Фатална жена

24

Ако зависеше от Харди, процесът на Моузис Магуайър нямаше да започне в годината на ареста му, а вероятно и още година или повече след това. Ако сте адвокат на защитата, най-добрият ви приятел е отлагането. Времето минава, свидетелите могат да забравят показанията си, да ги променят или дори да починат. Доказателствата могат да се загубят. Полицаите, извършили ареста, могат да напуснат, да бъдат преместени или да объркат случая с някой подобен.

Ако мине достатъчно много време, прокурорският екип може да се смени и накрая да се изправите срещу неопитен и лесен за сплашване новак, а не срещу някой като помощник областния прокурор, разпределен по делото. Това беше Пол „Големия грозник“ Стиър, много добър обвинител, който на всичкото отгоре считаше Харди за личен враг. Това бяха все основателни причини за забавяне, но далеч най-важната беше, че делото завършваше с присъда. Докато съдебните заседатели не излезеха с противното решение, човекът на скамейката на подсъдимия беше законно и технически невинен.

Невинен до доказване на противното.

Тези четири думи не бяха просто куха фасада, нито пък правен жаргон. Те осигуряваха огромно тактическо и психологическо предимство. Докато обвиняемият беше невинен, товарът на доказателствата лежеше на плещите на обвинението. Защитата нямаше какво да доказва. А ако сте адвокат на защитата, ще искате да извлечете максимума от тази позиция, клиентът ви ще се ползва всеки път от съмнението, а стига само един от съдебните заседатели да не е убеден във вината му, и ще получите желаната оправдателна присъда. Колкото по-дълго успявате да не позволите на председателя на съдебните заседатели да произнесе думата „виновен“, толкова по-добра работа сте свършил за клиента си.

Но ако сте обвиняем и очаквате дело по обвинение в убийство, имате също толкова основателни причини да искате то да приключи колкото се може по-скоро, особено ако не желаете да сключвате сделка и имате големи шансове да бъдете оправдан. Особено ако сте в почти невероятната ситуация да не сте извършили престъплението и да сте най-рядкото създание на света — несправедливо обвинен невинен човек. Първата от причините е, че при дела за убийство освобождаването под гаранция не е вариант. Гаранцията на Магуайър беше определена на десет милиона долара, а той нямаше никакви възможности да ги осигури. Всяка минута забавяне на процеса е още една минута, през която сте арестуван, а това е депресиращо, изтощително и психологически съсипващо преживяване дори в най-добрите затвори, а този в Сан Франциско не беше от тях.

Второ, щом делото започнеше бързо, обвинението често се озоваваше в крайно неизгодна стратегически ситуация. Времето беше от първостепенно значение, а прокуратурата можеше да не успее да подготви свидетелите адекватно или бързо да осигури вещи лица. Положението ставаше още по-критично, ако не успееше да представи всички възможни физически доказателства или да получи резултатите от различните лаборатории. Обвинението можеше да иска повече време и без съмнение да се възползва от него, за да изготви теоретичната обосновка на случая и да състави план за ефективното ѝ излагане пред съдебните заседатели.

В мъгливата и хладна сутрин на 9 юли, понеделник, Дизмъс Харди подреждаше нещата от доста обемистото си адвокатско куфарче на масата на защитата в Отдел 24 на Съдебната палата. Делото щеше да се гледа от съдия Керъл Гомес. На Харди не му пукаше защо Магуайър искаше делото да започне бързо. Беше чул доводите му и имаше аргумент срещу всеки от тях. И това след всичкото добро, което беше сторил за него.

При второто му посещение два дни след ареста Моузис му беше заявил, че няма да прекара в затвора нито ден повече от абсолютно необходимото. Каза на Харди да му уреди предварително изслушване още в първия възможен момент. По закон това беше в рамките на десет работни дни на съда след ареста.

Харди започна да спори и да изтъква обичайните минуси. При предварителното изслушване доказателствата се оценяваха на базата на вероятната причина, а това беше доста по-нисък критерий от доказателства извън всякакво съмнение, които се приемаха в съда. Вероятната причина се основаваше на две неща — има ли причина да се вярва, че е извършено престъпление и че го е извършил точно обвиняемият. При предварителното изслушването решението се взимаше от един съдия, а не от състав, а и при него се приемаха и показания от непреки свидетели, което още повече утежняваше положението на обвиняемия.

Ако Харди трябваше да се бие по правилата в предварителното изслушване, имаше нужда от месеци подготовка, от хитри стратегии, изработени след продължителни обсъждания и доклади от подчинените, от алтернативни теоретични обосновки, от вещи лица — от целия арсенал, достъпен на адвоката на защитата. В този случай трябваше да се подготви за десет работни дни, а Моузис остана задържан, за да отговаря на въпроси по делото. Предварителното изслушване беше напълно безсмислено. Доказателствата от обиските в „Детелината“ и дома на Магуайър, да не говорим за преразказаните показания на свидетелите, бяха такива, че Харди едва ли можеше да каже нещо в защита на клиента си.

Две седмици по-късно Магуайър беше призован пред съда и пледира „невинен“. Той отказа да му бъде дадено още време, а това означаваше, че делото щеше да започне след два месеца.

Ето че сега Харди седеше в залата, а залогът беше животът на Магуайър. Пълен абсурд.

Това беше първият официален ден на делото, но щяха да минат още доста, преди да започне истинската размяна на удари — изявленията, доказателствата, свидетелите и аргументите. Първо трябваше да направят ранните ходове и да подберат съдебни заседатели — нещо много важно, което винаги беше въпрос на късмет. Харди смяташе, че в този случай то ще е от едва ли не митично значение, по-голямо, отколкото във всяко друго дело, в което беше участвал. Вечно гладните медии се бяха нахвърлили върху процеса. Основната теория беше, че изнасилването на Британи е довело до всичко останало. Всички я приемаха, а това запращаше случая право в средоточието на общественото внимание. Публиката полудяваше по такива случаи, тъй като те интерпретираха сексуалните престъпления в контекста на социалния живот. Най-различни групи за защита на женските права се надпреварваха да заклеймят Джесъп и „културата“ на изнасилването на жена, с която си бил на среща. „Кроникъл“ пусна поредица от четири статии за такива изнасилвания — колко са чести, какви са последствията и с какви субстанции жертвата може да бъде упоена.

Това пък на свой ред предизвика реакция от страна на хора, които смятаха, че вестникът дава едва ли не указания на мъжете как да дрогират жени и да се възползват от тях. Други пък сочеха, че Британи вече е имала връзка с Джесъп и така нареченото „изнасилване“ вероятно не е било точно такова. Те смятаха, че тя или „си го е просела“, или просто твърди, че е била изнасилена, за да си отмъсти, че е била зарязана. Случаят се обсъждаше и в разни радиодискусии, където Британи беше наречена „курва“, че и още по-лошо. Снимката ѝ се появи по Си Ен Ен и в новините по кабелните програми, което отново ѝ спечели няколко покани за пробни снимки, но доколкото Харди знаеше, тя ги беше отклонила до една. Но нямаше как да избяга от вниманието на медиите, които си я бяха харесали. Нямаше таблоид, който да не беше поместил нейна снимка.

Магуайър също попадна във фокуса на разгорещени спорове. Какво да направи един баща, ако разбере, че дъщеря му е била изнасилена? Има ли право сам да тръгне да се разправя с нападателя ѝ? Може ли да му бъде простено, ако го направи? Защо толкова много жертви на изнасилване въобще не подават оплакване? Ако дъщерята не се обърне към полицията, как въобще насилникът да бъде заловен и съден? Въпреки нежеланието да коментират тези въпроси и постоянното повтаряне на Харди, че изнасилването в случая е без значение, тъй като клиентът му е пледирал „невинен“ по обвинението в убийството на Джесъп и затова трябва да бъде възприеман като такъв, Магуайър все пак попадна на корицата на едно местно списание. „Мадър Джоунс“ излезе с негова снимка и с остра статия за това какъв бич е раздаването налично правосъдие.

Харди я прочете и изцъка възмутено. Всичко това водеше и до въпроси към личния живот на Магуайър. Що за човек би си позволил да раздава лично правосъдие? Правил ли го е и друг път? Още по-неприятното беше, че натрупаното впечатление правеше избора на съдебни заседатели истински кошмар. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно да открият граждани на Сан Франциско, които да отговарят на изискванията — да са незапознати с основните факти по случая, да не робуват на предразсъдъци към едната или другата страна и да са способни на честна преценка. Това беше лошо само по себе си, но всъщност беше най-малката грижа на Харди.

Той беше обмислил и варианта да поиска смяна на мястото на гледане на делото. Съдията щеше почти сигурно да се съгласи, но Харди беше по-притеснен да намери поне един или двама съдебни заседатели, чието становище „невинен“ можеше да обори десетина други вота в полза на обвинението. Той знаеше, че шансовете му да ги открие са много по-големи сред политически активните хора от контракултурата, сред онези със собствено мнение и силна воля, сред противниците на авторитарната власт, а точно те традиционно попадаха сред съдебните заседатели в Сан Франциско.

Джина Роук се изправи и се обърна да огледа жужащата от приглушени гласове зала. Нямаше хора само покрай стените и в дъното.

— От колко души ще избирате?

— По двеста човека наведнъж. От тях ще отпаднат тези, които са затруднени или са запознати със случая. По три сесии на ден в течение на три дни. Искаме да останат сто души, които да минат по-щателно проучване.

— Това може да отнеме и месец.

— Казах го на съдията. Дори Стиър се съгласи с мен, но Гомес смята, че ще приключим за седмица.

— Хубаво е, когато нещата започнат с толкова позитивно настроение — усмихна се пестеливо Джина. — А къде ни е клиентът?

— Забравиха го. Не, шегувам се. Трябва да се появи всеки миг.

— Тъкмо навреме да се поразходи окован зад скамейката? — учуди се Джина. — Не биваше да организират предварителния подбор тук.

— Смяташ, че трябва да кажа на Гомес да ги разкара, за да може Моуз да влезе като свободен човек? Да се забавим с около половин час?

— Това е дело за убийство — каза Джина. — Някой въобще допуска ли сериозно, че съдебните заседатели не знаят, че той е в затвора?

— Всъщност няма да е окован. Ако го допусна, апелативният съд ще ме сметне за некомпетентен.

— Дано Бог го благослови, ако е некомпетентност и Моузис бъде осъден, а някой апелативен съд иска да го освободи заради това. Поне ще го доведат прилично облечен, нали?

— Ще бъде добре облечен, да.

Моузис нямаше да застане пред съдебните заседатели в оранжевия си затворнически гащеризон. Щеше да носи хубавите си панталони, изгладена риза, сако и вратовръзка. Щяха да му махнат белезниците и оковите на краката отвън в коридора, преди да влезе в залата.

Харди осъзна, че делото вече беше започнало и бяха навлезли и в най-дребните детайли. Оттук нататък всичко беше от значение, дори преди съдията да е заел мястото си.

— Отивам да говоря с пристава, за да съм сигурен, че ще влезем двамата — каза Харди, отмести си стола и стана.

Вляво от него масата на съдебните заседатели вече беше заета от дванадесет евентуални членове и още шестима заместници. Пол Стиър седеше с един от сътрудниците си на банката на обвинението и внимателно преглеждаше компютърния файл с имената на съдебните заседатели, сякаш можеше да разбере нещо само от тях.

Харди си наложи обиграното изражение и се спря до лакътя на Стиър.

— Извинявай, Пол — каза той и протегна ръка. — Просто исках да ти кажа добро утро, преди да сме започнали.

Това беше още един дребен, но внимателно преценен ход от страна на Харди — да покаже на всички евентуални съдебни заседатели, че защитата и обвинението са професионалисти в добри отношения и това, че Харди е от защитата, не означава, че трябва да го приемат с предубеждение. Нито него, нито партньора му Ейми У, която щеше да е на втория стол на масата им.

Стиър се изправи, стисна ръката на Харди, и представи помощника си Ларс Гъндърсън — млад мъж, чиито дълга почти до раменете рижа коса и буйни мустаци бяха на ръба на допустимото за съдебна зала. Последваха още ръкостискания.

Харди обясни положението на пристава, той кимна и го заведе до вътрешния коридор, който минаваше зад съдебните зали. Адвокатът тъкмо поглеждаше към асансьора за ареста, когато съдия Гомес излезе от кабинета си, вече облечена в официалната тога, и тръгна право към него.

Тя беше слаба, личеше си дори под диплите на тогата. Харди я беше проверил веднага след като жребият беше отредил тя да води делото. Самата материя на случая беше такава, че би предпочел за съдия мъж или поне родител, а тя не беше нито едно от двете. Беше назначена от Джери Браун и все още нямаше голям опит. Гомес беше на четиридесет и шест години, неомъжена, завършила Юридическия факултет на университета в Джорджтаун. Тъмната ѝ коса стигаше до раменете, а без очила лицето ѝ ставаше почти красиво, особено ако не се мръщеше. За жалост това беше обичайното ѝ изражение, когато се беше замислила за нещо.

Тя се приближи и очевидно се позачуди кой е Харди и защо стои в коридора зад съдебната ѝ зала. Щом го разпозна, се спря, но не му подаде ръка.

— Господин Харди. Ще ме изпратите любезно до залата?

— За жалост не. Чакам клиента си. Явно са го отвели някъде другаде.

Това явно развесели съдията и тя поклати глава.

— Това е най-големият случай, който са ми възлагали, а забравят да доведат обвиняемия. Сигурна съм, че това означава нещо, но не знам какво.

— Трябва да се уверя, че е облечен подходящо, ваша чест. Не възразявам той да влезе в залата, след като съдебните заседатели са вече там, но само ако е без белезници и аз го съпровождам. Може би ще ни отнеме няколко минути. Ако предпочитате, можем да изчакаме тук.

— Предполагам, че няма да искате да влезем сега и да започнем без него — каза Гомес с крива усмивка.

— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против. Но това е съдебен процес, ваша чест. Обвиняемият трябва да присъства. Да се изправи лице в лице с обвинението и така нататък.

— Да, разбира се — съгласи се тя, свъси вежди, въздъхна и сякаш се състари с десет години. — Ще съм в кабинета си. Ще бъдете ли така добър да помолите пристава да ме повика, когато сте готови?

— Разбира се, ваша чест.

Тя се обърна, а Харди си помисли, че току-що беше постигнал дребна победа. Не ѝ отдаваше особено внимание, но между тях двамата като че беше прескочила мъничка искрица човечност. И той щеше да я използва.

Изборът на съдебни заседатели беше от изключителна важност, но на моменти беше особено скучен.

Евентуалните съдебни заседатели първо се пресяваха по затруднения и запознатост със случая. За затруднения се приемаха обстоятелства, заради които продължителният престой на заседателя в залата щеше да му причини сериозни проблеми. В тази категория попадаха самотни родители без адекватна помощ в отглеждането на децата, някои хора със собствен бизнес или такива, които работеха в компании без компенсации за участие в дело като заседател. За затруднени се приемаха и граждани с определени заболявания или неблагоприятно здравословно състояние. Освобождаване поради запознатост със случая не засягаше всички, които бяха дочули за делото, тъй като на практика всички знаеха за какво става дума. Отпадаха само тези, които вече имаха изградено мнение и не можеха да осигурят честен процес на обвиняемия. Последният проблем беше, че процесът нямаше да продължи само няколко дни, а доста повече време, отколкото много от хората можеха да отделят.

Майката на Ейми У беше китайка, а баща ѝ беше чернокож. Тя работеше за „Фриймън, Харди и Роук“ от основаването на кантората, а преди година беше станала партньор. На тридесет и три години тя вече беше умел и опитен адвокат по криминални дела. Освен това имаше приятна външност и Харди смяташе, че така масата на защитата изглежда още по-добре.

У, Харди и Роук седяха на маса до задната стена в заведението на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Специалитетът на деня беше купа с агнешки кюфтенца, патладжан, маслини каламата и китайски нудъли, обилно подправени със сладко-лют сос. Беше изненадващо вкусно.

Харди ловко хвана една маслина с пръчиците за хранене.

— Конфликти — каза той лаконично.

Нямаше нужда да навлиза в подробности, тъй като и двете жени бяха адвокати и знаеха какви въпроси се задават на заседателите. Имате ли връзка с някой от правоприлагащите органи? Някога били ли сте жертва на престъпление? Били ли сте осъждан или арестуван? Има ли нещо, което да ви попречи да дадете честно и безпристрастно мнение по този случай?

Всеки евентуален съдебен заседател беше попълнил въпросник от двайсет и три страници. Харди и У ги бяха прочели всичките и сега се опитваха да се съсредоточат върху сто и двайсет души. От тях дванадесет щяха да бъдат съдебни заседатели в процеса, а други четирима щяха да са заместници.

— Тази седмица направо я броя за отишла. Ако не и другата — продължи Харди. — Моля се до петък следобед да сме започнали с представянето на доказателствата, но не бих се обзаложил, че ще стане. Джина, знаеш, че няма нужда двете да сте тук през цялото време. Няма да ми трябвате, докато не стигнем до свидетелите.

Свитите срокове на делото бяха довели и до още нещо, вероятно добро. Джина съжаляваше Харди за огромната му натовареност и беше предложила да седи в залата и да помага при нужда. Роук беше адвокат с опит в съдебна зала и щеше да даде различна гледна точка, а и острият ѝ юридически ум щеше да е от полза за масата на защитата. Никой не спомена, че тя имаше лични причини да иска да е около Моузис Магуайър, да го държи под око и ако може, да бъде буфер между него и Диз, когато тези двама алфа-мъжкари решат да се счепкат. Това се беше случвало неведнъж, докато обсъждаха стратегията си по делото.

— Моуз изглежда добре. Отпочинал и представителен — отбеляза Ейми.

— Да, но трябваше да го сръчкам поне четири пъти, докато го събудя. Не бива да допускаме да изглежда отегчен до смърт. Нито пък да заспи.

— Доста трудна задача.

— Съгласен съм, но човекът е изправен пред перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора. Няма да е зле да изглежда, че поне малко му пука. Нали се сещате, като на другите хора.

Джина остави пръчиците за хранене до купата си.

— Той не мисли, че ще прекара остатъка от живота си в затвора, Диз — каза тя приглушено. — Не вярва, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен, тъй като според него хората смятат, че действията му са оправдани.

— Ще си променят мнението, като видят снимките от аутопсията.

— Може би няма. Особено ако успеем да вкараме сред заседателите бащи на дъщери.

Раменете на Харди се разтресоха, сякаш се смееше.

— Да, дано имаме късмет с това. Да не мислите, че Стиър ще го позволи?

— Вероятно няма, съгласна съм. Но нека мислим позитивно. Трябва ни само един заседател.

25

Харди много добре си спомняше Големия грозник. Той беше страховит противник. При първото им дело Стиър по-скоро водеше по точки, но Харди получи осенение свише в последния момент и успя да обърне делото, като разкри истинския убиец, който не беше неговият клиент. Без този щастлив пробив Харди щеше да бъде разбит, а невинният му клиент вероятно още щеше да гние в затвора.

Това беше по времето, когато Стиър работеше сравнително отскоро в областната прокуратура. Сега обаче беше натрупал няколко години, беше спечелил няколко големи дела и беше на път да се превърне в звезда. Беше настоявал пред Фарел случаят да му бъде възложен. Уес беше все още на нокти от недоказаните и неверни подмятания, че с Глицки и Харди са защитавали Магуайър, и затова се възползва от шанса да покаже на юридическата и полицейската общност, че преследва Магуайър с цялата мощ на службата си. Така Стиър влезе в залата като прокурор по делото.

Репутацията на Стиър беше толкова страховита, а маниерът му така уверен, че когато подборът на съдебните заседатели приключи, Харди остана с дразнещото усещане, че е бил прецакан. При това лошо. На него му се струваше логично обвинението да не допусне сред заседателите мъже, които имаха дъщери, и Ейми беше съгласна с него, но Стиър разреши да влязат не един, а цели петима такива.

Първата реакция на Харди беше, че е успял да надхитри хитреца, но задоволството скоро се превърна в мъчителна увереност, че е пропуснал нещо важно. Стиър беше започнал с необичайните си стратегически ходове още от началото, Харди нямаше идея какъв е замисълът му, но беше сериозно притеснен. Двамата с Ейми положиха много усилия да сформират състав от съдебни заседатели, който да им харесва, но сега смяташе, че ако трябва да го направи отново, щеше да е по-мъдро да бяха подбрали други хора. Само че не знаеше какви.

Всеки адвокат беше научил, че по време на процес трябва да избягваш изненадите на всяка цена. А сега Харди се чувстваше като ударен с мокър парцал.

Беше петък сутринта и той трябваше да изхвърли всякакви тревоги и притеснения от главата си. Залата отново беше изпълнена до краен предел, но този път не с хора, повикани за съдебни заседатели. По твърдите столове от светло дърво бяха насядали тълпа репортери от местни и национални медии и хора от прокуратурата. Уес Фарел също беше там, но когато влезе, подчертано се въздържа да поздрави бившите си партньори в кантората Роук и Харди и седна от страната на обвинението. Съпругата на Моузис — Сюзън, седеше с каменно изражение на първия ред точно зад Харди и вероятно страдаше, че дъщеря ѝ Британи я няма. Тя обаче беше потенциален свидетел по делото и затова не беше допусната в залата. Точно срещу Сюзън седеше друга също толкова тъжна жена, за която Харди разбра, че е майката на Джесъп. Ейб Глицки го нямаше, а това беше подозрително. Но Харди не можеше да си позволи да мисли за него в момента, това беше съвсем различна история.

Моузис седеше между него и Ейми. Цяла седмица беше изглеждал отлично в донесените му от Сюзън костюми, не беше заспивал в залата и сега едва ли не безгрижно очакваше шоуто да започне. Поне външно излъчваше спокойствие като човек с много възможности пред себе си.

Съдия Гомес влезе в залата, както винаги, сякаш внезапно, всички станаха и тя зае мястото си на издигнатата маса. Адвокатите се представиха за протокола пред съда и чакането свърши. Стиър се беше изправил и стоеше точно срещу съдебните заседатели. Той имаше характерна спортна стойка и държеше ръцете си леко напред, сякаш се канеше да улови топка.

— Дами и господа съдебни заседатели. Добро утро. Искам да ви благодаря за търпението, което проявихте при процедурата на избора на състава. След няколко минути ще започна да викам свидетелите, чиито показания ще докажат обвиненията срещу ответника. Но преди това бих искал да отнема малко от времето ви, за да ви запозная накратко с това, което доказателствата ще покажат. Надявам се, че това ще ви е от полза да разберете защо задаваме определени въпроси и ще ви помогне да обработите информацията, която свидетелите ще дадат.

Случаят е наистина много прост. Обвиняемият е взел тояга, по-точно шилелаг, типично ирландско оръжие, стояло години под бара на заведението, което той притежава. С него е пребил до смърт човек, Рик Джесъп. Счупил е ръката му. Разбил е черепа му. Удрял го е толкова силно и толкова много пъти, че на снимките от аутопсията жертвата е почти неразпознаваема. За жалост ще се наложи да ги видите, докато специалист по медицина ви обяснява колко яростно и дивашко е било нападението. Удрял го е толкова силно, че тоягата се отпечатала в главата на Рик Джесъп като в пластилин.

След нападението обвиняемият е изхвърлил тоягата. Фактът, че тя е изчезнала веднага след убийството, е сам по себе си важно доказателство, че точно това е оръжието на убийството. Още по-важни са показанията на един експерт, който ще ви каже, че една снимка, направена в собствения му бар, показва как обвиняемият държи тоягата и това е същата тояга, с която е убит Рик Джесъп.

Сега няма да ви губя от времето и да ви обяснявам какво ще каже всеки от свидетелите. Ако го направя, встъпителната ми реч ще продължи колкото делото. Искам обаче да знаете, че свидетелите ще ви кажат, че са сигурни, абсолютно сигурни, че са видели обвиняемия с тази тояга в ръце, докато е вървял по улицата, на която се намира апартаментът на г-н Джесъп, точно около времето, когато е бил убит. Още по-убедителни са доказателствата от криминологичната лаборатория — кръвта на г-н Джесъп е открита в автомобила, по якето и по чифт обувки на обвиняемия, намерени в шкаф в дома му.

Харди се постара лицето му да остане абсолютно безизразно. Ейми внимателно и бавно сложи длан на ръката на Магуайър. Нямаше как да избегнат този момент, а той беше крайно неприятен, ако Харди твърдеше, че Моузис не е извършил убийството, каквато беше позицията на защитата. Откриването на кръвта щеше да направи ареста железен, дори и да нямаше никакви други доказателства.

— Защо обвиняемият би направил нещо подобно? — запита Стиър. — Защо някой би направил нещо подобно? Заради отмъщение.

Стиър не спря дотук, а разказа за връзката на Британи с Джесъп, за последвалото вероятно нападение срещу нея, за първия път, когато Магуайър беше ударил Джесъп, а накрая и за обвиненията в изнасилване, които накарали бащата на Британи да изпадне в ярост и да иска да убива.

Всичко ясно, просто и убедително. Харди ненавиждаше всяка една дума от речта.

— Дами и господа — не спираше Стиър. — Личното правосъдие не е правосъдие. Този обвиняем е отнел живота на друго човешко същество при обстоятелства, които законът определя като убийство. Когато чуете показанията и указанията на съда ви кажат как да ги оцените, аз ще искам това решение — виновен в убийство. Това е решението, което вашата клетва ви задължава да дадете. Благодаря ви.

Харди често оставяше съдбата да решава действията му. Смяташе, че така е гъвкав и по-способен да отвръща на ударите, че остава във върхова форма. Докато караше на запад по „Лейк“, той реши, че ако види свободно място за паркиране близо до Глицки, ще спре и ще се отбие. Не се бяха срещали почти месец, което за тях беше много време.

Места имаше по всяка пресечка. Минута по-късно вече беше изминал половината от пресечката на улицата без изход и беше изкачил дванадесетте стъпала до предната врата на Глицки. Звънна, изчака и звънна отново. Нещо не беше наред, помисли си той. Беше оставил колата на перфектно място. Глицки трябваше да си е у дома, какво иначе щеше да прави? Макар че, честно казано, Харди може би трябваше първо да се обади. Къде обаче оставаше спонтанността?

След една дълга въздишка той се обърна и беше слязъл по половината стъпала, когато чу, че вратата зад него се отваря. Той спря, обърна се и видя, че приятелят му стои бос, по дънки и обикновена бяла тениска. Беше му набола сигурно тридневна сива брада. Харди не си спомняше кога за последен път беше виждал Глицки по сини дънки и беше сигурен, че никога не го е виждал по тениска или небръснат.

— Търся Ейб Глицки. Стар човек, немощен, често ти се пречка из краката.

— Ще видя дали е тук — кимна Глицки.

— Бих казал, че, общо взето, мина добре — рече Харди. Той седеше на дивана в дневната на приятеля си и пиеше студен чай. Звънецът беше събудил Глицки от дрямката му и той, още замаян от съня, беше седнал по турски на пода. Лейтенантът, тоест технически погледнато бившият лейтенант, беше в лошо настроение. Харди не искаше и двамата да униват, затова забавляваше приятеля си с най-важните моменти от встъпителните речи, без да спестява нищо.

— Грозника беше подминал няколко дребни подробности, които обаче съвсем не са маловажни, така че наблегнах дебело върху тях. Например когато Моузис пребил Джесъп първия път.

— Това е бил един от добрите моменти?

— В смисъл, че дава различен отговор на нещо, което иначе няма отговор. Обяснява кръвта по обувките, кръвта по якето и кръвта в колата. Ако не го беше набил преди това, тези факти щяха да решат делото.

— Ако не греша, никой не е видял как го е набил.

— Много си придирчив. Поне им дава нещо друго, за което да мислят.

— Ако аз бях съдебен заседател, щях да си помисля, че Моузис е луда глава и ходи да бие хората.

— Просто е много емоционален.

— Хубава работа. Намерили ли са шилелага?

— Не са. Но имат някакъв свидетел, който е анализирал снимката — знаеш коя, онази от Стената на срама в „Детелината“. Там Моузис размахва проклетото нещо. Снимката е голяма, с отлично качество, а този свидетел ще каже, че травмите по главата на Джесъп съответстват точно на удари с тоягата. След това аз ще го смажа.

— На какво основание?

— Той не го е направил. Просто и ясно. А това означава, че убиецът е някой друг.

— Да имаш идея кой?

— Няколко. Лайъм Гудмън, Джон Ло или някой случаен човек. Не разполагахме с много време, но г-н Джесъп не е бил толкова мил, колкото го обрисуват. Бил е въвлечен в доста смахнати неща, а някои от тях може да са се сторили смущаващи на хора с пари или власт, или и с двете.

— Градският съветник Лайъм Гудмън?

Харди махна с ръка в знак, че е възможно.

— Ти вярваш ли на това?

— Понякога на част от него. Почти никога на всичко. В момента работим и сме затънали до гуша. Трябват ми още теории, факти за отвличане на вниманието, оправдаващи доказателства… От всичко.

Харди отпи от чая си.

— Как ти се отразява пенсионирането? Питам, защото и аз съм се замислил.

— Стига бе.

— Е, не съвсем. Казах го да съм съпричастен.

Глицки се позамисли.

— Ами, някак си е надценено. Няма да ти хареса.

— А на теб?

— Доста ме отегчава. Имаш много време. Децата са по цял ден на училище, Трея е на работа. А аз никога не съм си падал особено по телевизията.

— Чети книги — посъветва го Харди. — Те отнемат доста време. Ти си ненаситен читател, нали?

— Донякъде. Но ако четеш повече от три часа на ден, малко писва. Ако следващото ти предложение е голф, ще те изгоня. Добре съм. Ще се оправя.

— Имам си причина да те питам за пенсионирането. Мога да ти възложа нещо, да се поразходиш навън, мисля, че ще ти хареса.

— Слушам те — рече Глицки и се облегна на възглавничката на фотьойла.

— Какво ще кажеш да станеш свидетел? По този случай. Мой свидетел.

Ченето на Глицки увисна от изненада.

— Като че бившите ми колеги вече нямат ниско мнение за мен, че да ставам и свидетел срещу тях?

— Не са се отнесли честно с теб, не е ли така? Какво толкова им дължиш?

— Нищо, но все пак… Какво искаш да кажа?

Харди сви рамене.

— Просто да поговориш малко, че си помислил, че разследването е било пришпорено, тъй като е важно. А е важно, понеже Гудмън е притиснал Лапиър за резултати, тя се е поддала и е излязла от обичайната процедура. Щом са узнали за изнасилването, са го сметнали за мотив, решили са, че убиецът е Моузис, и са престанали да търсят друг извършител.

— Диз, на кого му пука какво мисля аз? Защо съдията да ме остави да кажа нещо подобно?

— Защото искам да покажа, че върху следователите е оказан натиск да арестуват Моузис. Те на свой ред са притиснали свидетелите — нарочно или не — да дадат показания и да направят разпознаване. Целият случай е опорочен от политиката.

— Диз, разполагат с три идентификации и с кръвни проби. Какво повече?

— Искам заседателите да мислят, че ченгетата, особено Лапиър, не са си мръднали пръста да потърсят друг извършител. Някой друг го е направил, Ейб, а ченгетата ще го оставят да се измъкне, тъй като бързат да стегнат примката около врата на най-очевидния заподозрян.

— Така и стана — каза Глицки и замислено се почеса по брадата. — Но нали знаеш докъде ще стигнем, ако повдигна някои от тези въпроси.

— Знам. До нашето приятелство и до явното ни заговорничество. Това са пълни глупости. Нищо подобно не се е случвало, както много добре знаем и двамата.

— Така, но погледнато отстрани…

— Това е без значение. Пълна измишльотина — отсече Харди. — Виж, Ейб, за теб това е и възможност да се изправиш лице в лице срещу слуховете и да ги оставиш веднъж завинаги зад гърба си. Ето, принудиха те да напуснеш работата, която обичаше и в която беше добър.

— Явно не съм бил толкова добър.

— Глупости. Освен това нещата се случиха така, че и репутацията ти доста пострада.

— Я ми разкажи.

— Нали това правя. Заставаш на скамейката, под клетва си и казваш, че шефът ти се е престарал. Ако се стигне дотам, казваш, че никога не си ми звънял да ми съобщиш колко малко им остава да арестуват Моузис. И това между другото е истината. Ами онази заповед директно от съдията, която е прескочила решението ти? Прескочила е и Уес и неговата служба. Същата, която в момента е в ролята на обвинител.

— Кръв, ДНК, свидетели — припомни Глицки.

— Всичко това си има обяснение — пресече го нетърпеливо Харди. — Вероятно обяснение. Две от трите неща са открити след ареста. Въпросът е, че това поставя Стиър в абсолютно невъзможната позиция да защитава службата и шефа си за ревностното обвинение, а същевременно протоколът показва, че Лапиър е смятала, че Фарел заговорничи с нас двамата и това я е накарало да не му се доверява за ареста на Моузис.

Харди замълча и се усмихна.

— Бих могъл да призова и Уес. Областният прокурор свидетелства в полза на защитата! Това не е ли велико, мамка му? Прощавай за изтънчената приказка. Бих могъл да задълбая в историята на правото. Да накарам Уес да се закълне в същото като теб. Няма такова нещо като заговор. Познаваме се един друг, но сме професионалисти. И друг път сме заставали от двете страни на барикадата. Добре дошли в големия град. По дяволите, това ми харесва. Не, много ми харесва.

— Самозаблуждаваш се.

— Не е вярно. Ако не друго, поне ще се изправиш там и ще кажеш истината. Няма да се налага да прекараш остатъка от жалкия си живот в криене в дневната, в избягване на бившите си колеги, да не говорим за другите изкушения на градския живот.

— Аз не…

— Ейб, моля те — спря го Харди. — Намери огледало и се погледни. После пак ми кажи.

Между двамата се настани изпълнена с неудобство тишина. Глицки се опита да изгледа приятеля си кръвнишки, но Харди беше виждал изражението му толкова пъти, че въобще не се трогна. Секундите минаваха. Накрая Глицки си пое дъх и призна:

— Когато Лапиър ме повика в кабинета си, тя намекна и за другото нещо.

— Какво е намекнала?

— За всичко. За слуховете.

— Е, и? Само слухове. Разказват ги основно хора, които са били подминати при повишение, понеже ти беше по-добър в работата си, отколкото те. Това е. Слуховете идват от завистници, които не те харесват. Като няма доказателства, рационалните хора преценяват откъде тръгват слуховете и не им обръщат внимание.

Харди се облегна и отпи от чая си.

— Ейб, минаха почти седем години. Не мислиш ли, че ако имаше доказателства, дори зрънце доказателство, нещо все щеше да се случи досега? Знаеш ли какво? Няма доказателства и няма и да има. Моузис се отърва от всичко, хвърли го в големия син океан и само той знае точно къде.

— Какво да правим тогава? Трябва да отървем Моузис, за да не се напие с контрабанден алкохол в затвора и да започне да говори за неща, за които не трябва. Междувременно твоите свидетелски показания ще дискредитират Лапиър, ще отслабят Стиър и цялото обвинение. Репутацията ти ще бъде възстановена, а съдебните заседатели ще получат куп теории, върху които да разсъждават.

— Не искам да заставам срещу теб в съда — каза Глицки. — Ти можеш да изстискаш човек като лимон.

— Харесва ми. Затова Бог ме е пратил на Земята.

— Той пък какво си е мислил? — усмихна се Глицки.

Няколко минути по-късно Харди се върна от тоалетната и се загледа как Глицки изплаква чашите им в кухненската мивка.

— Има още едно нещо — започна той без излишни предисловия.

— Винаги има.

— Това е по-скоро лична услуга.

— Че другото не е ли? Да свидетелствам за защитата. Ти имаш ли представа…

— Това го обсъдихме — махна с ръка Харди. — Твоите показания ще възстановят реда във Вселената. Значи са от вселенско значение. Другото е дреболия.

Глицки извъртя очи към тавана.

— Господи, пощади ме. За какво става дума?

— Има още един страничен играч. Доколкото знам, няма нищо общо с нашия случай. Виждал си го веднъж у дома, сигурно си спомняш. Тони Солая.

— Сещам се. Как ще е играч, ако не е замесен в случая?

— Ако знаех, нямаше да ти искам услуга. Нали си спомняш, че от приказките и поведението му ти се стори, че изглежда като ченге? Оказва се, че си прав. Работил е в „Нравствения“ в Манхатън.

— Ако е вярно, е ченге до мозъка на костите си. Как така сега е барман? Това не е обичайната крива на кариерата. Какво е станало, издънил ли се е?

— Твърди, че е защитен свидетел по голям федерален случай. Трафик на хора, сексуални робини… Големите пари.

— Как разбра?

Харди се намръщи.

— Казал го на Бек в миг на прочувственост и доверие тъкмо преди да я зареже заради братовчедка ѝ Британи.

Глицки си бършеше ръцете в кърпата за чинии. Думите на Харди го накараха да спре и да го изгледа мълчаливо.

— През последните месеци поема смените на Моузис в „Детелината“ — продължи Харди. — Той и Британи са заедно, ако не и нещо доста повече. Не знам за теб, но на мен тя ми е кръщелница и племенница и се чувствам малко отговорен за нея. По дяволите, чувствам се много отговорен, въпреки че може би не бива. В крайна сметка тя е голям човек. Но след всичко, което преживя и продължава да преживява с този процес… Поне не искам да се забърква с някакъв тип, който може би не е такъв, за какъвто се представя.

— Мислиш ли?

— Не знам. Щях да го проверя, когато разбрах, но процесът тече с мръсна газ и ето че съм доникъде.

— Ами Уайът Хънт? Нали затова имаш частен детектив на разположение? Не си ли го пуснал по следата?

— Той опита и с двете имена. Истинското име на Тони е Тони Спатаро. Но може и да не е, пак ми звучи като измислено. Не излизат никакви данни — нито, че е бил ченге, нито пък момче за поръчки на мафията. Случаят, ако въобще има случай, се води на изток и е замразен, докато не са готови да действат. Не присъства в нито една от базите данни на Уайът, а и както казах, това е федерално разследване. Знаеш как помагат федералните, особено на адвокатите на защитата и на шерифите — направо ще си сецнат кръста от напъване да правят добрини.

— Какво си мислиш, че мога да направя, ако Хънт е стигнал до задънена улица?

— Реших, че никога няма да ме попиташ. Като човек на закона си имал професионални отношения с ФБР, нали? При това не един и два пъти.

— Да, с Бил Шуйлър.

— Не можеш ли да го помолиш да поразпита и да видим какво ще открие?

Ейб сгъна кърпата за чинии и внимателно я сложи на Стойката.

— Диз, Бил и аз не сме точно в топли и близки отношения. Той няма да издаде свидетел само защото съм го помолил. Те инвестират много пари в такива хора и се гордеят, че досега не са загубили и един от тях. Шерифът може дори да не каже на Бил, а сигурно няма и да го направи.

— Страшно ми харесва такова положително отношение. Направо ме вдъхновява.

— Просто ти казвам, че вероятно няма да стане.

— Не и докато не измислиш начин да стане.

26

На следващата сутрин в събота Харди тъкмо закусваше у тях, когато телефонът звънна.

— Господин Харди? Уинстън Пейли се обажда. Извинявам се, че ви безпокоя през уикенда, но нещо изскочи и се опасявам, че може да се окаже проблем. Затова помислих, че ще искате да го обсъдим веднага.

Пейли беше психолог, чиято специалност беше надеждността на свидетелските показания — изключително важен елемент в делото. Той беше професионален експерт и взимаше по три хиляди и петстотин долара за всеки ден в залата, без значение дали беше ангажиран през цялото заседание, или просто трябваше да се яви за по час-два в течение на два-три дни. Всъщност нямаше значение дали въобще ще го повикат за показания, ако влезете в залата, си взимаше парите. Същото важеше и ако се наложеше да лети до Сан Франциско, но не ползваха услугите му. Беше едър очарователен мъж, гръмогласен и червендалест, брилянтен търговец и притежаваше репутация на съдебен експерт. Харди никога не беше ползвал услугите му, но двамата поработиха половин ден по подготовката (две хиляди долара, без да броим билетите на Харди за самолета до Лос Анджелис и обратно) и Пейли го беше впечатлил.

Обаждането накара стомаха на Харди да се свие и той остави чашата с кафе.

— Сигурен съм, че ще можем да се справим, за каквото и да става дума. Какъв е проблемът?

— Записал съм си, че ще започнете да ме призовавате от понеделник по-следващата седмица, което ще рече след девет дни.

— Точно така — потвърди Харди, дори без да вдига глава към календара. — И аз това съм отбелязал.

— Да, но… — прокашля се психологът — всъщност през цялата тази седмица съм поканен като основен презентатор на международен семинар в Цюрих. По принцип бях резервен вариант, но колегата, който трябваше да говори, е получил удар и няма да може да отиде. Г-н Харди, не искам да съм излишно скромен, но ми предлагат хонорар от седемдесет и пет хиляди долара и не виждам как бих могъл да ги откажа с чиста съвест.

Харди не смяташе, че д-р Пейли ще има проблеми със съвестта, ако ги откаже. Ако ставаше дума за съвест, той беше поел ангажимент към Харди, бяха подписали договор, а парите по него бяха вече платени. Толкова за съвестта. Тъкмо се изкушаваше да го каже, но беше толкова шокиран и изумен, че преди да успее да процеди и звук, Пейли продължи и засегна точно този въпрос:

— Ще се радвам да ви върна парите, които сте ми платили до този момент. Наистина съжалявам за настъпилия обрат, но това е възможност, която не мога да подмина. Няма ли вариант да получите отлагане на процеса?

— Малко вероятно е — каза Харди. — Всъщност няма никакъв шанс, след като съдебните заседатели са положили клетва. Вчера бяха встъпителните речи, вече действаме.

Харди мислеше за делото дори и когато почиваше, а това означаваше, че усетът му за неочаквани възможности беше силно изострен. Затова и изстреля следващите си думи, без дори да ги обмисли:

— А какво ще правите в понеделник? Тоест вдругиден.

— Мисля, че имам пациенти — каза Пейли след кратка пауза.

— Може ли да смените часовете?

— Да, смятам, че мога. Няма нищо животозастрашаващо.

— Бихте ли искали да дойдете, ако получа разрешение да свидетелствате в понеделник?

— Определено. Това е елегантно решение. Ще можете ли да убедите съда да се съгласи?

— Съдът не ме притеснява. Прокуратурата ме тревожи. Но не виждам защо това би имало някакво значение. Съдебните заседатели ще изслушат показанията ви така или иначе, те са в общи линии допълваща информация. Защо да възразяват, ако бъдат представени първи?

— Наистина не знам. Такова нещо не ми се е случвало.

— Добре, дайте ми няколко часа. После ще ви се обадя.

Франи влезе в кухнята, когато Харди затвори, наля му ново кафе в чашата, дръпна си стол и седна.

— Това прозвуча зловещо.

— Беше Пейли, експертът ми по свидетелите. Изскочила му по-добра работа в Цюрих и решил да я приеме.

— В Цюрих?

— Не питай.

— Може ли да го направи? Не ти ли трябва тук?

— Мен ако питаш, ми трябва. Поне така му плащам. Вероятно ще мога да накарам съдията да издаде заповед, която го задължава да се яви, но каква полза от това? Цялата идея е, че от него се очаква да е на наша страна, а ако му отнемем тлъстия чек от работата в Цюрих, той ще свидетелства с неохота, да не кажа с враждебност.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще се опитам да убедя Стиър да го пусне като свидетел в понеделник. Ако той не възрази, съдията сигурно ще се съгласи.

— Значи сега ще хванеш телефона?

— Защо? Трябвам ли ти за нещо?

— Не. Всъщност, да, но може да почака. Щом е наложително да се обадиш.

— Само на един трябва да се обадя. На Стиър.

— А съдията?

Харди поклати глава. Във всяко едно криминално дело всички обсъждания със съдията трябваше да се правят в присъствието и на двете страни.

— Няма начин. Поне до понеделник сутринта.

— Няма ли да е твърде късно? Ами ако съдията откаже, а твоят човек вече е дошъл?

— Тогава Пейли няма да свидетелства, а аз ще загубя три хиляди и петстотин долара плюс разходите за самолетни билети, за хотел и за кола под наем, ама тях кой ли ги брои?

— Не само това, но и Моузис ще остане без показанията на експерта.

— Така е. В този случай вероятно ще поискам прекратяване на делото заради процедурни нарушения.

— И да започнете всичко отначало? А Моузис да стои в затвора, докато отново минете през цялата подготовка?

Харди се облегна и погледна жена си в очите. После хвана ръцете ѝ и леко ги стисна.

— Франи, за него е по-добре да започне да свиква със затвора. Със или без показанията на експерта — каза той с възможно най-мекия си тон. — Полагам дяволски много усилия да го оставя навън, но трябва да признаеш, че се е забъркал в адска каша.

Франи въздъхна, огледа трапезарията и пак се обърна към съпруга си.

— Винаги казваш, че не искаш да знаеш каква е истината, че тя няма значение. Но има.

— Съгласен съм. Истината е от значение.

— Е — поколеба се тя, — той не го е направил.

Харди внимателно дръпна ръцете си от нейните и ги скръсти на гърдите си.

— За убийството на Рик Джесъп ли говорим?

— Не го е извършил той — кимна тя.

— Никога не ми го е споменавал.

— Ти не спираш да му повтаряш, че не искаш да знаеш. Прекъсваш го, ако си отвори устата. Казваш, че няма значение, че просто оспорваш доказателствата.

— Вярно е. Не искам да съчетавам лъжите му и моята мотивация да го измъкна.

— Ами ако не лъже?

— Защо си мислиш така?

Франи замълча, докато търсеше думите.

— Той го каза на Сюзън. Тъкмо вчера след встъпителните речи. Тя отиде да го види и той ѝ каза, че не е осъзнавал колко зле е изглеждало всичко за него, докато не чул изложението на Стиър.

— Би трябвало да е бил наясно. Казвал съм му го стотици пъти.

— Не знам. Може преди да не си е давал сметка. Но вчера най-после е проумял. Така че тя направо го попитала как е могъл да го направи, да изложи семейството си на такава опасност и да рискува брака им. Заявила му, че не е сигурна, че ще може да продължи да бъде с него, дори и да успееш да го измъкнеш. И той просто ѝ го казал.

— Че не го е направил? Не е убивал Джесъп?

— Точно така.

Харди сведе глава.

— Не го вярваш — отбеляза Франи.

— Какво се е променило? — изгледа я Харди.

— Не му ли вярваш?

— Аз не съм го чул да го казва, Фран, така че въпросът не опира до вярването.

— Може би трябва да го попиташ.

— Ще го питам, и то веднага. Абсолютно. Но трябва да признаеш възможността да е казал на Сюзън онова, което тя е искала да чуе, за да не се откаже от него и да останат заедно.

— Смяташ, че я е излъгал?

Харди не отвърна нищо.

— Той не би го направил — продължи тя. — Не е такъв човек.

— А какво смяташ, че… — Харди се запъна, драсна с нокът по масата и погледна жена си. — Какво мислиш, че е станало с шилелага?

Обаждането на Харди завари Стиър на футболен мач на дъщеря му. Прокурорът почти не го чуваше, но накрая схвана за какво иде реч.

— Искаш да те оставя да натровиш съдебните заседатели с приказките на експерта ти, който да им каже, че показанията на моите свидетели са толкова изкривени? Да ги подкове така, че да не вярват на думите на свидетелите, дори преди да съм ги повикал? Защо да се съгласявам?

— По две причини — настоя гласът на Харди. — Първо, ако Пейли не се яви, ще поискам прекратяване на делото заради процедурни нарушения. Това не е заплаха, а констатация. Половината от защитата ми е основана на атака на стойността на показанията на твоите свидетели. Ако нямам възможност да го направя, ще прибягна до крайни мерки. И ще трябва да чакаме още шейсет дни, като започнем всичко от нулата, а никой от нас двамата не го иска.

— Че на мен защо да ми пречи?

— Защото свидетелите ти ще се окажат още по-отдалечени от събитието. Ще има нови съдебни заседатели, а те може да не ти харесат и наполовина колкото тези. Моят частен детектив може да намери друг заподозрян. Някой може да бъде прегазен от автобус. Кой знае?

— Мечтай си — отвърна Стиър.

Харди прие, че засега губи, но продължи да притиска съперника си.

— Добре, а какво ще кажеш за това? Ако Пейли се изкаже за мен предварително, ще мине повече време, докато излязат твоите свидетели и заседателите няма да са толкова повлияни. Ще запомнят показанията, а не начините, по които могат да бъдат приети за неверни или непълни.

В интерес на истината Харди не вярваше в подобна вероятност, но смяташе, че е добър довод.

— А и основното е, че не вярвам Пейли да помогне или да навреди на някой от нас. Неговите показания така или иначе все някога ще бъдат дадени, няма значение дали сега или по-късно. Как ще бъдат приети зависи от указанията на съдебните заседатели, когато приключим.

Стиър замълча. Харди чуваше вятъра и виковете на другите родители.

— Виж какво ще ти кажа, г-н Харди. Ще си помисля и ще ти дам отговор в понеделник сутринта. Това как ти звучи?

— Не ми звучи като „не“. Благодаря ти, че ще му отделиш внимание.

Харди затвори и веднага набра номера на Пейли. Остави му категорично съобщение, че прокурорът се е съгласил на варианта за даване на показания в понеделник и Пейли трябва да отложи часовете си с пациенти и да бъде в Сан Франциско за началото на деня в съда.

Харди остави телефона и осъзна, че това си беше чиста лъжа. Което пък му припомни, че трябва да отиде до затвора и да поговори с клиента си.

Харди чакаше в остъклената стая за адвокатски посещения и крачеше покрай дългата стена от вратата, през която водеха задържаните, до другия ѝ край и обратно.

Моузис седна на масата. Отново беше в затворническия си гащеризон.

— Аз не се опитвам да ти казвам как да си вършиш работата — тъкмо говореше той. — Ти ми заявяваш, че не искаш да знаеш, и аз се съобразявам. Ако щеш, ме наречи буквалист. Ако кажа, че не съм го направил, ти ще решиш, че лъжа. Ако кажа, че съм го направил, излиза, че защитаваш виновен човек, а защо би искал да го правиш?

— Всъщност нямам нищо против да те защитавам, ако си виновен. Ако някой беше сторил на Бек това, което Джесъп е причинил на Британи, аз сигурно щях да направя същото. Разбирам го.

— Сюзън не го разбираше така добре. През цялото време тя смяташе, че съм отишъл и съм убил оня тип, и…

— А ти я остави да си го мисли. Защо го направи? Можеше да ѝ кажеш веднага и да ѝ спестиш много мъка.

— Ти предполагаш, че тя щеше да ми повярва — кимна Моузис и стисна често чупения си нос. — Честно казано, бях вбесен. Всички с готовност повярваха, че съм бил аз. Дори Сюзън. Дори Британи. Ти също. Добре, щом ме мислят за такъв човек, ще бъда такъв поне за малко. Да видим как ще се справят.

— Щеше да умреш, ако ни кажеш нещата направо, така ли?

— Майната му на всичко това „виновен-невинен“. Смятам, че не е толкова смешно и странно жена ми, дъщеря ми и, о, да, най-добрият ми приятел просто да ми повярват. Да повярват, че не съм човек, който ей така отива и пребива някакво хлапе до смърт, дори и да си го заслужава. Да ти е хрумвало, че може би се чувствам мъничко изоставен от хората, които ме познават най-добре? Да си се сещал, че това може да ме вбесява?

Харди се закова на място.

— Не ти е за първи път, Моуз.

Погледът на Магуайър помрачня.

— И на теб не ти е, Диз — каза той ниско и дрезгаво. — Какво ще кажеш? Да не би да си го забравил сред цялото въодушевление?

— Не е същото.

Магуайър протегна емоционално ръце.

— Дяволски си прав, че не е същото. Точно това ти казвам. Онзи път бяхме ясно предупредени, че те ще убият децата ни. Вече бяха убили Сам Силвърман и Дейвид Фриймън. Беше вендета и ни бяха притиснали до стената, нямахме никакъв избор. Живот или смърт. Не беше като с Джесъп. Ама всички се нахвърлиха на стария Моузис, нали? Да виждаш някой, който да повярва, че ти например си способен на хладнокръвно убийство? Защо аз, а не ти? Защо не някой друг?

— Ами, виж какво, нали си спомняш какво каза Грозника вчера? Кръв, ДНК, свидетели… Трябва да признаеш, че това усложнява нещата.

— Точно затова най-накрая го казах на Сюзън — въздъхна Магуайър.

— Истината?

— Точно така. Трудната за вярване, но, кълна се в Бога, чиста истина.

— А всичко друго не е било, а?

— Нищо такова не съм казвал. Ако не ме лъже паметта, такива бяха твоите указания и те ми вършеха отлична работа. Ако хората искат да вярват, нека си вярват, никого няма да разубеждавам. Да вървят по дяволите. Доказателствата са същите. Ти така или иначе щеше да ме отървеш, нали?

Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на вратата. Нарочно остана в далечния край на стаята, тъй като си нямаше вяра, че ако се доближи, няма да удари клиента си. Само го гледаше, опитваше се да се овладее и проклинаше ирландските си гени. Проклинаше ирландското и у Магуайър. Проклинаше цялата ситуация.

— Значи — поде той най-накрая — ще ми кажеш ли какво стана? Искаш да ми кажеш, че наистина си бил за риба?

— Не, не бях за риба.

— Значи алибито ти е фалшиво?

— Така ми отърва. Знаех какво смятат ченгетата още щом дойдоха първия път. Знаех, че Джесъп е бил убит. Трябваше да измисля нещо. Никой няма да го опровергае, така че на кого му пука?

— Да речем на заседателите, ако реша да им кажа истината. Не върви изведнъж да се сетя: „А, алибито ли?“.

Моузис се изкиска, въпреки че не му беше до смях.

— Няма да го направиш. И без това никой не вярва, че съм бил за риба.

— Какво правеше?

— Отидох с колата до апартамента му.

— Защо?

— Не знам. Може би, за да го убия, със сигурност исках да го нараня. Не мислех особено.

— И взе шилелага?

— Естествено. Като го ударих предния път, ръката ми беше подута цяла седмица.

— Отишъл си там и…

— Почуках на вратата му, но никой не отвори. Натиснах бравата и се оказа отключено. Той лежеше на пода точно зад вратата в локва кръв.

— И какво направи?

— Честно казано, не съм сигурен. Постоях около минута, мислех. По дяволите. Май бутнах тялото един или два пъти с шилелага.

— Май? Един или два пъти?

— Може и повече. Не си спомням. Той беше мъртъв, а това означаваше, че съм загазил, защото съм там. Може и да съм го цапнал от яд. После трябваше да изчезвам.

— А свидетелите?

— Не си спомням нито един от тях — поклати глава Магуайър. — Исках само да стигна до колата и да се махам.

— И не си казал на Сюзън?

— Нищо не съм направил. Нямаше какво да ѝ казвам.

— Можеше да ѝ съобщиш простия факт, че Джесъп е мъртъв.

— Така или иначе скоро всички щяхме да го разберем, нали така? Не исках Сюзън да си мисли, че имам пръст в цялата работа. Опитвах се да ѝ спестя още тревоги. И без това ѝ се бяха струпали много покрай грижите за бедната ни Британи. Бяха тежки дни. Казах ѝ, че съм отишъл за риба, за да си прочистя главата.

— А шилелага?

— Не биваше да го взимам — каза Моузис и раменете му се отпуснаха. — Харесвах това старо парче дърво. Лежи някъде на дъното на езерото Стоу.

Харди прекоси стаята и седна на масата срещу Моузис.

— Искаш от мен да повярвам, че някой съвсем друг е отишъл в жилището на Джесъп преди теб? — поде той със съвсем обикновен тон.

— Не знам кога някой е бил там, Диз. Когато пристигнах, той вече беше мъртъв.

— Защо?

— Мислех си, че отговорът е твоя работа.

— Някой без никаква връзка с Британи?

— Не знам. Ще повтарям, че не знам, докато наистина не знам. Знам само, че не съм го убил аз. Не ми пука дали ми вярваш или не. Но това е истината.

— Този път честно, а?

— Да — отвърна Моузис и го погледна в очите.

— Ами, благодаря ти, че сподели. Ще го имам предвид.

Харди стана, отиде до вратата и почука, за да повика пристава. Изобщо не беше убеден, но вярваше с цялото си сърце, че Моузис най-после е дал обяснението, с което щеше да живее до края на дните си, макар и да беше слабо и по редица причини напълно непригодно като аргумент на защитата.

В средата на юни изнудваческите обвинения в заговор срещу Тони Солая, колегата му барман Рона Ранкен и шефа им Том Хетке бяха отпаднали. Украинците Игор Повалий и Вадим Гнатюк, които се надяваха да сключат сделка със съда и да получат работни визи срещу показанията си, бяха изплели цяла мрежа от фалшиви подробности, но накрая се провалиха. Процесът срещу хората от „Горящия Рим“ приключи с незначителни глоби, а Повалий и Гнатюк бяха депортирани обратно в Украйна. „Горящия Рим“ отвори отново, макар че звездният му миксолог се беше преместил на пълен работен ден в „Малката детелина“ на мястото, заемано от собственика на бара Моузис Магуайър.

Нямаше да е справедливо да се твърди, че Тони промени изцяло облика на заведението. В крайна сметка „Детелината“ беше малък и непретенциозен ирландски бар с дартс, отворил врати за пръв път през 1893 г., но през уикендите взеха да се събират много повече хора, а средната възраст на клиентелата падна с около десет години. Тони наливаше питиета, чиито имена Магуайър нямаше да знае, дори и да беше там, за да ги види. Долният рафт зад бара беше запълнен с новите съставки — настойки от билки, плодове, приготвени на място битери и дижестиви. За пръв път се появи кран за наливна пшеничена бира. Старият джубокс беше заменен от свалена от интернет музика. За нея отговаряше барманът, а децибелите скочиха с десет.

Магуайър беше зад решетките и не виждаше причина да продължи да се занимава. Каквото и да станеше след процеса, той вече беше преминал шейсетте години. Може би вече беше време да предаде всекидневните си задължения по бара на някого с повече енергия и дори с по-голяма харизма. С цифри не се спореше, а след първите шест седмици на Тони общите продажби се бяха изстреляли с двадесет и два процента нагоре. Рецесия ли? Каква рецесия?

Широката задна стая за дартс с нисък таван все още я имаше и се пръскаше по шевовете. В десет и половина вечерта в събота Британи беше там и играеше дартс в отбор с майка си. Преди ареста на Магуайър тя рядко стъпваше в бара. Срещу тях двете бяха братовчедка ѝ Ребека и новият ѝ приятел Бен Файнстийн. Британи бягаше от нежеланата популярност и от намесата в личния ѝ живот и се беше скрила при семейството си. Беше поправила отношението си към Бек и Бен, после ги беше запознала и гледаше как нещата между тях се развиват хубаво, макар и бавно. Сюзън живееше с надежда и за пръв път вярваше, че съпругът ѝ е невинен. Тя се обади на Британи, за да ѝ каже и да види дали не биха могли да го отбележат по някакъв начин, затова всички се събраха в бара.

Сюзън тъкмо измъкваше стреличките си и се обръщаше, когато я заслепи нещо като светкавица в коридора към бара. Отпред изпищя жена, а цялата сграда сякаш се разтърси от оглушителен трясък.

В стаята имаше четири табла за дартс и обикновено спокойно събираше двадесетина души, но сега половината от тях се опитваха да си пробият път към коридора.

— Британи! Британи Магуайър! — извика един мъжки глас. В същото време блесна нова светкавица, последвана от още една.

Сюзън се пресегна към дъщеря си и я хвана за ръката.

— Бен, хвани Бек! — извика тя. — Насам, назад.

Някой започна да светва и да гаси лампите, но Сюзън не се нуждаеше от тях. Тълпата ги избутваше в обратната посока — към коридора към бара, но тя не пусна Британи и продължи да се промъква към задната врата. Когато барът беше отворен, тя стоеше винаги заключена и водеше към покрит и ограден склад, където държаха кеговете и касите с бира, закуските и алкохола.

Сюзън извади ключовете си и отвори вратата. Още осем или десет души ги последваха навън и Сюзън включи осветлението.

— Какво е това?

— Всички наред ли са?

— Какво става отпред?

Хората пищяха в паника и се тъпчеха в тясното пространство. Някъде в нощта се чуха сирени.

27

Боят явно беше започнал, когато един от пияните фотографи започнал да притеснява група привлекателни момичета и да иска да ги снима. Точната рецепта за мелето включваше още много пийнали младежи, претъпкан и горещ бар със силна музика и неколцина рицарски настроени приятели на момичетата е кипнал тестостерон. Никой не помнеше кой беше ударил първи, а нещата бързо излезли извън контрол. Ченгетата дошли, помогнали нещата да се оправят и пратили хората по домовете им.

— Тоя тип е като целувката на смъртта — каза Харди.

Беше другата сутрин. Той седеше с ръце на кръста под яркото слънце на тротоара пред „Детелината“ и оглеждаше с недоумение парчето шперплат там, където доскоро беше предният прозорец. Бек се беше обадила на родителите си в девет и половина и им беше разказала накратко какво се е случило. Харди беше партньорът в бара извън затвора и двамата решиха, че трябва да отидат и да огледат щетите и временните ремонти.

— Докато работеше в „Горящия Рим“, Службата по контрол на алкохола удари мястото — продължи той. — Сега работи тук, избухва проклет бунт и чупят витрината. А стъклото беше дебело. Аз лично съм блъскал хора в него и то не се счупи.

— Е, снощи се е счупило. Но не е бил Тони. Бек каза, че са били фотографите — намеси се Франи.

— Сега го защитаваш.

— Просто уточнявам фактите.

— Добре. Но кой е адвокатът тук?

— Ти — хвана го тя за ръката. — Огледа ли?

Той пристъпи напред и почука по шперплата. Сякаш беше здрав.

— Ако иска да отвори на обед, значи ще се появи скоро, а не мисля, че искам да го виждам. Стига ми толкова напрежение за уикенда.

Тя го поведе към колата им.

— Страхувам се, че това само ще разбуни нещата отново.

— Кои неща?

— „Кои неща“, пита той. Да не мислиш, че ще я оставят на мира?

— Всъщност не, не мисля. Красива жертва на изнасилване, а баща ѝ е подсъдим, защото убил нападателя ѝ. Ето ти война между папараците. Кой да знае, че тук има папараци и че са толкова много?

— Е, сега ще станат още повече. А тя дори още не е дала показания. Представяш ли си какво ще стане, ако разберат, че гаджето ѝ е защитен свидетел? Ще стане бой без правила и тя ще трябва да се скрие някъде.

— Да не говорим, че легендата на Тони ще бъде провалена. Но това може би няма да е толкова зле, поне за Британи, ако не и за всички.

— Знаеш ли какво не мога да проумея? — поклати глава Харди.

— Квантовата физика?

— Освен нея. И не ми казвай „струнната теория“.

— Че ти не си ли наясно със струнната теория?

— Не особено. Но онова, което наистина не разбирам, е лудостта. Да, Британи е хубаво момиче, добре, но пък чак за сто хиляди долара…

— Това е за голи снимки. В „Плейбой“.

— Смятат, че всички нормални красиви млади жени искат да попаднат в „Плейбой“?

— Мнозина от тях искат.

— Да не би да се правя на света вода ненапита, като съм доволен, че Британи не иска?

— Не се правиш на света вода ненапита, стига. Но не става дума за това, а за личен живот. Нима тя е искала да ѝ се случи нещо от всичко това? Справя се с живота си и изведнъж всички искат да я снимат, всичките ѝ бивши гаджета се натискат да говорят за безразборните ѝ връзки и каква курва е била в колежа. Остава само някой да извади сексклип с нея.

— Боже, опази. Заради Сюзън, да не споменаваме и Моуз.

— Бек каза, че не би го изключила — сви рамене Франи.

— Британи може ли да е толкова тъпа?

Франи го изгледа дяволито.

— Наскоро да си разглеждал „Фейсбук“?

— Не ми е точно по вкуса. Тя има ли профил?

— Всички имат профили, Диз. Всеки следи всеки. Да се надяваме, че Британи не е поствала някакви страшни неща. Вероятно не е, иначе досега щяха да са излезли. Няма никакво отношение към нечий личен живот. А и не само там е така. Защо да не искаш да се снимаш гол в „Плейбой“ за пари, ако в интернет вече те има гол, при това безплатно?

— А не може ли просто да не искаш всички да те виждат гол?

Франи се усмихна, спря се и го целуна по бузата.

— Ти си такъв сладък пуритан — каза тя.

Сюзън и Британи останаха в бара след сбиването, за да помогнат при разчистването. Откриха шперплата отзад в склада. Преди години го бяха използвали за същия прозорец, така че пасна идеално. Щом приключиха, се прибраха заедно при Сюзън.

Тази сутрин Сюзън беше оставила дъщеря си да поспи. Вече наближаваше обед и Британи седеше на масата в кухнята по шорти и тениска. През отворения от майка ѝ прозорец навлизаше топъл ветрец, а Британи тъкмо дояждаше кесадията си със сирене.

— Единственият проблем е — тъкмо казваше Сюзън — кой го е направил, ако баща ти не е? Искам да му вярвам. Не мисля, че би ме излъгал. Но пък ако наистина си е мислел, че мога да го напусна…

— Ти каза ли, че ще го напуснеш?

— Не толкова многословно. Може би съм оставила такова впечатление. Мислих си, че мога да го напусна, ако е бил способен да стори такова нещо хладнокръвно. Не знам. Но пък ако не е…

— Вчера му повярва на сто процента.

— Знам. Но понякога може толкова силно да искаш нещо, че да се накараш сам да повярваш в него. Оттогава мислих още. Възможно ли е някой да е бил там почти по същото време по същата причина?

Британи си преглътна хапката и надигна чашата с кафе.

— Това с еднаквото време е малко трудно за вярване — каза тя, — но не е недопустимо. Разликата е в точното време на смъртта. Но защо да е по същата причина? Може да има най-различни причини.

— Имаш предвид причини, които нямат нищо общо с теб?

Британи кимна.

— Това би било чудесно. Но как така? — попита Сюзън.

— Как да се сетим за някаква причина, каквато и да е, когато всички смятахме, че татко го е направил? Сега ти е казал, че не е, и ако е вярно, това променя всичко, нали? Искаш ли да чуеш какво смята Тони?

— Разбира се — каза Сюзън и се облегна.

— Нали знаеш за фалшивите обвинения, които му висяха на главата? Добре, че най-накрая паднаха. Не е нужно да ти казвам, че е доста наясно с цялата история, с акцията в „Горящия Рим“ и така нататък. Адвокатите му, включително и чичо Диз, следяха нещата от самото начало, но нищо не можеха да направят.

— Имаш предвид акцията?

— Точно. Тя е напълно законна, както начинът на провеждането ѝ.

— За баща ти ли говорим все още? — сви недоумяващо вежди Сюзън.

— Чакай малко, ще разбереш. Проблемът е, че акцията е била замислена познай от кого? От Лайъм Гудмън. Който е…

Сюзън се приведе към масата, опря се на лакти и слушаше внимателно.

— Шефът на Рик Джесъп.

— Правилно. А знаеш ли защо г-н Гудмън е организирал акцията с такова желание? За да отклони вниманието от спонсорите си или поне от основния си спонсор Джон Ло. Той е в бизнеса с корейските салони за масаж, които всъщност са чисти бордеи със сексробини. Градът го беше притиснал, но цялата история със сервиране на алкохол на непълнолетни го изтика встрани.

— Добре, но не виждам как…

— Сега ще ти кажа. Както и да е — пое си дъх тя, — преди да дойде тук, Тони е бил полицай в Ню Йорк. Работил е в „Нравствения“ и едно от нещата, с които се е занимавал, е било трафик на хора и сексробини.

— Това е доста далеч от случая на баща ти.

— Не е съвсем така. Оказва се, че когато тези хора имат враг и искат да се отърват от него, докарват тук някого от Китай, Корея или някъде оттам. Човекът каца в Монреал, минава границата с кола, хваща полет до Ню Йорк, наема си автомобил, отива до дадения му адрес, убива този, за когото му е платено, връща се на летището и хваща следващия самолет от Ню Йорк за Азия, понякога през Ванкувър.

— Това често ли се случва?

— Когато се налага. Достатъчно често, щом Тони знае.

— Някога залавяли ли са убийците?

— Никога на местопрестъплението. Понякога федералните разбиват цяла банда, например „Летящите дракони“ или „Призрачните сенки на Ню Йорк“.

— Откъде знаеш тези имена?

— От Тони. Така са разкрили и схемата. А знаеш ли кое е най-интересното, поне доколкото засяга татко?

— Кое е?

— Мъжете, които пристигат с полет от Азия, не могат да се качат на самолета е пистолет или с нож, нали така? Затова използват други оръжия. Убиват с голи ръце. Или с въже. Както и е тъпи предмети — добави Британи след кратка пауза.

— Значи теорията на Тони е, че…

— Не е точно теория. Той не знае подробностите. Може нито една от тях да не съвпада. Но в нашия град Джон Ло се занимава със сексробини и е свързан е Лайъм Гудмън и Рик Джесъп. Може би Рик е направил нещо, което не се е понравило на Ло. Знаем що за човек беше. Може моментът да е просто нещастно съвпадение за татко.

Сюзън се отблъсна от масата, скръсти ръце на гърдите си и издиша.

— Мислиш ли, че може да е свързано?

— Не знам, мамо. Но ако татко не го е убил, го е направил някой друг, а това е поне различен вариант.

— Споменавала ли си го на чичо си Диз?

— Мамо, току-що го казах на теб — изсмя се Британи. — А и какво да му кажа? Няма никакви доказателства.

— На него не му трябват доказателства — рече Сюзън. — Доказателствата са нужни на прокуратурата. Всичко, което трябва на чичо ти Диз, а и на баща ти, е съмнение.

На Глицки му трябваха два дни да осмисли съвета на Харди, но в неделя се погледна в огледалото. Сега седеше гладко обръснат на площадката на стълбите към малкото задно дворче, а жена му го подстригваше с машинка. Харди можеше и да си има личен професионален фризьор, но Ейб беше съвсем доволен и от Трея. Зак, Рейчъл и две съседски дечица играеха по катерушките долу. За един кратък момент и за пръв път през последните около три месеца той си помисли, че светът е хубаво място.

— Значи ще го направиш? — попита го Трея.

— Натам клоня, но исках да поговоря с теб и да видя как ще го приеме Уес.

— Уес няма да грейне от щастие, но ти вече го знаеш в каменното си сърце. Освен това ти е ясно, че няма нужда да говориш с мен за такива неща.

— Добре, тогава да чуя мнението ти.

— За защитата ли ще свидетелстваш?

— Това е въпросът.

— Каква беля може да си докараш на главата?

Устните на Глицки трепнаха с частица от сантиметъра.

— Имаш предвид някаква по-голяма от това да ме уволнят?

— Ти не беше уволнен. Лапиър щеше да те понижи, затова излезе в пенсия.

— Въпрос на изказ.

— Не е съвсем така. Не точно. Ако беше уволнен, следващия месец нямаше да ти организират прощална вечеря по случай пенсионирането.

— Тия неща са доста саркастични.

— Това, че говорят със сарказъм за теб, не означава, че събитието е иронично. Ако не искаха да почетат теб и службата ти, просто нямаше да го организират.

— Хубаво е, че го казваш, но то е до голяма степен проформа. Изкараш ли си трийсетте и няколко години, трябва да направят нещо за теб.

Трея хвана ножиците.

— Няма да споря дали болшинството от колегите ти имат високо мнение за теб. Ти попадна под кръстосания политически огън между Лапиър и Гудмън и не пожела да отвърнеш заради Моузис и връзката ти с него. Но това не очерня цялата ти кариера и не казва нито една лоша дума за характера ти, който е безупречен. Можеш ли да си набиеш това в главата?

— Ядосана ли си ми? — въздъхна Глицки след малко.

— Почти. Мисля, че ако ти се предостави възможност, трябва да се възползваш от нея, да се изправиш и да кажеш какво точно се е случило. Решението им е прибързано. Ти не си се втурнал към Диз, нито си предупредил Моузис. Не си говорил с нито един от двамата. Дай им разпечатката от телефона си. Просто искаше спазване на процедурата — това е. Началникът е съзряла шанс да трупне малко политически дивиденти, а следователите ти вероятно са можели да си свършат по-добре работата по случая, ако бяха изчакали още няколко дни. Ако се вълнуват повече от политиката, а не от това да изяснят нещата, защо пък съдебните заседатели да им повярват? Всичко това е вярно, нали? Вярно е и помага на Моузис, което също е в твой най-голям интерес, нали?

— Само дето целият ми живот е бил посветен на това да не оставям убийците да се измъкват.

— Той не е убиец, докато не го признаят за виновен.

— Не е съвсем така, Трей. Той става убиец веднага след като убие някого.

— Може би не е.

— Стига, моля те, нека дори не говорим за това.

Той се облегна и потупа отпуснатата на рамото му ръка на Трея.

— Дори да е в мой най-голям интерес той да се измъкне, а не отричам, че е така, просто не бих могъл да свидетелствам срещу моите хора.

— Вай Лапиър не е от твоите хора. Тя е политик.

— Ами Брейди? А Шър?

— Ти няма да кажеш и една лоша дума срещу тях. А и нали се сещаш за нашите малки семантични различия дали си бил уволнен, или си се пенсионирал?

— Бегло. Говори ми нещо.

— Само кажи на Диз да те попита направо: „Господин Глицки, вие на практика сте напуснали веднага след този очевиден акт на намеса и възпрепятстване и явно политическо ходатайствате от страна на началника на полицията, така ли е?“ Твоят отговор естествено е „да“, което е чистата буквална истина. Ти не си бил уволнен. Ти си подал оставка в края на една белязана от успехи кариера. Кой ще е в по-добра позиция тогава?

Глицки помълча около минута и кимна замислено.

— Бих предпочел да се обърне към мен с „лейтенант“ — каза той.

28

Беше девет часа и осемнайсет минути в понеделник сутринта. До свикването на съда оставаха дванайсет минути. Стиър беше дал съгласието си, Харди го беше пробутал ненатрапчиво на новия си приятел съдията и Уинстън Пейли вече седеше на първия ред зад Харди в претъпканата до тавана съдебна зала. Носеше кафяв рипсен джинсов костюм, жълта риза и прекалено широка вратовръзка във виолетово и червено.

Докторът беше в приповдигнато настроение, а и защо не, помисли си Харди, след го очакваха един, а вероятно дори два дни с хонорар от три хиляди и петстотин долара всеки. Пейли очевидно беше погълнат от Джина Роук, която беше дошла от мястото си в залата и сега бъбреше с него, облегната на скамейката. Неволно или не, така приятният ѝ налят профил се очертаваше най-добре.

Внезапно Стиър и помощникът му се изправиха като един и се приближиха до масата на защитата. Това прекъсна Роук и Пейли и Стиър се наведе към експерта с протегната ръка.

— Доктор Пейли, аз съм Пол Стиър от страната на обвинението. Просто исках да ви поздравя и да ви приветствам с добре дошъл в Сан Франциско.

Пейли грейна и разтърси ръката на прокурора.

— А това — продължи Стиър, като отстъпи малко — е моят помощник Ларс Гъндърсън. Той е имал възможността да се учи от ваши показания по време на симулация на процес в юридическия факултет в „Макджордж“ и ги помни и до ден-днешен. Той е голям ваш почитател. Казва, че сте един от неговите герои.

Пейли стана от стола и топло поздрави младия мъж, като му стисна ръката.

— Това ме ласкае изключително. Благодаря ви. Толкова е удовлетворително, когато работата на човек продължи и след него.

— Ако не възразявате — помоли Стиър, като извади телефона си, — може ли една снимка на вас двамата? Господин Харди, нямате нищо против, нали?

Харди не знаеше как да реагира на това угодническо представление, но нямаше срещу какво да се възпротиви. Съдът не беше влязъл в заседание, Пейли беше свидетел на защитата, а и тази сутрин Стиър се беше показал като доста благосклонен.

— Разбира се. Давайте.

Стиър направи снимката и провери как е станала.

— Страхувам се, че днес Ларс ще пропусне по-голямата част от показанията ви — продължи прокурорът, — тъй като има изслушване по друго дело в друга зала. Но когато му казах, че сте тук, искаше да дойде и да ви стисне ръката.

— Беше ми приятно да ви видя, докторе — каза Гъндърсън. Той кимна на Харди и У, отвори вратичката на парапета, отделящ тези места от залата, и потъна в тълпата от хора.

Стиър се поклони вежливо и се върна на масата си.

— Радвам се да видя противници, които се разбират толкова добре — каза Пейли.

— О, да. Тук всеки ден е същински парад на любовта — отвърна Ейми У.

След като съдията зае мястото си и съдът беше призован към ред, Гомес не губи никакво време и веднага пристъпи към същината.

— Обвинението се съгласи и аз ще допусна този път защитата да призове свидетел извън установения график. Господин Харди?

— Благодаря ви, ваша чест. Защитата призовава д-р Уинстън Пейли.

Пейли се надигна с увереността и спокойствието на човек, правил подобно нещо стотици пъти. Той кимна приятелски на всички, мина през залата и застана на мястото на свидетеля. После вдигна дясната си ръка, готов да положи клетва.

Харди знаеше, че показанията ще се проточат. Само препоръките на доктора щяха да отнемат повече от половин час. Ако Пейли не беше толкова очарователна личност, Харди щеше да се опасява, че ще отегчи съдебните заседатели до смърт. Сега обаче нямаше такива тревоги. Пейли щеше да представи своето образователно и професионално развитие с обиграността на опитен разказвач и да го направи да изглежда едва ли не като приключение. Може би по някакъв начин то наистина беше такова. Непрекъснатият низ от успехи със сигурност щеше да впечатли слушателите.

— Докторе, бихте ли казали на съдебните заседатели с какво се занимавате в момента или каква е професията ви?

— Да, разбира се. Аз съм психолог, който работи като консултант в общата сфера на здравеопазването. Специфичната ми работа е като криминален психолог.

— Какво по-точно е това?

— Внасям повече яснота или точни подробности в съдебни процеси като този.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели за научната си кариера, ако обичате?

Пейли започна изложението си. След като получил бакалавърската си диплома от Калифорнийския университет — Лос Анджелис, с награди за отличен успех, записал едновременно медицина и магистратура по психология в Университета на Южна Калифорния. Докато следвал, получил и място на аспирант по обществено здраве към факултета в Калифорнийския университет — Лос Анджелис. По едно и също време водел часове, правел изследвания и учел за докторската си степен по психология.

Нагаждач, помисли си Харди, докато се мъчеше да овладее желанието си да му смачка фасона, все пак беше негов свидетел и го разпитваше.

— А след това с какво се занимавахте, докторе? — поинтересува се той.

— Имах щастието да ми предложат няколко позиции като преподавател — продължи Пейли. — Вероятно около десет. В крайна сметка реших да работя в „Харвард“. Оттам имах предложения от три катедри.

При тези думи из залата се понесе лека вълна смях. Пейли я прие с чувство за хумор, сви рамене, сякаш казваше „какво да направя“, и продължи:

— Докато бях в „Харвард“, получих субсидии да работя с Министерството на отбраната, с Агенцията за перспективни разработки ДАРПА, с флота и морската пехота на САЩ, както и с няколко други правителствени агенции. После се преместих в Тексас и заех преподавателско място в университета в Хюстън. Там прекарах пет години и се върнах в Калифорния. Отново получих преподавателско място в Университета на Южна Калифорния и започнах да сътруднича на полицейското управление в Лос Анджелис като психолог. По това време започнах да се занимавам с това, което правя и в момента — да работя като криминален психолог.

Харди прекъсваше потока от думи на всеки няколко минути, за да накъса и разнообрази нещата, макар че нямаше за какво да се притеснява. Въпреки пространните подробности Пейли не омръзваше на аудиторията си, а Харди чувстваше, че той подава точно информацията, от която се нуждаеха съдебните заседатели. Научното минало на Пейли трябваше да е неопровержимо, за да може по-късно Харди да подложи показанията на свидетелите на Стиър под съмнение.

Пейли не спираше. Отказал се от преподавателската дейност, за да формира и да стане президент на група от сто и петдесет хиляди пациенти в Южна Калифорния. Групата станала част от друга, по-голяма, а Пейли оглавил и нея. Първите му появи в процеси били през седемдесетте години. Започнали да го приемат като експерт със специалност свидетелски възприятия и идентификация.

Историята му отново беше внушителна и Харди пак усети, че заседателите искат да я чуят цялата. Пейли имаше цял куфар с публикации по въпроса, с презентации на национални и международни конгреси като онзи в Цюрих, както и с лекции от юридически семинари на адвокатски асоциации. Имаше над триста явявания пред съда в Калифорния и в дванадесет други щата, пред федерален съд и в съда на Американските Вирджински острови. Пейли беше говорил за свидетелското разпознаване пред Асоциацията на юристите на щата Калифорния, беше изработил по темата видеоматериали за съдийската школа и образователни курсове как хората виждат и разпознават други хора, както и какви са несъответствията между действителните факти и какво свидетелите си мислят, че са видели.

Пейли обясни, че в САЩ по тези проблеми се водят проучвания от над осемдесет години, а в Европа дори от повече и вече има натрупана огромна база информация за разпознаването, възприемането и паметта. Написани са стотици докторски дисертации. Общо взето, мнението му беше, че това поле е толкова близо до точната наука, колкото въобще нещо подобно е възможно в психологията.

Наближаваше обед, когато Харди отново взе думата.

— Ваша чест, защитата предлага д-р Уинстън Пейли като експерт в сферата на свидетелското разпознаване и възприятията.

Гомес кимна и се обърна към масата на обвинението.

— Съгласен ли сте, г-н Стиър?

— Ще изчакам кръстосания разпит, г-жо съдия.

— Допускам д-р Пейли да даде показания като експерт в съответната сфера. Но смятам първо да направим почивка за обяд.

Тя хвана чукчето за пръв път тази сутрин и удари веднъж.

— Съдът се разпуска до един и половина.

Харди се двоумеше дали да заведе Уинстън Пейли или Сюзън Уайс на обяд, но Джина му се притече на помощ, като предложи да покани експерта с нея в „Льо Сентрал“, а той да хапне със съпругата на шурея си някъде другаде, а не както обичайно при Лу.

Сричката обаче явно беше останала да витае във въздуха, тъй като двамата се спряха в „При Лулу“ на няколко преки от Съдебната палата. Ресторантът беше просторен, имаше открита градина и беше отличен избор след клаустрофобичните часове в напълно лишената от прозорци съдебна зала.

Харди би харесал Сюзън, дори и тя да не беше сред членовете на единственото семейство, което бе имал през живота си. Тя беше един от любимите му хора през последните двадесет години. Говореше вежливо, беше честна до глупост и притежаваше не само невероятен музикален талант, но и усет към емоции, каквито Харди дори не допускаше, че може да прозират. Беше последният човек, който той би избрал за партньор на огнения, труден и упорит темперамент на шурея си, който на всичкото отгоре имаше и проблем с алкохола.

Харди ѝ дръпна стола, настани я и седна срещу нея. Сюзън беше на около шестдесет години, но беше съхранила немалко от красотата си, която беше предала на най-голямата си дъщеря. Вероятно вече не биха ѝ свиркали по улицата, но Харди установи, че като седи сам срещу нея, все още остава запленен за няколко секунди.

— Как си? — попита той, докато разгръщаше кърпата си. — Изглеждаш сякаш най-после си успяла да поотпочинеш малко.

— След безсънието в събота срещу неделя щях да умра, ако снощи не бях поспала — отвърна тя с пресилена усмивка. — Легнах си в осем вечерта и спах единадесет часа.

— Без да се будиш?

— Знам. Истинско чудо.

— Дори не мога да си го представя. Изглеждаш облекчена.

— Да откриеш, че съпругът ти в крайна сметка не е убиец, оказва известно благотворно влияние.

Харди си пое дъх, но не каза нищо.

— Как е Британи?

— Писнало ѝ е от всичко това. Писнало ѝ е да бъде хубава.

— Е, желая ѝ късмет.

Сюзън отчупи хапка хляб и я топна в дълбоката чинийка със зехтин.

— Смешно е. Преди все викаше, че не иска да си пилее красотата. Снощи ми каза, че вече няма да се гримира.

— Това би могло малко да ѝ помогне, но не бих му възлагал големи надежди. Още ли се среща с Тони?

— Да, но не бързат — кимна тя. — Смяната на темпото е добре дошла.

Сервитьорката дойде, наля им вода и взе поръчката. Харди я изчака да се отдалечи, преди да продължи:

— Имам някои проблеми с Тони.

— Британи ми спомена. Ти знаеше ли, че той е бил полицай?

— Така твърди.

— Не му ли вярваш?

— Не знам на какво да вярвам. Но не ми харесва да разиграва момичетата и да сменя едната с другата. Не ми допада и мистериозната аура, която си изгражда. Смятам, че той крие някои наистина дълбоки тайни и това ме притеснява. Каза ми някои неща, които се оказаха неверни.

— Какво например?

— Ами, например името му. Доста многозначителна подробност.

Сюзън затвори очи и въздъхна.

— Нали знаеш какво трябва да направиш, за да накараш едно момиче да се влюби? Да ѝ кажеш, че не може да се вижда с някого.

— Следя ти мисълта.

— Да оставим това настрана за минутка — продължи Сюзън. — Тони е казал на Британи нещо, което според мен би искал да знаеш. Има връзка със случая, дори може би е важно. Особено сега, когато знаем, че Моузис не го е направил.

Харди се усмихна, като се надяваше, че не изглежда неискрен. Изслуша Сюзън, докато тя му развиваше теорията на Британи за азиатския наемен убиец. За своя изненада някъде по средата установи, че започва да приема идеята ако не като факт, то поне като елемент от стратегията по делото.

— Британи знае ли нещо конкретно за връзката на Джесъп с Ло? — попита той, когато Сюзън свърши. — Да са си разваляли отношенията, да речем?

— Явно никой не знае. Причината да водим този разговор е, защото Британи смята, че ти би могъл да откриеш.

— Тони нямал ли е някакви предположения?

Сюзън поклати глава.

— Не. Само това, че Джон Ло е едновременно замесен в търговия с плът и с Лайъм Гудмън. Явно това е начинът, по който някои от собствениците на подобни заведения решават проблемите си.

Харди не отвърна нищо.

— Диз? — докосна го тя по ръката.

— Мисля. Ако на този случай ужасно му липсва нещо, това е алтернативна теория.

— Това може дори да не е теория, Диз. Може точно това да е станало.

Стига да не бяха досадните доказателства, които уличаваха съпруга ѝ и никой друг, помисли Харди. Сервитьорката дойде отново, той ѝ направи знак да му сипе още вода и я изчака.

— А какво мислиш за добрия доктор Пейли? — попита той Сюзън.

Съдът тъкмо се беше събрал, когато Харди реши, че има основателна причина и е крайно време да извади Стиър от равновесие, като поиска съвещание със съдията. Подобен ход винаги беше добър. Идеята му се беше родила по време на обяда, след като Глицки му беше звъннал. Сега щеше да даде на Стиър храна за размисъл, докато помощникът му отсъстваше и докато експертът на Харди продължаваше да подготвя съдебните заседатели за предстоящите сблъсъци със свидетелите на обвинението.

Двамата стояха до масата на съдията, а Стиър клатеше глава, потресен от неуважението, което Харди демонстрираше към правилата.

— Ваша чест — каза той, — предполага се, че защитата трябва да ми предостави списък със свидетелите си тридесет дни преди процеса. Добавянето на нов свидетел е крайно против процедурата и много спорно.

— Ваша чест — реагира Харди, преди Гомес да успее да отговори, — като говорим за неща против процедурата и спорни такива, трябва да отбележа, че заради скоростта на полицейското разследване, довело до ареста и предварителното изслушване на клиента ми, аз се мъча да наваксам със събирането на доказателствен материал, за който е нямало как да зная преди тридесет дни.

— Но точно вие отказахте още време и настояхте за бързо започване на делото.

— Това е напълно погрешно, г-н Стиър. Моят клиент отказа, тъй като е абсолютно в правото си да се яви пред съда в рамките на шестдесет дни след предявяването на обвиненията, тъй като не желае да гние в затвора за престъпление, което не е извършил.

— Значи казвате, че току-що сте открили тези свидетели?

— Ако трябва да съм точен, разбрах за двама от тях на обед. А за другия, когото още не съм споменал, узнах през уикенда.

— И не сте споменали…?

— Опитвах се…

— А за какво ще дават показания?

— Стига толкова джафкане — прекъсна ги съдията, като се наведе през масата. — Страните могат да отправят забележки единствено към съда, не и една към друга. Г-н Стиър?

— Ваша чест — разпери той ръце. — Сега той ни казва, че има и още един свидетел. Моля? Ще му бъде ли позволено да представя свидетели, когато му хрумне?

— Ще му бъде позволено да представя свидетели, когато съдът му позволи. Не и по-рано.

Харди запази изражението си на опитен играч на покер. Тази размяна на реплики му харесваше. В увлечението си Стиър беше успял да ядоса съдията, тъй като сякаш не се съобразяваше с властта ѝ.

— Разбира се, ваша чест — каза Стиър. — Не исках да показвам неуважение. Може би адвокатът на защитата би могъл да ни даде името на третия свидетел, когото смята да призове, а след това вероятно би могъл да спомене някои от доказателствените материали, които свидетелите ще представят.

Грозника се закопаваше все повече и повече с всяка своя дума.

— Благодаря ви, г-н Стиър — каза Гомес с хладна усмивка. — Надявах се да имам възможността да попитам г-н Харди по някои от точно тези въпроси, преди да взема решение по неговото искане.

Тя се извърна леко с малко по-топло излъчване.

— Господин Харди, информирайте съда, ако обичате.

— Благодаря ви, ваша чест. Освен градски съветник Лайъм Гудмън и неговия политически спонсор Джон Ло бих могъл да призова лейтенант Ейбрахам Глицки, бившия шеф на отдел „Убийства“.

В ръцете на опитен адвокат неопределеният и търпящ попълване списък със свидетелите може да бъде мощно оръжие, а днес Харди го използваше точно по този начин. Голямото му предимство беше, че не беше задължително посочените хора да се явят на процеса. Разбира се, можеха да бъдат повикани по всяко време. Но красотата се състоеше в това, че противниковата страна трябваше да е готова и за двете възможности. Така опонентът можеше да се озове затънал до гуша в допълнителна работа, а същевременно да изскочат всякакви съмнителни аргументи, странични теории, но и железни доказателства. През цялото време той нямаше да получи никакви знаци какво ще последва.

— О, за Бога… — отново протегна отчаяно ръце Стиър. — Ваша чест, ако съдът е удовлетворен…

— Господин Стиър, престанете с тези изпълнения — пресече го Гомес. — Това е съд, а не школа по актьорско майсторство. Подобни изпълнения в бъдеще няма да доведат до нищо добро за вас. Считайте се за предупреден.

— Извинявам се, ваша чест — увеси нос Стиър. — Но пък чак лейтенант Глицки?

— Господин Харди?

— Ваша чест, по някакъв начин целият случай зависи от ролята на лейтенант Глицки в ранните етапи на разследването — започна направо Харди. — Началникът на полицията на Сан Франциско Вай Лапиър е сметнала, че има конфликт на интереси, но от него е изплела цял заговор между Глицки, обвиняемия, мен, партньора ми г-ца Роук и дори Уес Фарел. Затова тя се е сдобила със заповед за арест директно от съдия, и то преди събраните доказателства да са дали основание за повдигане на обвинение. След това тя е изразила липса на увереност в начина, по който лейтенантът работи със следователите, а това е довело до неговата оставка. Глицки ще отхвърли обвиненията и действията на началник Лапиър, а това ще осветли политическите машинации и произлезлите от тях погрешни доказателства, станали причина за последвалия арест на обвиняемия.

Стиър нямаше никакво намерение да остане безучастен.

— Което, ваша чест, няма нищо общо с доказателствата, на които е основано обвинението — изкоментира той. — Няма нищо общо с кръвта в колата на обвиняемия. Няма нищо общо с кръвта по обувките или якето на обвиняемия. Няма нищо общо с удобно липсващия шилелаг, който явно е оръжието на убийството. А и с удоволствие ще кажа, че няма нищо общо с факта, че обвиняемият е пребил Рик Джесъп в сградата на Градския съвет, а по-късно Джесъп е изнасилил дъщеря му. Това е абсолютно пращане за зелен хайвер.

— Що се отнася до г-н Гудмън и г-н Ло — продължи Харди невъзмутимо, — в момента не бих могъл да кажа със сигурност какви ще са показанията им. Господин Джесъп е работил за г-н Гудмън. Господин Ло е един от основните спонсори на г-н Гудмън и очевидно между тях има връзки, които все още не са достатъчно изследвани, но смятам, че имат отношение към случая, особено за приписвания на обвиняемия мотив. Възнамерявам да възложа на частния ми детектив да разговаря с тези свидетели, да проучи отношенията им, а след това смятам да ги призова, ако имам основания. В този ред на мисли е възможно да помоля съда да включа в списъка на свидетелите още Уес Фарел и Вай Лапиър.

— Господин Стиър?

— Сериозно ли, Ваша чест? Сериозно ли? Господин Харди дори не се опитва да посочи някаква връзка, макар и далечна, между г-н Ло, г-н Гудмън и този случай. Това е, ако ми позволите да се изразя така, димната завеса на димните завеси. Съдът не бива да го толерира! — настоя Стиър, а лицето му беше станало тъмночервено от яд. — С цялото ми уважение, Ваша чест, но целта на призоваването на тези трима свидетели е да обърка и да подведе съдебните заседатели. Те нямат място в този процес.

— Благодаря ви.

Гомес се обърна към Харди.

— Ще ви позволя да добавите тези имена, но за момента казвам само това. И още нещо — преди който и да било от тях да застане на свидетелското място, ще искам да чуя много по-конкретно обяснение на показанията, които могат да дадат по отношение на това дело. Защото, честно казано, думите ви до момента са неубедителни и ако трябваше да реша веднага, бих могла да подкрепя възраженията на г-н Стиър. Смятайте се за уведомен.

Харди беше в силно приповдигнато настроение след успеха си и трябваше да си напомни да се овладее, за да не пострада от прекомерната си увереност. Пейли се беше настанил отново на мястото на свидетеля, но Харди спечели малко време, като уж преглеждаше записките си на масата на защитата. Отпи от чашата си и без да погледне нито към У, нито към Стиър, нито към залата, се изправи напълно съсредоточен пред свидетеля си.

— Доктор Пейли — започна той, — ако нямате нищо против, нека първо дадем на съдебните заседатели определението за свидетелско разпознаване и възприятие.

— Разбира се — съгласи се с готовност Пейли, който не беше загубил и капка от енергията или ентусиазма си по време на обяда. — Нека първо кажа, че макар и да изглежда очевидно, няма как да разпознаете някого, ако първо не сте го видели. Ако сте го видели, то свидетелското разпознаване е способността да посочите точно същия човек, когото сте видели преди.

— Докторе, казахте „точно същия човек“. Нима се опитвате да разграничите този точно същ човек от някакъв друг човек?

— Отличен въпрос, г-н Харди. Отличен.

Така и трябва да бъде, помисли си адвокатът, бяха го репетирали достатъчно дълго, всъщност за около хиляда долара.

— Това, което се опитвам да разгранича, е какво не е този така наречен точно същ човек. Той например не е някой, за когото си мислите, че е човекът, когото сте видели. Не е и някой, когото си мислите, че други хора са видели. Не е и човекът, който други хора са ви казали, че са видели, или пък когото полицията смята, че е. Нито пък е човекът, когото някой фотограф предполага, че е. Всичко от гореизброеното не е разпознаване от свидетел.

— А защо не, докторе?

— Защото почива на предположения и заключения. А идентификацията от свидетел е показаната способност на базата на спомен от нещо видяно да посочите точно същия човек, когото сте видели.

— Това трудно ли е?

— Да, може да бъде и трудно.

— Има ли специфични условия, при които може да бъде по-трудно?

— И още как.

— Какви например?

— Ами, ако е тъмно или видите човека отдалеч, ако край вас се случват много неща или пък има много хора. А ако мога само да добавя…

— Да, давайте.

— Другото нещо е, че всички имаме мнение как се случва свидетелското разпознаване, но фактът е, че когато сравним как си мислим, че се случва, и как действително се случва, се оказва, че често сме доста далеч от истината. Нещата не стават така, както си мислят повечето хора. Изследванията през последните десетилетия са доказали, че не се справяме дори наполовина толкова добре, колкото си мислим. Дори не сме близо до половината.

През следващите двадесет минути воденият от внимателните въпроси на Харди доктор постепенно разви гледната си точка — че хората не са видеокамери и че се влияят много силно от чуждите наблюдения, както и от случващото се около тях по време на наблюдението. И не само че наблюдението от първа ръка често пъти е под влиянието на околните събития, но и крехките ни спомени се объркват при възстановяването, а наблюдението губи от пълнотата си заради другата информация в запаметеното — заради предположенията и нещата, които знаем от други източници, а много от тях всъщност никога не сме виждали.

Подобен поток от информация би бил приспивен, но Пейли успя да хвърли няколко бомби, които разтърсиха не само съдебните заседатели, но и цялата зала.

— Не знам дали знаете, но всеки определя точността на преценката си спрямо своята увереност. В стотици изследвания обаче, а някои от тях са ето тук в това куфарче, ако искате да се запознаете с тях, се сочи, че между двете няма взаимовръзка. Може да сте сто процента сигурни в това, което сте видели, може да сте готови да се закълнете и все пак да грешите на сто процента.

Другата сензация беше изказването, че спомените могат да бъдат напълно неверни, без значение колко са подробни, живи или силни. Забележката за хората и оръжията също предизвика отзвук.

— Ако в сцената има оръжия, то хората, които ги държат, ще ви изглеждат много по-едри. Младеж около метър и седемдесет пет, но с пистолет в ръката, лесно ще ви се стори поне метър и осемдесет и пет. Често пъти го описват точно така.

Пейли не спря дотук, а задълба и в още детайли.

— Ние ставаме все по-уверени в себе си с всяко повтаряне на историята. Все по-лесно ни е да повторим това, което сме казали преди, а не онова, което сме видели. Това не означава, че хората лъжат. Те ви казват съвсем честно това, което си мислят, че си спомнят, но просто грешат. Разпознаването от свидетели е такава материя, че хората могат да ви кажат точно това, което си мислят, че са видели, да са сигурни в него, но въпреки това в думите им да няма нито зрънце истина.

Харди изчака следобедната почивка и отново се захвана със свидетеля си.

— Докторе, вие позовавате ли се на проучвания на хора, които са били признати за виновни в някакво престъпление, но след това са били оправдани заради, да речем, ДНК доказателства? С други думи, заради доказателства, които потвърждават тяхната невинност извън всякакво съмнение. Ако са били осъдени основно заради свидетелски показания, то какъв би бил процентът на несправедливите присъди на базата на погрешно разпознаване от страна на свидетели?

— Деветдесет процента.

Тази статистика предизвика такава глъч в залата, че Гомес трябваше да удари с чукчето, за да въдвори ред.

— Да го кажем по друг начин — продължи Харди. — Има ли изследвания, в които действителният извършител на злодеянието е бил показан на жертвата, а тя не го е разпознала?

— Да.

— Колко са?

— Стотици.

— Докторе, а има ли значение кой моли свидетеля да идентифицира даден човек? Свидетелят по различен начин ли ще реагира, ако го пита полицай или примерно учител, или участва в научно изследване?

— О, определено. Повечето хора смятат, че полицията няма да ви губи времето да ви показва невинни личности. Но всъщност — продължи той, без да има нужда от подсещане — много проучвания сочат, че свидетелите могат да бъдат повлияни дори само от полицай, който знае очаквания или верния отговор. Точно затова полицаят, който показва различни фотографии, не бива да знае кой е заподозреният по случая. Свидетелите долавят знаци, които дори не осмислят. Освен това, ако при процедура за разпознаване сте посочили някого, а след това видите сходна физиономия в друга процедура, ще я посочите, защото ви е по-позната от останалите.

— Докторе, на мен ми изглежда, че въпреки убедеността ни в обратното, разпознаването от свидетел всъщност не е особено точно. Вярно ли е? — попита Харди.

— Това е най-малко надеждната форма на идентификация — отсече Пейли без никакво колебание.

— Ами разпознаването в съда? Тоест когато свидетелят посочи стоящия в залата обвиняем. Доколко е надежден такъв вариант?

— Не може да става дума за никаква надеждност. По време на процеса свидетелят вече знае какво се очаква. Той знае, че обвиняемият е човекът в съда, който седи до адвоката си, и че от него се очаква да го разпознае. Свидетелят е подложен на огромен натиск да идентифицира някого, без значение дали е сигурен в собствената си преценка.

Харди хвърли прикрит поглед към часовника. До разпускането на съда в края на деня оставаха минути.

— Докторе — продължи той, — има ли още нещо относно свидетелското разпознаване, което смятате за важно и искате да го кажете на съда?

Пейли се взря в съдебните заседатели и реши да ги възнагради за търпението.

— Мога да говоря поне още ден, стига да имате време — пошегува се той.

Харди остави смехът в залата да утихне.

— Нека се придържаме към по-важното.

Пейли беше самото олицетворение на увереността. Той се обърна към заседателите, а след това и към залата.

— Има два момента, които са важни извън всякакво съмнение. Първият се нарича „междурасов ефект“. Звучи като злостна забележка, но не е. Не е и обида. Дори не е расистка реплика. Означава, че сме склонни да посочим някой, който изглежда различно, въпреки че не възприемаме толкова цялостно чертите на лицето и не сме толкова точни при по-късното им възпроизвеждане.

— Това винаги ли е така, докторе?

— Да, дори и да имате богат опит с хора от различни раси. В Южна Африка беше проведено мащабно изследване и се оказа, че белите изпитват затруднения да посочат конкретни чернокожи, дори и при положение че там повечето хора са чернокожи. Ето това е проявлението на междурасовия ефект. Той е истински и действа.

Пейли помълча драматично и продължи:

— Второто нещо, което приемам за важно, е, че понякога лице, което сме видели някъде, но не знаем къде, се запечатва в паметта. Може да е продавачът от бакалията. Ако той попадне в списъка на потенциалните заподозрени, които очевидецът трябва да разпознае, ще бъде посочен. Това е известно като „ефект на невинния страничен наблюдател“. Механизмът на действието му е несъзнателното пренасяне.

— Докторе, това звучи изумително, както и всичко, което ни казахте днес. Но съдията ни помоли да следим времето. Краят на деня наближава, а както знаете, сме приготвили видеоматериал за съдебните заседатели. Ваша чест, ако съдът не възразява, имаме нужда от няколко минутки, за да се подготвим.

По принцип Харди не харесваше аудио- или видеоматериалите в съдебната зала. Те рядко подпомагаха въвеждането на информацията, можеха да бъдат обработвани по какви ли не начини, а това хвърляше съмнение върху тезата, която се опитваха да докажат. Възникваха и основателни възражения — къде и как е била пазена касетата или дискът, колко време, кой я е пазил и всичко това следваше като верига. Освен това се знаеше, че в затъмнената зала в късния следобед дори и най-добрите видеоматериали могат да приспят заседателите.

Но Пейли толкова беше надул главата на Харди с триминутния клип, който щяха да представят, че просто нямаше как да откаже. Трябваше да го пуснат целия, за да могат Стиър и Гомес да го оценят. Стиър протестира яростно, но Харди се наложи в спора и смяташе, че това ще е един от козовете на защитата. Клипът му беше напълно непознат, но Стиър и Гомес явно бяха чули за него, макар и да не го бяха гледали, докато Харди не го занесе в стаята на съдията. Беше напълно възможно някои от заседателите също да го бяха гледали или поне да са чували за него. Но Харди се бореше за един оправдателен вот, трябваше да убеди само един човек и ако дори един-единствен съдебен заседател реагираше като него, усилията си заслужаваха.

Пейли стоеше до скамейката, а изнесеният телевизор беше обърнат към заседателите. Харди започна да подготвя почвата още преди да затъмнят залата.

— Докторе, какво ще покаже тази демонстрация?

— Участниците ще бъдат помолени да преброят колко пъти играчите в бяло си подават топката.

Харди пусна записа.

На екрана се появиха шест млади жени в обикновено спортно облекло. Три от тях бяха с черни тениски, останалите носеха бели. Всеки отбор разполагаше с топка и момичетата започнаха да я подават и да я хвърлят към съотборничките си. След около двадесет и пет секунди екранът потъмня.

— Докторе, какъв е верният отговор? — попита Харди.

— Верният отговор е шестнадесет подавания, но преди малко вие ме попитахте каква е целта на демонстрацията. Този клип показва, че когато човек е помолен да се концентрира върху нещо конкретно, той често пропуска друга важна информация.

— Как става така, докторе?

— Става. Повечето хора не виждат, че в клипа има и горила.

Залата се развълнува, чуха се въздишки, последвани от нервен кикот.

— Докторе, вие вероятно се шегувате за горилата, нали? — обърна се към него Харди.

— Не, г-н Харди, не се шегувам. Това въобще не е шега. Това е доста известен видеоклип, който се ползва не само в курсовете по психология, но го има и в много популярни медийни канали, например в „ЮТюб“. Цял ден говорим за свидетелските показания и за наблюдението, а току-що се убедихте в собствената си ненадеждност като свидетел, особено когато съзнанието ви е концентрирано върху нещо друго. Например върху наличието на оръжие или върху броенето на подаванията на момичетата с бели тениски.

Пейли изчака и продължи:

— Сега нека пуснем клипа отново и да погледнем какво видяхме току-що. Този път знаем за горилата, но да видим дали също така забелязвате, че завесата в дъното променя цвета си или че едно от момичетата в черни тениски напуска играта, когато се появява горилата.

Харди отново натисна бутона, а Пейли обясни, че около петдесет процента от хората, които гледат клипа за първи път, не виждат горилата. Когато тя се появи, в залата се дочу смях, без съмнение, помисли си Харди, хората едва сега я забелязваха.

Клипът свърши и Пейли отново взе думата:

— Когато търсите горила, често пропускате други неочаквани събития.

— Значи, докторе, ако хората се концентрират върху оръжие, например върху тояга, вашите изследвания показват ли, че те ще са ненадеждни свидетели по отношение на другите си наблюдения — например лицето на човека с тоягата?

— Абсолютно. Проучванията сочат, че разпознаване при такива условия няма да бъде надеждно.

— Благодаря ви, докторе — каза Харди и погледна към масата на съдията. — Ваша чест, с това приключваме демонстрацията.

29

Фарел искаше да присъства на встъпителните речи и миналата седмица беше в залата, но не му беше интересно да слуша как Пейли хвърля светлина върху множеството факти, които показват, че свидетелските показания не струват и пет пари, ако става дума за разпознаване. В по-ранната си адвокатска практика Фарел беше наемал д-р Пейли няколко пъти и не се съмняваше, че неуморният и ентусиазиран експерт е станал още по-добър.

За негов късмет познаването на методите на Пейли му представяше възможност — ако си наясно какво ще каже опонентът ти, трябва да можеш да го превърнеш в предимство. А след последните дирижирани от Лапиър истерии около поста му Фарел се нуждаеше от силно представяне в делото. Не че искаше да види Моузис Магуайър осъден, в крайна сметка познаваше бармана от повече от двадесет години и го харесваше. Но ако Фарел искаше да остане областен прокурор и да бъде преизбран, трябваше да съхрани лоялността и увереността на хората си, а тези две качества бяха силно разклатени, след като заповедта за арест беше дошла директно от съдията.

Беше малко след пет часа. Странно промененият Ларс Гъндърсън седеше на дивана срещу Фарел и двамата отмятаха отправните точки, които утре Стиър щеше да използва при кръстосания разпит на д-р Пейли. Фарел беше предложил на Гъндърсън да вземе стенограмите от няколко други дела, в които Пейли беше давал показания. Съпоставени една към друга, те образуваха истинска карта, която посочваше въпросите, които биха помогнали за отхвърлянето или поне за сериозното уронване на твърденията, които съдебните заседатели вече бяха чули.

Но имаше нещо, което Харел искаше да узнае първо.

— Ларс, само на мен ли ми се струва, или видът ти наистина е променен?

Младият прокурор се усмихна широко.

— Подстригах се и си обръснах мустаците. Пол искаше различен подход към заседателите.

— А, това било. Сега никой не може да твърди, че не съм наблюдателен.

— Не, сър, и през ум не ми е минало.

— В началото на кариерата си две години си връзвах косата на опашка. Знаеше ли?

— Не, не знаех.

— Това беше нещо като изявление. Реших, че няма да се подстрижа, докато някакво важно събитие не ме накара.

— И какво стана?

— Както казах, минаха две години.

— Нещо случи ли се в крайна сметка?

— Нещо важно ли имаш предвид? Не съвсем. Ако продължавах да упорствам, косата ми щеше да стигне до задника. Но не бива да забравяш, че в онези дни бях адвокат на защитата, така че клиентите ми се идентифицираха повече с мен, а не с костюмарите, които се опитваха да ги тикнат в пандиза.

Гъндърсън помълча.

— Ако бих могъл да попитам, как се справяте с историята около Магуайър? — престраши се той.

— Че го познавам и така нататък?

— Да.

— Който убива, в затвора изгнива.

— Наистина? Просто така?

Фарел обмисли въпроса, надигна се от дивана, хвана малката баскетболна топка и я хвърли към коша над лавиците с юридическа литература. Пропусна с половин метър.

— Естественото развитие на нещата е следното. Ако не е извършил престъплението, е свободен. Надявам се да е така и да не е убил онова хлапе. Но ако го е направил… — той сви рамене. — Историята не е толкова лична, колкото хората я изкараха.

— Имате предвид Лапиър?

— Тя имаше свои приоритети — отново сви рамене Фарел. — Можеше да дойде при мен и да ми обясни. Но така и не го направи и точно тук сбърка.

— Смятате, че тя греши?

— Нали това казах току-що.

— Значи Магуайър е невинен?

— Никак даже. Надявам се да е невинен. Но мисля, че е виновен, та пушек се вдига. Но дълбоко в душата си и аз раздавам лично правосъдие и някак си разбирам какво му е било. Но не казвай на никого.

— Няма, разбира се.

— Така. Уточнихме ли се? Можем ли да се върнем към д-р Пейли? Да му вгорчим живота?

— Да го подхващаме — кимна Гъндърсън.

Приблизително по същото време Дизмъс Харди беше в офиса си и говореше по телефона с детектива си Уайът Хънт.

— В този момент обявявам ловния сезон за Ло и Гудмън за открит. Не знаем абсолютно нищо за нито един от двамата и връзката им с Джесъп, освен че той е работил за единия от тях.

— Какво по-точно да търся?

— Търси какъв е бил лостът на Джесъп за оказване на влияние.

— Защо ми се струва, че пак се сещам за думите „по-точно“?

— Знам. Извини ме. Трябва да открия друга вероятна причина, заради която някой ще иска да види Джесъп мъртъв.

— Нали разбираш, че това трябва да е доста основателна причина. Говорим за мотив да пречукаш някого, а това не се прикрива толкова лесно. Засега няма и намек какво може да е.

— Така е.

— И доказателства няма.

— Ние не трябва да доказваме нищо, Уайът. Трябва ни дори слабо достоверна история.

— И смяташ, че един градски съветник е обещаваща цел? Не ме разбирай криво, работата ще ми хареса, винаги е така, но Гудмън е малко или повече един от стълбовете на обществото, нали? А и не е ли съвсем ясно, че мотивът за убийството е изнасилването? Мотивът на Моузис, искам да кажа.

— Да, ако вярваме, че той е извършителят. Но ние не искаме да оставим заседателите да се оттеглят на съвещание, без из главите им да се въртят още две теории.

Хънт замълча.

— Я ми кажи пак кой е този Ло? — попита той.

— Собственик е на няколко корейски салона за масаж.

— И освен това убива хора? Нещо като страничен бизнес?

Харди се изкиска.

— Казано така, звучи леко абсурдно.

— Нямах това предвид — уточни Хънт. — Просто се опитвам да ти спестя малко пари, като тръгна по някакви по-топли следи.

— Приемам всякакви резултати и предположения.

— Добре. Докато сме на темата, да разработвам ли и личния живот на Джесъп?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Може да е отмъкнал гаджето на някой от приятелите си. Може да е продавал дрога за лична сметка и да е ужилил доставчика си. Може да е имал ревнив гей любовник или пък да е прегазил котката на някаква луда дама. Този тип е бил изнасилван и си е имал покровители, прав ли съм? Значи сигурно има и други жертви. Ами ако го е убила някоя от тях? Има ли семейство?

— Има майка и сестра, по-голяма от него с десет години. Не е бил близък с тях, макар че те са съсипани, че той е мъртъв и прочие.

Харди чу как Уайът въздъхна гръмко.

— Като отчаян човек ли ти звуча? — попита го той.

— Нещо такова.

— Можеш ли да ми дадеш двайсет часа?

— Ще ти дам колкото време искаш. Но ми се струва, че само ти хабя парите, а това не ми харесва.

— Ами не ги взимай, щом пък не ти харесва.

— Да, това беше добър опит, Диз, но няма да мине.

— Знам. Много съм забавен, нали?

Сюзън застана до вратата на банята до спалнята на дъщеря си и почука внимателно.

— Британи, добре ли си?

— Нищо ми няма.

— От половин час си вътре.

— Знам, добре съм.

— Не искам да те притеснявам, но започвам да се тревожа.

— Няма за какво.

— Ще излезеш ли да хапнем? Донесох малко китайско.

— Само още минутка и идвам.

— Окей, ще те чакам на масата.

Сюзън се върна в кухнята. Сърцето ѝ беше натежало. Сложи по една подложка от двете страни на масата и подреди салфетка, пръчици за хранене и чаши за вино. Извади наполовина пълна картонена кутия с бяло вино и я постави по средата. Накрая извади порциите от хартиения плик върху плота и ги сложи на масата както бяха в кутиите. Пшеничени нудъли ло мейн със скариди, тестени хапки дим сум с плънка, ребра на скара, „Пилето на генерал Цо“, което въпреки помпозното си име представляваше просто пържено пилешко на тиган със зеленчуци и сос и неизменния ориз на пара.

Тя отстъпи, огледа масата и въздъхна. Беше забравила соевия сос. Обърна се да го вземе от шкафчето и застина на място. Британи стоеше на вратата на кухнята. Беше навлякла някаква пижама на баща си и беше плакала. Очите ѝ бяха подпухнали, в тях още блестяха сълзи, а красивото ѝ лице беше неестествено бледо, без грам грим.

— Толкова се мразя — промълви тя.

Сюзън отиде до дъщеря си и я прегърна силно. Британи стоеше скована, някъде от нея се изтръгна нечленоразделен звук, който сякаш я пречупи и тя се разхлипа.

Глицки седеше на мястото до шофьора в паркираната пред дома му кола на Бил Шуйлър. Здрачът отстъпваше пред нощта, а над града висеше мъгла. Агентът на ФБР беше около десет години по-млад от Глицки, не се славеше със спокоен нрав, а сега направо се тресеше от напрежение. Глицки го беше поканил горе, но Шуйлър очевидно не искаше да се бави за каквото и да било. Не пожела да се види със семейството му, нито пък да покаже каквато и да е лична обвързаност.

— Дори не знам защо се срещаме — каза той. — Казах ти, че нямам нищо общо с шерифите, юрисдикцията ни е съвсем различна.

— Разбирам.

— Явно не разбираш.

— Сега ще спорим ли, или да ти кажа за какво става дума?

Шуйлър се поуспокои.

— Късметлия си, че сега си извън работата. Изнервен съм, защото ме улавяш по средата на нещо друго. Всички сме полудели. Ден спокоен няма, криза след криза.

— Много добре си спомням какво е. А дори не бях федерален агент.

— Прецакали са те, доколкото чувам.

Глицки се изсмя сухо, сякаш се изкашля.

— Хм, благодаря. Гледам на ситуацията като на благословия. Мога да направя нещо друго с живота си.

— Можеш. Ето ти го живота, но ми се обаждаш.

— Правя услуга на приятел. И преди за пети път да повториш, че не можеш да ми помогнеш, нека ти кажа, че моят приятел и аз нямаме никакъв интерес да разкриваме самоличността на свидетеля. Просто искаме да знаем в какво се е замесил.

— Откъде въобще знаете, че е замесен в нещо?

— Разбъбрил се пред приятелката си, но после я зарязал.

— Направо нечувана история. И смятате, че това, което ѝ е казал, може и да не е цялата истина?

— Не знаем. Той се е обрисувал като герой, но това не изненадва никого. Видял едни лоши типове да вършат лоши неща и решил, че трябва да отиде и да свидетелства срещу тях.

— Ей така изведнъж? Без никой да го кара? Без сделки за намалена присъда? Просто решил и сам предложил?

— Така твърди.

— От личен опит мога да ти кажа, че ако това е вярно, ще е един от малкото подобни случаи. Обикновено, ако някой е полезен свидетел, също е част от схемата, при това не на най-ниско ниво. Решават да помогнат, тъй като имаме нещо, с което ги заплашваме. После правим така, че да изчезнат.

— Знам го и точно затова сме скептично настроени към историята на този тип. Първото му име вероятно е Тони, а фамилията му може би започва със „С“.

— Сопрано?

— Добър опит, но сигурно е различна. Вероятно е от района около Ню Йорк, може би от Джърси. Основната ни улика е, че знаем, че е тук и работи като барман. Един от вашите шерифи трябва да му е надзорник.

— И не искаш да знаеш как се казва, така ли?

— Искаме да знаем само в какво е бил забъркан. Дали е бил дребен мафиот и особено дали е убил някого.

Шуйлър се обърна и го изгледа.

— Значи да оставим приказките за пенсионирането настрана, а? Още се занимаваш с убийства и смяташ, че това е такъв случай.

— Не се сещам да съм казвал точно това. Но бих добавил, че е в рамките на възможното.

Шуйлър кимна рязко.

— Ще видя какво мога да направя.

Харди се прибра у дома си от офиса чак в осем без петнадесет. Когато нямаше дело, той и Франи си разделяха домашните задължения относително демократично, но когато беше в съда, съпругата му се стараеше да му спестява всякакъв стрес и се нагърбваше с почти всичко. Ставаше рано с него, правеше му хубава закуска, проверяваше дали костюмите му са изгладени, а ризите прибрани от химическо чистене. Оглеждаше вратовръзките за петна и следеше обувките да са лъснати до блясък. Той пък гледаше да се прибере преди осем вечерта, а тя го посрещаше с коктейл. Тази вечер му беше приготвила леденостудено сухо мартини с джин „Хендрикс“ и резенче краставица. На себе си беше наляла чаша шардоне.

Докато вечерята къкреше, двамата сядаха на удобните столове обикновено в дневната и си говореха около двайсет минути, но без да споменават нищо около процеса. Това им беше твърдо правило, което бяха установили още в началото на брака си, когато Харди биваше толкова погълнат от работата си, че седмици наред не можеше да говори за нищо друго, освен за поредното дело. После стоеше до късно, четеше бележките си и накрая не можеше да заспи. Това често водеше до срив на имунната му система и той се разболяваше. Най-после Франи успя да го убеди, че тези навици не само вредят на ума и тялото му, но и му пречат да се представи добре в залата. Двайсет минути разговор по други теми нямаше да доведат до загуба на делото, а и можеше да му помогнат да спечели.

Днес имаха предостатъчно въпроси за обсъждане. През деня синът им Винсънт, който прекарваше лятото преди последната си година в училище в Барселона, се беше свързал с Франи по скайп и ѝ беше разказал за последните си приключения — снощи за около час си загубил раницата, но се сетил, че я е забравил в някакъв тапас бар, а собственикът като по чудо я намерил и я прибрал. Тази сутрин пък се изкачил до върха на кулата на „Саграда фамилия“, чудовищно огромната и богато украсена катедрала на Гауди. Смятал, че се е пристрастил към паелята.

Бяха получили и покана за сватбата на Уес и Сам. Щеше да бъде в началото на септември в парк „Буена Виста“, точно от другата страна на тяхната улица. Франи се беше обадила на Сам и тя ѝ беше казала, че ще канят само шестдесет човека, което беше изненадващо малко за един изгряващ политик.

Филис, секретарката на Харди, се беше обадила сутринта, че е болна, и той се чудеше колко ли поредни дни отсъствие ще му дадат право да я освободи. Тя беше във фирмата от четиридесет години, още преди кантората да я има, и му се струваше жестоко да изисква от нея да е постоянно зад бюрото. Но ако отсъстваше три дни поред, може би щеше да има основание да повдигне въпроса.

Междувременно Бек беше поканила Бен Файнстийн на пикника, организиран от фирмата, където си караше летния стаж. Очакваха се подробности.

А освен това в края на август Ейб и Трея щяха да отидат на истинска ваканция може би за първи път, откакто бяха заедно, и питаха дали Харди и Франи са ходили на остров Санта Каталина и дали искат да се присъединят към тях?

За вечеря имаше салата „Цезар“, която Франи беше приготвила сама с маруля ромен, сурово яйце, цяла консерва аншоа, чесън, сос „Уорчестър“, дижонска горчица и сок от лимон мейер, който всъщност беше хибрид между лимон и мандарина. Всичко беше объркано с пармезан и студенопресован зехтин. Франи не беше сложила кротони, но беше обогатила порциите с по три огромни скариди и двамата изядоха всичко до последното парченце.

След вечеря разговорите за делото вече не бяха забранени и двамата обсъдиха всичко — клипа с горилата, пространните обяснения на д-р Пейли, идеята на Сюзън за наемния убиец, решението на Глицки да се яви като свидетел на защитата, ако Харди го призове, и съмненията на Уайът Хънт за резултатите от разследването на Ло и Гудмън.

Легнаха си в девет и половина. В десет той я целуна, каза ѝ, че я обича, пресегна се и угаси нощната лампа.

30

На следващата сутрин Пол Стиър се надигна от ъгъла си агресивно като боксьор, който в предишния рунд е понесъл тежък удар и иска да докаже, че все още е в мача. От приветливото и почти приятелско отношение към Пейли, когато представяше себе си и Гъндърсън, не беше останала и следа. Нямаше го и сприхавото излъчване от обсъжданията при съдията, когато Харди го беше надиграл.

Стиър излъчваше увереност и нямаше търпение да се втурне в атака. С периферното си зрение Харди забеляза, че той стана два пъти — когато съдията поздрави заседателите с началото на новия ден в залата и при призоваването на Пейли на скамейката. Харди леко се нервираше от ентусиазма му, още повече че вчера Стиър не беше представил нито едно възражение. За какво, по дяволите, е толкова развълнуван?

Стиър започна кръстосания си разпит с удар по източниците на Пейли. Било много хубаво, че докторът има всички нужни препоръки, че дори и отгоре, а и е интересно, че по негово мнение, подкрепено от десетки, ако не и стотици проучвания, свидетелските показания са по същество безполезни. Би ли могъл обаче докторът да посочи конкретните изследвания, които да потвърдят достоверността на показанията му?

— Доктор Пейли, вие казахте, че един нисък човек е оръжие може да бъде описан по-късно като висок към метър и осемдесет и пет. Това често ли се случва?

— Не, не мисля.

— Не мислите. Не сте ли сигурен?

— Повечето пъти се случва.

— Разполагате ли е точна статистика в проценти?

— Бих казал в около деветдесет и пет процента от случаите.

— А в останалите пет процента ръстът на човека е оръжието посочен ли е вярно? Или пък има ли случаи, в които някой с ръст метър и осемдесет да бъде описан като дребосък метър и петдесет?

— Не, няма такива случаи.

— Нито един?

— Не съм чул за нито един. Разликата в действителния ръст, като сега говорим само за петте процента, е два-три сантиметра.

— Можете ли да посочите изследването, което поддържа това твърдение?

— Не точно. Но Джеймс Макдауъл е провел няколко проучвания…

— Кой?

— Джеймс Макдауъл, един от първите съдебни експерти по темата в Калифорния. Той беше един от известните и уважавани криминални психолози.

— Забелязвам, докторе, че казахте „беше“. Починал ли е г-н Макдауъл?

— Да.

— Кога е починал?

— Не съм сигурен. Преди шест или седем години.

— И, надявам се, че съм разбрал правилно, вие казвате, че той е написал първите изследвания, че хората е оръжие се възприемат като по-едри, отколкото са в действителност, нали така?

— Да.

— Нека ви попитам още веднъж за заглавието на проучването.

— Опасявам се, че не мога да се сетя веднага.

— А можете ли да посочите къде са публикувани тези изследвания на седем години?

Харди се изправи на мястото си колкото да прекъсне атаката.

— Възразявам, Ваша чест. Това е спорно и оказва емоционален натиск върху свидетеля.

Стори му се, че в погледа на съдията се мярна леко разочарование.

— Не смятам така. Отхвърля се.

Стиър продължи, сякаш без да си поема дъх, и припомни последния си въпрос.

— Публикувани ли са тези изследвания?

— Сигурен съм, че някои от публикациите и изследванията са в куфарчето ми — каза той, като се стараеше да запази любезното си излъчване.

— Но не си спомняте някое точно заглавие или публикация?

— Не, в момента не.

Това беше лек удар срещу Харди. Стойността на показанията на Пейли зависеше от репутацията му на учен, който може да даде точните отговори. Стиър извърташе нещата така, че Пейли сякаш си беше измислил всичко и затова то дори не е вярно. Нещата не се подобриха и при следващата серия въпроси.

— Докторе, вчера казахте, че като експерт сте давали показания над сто пъти.

— Да. Доста над сто пъти. Вероятно двеста или триста.

— Триста пъти?

— Приблизително.

— А в колко от тези триста явявания в съда сте свидетелствали за обвинението?

— Не са ме молили.

— Не са ви молили? — възкликна Стиър овладяно, но въпреки това успя да предаде удивлението си на заседателите. — Обвинението никога не се е обръщало към вас?

— Не.

— Значи никога не сте били свидетел на обвинението?

Харди отново се изправи.

— Възразявам. На този въпрос беше отговорено. Това е тормоз над свидетеля.

Гомес отново отхвърли възражението.

— Не мисля така. Докторе?

— Не. Никога не съм бил свидетел на обвинението.

Стиър осъзна, че може би се поддава на ентусиазма. Той не искаше да оставя впечатление, че се опитва да притиска свидетеля, който в крайна сметка имаше симпатиите на залата. Затова се прокашля да си прочисти гърлото и се върна до масата, за да пийне вода, като така пресече опитите на Харди да го бави. Върна се на мястото си пред съдебните заседатели и продължи:

— Докторе, вие се описахте като криминален психолог. Бихте ли казали, че професията ви е съдебен експерт?

— Да.

— Явявания в съда като това съставят поне част от доходите ви, прав ли съм?

— Да.

— Какъв процент от доходите?

Харди избута стола си назад и се изправи рязко.

— Ваша чест, това е несъществено. Няма отношение към делото.

Не само Стиър се увличаше от момента. Миг преди думите да излетят от устата му, на Харди му се прииска да се срита. Протестираше твърде често за неща, които знаеше, че ще бъдат отхвърлени, а така отчуждаваше Гомес и сега тя даде на прокурора възможност да обясни.

— Ваша чест — веднага се възползва той, — фактът, че този човек се издържа, като свидетелства за защитата, му дава очевиден мотив да украси показанията си. Той е наемник.

— Престанете веднага! И двамата — сопна се тя. — Господин Харди, въпросът явно е важен. Възражението е отхвърлено. Господин Стиър, можем да се оправим и без вашите разяснения. Придържайте се към подходящите юридически аргументи.

Пейли хвърли извинителен поглед към Харди. Той беше опитен свидетел и знаеше, че сега го въртят на шиш, но нищо не можеше да направи. Стиър си беше написал добре домашното.

— Напоследък — каза Пейли — този тип работа съставя значителен процент от доходите ми. Вероятно около осемдесет процента.

Стиър спечели тази размяна на реплики и реши да не рискува още едно възражение, като попита колко точно плащат на Пейли. Беше уловил вълната и беше дал да се разбере, че показанията на Пейли са за продан и далеч не са обективни. Грозника оправда прякора си, като направо бръкна с пръст в раната.

— Докторе, получавали ли сте покана да се явите като експерт, но сте я отхвърлили, понеже сте проверили разпознаването или разпознаванията и те са ви се сторили точни?

— Да, имал съм такива случаи.

— А как се подготвихте за този случай?

— Видях полицейските доклади, прочетох свидетелските показания и прегледах някои записи.

— А прочетохте ли за разпознаването и показанията на Ананта Дъглас, Лайза Морено, Сюзън Антарамян и Фред Дайър?

— Да, прочетох ги.

— Кои от тези показания са най-точни?

— Не смятам, че което и да е от тях е особено точно.

Стиър знаеше, че отговорът ще бъде такъв, но се престори на изненадан.

— Нито едно от тях? Можете ли тогава да посочите разликите между показанията на тези четирима свидетели?

— Ами, очевидно те са от четирима различни души, които са имали различни срещи с човека, когото се надяват да разпознаят.

— Значи всички те са объркани по един или друг начин?

— Всъщност, господин прокурор, всеки от очевидците се е объркал отчасти поради една и съща причина. Оказва се, че полицията е повлияла на свидетелите по неподходящ начин. В този смисъл всеки от тях бърка заради една и съща причина.

Стиър изправи рамене, очевидно жилнат от удара, но веднага се овладя.

— Само да изясним, докторе. Казвате, че четирима отделни свидетели са посочили погрешно един и същ човек?

— Аз не съм тук да казвам дали даден свидетел е прав или греши. Казвам, че разпознаването не е надеждно. Причините са различни. Няма да коментирам кое разпознаване е най-вероятно, тъй като нито едно от тях не е.

— Тоест хората не са видели човека, за когото са казали, че са видели?

— Техните показания не го установяват.

— Докторе, нека ви попитам следното. Хипотетично съществува ли разпознаване, което вие бихте приели като достоверно в съда? Възможно ли е синът погрешно да идентифицира майка си? Или мъж съпругата си? Или баща…

— Ваша чест — прекъсна го Харди. — Това е чисто и просто тормоз над свидетеля.

— Оттеглям въпроса, Ваша чест — реагира Стиър още преди Гомес да успее да се произнесе.

— Съдът ще се възползва от тази възможност за почивка — каза Гомес. — Нека всички се срещнем отново тук в единадесет часа.

Пейли тръгна към стаята за почивка, но се спря край масата на защитата. Видът му беше доста разкаян.

— Фактите са си факти — каза той. — Нито едно от показанията на свидетелите не е особено добро. Какво друго можех да кажа?

— Справи се отлично — успокои го Харди. — Така или иначе всичко ще опре до конкретните неща. Защо греши Ананта.

Защо отделно от нея греши и Фред Дайър, както и Лайза Морено и Сюзън Антарамян. Когато им дойде редът, ще ги разпитаме един по един и ще докажем, че това, което току-що каза, е вярно. Не се притеснявай.

Но Пейли все още не можеше да се успокои, не харесваше как се развива разпитът, а Харди нямаше как да го вини.

— Трябва да разполагам със заглавията на изследванията и с посочената литература. Ще ги намеря през почивката, ако решиш да ме разпиташ отново след прокурора.

— Може би ще си струва — каза Харди. — Нека видим какъв ще е следващият му ход и ще решим след това.

— Ще си нахвърлям малко бележки, това винаги впечатлява залата.

На Харди му се щеше Пейли още сутринта да беше дошъл в залата с такава нагласа и да беше проявил малко повече внимание към детайлите, но въпреки това се усмихна уверено.

— Не ги размазваме, но след вчера все още водим убедително — каза той. — Просто бъди приятелски настроен и уверен. Не го оставяй да те разтърси. Всичко се свежда до достоверността, а ти притежаваш много повече от Стиър дори в най-добрата му форма. Нещата са добре, стига да си спокоен.

Харди реши да разведри ситуацията с малко чувство за хумор.

— Сега върви и свърши това, което трябва. Не искаме да се гърчиш от притеснение на скамейката — рече той.

Стиър беше показал, че Пейли е наемник, който основава твърденията си за свидетелското разпознаване на безпочвени твърдения, и можеше да го освободи, тъй като усещаше, че е свършил добра работа и го е дискредитирал. Харди със сигурност смяташе, че вече е понесъл достатъчно удари, но когато Стиър поднови разпита на експерта, изглеждаше като боксьор, който във втория рунд е повалил съперника си в нокдаун и сега излиза да го довърши. Харди нямаше идея какъв коз крие прокурорът в ръкава си.

— Доктор Пейли — започна Стиър, — вчера сутринта ви се представих точно тук, в тази зала, нали така?

— Да, представихте се — потвърди Пейли и допълни, като следваше съвета на Харди да се държи приятелски. — При това много любезно, бих могъл да добавя.

— Благодаря.

Стиър се отдръпна малко и махна към масата на обвинението.

— А спомняте ли си, че тогава се срещнахте и с моя помощник Ларс Гъндърсън?

— Да.

— Той ли е господинът, който седи на масата точно пред вас?

— Да.

— Това ли е човекът, с когото вчера се срещнахте заедно с мен и стояхме точно до ограждението на местата?

— Да.

— Сигурен ли сте, че е той?

Пейли се вгледа за десетина секунди, понамръщи се, но след това възвърна доброто си настроение.

— Да, това е той.

— Докторе, с каква степен на сигурност може да заявите, че този г-н Гъндърсън е същият г-н Гъндърсън, когото срещнахте вчера?

Пейли беше врял и кипял в кръстосани разпити и му беше ясно, че зад въпроса не се крие нищо забавно. То отново замълча, погледна към заседателите, а след това и към Харди, който повдигна вежди в неясен жест. Този път Пейли беше оставен да се справя съвсем сам.

— Сигурен съм, че е той. Деветдесет и девет от сто процента.

— Деветдесет и девет процента. Това е много голяма увереност. Значи имахте възможност да видите човека отблизо при добро осветление и сте деветдесет и девет процента сигурен, че този Ларс е човекът, когото сте срещнали вчера.

— Всъщност — захапа Пейли примамката — съм сто процента сигурен. Освен ако няма идентичен близнак.

— Не, няма близнак.

— Да, това е човекът — каза Пейли, без да отделя очи от Гъндърсън.

— Чудесно, доктор Пейли. Вчера вие дадохте показания, че свидетелите по това дело не са надеждни, понеже освен всичко друго има несъответствия в описанието, което дават на дрехите, и защото някои въобще не описват облеклото. Вярно ли е това?

— Да, вярно е.

— Спомняте ли си какво носеше г-н Гъндърсън вчера, когато го видяхте и се срещнахте с него?

— Не — каза Пейли след продължителна пауза. — Предполагам някакъв костюм. Не обърнах специално внимание. Изглеждаше точно на мястото си в съдебната зала.

— Имаше ли вратовръзка?

— Да, мисля, че имаше.

— Може ли да е бил с папийонка?

Пейли се замисли отново.

— Възможно е.

— Бихте ли предположили в какъв цвят?

— Ще бъде само догадка.

— А очила?

Докторът отново хвърли бърз поглед към Гъндърсън.

— Не си спомням.

Харди вече беше осъзнал, че полза няма да има, но трябваше да направи нещо, за да забави Грозника. Той се изправи и протестира.

— На какво основание, г-н Харди?

— Ненужно разхищение на време, Ваша чест. Тезата на г-н Стиър е ясна.

Гомес кимна замислено.

— Г-н Стиър — обърна се тя към него, — изяснихте ли тезата си?

— Ни най-малко, Ваша чест. Тъкмо започвам.

— И аз така си помислих — усмихна се сладко Гомес. — Г-н Харди, още веднъж отхвърлям възражението ви.

Харди нямаше никаква представа какво беше направил, че толкова бързо и рязко да загуби благоволението на съдията. Хрумна му, че Гомес може да е от онези съдии, които мразят възраженията и адвокатите, които ги повдигат. Със сигурност Стиър беше спечелил симпатиите ѝ вчера, когато нито веднъж не беше оспорил разпита на Пейли от Харди. А от сутринта Харди се залавяше и за най-малките дреболии, бавеше процеса, пречеше на плавното развитие, като възразяваше, възразяваше и възразяваше, но протестите му биваха постоянно отхвърляни. Ето че сега решението отново не беше в негова полза.

Стиър се овладя. Ентусиазмът му преминаваше в ликуване и това се усещаше.

— Доктор Пейли — продължи той, — има ли нещо друго, за което да се сещате от прякото си наблюдение на г-н Гъндърсън и което ви е помогнало да стигнете до заключението, че го разпознавате на сто процента или в най-лошия случай на деветдесет и девет процента?

Пейли се взря в Гъндърсън още няколко пагубни секунди.

— Не.

— Няма?

— Не.

— И все още сте сигурен, че това е Ларс Гъндърсън, когото видяхте вчера?

Стиър задаваше този въпрос отново и отново, но този път Харди си прехапа езика и замълча.

— Да — каза Пейли.

Стиър си пое шумно дъх, отиде до масата с веществените доказателства и вдигна голяма цветна снимка с размерите на плакат.

— Ваша чест — каза той, — бих искал тази фотография да бъде отбелязана като веществено доказателство на обвинението номер едно и бих желал да попитам свидетеля дали разпознава хората на нея?

Това беше снимката, която Стиър беше направил с телефона си предишния ден. На нея дългокосият мустакат Гъндърсън беше с папийонка и се ръкуваше с експерта.

На Харди му се дощя да скрие лицето си с ръце. Как можеше да е толкова глупав и да си помисли, че Стиър моли за снимката със съвсем невинни намерения? Не, това е бил тактически ход, при това брилянтен. И сега плащаха за глупостта си.

Пейли разпозна себе си и Ларс Гъндърсън, но самообладанието му беше съсипано и гласът му беше променен.

— Да обобщим, докторе. Вие сте сто процента сигурен, че Ларс Гъндърсън е точно същият човек, когото сте срещнал вчера, но когато вчера го видяхте, той беше с дълга коса и с мустаци. Носеше червена папийонка, розова риза и очила, а не контактни лещи, както обикновено. Въпреки всички тези детайли, които вие или не сте забелязали, или не сте разпознали, заключението е, че вие точно и вярно идентифицирахте някого, с когото сте се видели за едва минута-две. Така ли е?

Пейли кимна, но Стиър беше подушил кръв и настоя за отговор на глас.

— Да — каза най-сетне докторът.

— Господин Пейли, аз съм прокурор и служител на съда и ви задавам тези въпроси, нали?

— Да.

— Когато преди малко казахте, че вчера сте видели г-н Гъндърсън, беше ли вашето разпознаване повлияно от факта, че точно аз ви питам?

— Не.

— Повлия ли ви това, че идентифицирахте човека в съда? Щяхте ли да се поколебаете и да кажете, че човекът не е същият, само защото се намирате в съдебна зала?

— Не.

— Всъщност излиза, че когато бъдат помолени да разпознаят някого, някои хора може би не се влияят от властта на човека, който ги моли, или от факта, че трябва да извършат разпознаването в съда, това не е ли вярно?

— Да, но…

— Благодаря ви, докторе — пресече го Стиър. — Нямам повече въпроси.

Пейли стана и се запъти към мястото си в залата. Моузис се наведе и сръчка Харди по ръката.

— Колко му плащаме на този? — попита го той.

Харди го изгледа безжизнено.

— Не ти трябва да знаеш.

31

Уайът Хънт, детективът на Харди, стоеше във внушителното фоайе в офиса на Джон Ло на петнадесетия етаж в североизточния ъгъл на офис небостъргача „Ембаркадеро Едно“. Оттук се виждаха четири от мостовете, които прехвърляха залива на Сан Франциско — „Голдън Гейт“, „Ричмънд“, „Бей“ и „Сан Матео“. Рибарският кей и сградата на пристанището гъмжаха от туристи. Малко по-далеч вдясно Хънт можеше да различи сградата „Одифред“, където беше ресторант „Булевард“, а на втория ѝ етаж беше и неговият собствен офис. Трафикът из залива свидетелстваше, че морската икономика най-после започва да показва признаци на живот — между мостовете „Голдън Гейт“ и „Бей“ се виждаха три контейнеровоза, фериботът към Сосалито цепеше вълните край Алкатрас, а трийсетина-четирисетина частни платноходки се въртяха по и срещу вечния лек бриз под лъчите на слънцето. Тази сутрин Хънт също беше излизал в залива, но да кара уиндсърф под „Голдън Гейт“.

Сега не беше с неопреновия си костюм, а с изгладени светли панталони в цвят каки, светлосиня риза и тъмносиньо спортно сако. Детективът беше малко над среден ръст, мускулест и широкоплещест, но се движеше с грациозна лекота. Секретарката на Джон Ло, красива азиатка, едва стигаше до рамото му. Тя застана зад него и каза:

— Господин Хънт, г-н Ло ще ви приеме веднага.

Тя го отведе до вратата и я отвори. Ло седеше зад огромно бюро от тиково дърво, върху което имаше само един „АйМак“. Другото обзавеждане също беше оскъдно — две шкафчета, масичка с факс и принтер, вграден плот с мивка под полупразните рафтове и три метални стола. По стените бяха окачени няколко общи азиатски пейзажа в обикновени рамки. Хънт си помисли, че с каквото и да се занимаваше Ло, то явно не изискваше много работа с документи.

Ло излезе иззад бюрото си, поздрави Хънт сърдечно, предложи му да седне и се върна на стола си.

— Значи вие разследвате някои от нещата около убийството на Рик Джесъп — каза той. — Ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но още отсега искам да ви предупредя, че го познавах съвсем бегло.

След като Харди му възложи работата, Хънт беше проучил акцията срещу салона за масажи „Златна мечта“ и последвалите събития. Харди го беше пратил на лов, а това беше единствената следа, която можеше да го изведе до някакъв дивеч.

— Можем да започнем именно от това как точно сте се запознали с него.

Ло сякаш се позамисли.

— Ами, той беше шеф на екипа на моя приятел Лайъм Гудмън. Не си спомням къде точно сме се срещнали за пръв път, но той участваше активно в по-голямата част от работата на Лайъм, особено в набирането на средства, така че сме били на няколко събития заедно. И с това отношенията ни, общо взето, се изчерпват.

— А персоналът ви?

Ло се усмихна вежливо.

— Вече видяхте моята секретарка Ли Су. Не мисля, че тя някога се е срещала с г-н Джесъп.

— Имам предвид персонала на някои от салоните ви за масаж. Разбрах, че в някои от тях имате охрана, която да защитава момичетата.

Усмивката на Ло стана по-хладна.

— Съжалявам, г-н Хънт, но се опасявам, че не разбирам защо ми задавате такива въпроси. Вече е ясно кой е убил г-н Джесъп, не е ли така?

— Всъщност има някои неясни неща. Работя за защитата по делото.

— Да приема ли, че се опитвате да откриете друг заподозрян?

— Да, това ще е голям удар. Проучваме малко по-подробно личния живот на г-н Джесъп и се надяваме да открием някакви конфликти, които може би са му създали врагове.

— Сред моя персонал? Как би могъл да се познава с някого от тях?

— По-скоро вашият персонал да се познава с персонала на г-н Гудмън.

Ло се изсмя сухо.

— Те не са контактували. Аз самият едва познавах г-н Джесъп и се съмнявам, че някой от моите служители въобще го е виждал. Освен това, доколкото си спомням, вашият обвиняем е имал доста основателна причина, нали?

— Вярно е. Джесъп е изнасилил дъщеря му.

— Ако това е така, кой би могъл да вини човека? Но се опасявам, че все още не разбирам защо сте решили, че трябва да говорите с мен.

На Хънт му хрумна, че беше употребил почти същите думи, когато каза на Харди, че това е смехотворна задача, и поклати разочаровано глава.

— Аз самият не мога да ви дам достатъчно основателна причина. Помислих, че може би сте чули нещо, някакъв слух…

— Ако бях дочул нещо такова, със сигурност щях да отида в полицията.

— Да, разбира се — съгласи се Хънт и стана. — Съжалявам, че отнех от времето ви.

— Не, моля ви, не сте отнели много. Оставете визитката си, ще ви се обадя, ако се сетя за нещо.

Хънт слизаше с асансьора към фоайето на сградата и се чувстваше като идиот. Щеше да се обади на Харди и отново да се опита да го убеди, че този ход е безполезен. Беше решил да не иска пари за времето до момента, тъй като не беше постигнал нищо смислено. Мразеше да поема работа, от която нищо не излизаше. Няколко такива ангажимента и телефонът спираше да звъни. Трябваше да се довери на инстинкта си и веднага да откаже. Нямаше да открие каквото и да било, понеже Магуайър беше убил Джесъп, а и причината беше отлична.

Хънт излезе на улицата и звънна до офиса си. Оттам му казаха, че градският съветник Лайъм Гудмън се беше опитал да се свърже с него, докато го е нямало, но е казал, че ще може да го види, ако успее да отиде в кабинета му до обед. Хънт затвори, наруга се, че е глупак, бори се със съвестта си около минута, но накрая махна на едно такси.

Хънт разбираше, че понякога просто трябва да не спираш, а да продължиш. Не беше задължително да следваш план, просто трябваше да останеш в играта.

Когато стигна до офиса на Гудмън, се оказа, че съветникът е бил повикан на внезапна среща с кмета и ще се върне след половин час. Беше специално наредил на Даян, че трябва да покани г-н Хънт да почака, ако ставало дума за Рик, искал да направи всичко възможно, за да помогне.

Така че Хънт седна срещу бюрото на секретарката, докато тя работеше на компютъра и отговаряше на редките телефонни обаждания. След може би около десет минути тя спря да пише и го попита дали да му предложи нещо. Той отвърна, че не би имал нищо против чаша кафе. Даян му я донесе и наля и на себе си.

— Заради Рик ли сте тук? — попита го тя, докато му подаваше кафето.

— Това е идеята — каза той. — Човекът е бил малка загадка, най-меко казано, и се опитваме да разберем повече за него.

— Защо ви е, след като вече е мъртъв?

— Може да ни помогнем да разберем защо е умрял.

Тя отпи от чашата си.

— Значи вие сте от екипа на защитата?

— Идвам направо от залата, така да се каже — усмихна се извинително Хънт.

— Но не е ли ясно защо е умрял? Изнасилил е онова момиче, а баща ѝ…

— Това все още е под въпрос.

— Кое? Изнасилването?

— Убийството, изнасилването, цялата история.

— Сериозно ли?

Хънт я погледна в очите.

— Това изненадва ли ви?

— Не съм знаела, че изнасилването е под въпрос. Мислех, че се знае със сигурност, поне така пишеше навсякъде.

Нещо в тона ѝ привлече вниманието на Хънт и той се приведе напред.

— Даян, вие бяхте Даян, нали?

— Да.

— Кое смятате, че се знае със сигурност?

Въпросът я сепна.

— Ами, нали се сещате, изнасилването, мотивът, всичко.

— И не останахте изненадана, когато сте чули, че шефът на екипа ви е изнасилил някого? Смятали сте, че той е способен на това?

Тя се облегна в ергономичния си стол, като явно си беше дала сметка, че нещо се беше променило. Изгледа Хънт едва ли не лукаво, остави си чашата и се обърна да погледне към кабинетите встрани и зад нея.

— Той беше много арогантен — каза му тя с приглушен глас. — Два месеца преди това беше излизал с нея, нали знаете?

— Да, това го знаем.

— Не беше добър човек. Не е хубаво да се говори лошо за мъртвите, но така си беше. В офиса сега е много по-приятно.

Или поне атмосферата не е отровна, което вероятно е най-доброто, за което можеш да се надяваш при повечето политици.

— Той ли я е тровил? Как го е правил?

— Не сте ли чули? Никой ли не ви е казал що за човек беше?

Хънт поклати глава.

— Той е жертвата, Даян. Мъртъв е. Много хора дори не вярват, че е изнасилил момичето. Както и сама казахте, хората няма да кажат лоша дума. А и какъв би бил смисълът? Той вече е достатъчно наказан, нали? И действителното изнасилване не е от значение, поне в правния смисъл. Нас ни интересува дали нашият клиент е смятал, че то се е случило. Вниманието никога не е било концентрирано върху Джесъп, защото е без значение кой е бил и какъв е бил.

— Тук определено беше от значение — изсумтя тя тихо.

Хънт се наведе още по-напред.

— Даян, току-що ме попитахте дали не съм чул. Нещо конкретно ли тровеше атмосферата в офиса?

Тя отново се огледа, очевидно изнервена.

— Знаете ли кой е Джон Ло?

— Слабо — отвърна Хънт с безизразна физиономия. — Мисля, че е един от големите ви спонсори.

— Така е. Той освен това… — започна да разказва тя. Обясни му как Ло е дошъл при Гудмън, а след това съветникът подложил на жесток разпит всички стажанти мъже. Хората били убедени, че виновникът е Джесъп, но така или иначе нямало никакви доказателства. Проблемът бил, че Джесъп поставил под заплаха работата на всеки мъж в офиса. Всички го мразели, а той на свой ред се чувствал застрашен от всички. Винаги бил арогантен, но след това станал капризен и лесно се ядосвал. Дори Гудмън сякаш бил стигнал до извода, че точно Джесъп е заплашвал и удрял момичетата на Ло, във всеки случай започнал да се оглежда за хора, които да интервюира за мястото на Джесъп. Даян лично беше записала първата от уговорените срещи.

— И как така никой не е споменал нищо за това? — учуди се Хънт.

— А защо да споменаваме — сякаш се обиди Даян. — Както сам казахте, щеше ли да има някакво значение? Рик е мъртъв. Всички бяхме доволни, че вече го няма. Нямате и представа колко.

Вратата към коридора се отвори, Даян млъкна, а секунди по-късно Хънт вече стискаше ръката на Лайъм Гудмън.

— Виждам, че Даян се е погрижила добре за вас. Тя е истински бисер. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но когато се обади кметът…

Разговорът с Гудмън започна както с Ло, но с решителното предимство, че Гудмън познаваше Джесъп от много отдавна. Затова беше логично да се предположи, че съветникът има много повече информация за личния живот на шефа на екипа си. Гудмън не мина зад бюрото, за да го постави като бариера между двамата, а седна диагонално срещу Хънт, спокоен, но и мрачен заради болката, която му причиняваше загубата на дясната му ръка в службата.

Хънт изслуша първите очаквани реплики колко добър, лоялен и способен човек бил Джесъп, но след това реши да стане по-настъпателен.

— Значи е бил страхотен. Предполагам това означава, че вие не смятате, че той е изнасилил момичето. Мислите, че тя го е обвинила, но нищо такова не се е случило.

Въпросът буквално стъписа Гудмън, точно както се надяваше и Хънт. Раменете на съветника се разтресоха.

— Това беше ужасно обвинение — успя да каже той. — Заради него и умря.

— Но не смятате, че го е направил.

— Не мисля, че някога ще узнаем. Как бихме могли?

— Можем да потърсим някакъв прецедент в поведението му — подметна Хънт.

Гудмън впи очи в детектива.

— Не знам какъв би бил този прецедент. Той нямаше никакви криминални прояви. Нищо, което да предположи изнасилване.

Хънт се облегна, сложи глезен върху коляното си и започна откровено е почти извинителен тон.

— Преди да дойда тази сутрин при вас, сър, отидох до офиса на Джон Ло и си поговорих с него.

Гудмън помълча секунда-две, раменете му се успокоиха и той погледна Хънт в очите.

— Не знам какво му стана — каза той и потри устата си в израз на мъка. — Направих го шеф на екипа, след като спечелихме изборите, и сигурно тогава някаква муха му е влязла в главата. Когато няколко от ходовете ни излязоха успешни, изглеждаше, че имаме шансове да продължим още по-напред и вероятно тогава се е помислил за недосегаем. Без значение какво ще направи. И е започнал да се възползва от позицията си.

— Защо не го уволнихте?

— Отначало нямах доказателства. Освен това го познавах отдавна и си мислех, че ще се осъзнае. Харесвах го като човек, поне в началото, и се надявах, че отново ще стане какъвто беше.

— Накрая сдобихте ли се с доказателство?

Гудмън кимна.

— Джон взе снимка на Гудмън, показа я на момичетата и шест от тях го разпознаха.

— Шест?

— За шест знаем — отпусна рамене Гудмън. — Може да са били двайсет, двайсет и пет или повече. Няма как да разберем. Явно е бил извън контрол.

— И вие въпреки това не го освободихте?

— Аз съм политик, г-н Хънт. Исках да имам готов заместник, за да не показваме и намек за нестабилност по време на кампанията. Всъщност срещнахте ли се с Брад? Той би трябвало всеки момент да се върне от обяд.

— Ще го видя следващия път, ако има такъв.

Неудобният момент премина и съветникът се поокопити.

— Но лошата новина е, че не виждал как това би могло да помогне на клиента ви. Фактите са си факти — Рик е изнасилил бедното момиче, а баща му го е убил заради това. Искам да кажа, че миналото на Рик не променя нещата.

— Не, така е. Прав сте — съгласи се Хънт и се изправи. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Хънт тъкмо излизаше от таксито, когато забеляза плячката си. Ло вероятно се връщаше от обяд, беше съвсем сам и пресичаше улицата при близкия ъгъл. Детективът изчака, докато почти се изравнят и излезе пред него.

— Господин Ло, аз съм Уайът Хънт — поздрави го той и протегна ръка. — Тази сутрин се срещнахме в офиса ви.

Ло се спря и примижа от слънцето. Протегна ръка и се разтопи в усмивка.

— През цялото време ли чакахте на тротоара пред сградата ми?

— Не съвсем. Ходих до центъра да говоря с Лайъм Гудмън. Питах се дали не бихте ми отделили още няколко минути?

Усмивката изчезна напълно. Ло демонстративно си погледна часовника, а лицето му се изкриви в гримаса на съжаление.

— Опасявам се, че имам две срещи, за които вече закъснявам. Може би бихме могли да се уговорим за среща след два дни и с удоволствие ще ви отделя колкото време искате.

Ще имаш да взимаш, помисли си Хънт. Той нямаше никакво намерение да даде на Ло възможност да се обади на Гудмън, да разбере какво си бяха говорили и да измислят подходяща история. Нямаше да пропусне шанса си да притисне Ло за истинската причина, поради която Гудмън не беше уволнил Джесъп в мига, в който беше разбрал за скандалното му поведение. Хънт имаше предимството на изненадата и лоста за оказване на натиск и не искаше да ги губи.

— Ще ви отнема само две минути, сър — увери го той. — Бих могъл само да се кача с вас в асансьора и ще приключим.

Ло се усмихна, измери сградата с поглед, обърна се към Хънт и кимна.

— Щом сте сигурен, че ще приключим бързо…

— За нула време.

Двамата останаха на тротоара и никой не направи и крачка към вратата.

— Когато разговаряхме тази сутрин, вие ми казахте, че сте се видели с Рик Джесъп на две-три срещи за набиране на средства, но извън това не сте имали други връзки с него. Казахте също така, че доколкото знаете, г-н Джесъп е нямал контакти с ваши служители. Като имаме предвид, че току-що идвам от офиса на г-н Гудмън, бихте ли желали да промените думите си по някакъв начин?

— Какво ви е казал Лайъм?

— За Джесъп и вашите момичета.

Хънт замълча за по-голям ефект.

— Което, разбира се — продължи той, — ви дава причина да искате Джесъп да се разкара, а някой от бодигардовете ви би могъл да го свърши.

— Това е абсурдно. Лайъм ли е отправил тези обвинения? Защото и той има също толкова основателни причини да иска да види Джесъп мъртъв. Дори още по-основателни. Да е споменал, че Рик го изнудваше, за да си запази работата? Да ви е казал за армейския му бизнес?

Хънт обичаше да гледа как мошениците сами падаха в капана. Ло едва беше чул какви бяха разкритията на Гудмън, нищо от тях не звучеше като обвинение за някакво негово действие, но ето че вече отвръщаше на удара.

— Не мисля, че съм чул нещо за някакъв армейски бизнес.

— Изпипана, доходоносна, хитра и незаконна схема.

— Е, това звучи много вълнуващо, но не искам да ви задържам и да закъснеете за срещите си — каза Хънт.

Ло присви очи.

— Не си играйте игрички с мен, Хънт. Може да изглеждам като голям симпатяга, но ще разберете, че всъщност съм много сериозен човек.

Нещо в Хънт трепна от спокойния тон на думите и увереността, с която бяха казани.

— Може би ще е добре да се качим до офиса ви — предложи той.

Сложиха новата предна витрина на „Малката детелина“ същата сутрин, а Тони Солая, който де факто беше управител на заведението, помагаше при следенето на работата. В един и двадесет на обед федерален шериф Франк Ладу почука на вратата. Тони се беше дръпнал в задната част, която не се виждаше от улицата, надигна се от диванчето и му отвори.

— Да ти налея ли бира? Или нещо друго? — попита го той, като го поведе към по-сумрачния далечен край на бара, а сам мина от другата му страна откъм крановете.

— Не, твърде рано е — поклати глава Ладу.

Шерифът дъвчеше клечка за зъби и сложи ботуша си върху долната пречка на високото столче. Носеше черни дънки и туристическо яке, което обаче не прикриваше издутината на пистолета под него. Той облегна непринудено лакти на облегалката на столчето и се усмихна уморено.

— Благодаря, че се срещна с мен. Реших, че е време да се видим.

— Стига да не са те проследили.

— Надали. Някой разпитва за теб, а ти знаеш, че такива работи не ни харесват.

— Мамка му.

— Това си помислих, че ще кажеш — кимна Франк. — Макар че се движиш толкова по ръба, че не знам какво друго очакваш.

— За това нямам никаква вина.

— Не казвам, че имаш. Само че виж какво се случи през последните няколко месеца. Първо те спипват в „Рим“, после идва онова лепкаво дело с ония шибани руснаци…

— Украинци.

— Каквито и да са. Само дето не те писаха по вестниците. Междувременно се местиш в този бар, шефа ти го съдят за убийство, а ти си в списъка със свидетелите на обвинението. А, да, освен това почваш да излизаш с Мис Америка, а в следващия момент папараците се сбиват кой да се докопа до снимката и. А може би и до твоята наред с нейната. Какво си мислиш бе, мамицата му? На това ли му викаш да се покриеш?

— Харесвам я.

— Е, да, кой не би я харесал.

Тони го изгледа.

— Какво искаш да направя, Франк? Да се преместя отново?

— Има и такива случаи. По-добре е, отколкото да те убият.

Франк замълча и предъвка клечката към другия ъгъл на устата си.

— Знаеш ли защо ние, шерифите, държим рекорда за стопроцентова сигурност, с който толкова се гордеем, и не сме изгубили нито един от защитените си хора?

— Защото сте бодигардове от световна класа?

— И това също. Другата причина е, че ако някой сам си провали прикритието, го изритваме от програмата.

Тони поклати глава и се усмихна студено на ментора си.

— Франк, не ми дрънкай глупости. От никаква програма няма да ме изритате. Трябвам ви, за да свидетелствам. Ако не го направя, значи двеста юристи ще пропилеят три години от времето си. Ти няма да позволиш това да се случи.

— Не го решавам аз. А и днес не съм дошъл дотук, защото са ми липсвали милите ни моменти заедно. Може да си важен, но не си безценен. Проблемът е, че трябва да дадеш показания по делото, в което си се набъркал, при това може би още утре.

— Няма да ме викнат — махна с ръка Тони. — Няма какво да им кажа. Кой следи нещата между другото?

— Началниците ми. Нека само ти кажа, че тези твои публични прояви до известна степен ги вълнуват и те са притеснени, че стойността ти като свидетел може да се окаже компрометирана.

— Как?

— Ако например лъжесвидетелстваш, което е углавно престъпление. Както знаеш, едно от правилата е, че ако извършиш углавно престъпление, докато си в програмата, отпадаш от нея. А нека ти припомня, че едно от сравнително лесно предвидимите последствия от загубата на статута ти на защитен свидетел е, че ще свършиш с куршум в главата, при това по-вероятно скоро, отколкото късно.

— Е, това е…

Франк вдигна ръка да го прекъсне и му се усмихна приятелски без никакъв намек за заплаха.

— Моля те. Само да добавя, че лъжесвидетелстването е престъпление, с което трудно ще се справим, понеже то поражда въпроси относно качествата ти като свидетел, а ти си ценен точно заради тях. Ако излъжеш под клетва в един процес, какво ще те спре да го направиш и в друг?

— Защо смяташ, че ще излъжа?

Франк отново предъвка клечката.

— Нека се върнем към първия път, когато ми се обади с информацията, че си говорил е г-н Стиър и той иска да дадеш показания. Заради притесненията, че самоличността ти ще бъде разкрита, ако свидетелстваш в толкова важен процес, ти ми съобщи за срещата и аз те попитах той за какво иска да свидетелстваш. Почна ли вече да се сещаш?

— Да.

— Браво. Значи си спомняш, че ми каза, че тъкмо си прекарал два дни с Британи и тя ти е признала, че е разправила на баща си за изнасилването веднага след като ти си я оставил у тях посред нощ.

— Така беше.

— И тя всъщност си мисли, че баща ѝ е убил Джесъп.

— Да, мислеше си.

— А сега ти и тя сте нещо като гаджета?

— Е, и? — сви рамене Тони в знак на признание.

— Значи не е нужно да си гений, за да разбереш какво става. Стиър ще пита Британи дали е казала на баща си, а тя ще отрече, защото ако признае, той отива в пандиза, а тя няма да го позволи. След това той ще призове теб, ти също ще отречеш, защото, макар това да е лъжесвидетелстване, тя ти е гадже, а ако признаеш, нещата между вас приключват.

Франк отново облегна лакти на столчето.

— Нали разбираш пред каква дилема съм поставен? — попита той.

Тони се замисли за една-две секунди.

— Може да оставиш нещата да отшумят. Не е нужно някой друг да разбира.

Предложението накара Франк да се подсмихне.

— Това е невъзможно по толкова причини, че дори не знам от коя да започна. Ами ако например Британи е казала на някой друг какво ти е разправила? Или нещо подобно? Ами ако вземе, че се разбере, че аз съм знаел истината, но съм се уговорил с теб да си мълча? Това ще е краят на кариерата ми. Не, простичкият факт е, че ти трябва да кажеш истината, защото ако не го направиш, ще бъда принуден да ида при г-н Стиър и да му съобщя, че показанията ти са неверни, а това ще те вкара в затвора, при това с истинското ти име, тъй като вече няма да си в програмата. Тони, колко време си мислиш, че ще изкараш зад решетките, преди да разберат кой си?

32

Следобед Харди отдели почти час и половина за нов разпит на експерта си. Пейли монотонно и отегчително цитираше без грешка всеки един от източниците си, които беше посочил в предишните си показания, и така може би успя донякъде да възстанови вярата на заседателите в авторитета му. Харди се постара и да извърне разпознаването на Ларс Гъндърсън в полза на защитата, като се аргументира, че свидетелското идентифициране е в най-добрия случай недостоверна работа, дори и когато идва от толкова опитен и обучен човек като д-р Пейли.

Да, д-р Пейли беше разпознал г-н Гъндърсън правилно, въпреки че беше объркал повечето подробности от външния му вид, но това показва единствено, че свидетелското разпознаване е ненадеждно. Това беше и тезата на Пейли. Харди не беше сигурен, че заседателите ще се хванат на номера, и можеше единствено да се надява, че е успял да посее семето на съмнението и че то ще покълне и ще даде плод при разпитите на свидетелите.

Накрая беше доволен, че чува последните показания на Пейли, макар и това да означаваше, че вече започва сериозната битка.

Показанията на Британи Магуайър заемаха централна роля в тезата на обвинението. Това я поставяше в незавидната и уязвима позиция да даде доказателство за мотива и с това да прати баща си в затвора. Тя се беше съпротивлявала до последно, когато Стиър я беше посочил като свидетел на прокуратурата. Нямаше начин да каже нещо, което би застрашило баща ѝ. По съвет на Харди тя беше ангажирала собствен адвокат, Трейси Едуардс, за да представи случая на съдията.

Изслушването при съдията, преди заседателите да се закълнат, беше повече от ужасно. Едуардс направи всичко по силите си да убеди съдията, че Британи не бива да свидетелства. Първият ход на адвоката беше да се позове на поверителността на информацията за изнасилването и да посочи, че клиентът ѝ ще откаже да даде показания за сексуалното посегателство или за нещо, свързано с него. Ако някой беше обвинен, че е изнасилил Британи, тя можеше да откаже да свидетелства и Стиър щеше да е с вързани ръце. Имаше закон и той беше ясен. Точка по въпроса.

Но Стиър не беше вчерашен и обяви, че няма да разпитва за изнасилването. Няма да задава въпроси какво ѝ се е случило, нито кой го е направил, нито пък дали някога през живота си е била обект на сексуално насилие. Просто щял да попита дали е казала на баща си, че Рик Джесъп я е изнасилил, и как е реагирал Магуайър.

За Харди, а и за Едуардс, най-трудният момент в подготовката за делото беше, когато Гомес зае страната на Стиър. Британи трябваше да застане на скамейката и да отговаря на въпроси какво е казала на баща си и как е реагирал той. Чрез Едуардс Британи информира съда, че никога не е разправяла на баща си нищо за изнасилването и затова показанията ѝ нямат отношение към делото.

Гомес обаче не се върза.

— Госпожице Магуайър, г-н Стиър разполага с доказателства, които биха могли да посочат точно обратното. Ще свидетелствате под клетва. Мога единствено да ви информирам, а съм сигурна, че адвокатът ви вече го е направил, колко сериозни са последствията, ако не кажете истината. Нямам какво повече да кажа.

След решението на съдията Харди осъзна, че Британи няма да има никакъв избор и ще трябва да признае, че е разправила на баща си и кога го е направила, освен ако не беше решила да лъжесвидетелства. Затова беше прекарал няколко часа с нея и се беше постарал да ѝ обясни, че даването на фалшиви показания никога не е било добра идея.

В този конкретен случай неотстъпчивостта на Британи и лъжите ѝ нямаше да доведат до нищо. Стиър щеше да призове няколко свидетели, включително и Тони Солая, които щяха да оборят показанията ѝ. Така заседателите щяха да останат убедени, че Магуайър е знаел за изнасилването още рано сутринта в неделя, при това от дъщеря си. Нямаше никакъв смисъл да поддържат невярната ѝ история.

Харди я убеждаваше упорито, но знаеше, че не е постигнал особен напредък, ако въобще имаше някакъв. Британи разбираше какво ѝ казва, но тя по никакъв начин не искаше да даде на заседателите мотива, че баща ѝ е убил човека, който я е изнасилил. Нека приятелите и познатите ѝ да ѝ противоречат, на нея не ѝ пукаше. Ако трябваше, щеше да отиде в затвора за лъжесвидетелстване, но нямаше да предаде баща си.

Ето че изведнъж този момент беше настъпил, а Харди не беше сигурен какво ще направи Британи, макар и да чувстваше, че му трябва още време, за да я убеди, че е прав и че в този случай казването на истината не беше предателство и тя не бива да лъже.

Стиър размахваше списъка със свидетелите си като тояга и беше включил в него почти всички, с които Британи имаше дори бегли отношения, макар че името на Ребека липсваше, вероятно защото беше дъщеря на Харди. Сред приятелите и познатите Стиър беше открил няколко души, чиито показания щяха да противоречат на тези на Британи и така щяха да помогнат за установяването на мотива на Моузис.

Времето за догадки и предположения беше свършило. Стиър призова Британи като свой пръв свидетел и явно щеше да залага на мотива. Харди смяташе, че тази стратегия е очевидна, но това не я правеше лоша. Без мотив обвиненията срещу Магуайър губеха смисъла си.

Харди се обърна в стола си и видя как приставът води племенницата му от коридора, където беше чакала, до мястото на свидетеля. За миг му се стори, че не може да я познае. До него Моузис го сграбчи за ръката.

— Майчице Божия — прошепна той.

Ейми У простена неволно, но достатъчно високо и Харди помисли, че звукът отекна в залата.

Британи беше отрязала дългата си прекрасна коса до кожа.

Тя беше без червило и без никакъв грим. Носеше кафяви мъжки туристически обувки, бледожълт пуловер, а през раменете се беше наметнала с бял шал.

Харди знаеше, че Стиър трябва да е много предпазлив въпреки успеха си в предварителното изслушване. Британи беше враждебен на обвинението свидетел. Щеше да дава показания срещу собствения си баща, а това я поставяше в ужасна и неудобна ситуация. Харди беше почти сигурен, че Стиър вярва, че тя е станала жертва на изнасилване, макар и това да нямаше особено отношение към случая, понеже така или иначе повечето заседатели също смятаха така. Щяха да ѝ съчувстват. Стиър вероятно също не беше имунизиран срещу подобна емоция и поне щеше да се постарае да не изглежда като коравосърдечно копеле.

Не биваше да се забравя и простият факт, че Британи щеше да лъжесвидетелства срещу самата себе си. Освен че трябваше да предаде съчувствието си и разбирането си към играта на Британи, Грозника трябваше отведе заседателите и до това очевидно и неизбежно заключение, при това въпреки думите на свидетелката си.

Накрая Харди беше убеден, че Стиър трябва да е потресен от вида на Британи, както бяха и всички останали.

Британи положи клетва и се настани на мястото на свидетеля. Тя погледна храбро през залата към баща си, опита да се усмихне наперено, макар да не се получи, и се облегна в стола. Стиър не се нахвърли ентусиазирано срещу нея, както беше направил с д-р Пейли, а се надигна внимателно и се приближи с бавни и премерени крачки.

— Госпожице Магуайър, добър ден.

В началото на разпита Стиър беше самата вежливост, както и трябваше да бъде. Той помоли Британи да се представи на заседателите, да обясни каква е връзката ѝ с Моузис и да признае, че не желае да свидетелства. Грозника бързо наложи лек и почти разговорен ритъм, за да я накара да се почувства малко по-спокойно.

Не след дълго обаче мина направо на въпроса.

— Познавахте ли жертвата в случая, Рик Джесъп?

Това беше доста деликатен момент и Харди, Джина и Ейми го бяха обсъждали надълго и нашироко. От една страна, Харди усещаше, че има голяма вероятност Гомес да се придържа към точните думи на решението си и да позволи на Стиър да пита Британи единствено дали е казала на баща си за изнасилването и каква е била реакцията му. Вероятно биха могли да накарат съдията да не допусне въпроси за връзката между Британи и Джесъп, тъй като бяха без отношение към делото или бяха поверителна информация. От друга страна, това можеше да остави заседателите с впечатление, че не е имало никакво изнасилване, че убийството е в резултат на бълнуванията на някаква луда жена и на буйния ѝ баща и бедният Рик Джесъп, този красив изгряващ политик, е станал невинна жертва на двамата лунатици.

Те обаче знаеха, че Стиър ще се опита да представи мотива и затова решиха, че ще бъде много по-добре, ако заседателите узнаеха, че Британи е била изнасилена. Всичко се развиваше точно така.

— Да, познавах Рик Джесъп.

— Откъде го познавахте?

— Излязохме веднъж. Не се получи и спряхме да се виждаме.

— Кога се случи това?

— Не съм сигурна за точната дата. Мисля, че беше някъде в началото на февруари.

— Като казвате, че сте спрели да се виждате, имате ли предвид, че сте престанали да излизате на срещи?

— Да.

— Все пак виждали ли сте г-н Джесъп отново през февруари?

— Да.

— А при какви обстоятелства се видяхте?

— Той дойде в работата ми, в кафенето „При Пит“. Каза, че иска да ме види отново, а аз му отвърнах, че нямам подобно намерение.

— Скарахте ли се?

— Не, не точно. Имахме спор, аз отидох в задната стая, а управителят го помоли да си тръгне.

Харди улови погледа на племенницата и кръщелничката си и кимна леко, за да ѝ покаже, че се справя добре. Заседателите оставаха с впечатлението, че тя е честна, възпитана и заслужава съчувствие.

— Въпреки това видяхте ли се с г-н Джесъп още веднъж през февруари?

— Да. Един ден след работа той ме засече в една уличка, докато отивах към автобусната спирка, за да се прибера.

— Тогава отново ли възникна спор?

— Да. Казах му, че не искам да го виждам повече. Исках да ме остави на мира.

— Какво се случи след това?

— Опитах се да мина покрай него, да продължа напред, но той ме сграбчи.

— Сложил е ръце върху вас?

— Да. Разтресе ме и ме блъсна в стената. От лицето ми потече кръв, а той веднага започна да се извинява. Уплаших се, отново се опитах да мина край него, но той ме сграбчи отново и ме хвърли на земята.

Харди потупа Моузис по ръката и хвърли скрит поглед към Ейми. Беше убедил Британи, че трябва да разкаже за по-ранните си отношения с Джесъп при разпита на Стиър. Те не можеха да се свържат с нощта на изнасилването, но бяха мощно оръжие и обрисуваха Джесъп в най-мрачни краски. Въпреки това Харди имаше предчувствието, че Стиър ще го позволи, тъй като това водеше до побоя над Джесъп, а това щеше да създаде впечатление за нрава и намеренията на Моузис. Но според Харди по-важното беше, че това означаваше, че тогава Британи не беше отишла право при баща си, след като я бяха пребили, и смяташе, че Стиър го подценява. При кръстосания разпит Харди щеше да наблегне точно върху това.

Грозника продължи точно по плана си:

— Лошо ли пострадахте?

— Отидох в болница, настаниха ме в интензивното отделение, но по-скоро бях поразтърсена. Имах ожулвания и синини.

— Казахте ли на баща си, че г-н Джесъп ви е нападнал?

— Не, не казах.

— Никога?

— Никога.

В този момент Стиър се намираше в изцяло печеливша ситуация. Щеше да твърди, че Британи е казала на баща си за изнасилването и че това е мотивът за убийството. Ако заседателите не повярваха, щеше да се позове на другия инцидент, когато Британи не беше посочила Джесъп, но Магуайър някак си беше разбрал какво е станало и беше пребил младежа. Беше възможно Магуайър да се е досетил за изнасилването точно както за първото нападение срещу дъщеря му, дори и тя отново да беше премълчала. Така или иначе Стиър щеше да разполага с мотива.

Стиър даде вид, че усеща мъката на Британи, замълча, върна се до масата си и се престори, че преглежда нещо из бележките си. После отново застана пред нея.

— Това не е последният път, когато сте чули за г-н Джесъп, нали?

— Не.

— Кога беше последният път?

— В края на март.

— Той как се свърза с вас?

— Прати ми есемес, че ще повдигне обвинения, че баща ми го е нападнал, освен ако не се видим отново.

Стиър се престори на изненадан, погледна към заседателите, но после отново се обърна към свидетелката си.

— Как отговорихте на съобщението?

— Съгласих се да се срещнем в „При Пери“ в събота вечерта.

— А защо сте се съгласили да се срещнете с него въпреки предишните ви отношения и нападението срещу вас?

— Исках да разбера какво има предвид и евентуално да го убедя да престане да тормози семейството ми.

— Нима казвате, че не сте вярвали, че баща ви го е пребил?

— Не знаех. Тогава разбрах за пръв път. Рик имаше политически връзки и си помислих, че може да ни причини неприятности. Баща ми е собственик на бар — „Малката детелина“, а Рик работеше за градски съветник Гудмън, който през последните месеци организираше акции срещу заведения из целия град. Затова се съгласих да говоря с него.

— Госпожице Магуайър. Ще се изненадате ли, ако разберете, че баща ви е признал, че е нападнал г-н Джесъп, след като той ви е пребил?

— Да, вече чух за това. Но не го знаех, когато се срещнах с г-н Джесъп в „При Пери“.

— Казвате, че не сте знаели, че баща ви е нападнал г-н Джесъп?

— Не, сър. Тоест, да, сър, точно това казвам.

Стиър беше наясно, че показанията ще са такива, но искаше заседателите също да ги чуят и да решат дали отговорът е дори слабо вероятен. Той се поколеба, сякаш обмисляше какъв въпрос да зададе.

— Госпожице Магуайър — продължи той. — Нека се върнем малко по-назад. Свързахте ли се с някого, когато лежахте в интензивното отделение, след като г-н Джесъп ви беше нападнал?

— Да, обадих се на майка си и я помолих да дойде и да ме прибере.

— Казахте ли ѝ какво ви се е случило?

— Не.

— А защо не?

— Не исках да забърквам Рик в неприятности. Не смятах, че нещо подобно ще се случи отново. Той просто беше ядосан, затова реших да не казвам.

— Къде ви отведе майка ви след болницата?

— В нейния апартамент. Искам да кажа в техния, нейния и на татко.

— Там видяхте ли се с баща си?

— Да.

— Казахте ли му какво се е случило?

— Не. Казах му същото, каквото и на майка си — че съм тичала да хвана автобуса, подхлъзнала съм се и съм паднала.

— Баща ви повярва ли ви?

— Явно не.

В залата цареше съсредоточена и напрегната тишина, но при тези думи се чу откъслечен смях. Стиър го остави да утихне и продължи:

— Добре. Значи сте се срещнали с г-н Джесъп в „При Пери“ на ул. „Юниън“?

Стиър внимателно преведе Британи през събитията от онази нощ, но накрая стигна до момента, когато се беше събудила в леглото на Джесъп и е знаела, че е била изнасилена.

— Какво направихте тогава?

— Рик спеше, така че си грабнах дрехите и излязох от апартамента. Открих колата си там, където я бях оставила на „Юниън“, и отидох с нея в „Детелината“.

— Защо отидохте там?

— Първата ми реакция беше да отида при татко. Реших, че може да е на смяна, но не беше.

— Искали сте да видите баща си?

— Да.

— За да му кажете какво се е случило?

— Не знам дали щях да му кажа или не. Просто исках да съм у дома, да съм в безопасност, нали се сещате? Не можех да повярвам какво ми се беше случило.

Британи замълча и избърса очи.

— Нямаше ли го баща ви?

— Не. На бара беше един приятел, Тони Солая. Аз бях напълно съсипана, наближаваше времето за затваряне, казах му какво се е случило и той ме заведе в жилището на майка ми и баща ми.

— Казали сте на Тони, че сте били изнасилена?

— Да.

— А Тони придружи ли ви до апартамента на родителите ви?

— Да. Мама отвори и той ме остави с нея.

— А баща ви? Той беше ли си у дома?

— Спеше. Беше около два часа през нощта.

— Значи не сте видели баща си?

— Не.

— Казахте ли на майка си, че сте били изнасилена?

— Не.

— А защо? Щом вече сте казали на Тони…

— Не знам. Просто си помислих… Реших, че не искам да я притеснявам.

По бузите на Британи блестяха сълзи. Стиър отмести поглед от нея и се обърна към заседателите, а след това и към съдията.

— Ваша чест — каза той, — имам още много въпроси към свидетеля, но ако адвокатът на защитата не възразява, може би бихме могли да се възползваме от кратка почивка, за да дадем възможност на г-ца Магуайър да се възстанови.

Джина Роук стана първа и тръгна към Британи с няколко кърпички. Тя се беше облакътила на парапета и беше подпряла чело с ръце. Стиър явно я беше изненадал с предложението си за почивка и тя се тресеше от емоции, било то и само заради краткото облекчение от напрежението.

Джина отиде до нея и я прегърна.

— Ей, ей. Всичко е наред. Справяш се чудесно.

Британи си взе кърпичка и избърса лицето си.

— Такова бебе ревниво съм. Съжалявам.

— Не се притеснявай. Наистина. Такива неща се случват постоянно.

Джина се приведе и я целуна по челото.

— Между другото наистина се представи отлично. Точно както трябва.

Британи се посъвзе и успя дори да се изсмее през сълзи.

— Просто толкова ми е писнало от всичко…

Хората от масата на защитата разговаряха шепнешком.

— Ще ида и ще я прегърна — каза Моузис.

— Само да си мръднал от масата, и приставът ще те застреля — отвърна Харди.

— Сърцето ми се къса.

— И моето. Но тя се справя чудесно. Корава е.

— Не искам да е корава. Преживя достатъчно, не смяташ ли?

— Повече от достатъчно, но до края тук я чака още много. Грозника само си постила на меко, прави се на добро момче за пред съдебните заседатели и я оставя да си почине. Когато се върне, нещата бързо ще станат доста сериозни. Само гледай.

Моузис се огледа през залата към дъщеря си. Джина все още я държеше в прегръдките си и двете си говореха, опрели глави.

— Никога не съм искал да ѝ се налага да прави това — каза той. — Нито пък на някого от нас, ако има значение.

Харди си отвори устата да каже, че подобни откровения са малко закъснели и че Моузис е трябвало да премисли нещата една идея по-ясно преди време, когато наистина е било от значение и когато е можел да спести неприятностите на всички. Пое си дъх, но се спря. Какво, по дяволите, очакваше да постигне с тази лекция?

Всички бяха затънали до ушите и нямаше какво повече да направят.

— Госпожице Магуайър.

Тонът на Стиър беше малко по-твърд, сякаш търпението му се изчерпваше. Той разпитваше Британи от почти два часа и я беше накарал да разкаже как се е върнала при Сюзън и Моузис, как е казала на майка си, че просто е пила прекадено много и на сутринта ще отиде пеша до „Детелината“, за да си прибере колата, но вместо това в седем и петнадесет е посетила Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие. Според думите ѝ тя се беше върнала в апартамента на родителите си около десет и половина в неделя сутринта и бяха седнали да закусват в кухнята. В този момент Стиър явно реши, че е време да засили огъня.

— Искате да кажете на съдебните заседатели, че когато онази сутрин сте се върнали, баща ви не ви е попитал къде сте били и какво се е случило предишната нощ?

— Точно така.

— Обичайно ли е да прекарвате нощта при родителите си?

— Не е много често, но се случва.

— Онази сутрин сте отишли да съобщите, че сте били изнасилена от г-н Джесъп — тъкмо сте се били върнали, но не сте споменали нищо на никого от родителите си?

— Точно така.

— Не сте?

— Не.

— За да сме точни, бих желал да го заявите и на съдебните заседатели. Казахте ли на баща ви, че жертвата на убийството е сложил опиат в питието ви в „При Пери“, а след това ви е изнасилил?

Ейми У скочи на крака, сякаш някой я изстреля.

— Ваша чест, възразявам! Свидетелката вече отговори на този въпрос.

— Отхвърля се.

— Госпожице Магуайър? — настоя Стиър.

— Не, не съм казала — отрече Британи.

— Казахте ли му, че сте се събудили в апартамента на г-н Джесъп и сте знаели, че сте била изнасилена?

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— Не.

— Казахте ли на баща си, че жертвата на убийството ви е насилил сексуално?

В този момент Харди също усети, че не може да се сдържа повече.

— Ваша чест, ако съдът позволи…

Той долавяше водовъртежа от енергия зад гърба си, но не даваше и пет пари.

Гомес трясна с чукчето, изгледа адвоката и се взря над главата му в залата.

— Съдът не позволява, г-н Харди. Защитата и обвинението да дойдат при мен.

Харди и У станаха и излязоха иззад двете страни на масата. Стиър не закъсня и застана до тях пред масата на съдията. Гомес се приведе напред, така че да чуят свирепия ѝ шепот:

— Няма да позволя подобен елементарен подход на размяна на реплики. Вие, госпожице У или вие, господин Харди, ще отправяте възраженията си спрямо който и да било свидетел към съда. Няма да позволя нито един от вас…

— Ваша чест — каза Харди, — с цялото ми уважение…

Гомес вдигна показалец и го пресече.

— Господин Харди, съветвам ви да внимавате изключително много какво ще кажете. Опитът ми показва, че адвокати, които започват с „цялото ми уважение“, често продължават с изявления, които могат да са крайно неуважителни. Ако това се случи тук, ще има моментални и сериозни последствия. Ясно ли се изразих?

Харди преглътна жлъчния си коментар и кимна.

— Да, Ваша чест. Но г-н Стиър очевидно тормози свидетелката, която е и жертва. Тя ясно заяви, че не е казвала на баща си, че е била изнасилена.

— Той трябва да развие тезата си, за да могат съдебните заседатели да разберат точно какво е казала и какво не е. Изразих се ясно, че ще допусна да я пита какво е казала на баща си. На вас, а и на адвоката на г-ца Магуайър, ви беше ясно, че тя трябва да е готова да даде показания за целия инцидент. А сега нека всички се върнем по местата си и да продължим.

Харди и У седнаха зад масата си. Стиър не пропиля и секунда и веднага помоли стенографката да повтори последния му въпрос:

— Казахте ли на баща си, че жертвата на убийството ви е насилил сексуално?

Британи стисна устни и поклати глава.

— Не.

— Казахте ли на баща си — продължи Стиър, — че сте се почувствали насилена и мразите жертвата на убийството, след което баща ви се е ядосал?

— Не.

— Не беше ли всъщност реакцията му спрямо вашето положение толкова яростна, че сте се изплашили, че ще предприеме драстични мерки?

— Не! Точно затова не можех да му кажа! Точно предната вечер бях чула версията на Рик за случилото се между него и баща ми, след като Рик ме беше нападнал през февруари. Не знаех дали да му вярвам, Рик беше такъв лъжец… Но не исках повече проблеми. Затова обмислих ситуацията, докато отивах с Тони към жилището на родителите ми, и разбрах, че не мога да им кажа, дори и да исках. Беше ме страх.

— И не сте му казали?

Ейми реши да въстане срещу статуквото, бутна стола си и се изправи.

— Възразявам, Ваша чест. Този въпрос беше зададен няколко пъти, и му беше отговорено.

Гомес най-накрая явно реши, че Стиър е прекрачил границите в натиска си, и потвърди възражението.

Прокурорът въздъхна театрално с явно разочарование. Но все още не беше постигнал целта си и веднага се върна към нея:

— Госпожице Магуайър, казвали ли сте някога някому, че сте имали разговор с баща си, по време на който сте му съобщили всички тези подробности — наркотика в питието ви, самото изнасилване, страха и омразата ви към жертвата?

У погледна към Моузис и Харди дали да възрази отново. Харди леко поклати глава. Ненавиждаше ситуацията, но Стиър съвсем не задаваше същия въпрос под една или друга форма.

Британи също долови разликата. Тя погледна към съдията и пак се обърна към Стиър:

— Въпросът е дали съм казала на някого, че съм разказала на татко за някои от тия неща?

— Да.

— Защо да го правя, като не съм го направила?

— Ваша чест — парира Стиър, — бихте ли призовали свидетелката да отговори на въпроса?

Гомес се приведе напред и направи точно това.

Британи замълча, но накрая изрече невярната дума:

— Не.

— Никога не сте споделили с някого, че сте разказали на баща си за изнасилването през първия ден след него, когато сте били в апартамента му, вярно ли е това?

— Да.

Стиър я изгледа продължително, непреклонен и разочарован.

— Нямам повече въпроси — каза той и се завъртя на пети. — Господин Харди, свидетелят е ваш.

Гомес удари с чукчето.

— Ако никой не възразява — започна тя, — всички прекарахме дълъг ден в изслушване на показания, а изглежда, че утре ще бъде същото. Така или иначе до края на заседанието на съда остават само петнадесет минути. Господин Харди, ако не възразявате да отложите кръстосания разпит на г-ца Магуайър до утре сутринта, предлагам да приключим.

— Нямам възражения, Ваша чест.

— Господин Стиър? Добре. Всички ще се видим утре сутринта точно в девет и половина.

Тя отново удари с чукчето и разпусна съда.

33

— Двадесет и пет жени?

Джина Роук спря да вади документи от куфарчето си и погледна през широката кръгла маса към техния детектив.

— Сериозно? Сигурно се шегуваш с мен.

Беше пет и половина следобед в деня на показанията на Британи Магуайър. Уайът Хънт се беше опънал в стол в солариума в кантората „Фриймън, Харди и Роук“.

— Така каза Гудмън. Макар че той разполага с абсолютно доказателство само за шест, които са го разпознали на снимка.

— Шест, които са го разпознали? — включи се Дизмъс Харди, който тъкмо идваше от кабинета си от другата страна на фоайето. — Между другото, всички тези идентификации вероятно няма да ни свършат работа. Питайте д-р Пейли. Това ще струва десет хиляди долара, ако обичате.

— За какво говори той? — погледна Хънт към Джина.

— Понякога и на мен ми е трудно да разбера — отвърна тя и се обърна към партньора си. — Салоните за масаж на Джон Ло. — Какво за тях?

— Уайът разправя, че Рик Джесъп бил редовен клиент в заведенията на Ло и смятал, че в длъжностната му характеристика има точка, според която нямало нужда да си плаща. А и понякога ошамарвал момичетата.

Харди погледна към Хънт.

— Понякога?

— Може би повечето пъти. Изглежда като човек със сериозни отклонения.

— Бил е — уточни Харди. — И слава Богу. Мисля, че това вече ни е ясно. Ти от офиса на Гудмън ли го научи?

Хънт кимна.

— А ако някой твърди обратното, да знаеш, че Ло и Гудмън са били наясно от известно време. Гудмън си търсел нов шеф на екипа точно когато г-н Джесъп бил убит. Напълно е възможно Ло да си е помислил, че Гудмън не действа достатъчно бързо или е твърде мек.

— Днес ли узна всичко това? — учуди се Харди, дръпна си стол и седна.

— Колкото и да съм скромен, ще си призная, че всичките ми попадения са добри.

— Още ли има? — попита Роук.

— Само още малко. Знаете ли с какво се е занимавал г-н Гудмън, преди да стане градски съветник?

— Знам, че е бил адвокат — каза Роук.

— Така е, но не е бил филантропски настроен и творящ добри дела адвокат като присъстващите тук — уточни Хънт и започна да им описва „армейския бизнес“. — Във всеки случай — обобщи той — това е изящен начин да осигуриш на богатите семейства доброволни сурогатни майки и всички са доволни. Би могло да е напълно законна схема, но пък тогава нямаше да е забавно. Гудмън се е сетил как да открие жени на служба в армията, които са се връщали в Щатите, след като са забременели и са се прибирали да родят. Скоро, твърде скоро след раждането те е трябвало да се върнат на служба и да бъдат пратени на нова мисия в зони на военни действия отвъд океана, но колкото и шокиращо да ви звучи, много от тях не са искали. Така че Гудмън им плащал по двайсет бона от неговите сто за уреждане на сделката, а междувременно всичките им медицински разходи се поемали от държавата. Освен това те пак си получавали заплатите.

— Ама че негодник — изсмя се Роук подигравателно.

— Чакай, чакай — прекъсна я Хънт. — Още не съм стигнал до интересната за нашите цели част. А тя е Джесъп.

— Нека да позная — каза Харди. — Джесъп е помагал за откриването на жените.

— Дотук си прав. И е получавал бонус от три бона за всяка.

Около масата се възцари умислено мълчание.

— Ето ви един жокер — подсказа им Хънт. — Защо Гудмън не го е уволнил веднага след като е разбрал за момичетата на Ло?

Очите на Харди бяха изпити и уморени почти през целия ден, но сега в тях проблесна искра.

— Защото не е можел. Джесъп е щял да разкаже какви са ги вършили.

— Смяташ, че го е изнудвал? — попита Джина. — При това открито?

— Не е невъзможно — отвърна Хънт. — Или поне дотолкова, че Гудмън да не може да измисли начин да го уволни.

— Как се докопа до всичко това, Уайът?

Хънт се усмихна.

— Ето това пък е най-веселата част.

Харди осъзна със закъснение, че срещата между Джина и Хънт може да е била неловка. Разликата във възрастта им беше относително голяма, около петнайсет-шестнайсет години, но преди време двамата имаха двегодишна връзка. Харди изпрати Хънт, върна се в солариума и веднага постави въпроса:

— Надявам се, че не ти създадох проблеми. Когато казах на Уайът да дойде, не се сетих, че…

Джина махна с ръка.

— Аз съм голямо момиче, Диз. А той е добър човек. Нямаме проблеми помежду си.

— Нямате проблеми — кимна Харди. — И двамата. Обичам да работя с пораснали хора. Особено след като цял следобед гледах Британи. Бедното момиче е толкова объркано. Попита ли я защо си е отрязала косата?

— Вече не искала да бъде красива. Смята, че красотата ѝ я е забъркала в тези неприятности.

— Има нещо вярно.

— Проблемът не е в красотата — каза Джина, — а в това как я използваш. Един ден ще го разбере.

— Казва го човек, който вече знае.

Джина го изгледа и се усмихна широко.

— Тези думи са винаги на място, макар и да са чисто ласкателство.

Тя отвори куфарчето си на масата пред нея.

— Сега искаш ли да помогнеш на Ейми да се подготви за кръстосания разпит на Британи, или ще говорим за новата информация?

Харди се замисли.

— Идеята, че имаме двама нови играчи и два нови мотива, ми харесва.

— Смяташ ли, че наистина имаме? Ако разкриеш един от тях, всъщност обръщаш тезата си към „някой друг го е направил“ и замесваш Гудмън и Ло.

„Някой друг го е направил“ беше съвсем обичайна стратегия на защитата.

— Смятам, че на теория звучи добре — продължи Роук, — но е малко пресилено да искаме от съдебните заседатели да повярват дори и за минута, че някой от тях двамата е убил Джесъп, дори и да имат мотив. Особено Гудмън… Тоест градският съветник. Ще разбуниш голямо гнездо на оси и може да те нажилят. Да не говорим, че в момента не можем да докажем и капчица от тези твърдения.

— Това не ме притеснява. Да не забравяме, че Дан Уайт също беше градски съветник, така че имаме прецедент.

— Дан Уайт беше побъркан.

Това може и да беше вярно, но през 1978 г. Уайт беше застрелял кмета Джордж Москоун и градски съветник Харви Милк в кабинетите им.

— Този прецедент няма как да покаже, че през онази неделя Гудмън е бил в жилището на жертвата — настоя Джина.

— Може да е поръчал убийството.

Роук сбърчи вежди.

— Е, така или иначе е по-добре да откриеш какво е правил през онзи ден, ако ще вадиш историята в съда. Ще бъде доста смущаващо, ако излезе, че е бил примерно на Хаваите или в Тахо.

— Добре, ами Ло? Той разполага с цял екип биячи и бодигардове. Те се грижат за момичетата, а може би и за враговете му. Или за онези, които се осмеляват да бият момичетата.

Джина замълча и остана неподвижна за цяла минута.

— Не ме разбирай погрешно. Това е интересно и трябва да го представим на съдебните заседатели, за да им дадем нещо друго, за което да мислят. Но ако поемем по този път, трябва да решим кой избор е по-добър, за да не се окаже, че просто посочваме някакви хора, които Джесъп е познавал малко или повече случайно. Той очевидно е бил трън в очите на всички. И пак да отбележа, че няма да е зле да имаме поне мъничко доказателство, което да потвърди нещата, които казваме.

— Мислиш, че не си струва да покажем що за кучи син е бил Джесъп?

— Вече всички заседатели вярват, че той е бил изнасилвал — сви рамене Роук. — Колко още искаш да го намразят?

— От дън душа. Но те разбирам, той няма как да стане по-мъртъв, отколкото е. Което е жалко.

Харди помълча, но нещо му хрумна.

— Ей, може да е било някое от момичетата на Ло. Някое от онези, които е пребил.

— Диз, стига. Може пък да е бил Йети. Увличаш се. А познай кой може да е бил в действителност?

— Кой?

— Може да е бил Моузис.

По някакви твърде сложни за обяснение и сигурно кармично обвързани причини поне два от любимите моменти в живота на Харди се бяха случили пред предната врата на къщата на Ейб Глицки.

Веднъж Глицки беше отворил, докато държеше дъщеря си Рейчъл на рамо. Тя вече беше успяла да повърне върху тениската му, а едно от розовите ѝ терличета висеше от ухото му. Мина поне половин минута преди Ейб да разбере и да го махне. Харди все още се смееше с глас, когато се сетеше за картинката.

Другият случай беше доста по-отдавна, когато Харди беше много по-млад и все още се намираше в незрялата фаза, която при него вероятно беше продължила твърде дълго. Той и Ейб се връщаха отнякъде, а валеше проливен дъжд. Глицки хвърли ключовете на Харди, сигурно защото в онези дни Харди взимаше стъпалата през едно, и когато той отключи и влезе, сякаш дяволът го накара да затвори вратата и да я заключи точно когато Глицки посегна към дръжката.

— Диз, ти си луд, какво правиш? Отвори.

— Кажи „моля“.

— Няма да казвам „моля“, просто отвори вратата.

— Хайде де, Ейб. Кажи „моля“.

Харди гледаше през шпионката как Глицки стоически мълчеше, дъждът биеше по главата му и едрите капки се стичаха по лицето му. След около половин минута Глицки въздъхна и се предаде:

— Добре — процеди той през стиснатите си зъби. — Моля.

— Да ти го начукам — отвърна развеселеният Харди. — Кажи „моля, хубавецо“.

През годините Глицки се беше опитвал да си го върне как ли не стотици пъти, но макар и да изглеждаше суров и непреклонен, нямаше жилката на безмилостната жестокост, която Харди къташе до сърцето си. Въпреки това всяко отиване до къщата на Глицки криеше заплаха от номер, отмъщение и получаване на заслуженото.

Този път посещението на Харди нямаше да зависи от съдбата. Глицки му беше пуснал съобщение, че ще се прибере до шест и около час по-късно Харди изкачи дванадесетте стъпала до площадката и натисна звънеца.

Никой не отвори. Харди го натисна отново и чу как отеква в къщата, но отново нищо не се случи. Той почука и опря ухо до вратата. Не се долавяше никакъв звук, къщата беше пуста.

Като проклинаше загубеното си време, особено ценно, когато беше в дело, Харди се обърна и заслиза. Обикновено Ейб не пропускаше уговорки и Харди се надяваше всичко с него да е наред. С него, е децата и е Трея. Животът с малки деца винаги беше несигурен. Каквото и да беше станало, Ейб щеше да му се обади, а можеше и да се срещнат някъде другаде на сутринта. Всъщност…

Харди се спря на долните стъпала, извади мобилния си телефон и потърси номера на Ейб. Тогава вратата горе се отвори, а Рейчъл и Закари се развикаха:

— Чичо Диз, чичо Диз!

— Здрасти, деца — махна им Харди, като се чудеше къде се бяха скрили и дали просто не са били в задния двор.

Той се изкачи до площадката, но вратата отново беше затворена, така че почука.

— Ей, деца!

— Кажи „моля“! — извикаха двете заедно иззад вратата и се заляха от смях.

Хлапетата шегобийци щурееха в задния двор, а Харди и Ейб седяха на стълбите и ги гледаха.

— Не, това наистина беше страхотно — рече Харди. — Хареса ми. Тъкмо съм в дело и така или иначе няма какво толкова да правя. Имам време за губене.

— Имал бил време за губене — изсумтя с присмех Глицки. — Около минута и половина.

— Ако бях Уинстън Пейли — отвърна Харди, — това щеше да ти струва почти десет кинта.

— Кой е Уинстън Пейли?

Харди му разказа и премина на Британи и показанията ѝ.

— Значи нещата не отиват на добре — коментира Глицки.

— Не съм казал такова нещо.

— Не си? Е, значи чета между редовете.

— Всъщност — започна Харди — може би направихме малък пробив. Уайът Хънт откри двама души, ти ги познаваш — Гудмън и Ло, които са мразели Джесъп и може да са искали да му навредят.

— Имали ли са възможност?

— Работим по това. Вие някога говорили ли сте с тях по въпроса?

— Ние?

— Вие. Полицията. Отдел „Убийства“.

— Забравяш, че горе-долу по това време ме махнаха.

— Не съм забравил. Аз нищо не забравям. Реших, че може да се е случило, преди да те подгонят.

— Не.

— Просто реших да попитам.

Харди набързо огледа приятеля си. Глицки беше гладко обръснат, добре облечен и със стегнато завързани лъснати черни обувки. Като цяло имаше значително подобрение за съвсем кратко време.

— За какво искаше да говорим, освен ако не е било част от постановката и шегата, която децата ти ми погодиха на вратата.

— Не, това беше отделно. Бил Шуйлър ми се обади.

— Денят се очертава като особено плодотворен — отбеляза Харди. — Какво е разбрал?

— Познава нашия човек. Или по-точно познава шерифа, който работи с нашия човек.

— Разбрал ли е истинското му име?

— Няма как да ми каже. Продължава да го нарича Тони.

— Тони си е наред — съгласи се Харди. — Какво е направил?

— Явно е ченге, както и подозирахме. Но другото, което е правил…

Глицки помълча и си пое дъх.

— Другото, което е правил, е да убива хора за пари.

Тони седеше с бутилка светла бира „Сиера Невада“ на дивана в малката дневна на Британи. Тя беше срещу него, вече по пижама, а около главата си беше омотала кърпа като тюрбан. На стъклената масичка имаше чаша бяло вино. От скритите тонколони се чуваше реге.

— Днес си тръгнах рано — каза той. — Дадох смените си до края на седмицата на Лин. Тя беше доволна, че ще има повече работа.

— Къде ще ходиш?

— Не съм сигурен, че ще ходя някъде. Но искат утре да съм в съда, а не знам колко време ще продължи. Реших, че ще е по-добре да съм свободен. Освен това исках да разбера как е минало днес при теб. Липсваше ми в бара.

— Известно време няма да ходя там. След сбиването онази нощ…

— Не, разбирам те. Не очаквам да идваш. Ако ти преча тук…

— Не, ни най-малко. Нали не ти пречи, че не се чувствам особено настроена за секс?

— Не.

— И ти няма да се чувстваш, ако ми видиш главата.

— На бас, че щях — усмихна ѝ се той. — Но няма нужда да проверяваме теорията. Всъщност ми харесваш с тюрбан. Но не съм дошъл заради него.

— Това е повече от ясно.

— Щом така казваш.

— А за какво си дошъл?

Той помълча и се вгледа в очите ѝ.

— Мисля, че заради теб. Просто заради теб.

— Сигурно си мислиш, че те размотавам.

— Мисля си, че си била изнасилена, ето това сигурно си мисля. Всеки, който не го разбира, не те заслужава.

— Добре, но минаха почти четири месеца.

Той се облегна на възглавниците.

— Е, ако се опитваш да се убедиш в нещо, няма да ме чуеш да се оплаквам. Но няма нужда, пораснал съм. Мога да изчакам нещо, което определено си струва.

— Може и да не си струва.

— Ще поема риска — каза той и отпи от бирата си. — Как мина днес?

— Доста неприятно беше. Все едно го преживях отново. Чичо ми се опита да облекчи положението, но нямаше особен късмет.

— Той е добър човек. Нищо че напоследък не ми е голям почитател.

— О, сигурна съм, че те харесва. Просто е потънал в работа. Претоварва се.

— Може би. Но ми се струва, че не ми вярва — добави Тони след кратка пауза.

— Защо да не ти вярва?

— Ами, например заради Бек. Това беше голяма издънка от моя страна, макар че така или иначе между нас нищо не беше станало. Просто тогава още не те бях срещнал.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам. Аз съм толкова виновна, колкото и ти. Но смятам, че тя вече е преодоляла ситуацията. Бен е тъкмо за нея.

— Но все пак баща ѝ…

— Да — въздъхна тя. — Може би в крайна сметка имам известно желание за секс.

Тони беше напълно гол, а завивките се бяха увили около него. Лежеше по гръб на леглото на Британи с ръце под главата.

— Нали казах, че определено ще си струва.

Тя се беше свила до него с глава на гърдите му.

— Да, струваше си.

Боб Марли започна да пее „Раздвижи се“.

— Ще ти прозвучи странно — каза тя, — но се радвам, че изчакахме.

— Въобще не е странно. Моментът е бил сега. Харесвам тази песен.

— И аз.

— Три акорда и пет думи. Иди, че разбери.

— Знам.

Тя се надигна на лакът.

— Наистина ли нямаш нищо против косата ми?

— Нищо, ти просто нямаш коса. И ми харесва. Ако имаше коса, също щеше да ми харесва. Ако беше с дебела кожа или с козина…

Тя се разсмя и запуши устата му с ръце.

— Добре, добре. Разбрах.

Британи отново отпусна глава на гърдите му.

— Значи са те призовали за утре?

— Да.

— Това означава, че ще те питат дали съм ти казала.

— Знам, сетих се.

Тя замълча.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Така мисля.

— Какво ще кажеш?

Тони не отговори в продължение на няколко вдишвания.

— Нали съм ти казвал, че съм бил ченге. Трябва да съм честен. За мен няма да е естествено да излъжа под клетва.

Думите му я накараха направо да застине.

— Исках да те питам нещо — продължи той.

— Какво?

— Дали баща ти наистина го е направил.

— Мислила съм поне хиляда пъти.

— И?

— Смятам, че да. Не се сещам за друго обяснение.

— Какво смяташ, че ще кажат заседателите?

— Не знам. Чичо ми твърди, че няма как да познаеш.

— А ако ти трябваше да предположиш?

— Ако бях съдебен заседател, щях да си помисля, че е виновен.

— А защо го е направил?

— Знаем защо.

— Смяташ, че заседателите също ще разберат?

— Няма как да не разберат.

— Въпреки това, което си казала днес?

— Да, така мисля.

— Или въпреки това, което аз ще кажа утре?

Тя въздъхна срещу него.

— Виждам накъде биеш.

— Ти казваш, че това е предателство спрямо баща ти — започна Тони, като подбираше думите си внимателно. — Ако аз призная, че си споделила с мен, че си му казала, това няма да е така. Освен всичко друго това са само показания за нещо чуто от друг човек. Те в крайна сметка няма да окажат никакво влияние върху решението на заседателите. Освен ако ти не смяташ, че не е така.

— Не знам.

— Никой не знае, Британи. Ако не искаш, няма да го кажа. Не искам аз да съм човекът, пратил баща ти в затвора. Но знаеш, че вече говорих с полицаите. Ако си променя показанията, те ще пуснат записа, заседателите ще разберат, че лъжа, и най-вероятно ще решат, че и ти си излъгала. Става все по-лошо. Мисля, че има голяма вероятност баща ти така или иначе да влезе в затвора, но не мога да приема нещата, които ще кажа, да застанат между мен и теб. Особено след тази нощ. Ако искаш, ще излъжа. Ще направя всичко, което поискаш.

— Не знам. Просто не знам — промълви Британи.

— Може засега да го оставим. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Британи се поколеба, но след това прошепна:

— Може и така да направим.

34

Ако Британи си мислеше, че отрязването на косата ѝ ще я направи по-малко интересна за фоторепортерите и телевизионните новинарски екипи, жестоко се лъжеше. Бусчетата на местните и националните медии блокираха две ленти по ул. „Брайънт“, а репортерите и операторите се бяха наредили в три редици на стъпалата на Съдебната палата и бяха задръстили вътрешното фоайе. Предишния ден медиите не знаеха, че тя ще идва, нито пък, че ще бъде първи свидетел, и затова не я погнаха. Тя влезе в сградата наметната с шала, придружена само от майка си, и никой не ѝ обърна особено внимание.

Тази сутрин тя и Тони пристигнаха заедно с мотора му, след като се отбиха до апартамента му, за да се преоблече. Паркираха на две пресечки от съда и тръгнаха пеша. Видяха тълпата, когато стигнаха на ъгъла от другата страна на улицата.

— Опасявам се, че това е заради теб — каза Тони.

— Господи, вече се повтарят — въздъхна тя. Беше облечена почти като предния ден — високи мъжки обувки, кафяви панталони и обемисто черно кожено яке. Вместо бял шал носеше шапка на „Джайънтс“ и побърза да дръпне козирката надолу.

— Има и заден вход — каза тя. — Искаш ли да опитаме да минем оттам?

— Давай, следвам те.

Двамата пресякоха „Брайънт“ на ъгъла с ул. „Седма“, на около половин пресечка от главния вход на палатата, и се стараеха да изглеждат като двама души, съвсем обикновени, тръгнали по своя работа. Ускориха крачка, минаха през паркинга за служители и персонал зад сградата, заобиколиха чудовищното здание на затвора и излязоха на алеята към входа на затвора и медицинската служба. Пред тях нямаше никого, но до задната врата на Съдебната палата се виждаха няколко човека. Беше обикновена остъклена врата, а точно зад нея имаше детектор за метал и бюро с дежурен.

— Това беше добра идея — прошепна Тони в ухото ѝ, като я прегърна и се приведе към нея.

Тя се облегна на него и той я целуна по главата. Внезапно това се оказа недобра идея, тъй като вече не приличаха на двама души, които просто вървят. Изглеждаха като двойка, каквато и бяха, и няколко човека започнаха да щракат с фотоапарати. Тони протегна ръка към тях, за да прикрие Британи.

— Оставете я на мира! Хайде де! Покажете малко класа, оставете я да мине и да влезем.

Той я придърпа към себе си, скри лицето ѝ с длани и я поведе към вратата и зад нея. Полицаят им махна да минат през детектора за метал и двамата побягнаха към стълбите.

Харди реши да води кръстосания разпит на Британи сам, като посочи, че Ейми има работа с друг свидетел. Стиър вдигна ръце отвратено, а Гомес с пресилена вежливост заяви, че в този момент ще позволи почти всичко, стига процесът да продължи.

— Госпожице Магуайър — започна Харди, — с вас се познаваме добре, нали?

— Познаваме се.

— Бихте ли разяснили на съдебните заседатели какви са отношенията ни?

Харди искаше да я накара да се усмихне. Вчера тя беше разстроена почти през цялото време. Това можеше да предизвика съчувствие у някои от заседателите, но отрязаната ѝ коса, мъжкото ѝ облекло и защитната ѝ интонация я бяха превърнали в някак неудобна фигура. Тя не беше „нормална“ млада жена дори за свръхтолерантния Сан Франциско. Харди искаше да я покаже като човек и ако е възможно да накара журито да я хареса малко повече.

Тя не го разочарова, усмихна се смутено и сякаш извинително първо на него, а след това на заседателите.

— Той ми е чичо — каза тя, но реши да подсили нещата. — Любимият ми чичо.

В семейството често се шегуваха, че той всъщност е единственият ѝ чичо, но репликата излезе добра. Неколцина от заседателите също се усмихнаха и Харди изчака момента, преди да продължи:

— Британи, имате ли нещо против да ни кажете на колко години сте?

— На двайсет и три.

— В дома на родителите си ли живеете?

— Не.

— От колко време не живеете с тях?

— Мисля, че от около пет години. Откакто постъпих в колеж.

— Завършихте ли?

— Да.

— Все още сама ли живеете?

— Да. Имам апартамент в града.

Стиър избута стола си назад.

— Възразявам, Ваша чест. Каква е връзката?

Съдията наклони глава настрани и се обърна към Харди.

— Господин Харди?

— Представям в общи линии свидетелката, Ваша чест, и се опитвам да покажа, че г-ца Магуайър не е зависима от родителите си.

— Добре, приемам. Възражението се отхвърля.

Въпросите от този сорт продължиха още няколко минути.

Сама ли плащате сметките за апартамента си? За тока? За газта? Имате ли кола? Сама ли я изплатихте? Сама ли си плащате горивото? А застраховката на колата? А здравна застраховка имате ли? Работите ли? Родителите помагат ли ви финансово по някакъв начин?

Харди демонстрира, че Британи е физически независима от родителите си и продължи нататък:

— Нека се върнем към показанията ви от вчера. Вие казахте, че г-н Джесъп ви е блъснал в стена, лицето ви е било порязано и посинено, а след това ви е хвърлил на земята достатъчно силно, че сте решила да отидете до спешното отделение в болницата, за да се прегледате. Вярно ли е?

— Да.

Харди се върна до масата си и взе няколко листа.

— Британи, това са копия на документите от приемането ви в болницата „Св. Франсис“ — каза той и ѝ ги подаде. — Това вашият подпис ли е? В долния край на формуляра.

— Да.

Харди поиска документите да бъдат заведени като доказателство и отново се обърна към свидетелката:

— Бихте ли прочели записаното? Това е причината, която сте посочили за нараняванията си през онзи ден и сте се подписали.

Британи надали имаше нужда да поглежда листа, тъй като при подготовката бяха разигравали ситуацията.

— „Пациентът се е подхлъзнал и е паднал по лице, докато е тичал да хване автобус. Установени са множество контузии и натъртвания по главата, ръцете и краката.“

— С други думи, Британи, вие не сте казали истинската причина за нараняванията си на лекарите от спешното отделение, така ли е?

— Да, така е.

— Как се прибрахте у дома от болницата?

— Обадих се на майка ми. Бях без колата, понеже на работа обикновено ходя с автобус. Тя дойде и ме взе.

— А на нея какво казахте за нараняванията си?

— Същото каквото и на лекарите. Че съм паднала.

— Защо не ѝ казахте истината?

Британи издиша продължително.

— Не исках да замесвам никого в беля.

— Имате предвид, че не сте искали да замесвате Рик Джесъп в беля?

— Точно така.

— А защо?

— Не знам. Не мислех, че той беше лош човек. Не мислех, че го е направил нарочно. Просто превъртя. Не ме е удрял с юмруци или нещо такова. Не смятах, че ще се случи отново.

— Добре. А къде ви заведе майка ви след болницата?

— У тях. В нейния апартамент. Нейния и на баща ми.

— Там видяхте ли се е баща си?

— Да. По-късно същия ден.

— И на него ли разказахте историята за пред лекарите и майка ви?

— Да.

— По същите причини?

— Да.

— Британи, някога след това казвали ли сте на баща си, че г-н Джесъп ви е наранил?

— Не.

— Никога?

— Не. В смисъл не и докато Рик беше жив. Сега знае със сигурност.

— Разбира се. Благодаря ви.

Харди се обърна към заседателите, но не каза нито дума, тъй като това щеше да му навлече гнева на Гомес. Въпреки това с позата си успя да им предаде колко е доволен от отговорите на Британи. Беше я представил като независима и приятелски настроена млада жена, чиято първа инстинктивна реакция не е да избяга при родителите си, а точно обратната — да се справи със ситуацията и да им спести факта, че е пострадала.

Харди се върна до масата при Моузис, за да остави впечатлението да се затвърди. Отпи вода и отново застана пред скамейката на свидетеля.

— Британи — каза той меко, — събудили сте се в дома на г-н Джесъп и сте осъзнали, че той ви е изнасилил. Това се е случило в деня, преди да бъде убит. Тогава сте отишли с колата си до „Малката детелина“. Защо сте го направили?

— Не знам защо. Страхувах се, изпитвах ужас. Исках да изкажа мъката си, да поплача на нечие рамо, да споделя с някого какво ми се беше случило.

— „Някого“ означава баща ви, това ли имате предвид?

— Да. Помислих си, че ще е там.

— Той там ли беше?

— Не. Онази вечер на смяна беше друг барман. Тони Солая.

— Казахте ли на г-н Солая какво ви се е случило?

— Да. Трябваше да кажа на някого.

— Какво стана след това?

— Тони затвори бара веднага и ме отведе при родителите ми.

— Защо го е направил?

— Защото му казах, че искам да ида там.

— По кое време пристигнахте в жилището на родителите ви?

— Около два през нощта. Някъде там.

— Наложи ли се да ги събудите, за да ви отворят?

— Майка ми се събуди.

— Майка ви, не баща ви?

— Не, майка ми.

— Казахте ли на майка си какво ви се е случило?

Британи плъзна поглед от Харди към съдебните заседатели.

— Не.

— Но сте отишли там посред нощ, явно разстроена, и сте искали да ви отворят. Тя не ви ли попита какво се е случило?

— Да.

— Казахте ли ѝ истината?

— Не.

— Какво ѝ казахте?

— Само, че съм пила твърде много и искам да съм близо до „Детелината“, за да мога на другия ден да ида дотам пеша и да си взема колата.

— С други думи казали сте на Тони Солая, но не и на майка си, вярно ли е?

— Да.

— Защо го направихте?

— Не знам. Просто казах на Тони, изплъзна ми се. Докато му разправях, осъзнах, че не искам да казвам на никого другиго. Имах нужда малко да премисля нещата, да разбера какво да направя, какви ще са последствията… Накарах го да обещае, че няма да казва на никого.

— Какво направихте след това?

— Почти не спах. Станах рано сутринта и отидох до Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие. Там съобщих за изнасилването.

— Съвсем сама?

— Да. Центърът не е далеч от жилището на родителите ми. На две пресечки.

— Какво стана след това?

— Там ме задържаха няколко часа, дадох показания, направиха ми изследвания, включително и кръвни. После ме оставиха да си ходя.

— Къде отидохте след това?

— Върнах се пеша при майка и татко, те ми направиха закуска, а после се качих на колата и се върнах в моя апартамент.

— В онзи ден казахте ли на баща си за изнасилването?

— Не. Реших, че това ще ги съкруши, а не исках. Никога не съм им казвала.

Харди замълча и остави простичката човечност на отговора ѝ да отекне сред заседателите. После кимна.

— Благодаря ви, Британи. Нямам повече въпроси — завърши той.

В почивката след показанията на Британи Харди си позволи момент на надежда. Моузис и Джина се бяха надигнали от местата си, внимаваха радостта им да не личи, но бяха не по-малко ентусиазирани. Историите за инцидента с блъскането и за изнасилването бяха много различни като значение, но в процеса се развиваха успоредно, а внушението им беше симетрично. Британи не беше човек, който бяга при родителите си, за да решават те проблемите ѝ, без значение колко са сериозни. Тя просто не правеше така.

— Почти съм склонна да мисля, че мотивът ще им убегне — каза Джина. — А това доста ще разтърси тезата им, не мислиш ли?

— Ако няма мотив, аз си тръгвам — прошепна Магуайър.

— Чукай на дърво — отвърна Харди. Той знаеше, че, стратегически погледнато, беше свършил добра работа, но не се носеше на вълните на еуфорията, тъй като разбираше, че работеше в полза на една лъжа. Фактът си беше факт — беше наясно, че Британи беше разказала на Моузис за изнасилването още в неделя сутринта, а това противоречеше на предишните ѝ показания. Нещо повече, същата вечер Моузис беше отишъл до жилището на Джесъп с шилелага с намерение да го пребие, вероятно до смърт.

До обед цялата им увереност се беше стопила до блед спомен.

Първият свидетел на Стиър след сутрешната почивка беше Тони Солая. Както подобава на бивш полицай, той излъчваше спокойна увереност и описа случката с Британи. Да, след изнасилването тя отишла в „Детелината“ и му разправила. В следващите няколко дни ходил до апартамента ѝ няколко пъти, за да се увери, че е добре. При едно от посещенията тя му казала недвусмислено, че в неделя сутринта се върнала от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, и разказала на баща си какво ѝ се е случило. Как реагирал той ли? Бил „побеснял“.

Харди, Джина и Моузис обядваха със студени меса и деликатеси, които Сюзън беше купила. Седяха в стаята на затворниците — килия, вградена в коридора до задната врата на зала 24.

— И какво? Такава благодарност ли заслужавам? — не спираше Моузис, все още ядосан от внезапния обрат на събитията. — Кой го спаси в тия няколко месеца? Аз! Аз го спасих! Изхвърлили го от работа, дадох му друга, а той ми забива нож в гърба? Докато между другото се мъкне с дъщеря ми!

— Знаеш ли какво бих направил? — попита съвсем сериозно Харди.

— Какво?

— Щях да го убия. Не, честно. Да му смачкам главата с шилелага.

— Много си забавен, няма що — изсумтя Магуайър. — Тук аз съм този, който пребива хората.

— О, вече градя кариерата си на комик, ако от цялата ми работа като адвокат не излезе нищо. Май ще стане точно така, поне в този случай.

Джина извъртя очи нагоре в красноречива гримаса.

— Стига де, момчета. Диз, ти сигурен ли си, че не искаш кръстосан разпит на Тони? Не искаш? Признавам си, че останах малко изненадана.

— Запазих си правото да го призова отново и ще го направя, ако ми кажеш, че си се сетила за нещо, което да го попитам. Не му ли вярваш?

— Вярвам му.

— А аз за какво да се закача?

Магуайър поклати глава.

— Но защо? Ето това не мога да разбера. Защо ме прецаква така?

Харди го изгледа безизразно.

— Ако влезеш в панделата, няма да можеш да го убиеш за това, че е Британи са гаджета.

— Исусе Христе — простена Джина. — Невъзможни сте.

Харди отпи от газираната си вода.

— Все някой щеше да го каже. Случи се така, че беше Тони.

Той имаше всички основания да ненавижда Тони, особено в светлината на последните разкрития за миналото и настоящето му, но въпреки това искаше клиентът му да проумее, че допускането на тези показания не е адвокатска грешка.

— Моуз, ти видя списъка със свидетели на Стиър. Всички, с които Британи е говорила през последните три месеца, са вътре — хора от работата ѝ, от „Детелината“, от групата ѝ по йога… Видя и предварителните им показания. И знаеш ли какво?

Харди се взря в Магуайър и прошепна:

— Тя ти е казала, Моуз. Казала е и на групичка приятели, че ти е казала. Така или иначе щеше да излезе наяве.

— Ами значи трябва да се заловим за нещо. Едва ли има нужда да ти го казвам.

— Работим по въпроса — отвърна Харди. — Работим по въпроса.

Оказа се, че Харди е бил прав, че истината ще излезе на бял свят и следобедното заседание го потвърди. За младото поколение беше привично да лъсва във всякакви неудобни ситуации по разни социални мрежи и идеята, че една тайна може да си остане такава, тоест да не казваш ни думица на когото и да било, не беше на особена почит. Следобедът в съдебната зала се превърна в урок по реалност.

Едва тогава Харди осъзна защо Бек не беше в списъка със свидетелите на Стиър. Грозника просто нямаше нужда от нея. Оказа се, че освен дъщеря му и Тони още трима други приятели на Британи знаят и свидетелстваха не само че тя им е казала, че е разправила на баща ѝ, но и кога. В неделя. В апартамента на родителите си, тъкмо преди да се прибере в своя.

Ако не друго, до разпускането на съда Стиър беше установил мотива. Нямаше значение дали някой от заседателите вярваше, че обвиняемият е убил Рик Джесъп. Харди усещаше, че те до един са сигурни, че Магуайър е имал причина да го направи.

35

Вечерите за срещи бяха рядкост в графика на Харди, когато беше в дело, но днес звънна на Франи след обяда с Магуайър и Джина и я помоли да излязат вечерта. Каза ѝ, че иска да я види като свой съветник, но и не на последно място като сестра на клиента му.

Франи хвана такси от дома им и в седем се срещнаха в „Елит кафе“ на „Филмор“, едно от любимите им места със страхотно гъмбо и сепарета със завеси, подобни на напълно самостоятелните сепарета в „При Сам“. Харди се беше обадил да направи резервация, преди съдът да възобнови работа за следобедното си заседание. Поръча си мартини с водка и пикантни маслини, с което си спечели изненадания и някак неодобрителен поглед на жена си.

— Вкъщи постоянно ми приготвяш такива коктейли — отбеляза той, когато сервитьорът се отдалечи.

— Тук ги правят по-силни.

— На вкус са по-силни, но това е заради лютото в маслините.

— Според мен вероятно е от алкохола.

— Понякога човек има нужда от малко повече алкохол.

— Така казват. Но на теб обикновено не ти трябва, особено когато си в дело. Утре да не е почивен ден?

Харди се изкикоти на идеята.

— Не, макар че сигурно няма да е зле. Ако трябва да гадая, утре показания ще дават или още някои от ненадеждните приятели на Британи, но те всъщност не са нужни на Грозника, така че той може да премине към очевидците. Надявам се техните показания да се получат като самостоятелен кръстосан разпит, особено след представянето на добрия доктор Пейли. В крайна сметка никой не е видял брат ти да извършва каквото и да било, просто е вървял по улицата.

— Не забравяй за шилелага.

— Остава и да забравя. Но все пак са видели просто мъж с тояга. Какво от това?

— Е, не е носил въдица.

Харди сви рамене.

— Нищо от това не означава, че е бил в апартамента на Джесъп.

Сервитьорът се върна, отмести завесата на сепарето и им поднесе питиетата. Франи го изчака и вдигна чашата си с шардоне.

— Ако не се притесняваш от свидетелите, защо имаш нужда от нещо по-силно?

Харди отпи от мартинито си и замълча.

— Днес установиха мотива. Направо го заковаха. Приятелите на Британи се редят на опашка да разправят, че им е казала на всичките, че е съобщила на баща си, а той толкова се ядосал, че направо не можел да говори от бяс. Изпаднал в такава ярост, че уплашил нея и Сюзън.

— Това ли са казали?

— И още доста работи.

Франи остави чашата си, без дори да я докосне с устни. Харди забеляза, че ръката ѝ потреперва.

— Казваш, че ще го признаят за виновен?

— Никога не казвам такива неща, докато не чуя последния удар на чукчето. Знаеш, че при съдебните заседатели всичко е възможно. Но трябва да призная, че след днешните показания задачката става по-сложна. Той също го знае.

Харди млъкна, отвори уста, но се поколеба.

— Помислих си, че би могла да поговориш с него — каза накрая той.

— За какво?

— За обичайното — въздъхна Харди. — Че трябва да се пази, да внимава да не го спипат неподготвен, особено ако го изненадат и се ядоса. Писнало му е да му го повтарям, но би могла да му припомниш колко е важно да си затваря устата за другия въпрос. Важно е не само за мен, но и за него, за Джина, за Ейб, а и за теб, любимата му сестра.

— Той вече го знае, Дизмъс. Наистина.

— Добре. Но смятам ще се съгласиш, че когато се разпали, може да направи някаква глупост и да забрави.

— И мислиш, че мога да му повлияя?

Франи се облегна назад, погледна съпруга си и отклони очи за миг.

— Какво смяташ, че мога да му кажа?

— Ами, това е другият проблем.

— Какъв?

Харди хвана чашата си за столчето и я завъртя, за да спечели малко време.

— Както знаем, той твърди, че не е убил Джесъп. Ако това е вярно, значи не бива да лежи в затвора. И това е безспорно.

— Но…

— Но ако наистина го е направил…?

— Да, но не е.

Харди се вгледа в съпругата си.

— Ако го е направил — продължи той, — и заседателите го признаят за виновен, може би ще успееш да го накараш да разбере, че това е негово лично бреме, което сам е поел. И то няма нищо общо с историята при доковете. Но той е такъв, че ще се изкуши да се разприказва и да подчертава моралните сходства. Само че в случая с Джесъп Моузис е знаел, че може да бъде наказан и вероятно ще бъде. По дяволите, можело е Джесъп да го надвие и да го убие. Поел е този риск сам и последствията са само за него. Трудно е за приемане и той не желае да го чува, но е така.

Харди разпери умоляващо ръце.

— Ти го познаваш, Фран. Той е философ, а това е поне някакъв аргумент.

— И искаш аз да му го представя?

— Нещо повече, Фран. Мисля, че ти си единствената, която може да го направи.

Тежките разговори още не бяха приключили. Харди подбутваше пържените стриди в чинията си, апетитът му беше изчезнал още преди да сервират гъмбото.

— Но най-много се притеснявам за Британи — каза той. — Особено ако се окаже вярно.

— Смяташ, че човекът на Ейб във ФБР го е излъгал?

— Не. Поне не нарочно. Което не означава, че той самият не е бил излъган и затова предава невярна информация. Знае се, че ако някой започне да разпитва, федералните шерифи са склонни да го пратят за зелен хайвер, за да го разкарат. Те приемат тайните си съвсем сериозно — за разлика от — както излиза, повечето американци под трийсет години.

— Ако това е вярно, трябва да кажем на Британи.

— Точно това ме мъчи, Фран. Ще постигнем ли нещо добро? Може би тя вече знае. Излизат заедно от три месеца, а той разказа на Британи за себе си след три минути.

— Като обаче е пропуснал най-важното.

— Че е професионален убиец? Това ли?

— А ако тя не знае? — попита Франи.

— Тогава как ще ѝ помогне, ако узнае?

— Е, ако не друго, поне ще знае, че той е наистина опасен тип.

— Защо смяташ, че вече не го е разбрала? Не мислиш ли, че е привлечена от него точно заради това? Тя никога няма да повярва, че той може да е опасен и за нея.

Харди потри лицето си.

— Знаеш ли какво наистина не ми дава мира? Ами ако, но само ако, именно Тони е отишъл и е убил Рик Джесъп, след като е чул, че Британи е била изнасилена? Защото, нали се сещаш, той с това се занимава.

Франи се облегна рязко и очите ѝ се разшириха от изненада.

— Нека за малко разгледаме положението — продължи той. — Ако той е влюбен или поне силно привлечен от Британи, ще позволи ли да съдят баща ѝ и дори да го пратят в затвора?

— Сигурно. Защо да не позволи? Нали няма той да лежи. А и всъщност, ако Моузис наистина влезе в затвора, Британи ще бъде още по-уязвима, нали? Тони ще бъде единственият останал мъж в живота ѝ. Наистина ли смяташ, че това е възможно?

— Не знам. Но тази вероятност ме гризе още откакто Ейб ми каза снощи. Тони е първият, на когото Британи е казала за изнасилването. Какво би го спряло, след като я остави при родителите ѝ, да отиде при Джесъп веднага или на сутринта, или по някое време следобеда?

— Но шилелагът не е бил у него, а у Моузис — напомни Франи.

— Кой казва, че трябва да го убие с шилелага? Може да го е пречукал с дръжката на пистолет или пък с бутилка от вино. Или с гаечен ключ. Може да е взел камък от градината, за Бога. Какъвто и да е твърд и тъп предмет.

— Не, не, не — поклати глава Франи. — Ако е бил някой с пистолет, особено бивше ченге, за което се смята, че е убивало други хора, не смяташ ли, че е щял да използва точно пистолета? Ако е свикнал с пистолети, а признай, че това е оръжието на професионалистите — нали? — защо да взима друго в последния момент?

— Възможно е. Ами ако е бил наистина побеснял? Ами ако убиването му доставя удоволствие? Ами ако само го е ударил по главата, но толкова му е харесало, че е продължил? Ами ако въобще е нямал пистолет и просто е чувствал, че трябва да убие мръсника веднага с каквото му попадне подръка? Как съм могъл да не се сетя за това преди вчера! Дори не ми мина през ума. Как така никой не се е сетил?

— Защото през цялото време нещата се въртят около Моузис. Никой дори не се е постарал да се огледа за друг извършител, най-малко пък ченгетата. Нали цялата история със заповедта за арест директно от съдията беше точно заради това? Просто вървете да хванете Моузис, при това веднага.

— Трябва да призова Тони отново.

Двамата продължиха да се гледат един друг, вцепенени от важността на предположението на Харди. Сервитьорът дръпна завесата и отнесе почти недокоснатите ордьоври.

— Дизмъс — започна Франи, когато той притвори завесата, — не бива да го викаш за кръстосан разпит, не и ако ще го обвиняваш в нещо. Не бива да допускаш той да си помисли, че таиш някакво подозрение към него. Разбираш ли какво ти казвам?

Погледът на Харди се фокусира върху някаква точка над рамото на Франи.

— Диз? — настоя тя.

— По-ясно няма как да бъде — отвърна той.

Британи и Тони бяха в спалнята в нейния апартамент и все още тръпнеха от удоволствието.

Тони стана, както беше гол, да донесе сладолед от фризера, а тя се зави с чаршафа и го притисна с ръце, като прикри гърдите си. През отворената врата на спалнята го виждаше как крачи из кухнята, слага сладоледа да отпусне за няколко секунди в микровълновата и взима лъжици от чекмеджето с приборите.

Слава Богу, че всичко свърши и Тони и тя няма да дават повече показания, помисли си Британи. Може би сега животът ѝ щеше отново да стане нормален. Трябваше да признае, че нещата не изглеждаха добре за баща ѝ, но тя имаше силна вяра в чичо си Дизмъс, който, доколкото знаеше, не беше губил нито едно голямо дело в кариерата си. Разбира се, за всичко си има първи път, но репутацията му не беше случайна. Нямаше да се притеснява за баща си, докато не го признаеха за виновен. А дори и тогава можеха да обжалват.

Най-важното за нея беше, че баща ѝ не го беше направил. Беше разбрала достатъчно от разказа на чичо ѝ Диз какво е открил за Лайъм Гудмън и Джон Ло. И двамата са имали сериозни неприятности е Рик и колкото щеш причини да искат да го видят мъртъв, може би дори повече, отколкото баща ѝ. Не разполагаха с точно описание на събитията час по час, но чичо ѝ беше възложил задачата на частни детективи и тя беше сигурна, че ще открият нещо.

Другото чудесно нещо беше, че показанията на Тони не бяха от значение, точно както я беше уверил. Ако само неговите думи противоречаха на нейните, това щеше да доведе до проблем между тях двамата, колкото и тя да го отричаше. Но имаше още трима души. Не можеше да повярва на колко хора беше разказала. Почувства се доста глупава, безотговорна, но си беше научила урока. Хората казват, че няма да издадат тайната ти на никого, но бързат да я издрънкат на тримата си най-добри приятели. Тя също беше такава, но вече не. Повече никога нямаше да е такава.

— За какво си мислиш?

— За днес — каза тя. — Радвам се, че всичко мина. Не искам никога повече да стъпя в съдебна зала. Нямам представа как си го правил постоянно, докато си бил ченге.

— Както си забелязала, вече не съм ченге. Сега знаеш защо.

Тя се пресегна за сладоледа, гребна си пълна лъжица и я лапна.

— Освен това — каза Британи — се чудя дали идеята на чичо ми как да отърве баща ми ще проработи.

— Каква му е идеята?

— Да накара заседателите да си помислят, че и други хора са имали мотив.

— Спомена ли имена?

— Единият от тях е твоят стар приятел градският съветник.

Британи започна да му разказва на какво се беше натъкнал Харди, но телефонът ѝ звънна от нощната масичка и я прекъсна. Тя подаде сладоледа на Тони, пресегна се, погледна кой я търси и вдигна.

— Здрасти, Бек.

Две минути по-късно очите ѝ отново бяха пълни със сълзи, а първата страница на „Кроникъл“ изпълваше екрана на лаптопа ѝ. Беше снимка на Тони и Британи, докато сутринта отиваха към задния вход на Съдебната палата. „С шапка на «Джайънтс» и придружена от новия си бодигард, Британи Магуайър…“, започваше статията.

— Това никога няма да свърши — каза тя. — Никога.

Тони не можеше да откъсне очи от екрана на компютъра.

— Бек каза, че снимката я има и в сайта на всекидневника „Пийпъл“, а там те наричат моя „готин нов бодигард“. Не разбирам защо просто не ни оставят на мира.

Тони не каза нищо, само един мускул по челюстта му потрепваше.

— Тони?

— Слушам те.

Той отново замълча и се вгледа в снимката.

— Тоя тип ни е изкарал доста добре, а?

— Трябваше да вземем проклетия му апарат и да го строшим.

Тони се пресегна и затвори лаптопа.

— Това ще се появи ли утре във вестниците?

— На такова ми прилича.

Лицето на Тони се стегна, погледът му потъмня и той кимна няколко пъти.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— За нищо — рече той. — За нищо не си мисля.

36

Свидетелските показания играеха ключова роля в посочването на Моузис Магуайър като заподозрян и точно затова Харди беше отделил толкова време и средства, за да ги дискредитира. Но когато в четвъртък сутринта първият свидетел се изправи и зае мястото си на скамейката, Харди откри, че тя не можеше да допринесе на обвинението почти с нищо.

Сюзън Антарамян беше съседката от горния етаж, която в неделя вечерта беше чула звуци от нещо като борба в долния апартамент, погледнала през прозореца и видяла как мъж в дънки, туристически обувки и с яке на „Джайънтс“ в оранжево и черно излиза от сградата. Един господ знаеше какво очаква Стиър, но прокурорът я разпита подробно за всичко, което отне мъчителни двадесет минути. Щом той предаде свидетеля, Харди приключи за по-малко от пет, като трудно скриваше нетърпението си да се отърве от тези безсмислени глупости. Може ли свидетелката да посочи, че човекът, когото е видяла, е точно Моузис Магуайър, който седи на масата на защитата? Не можеше. Вижда ли онзи човек някъде в залата? А в сградата? Не. Видяла ли го е да влиза или да излиза в апартамента на г-н Джесъп? Не. След като мъжът е излязъл от сградата, тя слязла ли е долу, за да види дали г-н Джесъп е наред? Не.

Показанията на Антарамян бяха толкова неубедителни, че Гомес привика Стиър при себе си.

— Господин Стиър, не искам да се намесвам в начина ви на представяне на случая, но се надявам, че ако планирате да продължавате в същия дух със свидетелите си, те ще могат да кажат нещо малко по-значително и свързано с делото.

— Това бяха сигурно най-скучните шест часа, които някога съм прекарвал в съдебна зала.

Харди крачеше между прозорците към ул. „Сътър“ и кафе машината в кабинета си. Уайът Хънт почти се беше излегнал в едно от кожените кресла.

— Беше точно каквото си мислех — продължи Харди. — Да, той беше. Да, блъснах се в него на улицата в неделя вечерта. Да, аз посочих неговата снимка от всичките шест, а след това го разпознах и в очната ставка. Той е. Да, ето го там на масата на защитата. Добре, ще го посоча. Да, това е Моузис Магуайър, обвиняемият. Исусе Христе!

Харди жестикулираше разпалено.

— После разчепках всяко несъответствие, несигурност и непоследователност в показанията на всеки свидетел. И какво, по дяволите, ако са го видели? Да са го видели с жертвата? Да са го видели до апартамента? Не? Тогава какво шибано значение има къде другаде са го видели?

Харди се спря и си пое дъх.

— И ето че сега съм тук, надувам ти главата и денят става още по-дълъг, нали?

— Мога да го понеса — каза Хънт. — Изпусни още малко пара.

Харди отиде до плота, взе си чашата и се обърна.

— Би трябвало да съм доволен, че днес не понесохме нови удари. Ето как трябва да гледам на ситуацията. Но това беше най-дългият ден в съзнателния ми живот. С Моузис почнахме да си играем на бесеница направо на масата в залата. Знам, не е много подходящо. Ами ако заседателите бяха видели? Ама нямаше как да видят, защото бяха заспали до един.

Харди се облегна на ръба на бюрото си, отпи кафе и се намръщи.

— Добре, свърших. Как мина твоят ден?

— Прилично. Господин Гудмън не желаеше да се срещаме отново след оня ден, но предричам мрачно бъдеще за отношенията между тия двамата — Гудмън и Ло. Нали се сещаш, че точно Ло се изпусна, че Гудмън държал Джесъп на работа въпреки постъпката му с момичетата на Ло, защото Джесъп го изнудвал с армейския бизнес.

— Сещам се.

— Но освен думите на Ло нямах никакво доказателство или дори потвърждение, че Гудмън наистина е бил изнудван. Затова реших, че ако го питам директно за армейския бизнес, все ще изскочи нещо.

— Той как го прие?

— Естествено, буквално не знаеше за какво говоря. В правната му практика за щастие имал възможността да помогне на много бездетни двойки да се свържат със сурогатни майки. За какво предполагам, че Джесъп го е изнудвал?

— Вярно, за какво?

— Казах му, че според мен причината е, че го е нарекъл „армейски бизнес“. И че всички сурогатни майки, или поне голяма част от тях, са били все още на действителна служба. Че работата на Джесъп е била да открива жените, да влиза във връзка с тях, за което е получавал голяма премия. И че всичко това означава, че правителството на САЩ е измамено със заплатите на жените и с медицинските разходи.

— Той повярва ли ти?

— Мисля, че схвана гледната ми точка — усмихна се Хънт. — Ако Ло отрече и ние не раздухаме историята с армейския бизнес, Гудмън ще свидетелства, че Ло му е казал, че е смятал, че Джесъп е човекът, който бие момичетата му от салоните за масаж. Така Ло ще има мотив, ако това ни потрябва. А, има и още. Искаш ли да се обзаложиш, че ако внимателно измасажирам нещата, мога да накарам Ло да издаде Гудмън за изнудването, ако пък решим да вървим в тази насока?

Харди си позволи пестелива усмивка.

— Виж ти. Чудесна работа.

— О, благодаря, но не съм свършил.

Хънт се поизправи и седна нормално във фотьойла.

— За да не пропусна нещо, питах Гудмън дали се сеща какво е правил в деня на убийството на Джесъп. Той пробва обичайния си номер, че нищо не знае и не си спомня, но след това се засмя и ме попита дали не се шегувам. Извади си календара, видя, че тогава се падало Цветница и цял ден бил ангажиран с политически мероприятия. Нямало как да е замесен.

— Освен ако не е наел някого.

Хънт сви рамене.

— Това не е толкова лесно и не е толкова често срещано, колкото си мислиш. Освен това Гудмън може да е мазник и лицемер, но не е, да речем, Джон Ло, който вероятно има доста биячи на щат в града. Но дори и биячите… Не знам, Диз. Доста трудно е да претрепеш някой костюмар. Китайските организации, например „Тонг“, докарват човек отвън, той си свършва работата и още на следващия ден изчезва завинаги обратно в Китай. Мисля, че при корейците схемата е същата. Но забрави човек като Гудмън да действа така. Просто не ми се връзва.

Харди беше оставил чашата си с кафе на бюрото до себе си. Беше скръстил ръце и гледаше в стената над главата на Хънт.

— Много е хубаво да видиш как колелцата в нечия глава се въртят — каза Хънт. — Какво ти хрумна току-що?

Харди понечи да отвърне, но се поколеба.

— Ти току-що описа сценария за наемен убиец, за който ми разказа Британи, а пък тя го е узнала от приятеля си Тони Солая. Защитеният свидетел, когото те помолих да провериш преди два месеца.

— А, да. Спомням си. Не се представих на върха на силите си.

— Не бери грижа. Въпросът е, че реших да пусна и други връзки и да го проверя по друга линия. Помолих Глицки да се обади на един от познатите си във ФБР и да провери дали няма да успее да открие кой от шерифите отговаря за Тони.

— И какво излезе?

— Беше по-добре, отколкото при теб.

Новината, че Солая е бил наемен убиец, накара Хънт да настръхне и да се приведе напред.

— А след това този тип взима, че казва на племенницата ми как точно работят азиатските наемници — продължаваше Харди. — Защо? Защото знае, че тя ще ми каже, а това ще ме накара да започна да мисля в тази насока и е твърде вероятно да определя Джон Ло като човек е мотив да убие Джесъп. А това е същият човек, не забравяй, че е гадже на Британи, чиито показания противоречаха на нейните и беше първият от цялата купчина, които определиха мотива на клиента ми.

— Не виждам накъде биеш.

— Към двама идеални заподозрени, но нито един от тях не е той.

— Тони? Той да е убил Джесъп?

Харди кимна.

— Изглежда ми все по-вероятен, откакто вчера разбрах, че е първият, узнал за изнасилването, и е имал свой собствен мотив. Днес ми се струва още по-вероятен.

— Значи Моуз е затънал до уши, а всъщност не го е направил?

— Може би — озъби се Харди в пресилена усмивка. — Няма ли да е просто удивително?

Хънт си беше тръгнал преди час. Отвън се спускаше здрач, а Харди седеше зад бюрото с бележник пред себе си. Не беше зле да отдели малко време и да нахвърли заключителната си пледоария, която щеше да се основе върху вариантите „някой друг го е направил“. Имаше хора с основателни мотиви да желаят смъртта на Рик Джесъп. Не ставаше дума само за Гудмън и Ло, но и за момичетата от заведенията на Ло, които Джесъп беше удрял. А може би и приятелите им, ако имаха такива.

Зачуди се дали не се увлича в ентусиазма си да посочи и Тони Солая като друг твърде вероятен заподозрян. Сигурно е така, помисли си той. Беше убеден във фактическата вина на Моузис още от самото начало и всички доказателства все още сочеха убедително натам. Затова нямаше нищо лошо в това леко да се пренавие за възможното участие на Тони в престъплението, въпреки че не разполагаше с нищо, което дори бегло да наподобява на доказателство, а и нямаше начин да се опита да открие. Ако въобще имаше такова. Но на него не му трябваше доказателство, припомни си той. Просто трябваше да накара някой от заседателите да се усъмни. А щом присъствието на Тони в историята, макар и доста странично, караше дори Харди да се съмнява почти основателно, значи имаше отличен шанс някой от заседателите също да се повлияе. А това можеше да бъде единствено добре за защитата на Моузис.

Другият аспект от защитата щеше да бъде атака срещу получената директно от съдията заповед за арест и присвояването на случая от страна на Вай Лапиър, очевидно направено по политически причини. Тук Лайъм Гудмън щеше още веднъж да заеме основна позиция. Май всичко това беше за добре, предположи Харди.

Той спря да пише, остави молива до бележника и си зададе най-важния въпрос: какво би си помислил, ако той беше съдебен заседател?

Пред съда беше изправен човек с ясно изявена склонност към насилие, който не само току-що беше разбрал, че дъщеря му е изнасилена, което вече беше установено със сигурност, но и беше взел удобно за него оръжие, беше отишъл с колата си до дома на насилника и го беше пребил до смърт.

Дали Харди вярваше? Дали доказателствата го потвърждаваха? Имаше ли някакъв алтернативен сценарий, който можеше да се облегне на факти, за които се намираха поне частични доказателства?

Преди време в нощи като тази винаги беше намирал решенията, довели до старите му успехи. В повечето от случаите, поне в тези, за които можеше да се сети, тези решения винаги идваха от разбирането какво се беше случило, каква е действителната, буквалната истина. Това ли му липсваше днес? Какво недоглеждаше, на какво не обръщаше внимание, имаше ли нещо, за което се заблуждаваше?

Харди стана и заобиколи бюрото, за да хвърли няколко стрелички в мишената и да си прочисти ума, но тогава мобилният му телефон звънна. Той натисна бутона за вдигане и каза:

— Тъкмо тръгвам, вървя към вратата.

— Не се обаждам за това — отвърна Франи. — Току-що се чух със Сюзън. Британи е при нея.

— Добре ли е?

— Не, не съвсем.

— Тони ли я е наранил?

— Не. Но става дума за Тони.

— Какво се е случило?

— Изчезнал е. Потънал е вдън земя.

Последното обаждане беше наистина късно. Харди беше казал на Глицки да се свърже с него без значение колко е часът и телефонът в кухнята звънна в единадесет и петнадесет.

— Какво става?

— Тъкмо говорих с Шуйлър. Тони е изчезнал.

— Нищо ново не ми казваш. Какво му се е случило?

— Никой не знае.

— И шерифът ли не знае?

— Явно не.

— Вярваш ли го?

— Не мисля, че Шуйлър му вярва, но това ми каза. Видя ли снимката тази сутрин?

— Има ли някой да не я е видял?

— Явно няма. Шуйлър каза, че прикритието му е провалено, и съм съгласен с него. Или са го изхвърлили от програмата, или се преструват, че е така.

— И как ще го открием?

— Няма да успеем, мен ако питаш.

— Просто е станал и си е тръгнал?

— Така правят тези хора, Диз. Няма „сбогом“, няма „довиждане“. Хоп — и изчезват.

37

В дело за убийство прокурорът ще постъпи крайно неразумно, ако не успее да докаже, че някой всъщност е бил убит, а не е починал от нещо друго. Затова Стиър повика седемдесет и седем годишния патолог на Сан Франциско Джон Страут, който въпреки възрастта си се славеше с много остър ум. Доста често показанията на Страут се приемаха без никакви възражения и се представяха на заседателите проформа и без протести. Стомахът на Харди се беше свил на топка от нерви заради изчезването на Тони и затова беше доволен, че в тази част от процеса може просто да седи. За добро или за лошо нямаше какво особено да каже.

Страут беше изключително слаб, чак мършав, сакото му беше поне с два номера по-голямо, а бялата му коса стърчеше на кичури. Изложи резултатите от огледа на тялото със силен и провлечен южняшки акцент.

— … никакво съмнение за причината за смъртта — тъкмо отговаряше той на въпроса на Стиър. — Смъртта е настъпила вследствие на удари с тъп предмет по главата. Единственият въпрос е кой точно от ударите го е убил и дали не става дума за комбинация от няколко удара.

— Докторе, можете ли да кажете със сигурност колко пъти е би ударен г-н Джесъп?

— Не точно. Ако съдя по следите по черепа, бих казал, че ударите са били поне осем.

— Имате ли професионално мнение с какво са били нанесени те?

— Не мога да предположа съвсем конкретно. Но мога да кажа, че е бил твърд тъп предмет. Какъвто и да е бил, е имал някои характерни изпъкналости, а повърхността му е била по-скоро гладка, отколкото груба.

— Защо казвате това?

— Ако предметът беше с груба и неравна повърхност, щеше да ожули кожата по ръба на раните от ударите. Но нямаше никакви такива следи или бяха съвсем незначителни.

— Някои от ударите били ли са достатъчно силни, за да оставят следи и по черепа на жертвата?

— Да. Три от тях са счупили краниума, тоест черепа, а пет са оставили отпечатъци. По скалпа има още две други контузии, една в горната лява част на челото, а друга точно над лявото ухо.

— По тялото имаше ли други следи от контузии, които смятате за важни?

— Да. Имаше скорошна голяма синина и дребна фрактура на лявата предмишница на жертвата, получена вероятно при опит да се защити. Поне такава е логичната причина.

— Докторе, споменахте, че гладката повърхност на тъпия предмет почти не е ожулила кожата. Това означава ли, че раните не са кървели?

— Не, съвсем не. Кървели са, при това силно. При травми по главата няма нужда да има големи разкъсвания на кожата, за да тече много кръв.

До Харди Моузис ставаше все по-напрегнат с развитието на показанията. Харди забеляза как Ейми тайничко сложи внимателно длан върху ръката на Моузис и я дръпна. Моузис дишаше овладяно и плитко, сякаш отново преживяваше момента на нападението. Поне така го разтълкува Харди и се опасяваше, че заседателите ще направят същото. Той се приведе и прошепна:

— Отпусни се. Мисли за нещо друго. Харесай си заседател и гледай него. Успокой се.

През следващия час Страут изброяваше суховато различните травми, а Стиър подчертаваше всяка една от тях с поредица от наистина ужасни цветни фотографии на тялото на Джесъп, както беше открито на местопрестъплението, а след това и на масата за аутопсии. Обвинението разполагаше с петдесет снимки, но Гомес беше позволила да се покажат десет. Според Харди и те бяха много.

Най-накрая дойде и неговият ред. Харди познаваше Страут доста добре. Преди години, когато Харди работеше като прокурор в същата тази сграда, двамата се бяха срещали много пъти и никога не се бяха карали. Страут беше особен тип, кабинетът му представляваше минимузей, претъпкан с всякакви предмети, причиняващи смърт — от ръчна граната, за която се носеха слухове, че не е обезопасена, но патологът я използваше като преспапие, до най-различни истински оръдия на убийство и колекция средновековни инструменти за мъчения.

Харди нямаше какво толкова да го пита, но все пак искаше да уточни една подробност. Вътрешното му убеждение беше, че не бива да оставяш нищо непроверено и трябваше да разнищи обвинението. Добрата работа на защитата включваше извличане на максимума и от най-дребния прокурорски пропуск, погрешно изявление, недоглеждане или неточност.

Харди се изправи и стисна окуражително Моузис за ръката, като така показа на заседателите един спонтанен другарски жест между двама от „добрите“. След това излезе иззад масата и застана пред скамейката на свидетеля.

— Доктор Страут, добър ден — каза Харди приятелски и свойски, сякаш беше добър познат не само на съда, но дори и на свидетеля на обвинението. — Няма как да знаете кога точно е починал г-н Джесъп, нали?

— Това не може да се определи по медицински начин, сър.

— Ами измерването на температурата на тялото? То не може ли да покаже кога е настъпила смъртта?

— Не съвсем. Има твърде много променливи — например температурата в стаята може да спадне или да се повиши. Разбирам, че прозорецът на тази стая е бил отворен. Труповете могат да изстиват с различна скорост в зависимост от количеството телесна мазнина. В този случай мъжът е бил мъртъв от поне няколко часа, така че температурата на тялото почти се беше изравнила е околната. За това има много формули и правила. На практика в поне всеки учебник по патология има поне две, но не може да ги прилагате при всички случаи, тъй като е напълно възможно да сгрешите.

— Значи нека повторим — в този конкретен случай няма как да установим кога точно е настъпила смъртта.

— Не и е медицински методи. Разбира се, човекът е умрял в интервала между времето, когато някой го е видял жив, и момента, когато са го намерили мъртъв. Тези граници биха могли да се стеснят от другите улики на местопрестъплението, но аз мога да кажа само какво е възможно.

— Докторе, може ли да кажете със сигурност за колко време е починал г-н Джесъп от раните си?

— Не, не с точност. Но те са много тежки.

— Но възможно ли е да ги е получил, тоест да е бил нападнат, някъде преди пет часа?

— Да.

— А колко по-рано бихте предположили? Какъв е максимумът?

— Не мога да кажа.

— Възможно ли е да е час по-рано? Може ли г-н Джесъп да е живял още час с такива наранявания?

— Предполагам, че на теория би могъл, да.

— Докторе, можете ли всъщност да поставите някакво ограничение на времето, което е минало между атаката срещу жертвата и смъртта ѝ?

— Ами, както казах, отправната точка ще е последният момент, в който знаем, че е бил жив. Смъртта е настъпила след това.

— Но е възможно да е настъпила скоро след това, нали? От няколко минути до час или два, нали така?

— Не бих го изключил.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел беше сержантът, ръководил проучването на местопрестъплението — Ленърд Фаро. Както и Страут, Фаро работеше отдавна в полицията и беше добър професионалист. Той беше сигурно най-добре облеченият полицейски служител в управлението. Беше си оставил къса брадичка под долната устна, а косата му беше внимателно сресана. Днес се беше облякъл изцяло в черно — панталони, риза, вратовръзка и сако, макар че не можеше да се каже дали е подбрал цвета от уважение към жертвата или просто заради личните си предпочитания.

Показанията на Фаро дадоха на Стиър шанс да покаже на заседателите още цветни снимки от местопрестъплението. При такова брутално убийство те бяха много картинни, въздействащи и придадоха драматична атмосфера на процеса. Вече пито един от заседателите не беше ангажиран с нещо абстрактно. Можеш да говориш колкото си искаш за концепции като основателно съмнение или тежест на доказване, но те звучат много различно в контекста на ужасно и брутално престъпление, отнело живота на един красив млад мъж.

Моузис отново едва сдържаше емоционалните си реакции. Очите му бяха безизразни, гледаше някъде в пода на залата пред масата на защитата, а ръцете му бяха здраво стиснати пред него. На Харди му се щеше да накара клиента си да се овладее, но в интерес на истината разбираше, че от снимките на човек може да му прилошее, а фактът, че Моузис ги приемаше толкова сериозно, може би помагаше, като разкриваше пред журито човечната му страна.

Най-после снимките бяха заведени като доказателства за обвинението и Стиър се върна към свидетеля си. Както беше направил и със Страут, той преведе Фаро през всички подробности на местопрестъплението. Както заседателите можеха да видят, по дървения под около главата на жертвата имаше много кръв. В апартамента нямаше други следи от борба, Джесъп беше паднал на няколко крачки от вратата и там беше умрял. Когато полицаите пристигнали, външната врата била отключена, тъй като чистачката я била отворила сутринта, когато открила тялото и се обадила на 911. По вратата нямаше следи от взлом. Стиър благодари на свидетеля и го предаде на Харди.

Той не разполагаше с почти нищо, но все пак смяташе, че е успял да открие една-две ценни дреболии.

— Сержант Фаро, вие казахте, че по вратата е нямало следи от влизане с взлом, така ли е?

— Точно така.

— Вратата имаше ли шпионка?

— Да.

— Дали сте обърнали внимание дали през нея се вижда? Може да е била закрита с нещо.

— Не. Виждаше се отлично. Аз лично погледнах, за да се уверя.

— Значи отвътре г-н Джесъп е можел да погледне през шпионката и да разпознае човека от външната страна на вратата?

— Ако е погледнал, да, би могъл.

— А вратата се отваря навътре, нали?

— Да.

В този момент Харди искаше да оспори, че Джесъп надали би отворил вратата, ако види, че отвън е Магуайър, особено след като снощи е изнасилил дъщеря му, а два месеца по-рано е бил пребит от него. Не би бил толкова глупав, че да отвори вратата, нали? Но Харди не можеше да спомене нито това, нито нещо друго. Поне не и сега.

Вместо да изтъкне тази явна нелогичност, той се прехвърли на друг дребен, но важен факт.

— Сержант, на снимките се вижда, че по пода има много кръв, нали така?

— Да, много е.

— Стандартната процедура при оглед на местопрестъплението не изисква ли да положите всички усилия да не го нарушавате по никакъв начин?

— Да.

— Забелязахте ли нарушение в сцената на местопрестъплението, особено в петното кръв?

— Не.

— В кръвта виждаха ли се отпечатъци от стъпки? Тоест отпечатъци, които биха могли да бъдат сравнени с чифт обувки?

— Не.

Сега Харди трябваше да наблегне още повече на факта.

— А имаше ли неясни отпечатъци от стъпки, тоест форма като от обувка, но не достатъчно ясна, за да бъде сравнена с някоя обувка? Такива открихте ли?

— Не.

— А в кървавото петно имаше ли нарушения, които биха могли да са причинени от стъпка? Забелязахте ли такива?

— Не.

— А имаше ли белези, които да сочат, че някой е докосвал, разбърквал или е бил по някакъв начин в контакт с кръвта?

— Не.

— Ако бяхте забелязали нещо такова, щяхте да направите снимки в близък план, за да го покажете, нали?

— Да.

— А като опитен следовател на сцени на местопрестъпление вие знаете много добре, че е важно такива доказателства да бъдат документирани, така ли е?

— Да, сър, знам.

— Значи вие много внимателно сте огледали за такива улики, но не сте открили нито една, така ли е?

— Да.

— Вие ли бяхте единственият следовател на местопрестъплението?

— Не, бяхме няколко души.

— Но всички сте обучени еднакво, макар и да сте различно опитни, вярно ли е?

— Да.

— Значи можем да допуснем, че ако вие по някакъв необясним начин пропуснете подобна улика, някой друг от екипа ви би я забелязал и би я документирал.

— Ами, с кръвта се занимавах аз, но, да, ако някой следовател види нещо такова, ще ми го посочи веднага.

— Значи, сержант, можем да бъдем спокойни и сигурни, че няма никакви доказателства, че в този случай нападателят не е стъпвал в кръвта и не я е докосвал по никакъв начин, така ли е?

— Няма доказателства, които да сочат това.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Харди се чувстваше много доволен от разпита, но Стиър разби аргументите му само за петнайсет секунди.

— Сержант Фаро — започна той. — Ако нападателят е стъпил в кръвта по време на борбата, възможно ли е кръвотечението след това да е покрило следите?

— Да, напълно е възможно.

— А трябва ли да стъпвате в кръв, за да се окаже тя по вас?

— Не. В този случай имаше очевидни доказателства, че при нанасянето на нараняванията кръвта е пръскала и би могла да попадне върху нападателя, без той да стъпва в нея.

Стиър издиша кратко, реши, че няма какво повече да пита и освободи свидетеля.

Разпитът на следващите няколко свидетели не доведе до нищо. Стиър искаше да покаже, че екипът от криминалисти си е свършил работата както трябва. Харди изтъкваше, че работата им не е осигурила никакви полезни доказателства. Проверили ли са за пръстови отпечатъци? Да. Открихте ли някакви? Не. Направихте ли анализ на тъканите и влакната на местопрестъплението? Да. Нямаше несъответствия, нищо неприсъщо за апартамента. Направихте ли възстановка на случая и проследихте ли траекторията на пръските кръв? Абсолютно. Какво показа тя? Нищо, което да даде някаква следа. Някой беше пребил Рик Джесъп до смърт, но това го знаеха всички.

38

Денят отминаваше, а Стиър побърза да докаже колко важна е кръвта от местопрестъплението и призова свидетели, които дадоха показания за туристическите обувки в шкафа на Магуайър, за тестовете, установили наличието на кръв по обувките, а накрая призова и ДНК лаборант, който убедително показа, че кръвта е на Рик Джесъп. Същото се случи и с якето на „Джайънтс“ на Моузис и с колата му. Нямаше никакво съмнение. Кръвта на Рик Джесъп беше навсякъде по тях.

Харди можеше единствено да напомни на заседателите, че наличието на кръвта на Джесъп по вещите на Моузис не го превръщаше задължително в убиец. В края на краищата те знаеха, че Моузис беше пребил Джесъп два месеца по-рано. Защо кръвта да не е оттогава?

Харди провеждаше кръстосания разпит на сержант Натали Морган, експерта по кръвта от полицейската лаборатория.

— Сержант Морган — започна той, — вие дадохте показания, че ДНК тестовете, които сте направили, са показали съвпадение между кръвта от автомобила, якето на „Джайънтс“ и туристическите обувки и пробата, взета от тялото на г-н Джесъп при аутопсията, нали така?

— Точно така.

— Колко стара беше кръвта по обувките?

— Моля, не ви разбрах?

— Кръвта по обувките. Колко време е престояла върху тях?

— Не знам.

— Има ли начин това да се разбере?

— Не, освен ако не е прекадено стара и не е станала негодна за тестове.

— Това колко стара означава?

— Зависи от условията. Ако например е била изложена на екстремни метеорологични условия, може да стане негодна за няколко седмици, но при нормални условия кръвта ще може да бъде тествана и идентифицирана в продължение на поне няколко месеца.

— На поне няколко месеца? — не го пропусна Харди. — Конкретно тази кръв беше ли годна за тестване?

— Да.

— Същото се отнася и за кръвта по якето, така ли е?

— Да.

— А кръвта в колата? Тя годна ли беше за тестване?

— Да.

— Само да уточним, сержант, кръвта по туристическите обувки на г-н Магуайър, по якето и в колата му може да е била там от месеци. Това вярно ли е?

— Да, бих казала, че е.

— Сега как е попаднала кръвта по тези предмети? Директно от г-н Джесъп ли?

— Не разбирам въпроса ви.

— Да предположим, че кръвта на г-н Джесъп по някакъв начин е попаднала върху ръцете на г-н Магуайър. Възможно ли е да я е прехвърлил върху якето на „Джайънтс“?

— Да.

— Ако е влизал в колата си, възможно ли е кръвта по ръцете му да е попаднала в купето?

— Да.

— Ако си е събувал обувките, възможно ли е кръвта от ръцете му да се озове върху обувките му?

— Да.

— Значи ако например г-н Магуайър е ударил г-н Джесъп в носа и му го е разбил, потекла е кръв и е попаднала по ръцете му, това би могло да обясни наличието на кръв в този случай, нали така?

— Не мога да кажа откъде е дошла кръвта. Знам само, че в лабораторията ми бяха донесени проби. Но, да, кръвта може да се прехвърли, така че, ако въпросът ви е дали кръвта по нечии ръце може след това да бъде открита върху предмети, които човекът е докосвал, отговорът е „да“.

— А вашите тестове са изключително чувствителни, нали? — продължи Харди.

— Да, много чувствителни.

— Дори една мъничка, почти невидима капчица кръв би могла да даде резултатите, за които свидетелствахте, прав ли съм?

— Прав сте, така е. Дори проба, невидима с невъоръжено око, би могла да даде резултат, но ние тествахме единствено места, където кръвта се виждаше.

Накрая дойде моментът и на финалния удар на Стиър. Сержант Клей Брито от криминологичната лаборатория беше едър мъж на около петдесет години, със сива коса и бледа кожа. Ако външният вид не лъжеше, беше лишен от всякакво чувство за хумор.

— Сержант Брито — започна Стиър, — имате ли някаква специалност в криминологичната лаборатория?

— Да, аз съм следовател по огнестрелни оръжия и отпечатъци от инструменти.

— С какво се занимавате в тази си длъжност?

— Както показва името ѝ, аз идентифицирам отпечатъците, оставени, когато даден предмет се окаже в контакт с друг при наличие на натиск. Това включва следи при наранявания и балистични тестове. Куршумите, изстреляни от дадено оръжие, имат по себе си специфични микроскопични белези, които са уникални за всяка отделна цев. По същия начин разглеждам белега от ударника и от изхвърлянето на гилзата от затвора, които също са видими под микроскоп. През годините съм специализирал в анализ на отпечатъци, които различни оръжия и инструменти — чукове, пиринчени боксове, пръстени и така нататък, оставят, когато влязат в контакт с различни други повърхности, като човешка кожа, обработена кожа, пластмаса и дърво. Наистина, когато един предмет влезе в контакт с друг, може да останат известни белези по единия или по другия в зависимост от тяхната относителна твърдост, плътност и други характеристики. Всичко оставя следи — от ключ в пластилин до отпечатък от грайфер на обувка върху човешка кожа.

— Отпечатък на обувка върху кожа? Сержант, човешката кожа може ли да задържи белег от удар? Да запази формата на обекта?

— Да, абсолютно. Най-обичайните белези са вероятно тези от ухапване, но кожата може да запази белези, по които оръдието, с което е нанесен ударът, да бъде идентифицирано, дори и целостта на кожата да не е нарушена.

Стиър отиде до масата с веществените доказателства и взе увеличено копие на снимка с размерите на рекламен плакат и я постави на триножник, така че сержант Брито и заседателите да могат да я виждат.

Харди също я виждаше. Снимката не му беше непозната, но въобще не му харесваше това, което беше на нея. Беше взета от „Стената на срама“ в „Малката детелина“ и показваше ухиления Моузис Магуайър преди около две години, вдигнал шилелага все едно е първобитен човек с бухалка и ей сега ще разбие нечия глава. Оригиналната цветна снимка очевидно беше направена с хубав апарат, тъй като дори уголемена колкото плакат, пак показваше ясно жилките в дървото и облите издатини по края на тоягата.

— Сержант Брито — започна Стиър. — Виждали ли сте тази снимка, веществено доказателство номер петнадесет, преди?

— Да.

— Бихте ли определили за заседателите предмета, който обвиняемият държи?

— Това е тояга от твърдо дърво. Ако съдя от жилките и набраздяването, вероятно е от ясен. От единия край е отрязана, но другият е с ясно изразено естествено удебеление.

— Сержант, можете ли да ни кажете нещо повече за тази тояга, която е известна и като шилелаг?

— Да, мога. От сравнението с големината на околните предмети, особено крановете за бира, но и главата на обвиняемия, можем със сигурност да преценим, че предметът е дълъг към петдесет сантиметра, около три сантиметра дебел в отрязаната част и малко над осем сантиметра при удебелението. Ако е от ясен, ще тежи около килограм и сто — килограм и триста грама.

— Сержант, забелязвате ли някакви отличителни белези по този шилелаг?

— Да, има четири такива белега. На тази снимка това са тъмните петънца по удебелението.

Стиър се беше подготвил добре, върна се до масата с веществените доказателства и представи снимки номер шестнадесет и седемнадесет, които сложи една до друга, всяка на собствен триножник.

Харди знаеше какво ще последва и се въртеше неспокойно. Щеше да е ужасно и много убедително, но нямаше какво да направи.

— Сержант, бихте ли ни обяснили, ако обичате, какво виждате на тези снимки?

Гласът на Брито беше толкова безстрастен, че все едно описваше засъхнала кал.

— Вляво е увеличена част от снимката, която вече видяхме, като се показва удебелението и четирите характерни точки, които съм обозначил като A, B, C и D.

Харди знаеше за какво става дума. Тези точки бяха леки издатини, които можеха да се усетят дори и след всичките години на износване и изтриване. Нямаше как да бъдат пропуснати.

— На другата фотография се вижда близък план на обръснатата глава на жертвата.

Стиър дръпна снимката точно до тази на шилелага. Заседателите вече я бяха видели при показанията на Страут. Беше един от кадрите от аутопсията и междувременно не беше станал по-приятен.

От залата се разнесе нисък стон, Гомес вдигна чукчето, но след това остави реакцията да утихне.

— Сержант, имате ли професионално мнение за модела на травмата, която виждаме на снимката вдясно?

Брито извади лазерна показалка.

— Ето, виждаме ясно точки A, B, C и D, отбелязани ето тук върху скалпа. Изглеждат на същото относително разстояние една от друга и взети заедно, образуват същата форма. По мое мнение показаният на снимката шилелаг е бил използван за нанасяне на нараняването от снимката от аутопсията.

— Какво подкрепя това твърдение?

— Шилелагът не е изработен на машина, нито пък има обичайна форма като крик, крива щанга за смяна на гуми или чук. Нараняването трябва да е причинено или от този шилелаг, или от някой точно като него.

— Благодаря ви, сержант.

Стиър се обърна на пети със зле прикрита увереност.

— Свидетелят е ваш, г-н Харди.

Показанията на Брито бяха голям удар. Харди знаеше, че може да изрежда технически възражения до посиняване, но се съмняваше, че ще убеди дори един съдебен заседател, че шилелагът не е оръдието на убийството. Това обаче не означаваше, че не бива да опита.

Харди се надигна от масата и за секунда погледна към бележника със записките си, макар че не се нуждаеше от припомняне какво да каже.

— Сержант Брито — започна той, когато застана пред скамейката на свидетеля, — причината, поради която казвате, че раните са нанесени с шилелага или с нещо точно като него, е, че шилелагът има четири издатини, които сякаш съвпадат с четири наранявания по главата на жертвата. Откъде знаете, че тези четири рани са нанесени с един удар?

— Ами, не знам.

— Значи всеки обект с удебеление в края би могъл да бъде използван за нанасяне на четири отделни удара и резултатът ще е пак такъв, не смятате ли?

— По мое мнение това е изключително невероятно. Първо, четирите рани не са еднакви, точно както и четирите издатини на шилелага не са съвсем еднакви. Тоест за да наподобите удар с шилелага, трябва да използвате четири различни предмета, които да съответстват на четирите издатини на шилелага, и да нанесете ударите в точно същите места.

— Значи не са съвсем еднакви, но всяка от издатините е просто закръглена изпъкналост, нали?

— Да.

— Тогава е възможно, не е ли така, че един предмет със закръглена изпъкналост би могъл да бъде използван за нанасяне на четири удара по жертвата, които да оставят тези отпечатъци?

— Не мога да кажа, че е невъзможно. Повечето неща са възможни. Но по мое мнение следата е от шилелага.

Харди знаеше, че не е постигнал много, но това беше най-доброто, което можеше да направи, особено след като всички експерти, до които се беше допитвал, му бяха казали същото — оръдието на убийството беше шилелагът или нещо много подобно на него.

Харди се върна към масата си и хвърли бърз поглед към заседателите. Днес обаче никой не беше задрямал. Той се извърна, сякаш внезапно се беше сетил за нещо важно.

— Шилелагът — каза той с вдигнат пръст и застана отново пред свидетеля, изпълнен с нова енергия. — Сержант, вие описахте с подробности шилелага от снимките, обозначени като доказателства номер петнадесет и шестнадесет. Размер, тегло, отличителни изпъкналости, твърдост и така нататък. Кажете ми къде на местопрестъплението беше открит шилелагът, който са ви донесли за анализ?

— Не са го открили.

— Извинете. Бихте ли повторили?

— Не са го открили.

— Не са намерили шилелага?

— Не, или поне аз не знам. Ако са го открили, не са ми го носили за анализ.

— Ами тогава, сержант, как направихте анализа си?

Брито се поколеба и се опита да погледне зад Харди за някакво подсказване от Стиър. Оттам обаче не дойде никаква помощ.

— Анализирах го на базата на предположения, които биха могли да бъдат направени от снимката.

— Но никога не сте виждали истинския шилелаг?

— Не.

— Сержант, вие присъствахте ли, когато е била направена снимката на г-н Магуайър с шилелага?

Въпросът породи вълна от смях в залата, дори свидетелят реши, че е забавен.

— Не — каза той. — Разбира се, че не.

— Тоест никога не сте хващали в ръка шилелага от снимката, не сте го виждали отблизо или нещо такова.

— Вярно е.

— И как тогава, сержант, разбрахте, че е истински?

— Какво имате предвид?

— Ами, вие наричахте предмета на снимката шилелаг, което е тежка дървена тояга, прав ли съм?

— Да.

— Как разбрахте от какво е направен предметът на снимката?

Харди знаеше, че тази размяна на реплики дразни и притеснява Стиър до полуда. Колкото и да се бяха старали, полицаите не бяха открили и един свидетел от „Малката детелина“, който би признал, че е докосвал шилелага, който Моузис държеше под бара. Хората казваха, че е имало такъв предмет и е изглеждал истински, но посрещаха всички останали въпроси с неясно свиване на рамене.

— На снимката прилича на истински шилелаг — каза Брито.

— Затова допускам, че е изработен от твърдо и тежко дърво.

Понякога Харди просто обичаше театъра на съдебната зала. Сега се върна до масата си, където беше оставил голямото си адвокатско куфарче. Той го отвори и под изненаданите въздишки от залата измъкна половинметров предмет, който изумително приличаше на тояга от ясен от Кентъки с отрязан долен край и ясно изразена издутина в горния.

Когато го беше показал на Стиър в представянето на доказателствата преди делото, прокурорът беше пощурял и беше заявил на Гомес, че това е обикновена измама и явен опит за заблуда на заседателите. Харди опонира, че няма нищо такова — никой нямаше да твърди, че това е оръдието на убийството или пък е предметът от снимката. Просто искаше да покаже, че никой не е в състояние от една снимка да каже, че Моузис Магуайър би могъл да има достъп до нещо, което би могло да бъде оръдието на убийството. И Гомес се беше съгласила.

Харди мина напред, за да заведе доказателството, а шумът зад него се засили и Гомес вдигна чукчето. Тряс-тряс-тряс!

— Съдът призовава към тишина.

Най-накрая Харди застана пред Брито, а мърморенето зад гърба му затихна.

— Сержант — обърна се към него той, — разпознавате ли тоягата, която държа, заведена като доказателство на защитата „В“?

— Прилича на шилелага, оръдието на убийството.

— Ще ви помоля да допуснете, че това не е нито оръдието на убийството, нито предметът от снимката. Ще се съгласите ли, че прилича и на двете?

— Да.

— А на базата на вашия анализ от това зрително наблюдение колко бихте предположили, че тежи този шилелаг?

— Бих казал някъде около килограм и сто — килограм и триста грама.

Харди го подаде на свидетеля.

— Сержант, бихте ли преценили теглото на шилелага, като го държите в ръка?

Брито не беше доволен от това развитие и изгледа Харди с явно презрение.

— Тридесет-четиридесет грама — каза той. — Фалшив е.

— Въобще не е фалшив — отвърна Харди. — Просто е това, което е. Бихте ли се съгласили, сержант, че това е именно предмет, приличащ на шилелаг, но изработен от нещо като стиропор?

Харди го взе от ръцете на свидетеля и го остави върху масата е доказателствата.

— Извинете, не чух отговора ви.

— Да. Това е предмет, приличащ на шилелаг, но е изработен от стиропор.

— Нямам повече въпроси — каза Харди и се обърна към Стиър: — Желаете ли да разпитате свидетеля отново?

Грозника вече беше на крака и заговори отсечено:

— Сержант Брито, нека се върнем към доказателство на обвинението номер седемнадесет, снимката на обръснатия скалп на жертвата. Имахте ли възможност да видите раната и отпечатъка върху главата на жертвата в моргата?

— Да.

— Вие ли направихте снимката, посочена тук като доказателство на обвинението номер седемнадесет?

— Аз.

— Обработихте ли фотографията по някакъв начин?

— Не.

— Значи това е съвсем истинска рана със съвсем истински отпечатък, причинена от съвсем истински инструмент точно от вида, който описахте, така ли е?

— Да, така е.

— Благодаря, сержант — приключи Стиър и хвърли смразяващ поглед на Харди. — Може да се оттеглите.

39

До края на обедната почивка Харди не знаеше почти нищо, освен елементарния факт, че Тони Солая беше изчезнал. Уайът Хънт беше издирил блока му в „Тендърлойн“ и беше придумал охраната да го пусне. Управителят беше заявил, че наемателят е влязъл с още един мъж — „някакъв каубой“, двамата опаковали малкото вещи на Тони и се изнесли още по средата на следобеда. Били с малко камионче на компанията за превози „Ю-Хоул“, Тони качил мотора си в каросерията. Не оставил адрес за препращане на кореспонденцията, но управителят подсказал на Хънт да провери в пощенския клон. Там също нищо не знаели.

Откъдето и да го погледнеш, Тони Солая просто вече го нямаше.

В съда Стиър реши да отвърне на удара, който беше понесъл с бутафорния шилелаг и омаловажаването на показанията на сержант Брито, и призова Дейвид Уикърс.

Пияницата от „Детелината“ се потътри нервно напред и застана на скамейката. Дългата му до яката коса днес беше сресана назад и вързана на опашка. Все още си личеше, че някога е била руса, което се виждаше и от светлите му вежди и бледосините очи. Носеше мокасини на бос крак, бежови панталони и виолетова риза с черна кожена вратовръзка. Отгоре беше наметнал бежово кадифено спортно яке.

Стиър не губи нито миг.

— Господин Уикърс — започна той, — бихте ли се нарекли редовен посетител в бара „Малката детелина“, притежаван от обвиняемия по това дело Моузис Магуайър?

— Предполагам, да. Почти всеки ден съм там.

— От колко отдавна сте редовен клиент?

— Още откакто помня — позасмя се Уикърс и се обърна към заседателите. — Това ще рече от около вчера.

Гомес удари с чукчето и прекъсна кикота в залата.

— Господин Уикърс — обърна се строго тя към него, — тук не е място за шеги. Това е съд, а не бар.

Дейв сведе разкаяно глава.

— Съжалявам. Малко съм нервен.

— Добре. Но моля да отговорите сериозно на въпроса на г-н Стиър. Разбрахте ли?

— Да, госпожо. Съжалявам.

— Помните ли въпроса, г-н Уикърс? — уточни прокурорът.

— Не точно.

Нов смях посрещна и тези думи.

— Ще го повторя. От колко отдавна сте редовен клиент в „Малката детелина“?

— Бих казал от седем или осем години.

— Средно колко дни в седмицата го посещавате?

Дейв се намръщи в опит да се концентрира и подръпна яката и вратовръзката си.

— Кажи-речи всеки ден, ако не съм болен. Понякога дори и тогава.

— Значи почти всеки ден, така ли?

— Да, така бих казал.

— А през всичките тези много дни да сте забелязал тоягата, понякога наричана и шилелаг, която обвиняемият е държал там?

— Разбира се. Тя си е все там, виси под бара.

Дейв описа шилелага с голяма точност и го разпозна като тоягата, която Магуайър държеше на снимката, заведена като доказателство номер петнадесет.

— Някога хващали ли сте шилелага? — попита Стиър.

— Не.

— Въпреки това бихте ли могли от наблюденията си как г-н Магуайър го размахва да прецените тежестта му и да я кажете на съдебните заседатели?

— Не знам. Тежък е за размерите си. Може би килограм и половина или два.

Стиър направи продължителна пауза, осъзна, че Уикърс няма какво повече да каже и предаде свидетеля на Харди. Той обаче знаеше нещо, което Стиър нямаше как да разбере, и скочи от стола с енергията на доста по-млад човек.

— Господин Уикърс — започна Харди, — казвате, че сте редовен клиент в „Малката детелина“. Имате ли място, на което обикновено седите?

— Естествено, всички го знаят.

— И къде е то?

— На високото столче в предния ъгъл на бара до прозореца.

— Формата на бара е Г-образна, нали?

— Да.

— Вие седите на ъгъла на късата му страна с лице към дългата, точно на чупката, така ли?

— Точно така.

— Само да изясним нещо. Ако седите на обичайното си място, значи гледате по дължината на другата страна на бара, над барплота, така ли е?

Дейв затвори очи, за да си представи и кимна.

— Така е.

Харди замълча, за да позволи всички да разберат къде е мястото. Върна се до масата и си взе бележника, но този път не беше просто поза. Наистина му трябваше.

— Сега вие свидетелствахте, че шилелагът е бил, цитирам: „все там, виси под бара“. Вярно ли е?

— Така ми звучи. Там си седи.

— Под бара? Бил е под бара?

— Да, отдолу под крановете за бира.

— Крановете за бира са на дългата страна на Г-то, нали?

— Разбира се.

— С други думи, барманът не трябва да се обръща, за да налее бира, нали?

— Точно така.

— А шилелагът е под бара до крановете? Сигурен ли сте?

Дейв завъртя очи с досада.

— Стига де. Колко пъти да го казвам?

— Това „да“ ли е? Шилелагът под бара до крановете за бира ли е?

— Да. Добре де. Да — въздъхна отегчено Дейв.

— Тогава, г-н Уикърс, обяснете ми следното. Как точно сте видял шилелага под бара от мястото си на високото столче?

За секунда на Харди му се стори, че Уикърс почти свръхестествено заприлича на умно куче, което се опитва да проумее значението на някаква неясна команда като „донеси топката“.

— Не съм сигурен какво имате предвид — каза накрая той.

— Имам предвид, че вие седите на ъгъла на чупката на бара и гледате по дългата му страна. Как така виждате какво има под нея?

— Ами, той винаги си е бил там.

— Но сега не е там, г-н Уикърс, нали?

— Не знам. Не мисля, че е там. Говорим за него, защото го няма.

— Кога за последен път сте видели шилелагът да виси под крановете за бира? Преди два месеца? Преди година?

— Не мисля, че беше толкова отдавна.

— Кога беше последният път, когато с точност си спомняте, че действително сте видели шилелагът да виси под бара или въобще в бара?

Уикърс отново затвори очи, пое си няколко пъти дъх, подръпна яката и вратовръзката си, отвори очи и сви рамене.

— Съжалявам, но не мога да кажа. Не си спомням.

Следващият свидетел на Стиър заяви, че при полицейския обиск шилелагът не е бил открит.

Гомес обяви следобедната почивка и Ейми се приведе през Моузис към Харди.

— Какво си ял на закуска, днес направо ги разкъсваш.

Харди се озърна назад и прошепна:

— Това с Дейв си беше почти мошеничество.

— Знаеш ли кое е наистина жалкото? — вметна Магуайър. — През последните пет години съм разговарял с този човек по почти два часа всеки ден, пет дни в седмицата.

— Били са пет дълги години — каза Харди.

— Били са дълги първи два часа — отвърна Ейми. — Пет дни в седмицата в продължение на пет години. Ако знаех, че този човек ще идва всеки ден… Няма значение.

— Опитвам се да се сетя за нещо конкретно, за което сме говорили.

— Това надали ще е продуктивен начин да оползотвориш времето си, Моузис — каза делово Ейми. — Кой, мислиш, ще е следващият свидетел?

— Почивката не означава ли, че за няколко минути можем да не си говорим по делото? — попита Моузис. — Можехме поне за секунда-две да се позабавляваме за сметка на Дейв.

— Да се забавляваме? — Харди изгледа Ейми престорено сериозно. — Той се шегува, нали?

Следващият свидетел на скамейката беше сержант следовател Лий Шър. Тя беше в униформа, имаше стегнато професионално излъчване и седна с едва сдържано очакване. Стиър представи като доказателство оригинален аудиозапис и сваления му на хартия вариант.

Харди го беше прочел преди делото и това беше довело до най-голямата караница с Моузис. Въпреки ясните указания на Харди явно доста пияният му клиент беше решил да си изпее и майчиното мляко пред двамата арестуващи го полицаи, които пък имаха достатъчно ум в главите си да сложат микрофон и записващо устройство под задната седалка на автомобила си.

Харди беше убеден, че ще има да патят заради това катастрофално решение.

— Следовател Шър — започна Стиър, — кажете, ако обичате, на съда каква е връзката ви с този случай.

— Когато обаждането за смъртта на Ричард Джесъп постъпи в отдел „Убийства“, моят партньор Пол Брейди и аз бяхме назначени да я разследваме. През следващите няколко дни идентифицирахме заподозрения и накрая го арестувахме за убийството на г-н Джесъп.

— Къде беше осъществен арестът?

— В бара на обвиняемия, „Малката детелина“ на „Линкълн Уей“, близо до Девето авеню.

— Следовател, каква е процедурата, когато арестувате заподозрян?

— Първо информираме заподозрения, че е арестуван, а след това му прочитаме правата.

— В какво се изразяват те?

— В общи линии информират заподозрения, че е арестуван, че има право на адвокат, право да запази мълчание, но ако реши да говори, всичко, което каже, може и ще бъде използвано срещу него.

— Прочетохте ли правата на обвиняемия Моузис Магуайър при ареста му?

— Да, прочетохме ги.

— А какво правите след това?

— Ако заподозреният не окаже съпротива или няма някакви здравословни проблеми, му слагаме белезници и го слагаме да седне на задната седалка на полицейския автомобил. С него го отвеждаме до Съдебната палата за регистриране и за началото на процедурата.

— Това ли направихте с обвиняемия в този случай?

— Да.

— Благодаря ви — каза Стиър и отиде до масата с веществените доказателства. — Сержант, ще ви пусна един запис, а след това ще ви попитам дали това е бил пълен и точен запис на казаното от обвиняемия по пътя, след като е бил арестуван.

Следващият половин час беше истинско мъчение за Харди, който се стараеше да не реагира по никакъв начин, докато слушаше как очевидно пияният Магуайър прави точно обратното на това, което му беше казал.

Записът свърши и Стиър се обърна към Шър:

— Казахте ли на обвиняемия, че го записвате?

— Не.

— Вие или следовател Брейди задавахте ли му някакви въпроси?

— Не. Просто го оставихме да говори.

— Значи по пътя г-н Магуайър е казал: „че си заслужаваше да го пречукат и се радвам, че е пукнал“.

Планът на Харди беше да печели симпатиите на съдията и се стараеше да ограничи възраженията си, но това беше вече прекалено и той се изправи:

— Ваша чест, записът е ясен и е заведен като доказателство. Не е уместно да се моли свидетел да повтаря части или реплики от него извън контекста му.

— Възражението се приема. Господин Стиър, заседателите чуха записа и ще разполагат с него в стаята с доказателствата, ако желаят да го чуят отново.

Това не радваше особено Харди. Гомес беше съвсем права. Заседателите вече бяха чули и със сигурност щяха да чуят отново пиянската ярост на клиента му: „Ей, вие имате ли деца, бе! Нямате, а? А какво си мислите, че щяхте да направите, ако имахте дъщеря и някакъв дребен боклук първо я пребие, а после я изнасили? Щяхте ли да седите и да въртите палци? Стига бе, вие сте ченгета. Щяхте да отидете и да оправите нещата, нали? Нали! Ще ми кажете ли, че ей така щяхте да си седите? Защото понякога законът не решава проблема.“

Харди реши да не разпитва Шър.

— Господин Стиър, кой е следващият ви свидетел? — попита Гомес, когато тя излезе от залата.

— Ваша чест, обвинението ще пропусне.