що се натъкнах на Пол Стиър. Мисля, че прие последния ни общ процес малко лично.

— Как може да си мисли, че това някак ще помогне? — цъкна със зъби Трея.

— Обзалагам се, че така се мотивира. Но все пак…

— Не му викат Големия грозник просто ей така, Диз. Не го оставяй да ти влияе.

— Не, разбира се, че не. Въобще не ми пука. Аз съм адвокат, в мен не оцеляват никакви емоции.

Харди посочи с глава към вратата на Фарел.

— Негово Височество вътре ли е?

— Току-що го събудих и му казах, че си тук — отвърна с приглушен глас тя.

— Прекрасно.

— Каза да те въведа веднага.

— Наистина?

— Това бяха точните му думи.

— Вече се чувствам по-добре.

Харди се спря на вратата и се обърна.

— Ако въобще направим крайно невероятното предположение, че имам някакви чувства.

След почти две години на официалния си пост Уес Фарел беше натрупал достатъчно мебели, за да положи печата на личността си върху кабинета. Той например никога не беше вярвал в нуждата от бюро, тъй като смяташе, че то създава ненужна бариера между хората. Вместо това Фарел беше сложил две дървени маси в края на кабинета. Върху масата откъм прозорците към ул. „Брайънт“ бяха компютърът, принтерът с факса, стационарният телефон и няколко високи купчини папки. На масата до задната стена беше сложен огромният телевизор с плосък екран, а пред нея като в театър бяха наредени десетина сгъваеми стола. Спортната тема също беше широко застъпена. В средата на кабинета имаше джага, на рафтовете с книги беше окачен малък баскетболен кош, а шахматната дъска беше на малка масичка до вратата, точно под мишената за дартс, която пък беше подарък от Харди. Фарел беше превърнал плота под лавиците в добре зареден и напълно незаконен мокър бар (пиенето беше забранено в цялата сграда на Съдебната палата), зареден с твърд алкохол, вино, бира и завършен с минихладилник, мивка, котлон, модерна еспресо машина и различни чайове. Няколко седмици след началото на мандата му Трея го убеди да сложи истински столове, диван и масичка за кафе, за да обособи два отделни къта — един в хром и един в кожа, в случай че гостите поискат да седнат.

Когато Харди влезе, Фарел си бършеше лицето над мивката. Той носеше кафяви панталони, износени и сякаш протрити кожени обувки и беше без сако и вратовръзка. Горните копчета на бялата му риза бяха разкопчани и тениската се виждаше, което Харди прие като намек.

— Моля, тържествен барабанен бой за днешното тайно съобщение — каза той вместо поздрав.

Фарел се поколеба само за миг, преди да остави хавлията и да кимне в знак на съгласие. Разкопча още две копчета и се разгърди. На тениската под ризата пишеше „Смит и Уесън — първият шутър“.

Харди беше отдавнашен фен на фетиша на Уес към тениски и кимна одобрително.

— Какво ли ще стане, когато ти свършат тениските?

— Няма начин — поклати глава Фарел. — Пазарът на тениски с надписи е бездънен. Легионите фенове ми дават по шест или осем всеки ден. Даже и утре това да спре, пак съм запасен, докато стана на седемдесет и пет години.

Той започна да закопчава ризата си.

— Как си? Как са нещата в стария офис?

— Добре и добре. Филис ти праща обичта си.

— А, Филис. Има неща, които никога не сме си представяли, че ще ни липсват.

— Филис ти липсва?

— Всъщност не, не точно. По-скоро говорех за онези безгрижни дни от близкото минало, когато Филис беше най-лошото нещо, което можеше да ни се случи. Тук на всеки четвърт час идват хора, пред които Филис е като Майка Тереза.

— И си подремваш, за да ги избягваш?

— Ей — Фарел вдигна предупредително пръст. — Заслужавам малко почивка, когато съм станал в четири и петнадесет, както направих днес. И, повярвай ми, дори и с дрямката вече съм си изпълнил квотата задници за деня.

— Да не би това случайно да има нещо общо с акцията в бара снощи?

Фарел го изгледа косо.

— В интерес на истината точно така е. Занимаваш ли се със случаите?

Харди кимна.

— Преди няколко часа ми се обади Ед Бенсън с молба да намеря адвокати по делата с конфликт на интереси. Аз, естествено, се явих доброволно, за да изпълня гражданския си дълг.

— За което съм ти дълбоко благодарен, о, извънреден служителю на обществото.

— Ама наистина. Ти ли повдигна обвинения срещу ония несретници? За пиене под законната възраст?

— Вярвай ми, идеята не беше моя.

— И на кого тогава трябва да благодарим и двамата?

— Допускам, че познаваш нашия почитаем Лайъм Гудмън от Градския съвет?

Харди приседна на страничната облегалка на дивана.

— Помислих си, че може да е той. Просто съм леко изненадан, че си одобрил заповедите за арест.

— Не ме занимавай с политика — махна с ръка Фарел. — Гудмън искаше арести по углавни престъпления, Диз. Ще ти спестя разговора ни. А няма никакво съмнение, че до довечера хората ще знаят, че зад всичко това седи Гудмън. Той ще се появи по всички новини, местни и национални, и ще се опита да си припише колкото се може повече заслуги.

Фарел се приближи до джагата, взе топчето и го пусна на масата. Зае позиция за удар и яростно завъртя ръкохватката. Гол. После отново погледна Харди.

— Сякаш градът си няма достатъчно проблеми. Знаеш ли, че снощи са станали три убийства? Три. Дори не знам колко са повече или по-малко сериозните побои, нахлуванията с взлом, сделките с наркотици, обирите на обществени места и тежките телесни повреди. А за какво получавам обаждане? За обществения бич употреба на алкохол под допустимата възраст. Вие майтапите ли се с мен?

— Дванадесет ареста — каза Харди.

— Няма нужда да ми казваш. Вече всички ми надуха главата — от шерифа до кмета, включително и обичната ми приятелка. Защо градът се нахвърля на това? Защо нямаше никакво предупреждение? Не беше ли леко пресилена реакция на дребен проблем? Наистина ли щях да повдигна обвинения на всички тези хора? От друга страна, ако не го бях направил, ще ме питат защо — нали са нарушили закона, който съм се клел да защитавам? Междувременно съм в неведение — аз, както и всички, освен г-н Гудмън — за истинската причина, заради която той иска тези заповеди. Всичко, което знам, е, че настоява за тях.

— Какво е направил Гудмън, за да си осигури всичко това?

— Имам по-добър въпрос — защо искам тази работа?

Фарел си дръпна стол и седна срещу Харди.

— Гудмън? Трудно му е да си осигури място във вестниците. А това ще оправи нещата, повярвай ми. Предполагам, че познава някого високо в йерархията на „Специални операции“ и Службата по контрол на алкохола и е говорил с тях за тези чистки. Скоро ще разберем.

— Какво ще правиш?

По лицето на Фарел се плъзна уморена усмивка.

— Имаш предвид дали ще преследвам онези хора с цялата строгост на закона? Не, по дяволите. Но трябваше да направя крачка. В това му е красотата. Гудмън ме изцеди като лимон. Ако бях отказал да повдигна обвинения, като се позова на ненужните разходи в пари и човешки ресурс на гърба на и без това страдащата ми от недостатъчен щат и финансиране служба, тогава щях да изляза мекушав, че не преследвам заведенията в нарушение, където не само сервират пиене на хлапета, но и продават незаконно наркотици, укриват крадени вещи, а освен това са развъдници и на други пороци и престъпни деяния. Тъй като аз всъщност съм без достатъчно служители и пари, бих искал да концентрирам усилията си върху хората, които вършат много по-големи злини. Ако не го направя, ти гарантирам, че оценката на дейността ми ще се срине. Просто перфектна ситуация.

— Чиста работа.

— Прецакващо е.

— И това — съгласи се Харди. — Ангажирах се с клиент, който е доста уплашен от обвиненията в углавно престъпление и попадане в затвора. Той е барман, нали така? На вратата има някой, който проверява личните карти. Кажи ми откъде барманът да знае как клиентът е получил печат на ръката?

— Ясен си ми — каза Фарел. — И двамата знаем, че нищо кой знае какво няма да стане. Но не виждам как ще се изправя пред Службата по контрол на алкохола и Гудмън и ще им заявя, че ще ги пратя в девета глуха. Най-добрият възможен изход за теб е да почакаш, докато всичките простотии се разкарат.

— Ако почакаш достатъчно дълго, всичко се разкарва, Уес.

— Вярно е. Съжалявам, че не мога да ти помогна повече.

Глицки четеше книга на бюрото си. Щом Харди почука, той погледна, но изражението му остана абсолютно безизразно, сякаш не го позна. След кратко колебание устните му се стегнаха, раменете му се отпуснаха, той затвори книгата и се облегна на стола.

— Как е, Диз?

— Бях долу и видях жена ти, което ми напомни, че си жив и мърдаш. Реших да се отбия и да разведря деня ти — каза Харди от вратата.

Глицки обърна глава към прозореца високо на стената вляво. Небето беше сиво.

— Нещо не се получава.

Харди пристъпи в кабинета.

— Понякога пълният ефект на разведряването се проявява след минута. Какво четеш по средата на следобеда, което, сигурен съм, е в разрез с едно или друго правило?

Глицки сякаш се изненада от книгата на бюрото си.

— Стив Джобс. Напълно позволено е. Какво мога да направя за теб?

— Нищо. Просто реших да мина за едно здрасти. Напоследък двамата не прекарваме много време заедно, може би си забелязал?

Глицки се облегна и каза:

— По-добре затвори вратата.

Харди го направи и си дръпна сгъваем стол пред бюрото на Глицки.

— Все още си ядосан — каза той.

— По-скоро съм притеснен.

— Ейб — прошепна Харди, — това се случи преди шест години.

Глицки отново се отпусна назад и сплете пръсти върху корема си.

— Точно това ме притеснява, Диз. Бяхте се събрали тримата и си мислехте: „Хей, минаха шест години. Ние сме екстра. Вече на никого не му пука. Никой не си спомня.“ И знаеш ли какво?

Глицки издиша тежко.

— Тази тема не бива никога да се повдига. Дори между теб и мен, тук и сега — твърдо завърши той.

— Не съм го и правил. Никога не говорим за нея. За онова, което се случи.

— Толкова се радвам да го чуя!

Глицки изпъна гръб и обхвана главата си с ръце.

— Диз. Моля те. Господи.

— Онази вечер в „Сам“…

— Никой не бива да мисли за това — пресече го Глицки. — Това не бива да е нещо, което може да изскочи в обикновен разговор, защото, видите ли, били минали шест години и всичко е потънало в праха на историята. Да не дава господ шуреят ти да започне да пие отново. Направо го чувам как раздрънква всичко на някакъв на бара…

— Ейб. Моуз не е близвал и капка от години.

— Той е алкохолик, Диз — каза Глицки с напълно овладян глас. — И го признава. Признава го всеки ден на срещите си. Знаеш ли колко ме изнервя чувството, че бъдещето ми може да бъде разрушено от едно-две малки уискита?

Харди сложи глезена си върху коляното на другия крак.

— Малко драматизираш, Ейб, не смяташ ли?

— Не. Не смятам. Това е напълно в границите на възможното.

— Ще поговоря с него — въздъхна Харди, — не че има нужда да му се напомня. Това ще помогне ли?

— Честно казано, вероятно не. Не твърдя, че нещата ще се разчуят, ако всичко си остане както е. Но ако нещо се промени, а той се стресира и започне да пие отново…

— Няма да го направи.

— Знаменити последни думи.

Глицки скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в приятеля си.

— Всъщност не бива да говориш с Моузис за това. Ще му остане в ума като нещо, с което трябва да се справя. Просто трябва да се надяваме, че от него няма да изтече информация. Затова трябва да се надяваме, че от никой от нас няма да се чуе и дума до края на дните ни. Джина е чудесна, но тя пише книги. Ами ако една сутрин се събуди и реши, че това ще е страхотна история? Ами ако някой от нас залитне по религията и изпита нужда да се изповяда публично? Във филмите е лесно — гръмваш лошите, пускат финалните надписи и повече не се и сещаш. Но ситуацията не е такава. Ама хич.

— Ами, докато аз не се притеснявам за Моузис, а ти се тревожиш, Франи е купила месо от младо скопено говедо и иска да го сготвя в неделя. Чудехме се дали няма да искате да дойдете и да помогнете да го изядем? Моузис няма да го има.

По лицето на Глицки се появи нещо като усмивка.

— Знаеш ли откога не съм виждал голямо парче говеждо?

— Вероятно от прекадено отдавна.

— Позна. Какво да донесем?

— Ела със семейството си и бъди слънчевата и безгрижна личност, която познаваме и обичаме толкова много — ухили се Харди.

5

Лайъм Гудмън и тогавашният му асистент Рик Джесъп работеха с Джон Ло от 2008 г., преди Гудмън да бъде избран в Градския съвет. В онези години той имаше частна практика, а г-н Ло се нуждаеше от правна помощ, за да пререгистрира десет свои парцела в центъра. Шест от жилищните блокове се даваха под наем почти изцяло на корейци от над четиридесет години, още откакто дядото на Ло ги беше построил през 60-те години на миналия век. В първите години агресивните закони за контрол на наемите в Сан Франциско ограничаваха приходите до такава степен, че инвестицията щеше да стане несъстоятелна, но цените на недвижимите имоти подскочиха главоломно нагоре. Те продължиха да растат и всичко изглеждаше добре.

В края на 80-те години бащата на Ло рефинансира заема си и получи над три милиона долара в брой срещу сградите. Инвестира в четири нови блока, които се напълниха с по-скорошни корейски имигранти. Вярно, наемателите бяха приток на капитал, но някои от семействата, особено от първите сгради, вече бяха трето или четвърто поколение. Мнозина от тях плащаха по-малко от хиляда долара на месец, а в същото време една стая в частен дом или в големите блокове с обща собственост наоколо често струваше от две до четири хиляди долара.

Но законите бяха недвусмислени — докато наемателят заемаше жилището, увеличението на наема беше максимум един процент годишно.

През 2008 г. Джон Ло се озова без достатъчно приходи на пари в брой. Рецесията и пукването на балона на пазара с недвижимо имущество заличиха две трети от стойността на имотите в центъра. В същото време някои от по-немарливите, по-затруднените или просто по-бедните наематели спряха да плащат и без това безумно ниския наем. На теория Ло можеше да изгони тези семейства, но процедурата се проточваше, беше много скъпа, а понякога съдиите в Сан Франциско отказваха заповед за освобождаване на жилището. Когато Ло получеше такава заповед, трябваше да убеди шерифа да я приложи, а това водеше до нови и нови пречки. Междувременно той плащаше рефинансирания кредит от баща му, а месечните приходи от наемите не покриваха разходите му.

Трябваше да намери по-добър начин.

Отговорът дойде от адвоката му Лайъм Гудмън. Той му обясни, макар че в интерес на истината Джон Ло беше бегло запознат с процедурата, че блоковете с апартаментите трябва да бъдат пререгистрирани, но не като жилищна площ, а като салони за масаж. Те пък ще бъдат напълнени с нови имигрантки от Корея, подлъгани да отидат в САЩ с обещания за големи заплати и почтена, стабилна работа като сервитьорки, модели или камериерки. Всъщност младите жени често пъти пристигаха задлъжнели с хиляди долари на посредниците, уредили пътуването, документите и установяването в Америка.

За да си платят дълговете, посредниците, които реално бяха техни господари, макар и да не се наричаха така, ги принуждаваха да работят в салоните за масаж като сексробини. Обикновено работеха по шест дни в седмицата и обслужваха до десет-дванадесет мъже на ден. Печелеха за господарите си по петдесет долара на сеанс и отчитаха половината от бакшишите (от сто до четиристотин долара в зависимост от услугата).

Останалото отиваше за тяхната свобода, която обаче можеше да се окаже непостижима, а често ставаше точно така.

За момичетата това беше лошо, но за Джон Ло означаваше страхотен бизнес, който разреши всичките му парични проблеми. Атмосферата в града беше супер снизходителна и сексуалните простъпки минаваха между капките. Властите, общо взето, не обръщаха внимание на тези така наречени „престъпления без жертви“. Освен това през 2004 г. юрисдикцията над масажните салони се прехвърли от полицейското управление към градския Отдел по общественото здраве, чиито правомощия да проверяват доколко чисти са тези бизнес обекти, не налагаха и задължително докладване на полицията за признаци на заподозряна или вероятна проституция. Един използван презерватив може и да беше нарушение на здравните разпоредби, но нямаше за какво да звънят на Нравствения отдел. А и никой не обръщаше внимание на секса в салоните за масаж, освен ако полицията не видеше как парите преминават от ръка в ръка.

Накратко — бяха добри времена да си собственик на няколко салона за масаж в Сан Франциско и за Джон Ло не беше никакъв проблем да се отблагодари на Лайъм Гудмън за правните съвети, помощта при пререгистрирането и за преобръщането на финансовия му живот с дарение за кампанията му за член на Градския съвет или като подкани познати бизнесмени от „Тендърлойн“ и „Чайнатаун“ също да подкрепят кампанията.

Приблизителната причина за акцията срещу собствениците на барове и сервирането на алкохол на непълнолетни се коренеше в третичната проява на верижен ефект, започнал преди два месеца, когато федералните направиха неочаквана чистка на салоните за масаж в града. Бяха арестувани около сто масажистки, повечето корейки. Кметът Лилънд Крофърд беше силно смутен и шокиран, шокиран да разбере, че в тези места има доста секс, и нареди да се състави отряд от инспектори от здравната служба и от полицията, който да засили наблюдението и прилагането на градските закони срещу проституцията.

Второто събитие отпреди едва месец получи широка публичност. Крофърд, придружен от хора от новосформирания отряд и свита репортери, чакаше в безименната уличка, водеща към салона за масажи „Златна мечта“, собственост на Джон Ло и лицензиран от Отдела по общественото здраве, докато един цивилен полицай от азиатски произход натисна звънеца. Когато металната външна врата се отвори, полицаят лепна езичето с парче тиксо, така че групата на кмета да може да влезе тъкмо навреме, за да спипа един мъж посред сексуален акт във фоайето на сградата.

Затова не беше особено изненадващо, че акцията разбуни духовете и Крофърд обяви война на трафика на сексробини в града. За лош късмет цялата шумотевица и викове не доведоха до нищо, тъй като инспекторите, които придружаваха Крофърд, можаха да уличат „Златна мечта“ единствено в лоша вентилация, неподходящо облекло на служителите, използване на бизнес адреса като място за живеене и в използване на легло вместо на масажна маса. Никой не беше видял пари да сменят притежателя си, нито една от страните не проговори и безочливият сексуален акт, на който бяха станали свидетели, нямаше как да бъде класифициран като проституция и да бъдат повдигнати обвинения.

Седмица по-късно съдията от административния съд Мори Суиндел, бивш партньор в правната кантора на съпругата на Лайъм Гудмън, отказа да отнеме разрешителното на Джон Ло за салона за масажи. Нито едно от момичетата, работещи в „Златна мечта“, не свидетелства срещу собственика, а и се носеха слухове, че той ги е заплашил, за да си мълчат. По същото време се провали и федералното дело, което обхващаше първите стотина ареста. Така десетте салона за масажи продължиха да работят.

Въпреки че ефектът върху проституцията в Сан Франциско беше нулев, секстрафикът официално се превърна в един от наболелите проблеми в града. Крофърд си присвои заслугите, загрижеността му за жертвите на тази международна хуманитарна криза щеше да се превърне в стотици, ако не и в хиляди гласове на жени и мъже от азиатски произход, тъй като кметът се прицели в креслото в столицата на щата. Беше само въпрос на време, преди неговият специален отряд да започне да действа по-ефективно и да притисне бизнесите на Джон Ло и колегите му.

Лайъм Гудмън не се боеше да бъде предприемчив. Той знаеше, че задържането на вниманието на средния гласоподавател можеше да бъде измерено в секунди, ако не и по-малко. Освен това беше наясно, че Нравственият отдел в града страда от липса на хора и пари и ако успееше да изтегли няколко души към други задължения, на отряда срещу секстрафика ще му е нужно много повече време да достигне поне минималното ниво на компетентност. Нещо повече, ако догодина Крофърд бъдеше избран в Сакраменто, кабинетът на кмета щеше да зейне свободен за някого с добре познато име и достатъчно добра биография. Някой точно като Гудмън, ако успееше да направи така, че името му да се появява по-честичко в новините. А щом Лайъм станеше кмет, отрядът щеше да бъде оставен постепенно да атрофира, а след това и напълно да изчезне.

Докато четеше вестника си миналата седмица, се натъкна на много тъжна статия за пиян тийнейджър, който минал с колата си на червено и убил млада двойка от Бойзи, пристигнала в града за медения си месец.

Употреба на алкохол под допустимата възраст, помисли си той. Като бонус повечето от хлапетата в тези скъпи заведения бяха бели от средната или високата класа, така че можеше да удари, без отгоре му да се стоварят обвинения в расизъм, които спъваха всеки опит да се пресече трафикът на дрога в победните, основно малцинствени общности.

Употреба на алкохол под допустимата възраст. Това беше трамплинът му към поста на градоначалник.

Пресконференцията на Гудмън на върха на голямото стълбище в кметството на Сан Франциско приключи. Имаше репортери от „Кроникъл“ и „Куриер“, от местните телевизии и от няколко кабелни и интернет канала. Той започна с нещастната двойка от Бойзи и успя да включи статистика за увеличаването на проблемите с трафика и други престъпления, които включваха непълнолетни под въздействието на алкохол. Спомена данните за баровете, които действаха като центрове за продажба на наркотици, и вметна няколко духовитости за бума на фалшиви лични карти и заплахата, която те представляваха за националната сигурност.

— Ние сме толерантен град и с право се гордеем с това — заключи той, след като отговори на множеството въпроси. — Но толерантността не бива да се разпростира върху заведения и хора, чиято незаконна дейност застрашава животи и е заплаха за хората и за общественото здраве.

Когато обърна гръб на групата репортери и се запъти към кабинета си, се чувстваше добре. Щом видя Джон Ло пред вратата му, Гудмън първо си помисли, че клиентът му е дошъл да го поздрави за хубаво свършената работа. Но по лицето на Ло не се четеше никакво задоволство, нито пък знак на одобрение.

Гудмън набързо пусна кратка усмивка, а след това си придаде загрижено изражение.

— Джон — каза той. — За какво мислиш?

— Може би е по-добре да влезем вътре — предложи Ло.

В офиса имаше две малки предни помещения, където работеха чиновниците, макар че сега беше петък вечер и нямаше никого. Кабинетът на Гудмън беше зад тях. Прозорците гледаха към авеню „Ван Нес“ и откриваха панорама към сградата на операта. Обзавеждането беше традиционно, но и пищно — столове с червена кожена тапицерия, махагоново бюро, сервизни масички, персийски килим, а стените бяха покрити с шкафове за папки и лавици.

Ло пристъпи до прозореца с ръце зад гърба. Той беше нисък и набит, носеше шит по поръчка син костюм и, изглежда, събираше мислите си. Раменете му се повдигаха и отпускаха, докато накрая Ло се обърна към Гудмън.

— Както ти каза, наистина мисля за нещо.

— Радвам се да го чуя — кимна Гудмън. — Мисля, че нещата отвън минаха доста добре, но ако има нещо важно, което не съм споменал…

— Не е за това — спря го Ло с вдигната ръка. — Пресконференцията мина чудесно. Цялата стратегия с алкохола е добра. Става дума за един от твоите хора.

— Моите хора? Някой от избирателите?

— Не. Един от младите, които работят тук, в офиса ти. От стажантите.

Това беше изненада за Гудмън и той не успя да я прикрие.

— Какво за тях?

— Колко са?

— Всеки ден е различно. Има на платен и на неплатен стаж, на непълен и на пълен ден, но средно са шестима. Винаги има поне трима плюс секретарката ми. Защо?

— Всички ли са мъже?

— Има едно момиче. И секретарката ми Даян, както и една жена от Бъркли, но тя е назначена временно.

— Добре, значи четирима мъже. Един от тях…

Ло се спря и си пое дъх.

— Един от тях посещава моите салони и не си плаща за услугите. Нещо по-лошо — когато момичетата се оплакват, той ги заплашва. Ударил е едно от тях.

— Кой от стажантите ми?

— Не знам. Сигурно ще се изсмееш, но и момичетата не могат да кажат, на тях клиентите им изглеждат еднакви. Истината е, че се страхуват. Не искат да се забъркват в неприятности и да се озоват между чука и наковалнята. Така че когато ги питам, казват, че не знаят. Едната казва, че го е чула от друга. Когато питам другата, тя се измъква, че била чула за такова нещо, но на нея не ѝ се било случвало.

— Как тогава знаеш, че е някой от моя офис.

— Знам — сви рамене Ло. — Разбери, Лайъм, не за това съм тук. Не те питам, казвам ти, че е някой от твоя офис и не мога да оставя случая така. Работата ми е да не допускам подобни неща. Това трябва да спре. Не искам момичетата ми да бъдат тормозени по такъв начин. Те вършат услуга, за която им се плаща. Дават ми моя дял и всички са щастливи. Ако не можеш да откриеш начин да го спреш и проблемът остане, тогава решението ще падне върху мен. Но аз бих предпочел ти да се справиш със ситуацията, преди тя да е довела до влошаване на отношенията ни.

Гудмън схвана намека. Той отстъпи крачка назад и приседна върху ъгъла на бюрото.

— Наистина не съм сигурен дали да вярвам на тази история, Джон. Разбира се — вдигна ръка той, — на теб ти вярвам. Това си чул от момичетата, това ми казваш. Както и трябва да бъде. Но всеки може да каже, че работи за мен и да се опита да ги притиска.

Ло кимна.

— Моля те, не подценявай колко сериозен е проблемът. Съжалявам, че се налага да говорим за това, и то точно днес, когато чистката в баровете мина толкова добре и трябва да си щастлив. Но аз току-що разбрах за това и не мога да оставя момичетата, без да ги защитя.

— Не. Разбира се, че не. Ако наистина е бил един от моите хора, ще разбера кой е и ще го уволня незабавно, обещавам ти.

— Това би било добре — каза Ло. — Поне да го уволниш.

Тони Солая се прибра у дома си в едностайния апартамент на третия етаж в сградата на ул. „Елис“, близо до кръстовището с ул. „Мейсън“. Мястото беше току до опасния и известния с лошата си слава район „Тендърлойн“. Той си взе душ, поспа четири часа на падащото легло и се събуди гладен и притеснен.

Апартаментът беше наистина малък. Помещението беше широко два метра и половина и дълго три метра и седемдесет. Мивката в ъгъла заемаше стената до хладилника, така че леглото едва се побираше, когато го спуснеше. В шкафчетата над плота бяха чашите, чиниите и купичките. Не ги беше купувал, намери ги там, когато се нанесе. В другите два шкафа имаше различни консерви, кафе и пакети с полуготово фиде и спагети. Стените и плотовете бяха в бледожълто, напръскани тук-там с кафяво за акцент. Под прозорците беше разположен провиснал диван в предимно черен цвят и дамаска от неразпознаваема тъкан. От едната страна беше притиснат от надраскана масичка и лампа с гола крушка, а от другата стоеше единственият стол в помещението. Нямаше телевизор. Мъничък гардероб и баня с тоалетна завършваха разпределението.

Солая се обърна, стъпи бос на пода и стана. Той вдигна леглото към задната стена и затвори вратата зад него, което веднага направи стаята три пъти по-просторна. Отиде в банята, пусна една вода, изми си зъбите и си взе бърз душ за две минути.

Масата му за хранене се разпъваше от стената срещу хладилника и десет минути след като се беше изкъпал, Солая вече седеше пред купа говеждо задушено „Динти Мур“, което беше претоплил на единствения котлон, и кутийка бира „Корс Лайт“. Беше обул чисти дънки, туристически обувки и носеше стилен пуловер на „Джейн Барне“.

Солая изми чиниите, седна на масата, извади телефона си и натисна бутон за бързо избиране на един номер.

— Тони. Как си? — отсреща вдигнаха на второто прозвъняване.

— Здрасти, Франк. Добре съм. Което предполага, че не си видял името ми във вестниците?

— Не. Какво е станало? Измислил си някакъв нов засукан коктейл?

— Не и този път.

— Наистина не бива да те споменават по вестниците, Тони. Нито този път, нито когато и да било. И никакви снимки, за бога.

— И аз на това се надявам. Не си спомням да са ме снимали.

— Е, има и нещо положително значи. Снимките определено не са добра идея.

— Разбрах те. Това го помня от първия инструктаж. Не беше случка, върху която имах контрол, но не мисля, че някой снимаше.

— Добре. Какво се е случило? — добави Франк след кратка пауза.

Тони му разказа.

— Кой е този адвокат? — попита Франк, когато историята приключи.

— Просто някакъв човек, срещнах го сутринта, където ходя да плувам.

— Той знае ли?

— Не, откъде да знае.

— Тогава защо е дошъл и те е измъкнал?

— Щастлива случайност, предполагам. Мисля, че просто е добър човек, който е искал да помогне.

— Да, бе. От всички адвокати ти се е паднал добряк — изсмя се Франк скептично. — Добре, нещо друго?

— Ами, другото е, че съм без работа.

Въздишката на Франк отекна в слушалката.

— Какво искаш да направя по въпроса?

— В момента нищо. Изчаквам, ще видя какво ще стане с бара. Харди, адвокатът, казва, че вероятно ще отворят „Рим“ след няколко дни. Мога да изкарам седмица-две, но ако барът не отвори, ще ми трябва нещо друго.

— Окей — каза Франк. — Ще се ослушвам. Нещо в друг бар, предполагам?

— Имам опит в барове. Това ще е най-лесно. Харди ми предложи смени в място, което притежава.

— А, адвокатът добряк освен това има бар и предлага да те вземе?

— Колкото и странно да изглежда.

— Ако ме питаш, това си е направо чудо. Този тип има ли крилца на гърба?

— Не съм забелязал.

— Исусе. Добре.

Франк помълча.

— Така. Взеха ли ти отпечатъци?

— Естествено.

Още една въздишка.

— Тогава ще трябва да поговоря с някого там. Ако ти пуснат търсене в базата и изскочи неизпълнена заповед за арест… — многозначително не завърши думите си Франк.

— Разбирам, Франк. Затова ти се обаждам. Реших, че би искал да знаеш.

— Трябва да знам, Тони. Ако прикритието ти се прецака, познай кой ще го отнесе? Твоят приятел федералният шериф, ето кой.

— Не беше по моя вина, Франк.

— Не, ти не си сипвал питиета на хлапетата.

— Сипвах питиета, но не знаех, че са хлапета. Имаха си лични карти. Имаха печати от горната врата. Вината не е моя.

— Не. Предполагам, че не е. Но и не ти е провървяло особено.

— Не — съгласи се Солая. — Не ми провървя.

6

Британи започваше да се чуди дали нещата винаги щяха да са такива.

Миналата вечер чакаше в „Детелината“ и убиваше времето с баща си и Бек, когато Рик се появи в сако и вратовръзка и изглеждаше също толкова готин, колкото през седмицата, когато се отбиваше в кафенето „При Пит“. Щом я видя, направо грейна. Влязоха с Бек в задната стаичка, играха дартс, пиха по някое уиски и всички се разбираха страхотно. Британи си мислеше, че нощта ще завърши както трябва, като по учебник — знаеше, че ще сложи не само ръка, но и всичко друго върху Рик Джесъп. Не само за днес, но и в бъдеще, тъй като искаше да го задържи.

Трябва да беше около девет часа, тя беше изпила два коктейла „Космополитън“ и беше узнала повече за Рик. Плюсовете бяха, че той имаше истинска работа, шеф на екипа на Лайъм Гудмън, не беше женен, никога не се беше женил и беше на двадесет и седем години. Не чак дотам добре беше, че той не беше луд по кучета, котки или кънтри музика, макар че понасяше…

— Тейлър Суифт.

— Тя дори вече не пее кънтри — съобщи Бек.

— Не — опонира Британи. — Тя пее кънтри, но не и скапано кънтри.

— Ами — започна Рик, — като казвам кънтри, имам предвид скапано кънтри. Затова и Тейлър Суифт е окей. Тя не пее точно кънтри.

Той се обърна към Британи:

— На кого е песента в момента?

— На Кери Ъндърууд.

— Ето. Абсолютно кънтри, напълно скапано. „Исусе, хвани волана“ — Рик започваше да се пали. — Стига, де. Карай си сама проклетата кола! Не я оставяй в ръцете на Исус. От къде на къде Исус ще знае как се кара кола? Тая да не мисли, че в древна Юдея са имали коли? Иде ми да ѝ шибна една.

— Не е разрешено да се удрят жени — каза Ребека.

— Не и ако не се налага.

Рик изгледа Бек и за частица от секундата беше напълно сериозен, преди да пусне закачлива усмивка и да продължи:

— Но пък кънтри? Вие сериозно ли? Това е музика за пълни простаци.

— Как можа да го кажеш — намеси се Британи. — Кери не е за простаци. Да не говорим пък за Брад.

— Кой е Брад?

— Кой бил Брад? Пейсли. Най-добрият китарист в света. И докато сме на темата, освен това е певец и пише песни.

— Тц. Съжалявам. Това е онзи с кърлежите, нали? „Искам да те огледам за кърлежи“?

— Страхотна песен.

— За тъпаци — поклати глава Джесъп.

— Блейк Шелтън?

— Не — отсече той и обърна очи.

— Миранда Ламбърт?

— Моля те.

— Я се махай! Кени?

Рик се обърна към Бек.

— Каква е тази работа с малките имена?

Тя не отговори.

— Кени? — запита той отново Британи.

— Чесни. Ало?

— Окей, става за плажа, не е лош — усмихна се най-накрая Рик. — Но мога да изтърпя само дотук. Поне докато не получа още едно питие. И като стана дума, какво трябва да направи човек, че да си вземе пиене тук?

Докато двете момичета бяха в тоалетната и си миеха ръцете, Бек каза:

— Радвам се, че нито твоят, нито моят баща бяха наоколо да го чуят как казва, че понякога се налага да удряш жени.

— Това беше шега.

— Смяташ ли? Не е от най-смешните, които съм чувала. Не подхождаш ли мъничко снизходително?

— Защо? Понеже не харесва кънтри?

— Не, заради цялостното му отношение.

— Има си мнение, Бек. Това е хубаво.

— Зависи какво му е мнението, не мислиш ли? Не мога да кажа, че съм запленена от начина, по който те накара да поръчаш по още едно за всички ни. И ти отиде.

— Аз съм добра душа, Бек. Отидох да донеса питиета. Голяма работа.

— Не знам. Ти си арогантна и нетърпелива. Окей, той изглежда добре, но е политик и се обзалагам, че е свикнал да постига своето. Поне на такъв ми прилича. Не си ли съгласна?

— Мисля, че някой май ревнува малко.

Бек избърса ръцете си и се обърна към братовчедка си.

— Осъзнай се, Брит.

— Дъщеря ви е красива — каза Джесъп.

Магуайър се наведе през бара по-близо до младия мъж със сако и вратовръзка в петък вечер.

— Красива е — съгласи се той. — Тя е страхотен човек. И как се запознахте?

— Аз ходя често в „При Пит“. Заговорихме се. Едното доведе до другото и ето ни тук.

— Къде ще продължите вечерта?

— Нямаме ясни планове. Примерно някъде, където ще можем да поговорим, да се поопознаем малко.

— Това е добро начало.

Джесъп се усмихна уверено.

— Трябва да има комуникация — каза той. — Това е ключът.

Магуайър присви очи. Нима този младеж се опитваше да му пробутва собствените му клишета?

— Напълно съм съгласен — кимна той.

— Мисля, че това, че тя ме покани да се срещнем тук, е готино — продължи Джесъп. — Да кажа здрасти на баща ѝ още първата вечер. Не всеки би направил такава крачка. Трябва да имаш кураж. Харесва ми. Както се казва, съдбата обича смелите.

— Не съм сигурен, че съм толкова страшен — отвърна Моузис.

— Вие лично не, но като цяло идеята е. Да се срещнеш с таткото. Очевидно тя се гордее със семейството си. Това ми харесва.

— Когато я опознаеш, ще видиш, че тя има много хубави качества. Тя е наистина страхотна. Но аз съм ѝ баща. Какво друго да кажа?

— Може нищо да не кажете. Може да кажете, че е била трудно дете и все още е. Може да кажете, че трябва да внимавам, че под тази външност се крие беля.

— Не — рече Моузис. — Нищо такова няма да кажа. Ще спра до страхотна. Ще видиш. А като говорим за вълка…

Той кимна към дъщеря си и Бек, които се връщаха от тоалетната.

— Беше ми приятно да поговорим — каза Джесъп и протегна ръка през бара. — Ще внимавам за вашето момиче.

Британи и Рик щяха да отидат да хапнат нещо, преди да продължат с танци и с още няколко питиета, макар че тя се съмняваше дали въобще ще стигнат до танците или дори до хапването, преди да се върнат в жилището на Рик.

Не при нея. Тя не канеше мъже в апартамента си.

Двамата тъкмо излизаха от „Детелината“, хванати за ръце, когато се появи чичо ѝ Дизмъс с онова момче Тони. Той беше толкова невероятно готин, че изведнъж Рик започна да ѝ се струва като хлапе. В сравнение с Тони сакото и вратовръзката на Рик стояха претенциозно и пресилено.

Всички се здрависаха, Британи прегърна чичо си Диз и разбра, че Тони е дошъл да се срещне с баща ѝ и може би да започне почасова работа в бара. Оказа се, че Бек познава Тони бегло от „Горящия Рим“. Значи тя ще стои тук, ще бъде с него, а кой знае докъде може да доведе това.

В момента Британи не можеше да направи нищо по въпроса. Тя тъкмо излизаше с Рик и щеше да бъде, меко казано, супер неловко да поостане, да пофлиртува и да даде на Тони да разбере, че тази история с Рик е съвсем нова и може би нищо сериозно няма да се случи.

Беше събота сутринта, Британи беше в апартамента на Рик и лежеше с полуотворени очи. Той тъкмо се връщаше от банята, гол, но дори когато се шмугна между чаршафите, тя продължаваше да крои планове как да направи така, че тази авантюра да не се проточи цял ден или цял уикенд.

Той се плъзна до нея, тя усети дъха му под ухото си и се зачуди защо винаги ставаше така — точно когато си съвсем сигурен, че си получил това, което си желал, виждаш нещо друго и искаш нещо повече.

Рик подреди хубава маса за закуска с букет цветя по средата. В голяма бяла купа имаше пресни плодове — ягоди, боровинки и ананас, а портокаловият сок и приятно ухаещото кафе вече бяха налети в големи цветни чаши. Той си тананикаше и се въртеше около котлона по боксерки, когато тя излезе от душа с мокра коса и в халат с емблема на „Риц-Карлтън“. Беше го извадил от гардероба, без съмнение запазен точно за такива сутрини.

Тя седна на масата, отпи кафе, взе си резен бекон и отхапа. Хвърли му поглед крадешком, беше толкова уверен само по бельо, с широк гръб, корем на плочки и релефни мускули.

Той се извърна и я улови как го гледа.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Само добре?

— Добре означава много добре — поясни тя.

— Права си — каза той. — Аз съм невероятно добре. И знаеш ли защо? Защото ти си невероятна. Нощта беше невероятна. Тази сутрин също.

Рик посочи към масата.

— Взимай си каквото искаш.

— Благодаря, ще си взема.

— Яйцата ще са готови след две минути. Аз съм истински гений с яйцата, омлетите са ми специалност. Със сирене бри и гъби.

— Нямам търпение.

Той помълча и присви очи.

— Станало ли е нещо?

— Не. Просто казах, че съм добре. Не си ли спомняш?

— Спомням си.

— Ами, хубаво.

— Окей. Ако искаш нещо друго…

Британи го изгледа.

— Рик — каза тя с предупредителен тон.

— Просто искам да съм сигурен, че си щастлива.

— След около минута вече няма да бъда.

— Добре, схванах. Спирам.

— Хубаво ще направиш.

Той сложи чиниите на масата и седна срещу нея все още гол до кръста. Увереността му явно се беше възвърнала.

— Обзалагам се две към едно, че това е най-добрият омлет, който си яла през живота си.

— През живота ми? През целия ми живот?

— През целия — потвърди той.

Тя си отряза хапка с ръба на вилицата и я лайна.

— Оха — възкликна.

— Какво ти казах! — грейна насреща ѝ той.

— Шест плюс — каза тя, като сочеше към всичко по масата. — Всичко е чудесно. Наистина.

Двамата започнаха да ядат и замълчаха. Рик остави вилицата си, протегна се през масата и докосна ръкава на халата ѝ.

— Какво? — попита тя.

— Просто така. Знаех си, че ще ни е добре заедно.

Тя се усмихна принудено в пристъп на вина и както осъзна, на съжаление. Той изтълкува усмивката ѝ погрешно, почувства се още по-самодоволен и усмивката му стана още по-широка.

— Какво още искаш да правиш?

— Освен…?

Британи изведнъж осъзна какво имаше предвид той, яйцата се обърнаха на трици в устата ѝ и тя скочи от масата.

— Можеш ли да повярваш колко е арогантен? Имам предвид какво още бих могла да искам? Правихме малко секс и само това ли мога да искам? Такава ли съм? Рик Джесъп да върви по дяволите!

Британи седна на леглото на Бек в стаята ѝ в юридическия колеж „Хейстингс“. Все още не се беше връщала в апартамента си и носеше дрехите си от снощи.

Бек седна на бюрото. Тя изпитваше съжаление към братовчедка си, макар че се беше опитала да я предупреди.

— Може би е нямал това предвид — каза тя.

— А какво друго да е имал предвид, Бек? Трябваше да видиш физиономията му — колко е готин и каква късметлийка съм, че сме си легнали два пъти заедно.

— А, вече станаха два пъти.

Британи наклони глава.

— Три, ако трябва да бъдем технически точни, но въпросът не е в това.

— Може би въпросът е, че не бива да ходиш в къщите на момчета, които не познаваш. Може би трябва първо малко да ги опознаеш, преди да легнеш с тях.

— Права си, права си. Не знам защо позволих това да ми се случи.

— О, я стига. Знаеш.

— Така ли?

Бек я изгледа втренчено.

— Ето как стоят нещата, Брит. Ти си мислиш, че момчетата не те харесват заради човека, който си, а заради това, че си дяволски красива. Може би трябва да си помислиш как да изтъкнеш другите си силни страни.

— Какви например? — изсмя се накъсано Британи.

— Ами, първата може да е търпението. Това може да реши целия проблем. Казваш, че не искаш да си хабиш красотата, но ще си красива още няколко години.

— Добре. Само че не съм търпелива. Това определено не ми е силна страна. Искам всичко на момента.

— И какво се получава досега?

— Да — сви рамене Британи. — Ами ако утре умра?

— Няма такава вероятност. Даже и така да стане, какво от това? Междувременно в настоящето, тук и сега, ти се случват дни като този. Това по-добре ли е?

Раменете на Британи се отпуснаха със сантиметър-два и дългата ѝ коса падна върху лицето.

— Да не плачеш? — попита Ребека. Британи поклати глава, но не я вдигна. Бек стана с въздишка от бюрото, седна на леглото и прегърна братовчедка си през рамото.

— Всичко е наред. Ще бъде наред.

Британи се наклони към нея.

— Толкова съм объркана…

7

Бек седеше на плота в кухнята на родителите си по дънки и суитшърт. Срещу нея майка ѝ беше сложила огромно парче говеждо от седем ребра върху дебелата дъска за рязане и го шпиковаше с нарязани скилидки чесън. Щеше да го пече във фурната. — Сигурна ли си, че сложи достатъчно чесън?

— Не смяташ ли? — вдигна глава Франи. — Нарязах скилидките от две глави, това са поне шестдесет парченца.

— Това беше лек сарказъм, мамо. Може би просто трябваше да вземеш резенчета месо и да напълниш с тях главите чесън.

— Може да го направя с остатъците — позамисли се Франи. — На баща ти може и да му хареса. И, между другото, той много се радва, че дойде за вечеря.

— И затова ме чака с отворени обятия да ме поздрави.

— Ще дойде. Опитва се да спазва строго новата си приумица с плуването.

— Сигурно защото времето е страхотно за плаж.

През нощта беше нахлул студен фронт с високо атмосферно налягане, небето беше ясно и синьо, но температурите бяха паднали до 3-4°С.

— Защо отново се е захванал с това?

— Мисли си, че ще отслабне, ще се подмлади и ще живее вечно.

— Значи довечера един вид ще стартира програмата, като изяде половин или един килограм първокласно говеждо?

Франи бутна още скилидка чесън в разреза и се усмихна на дъщеря си.

— Все още работи върху някои от по-дребните подробности. Според мен говеждото е извинение да подкупи чичо Ейб да дойде и да прекарат малко време заедно.

— Защо пък трябва да го подкупва?

— Просто мина доста време — изгледа я Франи. — През последните няколко месеца сме се опитвали да се видим с тях поне пет-шест пъти, но все имат нещо друго за правене. Или поне така казват.

— Мислиш, че нарочно ви избягват?

— Не знам. Но на такова ми прилича.

— Ейб и Трея? Най-добрите ви приятели?

— Знам. Надявам се да не е така.

— Да не е ядосан на татко?

— Не съм сигурна, че точната дума е „ядосан“.

Франи се поколеба, пъхна последното парченце чесън и потупа месото.

— Баща ти смята, че е свързано с онова нещо.

За секунда изражението на Ребека остана като замръзнало, все едно ѝ бяха ударили шамар. През първите две години след случая всички се правеха, че нищо не е станало. Интелигентните деца на Диз и Франи знаеха за смъртните заплахи срещу тях, а в интерес на истината точно очертаните с червен флумастер мишени върху лицата им бяха довели до развръзката. Те проследиха репортажите за „Касапницата при доковете“, докато новината заглъхна. Никога не го обсъждаха, но всички знаеха какво беше станало и всички бяха наясно, че всички са наясно.

Ребека се оттласна от плота.

— Чичо Ейб се опасява, че това може да излезе наяве?

— Мисля, че е така.

— И ако избягва татко и чичо Моузис…

— Точно — потвърди Франи.

— Но те са приятели от цял живот, защо точно сега?

— Не смятам, че причината е само една, Бек. Подозирам, че чичо ти Ейб просто е решил, че приятелството е рисковано. Дори и след цялата им история. Той отново има малки деца. Може би Ейб си мисли, че в крайна сметка адвокатите и ченгетата не бива да бъдат приятели. Това е някак странно и грешно. По-добре да не поддържат връзка и тогава няма да има причина да говорят за случилото се.

— Но нали днес ще дойдат?

Франи кимна тежко в знак, че се надява.

— Ако нещо пак не изскочи.

Някъде вътре в себе си Дизмъс Харди знаеше, че вече е минавал по този път. Преди време той го отведе неумолимо до трагедията на престрелката на кей 70 и до последствията от нея. Не знаеше защо отзвукът от онзи отдавнашен ден отеква в живота му и днес. Това го караше да се чувства дискомфортно, макар и да не знаеше как точно.

Юридическата му практика губеше инерция, партньорите му се насочваха към други сфери, децата му бяха напуснали къщата, Франи се занимаваше със собствената си работа, а най-добрият му приятел най-често не откликваше на поканите и предложенията му. Всекидневието на Харди не беше карнавал от вълнуващи преживявания. Той продължаваше да върви упорито напред, но без особени изненади или удовлетворение.

Не мислеше за това осъзнато. Беше свикнал с факта, че животът беше такъв, освен ако не те сполети нещо различно. Беше преминал през нещо като криза, когато децата бяха по-малки — дразнеше се на отговорностите, реагираше срещу скуката, но в настоящия момент това чувство не му причиняваше екзистенциално страдание. Беше надраснал нещата. Живееше с простата спокойна увереност, че големите събития в живота му бяха останали назад.

Не беше кой знае какво. Беше отегчен, а не депресиран.

Но ето че неочаквано започваше да създава ново приятелство. Същото се беше случило преди с един тип на име Джон Холидей, а приятелството им се беше оказало пълна катастрофа. Затова този път му беше познат и осеян с предупредителни знаци. Харди знаеше, че няма да им обърне внимание, тъй като се блазнеше от идеята, че в живота му все още нещо го очаква, а и в крайна сметка беше твърде кратък.

Холидей беше много по-млад, фармацевт и негов клиент. Станаха приятели за изненадващо кратко време. Холидей беше от Тенеси, говореше мързеливо, провлачено, не си даваше много зор, а отношението му към авторитетите беше на границата на патологичното незачитане.

Излизането с него беше забавно, но понякога и опасно, особено за женен мъж и служител на съда като Дизмъс. Холидей нямаше мярка в пиенето и купоните и окуражаваше Харди да прави същото. Нямаше и работно време, тъй като му бяха отнели разрешителното за фармацевт и се занимаваше с барове. Нямаше жена, която да може да му устои — дори Джина, Франи и шестнадесетгодишната тогава Ребека бяха паднали под властта на дяволския му чар.

Сега Харди отново имаше клиент, който се превръщаше в нещо като приятел след едва три или четири кратки срещи. Тони Солая беше дори по-млад от Холидей, вероятно също толкова небрежен, но и също толкова чаровен. А докато чакаше нещо по-добро, работеше зад бара. Бруклинският му акцент беше на светлинни години от провлачения говор на Холидей, но и някак си го разграничаваше. Той идваше от друго място, носеше аурата и завършеността на човек, занимавал се с много по-сериозни работи, преди да стане миксолог. Тони, както и Холидей, беше словоохотлив, с убийствено чувство за хумор и самоирония. Тепърва щеше да стане ясно дали под лустрото се криеше заплаха, но човекът беше като навита пружинка и енергията му загатваше, че нещо подобно би могло да се случи.

Харди беше ходил да плува, беше видял Тони и го беше поканил на неделната вечеря. Надяваше се Франи да няма нищо против да сервира за още един. Той се прибра, влезе в кухнята и посегна да прегърне съпругата си, но тя се изплъзна. Бек беше в старата си стая и се опитваше да си открадне още час за учене.

— Дизмъс — започна Франи с нисък и овладян глас, като очевидно не беше доволна, — кажи ми, че не се опитваш да сватосаш дъщеря ни.

— Не се опитвам да сватосам дъщеря ни.

— Наистина?

— Нали това казах.

— Да, но аз те попитах първа.

— Така е. Наистина не се опитвам. А сега сякаш съм обвинен, че не съм се опитал. Май не е честно.

— Ако нямаш нищо против, изобщо не съм в настроение да си разменяме реплики. Окей? Защото не смятам, че това е добра идея. Нищо не знаем за него.

— Разбирам.

— И въпреки това го водиш в „Детелината“ в петък вечер, а Бек е там просто по една случайност, а днес…

— Не знаех, че тя ще е там в петък вечер — Харди вдигна ръка и я прекъсна. — Дори не знаех, че ще дойде днес.

— Но тя ни каза, че ще дойде.

— Да, но признай, че това не е стопроцентова гаранция. Щях да се чувствам по-добре, ако ме беше прегърнала. Поне за малко. Но не се опитвам да сватосвам когото и да било за когото и да било. Честно.

— Добре.

Тя пристъпи напред, а той я прегърна.

— Е, толкова ли беше трудно — каза Харди.

Слънцето залязваше. Рейчъл и Закари, малките деца на Глицки, бяха пред телевизора в дневната зад кухнята, а майките им бърбореха около мивката и яденето.

Тримата мъже и Бек седяха на масата в трапезарията, а разговорът най-сетне се завърташе около неприятностите на Тони, както и за причините и последствията от акцията на Службата по контрол на алкохола.

— Не може да се продава алкохол на непълнолетни — отсече Глицки без грам съчувствие. — Знаели са. Въпреки това са продавали. И са ги арестували.

— Нямах и представа — защити се Тони. — Имаха лични карти.

— На мен общата картинка продължава да не ми се връзва — каза Харди. — Ясно ми е, че ще вкара Гудмън във вестниците, но как е успял да уреди нещата?

— Подразбрах това-онова — намеси се Глицки. — Някой тук да е чувал за Джон Ло?

Всички го изгледаха неразбиращо и поклатиха глави.

— Трябва ли да сме чували? — поинтересува се Харди.

— Вероятно не, освен ако не се натискате за работа в службите. Връзката между него и случая е политическа. Говори се, че точно той е зад цялата работа.

— Не, Гудмън беше — каза Харди. — Той си приписа доста неща.

— Точно така — кимна Глицки. — Идеята може да е на Гудмън, но се говори, че е заради Джон Ло.

— Чакайте малко — намеси се Ребека. — Лайъм Гудмън? От Градския съвет?

— Точно той — кимна Харди. — Познаваш ли го?

— Не, но онова момче, с което Британи излезе в петък, май се казваше Рик, е шеф на екипа на Гудмън.

— И братовчедка ти излиза с него?

— Излезе с него. Веднъж. Не мина особено добре. Не че е голяма изненада. Но той трябва да е знаел за акцията на Службата по контрол на алкохола, нали? А?

— Предполагам, че е така — каза баща ѝ.

— Ако знаех колко неприятности ми е навлякъл, щях да го сритам още когато го видях — каза Тони и завъртя виното в чашата си. Пиеше червено „Патриарх“ на „Холис Хил“.

— Кой беше типът зад гърба на Гудмън? Ло?

— Той е щедър дарител. Голяма клечка в корейската общност.

— На корейците им пука повече за употребата на алкохол под допустимата възраст, отколкото на нас? — учуди се Бек.

— Е, не чак толкова — каза Глицки.

Той не си сипа нищо, дори когато Харди изкара най-добрите питиета, и сега сръбна от студения си чай.

— Ло се интересува от салоните за масаж. Това между другото не е слух. Собственик е на десет такива. По-точно казано, за десет има разрешителни от Отдела по общественото здраве. По последно преброяване в тях работят сто и четиринадесет момичета.

Бройката направо изуми Бек.

— Сто и четиринадесет? — запита тя. — Във всяко от тези места работят по единадесет души?

— Може и повече, зависи от деня — каза Глицки.

— Лицензирани? — повдигна вежди Харди.

— На теория всички имат лиценз. Сертифицирани масажистки със специално обучение и умения.

— Ло е типът, който пострада при акцията на федералните преди няколко месеца — светна лампичката на Харди.

— Така е — кимна Глицки. — Но ако си спомняш, от акцията не излезе нищо. Всички арестувани момичета работят отново. Не затвориха нито един от салоните. Дори и глоби нямаше.

— Защо да ги глобяват, когато имат сертификати — запита Бек. — Защо изобщо ги проверяват, ако става въпрос?

Ъгълчетата на устните на Глицки трепнаха с около сантиметър, което по неговите мерки беше широка усмивка. Той се пресегна и потупа Бек по ръката.

— Никога не губи тази истинска невинност — каза той прочувствено. — Тъжната истина, Бек, е, че на тези жени се плаща да извършват сексуални услуги. Те са сексробини, а Джон Ло е вероятно един от най-големите трафиканти на плът по Западното крайбрежие.

— Защо тогава не го арестуват?

Тони изслуша обясненията на Глицки в пълно мълчание, но сега се изсмя кратко, макар и без никаква следа от хумор.

— Защото си купува защита.

— Ами да, така е — кимна Глицки. — Не толкова директно, но на никого не му пука. Поне не толкова, че да направи нещо. Както и да е, не и в този град.

— На никого освен на кмета — вметна Харди. — Негова чест реши, че това е огромен проблем, за който той е силно загрижен. Ако Ло иска да остане в бизнеса, му трябва димна завеса, която да отклони вниманието на кмета от салоните за масаж. Ето тук се намесва Гудмън със Службата по контрол на алкохола.

— Така разправят — каза Глицки.

Лицето на Тони доби каменно изражение.

— Искате да ми кажете — започна той, — че този кретен Ло е причината да седя тук, обвинен в углавно престъпление заедно с още десетина съвсем нормални пича, които просто си вършеха работата?

— Кретените са може би двама — отвърна Глицки. — Ло и Гудмън. Но, да, горе-долу е така.

— Има ли някакъв шанс да вмъкнеш това в защитата ми? — обърна се Тони към Харди.

— Не е нужно — каза Харди. — А и няма никакво отношение към обвинението.

— На мен не ми се струва без отношение.

— Нито пък на мен — намеси се Бек. — Всъщност всичко изглежда напълно погрешно. Искам да кажа, ако цялата акция е изсмукана от пръстите, за да покрие някакъв лош тип, замесен в трафик на хора, защо той се разхожда на свобода, а Тони е заплашен от затвор?

— Тони няма да отиде в затвора — успокои топката Харди. — Няма да позволя да отиде в затвора. Но отговорът на твоя въпрос, Бек, е правилото за златото. Златото е у него, значи той определя правилата. Така стават работите. Не би трябвало да е така, но е.

— Добре дошла в Сан Франциско — обобщи Глицки.

— Добре дошла където и да е — уточни Тони.

— Но ако това е вярно, защо не е в новините? — не се предаваше Ребека. — Твоят приятел Джеф Елиът може да го пусне в „Градски клюки“ в „Кроникъл“ и ще се вдигне шум до бога.

— И как ще го докаже? — запита Харди. — Няма да го пусне без доказателства.

— Да не говорим, че може да е опасно — добави Глицки. — За Джеф имам предвид. Джон Ло има хора, които държат момичетата под контрол. Мисля, че за тези типове няма да е кой знае какъв проблем да притиснат един репортер.

— Смяташ, че биха могли да наранят Джеф?

Бек беше пълна с идеали студентка по право и поклати глава в почуда.

— Чичо Ейб, ти знаеш, че това се случва, а не можеш да ги спреш?

— Не и преди да направят нещо. Това е проклятието на моята работа. Макар че господ ми е свидетел, че с удоволствие бих направил нещо.

— Те не причиняват ли зло на тези момичета? Държат ги буквално поробени, заключени, бият ги… Не можеш ли някак да ги подложиш на преследване?

Глицки разпери ръце в безпомощен жест.

— Жените трябва да свидетелстват, нали така? Познай какво ще им се случи, ако го направят.

— Значи в общи линии градът толерира всичко това? — каза Бек. — Правилно ли е това?

— Само кметът е против — каза Харди. — И той ще се намеси скоро, освен ако първо не седне в креслото в Сакраменто, а тогава ще бъде твърде зает с проблемите на щата и няма да може да се занимава с някакъв отделен град и местните му проблеми.

— Това не е местен проблем! Това е международен трафик на човешки същества!

Тони се пресегна, сложи длан върху ръката на Бек и я задържа.

— Проблемът, Бек, е, че това не вълнува повечето от нас, хората. Затова и всичко продължава постарому. Да, тези са лоши, вършат наистина лоши работи, но ги причиняват на хора, които нямат никаква власт. Никой не ги знае, напълно невидими са. Така че и това, което им причиняват, остава невидяно.

Глицки метна пронизващ поглед към Тони.

— Човекът знае какво говори.

— Навсякъде е така — повтори Тони. — Ето затова на теория имаме и федерални агенти.

Глицки се усмихна отново, този път с обичайната си пестелива гримаса.

— Бек, кой си мислиш, че проведе последния удар срещу хората на Джон Ло? Резултатът е сто ареста, нито едно обвинение, даже и глоба няма. Това искам да ти кажа.

— Ло има човек сред федералните — вметна Тони.

— Ако е вярно, няма да промени из основи гледната ми точка — кимна Глицки.

— Това е ужасно — каза Бек. — Няма ли кой да направи нещо?

— Може някой да убие Джон Ло — отбеляза Тони.

— А после аз ще арестувам убиеца — поразпали се Глицки.

— Освен ако не стигнем до по-лошия вариант — намеси се Харди. — Може човекът, убил Ло, ако Ейб не го арестува, да се намеси и да завладее нишата.

— И никога няма край — издиша тежко Бек.

— Не. Наистина няма — поклати глава Тони. — Опитваме се да правим нещата на парче. Както каза лейтенантът, ако някой стигне твърде далеч, го придърпваш обратно. Но ако се опиташ да се противопоставяш прекалено много на системата и на потока на парите, може да ти се случат лоши неща. При това лично на теб, а това е нещо, което наистина не би искала.

— Какво наистина не бихте искали? — запита Трея на влизане в кухнята.

— Да сме сексроби — отвърна Глицки.

Трея се спря насред крачка, изпуфтя театрално, а в очите ѝ блестяха топлина и чувство за хумор.

— Ти да видиш — усмихна се тя на мъжа си.

Вече бяха почти готови да си ходят и Глицки държеше на ръце спящия си петгодишен син Закари, който беше обхванал баща си с ръце и крака. Преди три години една бавно движеща се кола беше съборила Закари от триколката му на улицата точно пред дома им и за няколко месеца детето беше в критично състояние с контузия на мозъка. Оттогава носеше каска, в случай че падне отново. Когато Глицки го държеше на височината на рамото си или по-високо, както беше сега, воденето на разговор изискваше известна ловкост.

— Значи това е Тони? Той как точно се вписва в картинката? С Бек ли е?

— Не. Клиент е. Днес нямаше какво да прави и го поканих.

— Предполагам, че е барман.

— По-скоро беше. Не знаем дали „Горящия Рим“ ще отвори отново. Междувременно ще вземе няколко смени в „Детелината“.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не.

— Но отпреди акцията?

Харди сви рамене.

— Той ходи в клуб „Делфин“.

Глицки помълча.

— Знаеш ли с какво се е занимавал, преди да стане барман?

— Не. Защо?

— Просто питам. Изглеждаше ми изненадващо добре запознат със ситуацията около Джон Ло. Звучеше ми като ченге.

— Не знам за такова нещо. Но е умен. Знаеше кой е свети Дисмас, преди да му кажа.

— Да, това е сериозна проверка на характера.

— За характера ли му се притесняваш?

— Не знам — каза Глицки. — Не мога да кажа, че нещо ме притеснява. Просто понякога се чудя. Може би ще го попиташ.

— Какво?

— Откъде идва. Какво е правил преди.

— И как да го направя?

— Както искаш. Като внимателно убеждаване. Като обикновено любопитство. Противно навиране в личния живот. Каквото и да е.

Харди помълча.

— Някога чудил ли си се защо нямаш много приятели?

— Защото искам да арестувам всички?

— Точно затова говоря.

— Ей, не се притеснявай — каза Глицки. — Знам, че не е така.

— Не искаш да арестуваш всички?

— Не, не се притеснявам за това.

8

Когато Рик Джесъп се появи в офиса след десет часа сутринта в понеделник, завари напрегната атмосфера.

Имаше махмурлук, а това не помагаше особено.

Петък вечер започна толкова обещаващо, но се превърна в ужасен уикенд. Британи Магуайър си тръгна и не си вдигаше телефона, докато накрая се отказа да звъни. После започна да пие.

След като махмурлукът му минеше, щеше да отиде до кафенето „При Пит“ и да се опита да продължат откъдето бяха стигнали, или да започнат наново. Нещо такова.

Знаеше, че ще си я върне. Бяха прекарали заедно само една нощ и една сутрин, но без никакво съмнение тя беше най-добрата жена, с която е бил — имаше най-красивото лице, най-хубавото тяло и беше най-добра в секса. След като я беше имал веднъж, нямаше да я остави да си тръгне. Това нямаше как да стане, освен ако решението не беше негово.

Не можеше да се каже, че той е просто никой. Няма как да станеш шеф на екипа на градски съветник на тази възраст, ако не си няколко класи над останалите. Освен това следващата му позиция щеше да бъде шеф на екипа на кмета, когато Гудмън заемеше поста. Накрая щеше и сам да влезе в политиката, но всъщност вече го беше постигнал.

И можеше да направи така, че Британи да го види. Тя просто не разбираше. Не беше показал достатъчно ясно кой е и какво може да направи. Колко е важен. Нямаше да остави някакво момиче от кафене да го отхвърля.

Точно сега обаче главата го болеше жестоко. Хората от екипа седяха, мотаеха се или се свиваха в малката конферентна зала, никой не се шегуваше, но и никой не работеше.

Обикновено приветливата Даяна го посрещна с каменно лице и изправена стойка, като вдигна пръст, което означаваше да подмине вратата на кабинета си и да продължи напред към приемната. Той още не беше стигнал до бюрото ѝ, когато тя го изгледа предупредително и каза:

— Иска да те види веднага щом дойдеш.

— Какво е станало?

— Той ще ти каже.

Рик си пое дъх, взе разстоянието до вратата на шефа си с две крачки, почука, завъртя дръжката и влезе. Гудмън седеше с лакти на бюрото, а опънатите му пръсти опираха в устните.

— Мисля, че работното време в този офис е от девет до пет.

— Да, сър. Не можах да изляза навреме. Кухненската мелачка за отпадъци се развали и стана пълна бъркотия. Трябваше да се обадя.

— Да, като стана дума за обаждане, през уикенда се опитах няколко пъти да се свържа с теб. Не получи ли някое от съобщенията?

— Не, сър. Бях в Сан Хосе на гости на сестра ми и забравих да си взема телефона. Върнах се едва снощи.

Джесъп се опита да пусне глуповата усмивка. Обвинителният тон на шефа му беше необичаен и го притесняваше. Двамата имаха много общи тайни, някои тях доста деликатни, и винаги бяха работили повече като партньори или като съзаклятници, отколкото като началник и подчинен. Рик нямаше да покаже и намек за страх, въпреки че стомахът му се сви.

— Опасявам се, че уикендът не беше от най-продуктивните ми — додаде той с по-нисък тон. — Какво става?

Гудмън се облегна в стола си.

— Джон Ло се отби тук в петък вечерта. Питах всички останали и ми казаха, че не са били те.

— Какво не са били?

Когато Гудмън му разказа, Рик помълча, за да се увери, че напълно контролира емоциите си. Ако бъдеше разобличен или дори попаднеше под силно подозрение, че е бил онзи безпътен стажант, с кариерата му беше свършено. Трябваше да запази спокойствие и да се държи сякаш наистина беше партньор на Лайъм и двамата работеха заедно по проблема.

— Откъде да знаем, че е бил някой от екипа ни?

— Няма как да сме сигурни. Но е доста странно да измислиш подобна подробност, не смяташ ли?

— Щеше да бъде още по-странно, ако някой от офиса си признаеше, нали? „Здрасти. Дойдох да нарушавам закона и да отправям заплахи, но може да ме намерите на този адрес.“ Не е сериозно.

— Може би си прав. Погледнато от този ъгъл…

— Според мен е по-вероятно това да е някой, който се опитва да навреди на отношенията ви с Ло. Тези хора отделят много пари за дарения, а ти получаваш значителна част от тях. Ако те извадят от играта, ще има повече парчета от баницата.

— Прав си. Така си е.

— Звучи ми доста вероятно.

— Добре — каза Гудмън. — Предполагам, че няма да ми се налага да пратя снимки на всички от екипа, за да видя дали някой няма да бъде разпознат.

Рик владееше емоциите си напълно и схвана скритото подозрение и предупреждение. Гудмън му стягаше юздите, но беше изключено да покаже, че го е усетил.

— Не виждам как това би могло да помогне — каза той. — Има голяма вероятност разпознаването да не е точно. Само ще налееш вода в мелницата на Ло.

Гудмън обмисли думите му внимателно. Накрая се усмихна пестеливо.

— Прав си, Рик. Ло е пуснал слуха. Да се надяваме, че това ще го пресече. И, слушай, извинявай, че ти се нахвърлих, когато влезе. Знам, че работиш повече от достатъчно часове. Просто не очаквах точно ти да закъснееш.

— Разбрах, сър. Няма проблеми. Трябваше да се обадя, когато стана ясно, че ще закъснея. Нещо друго? — изпъна се той.

Рик седеше на бюрото в затворения си кабинет и намусено мислеше, че Джон Ло се превръща в истински проблем. Не можеше да повярва, че Ло се е обърнал към Гудмън заради някакви неприятност с курвите му. Окей, може би самоувереността на Рик му беше изиграла лоша шега, като беше притиснал момичетата, защото знаеше, че може да си го позволи.

И какво от това? Гудмън щеше да го защити. Само че явно не беше така.

Рик беше подценил Джон Ло, понеже беше убеден, че Лайъм ще застане зад гърба му в спор с корейския гангстер. Никога не беше и помислял, че Ло или момичетата му ще се осмелят да протестират. Но Ло се беше оплакал, а още по-лошо беше, че Лайъм беше на негова страна.

Което повдигаше въпроса кой от кого има нужда?

Не чак толкова отдавна Рик и Лайъм си тръгваха по-рано от работа и отиваха да прекарат вечерта в някой бар. Ходеха заедно на мачове на „Джайънтс“ и „Фортинайнърс“, правеха си барбекю при единия или другия и бяха сключвали доходоносни сделки с не чак дотам чисти и праведни елементи. Двамата не бяха реални партньори, но Рик беше запознат с тайните на Лайъм, кроеше планове, разработваше стратегии и развиваше бизнеса с марката „Гудмън“.

Сега обаче голяма част от това беше заплашена. Акцията с употребата на алкохол под допустимата възраст изстрелваше Лайъм в траектория, над която Рик имаше малко или направо никакъв контрол. Буквално виждаше как Ло препоръчва някой от своите хора да се грижи за всекидневната работа на екипа на Гудмън. И какво тогава щеше да стане с Рик?

Трябваше да напомни на шефа си, че двамата са свързани като сиамски близнаци, най-вече с едно от по-ранните им начинания, което бяха нарекли „Армейския бизнес“. То се беше превърнало в основен източник на доходи за Гудмън и за четири години му беше донесло почти два милиона долара. При това осчетоводени.

Бяха съставили схемата един ден след като Рик спомена за една своя позната, служеща в армията в поделението в „Кемп парк“ на другия бряг на залива. Тя се беше върнала наскоро от Афганистан, бременна, и терминът ѝ наближаваше. Армейската политика не предвиждаше изпращане на бременни жени в зони на военен конфликт и тя се надяваше да забременее отново скоро след като роди, за да се отърве от връщане към активна служба. Имаше шест месеца на разположение.

Единственият ѝ проблем беше, че съпругът ѝ не желаеше да имат второ дете.

Оказа се, че Лайъм познава богата двойка, която има проблем със зачеването. Те търсеха сурогатна майка, която да износи бебето. Щяха да платят сто хиляди долара, ако намереха точния човек, но бяха подозрителни за типа жена, която би се съгласила на подобно нещо. Искаха да са сигурни, че цената е справедлива и че след сключването ѝ сделката ще протече по план. Общо взето, смятаха, че ще се чувстват по-добре, ако имат и адвокат, който да се грижи за цялата процедура.

В рамките на месец Гудмън беше установил контакт с всички страни и беше сключил първата си сделка като посредник. Прибра четири пети от сумата без трите хиляди долара премия за Рик, който беше открил жената. Останалите двадесет хиляди даде на сурогатната майка, която беше повече от доволна да получи малкия процент, тъй като не го правеше заради парите, а за да може бременността да я остави на безопасно място у дома.

Беше чудесна сделка откъдето и да я погледнеш. Единственият ѝ недостатък беше, че можеше да бъде тълкувана като заговор за измама на правителството на САЩ, тъй като армията не само плащаше заплата на жената войник на действителна служба, но и покриваше всичките ѝ медицински разходи по бременността.

През следващите две години Лайъм и Рик откриха и осигуриха тридесет и две сурогатни майки за богати бездетни двойки, като слухът за услугите им се разпространяваше само от уста на уста сред най-престижните квартали на града. Всички жени бяха от армията. По-късно пазарът пресъхна с изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, но по това време бизнесът и приятелите на Джон Ло вече се бяха намесили с дарения за кампанията и Гудмън беше стартирал политическата си кариера.

Махмурлукът на Рик беше преминал. Проблемите от сутринта и усещането му, че сигурността на работата му е застрашена, също щяха да отшумят, когато откриеше удобна възможност да напомни на Лайъм за някои от тези не чак толкова лицеприятни аспекти на ранната му кариера и възхода в политиката.

Нямаше да бъде изнудване. Напомнянето на Рик нямаше да бъде заплашително. Посланието щеше да бъде ясно и просто — тайните на Лайъм бяха в безопасност, докато Рик запазеше работата си. Доволен, че е открил елегантно разрешение, Рик излезе в приемната, зави наляво и почука на вратата на Лайъм.

Дъждът започна да се лее точно след обяд.

Британи сама беше помолила да застане на задния щанд на кафенето на Пит. По принцип предпочиташе щанда за обслужване в предната част, тъй като там денят минаваше по-бързо. Но днес искаше да може да се шмугне в задната стаичка, ако Рик влезеше.

Не смяташе, че той ще дойде. Вероятно щеше да излезе точен и ще я остави на мира. Беше дала ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с него. Но обажданията му през уикенда я накараха да се зачуди — може би щеше да излезе достатъчно голям глупак, за да дойде.

Щом обедната навалица отмина, Британи реши, че той е схванал посланието, затова не беше подготвена, когато го видя, че стои на щанда ѝ. Изглеждаше пълен с надежда и някак жалък е мократа си коса, а от дъждобрана му се стичаше вода.

— Ей. Просто исках лично да ти кажа, че съжалявам — започна той без никакво предисловие. — Нямах предвид това, което ти разбра. Просто се получи грешно.

— Да, така е. Искаш ли малко кафе? Защото иначе си имам работа.

— Искам да разбера дали можем да опитаме отново.

— Няма да обсъждам това тук. На работа съм.

— Ясно. Мога ли да ти се обадя по-късно?

— Бих предпочела да не го правиш.

— Така не е честно.

— На мен ми изглежда честно. Наистина не мога да говоря в момента. Бих искала да си тръгнеш.

— Просто не знам къде сгреших.

— Беше очевидно.

— Но искам да ти обясня.

— Няма за какво да говорим. Наистина. Няма за какво. Сега трябва да си вървиш или ще се обадя на мениджъра ми.

Рик опря длани на щанда между тях. Лицето му беше сиво, а от косата му капеше дъждовна вода.

— Слушай, умолявам те. Това не е правилно. Просто ми дай шанс.

— Дадох ти шанс.

Тя отвърна поглед от него, обърна се към предния щанд и повиши глас:

— Мич!

Каза на мениджъра си какво я притеснява, едрият чернокож мъж се дръпна от машините за еспресо, застана до нея и се вторачи в лицето на Рик.

— Някакъв проблем ли има?

— Трябва ми просто минутка. Само минутка, това е. Трябва… да говоря… с тази жена — задъха се той.

Мич го изгледа безизразно.

— Тя не се интересува. Интересуваш ли се, Британи?

— Не.

— Виждаш ли. Кристално ясно е.

— Слушай, аз… — започна Рик и се наклони напред.

— Ти слушай, приятелче — сряза го Мич. — Ще бъде най-добре, ако си тръгнеш веднага. Британи, иди в задната стая и си почини малко.

Тя изчезна и двамата мъже се загледаха един друг.

Рик обърса лицето си с длан.

— Нещата не са приключили — каза той. — Мога да ви затворя, осъзнаваш ли?

— А, ти си една от важните клечки, така ли? В кметството ли работиш?

Мич извади телефона си.

— Нека се обадя на 911 и да видим дали ченгетата, които ще дойдат, знаят кой си. Искаш ли да видим? Идват тук всеки ден, така че знаят аз кой съм.

Рик дръпна ръцете си от бара, обърна гръб на Мич и тръгна към вратата.

— Приятен ден — каза Мич зад него.

— Можеше просто да платя да го пречукат.

Беше седем часа вечерта в този проливен понеделник. Тони Солая стоеше зад бара в „Малката детелина“ и се усмихваше в бездънните очи на Британи Магуайър.

— Ако отидеш в точната част на града, тарифата е около сто долара. Бакшишите за една добра вечер. А някой наркоман ще го направи и за цената на билетче за автобуса.

— Знаеш колко струва да пречукаш някого? Това е малко притеснително.

— Барманите знаят всичко — каза той.

— Баща ми все това разправя.

— Той би знаел, нали?

Солая посочи чашата ѝ за вино.

— Искаш ли още? — попита той. — Защото се заемам с поръчките.

— Не, добре съм.

Тя го загледа как се движи зад бара, бъбри с клиентите, налива питиета и се смее. Мъж в привичната си среда. Британи знаеше колко строг началник може да бъде баща ѝ, особено в любимия си „Малката детелина“. Моузис не търпеше нито лениви, нито нехайни бармани. Изискваше перфектност първо в приготвянето на питиетата, а след това и в цените, в температурата на водата за изплакване в мивката, в блясъка на чашите и в избора на точна чаша за всяко питие. Да пази господ, ако чашата на някой клиент се окажеше празна, преди барманът или сервитьорката по коктейлите за вечерта да предложи да я напълни отново.

Тя се зачуди как Тони се беше появил за пръв път миналия петък, а вече беше зад бара и работеше. Това беше нещо невиждано. Беше представен от чичо ѝ Диз, което също улесни нещата.

Той се върна към дъното, където седеше тя.

— Сериозно, този тип притеснява ли те?

— Не. Не наистина.

— Кое от двете? Не наистина или не?

— Не, предполагам. По-скоро беше жалък. Просто не беше разбрал, че не искам да го виждам повече.

— Ясно ми е, че това може да разстрои човек.

— Ами… благодаря ти. Както и да е, мисля, че днес схвана намека. Не смятам, че ще се върне. Няма да се налага да го пречукваме.

— Да платим да го пречукат — поправи я Тони. — Не виждаш някому сметката сам, макар че би могъл. По принцип плащаш да ги пречукат. Така е по-чисто.

9

В задната част на апартамента с три спални на последния етаж на сграда на ул. „Ървинг“, където Сюзън Уайс и Моузис бяха отгледали децата си, имаше стая с огромни прозорци. Момичетата я бяха кръстили „Мъгливата стая“, а името беше пирографирано върху дървена табелка на вратата. Бяха я направили някакви хипита от Футхилс. Сюзън, второ чело в симфоничния оркестър на Сан Франциско, прекарваше значителна част от времето си в нея. Стаята рядко биваше огряна от хладните слънчеви лъчи, по-често беше като обвита в пашкула на мъглата, а в нея Сюзън преподаваше чело на ученици от четири до седемдесет и една годишна възраст.

Тя беше наясно с вселенското правило, че телефоните звънят по средата на всеки урок и беше изключила звука на своя. Но когато той извибрира по средата на солото на Бен Файнстийн, тя го извади от джоба на гърдите, погледна екрана и се опита да потисне гримасата си.

Дъщеря ѝ Британи. Още драма.

Сюзън беше сигурна, че Британи знае, че уроците на Бен са в четвъртък от четири следобед. Така се бяха срещнали преди два месеца. Сюзън също знаеше, а и не беше някаква тайна, че двамата бяха изкарали някаква романтична авантюра за няколко седмици, която обаче беше завършила зле, особено за Бен, когото Сюзън обожаваше и тайничко не би имала нищо против, ако Британи се влюбеше в него. Но, разбира се, Британи си беше Британи и нищо подобно не се случи.

Ето я сега, звънеше по средата на урока на Бен. Вероятно не беше само съвпадение и беше крайно нечестно спрямо бедния младеж, особено ако, както подозираше Сюзън, Британи си играеше с него и искаше да го подмами да се върне при нея за седмица или две, преди да ѝ омръзне и отново да го изостави. Сюзън обичаше дъщеря си, понякога дори сляпо, но това поведение с момчетата я влудяваше.

Бен спря да свири по средата на Канон в ре мажор на Пахелбел.

— Важно ли е? Трябва ли да вдигнеш?

Сюзън въздъхна. Ако дори споменеше името на Британи, това щеше да сложи край на концентрацията на Бен до края на деня. Той отмени двата си следващи урока веднага след като бяха скъсали и Сюзън трябваше да му се обажда и да го придумва да започне отново. Животът продължава, каза му тя.

Сега Бен се опитваше да направи точно това, а дъщеря ѝ се обаждаше.

— Прилича ми на номер за продажби — поклати глава тя. — Докъде беше стигнал?

Бен изсвири шестнадесет такта, преди да звънне и домашният телефон в кухнята. Той спря, а Сюзън вдигна ръце, убедена, че това отново беше дъщеря ѝ. Съвсем малко хора знаеха стационарния номер и всички бяха наясно, че е изключено да звънят в часовете за уроци. Да се обажда първо на мобилния, а след това на домашния номер беше позната стратегия на Британи, която така постигаше своето и говореше с майка си, дори и да причиняваше неудобство на всички останали.

— Извинявай, Бен — каза Сюзън и стана разочаровано. — Сигурно е нещо важно. Ей сега идвам.

Тя стигна до телефона на третото иззвъняване, видя, че повикването е от номера на мобилния на Британи и вдигна.

— Може би си забравила, че следобед давам уроци по музика — прошепна тя рязко. — Това не може ли да почака?

— Мамо? — гласът на дъщеря ѝ беше като шепот, крехък като стъкло.

Само от тези две срички Сюзън разбра, че е станало нещо много лошо. Целият ѝ гняв се отцеди, зави ѝ се свят и трябваше да сложи ръка на плота, за да не залитне.

— Какво става, скъпа? Добре ли си?

— Не съвсем — каза Британи. — Не съм много добре.

— Къде си?

— В болницата „Св. Франсис“. В спешното отделение.

Същата нощ Сюзън седеше на масата в кухнята, а чашата чай, която си беше направила преди пет минути, изстиваше пред нея. Тя помилва по гърба черния си котак Фуджи, който беше скочил на масата веднага щом тя седна и сега се беше опънал и мъркаше като генератор. По западния прозорец почукваше пресеклив и насечен от поривите на вятъра дъжд.

В коридора отекнаха стъпките на мъжа ѝ. Тя се поизправи, макар че случилото се през деня я беше съсипало и я беше изтощило до краен предел. Моузис се появи на вратата тъкмо когато тя посягаше към чашата чай.

— Спи, натъпкана с успокоителни. Слава на господа за викодина. Тази вода още гореща ли е? — запита той, като тръгна към котлона.

— Би трябвало.

Сюзън го гледаше как минава през кухнята, слага пакетче чай в чашата и бавно налива вода от чайника. На плота държаха бурканче мед, Моузис вдигна ръчно изрязаната дървена бъркалка, остави медът да се стече в чашата и я върна в бурканчето. Взе си чаена лъжичка и започна да бърка преднамерено внимателно.

Поредният порив на вятъра плисна още дъжд върху прозореца. Сюзън чак подскочи, но Моузис не реагира по никакъв начин.

— Моуз. Какво си мислиш?

Той издиша тежко, сякаш беше задържал дъха си. Продължаваше да бърка чая и лъжичката потракваше по чашата.

— Нищо.

— Току-що ти трябваха две минути да си направиш чаша чай — каза тя.

Той вдигна чашата до устата си, духна и отпи.

— Не беше лесно да я направя както трябва. Но си струваше усилията.

Моузис седна срещу жена си.

— Притесняваш ли се? — попита тя.

— Дали Британи ще се оправи? Не.

— Изглеждаше наистина ужасно.

— От раните по главата тече много кръв — сви рамене той. Изглеждат по-зле, отколкото са всъщност.

— А и цицината.

— Да, но няма сътресение. Няма шевове, така че няма да ѝ останат белези. Ще оздравее.

— За какво тогава си мислеше?

— Как се е случило.

— Ами, знаем, че…

Той вдигна длан и я спря.

— Знаем това, което тя ни каза, толкова.

— Мислиш, че е излъгала?

— Не бих го изключил.

— Какво смяташ, че е станало? — попита тя.

Моузис потупа чашата с пръсти.

— Нейната версия е, че си е говорила с онова момче, видяла е, че ще си изпусне автобуса, затова се затичала, подхлъзнала се по мокрия тротоар, паднала и си ударила главата.

— Точно така.

— Може и да не е съвсем точно. Как така от едно падане е получила две отделни травми на главата? И защо едната е толкова голяма цицина? Колкото проклето топче за тенис на маса. Както си спомняш, имам известен опит и мога да ти кажа, че такава цицина се получава от удар с нещо плоско. Тротоар например. Стена. А откъде са драскотините по лицето ѝ? А и забеляза ли, че двете горни копчета на дъждобрана ѝ ги няма?

— Не, не съм и поглеждала.

— Винаги можеш да провериш. В гардероба е. Копчетата ги няма, но конците стоят, все едно някой ги е откъснал.

— Две копчета? Паднали са, когато се е подхлъзнала?

— Паднали? Ей така, самички? Обясни ми тогава какво ѝ е на ръката.

— Какво на ръката?

— Не спираше да потрива лявата си ръка високо горе към рамото.

— Помислих, че ѝ е студено.

— Може и от това да е — допусна Моузис. — Но когато се върнах, дръпнах одеялото и проверих. Има синьо-черно натъртване.

Сюзън сръбна от чая си.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че искам да си поговоря с момчето, което е изчезнало и е оставило дъщеря ми обляна в кръв на тротоара.

Сюзън притисна длан към устата си.

— Бебчето ми.

— Просто казвам — кимна Моузис.

Моузис измина седемте пресечки до „Малката детелина“ пеш под дъжда. Тони Солая беше направо като дар Божи. Моузис му се обади веднага след като разбра от Сюзън, че Британи е в спешното. Младежът се метна на мотора си и се появи в бара след петнадесет минути, готов и дори нетърпелив да вземе още една смяна.

Моузис каза на Тони, че ако иска, може да затвори бара по-рано, но в момента вътре се виждаха поне петнадесетина клиенти и мястото изглеждаше оживено, а поне още десетина играеха дартс отзад. Моузис остана отвън още секунда и гледаше как Тони стоеше зад безупречно чистия бар и бършеше чашите до блясък.

Магуайър влезе, окачи водонепропускливата си барета и дъждобрана на старомодната дървена закачалка до предната врата и си дръпна високо столче. Тони се приближи и Моузис си поръча газирана вода. Някои от редовните клиенти също дойдоха да попитат за Британи.

— Добре е — повтори няколко пъти Моузис. — Подхлъзнала се и паднала. Ще се оправи.

Тони изчака всички да се върнат по местата си и застана срещу него.

— Как е тя наистина?

— Спи. Упоена е. Доста се е ударила.

— Трябва да е паднала много лошо.

Моузис скръсти ръце и издиша.

— Опитвам се да не съм предубеден и да не правя прибързани заключения. Опитвам се да си представя картинката, но нещо не се връзва, поне не и както тя го описва. Бяга в дъжда, подхлъзва се и пада по лице. И не се опитва да се опре на ръка и да се предпази?

— Какво смяташ, че е?

Моузис нахвърли сценария, който беше описал на Сюзън.

— Трябва да си поговоря с Британи — завърши той.

— Мислиш, че прикрива някого?

— Това се налага от другите ми заключения, не е ли така?

— Знаеш ли кой е бил?

Моузис поклати глава.

— Ще ми трябва тефтер, за да съм в час с всичките ѝ познати.

Тони сякаш понечи да каже нещо.

— Какво? — попита Моузис. — Знаеш ли нещо?

— Не съвсем — каза Тони. — Нека тя ти каже, ако има нещо за казване.

Тони си тръгна в дванадесет и половина. Беше почти един и Моузис седеше в отдалечения край на бара. Беше заключил вратата преди петнадесет минути. Поривите на вятъра продължаваха да носят равномерно валящия дъжд и капките удряха по прозорците. През минута-две по „Линкълн“ със съскане на гуми минаваше по някой самотен автомобил. Единствената мъжделива светлина вътре идваше от шейсетватова лампа с абажур на ниска масичка в дъното на бара.

Той завъртя изпитата наполовина чаша с джинджифилова бира пред себе си. На бара до чашата стоеше шилелагът на „Детелината“. Тази типична за Ирландия тояга представляваше шейсетсантиметрова твърда като желязо бухалка от ясен от Кентъки. Единият ѝ край завършваше с удебеление колкото юмрук, а от другия висеше кожен каиш. Моузис я беше ползвал няколко пъти в кариерата си на кръчмар, когато му се беше налагало да разтурва мелета. Беше страховито и убедително оръжие. Не си спомняше ясно кога я беше взел от мястото ѝ зад бара и я беше сложил до себе си отпред.

Съзнанието му беше сякаш замъглено.

Най-меко казано, някой беше се отнесъл грубо с дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше. Британи си мислеше, че постъпва умно, като не разкрива кой е нападателят ѝ, но не беше права. Моузис имаше чувството, че Тони може и да знае кой е, но също не искаше да говори.

Когато започна да разбира какво се беше случило на Британи, в стомаха му се стегна възел, но сега той се беше превърнал в черна ярост, която заплашваше да го обземе.

Някакъв страхлив боклук беше наранил дъщеря му толкова зле, че я беше пратил в болница.

Той продължаваше да се опитва да се пребори с образа на Британи като безпомощно дете, но неговото бебче сега страдаше от болка, а красивото ѝ лице беше отекло, окървавено и пребито.

Когато беше по-млад, а и не чак толкова млад, Моузис не беше позволил докторатът му по философия да му попречи да бъде сериозен скандалджия. Носът му беше деформиран от всичките счупвания. Все още тренираше с чувал по два пъти на седмица, за да поддържа координацията между окото и ръката. Като тийнейджър беше участвал в боксовия турнир „Златни ръкавици“ и знаеше как да се бие в честен бой. Ако някой искаше улична разправия, можеше да рита, да бърка в очи и да раздава лакти и колене. Ако му се предоставеше възможност, щеше и да хапе. Щеше да направи всичко, за да спечели.

Сега имаше неистово желание да се бие, нищо не беше искал толкова силно през живота си. Искаше юмруците му да се забиват в плът, да усети металния мирис на кръв и да чуе хрущенето на кости. Дишаше накъсано и тежко.

Ето сега, дявол да го вземе, би си сипал едно питие. Трябваше да пийне едно, това си беше напълно на мястото. Какво си беше мислил през всичките години, като отричаше истинската си същност? Той беше ангел отмъстител, обладан от чиста, праведна ярост и имаше нужда да пийне.

Моузис мина зад бара и смъкна бутилка уиски „Макалън“ от горния рафт. Напълни една чаша до ръба и я вдигна да я помирише.

Господи.

Силната миризма го удари в носа и той се спря за секунда. Остави чашата до шилелага, без да пипне уискито, и се вторачи в нея. Яростта му стихна.

Знаеше кой беше. Той беше свети Августин, който легнал до жена, но не я докоснал и така победил изкушението за угода на господа.

Просто я вземи и я изпий на една глътка. Усетѝ яростта. Бъди какъвто си. Ръцете му се протегнаха към чашата.

Вместо да сключи длани около стъклото, той сграбчи шилелага, изрева нечленоразделно и стовари тежкото дърво с див замах, който пръсна чашата и запрати стъкло и уиски из целия бар. Моузис продължи да стоварва тоягата с цялата си сила, а от устата му изригваха псувни и проклятия. Ударите валяха един след друг.

Накрая се спря изтощен.

Шилелагът се изплъзна от ръката му и падна на пода. Моузис се хвана за бара, а тялото му трепереше от умора. Дишаше тежко като кон, препускал в галоп, докато остане без сили и започне да залита.

10

В офиса на Харди имаше два къта за седене. Този пред бюрото му беше официалният, с персийски килим на пода, масичка за кафе със стойка като лъвски лапи и два стола с вити крачета и облегалки. Другият беше встрани край ъгловия прозорец с гледка към ул. „Сътър“, по която днес вилнееше дъждът, и се състоеше от два фотьойла с тапицерия от кафява кожа и пасващо си към тях диванче.

Моузис Магуайър влезе и затвори вратата зад себе си. Той постоя за минута и се огледа наоколо.

— Май не съм идвал тук — каза той.

— Естествено, че си.

— Щях да си спомням. Доста е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

— Не съм съвсем сигурен. Ако бях клиент, щях да се притесня, че ми взимаш толкова пари, за да можеш да си купуваш подобно обзавеждане и да поддържаш добър вид.

— Ако беше клиент, щеше да се притесняваш, че отиваш в затвора и нямаше да ти пука за обзавеждането. Щеше да си мислиш, че не искаш обзавеждането ти за следващите двайсет години да се състои от твърдо легло и тоалетна чиния.

— Предполагам, че и това го има — съгласи се Моузис и отново се огледа. — Къде да седна? Има ли някакъв протокол?

— Където ще се чувстваш по-удобно. Междувременно искаш ли кафе? Вода? Нещо друго?

— Не, благодаря, и така съм добре.

Той се отпусна в един от фотьойлите.

— Сега съм още по-добре. Ти къде седиш?

— Тук всички сме равни. Ти сядаш където искаш, аз сядам където искам. Например тук.

Харди се намести в другия фотьойл.

— Какво те доведе тук за първи път? Не изглеждаш особено добре.

— Снощи почти не спах. Борих се с дявола.

— Кой победи?

— Мисля, че аз, но беше на косъм.

Моузис си прочисти гърлото, поогледа се още малко и отново се обърна към Харди.

— Исках да те питам дали можеш да ми дадеш Уайът Хънт за ден или два.

— Имаш нужда от частен детектив?

— Не съм сигурен. Бих искал да поговоря с него и ще видя.

Харди се облегна изненадан.

— Можеш да наемеш Уайът по всяко време. Той не работи само за мен. Какво искаш да открие?

— Кой е пребил Британи.

Лицето на Харди мигновено стана като камък. Той се приведе напред.

— Кога се е случило?

— Вчера.

— Зле ли е?

— Насинена е, но е добре. Вече е у дома, при нас, в леглото си.

— В съзнание е, нали?

— Да, ту заспива, ту се буди. Дали са ѝ някакви обезболяващи.

— Говори ли е нея?

— О, да — кимна Моузис и вдигна длан. — Знам какво си мислиш. Защо просто не я попитам кой го е направил? Ами, питах я. Никой не я е бил. Паднала, това е. Това е нейната версия и се придържа към нея.

— Но ти не смяташ така.

— Нека кажем, че съм сигурен, че имам основателни съмнения — поклати глава Моузис. — Искам копелето да лежи в затвора, Диз. Не, не е вярно. Това, което наистина искам, е да го пребия, докато едва мърда. Но не мога да го направя и ще съм доволен, ако прекара известно време в пандиза.

— Не те виня. Но ти е ясно, че това няма как да стане, ако Британи не даде показания, нали?

— Ще я убедя, след като си помисли малко. Тя е умна. Ще спре да го крие.

— Когато това стане, тя ще ти каже кой е, така че Уайът не ти трябва. Но може би не става дума за криене — добави Харди. — Може би се страхува. За това помислил ли си? Тя няма да помогне на обвинението и в двата случая, било то от страх, било, че го крие, а ти пак няма да имаш име.

— Точно затова искам да наема Уайът. Само да открие кой е.

— А после? Ако Британи не идентифицира човека?

— Тогава отивам към план „Б“. „Б“ означава „Бия го, докато едва мърда“.

— Добра идея, Моуз. Ти ще отидеш в затвора.

— Глупости. Ще ме оправдаят. В най-лошия случай ще платя глоба и ще се върна към нормалния си живот.

— Нали току-що казах „Добра идея“. Това беше сарказъм. Имах предвид, че е лоша идея. И знаеш ли защо? Защото можеш да влезеш в затвора за години, зависи какви телесни повреди му нанесеш. А ти си стар човек с прошарена коса и не можеш да си го позволиш.

— Не съм съгласен. Той ще трябва да свидетелства срещу мен, а и ти спомена страх. Така ще го обработя, че ще се страхува като от господ.

Харди се изкиска.

— И от огромния си опит със закона си сигурен, че точно така ще стане?

— Рискът си заслужава.

— Не — каза Харди. — Всъщност не си заслужава. Разбирам, че си ядосан и ще е добре, ако можеш, да накараш Британи да повдигне обвинение. Ако не можеш, остави нещата така.

Моузис седеше с лакти върху коленете и със стиснати пред себе си ръце. Той сведе глава и я повдигна бавно, докато срещна погледа на Харди.

— Истината, Диз, е, че искам да го убия. Имам предвид буквално, физически, не ме интересува кой е. Искам да сложа край на живота му.

— Разбирам — каза Харди. — Не че те обвинявам, но по-добре не казвай това на висок глас, ясно ли е? Сега говори гневът ти.

Моузис издиша продължително, а погледът му беше като от стъкло. Той посочи лицето си.

— Това е гняв — рече той. — Тя е моето бебче, Диз. Моето прекрасно малко момиченце.

— Знам — каза Харди.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Моузис.

— Знам.

Навлечен с туристически обувки, дънки и плетен пуловер под якето си на „Джайънтс“, Моузис се поскита из покрития с лека мъгла център за около час. Накрая се отби през „Скарата на Тадич“ за порция задушено с риба чопино и безквасен хляб на бара. След като си тръгна от офиса на Харди, той стигна до заключението, че шуреят му вероятно е прав. Ако не успееше да накара Британи да посочи нападателя и да повдигне обвинения, нямаше смисъл да се опитва да го намери сам.

Харди определено беше прав, като го предупреди да не се намесва директно. Това лесно можеше да се обърне срещу него и да му докара всякакви неприятност, включително и затвор, особено ако имаше замесен и някой друг, например Уайът или самият Харди. Това беше потенциален свидетел.

Магуайър довърши обяда си наполовина, извади телефона си и се обади на жена си. Тя вдигна на второто прозвъняване.

— Как е тя?

— Наред. Двете сме в кухнята, хапва пилешка супа.

— Как изглежда?

— Добре.

В гласа ѝ прозвуча фалшива веселост, Сюзън очевидно не казваше всичко, за да не се притеснява Британи.

— Да е променила историята си?

— Не. Горе-долу е същата.

— Мога ли да я чуя?

— Разбира се. Секунда. Ето я.

— Здрасти, тате.

Гласът на дъщеря му беше дрезгав и уморен.

— Как е моето момиче?

— По-добре. Все още съм малко уморена, но съм добре. След два дни ще съм като нова.

— Знаеш, че можеш да останеш при нас колкото искаш, нали?

— Знам. Благодаря ти.

— Слушай, Брит. Не си ли се сетила за нещо повече за случката?

— Не точно, тате. Просто всичко стана толкова бързо. Бягах, после се подхлъзнах и си ударих главата.

— Как е ръката ти?

— Ръката ли?

— Лявата ти ръка. Когато снощи те завивах, забелязах, че имаш голяма синина. Тя от отдавна ли е?

— Не знам — поколеба се Британи. — Мисля, че е наред.

— Не си спомняш как си се ударила? Може би си паднала първо върху нея, а след това си ударила лицето си.

— Не си спомням, татко. Но вече така или иначе съм добре. Окей съм, само съм малко подута.

Не беше като истински разговор, но Моузис си го превърташе из главата отново и отново и се вслушваше в спомена за някаква фалшива нотка. Единственият път, когато долови слабост, беше при въпроса за ръката. Може би трябваше да бъде по-праволинеен, да я притисне и да ѝ нареди да му каже. Но състоянието ѝ все още беше доста крехко и той не искаше да засилва мъките ѝ.

Харди беше казал нещата много точно. Британи или се опитваше да прикрива този задник, или се боеше от него. Моузис се усъмни в историята на дъщеря си от самото начало и се замисли сериозно какво се беше случило. Беше допуснал, че нападателят е бившето ѝ гадже, но сега изведнъж го осени прозрението, че той може все още да представлява заплаха. Кръвта зашумя в ушите му. Той можеше да я нарани отново!

Моузис не беше възпитал дъщерите си да прощават мекушаво на някой, който можеше да ги нарани. И двете му момичета бяха независими и със силна воля. Допускаше, че особено Британи никога нямаше да си помисли да защитава човек, който я беше обидил или наранил. Ако не друго, щеше да отвърне, да се оплаче в полицията и да остави нещата в ръцете на правосъдието. Но ако тя се страхуваше, че той ще я нарани отново, вероятно дори по-сериозно, Моузис можеше да разбере решението ѝ, че е по-добре да остави всичко без последствия. Според Магуайър мъжът, пребил Британи, вече трябваше не само да бъде наказан, но и да му бъде пратено ясно и недвусмислено послание какво го очаква в бъдеще.

Моузис свъси вежди, присви очи, а устата му се превърна в резка. Седеше и стискаше юмруци до купата си с чопино.

— Всичко наред ли е, сър?

Възрастният барман в смокинг бавно застана пред него.

— Извинете?

— Нещо не е наред с чопиното ли?

— Не, много е вкусно. Перфектно, както винаги.

— Простете, че питам — продължи барманът, — но не изглеждате сякаш ви допада.

— Просто си мисля за нещо.

— Разбира се. Разбира се. Извинете, че ви обезпокоих.

— Не сте ме обезпокоили. Чопиното е страхотно. Знаете ли, като си помисля, може да стане дори по-добро.

— Как?

— Нека погледна листа с вината и ще ви кажа.

Той изпи две чаши от червеното вино на заведението и си доказа, че се контролира. Самата идея, че една чаша неминуемо води до запой или до пиене до безсъзнание, беше смешна и току-що го беше доказал. Не беше близвал алкохол от шест години, а сега беше изпил две чаши. По една на три години, ако трябваше да бъде точен.

Тръгна с колата от „Юниън Скуеър“ към „Ван Нес“ и откри нещо почти невъзможно — свободно място за паркиране на няма и пресечка от кафенето, в което работеше Британи. Обедната навалица беше преминала отдавна и нямаше опашка. Той се представи на един от служителите като бащата на Британи и помоли да говори с мениджъра.

Мич се появи от задната стаичка и пристъпи в помещението за клиентите. Двамата се здрависаха.

— Как е тя? — запита Мич. — Вече ни липсва. Тя е страхотен човек, сигурен съм, че го знаете.

— И ние доста я харесваме — съгласи се Моузис. — Казва, че очаква да се върне на работа до два дни.

— И на мен това ми рече. Какво се е случило? Твърди, че е бягала да хване автобуса, подхлъзнала се, паднала и си ударила главата.

— Така разправя.

Мич наклони глава настрани.

— Но ето че вие, баща ѝ, сте тук. Просто сте се отбили да се уверите, че сме разбрали, че няма да се върне веднага?

— Не. Не съвсем.

Моузис помълча.

— Не съм убеден, че вярвам на историята за падането. Зачудих се дали някой от хората тук, някой от работниците ви, не е видял какво е станало.

— Спирката на автобуса е на две преки.

— Да. Знам.

— Искам да кажа, че не смятам, че някой я е видял оттук, нито пък би могъл да я види, дори и да сме гледали специално за това.

Моузис остана на място, заплашителен и внушителен, очаквайки още нещо. И то не закъсня.

— Не смятате, че това е било инцидент — констатира Мич.

— Не знам. Както виждате, опитвам се да разбера.

— Какво друго може да е?

— Нападение.

Мич присви очи.

— Знаете ли, че миналия уикенд тя разкара някакъв тип? Два дни по-късно той дойде и се опита да говори с нея, стана малко агресивен. Трябваше да го изхвърля.

— Има ли си име?

Мич помисли за миг и поклати глава.

— Опасявам се, че не. Но Британи ми каза къде работи и с какво се занимава.

Моузис стъпваше тежко по мраморните стъпала на украсеното главно стълбище под купола в ротондата на кметството. Сградата се намираше на няколко пресечки от кафенето, където работеше Британи. Обзавеждането беше елегантно и величествено и мястото често се ползваше за снимки на политици. Стомахът на Моузис се бунтуваше, беше вдигнал кръвно и всичко му се струваше сюрреалистично. Далеч вдясно се провеждаше брачна церемония. Моузис очакваше едва ли не да се обърне и да види Сюзън да свири на чело в струнния квартет. Около шестдесет гости в строго официално облекло или в шити по поръчка наметки стояха в ограденото с въжета пространство, отделени от множеството хора, заети с бизнес или запътили се към някоя от различните административни служби.

На върха на стълбището Моузис тръгна наляво по табелките, указващи към офисите на градските съветници. В кметството на Сан Франциско те бяха единадесет. Намери Лайъм Гудмън без никакви проблеми. В коридора Моузис сложи ръка на топката на вратата и се спря за секунда-две. Пое си дъх, после още веднъж и призова онова спокойствие преди битка, което му беше толкова от полза във Виетнам, при десетината му сбивания в барове и при престрелката на кей 70. Укроти кръвното си, вслуша се в случайните звуци от фоайето и в сватбената музика, която постепенно заглъхна зад гърба му.

Влезе в офиса и мина покрай някаква стая, в която група млади хора явно работеха на конферентната маса. Пред него една привлекателна чернокожа жена на средна възраст вдигна поглед от компютъра си и му се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да поговоря с шефа на екипа, ако обичате. Съжалявам, не мога да се сетя за името му.

— Рик Джесъп.

— Да, точно така.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, опасявам се, че нямам.

Когато му отърваше, Моузис можеше с лекота да бъде просто очарователен и сега отново прибягна към този трик.

— Минавах наоколо и реших да се отбия. Казвам се Моузис Магуайър. Кажете му, че съм бащата на Британи. Срещнахме се миналия петък в моя бар, „Малката детелина“, не знам дали го знаете. Той ще се сети за какво става дума.

— Разбира се.

Тя вдигна телефона, каза няколко думи в слушалката и се обърна към Моузис.

— Веднага ще излезе.

Моузис кимна, дръпна се настрани и се вгледа към сградата на операта, чийто купол прозираше през мъглата от другата страна на улицата. Чу, че зад гърба му се отваря врата, и се обърна.

— Г-н Магуайър.

Добре облеченият млад мъж се приближи към него. Беше олицетворение на увереността, усмихнат и е протегната ръка.

— Много приятна изненада. Радвам се да ви видя отново. Какво бих могъл да направя за вас?

Моузис не пое протегнатата ръка. Вместо това я подмина с отвращение и погледна младия мъж в очите.

— Остави дъщеря ми на мира — каза той спокойно и непринудено.

Рик стрелна поглед към Даян, а по ъгълчето на устните му заигра усмивка.

— Мисля, че точно това правя — каза той. — Тя не ми говори.

— Опитал си се да говориш с нея.

— Окей, имате предвид в „При Пит“. Исках да направя опит да се съберем отново. Но тя не пожела да разговаряме.

— Дочух, че не си бил съгласен и е трябвало да те изхвърлят.

— Това е преувеличение. Не бях доволен, но си тръгнах сам.

Джесъп отстъпи една-две крачки.

— Това не е бил последният път, когато си я видял, нали?

Даян се надигна иззад компютъра си.

— Наред ли е всичко, Рик?

— Всичко е наред.

Той се обърна към Моузис.

— Може би трябва да продължим този разговор отвън в коридора и да не пречим на Даян да работи.

— Нямам нищо против.

— Сигурен ли си? — попита секретарката и хвърли нервен поглед към Моузис.

— Няма проблеми — успокои я Рик. — Нали?

— Всичко е на шест — кимна Моузис.

Рик тръгна към изхода, а Магуайър го следваше на две крачки. В коридора младият мъж се обърна към него.

— Докъде бяхме стигнали?

— Казвах ти, че в „При Пит“ не сте се видели за последен път.

Рик се вторачи нагло в лицето на Моузис.

— Как е тя?

— Как очакваш да е?

— Не съм сигурен, че знам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че когато удариш някого и го блъснеш в стена, понякога наистина го нараняваш.

Рик успя да издържи няколко секунди на погледа, преди да сведе очи.

— Не съм искал да я наранявам. Беше инцидент. Тя се дръпна, подхлъзна се и…

Тези думи изтриха всякакво съмнение у Моузис за случая и той замахна с всички сили. Рик още обясняваше, не очакваше юмрука и не успя да вдигне ръка да се предпази. Дори не видя яростния прав, който се стовари върху скулата му и го отхвърли назад. Главата на Рик се отметна и се блъсна в стената, но след още три удара — ляв, десен, ляв, нанесени в сляпа ярост, но въпреки това премерени с хирургическа точност, краката му омекнаха като желе и той падна на земята.

От носа и устата на Рик започна да шурти кръв и да се стича по пода. Моузис го изгледа с отвращение, наведе се и доближи устни до ухото му.

— Ако още веднъж се доближиш до дъщеря ми, си мъртъв — каза той.

После се изправи, разтри кокалчетата на ръцете си, обърна се и тръгна с нормална крачка назад по вътрешния коридор, стигна до величественото стълбище и се спусна по широките стъпала. Сватбената церемония все още продължаваше. Моузис излезе и потъна в късния мъглив следобед.