Фатална жена

40

Харди прекара голяма част от уикенда в кантората в компанията на Ейми У и Джина Роук. Обсъждаха стратегията на защитата, като възлагаха най-големи надежди на версията „някой друг го е направил“. Трябваше и да съставят отговор на искането до съда, което Стиър им беше сервирал и беше завел официално в късния петъчен следобед. Беше озаглавено „Искане на обвинението за изключване на хипотетични доказателства относно възможна вина на трети лица“.

Харди го прочете набързо и реши, че звучи като погребален звън на надеждите им. Стиър въобще не беше глупав, беше прозрял накъде ще се насочи Харди със свидетелите си и беше предприел ход да му отреже пътя.

Гудмън и Ло бяха призовани, включени в списъка със свидетелите, и щяха да са на разположение на съда в понеделник сутрин. И двамата имаха причини да не харесват или дори да мразят Рик Джесъп. Гудмън можеше да смята Джесъп за заплаха, а Ло да изпитва силно желание да го накаже, така че и двамата имаха някакъв мотив да го видят мъртъв. Шест от момичетата на Ло бяха бити от Джесъп, а вероятно и подложени на кой знае още какви унижения, така че всяко от тях или техният покровител също можеше да има мотив да убие жертвата.

Изчезването на Тони Солая също можеше да бъде разиграно като важен въпрос, но на съвсем различно ниво. Строго погледнато, Тони беше сигурно най-вероятният друг заподозрян, който Харди можеше да представи на съдебните заседатели, стига съдията да го позволеше. В крайна сметка Тони беше първият човек, узнал за изнасилването. Той беше най-малко приятел, ако не и любовник на Британи. Освен това в събота вечер беше имал достъп до шил слага, а и нямаше алиби за целия следващ ден. Поразителното разкритие, че той вече е бил включен в програмата за защита на свидетели, означаваше, че е човек, обърнал се срещу бившите си партньори и ще свидетелства срещу тях в замяна на отпадане на обвиненията срещу него, а те включваха убийство по поръчка. Ако това се добавеше към другите факти, Тони Солая определено щеше да се превърне в интересен персонаж в убийството на Рик Джесъп.

В екипа обаче цареше огромно несъгласие как да разиграят картите. Ейми и Джина бяха убедени, че трябва да настояват за отхвърляне на искането на Стиър, но да се съгласят на прекратяване на делото заради процедурни нарушения и насрочване на нов процес. Беше ясно, че обвинението не е успяло да проучи всичко и беше използвало неща, които не можеха да бъдат допуснати в съда — един от свидетелите им беше убиец, защитаван и получаващ пари от федералните. Стиър можеше да не е бил лично уведомен, а и Харди нямаше как да разбере дали е така, но можеха да заявят, че е трябвало да знае. В крайна сметка, дори ако Гомес не беше склонна да търси вина у някого, един свидетел с опетнена репутация беше дал показания, а защитата не беше получила възможност да го разпита за цялата мръсотия в миналото му. Просто не беше честно.

Вторият проблем беше, че защитата си беше запазила право да призове Тони Солая, но не можеше да го направи, тъй като той беше изчезнал, вероятно със съдействието на ФБР. Това беше още една директна правителствена намеса в правото на обвиняемия да получи справедлив процес. Гомес можеше и да не вини Стиър, но Харди разполагаше със силен аргумент, че делото трябва да бъде прекратено и да започне наново дори само по тази причина.

Джина беше казала на Харди без никакви усуквания, че според нея процесът не се развива добре. Харди можеше и да е брилянтен тактик, но Големия грозник постигаше своето по всяка важна точка и с всеки свидетел. Според Джина нещата нямаше как да бъдат по-зле. Беше дошло времето за последния опит и за атака срещу процедурата. Бяха позлорадствали над купищата възможности. Ейми беше добавила, че основанията за искане за прекратяване на процеса поради нарушения са толкова ясни, а аргументите толкова силни, че ако не го отправят, Апелативният съд можеше да реши, че Харди и Ейми са некадърни. Ейми не знаеше какво смята Харди, но тя самата възнамеряваше да продължи да се занимава с право още доста време, а клиентите определено нямаше да се тълпят в чакалнята, ако Апелативният съд я заклеймеше публично като неспособна и некомпетентна.

Харди не беше убеден, че прекратяването на делото заради процедурни нарушения ще им даде предимство. Нямаше изгледи Моузис да излезе под гаранция или процесът да бъде спрян окончателно. Подобен ход щеше да доведе само до ново дело след шестдесет дни. Това бездруго вървеше лошо, а Харди не можеше да се сети за нещо, което би обърнало хода му, ако нещата започнат от самото начало.

Въпросът беше доста спорен. Моузис категорично отхвърли идеята. Нямало да минава през всичко отново, да стои още в затвора и да трупа разходи, докато адвокатите му се подготвят за нов процес. Нямало начин.

Другата неприятност беше „възможната вина на трети лица“. Харди, Джина и Ейми знаеха, че проблемът е много сериозен, ако не и непреодолим. За да бъде допуснато доказателство, свързано с друг заподозрян, не беше достатъчно да се представи само мотив, бил той и съвсем основателен. Не беше достатъчно дори да се представи мотив и да се покаже възможност за извършване на престъплението. Защитата трябваше не само да открие точно определен друг човек с мотив и възможност, но и да извади преки или косвени доказателства, свързващи го с действителното извършване на престъплението. А това беше доста сложно, особено с Гудмън и Ло.

Гудмън беше информирал Харди още в събота сутринта, че в понеделник ще дойде в съда с личен адвокат и ако се наложи, ще оспорва пред съдията допускането на показанията му. Лайъм Гудмън нямаше да застане на скамейката и да признае недоказаните обвинения, че е мразел Джесъп и е мамил правителството на САЩ. Нима Харди го мислел за толкова наивен? Можел да докаже къде е бил всяка минута в неделята на убийството на Джесъп, а освен това нямало преки или косвени улики, които да го свързват с извършването на престъплението. Използва точно тези думи, което означаваше, че е добре подготвен. Това обаче не беше изненада, той все пак беше адвокат по професия.

Оказа се, че през онзи уикенд Ло е бил в Лос Анджелис, така че нямаше как да е участвал в убийството. А това означаваше, че Гомес няма да позволи на Харди да го разпита, освен ако не успееше някак да я убеди.

Така единственият останал беше Тони. Харди си беше запазил правото да го призове отново, стига да го откриеха. Хънт беше свършил чудесна работа и беше започнал да проследява пътя на камиона на фирмата за превоз, но му беше изгубил дирите в Солт Лейк Сити и Харди му каза да не се занимава повече.

Излизаше, че от тримата им „други типове“ двама можеше да не бъдат допуснати от Гомес. Същото важеше в известна степен и за третия, а и не можеха да го открият.

Харди и преди беше използвал тактиката с третото лице и беше имал успех, но този път не разполагаше с действителен човек, когото да свърже с престъплението, както беше правил преди. Освен това имаше усещането, че посочването на трима вероятни други заподозрени вместо само един почти сигурен, е като стрелба напосоки и може да се обърне срещу него.

А къде отиваше клиентът му, ако заседателите не узнаеха за другите заподозрени? Беше ли успял да обори адекватно някое от твърденията на прокурора?

Мотивът? Не, не го беше оборил. Средствата? Също. Възможността? Ни най-малко.

В неделя вечерта Харди беше на ръба на истинска паника. Това не му се беше случвало никога преди. Ето затова не бива да оставяш клиентът ти да те уговори да започваш делото от първата възможна дата. Накрая Харди беше открил мотивите на Гудмън и Ло, но нямаше време да ги свърже с тях двамата или с друг заподозрян. Нямаше време да узнае повече подробности за другата история, в която се беше замесил Тони. Нямаше време за нищо и това беше.

Франи влезе в дневната и го намери седнал във фотьойла, заобиколен от папки, но без да чете нито една от тях. Тя отмести краката му и седна на отоманката пред него.

— Трябва да си лягаш.

Харди поклати глава.

— Направо съм полудял. Мисля, че съм основал цялото дело на неправилна тактика.

— Ти винаги мислиш така.

— Това не означава, че този път греша.

Тя го погали по крака.

— Ела да си легнеш. Сутринта всичко ще ти се струва по-добре.

— Ако Гомес отхвърли искането ми за представяне на трети лица, единственото, което ми остава, е да разнищя ситуацията около Лапиър. Проблемът обаче е, че това няма да бъде истинска правна защита въпреки прецедента със случая на О Джей Симпсън. Така че съдията ще ме погледне и ще каже: „Това е чудесно, господин Харди, но защо трябва да се притесняваме какво са направили полицаите? Те не са нарушили нито един закон, извършили са оправдан арест. Доказателствата са срещу обвиняемия. Какъв е проблемът?“

— Няма да го каже.

— Ще. Ще каже точно това, освен ако някак не я разубедя.

— Което, както показва историята, умееш. Както сам каза, при О Джей се получи.

— Ха! — изсмя се дрезгаво Харди. — Намери се и прецедент. И то какъв!

Той въздъхна.

— Всичко може да приключи много бързо, осъзнаваш ли? Харди помълча, понечи да каже нещо, спря се, но накрая прошепна:

— Виж как ще го направиш, но след ден-два трябва да отидеш при Моузис и да поговориш с него.

— Ще отида.

— За него ще е по-добре да е преди присъдата.

— О, много благодаря. Ще се постарая да не го забравя.

— Съжалявам. Не исках да се заяждам. Просто съм уморен.

— Точно затова и дойдох. Хайде да си лягаме.

41

В понеделник сутринта Харди подаде молба за отхвърляне на искането на обвинението в момента, в който Гомес влезе в залата, като се позова на новите доказателства и изчезването на Тони Солая. Както и очакваше, съдията не я уважи и предложи прекратяване на процеса поради процедурни нарушения. Моузис обаче обяви, че не желае това и не би го приел.

Гомес обяви почивка от четиридесет и пет минути, за да прочете аргументите на Харди. Когато се върна в залата, си личеше, че е готова за работа. Залата беше препълнена. Тя седна на мястото си по-прибързано от обикновено, огледа всички, извини се за закъснението, поздрави заседателите и ги отпрати в тяхната стая да изчакат, докато съдът изслуша страните по някои въпроси, изникнали през уикенда.

— Господин Харди — започна тя, без да губи нито секунда, след като заседателите излязоха, — по-рано съдът ви позволи да добавите към списъка със свидетелите си г-н Гудмън и г-н Ло. Двамата са познавали г-н Джесъп, вероятно са се отзовали на призовките ви и чакат отвън. Съдът се запозна с вашия отговор на „Искането на обвинението за изключване на хипотетични доказателства относно възможна вина на трети лица“ и има някои въпроси относно показанията, които се надявате да измъкнете от тези свидетели.

Харди се изправи.

— Надявам се, че отговорите ми ще ви задоволят, Ваша чест.

— Ще разгледаме свидетелите отделно, като започнем с г-н Гудмън. Без да навлизам в подробности в конкретните сфери на вашите хипотези, вие като цяло твърдите, че г-н Гудмън е имал мотив да убие г-н Джесъп. Дори да приемем, че хипотезите ви са верни до последната дума, а мотивът на г-н Гудмън е достатъчно силен и убедителен, имате ли преки или косвени доказателства, които да представите и които свързват г-н Гудмън с действителното извършване на престъплението срещу г-н Джесъп?

— Не толкова многословни, Ваша чест, но…

Гомес вдигна ръка и го прекъсна.

— Не че така ще бъде достатъчно, но имате ли някакви доказателства за възможността на г-н Гудмън да е убил г-н Джесъп?

— Не, Ваша чест.

Гомес кимна, сведе поглед сякаш с явно разочарование и отново се обърна към Харди:

— Предполагам, че сте чели искането на г-н Стиър, така ли е?

— Разбира се, Ваша чест.

— Забелязахте ли, че се позовава на шестнадесет отделни процеса, в които чистите хипотези са отхвърлени и не са допуснати без преки или косвени доказателства, които свързват третите лица с действителното извършване на престъплението?

Харди прие като лош знак факта, че съдията повтаряше почти дословно решението от делото „Народът срещу Хол“, гледано във Върховния съд.

— Забелязах, Ваша чест.

— А как точно се надявахте да заобиколите този добре установен прецедент, освен с включването на подобни нови доказателства?

— Реших, Ваша чест, че до заседанието моят детектив ще е открил още доказателства, които свързват г-н Гудмън по-ясно с престъплението.

— Но вашият детектив не е открил такива.

— Не. Но се надявах да разпитам г-н Гудмън по-подробно за възможността му да е извършил престъплението.

— Макар и да знаехте, че сама по себе си възможността дори и с наличието на мотив не е достатъчна, за да бъде допусната в съда?

— Да, Ваша чест. Както казах, надявах се да открия директни или косвени доказателства.

— Като разпитате г-н Гудмън на скамейката? Надявате се, че той ще каже нещо неочаквано, което ще промени хода на делото, така ли? Да приема ли, че основанията ви за включването на г-н Ло като свидетел са „общо взето“ същите?

Харди можеше да продължи да настоява и да оспорва всичко, но Гомес ясно показваше недоволството и дори отвращението си. Ако искаше да остане в играта, тъй като го чакаха поне още два важни разпита, не можеше да рискува да си навлече гнева ѝ.

— Ваша чест, нямам преки или косвени доказателства, които да свързват г-н Ло с убийството на г-н Джесъп, ако това имате предвид. Не мога да представя такива.

— Точно това имам предвид, г-н Харди. Затова — удари с чукчето тя — удовлетворявам искането на г-н Стиър показанията на тези свидетели да бъдат изключени от делото.

Тя се обърна към пристава.

— Повикайте г-н Ло и г-н Гудмън. И двамата ще бъдат освободени.

Съдията обяви нова почивка и секунди по-късно недоспалата и почти полудяла от умора Джина си проби път до масата на Харди. Тя беше поразена от бързото и категорично решение на Гомес и имаше нужда от няколко минути, за да успее да осмисли това ужасно поражение в някакъв контекст. След няколко неуспешни опита тя се замисли за другата им възможност и следващата стратегия.

— Имаме ли доказателства срещу Тони? — попита тя Харди. — Поне нещичко, което да прилича на такова.

Харди, Джина и Ейми бяха прочели искането на Стиър още в петък вечерта и още оттогава бяха скептични, че ще успеят да го оборят. Заради това Харди, Джина и Ейми бяха решили да не споменат Тони в отговора си на искането за изключването на доказателства, тъй като рискуваха да го загубят като свидетел, както беше станало с другите двама. Всъщност положението с Тони беше много по-различно. Това означаваше, че ако искаха да продължат с него, трябваше да го направят без писмено искане и да не дадат на съдията и на обвинението време да се подготвят и да оспорят.

— Имаме нова информация — каза Харди. — Или поне информация, която съдът все още не е чул.

— Ето я съдията — посочи Джина. — Диз, стягай се. Ще трябва да покажеш най-доброто от себе си.

— Г-н Харди — започна Гомес, — готов ли сте да призовете свидетелите си? Да повикам ли отново съдебните заседатели?

Харди се изправи.

— Все още не, Ваша чест. Имаме още едно трето лице, а защитата узна едва наскоро за поведението и личното му положение, които, вярваме, отговарят на изискванията за допускане.

Стиър нямаше никакво намерение да позволи това да се случи. Той бутна стола си и скочи на крака.

— Ваша чест, обвинението възразява категорично. Адвокатът на обвиняемия не е завел молба за допускането на този човек като свидетел, затова обвинението не разполага с време да подготви отговора си. А и не разполагаме с никакви факти, никакви предложения за представяне на доказателства. Няма върху какво да преценим дали критериите за допускане са спазени.

— Ваша чест — отвърна Харди, — както споменах, ние узнахме за фактите едва наскоро. Възнамерявам да ги представя на съда сега и смятам, че съдът ще ги намери за убедителни.

На Гомес това въобще не ѝ се нравеше, но не искаше да даде на Харди основания да обжалва, тъй като не му е позволила да представи всичките си доказателства.

— Добре. Г-н Стиър, вашето възражение е взето под внимание, но съдът е склонен да позволи на адвоката на защитата да представи тезата си и ще реши след това. Г-н Харди, кое е това скорошно трето лице?

— Той вече е заставал пред съда като свидетел на обвинението, Ваша чест, а аз съм си запазил правото да го повикам отново. Тони Солая.

Гомес смръщи чело в опит да се сети.

— Чиито показания, ако си спомням правилно, противоречаха на твърдението на дъщерята на обвиняемия, че не е казвала на обвиняемия за изнасилването преди смъртта на г-н Джесъп. Вярно ли си спомням?

— Да, Ваша чест.

— А защо да не включа г-н Солая в предишното решение за допускането на вина от трети лица?

— По няколко причини, Ваша чест. Първо, за разлика от г-н Гудмън и г-н Ло, които имаха алиби за периода, в който е било извършено престъплението и затова не биха могли да са действителните му извършители, г-н Солая не разполага с алиби. Второ, той има романтична връзка е Британи Магуайър и тя му е казала за изнасилването веднага след като то се е случило, така че мотивът му е също толкова убедителен, колкото и предполагаемият мотив на обвиняемия. Трето, като барман в „Малката детелина“ той е имал достъп до шилелага, а обвинението го представя като оръдие на убийството.

— Всичко това е много хубаво, г-н Харди, но смятам, че вече изясних, че трябва не само да представите някаква възможност някакво трето лице да е било замесено в убийството на г-н Джесъп. Без да представите някакви истински доказателства…

Гомес вдигна чукчето си.

— Ваша чест разполагаме с информация, която е на нивото на доказателство, и заседателите трябва да я чуят.

— И каква е тази информация?

Харди си пое дъх за миг и се хвърли с главата напред.

— Тони Солая не е истинското име на свидетеля. Защитата не знае истинското му име. Той е в програмата за защита на федерални свидетели и ще дава показания срещу бившите си партньори за организиран трафик на хора. Срещу това той ще получи опрощение за собствените си престъпления, които включват убийство по поръчка.

— О, господи боже и… — Стиър не се сдържа, удари с длан по масата и почти обърна стола си от бързане да се изправи. — Ваша чест, тъкмо решиш, че си чул всичко, но въображението на г-н Харди е необятно и не познава граници. Как той очаква съдът да повярва на някоя от тия глупости?

— Ваша чест — отвърна незабавно Харди, — смятам, че съдът ще сметне за невероятно, че обвинението явно е нарушило конституционното си задължение да открие този очевидно компрометиращ факт за един от ключовите си свидетели. Това е ясно нарушение на изконното право на моя клиент за справедлив процес, а ако г-н Стиър не е знаел за миналото на свидетеля, това не го извинява. Абсолютно длъжен е да е знаел.

— Спрете и двамата. Това вече ми е познато. Господин Харди, вече ви уведомих, че отхвърлям молбата ви срещу искането на обвинението. Вие и клиентът ви заявихте, че не желаете прекратяване на процеса поради процедурни нарушения. Може ли да представите на заседателите доказателства, които пряко свързват г-н Солая или каквото е името му с убийството на г-н Джесъп?

— В правото се казва ясно, че бягството е признак за осъзната вина и може да се прилага като косвено доказателство. Колкото и необичайни да ви се струват разкритията ни, те са верни и аз мога и ще призова свидетел, който да ги потвърди.

Гомес клатеше глава от почуда или раздразнение.

— Възхищавам се на смелостта ви, г-н Харди. Наистина. Като оставим настрана въпроса дали наистина можете да призовете свидетел, който да подкрепи някое от твърденията, все още не съм чула нищо, което да свързва г-н Солая или както е името му с действителното извършване на престъплението.

— Ваша чест, този човек е наемен убиец с мотив и възможност да е убил г-н Джесъп. Заседателите трябва да се запознаят с тази информация.

Гомес кимна няколко пъти, докато формулираше отговора си.

— Господин Харди — каза тя най-накрая, — съжалявам, но в този случай законът не е в подкрепа на вашето искане. Аз също не го подкрепям. Молбата ви да включите тези показания е отхвърлена.

На обяд Харди не успя да се насили да сложи в уста и хапка от специалитета на Лу, какъвто и да беше той. Търпеше поражение, оставаше му само един патрон и се бореше с категоричното си предчувствие, че и той ще се окаже халосен.

Беше призовал като свидетел началника на полицията на Сан Франциско. Стегната, ужасяваща, без чувство за хумор и изразително говореща, Вай Лапиър имаше впечатляващо властно и честно излъчване. Тя се облегна в стола на свидетеля, кръстоса крака и положи ръце върху облегалките. Изглеждаше спокойна и се чувстваше добре.

Харди беше сериозно разтърсен от събитията сутринта, но въпреки това трябваше да събере малко увереност, че включването на Лапиър в делото е отслабило позициите на обвинението. Ако обаче бяха слаби, защо тогава се притесняваше толкова много? От друга страна, ако доказателствата уличаваха Моузис, нима намерението му беше да критикува Лапиър и следователите, че са ги събрали колкото се може по-бързо, законно и цялостно?

Той се приближи към мястото си пред свидетеля, а всичките съмнения и въпроси какво се опитваше да постигне с Лапиър бушуваха в главата му. Смяташе, че му е било ясно, но внезапно цялата чистота на стратегията се изгуби.

Още по-лошо беше, че всякакво споменаване на заговор за възпрепятстване на правосъдието между Гудмън и Лапиър можеше по невнимание да доведе до подобни обвинения срещу него и Глицки. Можеше да започне обсъждане на тяхното сътрудничество, на старото им приятелство и на минали случаи, в които са участвали и двамата. Харди знаеше, че дори след толкова време сред правната общност се носят някои слухове. Точно затова Харди беше решил въобще да не призовава Ейб като свидетел, а да разпита само Лапиър.

Нещата можеха да загрубеят, ако хората веднъж те нарочат. Ето че сега се канеше да нагази с Лапиър точно в тези води, и то веднага след като всяка от идеите му беше разбита на пух и прах, а енергията му беше изчерпана до минимум. Нямаше обаче какво да направи. Беше в залата и трябваше да се залавя за работа.

— Началник Лапиър — започна Харди, — вие директно ли участвате в управлението на отдел „Убийства“?

— Не, обикновено не.

— Но в този случай сте поели нещата в свои ръце, вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Бихте ли разказали на съда накратко как стана така?

— Разбира се — отвърна Лапиър с привидна готовност. — Един следобед ми се обади градски съветник Гудмън, който беше работодател на жертвата Рик Джесъп. Той изрази загрижеността си, че разследването не дава никакви резултати, и ми съобщи информация, че преди два месеца обвиняемият г-н Магуайър е отишъл в офиса му и е пребил г-н Джесъп. Това изглеждаше свързано с разследването, така че го сведох до вниманието на тогавашния шеф на „Убийства“ лейтенант Глицки. Той повика двамата следователи, работещи по случая, Шър и Брейди, и им предаде информацията.

— Шър и Брейди вече разполагаха ли с нея?

— Да. По същество двамата вече бяха идентифицирали обвиняемия като възможен заподозрян.

— Те работеха активно по случая, така ли е?

— Да, по всичко личеше, че е така.

— Бяха съставили комплекти от по шест снимки, за да ги покажат на свидетелите за разпознаване, нали?

— Да.

— А снимката на г-н Магуайър беше една от шестте?

— Така процедираме — кимна Лапиър.

Харди чу как столът на Стиър изскърца зад гърба му и познатата забележка не закъсня:

— Възразявам. Какво е отношението на тези въпроси към делото?

— Какво целите, г-н Харди? — запита Гомес.

— Тезата ми, Ваша чест, е, че заради действията на началник Лапиър всички разпознавания от свидетелите в това дело са фатално опорочени.

— Добре. Възражението се отхвърля. Може да се опитате да представите тезата си, но бъдете внимателен.

— Да, Ваша чест, благодаря ви.

Харди се върна до масата си и се престори, че си преглежда бележките, за да спечели малко време. Погледна набързо клиента си в лицето, видя как Ейми У го наблюдава с очакване и го връхлетя чувството, че всичко рухва. Той се върна на мястото си пред свидетеля и започна отново:

— Началник, вие казахте, че сте се заели с този случай заради телефонното обаждане на съветник Гудмън. Той казали ви защо е толкова заинтересован, та чак се обажда на началника на полицията?

— Предположих, че го прави, защото жертвата е работила за него и е искал да се увери, че разследването напредва.

— Не е ли могъл да се обади на следователи Брейди и Шър и да им каже информацията?

— Да, предполагам, че е било възможно.

— Но въпреки това е решил да ги прескочи и да се свърже директно с вас?

— Явно е така.

— След това телефонно обаждане сте отишли в отдел „Убийства“, за да предадете информацията, нали?

— Да.

— Конкретно обвиняемия Моузис Магуайър ли обсъждахте?

— Да.

— След като г-н Гудмън ви е притиснал да покажете някакви видими резултати, не се ли разпоредихте следователите да продължат да разследват г-н Магуайър като основен заподозрян?

— По онова време той беше единственият заподозрян.

— Отговорът на въпроса е „да“ или „не“, началник. Не казахте ли на следователите, че искате резултатите от разпознаването на г-н Магуайър колкото се може по-бързо?

Лапиър изчака, като очевидно се надяваше Стиър да възрази, но той не помръдна. Тя смени Стойката си в стола и кимна.

— Да.

Харди усети, че започва да напипва твърда земя под краката си, и искаше да продължи да води свидетеля е лесни въпроси, на които да отговаря с „да“.

— Началник Лапиър, смятате ли, че сте предали на двамата следователи усещането си, че разпознаването на г-н Магуайър е спешно?

— Да.

— Като изключите всички други заподозрени? Да или не.

Лапиър се намръщи силно, погледна отново към Стиър и въздъхна.

— Да, но…

— Значи вашите следователи са показали комплектите с по шест фотографии на вероятните свидетели, като са знаели много добре, че г-н Магуайър е единственият правилен и приемлив отговор, вярно ли е?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Нека перифразирам — каза Харди. — Началник, вие току-що казахте, че г-н Магуайър е бил единственият заподозрян, така ли е? И сте казали на вашите следователи, че очаквате от тях да извършат арест, вярно ли е?

— Не с тези думи.

Това не беше пряк отговор, но Харди не тръгна да го уточнява.

— Значи, когато са взели снимките на г-н Магуайър, те са знаели, че вие очаквате от тях той да бъде разпознат.

— Възразявам, това е хипотеза.

— Приема се.

— Няма да оспорвам, Ваша чест, мисля, че изясних тезата си.

Харди знаеше, че няма нужда да напомня на журито показанията на д-р Пейли, който беше дал всякакви доказателства, че полицаите могат да повлияят на очевидците, като знаят кой е верният отговор, а това се отнасяше и за разпознаване сред шест различни снимки или при очна ставка.

В общи линии Харди беше измъкнал от Лапиър това, което искаше. Но искаше още, усещаше, че след катастрофалната сутрин се нуждае от още нещо. Той си пое дъх и изстреля следващия си въпрос:

— Началник, познавате ли бизнесмен от Сан Франциско на име Джон Ло?

— Възразявам! — почти кресна Стиър от ярост и отвращение. — Възразявам! Съдът вече се произнесе с решение по този въпрос.

— Не и в този контекст, Ваша чест.

— Достатъчно близо е — каза Гомес. — Възражението се приема.

Харди смени подхода.

— Началник, вие знаете как да получите заповед за арест, нали?

— Да.

— Обикновено това включва предаване на случая на областния прокурор, който дава съгласието си, че случаят заслужава да бъде повдигнато обвинение, и отива при съдия, за да го повдигне и да му бъде издадена заповед за арест на обвиняемия. Така ли стават нещата?

— Понякога.

— Началник, като казвате „понякога“, имате предвид доста по-често от деветдесет и девет процента от случаите, нали?

— Не мога да посоча статистика.

— Но знаете, че по тази процедура минават стотици заповеди за арест, които се издават в Сан Франциско всяка година. Едва няколко са изключение, нали?

Лапиър трябваше да признае, че е така.

— Но в този случай нещата не са станали така, нали? Ето, вие сте заобиколила областния прокурор и сте накарали следователите да отидат направо при съдия, за да могат да арестуват г-н Магуайър без никаква увереност, че областният прокурор ще повдигне обвинения срещу г-н Магуайър на базата на доказателствата, които сте събрали до момента. Вярно ли е това?

— Би могло да се каже.

— Да, началник, би могло. Но е нямало причина да вкарате г-н Магуайър в затвора, освен желанието ви да видите името си във вестниците и да угодите на някои силни местни политици, нали?

— Възразявам. Това е спорно твърдение и не е основано на доводи.

— Приема се. Господин Харди, може да продължите разпита в тази насока, но, моля, контролирайте тона на въпросите си.

Харди не се съобрази докрай с препоръката и продължи още пет-шест минути в същия дух. В края на разпита той пак не беше успял да пропука стената на доказателствата — кръвта, свидетелите, мотива и шилелага, които бяха в основата на обвинението на Стиър. Но пък поне беше доста сигурен, че нито един съдебен заседател не се съмняваше, че от политически съображения Лапиър е притиснала следователите да извършат ареста.

Може би, каза си Харди, и това да се окаже нещичко.

42

Щом Харди освободи Лапиър, съдията обяви ранната следобедна почивка и Джина Роук се надигна от мястото си в дъното на залата. Тя тръгна по централната пътека и стигна до първия ред, където Сюзън Уайс седеше всеки ден от началото на избора на заседатели като олицетворение на непоколебимата съпруга, оказваща постоянна подкрепа на мъжа си. Моузис разговаряше оживено с двамата си адвокати, а тримата бяха в ликуващо настроение след разпита на началника на полицията.

Джина беше силно впечатлена от постигнатото от Харди. Тя беше прекарала целия уикенд в кантората с него и Ейми. След като бяха получили искането на Стиър за изключване на хипотетични доказателства относно възможна вина на трети лица, им беше ясно, че ги очакват големи неприятности при подновяването на заседанията на съда тази сутрин. Харди се надяваше на невероятното — че Уайът Хънт или съдбата ще успеят като с магия да им дадат нещо в подкрепа на тяхната стратегия.

Може би щяха да успеят да посочат един от бодигардовете от антуража на Ло като достатъчно правдоподобен за истински заподозрян в убийството. Може би Гудмън, притиснат толкова силно от Харди и Хънт, че беше решил да дойде с личен адвокат, щеше да се огъне и да признае престъплението. Може би щяха да намерят Тони Солая, да го върнат да даде показания и дори да се разкрие като престъпник.

Разбира се, нищо такова не се случи.

Джина беше казала, че съдията няма да му позволи да призове Лалиър, както беше отхвърлила Ло и Гудмън, но Харди беше успял не само да я вкара в залата като свидетел, но и беше свършил чудесна работа, като демонстрира, че е била подложена на натиск от страна на Гудмън и на свой ред е притиснала следователите си. Харди беше дал на заседателите ясна причина да повярват, че показанията на очевидците са опорочени.

Това бяха рисковани ходове, но защитата беше убедителна и изобретателна. Въпреки това Джина вярваше с цялото си сърце, че е обречена. Сега оставаха само заключителните пледоарии, а след тях заседателите щяха да кажат, че Магуайър е виновен, тъй като друг заподозрян просто нямаше.

В неделя Ейми си беше тръгнала късно следобеда, а Джина и Харди бяха останали в солариума, бяха си сипали по едно уиски „Обан“ и бяха обсъдили възможностите. Накрая Харди се облегна в стола, вдигна крака на голямата кръгла маса, изля чашата в гърлото си и каза като на шега, че ако на сутринта съдията удовлетвори молбата на Стиър и ги лиши от аргументи за защита, ще им остане едно-единствено нещо. Трябваше да го направи Джина, а единственият дребен недостатък на идеята беше, че е напълно налудничава. Доста се бяха посмели.

Когато Джина се прибра у дома, започна да претегля недостатъците и плюсовете на лудата идея на Харди и въобще не успя да мигне.

Сега Роук стоеше до мястото на Сюзън на първия ред в централната част на залата и я гледаше как седи втренчена някъде напред, без да помръдва, а ръцете ѝ бяха стиснати в скута. Тя я потупа леко по рамото, представи се отново, тъй като преди само се бяха запознали, и тихо прошепна:

— Дали не бихме могли да поговорим за минутка отвън?

Следователите от отдел „Убийства“ никога не зарязваха другата си работа, дори когато бяха ангажирани с толкова сензационен случай като убийството на Рик Джесъп.

Пол Брейди седеше в една от стаите за разпит точно срещу общото помещение на отдела и разпитваше заподозрян на име Лиън Брайс. Той беше деветнадесетгодишен и по принцип се занимаваше с крадени мобилни телефони, но не му беше провървяло е последната му жертва — Джейсън Айхлър, двадесет и три годишен докторант по машиностроене от „Станфорд“. Всъщност късметът на Джейсън се беше оказал още по-лош, тъй като той беше мъртъв, но нещата не изглеждаха особено розови и за Лиън. При задържането му у него бяха открити шест мобилни телефона, а един от тях принадлежеше на приятелката на Джейсън, Лили Фарадей.

Лили беше разказала, че в събота вечерта тя и Джейсън били в „Горящия Рим“. Тя оставила съвсем новия си телефон за четиристотин долара на масата колкото да се обърне и да си поръча още едно питие, но щом погледнала, видяла, че телефона ѝ вече го няма. По-късно същата вечер Джейсън пуснал джипиес приложението, за да види къде е апаратът, и пратил съобщение до номера, като предложил възнаграждение, ако го върнат.

Около единадесет часа в неделя Джейсън получил обаждане от номера на Лили и някакъв човек му предложил да му върне телефона срещу наградата. Колко точно била тя? Джейсън отвърнал, че е сто долара, и човекът се описал. „Чернокож афроамериканец, към метър и осемдесет висок, около 75 килограма. С хубава усмивка, черни кецове, маскировъчни панталони и черна тениска. Ще те чакам на ъгъла на «Левънуърт» и «Елис». Няма как да ме объркаш.“

Според Лили полицията нямало да свърши нищо. „За един телефон? Ти луд ли си?“ Затова благородният, страхотен и абсолютно неосъзнаващ какво прави Джейсън отишъл с колата си на срещата в един от най-забравените от Бога квартали на града, като взел и Лили със себе си. Видял Лиън сред групичка момчета и отбил.

Казал на Лили да седне зад волана и да потегли при първия признак за нещо нередно, излязъл, изчакал я да се премести и пресякъл улицата, за да вземе телефона. Лиън го извадил, Джейсън казал, че преди да му даде парите, иска да се увери, че работи. Бил заобиколен от групичката гангстерчета, но ровел из менютата, проверял приложенията и дори се обадил на няколко приятели, включително и на Лили, която му изкрещяла да дава проклетите пари и да изчезва оттам.

След това тя чула цялата размяна на реплики през отворения прозорец. Джейсън казал, че телефонът така или иначе вече бил у него, а Лиън няма никакво право да очаква пари, тъй като го е откраднал. Но все пак можело да се спазарят и затова извадил портфейла си и измъкнал двайсетачка. Един от приятелите на Лиън грабнал портфейла и нещата бързо се объркали. Размахали се юмруци, а телефонът паднал на земята. Джейсън бил агресивен и опитен побойник, а освен това тренирал триатлон. Успял да срита двама от нападателите, да удари още няколко и посегнал да си вземе портфейла, който се валял по земята.

Лиън също се навел, Джейсън го блъснал и той паднал. Джейсън посегнал да го удари, но се чул изстрел, после още един и смелият и глупав г-н Айхлър се свлякъл на земята, за да не се изправи никога повече. Лили направила точно както ѝ бил казал, скочила на газта на беемвето, та чак гумите изпушили, и изчезнала надолу по улицата.

Сега Лиън сервираше на Брейди собствената си версия на събитията.

— Вървях си по улицата по моя си работа и видях шест или осем телефона, пръснати по тротоара. Взех ги и така се оказаха у мен. Какво да направя? Да ги оставя ей така? Няма начин. Майка ми не е отгледала глупак.

— До телефоните нямаше ли някой на земята? Труп например. Или ей така си бяха на улицата?

— Никакъв труп не съм виждал.

— А какво ще кажеш за свидетеля, който те описа как изглеждаш и какво носиш, както сам си се описал? Тя те посочи на очна ставка и те разпозна категорично.

— Е, и? Тя е бяла, аз съм черен. Това няма как да мине.

— Ами пистолета, който откриха у теб, когато те хванаха? И него ли намери на улицата?

— Беше на улицата, не у мен.

— Защото си го хвърлил, Лиън. И полицаят, който те е арестувал, е видял, че го хвърляш.

— Това просто не е вярно. Никога не нося такива неща. Питайте когото искате.

Брейди знаеше, че го чакат поне още два дълги часа, преди да измъкне нещо от Лиън, и нямаше да навреди да оставят заподозрения да се поизпоти в малката стаичка. Освен това видя, че Лий Шър стои от другата страна на прозореца с някаква жена горе-долу на неговата възраст и му маха да излезе.

— Продължавай да си измисляш неща, на които смяташ, че ще повярвам, Лиън — каза Брейди. — Ще се върна след малко.

— Ей — подвикна Лиън. — Ще ми донесеш ли кола? Една студена кола ще ми дойде добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Брейди излезе в благословената прохлада на основното помещение, обърна се и се увери, че е затворил и заключил вратата.

— Пол — повика го Шър му с изражение сякаш я боли стомах. — Това е Джина Роук, един от партньорите в кантората на Дизмъс Харди. Става дума за случая „Магуайър“. Иска да направи изявление.

Шър си изключи диктофона, но двамата следователи останаха по местата на бюрата си, без да кажат и дума.

— Госпожице Роук — започна накрая Шър, — леко съм ужасена колко долнопробно е това, което казвате.

Брейди кимна в знак на съгласие.

— Очаквате да повярваме ли?

— Не ме интересува дали вярвате или не. Това е истината.

— Не мисля така — повтори Брейди.

— Е, разбира се, ваше право е да реагирате така.

Джина беше разказала историята си и умората я връхлетя толкова силно, че едва се държеше на краката си. Едва успяваше да стои права до бюрото на Шър.

— Няма значение дали вярвате или не. Длъжни сте да уведомите областния прокурор за това.

— Не смятам така — отвърна Шър.

— Малко сте закъснели с тези открития — добави Брейди. — Процесът е почти приключил.

— „Почти“ е доста неясна дума, следовател. Току-що идвам от съдебната зала. Заключителните пледоарии все още не са произнесени, вероятно няма и да бъдат до утре. Имате нови доказателства по случая. Не е моя работа да ви казвам какво трябва да правите, но и вие, и аз знаем, че трябва да ги предадете на областния прокурор, а областният прокурор трябва да ги предостави на защитата.

Роук се усмихна широко.

— Според прецедента „Брейди“, а с вашата фамилия няма как да не сте запознат със случая „Брейди“, просто нямате избор.

Джина говореше за делото „Брейди срещу щата Мериленд“, по което Върховният съд беше постановил, че защитата има право на достъп до всяко доказателство на обвинението, което може да хвърли съмнение върху вината на обвиняемия. Областният прокурор трябваше да предаде абсолютно всичко — доказателства, показания, история, разпити — всичко, което можеше да оневини обвиняемия.

— Госпожо, знаете ли, че това може да са лъжливи показания? — смекчи тона Брейди, като се надяваше да се разбере с Роук. Ако ги поддържате, може да се озовете в затвора.

— Не са лъжливи — отвърна спокойно и решително Джина.

— Не са лъжливи. Това е истината.

Шър се приведе към нея.

— И не сте споменали досега? Как сте могли да го пропуснете, нали сте адвокат?

— Първо съм човек и се надявах, че няма да се наложи — отвърна Джина. — Днес обаче защитата се издъни доста. Не е ли съвсем очевидно защо не съм искала да го кажа? Тези показания ще причинят невероятна болка и страдание на семейството на обвиняемия, сякаш всичко, през което преминаха, е малко.

Шър се обърна към Брейди.

— Просто не мога да повярвам.

Той кимна.

— Нали разбирате, че ще проверим всичко и ще прегледаме разпечатката от телефона ви за тази дата? Както и на телефона на Магуайър. Ще разберем къде сте били и двамата всяка секунда от онзи следобед и от онази вечер.

— Казах ви къде сме били — отвърна Джина. — А вие си губите времето.

Трея Глицки седеше на бюрото си пред кабинета на Уес Фарел и шепнеше в слушалката на хендсфри устройството си.

— Не знам за какво става дума, Ейб, но вътре крещят, сякаш ги колят. Сигурно е за Моузис.

— Кой вика толкова?

— Основно Брейди.

Тя ясно си представи как по лицето на съпруга ѝ се появява една от толкова редките му усмивки.

— Лелее, няма ли да е ужасно, ако в цялото бързане да открият нещо за Моузис не са пропуснали нещо важно?

— На такова прилича. Ужас! — стресна се тя и погледна към затворената врата. — Някой току-що удари или хвърли нещо.

— Чуват ли се крясъци от болка?

— Още не.

— Казваш, че Джина е вътре с тях?

— Да. Изглежда ужасно. Е, ужасно като за нея. Пак е по-красива от повечето от нас.

— Съмнява ме — рече Ейб. — Какво според теб им е сервирала?

— Нямам идея. Но трябва да е нещо голямо.

— Съдът още ли заседава долу?

— Така мисля. Мога да проверя и да ти кажа, ще ти звънна в пет. Смяташ ли да идваш?

— Може да е забавно.

— Къде си в момента?

— Ако щеш вярвай, но съм с Бил Шуйлър в сградата на ФБР. Работим с Уайът Хънт и се опитваме да открием нещо за Тони Солая.

— Като гледам какво става тук, може и не се наложи да продължавате с него.

— От твоите уста в Божиите уши. Ако пък успееш да разбереш дали другите са още в съда…

— Ще ти звънна веднага.

Харди можеше и да не разполага с необорими основания, но смяташе, че има още няколко скрити коза. Беше представил теорията как кръвта се е озовала по обувките на Магуайър и заседателите я бяха чули. Възможността Моузис да е бил опръскан с кръв от Джесъп през февруари, докато го е удрял в коридора пред офиса му, беше напълно достоверна. Кръвта се беше пропила между подметката и горнището на обувките, там я бяха и открили. Разбира се, в своето изложение Стиър беше интерпретирал побоя така, че да покаже враждебното отношение на Моузис към Джесъп и склонността му към насилие. Доказателството с кръвта беше много важно и Харди искаше да се възползва от него. Единственият му проблем беше, че свидетелят му беше Джоузеф ди Бенедето от екипа на Лайъм Гудмън, който обаче не беше пряк свидетел на сбиването. За да успее да постигне нещо, Харди трябваше да докаже, че Моузис не само е ударил Джесъп, но и го е разкървавил. Разпитът вървеше мудно, прекъсван от водопад възражения от Стиър, повечето основателни и приети. Младежът седеше на скамейката от близо час и Харди вече обмисляше да го освободи и да се съсредоточи върху Даян, секретарката на Гудмън, която поне беше видяла Моузис и беше станала свидетел на първите няколко минути от разговора между него и Джесъп. Точно тогава из залата се разнесе спотаено мърморене, Харди се обърна и видя как Уес Фарел идваше по средната пътека, следван от следовател Шър. Джина Роук я следваше с каменно изражение, а зад нея вървеше Брейди.

— Ваша чест — каза Фарел, като стигна до преградата, — моля да ме извините за прекъсването. Искам разрешение да дойда до вас.

Гомес погледна въпросително към Харди, който все пак разпитваше свидетеля си.

— Не възразявам, Ваша чест — каза той. — Всъщност смятам да освободя свидетеля.

— Господин Фарел, може да се приближите — покани го съдията.

Фарел бутна ниската вратичка с непривичен яростен блясък в очите. Когато се изравни с Харди, забави крачка и го наказа с враждебен поглед. Фарел загърби заседателите и се приведе към ухото на адвоката.

— Тази помия е под нивото ти — процеди той.

В кабинета на съдията царяха хаос и гняв. Гомес нямаше никакъв избор, показанията на Джина Роук трябваше да бъдат чути. Всички знаеха, че Фарел ще я обвини в лъжесвидетелстване и ще я преследва с цялата строгост на закона, стига отнякъде да се появеше доказателство, че думите ѝ са неверни. През повечето време Харди стоеше мълчалив. Беше шокиран. Не знаеше какво става, но му приличаше на пълна катастрофа. Предишната вечер с Джина се бяха шегували за някакъв евентуален сценарий, но дори и в най-дивите си фантазии Харди не си беше представял, че тя ще направи нещо подобно и ще разкаже такава история. Когато срещата при съдията приключи, всички се упътиха обратно към съдебната зала. Заседанието щеше да започне след петнадесет минути.

Харди чакаше до вратата на дамската тоалетна и успя да издебне Джина, когато излизаше. Тя му се усмихна напрегнато, но устните ѝ трепереха.

— Още ли се забавляваме? — попита тя.

Той не успя да каже нищо. Само кимна с глава и тя го последва. И двамата познаваха отлично разположението на стаите в задната част на Съдебната палата. Харди стисна Джина за ръката над лакътя и я поведе бързо към празна стая за разпити до асансьорите. Остави я да влезе, обърна се, затвори вратата и я подпря с крак, за да не може никой да нахълта.

— И сега какво? — нахвърли се той срещу нея.

— Сега ще ме призовеш и аз ще разкажа историята си.

— Джина… Господи боже.

Харди едва намираше думи и прекара пръсти през косата си.

— Това няма да се получи. Пълна лудост е.

— Кое е лудост?

— Моля те. Какво правиш?

— Казвам истината.

— Не можеш…

— Мога. Съвсем определено мога. Ти загуби, Диз. Стиър спечели с всеки свидетел. Ако Моузис отиде в затвора, ти, аз и Ейб ще го последваме, при това скоро. Не го ли разбираш? Искаш ли да рискуваш? Или за теб няма значение?

— Разбира се, че има, но…

— Няма „но“, Диз. Отрязаха ни всички варианти за смислена защита. Това е единственият ни шанс.

— Но това е лъжесвидетелстване. Лъжа.

— Не е лъжа. Истината е.

— Знаеш, че не е. Това е само идея, а снощи се посмяхме над нея. Това никога не се е случвало.

— Казвам ти, че се случи.

Харди поклати глава.

— Джина, стига. Така не може да се спечели.

— Може, ако е единственият изход. А никой от нас не може да си позволи да загуби.

— Това не е ясно. Не знаем…

— Не можем да рискуваме.

— Това не е риск. Заседателите няма да повярват.

— О, да, ще повярват. Ще ги накарам да повярват.

— А след това аз трябва да се разпростра върху това и в заключителната си пледоария.

— Ще направиш каквото трябва. Както го правя и аз. Нали все казваш, че сме се събрали все пораснали хора. Няма място за детински изпълнения.

Джина стоеше с леко раздалечени крака, скръстила ръце пред гърдите и го гледаше упорито.

— Всичко това се случва, Диз. Ти ще ме разпиташ, а аз ще разкажа историята от скамейката на свидетеля.

— Не можеш да го направиш.

— Трябва. Кълна ти се, че това е истината, всяка дума е истина. Нека заседателите решат.

Джина погледна часовника си.

— Имаме три минути. Няма да се откажа. Случи се. И е вярно.

Тя пристъпи към него.

— Хайде да вървим — каза Джина с внезапна нежност. — Всичко ще е наред.

Харди имаше чувството, че нищо никога вече няма да е наред.

Юристите, съдията, стенографката и областният прокурор се бяха върнали в залата, Джина Роук вдигна ръка и се закле, че показанията, които ще даде, са истината, цялата истина и само истината.

Харди стоеше срещу нея вцепенен. Той беше адвокат на Моузис Магуайър и се беше заклел да осигури на клиента си най-добрата позволена от закона защита. Ето че беше на път да получи показания, които да убедят заседателите, че Моузис е невинен.

Но знаеше, че това не е истината. Можеше да се кълне до гроб, че всичко е вярно, но щеше да знае, че е лъжа.

Джина му беше казала, че историята е истинска, и се беше заклела в съда. Не му беше работа, нито пък морално задължение да показва пропуските в показанията ѝ, трябваше да ги поддържа. Отново си повтори, че не бива да доказва, че тя лъже. Това не беше негова работа, дори и да можеше.

В момента Харди ненавиждаше това рационално мислене, защото знаеше, че и то е фалшиво. Но нямаше какво да направи. Беше длъжен да получи показанията, както би направил и с всеки друг клиент.

— Госпожице Роук, какви са отношенията ви с г-н Магуайър?

— Приятели сме от шест или седем години.

— Това приятелство включва ли и интимна близост? Физическа близост.

Джина погледна Моузис, а след това и към мястото на Сюзън на първия ред.

— Да, включва.

Из залата се разнесоха сподавени възклицания. „Мама му стара“, изтърва се някой. Ръцете на Сюзън литнаха към устата ѝ, а Моузис наведе глава и скри лицето си в шепи. Някои от заседателите вече бяха осъзнали, че предстоеше нещо необичайно, спогледаха се и се приведоха напред. На масата на защитата Ейми У се наклони към Моузис, прошепна нещо в ухото му и сложи покровителствено длан върху ръката му.

— Госпожице Роук — продължи Харди, — скоро обръщали ли сте се към полицията с информация по този случай?

— Да.

— Къде бяхте в следобеда на смъртта на Рик Джесъп на първи април тази година, неделя?

Джина си пое дълбоко дъх. Сенките под очите ѝ бяха толкова тъмни, че приличаха на синини. Харди започваше да извлича показанията ѝ със серия от въпроси.

— В късния следобед, около пет часа, бях в апартамента си и пишех. Тогава Моузис, тоест г-н Магуайър, почука на вратата. Беше много разстроен. Каза ми, че предишната вечер дъщеря му е била изнасилена. Беше извън себе си от ярост и безпомощност. Не знаеше какво да прави. Знаеше кой е изнасилил дъщеря му, знаеше го и къде живее. Беше проверил адреса, тъй като преди време беше търсил г-н Джесъп и се беше конфронтирал с него физически. Сега обаче искаше да отиде до жилището му и да го убие. Опитах се да го успокоя и донякъде успях. Той се разплака от безпомощност, а аз седнах до него, като се надявах да го накарам да се почувства по-добре.

Тя въздъхна, погледна към заседателите, но бързо отмести очи.

— Така се случи — продължи тя, — че едното доведе до другото и ние… имахме интимен контакт. Станахме няколко часа по-късно, той се изкъпа и си тръгна. Навън тъкмо се развиделяваше.

В залата цареше пълна тишина. Сюзън Уайс стана, обърна се с гръб към съда и съпруга си и тръгна по централната пътека към вратата.

Харди не помръдваше.

— Благодаря, госпожице Роук — кимна накрая той и се извърна към Стиър. — Свидетелят е ваш.

Прокурорът се изправи бавно и тръгна към средата на залата, за да застане пред Джина. Преди обаче да се обърне към нея, погледна към заседателите с абсолютно безизразно лице, за да може някак си да им предаде недоверието и презрението си. Моментът обаче вече не беше на негова страна.

Харди познаваше Големия грозник от доста време, но сега почти го съжаляваше. Изглеждаше объркан и разсеян, а въпросите му бяха такива, че в крайна сметка си навреди.

Стиър се обърна към свидетеля и започна:

— Госпожице Роук, каква е професията ви?

— Аз съм правист и писател.

— Пишете романи, така ли? Измислени истории.

Харди се изправи и възрази. Гомес прие възражението, което чак го учуди.

— Добре, нека поговорим за професията ви на правист. В кантора ли работите?

— Аз съм партньор в кантората „Фриймън, Харди и Роук“.

— А въпросният Харди от името на кантората в залата ли се намира?

— Да. Дизмъс Харди е адвокатът на г-н Магуайър.

Залата се разбуча неспокойно. Гомес трясна с чукчето, призова към ред и лека-полека успя да го възстанови.

— С други думи, вие сте партньор на г-н Харди, така ли е?

— Да.

— Хм. Тогава, г-це Роук, бихме ли могли да допуснем, че вие сте на страната на г-н Харди, както явно и сте, и искате да му помогнете всячески да постигнете оправдателна присъда за клиента си?

Джина поклати глава.

— Колкото съм на страната на г-н Харди, толкова съм и на страната на г-н Фарел. Той също беше партньор в кантората, а сега е ваш шеф, нали?

Харди успя да улови погледа на Джина и кимна изразително. В ентусиазма си да я хване в крачка Стиър беше допуснал грешка, която сигурно щеше да му струва скъпо.

Прокурорът се прокашля и опита друг подход.

— Госпожице Роук, вие сте адвокат и съм сигурен, че разбирате, че показанията, които току-що дадохте, идват тъкмо в последния удобен момент. Защо изчакахте толкова дълго, преди да извадите тези толкова важни доказателства на бял свят?

— Причините са очевидни. Надявах се, че няма да се наложи да го правя. Надявах се, че другите възможности за защитата на г-н Магуайър ще са достатъчни и няма да трябва да въвличаме съпругата и децата му. Но тази сутрин съдията отхвърли почти всичко, а така заседателите не могат да бъдат запознати с възможните други варианти. Ако не бях направила това признание, те щяха да обявят г-н Магуайър за виновен, а това нямаше да отговаря на истината и щеше да е изопачаване.

— Добре.

Стиър сякаш осъзна, че и тази линия ще го доведе до загуба.

— Нека обсъдим нещо друго. Къде се намира домът ви?

— На улица „Плезънт“ в Ноб Хил.

— Това е доста далеч от „Марина Дистрикт“, нали?

— Не точно. На три-четири километра.

— Госпожице Роук, чухме как трима свидетели потвърдиха, че в късния следобед на първи април, неделя, са видели обвиняемия да върви из „Марина Дистрикт“, а в ръката си е държал нещо като тояга. Можете ли някак да съчетаете вашите показания с техните?

— Не. Сигурно са видели друг човек. Защото следобеда обвиняемият беше с мен и бяхме заедно до следващата сутрин. Това са показанията ми под клетва и това е истината.

Стиър поклати глава, раменете му увиснаха в показно разочарование от Джина и едва ли не от цялото човечество.

— Нямам повече въпроси към свидетеля — каза той.

Харди се изправи.

— Ваша чест, защитата моли за почивка.

43

Въпреки напрегнатия процес и бомбастичното му развитие във вторник сутринта заключителните пледоарии на двете страни бяха повече или по-малко методично изпълнени и лишени от драматизъм.

Стиър излезе първи и изложи представените доказателства — свидетелите, кръвта, отпечатъците от шилелага, предишната история между Магуайър и Джесъп и мотива, който водеше непосредствено до престъплението в неделя. Той почти не спомена показанията на Джина Роук и ги отхвърли като немощен опит за подвеждане на заседателите и отчаяно усилие за обръщане на изгубено дело.

Харди посвети първата част на речта си на кръвта по обувките, якето и колата на Магуайър, тъй като не можеше да я остави без обяснение. Оттам премина в пространна тирада за достоверността на разпознаването, за което беше говорил д-р Пейли. Не пропусна да подчертае, че при разпознаване полицаите могат да повлияят на свидетеля и фатално да опорочат показанията му, ако знаят точния отговор, като така го припомни за трети път на заседателите. Харди се спря и на веществените доказателства, които обвинението не беше успяло да осигури. Нищо не сочеше, че Моузис въобще е стъпвал в апартамента на Джесъп — нямаше нито един негов пръстов отпечатък, никакви ДНК следи или влакна от дрехите му. Нищо. А това съвсем не беше дреболия, особено предвид сцената на насилие, случила се в онзи следобед.

Накрая Харди изигра и големия си коз.

— Госпожица Роук дойде сама и това решение ѝ е коствало много. Тя е осъзнавала, че нейните показания и особено това, че ги дава в последния момент, ще я превърнат в обект на коментари и дори на присмех. Но тя се яви, макар и неохотно, едва когато обстоятелствата в залата я принудиха да го направи. При това е разбирала колко много ще навреди на себе си и на семейството на обвиняемия. И въпреки това е решила, че ще плати тази висока цена, за да не допусне един невинен човек да бъде осъден.

Самият Моузис също е жертва, но на собствената му вина. Но ако вярвате на дадените под клетва показания на г-ца Роук, тази вина не е заради извършено убийство, а заради изневяра. Решил е, че по-скоро би лежал в затвора, ако това ще спести на съпругата му болката да узнае за неговото предателство. Би лежал в затвора, ако това ще спаси и дъщеря му от още болка — не само от изнасилването, но и от лошата, ако щете, дори зла мъжка природа.

Харди замълча драматично.

— Сигурен съм — продължи той, — че г-н Стиър би искал да повярвате, че решението на г-ца Роук е хладнокръвно пресметната стратегия на защитата. Не. Това решение е изключително мъчително за нея и за всички засегнати и тя ще трябва да живее с последствията до края на дните си. Тя каза къде се е намирал и какво е правил Моузис Магуайър в следобеда и вечерта в онази неделя, на първи април. Фактите са си факти — ако повярвате на г-ца Роук, а не забравяйте, че това са показания под клетва, то тогава истината, чистата истина е, че Моузис Магуайър не е убил Рик Джесъп.

Харди се зачуди дали да не приключи и да седне, но искаше заседателите да чуят още две неща.

— Добре, а кой тогава го е убил? — запита той риторично. — Не знаем. Но знаем, че г-н Джесъп е бил жалко човешко същество и много хора може да са искали да го убият. Наистина ли смятате, че Британи Магуайър е била единствената му жертва, единствената жена, която някога е нападнал? Това е човек, който я примамва в бар, носи в себе си опиати и хладнокръвно планира това най-брутално престъпление. Ами другите му жертви? Нима нито една от тях не е можела да го убие? Ами любовниците им? Братята им? Приятелите? Гаджетата? Нима нито една от тях не е имала баща, който да се ядоса и вбеси дотолкова, че да посегне сам, както обвинението твърди, че е направил Моузис Магуайър?

Това е естествена реакция. Всеки от нас, а и всеки от вас сигурно я е изпитвал. Но обвинението по този случай така и не се е опитало да открие някой от онези други хора, които са имали същия разбираем, ако не и оправдан мотив да убият този много лош човек.

Само че човекът, взел правосъдието в собствените си ръце, човекът, убил Рик Джесъп, не е Моузис Магуайър. По времето на убийството Моузис Магуайър е бил някъде другаде и сега вече чухте и знаете къде. Нека още веднъж не забравяме, че няма никакви физически доказателства, които да сочат, че г-н Магуайър е бил в апартамента на г-н Джесъп.

Харди реши да нанесе последния си удар.

— Накрая нека се спрем на това кого онези свидетели са забелязали да върви по тротоара в „Марина“, носещ в ръка нещо, определено като тояга. Честичко ставаше дума за това. Отговорът е, че са видели човек със среден ръст и средно тегло, облечен с яке на „Джайънтс“, с дънки и туристически обувки. По време на процеса вие бяхте в една зала с г-н Магуайър и несъмнено сте забелязали, че той е среден на ръст и със средно тегло. Има кафяви очи и кафява, макар и леко прошарена коса. Няма отличителни белези като татуировки или някакви особености.

Така че свидетелите в този процес са зърнали мъж, който прилича на г-н Магуайър. Бил е с яке, каквото носят много хора в Сан Франциско, все пак то е на бейзболния отбор на града. Не знаем кой е бил този човек. Но просто трябва да разберем, че това не е бил Моузис Магуайър. И е нямало как да бъде той. По това време той не е бил там.

Помнете, че ние сме екипът на защитата. Не трябва ние да доказваме, че той не е убиецът, а той, бездруго не е. Обвинението, обвинението трябва да докаже, и то извън всякакво съмнение, че измежду другите жертви на г-н Джесъп, техните приятели и, да, бащи няма друг човек със среден ръст и тегло, с яке на „Джайънтс“, който да има същия мотив и да би могъл да извърши това престъпление. Обвинението не го направи. Дори не се опита, а това е много тъжно, тъй като случаят е толкова опетнен от политическа намеса.

Точно затова — заради тези неоспорими причини, заради всички обосновани съмнения — вие сте задължени от закона и от вашите клетви като заседатели да решите, че Моузис Магуайър е невинен. Благодаря ви.

Около четиридесет минути по-късно Харди и Глицки седяха в основната зала на „Сам“. Харди си беше донесъл мартинито от бара, а Стефано току-що му беше сервирал чаша каберне и телешко, увито в бекон. Глицки, познат на приятелите си и като „Господин нисък холестерол“ заради прекарания преди години инфаркт, ядеше морски език на скара с гарнитура от спанак на пара и пиеше студен чай.

— Трябва да счупиш оковите, да се отдадеш на разгул и да помолиш Стефано за резенче лимон — тъкмо се шегуваше с него Харди.

— Не ми е нужно.

— Кой ти говори за нужда? Става дума за удоволствие, за аромат и за хедонизъм. Лимонът се отива страхотно със спанака. Отличен е със студен чай. Чудесен е с морския език. Нищо в чинията ти няма преобладаващ вкус.

— Не ми трябва преобладаващ вкус. Животът ми е пълноценен. Питай когото искаш.

— Ако искаш, срещу един долар ще ти дам да си сръбнеш от мартинито ми.

— Не искам да си сръбвам от мартинито ти. От толкова отдавна сме приятели, а ти продължаваш да се опитваш.

— Приятели? Какви приятели?

Глицки отпи от чая си.

— Предполагам, че по-добри от теб и Фарел.

— Уес ще го преодолее. Какво иначе да направи?

— Не знам. Да те прати зад решетките. Да накара Гомес да те призове пред съда заради неуважение, лъжесвидетелстване или нещо друго.

Харди отпи от мартинито си.

— Джина е много сериозна жена, признавам ѝ го.

— Тя или някой, с когото работи.

— Искаш да кажеш, че имам нещо общо с показанията ѝ? Не вярваш, че казва истината?

— Моля тя — извъртя очи Глицки.

— Сериозно те питам.

Глицки побутна храната из чинията си и остави вилицата.

— Ето какво ме притеснява, при това наистина. Мислиш си, че ще оставят нещата да утихнат, но те няма да го направят. Брейди и Шър не само изглеждат като глупаци, но и ти ги обвини, че са немарливи и некадърни ченгета. Няма да го преглътнат. Да не говорим за Вай Лапиър. Така че ще открият нещо, което да докаже, че Джина лъже.

— Телефонът ѝ е бил изключен през целия следобед. Тя провери.

— Ето! За това ти говоря, за малките подробности. За самия факт, че ти знаеш, че тя е проверила. Защо го е направила? Ами телефонът на Моузис? Имат ли джипиес данните му от онзи следобед?

Харди поклати глава.

— Не си го е взел, когато е отишъл при Джина. Бил е у тях през целия ден.

— И ти вярваш? Сериозно ли?

Харди набоде хапка телешко.

— Трябва да му вярвам. Доколкото знам, това е истината.

— Много изкусно изиграха сцената, когато Джина призна, че са били заедно…

— Мисля, че тя каза, че са имали интимен контакт.

— И това. Точно тогава Сюзън става и напуска залата, а Моузис увесва покрусено глава. Сякаш беше нагласено. И да знаеш, че заседателите го забелязаха.

— Че е нагласено?

— Не. Забелязаха изблика на емоция.

— Това са естествени реакции — сви рамене Харди. — Надявам се Моузис и Сюзън да не се разделят заради това.

— Аз ще продължа да чопля историята за собствено забавление, но Шър, Брейди и Стиър ще я разнищват до последния си дъх.

— Ами, желая ти късмет. И на тях също. Как обаче можеш да оспориш истината?

— Не се отказваш, а?

Харди отпи още глътка мартини.

— Вероятно не. Не че има от какво да се отказвам. Но дори и да има, пак няма да се откажа.

Харди стоеше в кабинета си само по риза и хвърляше стрелички по мишената за дартс. Нямаше никакъв смисъл да се преструва, че може да мисли за нещо друго, камо ли да се концентрира върху него, докато не чуеше присъдата. А заседателите можеха да решат днес, утре или чак след седмица.

Целеше всички сектори от двадесет до едно и след четири хвърляния с по три стрелички беше стигнал до „единадесет“, което значеше, че беше пропуснал едва два пъти. Беше затворил вратата, а лекият прилив на адреналин от очакването го държеше съсредоточен и нащрек.

Телефонът на бюрото му, директната връзка към Филис, звънна точно когато вадеше стреличките от дъската.

— Йо — каза той, като вдигна. Филис мразеше това и точно по тази причина Харди почти не пропускаше да я подразни.

— Съпругата и дъщерите на господин Магуайър са тук и искат да ви видят.

— Идвам след секунда.

Харди си оправи възела на вратовръзката, облече си сакото и сложи стреличките на мястото им зад шкафчето от черешово дърво, което прикриваше дъската за дартс. Отвори вратата, излезе във фоайето, където го чакаха племенничките му и майка им. Прегърна ги поред и ги поведе към кабинета си да седнат и да се отпуснат. Освен Сюзън и Британи беше дошла и Ерика, по-малката сестра. Харди не я беше виждал от месеци.

Когато всички се настаниха, Харди ги попита дали искат вода, кафе, чай, вино или каквото и да е, но всички отказаха.

— Радвам се, че дойдохте — каза той и се върна зад бюрото си. — Много е хубаво, че сте се събрали и трите. Сега ни остава най-трудното — да чакаме.

— Това е нищо, Диз. Трудното беше през последните три месеца. Сега обаче ми се струва, че ще се окажем затънали в още неприятности, независимо от присъдата.

— Не е наложително да е така — каза той и ги изгледа поред. — За нито една от вас. Журналистите ли ви тормозят?

— Няма и минутка спокойствие — обади се Британи.

— Опитахме се да обядваме в „При Лу“ — оплака се Сюзън.

— Накрая решихме, че можем да се скрием тук. Надявам се, че нямаш нищо против. Там беше пълна лудница.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Харди. — Това е добра идея, макар че присъдата може и да се позабави. Ако нещата се проточат, всички може да дойдете при нас с Орани, а утре отново да дойдем тук, няма никакви проблеми.

— Ами, всъщност… — започна Сюзън.

— Това не е най-важното — прекъсна я по-малката ѝ дъщеря.

— Най-важното е дали татко наистина е спал с онази жена.

Сюзън се прокашля и изчака, за да привлече вниманието на всички.

— Диз, аз вече казах на момичетата, че не бива да се тревожат за това. Джина ме изведе от залата и ми съобщи какво ще направи, както и че не е вярно.

— Това ли ти е казала? — повдигна учудено вежди Харди.

— Опита се да ми спести неприятностите — кимна Сюзън.

— Така е — намеси се Британи, — но нали знаеш какъв е проблемът, ако някой ти каже, че лъже?

Харди знаеше и кимна.

— Че може да те лъже и за това.

— Каква тогава е истината? — попита Британи. — Ти знаеш ли?

— Ти какво смяташ, чичо Диз? — настоя и Ерика. — Той каза ли ти? Убеден ли си наистина?

— Знам в какво вярвам, но няма как да съм съвсем сигурен, Ерика.

— А в какво вярваш? — настоя тя.

Харди обаче отказа да бъде въвлечен в подобна дискусия.

— Въпросът не е в какво вярвам аз. Вие не сте длъжни да казвате каквото и да било.

— Но всички не спират да питат… — продължи Ерика.

Харди кимна. Той беше наясно колко ненаситни и вулгарни са медиите и на какво са подложени трите жени.

— Нека си питат. Това им е работата. А вашата е да не отговаряте. Опасявам се, че сами трябва да решите в какво да вярвате.

— Но ако татко е не е имал връзка с онази жена, това означава, че е отишъл и е убил Джесъп — каза Ерика.

— Не е задължително да е така. Може да го е убил някой друг. Искам да ме чуете. Всички явно смятате, че трябва да кажете нещо, че трябва да обяснявате нещата или да имате мнение. Отговорът е лесен — не трябва да казвате нито дума на онези хора. Просто им кажете „Без коментар“. Каквото и да ви питат. „Без коментар“. Не „не знам“, „не бих могла да гадая“ или нещо подобно. Просто „Без коментар“.

Харди се усмихна широко.

— Искате ли да се поупражнявате? Вярвайте ми, че трябва. Такова отношение е странно и неестествено, но трябва да си го наложите. Ако искате, мога цял следобед да ви задавам въпроси, а вие да ми отвръщате „Без коментар“.

— Но така ще изглежда сякаш наистина крием нещо — каза Ерика.

— Какво например?

— Ами, че прикриваме онази лъжа. Лъжата на Джина.

— Откъде знаете, че е лъжа? Или коя точно част не е вярна?

— Дизмъс, моля те — каза Сюзън. — Нима трябва да казвам на приятелите си, че знам, че съпругът ми не е убил онзи човек, защото по същото време ми е изневерявал? И да се примиря? Какво толкова, чудо голямо.

— Не — отвърна Харди. — Трябва да кажеш, че това не влиза в работата на когото и да било. Нека се чудят и да говорят каквото си искат. Това е семеен проблем, а ти, Моуз и момичетата се справяте с него както можете и е редно да ви оставят на мира. Но още по-добре ще е да казвате „Без коментар“ на всички. Ако са ви наистина близки приятели, ви давам специално разрешение да казвате „Съжалявам, но наистина няма да коментирам“. Но няма нужда дори да се чувствате задължени да го правите. Осъзнавам, че правото на личен живот и пространство малко не е на мода, но концепцията за него е съвсем реална.

— Но каква е истината? — попита Британи.

— Нека приемем, че това, което Джина е казала на майка ти, е истина. Тя и баща ви не са имали връзка, както тя заяви пред съда.

— Ако това не е истина — продължи настъпателно Ерика, като едва преглъщаше сълзите си, — тогава татко е убиец.

Харди помълча и обмисли отговора си.

— Мила, баща ти се е бил във Виетнам. Там е убивал хора, както и аз. Това не ни прави убийци. Отнемането на живот невинаги е убийство. Понякога е оправдано.

— Смяташ ли, че ако татко го е направил, е било оправдано? — попита Британи.

— Брит, само баща ти може да отговори на този въпрос.

Всички се умълчаха. Накрая Британи въздъхна и погледна чичо си.

— Искам да те питам още нещо, чичо Диз, и сигурно ще можеш да ми отговориш. Знаеш ли какво е станало с Тони?

— Знаем, че си е събрал багажа и е напуснал града — каза Харди, като помисли малко.

— Но защо? Знаеш ли?

— Знам.

Харди им разказа цялата история.

— Той беше чаровно момче, Брит, но е трябвало да е по-нисък от тревата. Когато прикритието му е било провалено от онази снимка на вас двамата, е трябвало да изчезне. Ако това може да те утеши, не забравяй, че той не е бил такъв, какъвто изглеждаше. Не само на теб, но и на всички нас.

— Бих могла да му помогна, ако ми е вярвал повече.

— Някои хора, може би повечето, не могат да се променят. Наистина вярвам, че ти не можеш да ги спасиш. Така че сигурно ще е по-добра идея, ако предпочетеш да общуваш с хора, които не се нуждаят от промяна или спасение.

Сюзън се изсмя горчиво.

— Само дето през всичките години — обърна се тя към дъщерите си — сте ме виждали как приемам поведението на баща ви, който често се нуждаеше от промяна или спасение, но съм го обичала. Въпреки всичко.

— Изборът ти е бил правилен, Сюзън — каза Харди. — Момичетата ти са прекрасни. Ще преминем и през това последно препятствие и нещата ще се оправят. Просто изчакайте.

Едва беше млъкнал, когато на вратата се почука бързо и Ейми У я отвори. Беше се задъхала, а очите ѝ блестяха от вълнение.

— Току-що се обадиха от съда — каза им тя. — Заседателите са взели решение.

В три часа и двадесет и две минути следобед съдебните заседатели влязоха в залата, претъпкана от репортери, зрители и разни служители от Съдебната палата. Харди забеляза, че Уес Фарел беше седнал на задните редове. Все още изглеждаше упорит и непреклонен.

Трея също беше слязла от офиса на областния прокурор, но седеше до Ейб в местата зад защитата. Уайът Хънт беше дошъл с някои от неговите хора. Там бяха Британи, Ерика и Сюзън, както и съпругата и дъщерята на Харди, което доста го изненада. Той не знаеше, че преди час Франи беше посетила Моузис в затвора и му беше казала „да внимава и да си затваря устата“. Джина Роук не се виждаше никъде. Четиримата очевидци и майката на Джесъп седяха на втория ред точно зад масата на Стиър и Гъндърсън. Пак там, но на първия ред бяха Лапиър, Брейди, Шър и Ленърд Фаро, който беше ръководил проучването на местопрестъплението.

Харди, Ейми и Моузис седнаха на тяхната маса, а когато заседателите също заеха местата си, напрежението стана почти непоносимо. На Харди му се струваше, че се бавят. Ръцете му се потяха, а стомахът му беше станал на топка. Вратовръзката беше започнала да го стяга и я разхлаби малко. Вдигна чашата си с вода, но видя, че по нея личи, че ръцете му треперят, и я остави.

Заседателите сядаха един по един, а по лицата им не се четяха никакви емоции. Нито един не погледна Харди в очите, нито пък се обърна към масата му. До него Моузис дишаше шумно, беше пребледнял, цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му, но очите му бяха гъсто изпъстрени с червени жилки. Ейми У седеше от лявата му страна, държеше го за ръката и я разтриваше.

Най-накрая приставът се изправи.

— Отдел двадесет и четири на Върховния съд на щата Калифорния заседава. Заседанието се води от съдия Керъл Гомес. Всички да станат.

Гомес влезе през задната врата на залата с развята роба и зае мястото си.

— Моля, седнете.

Харди си помисли, че тя, Слава Богу, явно беше решена да ускори нещата и сложи длан върху ръката на Моузис.

Гомес се обърна към заседателите.

— Заседателите стигнаха ли до решение по делото „Народът на щата Калифорния срещу Моузис Магуайър“?

Говорителят им Филип Уаксмън, един от бащите на дъщери сред заседателите, се изправи.

— Да, Ваша чест, стигнахме.

— Единодушно ли е решението ви?

— Да, Ваша чест.

— Моля, предайте документа на пристава.

Приставът занесе формулярите на съдията, тя ги прегледа дали са правилно попълнени, подписани, провери датата и ги подаде на секретаря.

— Госпожо секретар, бихте ли прочела присъдата, ако обичате?

Тя започна с името на делото, името на обвиняемия и на съда. Най-накрая произнесе:

— По обвинението. Ние, съдебните заседатели в горепосочения случай, смятаме обвиняемия Моузис Магуайър за…

44

Когато Моузис реши да спре да пие първия път, често слушаше парчето „Малката скала“ на Колин Рей, в което певецът твърдеше, че не е близвал алкохол от деветнадесет дни. Не му звучеше като нещо особено приятно, особено за толкова време, и Моузис скоро разбра, че на практика е цяла вечност. Днес няма да пия. Днес няма да пия. Днес няма да пия.

Ден след ден. Завинаги. Или за деветнадесет дни, което се случи първо. В действителност не беше пил нито капка в продължение на доста повече от деветнадесет дни след ареста. В затвора не сервираха вино с храната. Но откакто го признаха за невинен и се върна зад бара, алкохолът беше на една ръка разстояние. Разликата беше да успее да му устои. Днес беше нещо като негов личен юбилей, деветнадесетият му ден обратно зад бара. Зачеркваше датите в календара и когато стигна до магическото деветнадесет, реши, че вече може да си позволи да смята, че този път ще успее.

Беше вторник, пет и половина часа на един спокоен и слънчев следобед в края на лятото и животът му изглеждаше почти нормален. В „Малката детелина“ се събираха доста хора, Дейв се беше върнал на обичайното си място и пиеше третата си бира от час и половина насам. Една от лигите по дартс провеждаше състезание в задната стая и около двадесет играчи вдигаха врява и се мотаеха из коридора към предното помещение.

Осем от десетте високи столчета пред барплота бяха заети от четири двойки. Назад към тоалетните седеше групичка от шест или осем младежи около колежанска възраст, но всичките бяха над двадесет и една години, Моузис се беше постарал да се увери лично. Тъкмо бяха поръчали коктейли, а той ги беше приготвил с първокласен алкохол. Ако останеха доволни, сигурно щяха да поръчват още и да навъртят сериозен оборот.

Това също му даваше някаква малка надежда за бъдещето. Малка, защото вече не беше толкова платежоспособен. Беше прехвърлил още двадесет и четири процента от бара на шурея си като заплащане за представянето му по делото. Нямаше основания да се оплаква, защото беше отново на свобода, а заслугата за това беше на Харди. Отношенията им бяха станали чувствително по-хладни, но Харди беше добър човек и Моузис беше запазил мажоритарен дял дори и след сделката. Сега имаше петдесет и един процента от бара, а Харди държеше другите четиридесет и девет. Освен това Харди беше настоял, че когато делът му от печалбата достигнеше стойността на разходите на Моузис по делото, което със сегашното темпо щеше да стане след около стотина години, ще върне двадесет и четирите процента на шурея си. Стиснаха си ръцете.

В семеен план нещата не вървяха толкова добре, макар че все още се надяваше той и Сюзън да успеят да си върнат старите взаимоотношения. И двамата се опитваха. От следващата седмица щяха да започнат да посещават и консултации. Сюзън още не можеше да приеме какъв човек се беше оказал Моузис и какво беше направил. Тя смяташе, че вярва, че той не ѝ е изневерил, но никога не го беше питала директно, а и той не беше повдигал темата. Ситуацията беше деликатна, тъй като отричането за връзката с Джина Роук едва ли не водеше до признание, че е убил Рик Джесъп. Доказателствата сочеха, че е имал всички възможности да го направи, а това също беше неприемливо за съпругата му. Така че в момента и двамата живееха в ничията земя на съмненията и страданието.

В края на краищата той беше приел, че това, както и всичко друго в живота, ще отнеме време, вероятно много време. Можеше единствено да продължава да не пие, да има вяра и да се надява, че двамата ще успеят да бъдат отново истински заедно.

Моузис занесе четвъртата бира на Дейв, приготви по още един коктейл за двойките на бара, взе си чаша за тъмна бира „Гинес“, но си наля газирана вода и добави лед и лайм. Обърна се и избра от плейлиста „Малката скала“ и още три стари парчета. Погледна колко е часът и се заслуша в музиката.

Лин, заместничката на Тони, която отдавна работеше за Моузис в неделя и понеделник, беше поела повечето от нощните смени. Беше свикнала да изкарва повече пари и обираше всички смени, които Моузис ѝ предлагаше. Трябваше да дойде след двадесет минути, а той щеше да си иде у дома и да си направи барбекю на покрива заедно с жена си и двете момичета. Тогава щеше да им каже за деветнадесетте дни, тъй като всички знаеха, че това е важна психологическа бариера. Така щяха да разберат, че не се е отказал, че се държи и се справя отлично.

Моузис свали две чаши за бира „Бас“.

— Ей, Моуз — подвикна му мъжът с момичето вдясно, — знаеш ли дума, в която да има три съгласни една след друга? Мен ако питаш, няма такава.

— Напротив, има — отвърна приятелката му.

Предната врата се отвори и в бара влезе жена на средна възраст със сива коса. Вечерта беше необичайно топла, но тя носеше дебело, дълго до коленете палто. Поспря се, за да може очите ѝ да посвикнат със слабото осветление, забеляза празното столче точно пред Моузис и седна. Свали голямата си чанта от рамото, остави я на бара и му кимна като на познат. Моузис имаше чувството, че я е виждал някъде, но не можеше да се сети къде. Отблизо си личеше, че изглежда добре, и Моузис си помисли, че е някъде на неговите години, може би малко по-възрастна от обичайното за клиентите на „Детелината“.

— Моузис Магуайър — каза тя.

Барплотът беше блестящо чист, но Магуайър по навик беше започнал да го бърше пред нея и при всяко движение усещаше неравностите от ударите с шилелага преди толкова много месеци. Сложи салфетка пред клиента и каза:

— Аз съм. Какво да ви предложа?

Двойката вдясно още спореше за думата с трите последователни съгласни.

— Отсреща! — каза тържествуващо момичето. — Т, С и Р.

— Вярно, браво на теб — посочи я Моузис и вдигна ръка, за да плесне нейната.

В частицата от секундата, когато отмести поглед от нея, сивокосата жена бръкна в чантата си. Когато Моузис я погледна, тя тъкмо вадеше ръката си.

— Аз съм Пени Джесъп — каза тя.

Държеше голям сребрист пистолет, хвана го с две ръце и без никакво колебание стреля три пъти от упор в гърдите на Магуайър.

Заупокойната служба беше в „Свети Игнатий“, а погребението на Магуайър беше в Колма в петък. След него Харди и Франи поканиха у дома си приятели, за да почетат Моузис. В катедралата и на гробищата имаше поне двеста души, но Харди очакваше да дойдат не повече от тридесет или четиридесет. Появиха се обаче повече. Освен Уес и Сам, Ейб и Трея, Джина, Уайът Хънт, Ейми У и много от клиентите от „Детелината“ пристигнаха още и хора от сбирките на анонимните алкохолици. По-изненадващо беше присъствието на няколко патрулни полицаи от района на „Детелината“ и на двама от заседателите по делото.

Харди беше заобиколен от гости и тъкмо вадеше една студена бира „Бекс“ от хладилника в кухнята, когато Уес Фарел се доближи до него.

— И аз искам такава, ако има и за мен — каза той.

Харди му я връчи и Фарел отпи.

— Доста хора са дошли — кимна прокурорът.

— Моузис беше доста известен.

— Да отбележа за протокола, че съм направо потресен от случилото се.

— Трябваше да внимаваме — съгласи се Харди. — Да хвърляме по едно око, да се оглеждаме. Да направим нещо. Тя го е дебнела. Аз трябваше да се сетя.

— Но защо? Синът ѝ е мъртъв.

Фарел се поколеба.

— Тя явно не е повярвала на историята на Джина.

— Логично заключение.

Харди отпи от бирата си.

— Да отбележа за протокола, тъй като явно това е лафът на деня, че все още никой не е опровергал думите на Джина.

— Ако не възразяваш, бих предпочел да не говорим с такива термини. Процесът беше честен и ти спечели. Между другото Сам ми каза, че не си отговорил на поканата за сватбата.

— Реших, че може би съжаляваш, че си ни поканил.

— Ти шегуваш ли се? Имам едва около трима истински приятели в града. Ще е хубаво, ако някой от тях дойде на сватбата ми.

— Чух, че дори Сам ми е била бясна.

— Трея явно е доносник — засмя се Фарел.

— Сигурно.

— Знаеш ли кое е смешното? Нали си спомняш как тя се опитваше да е на моя страна в онзи морален спор между нас двамата и поне да се постарае да погледне на нещата през моите очи? Това ѝ беше първият такъв опит.

— Как се справя досега?

— Общо взето, стигна до извода, че си постъпил правилно. Моузис е трябвало да убие онзи тип, тъй като изнасилвалите заслужават да умрат. И това са думи на моята либерална годеница.

— Заседателите се произнесоха, че Моузис не го е убил — каза Харди. — Но съм впечатлен от начина ѝ на мислене. Съпругата на областния прокурор трябва да подкрепя смъртното наказание, не смяташ ли?

— Тя не харесва частта с „наказанието“. Иска просто да очисти изнасилваните.

— Тя е твоят малък борец за справедливост, който поема правосъдието в собствените си ръце.

— Знам, това е много специално отношение.

Фарел се вгледа в тълпата и се сепна.

— Направо не мога да повярвам.

— Какво? Леле! — изуми се и Харди.

Фарел го потупа по ръката.

— Ще те оставя да се оправяш сам — каза той и тръгна към задната врата и към двора.

Пол Стиър си проби път през хората и стисна ръката на Харди.

— Извинявам се, че се натрисам на купона, но ти каза, че всички са поканени.

— Така беше — каза Харди. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, нищо не искам.

— Беше ли на погребението?

— Да, но стоях отзад. Не исках да привличам внимание и да създавам шумотевица. Мисля, че случилото се е ужасно.

— Фарел току-що каза същото. Който нож вади, от нож умира и така нататък. Ако го е направил, разбира се.

Харди не се чувстваше особено спокойно и въздъхна.

— Ти наистина ли се съмняваш?

— Без коментар — отсече Харди и се усмихна неприязнено.

— Мислиш, че се опитвам да те подмамя? — изненада се Стиър.

— Не бих казал, че това е извън границите на допустимото.

Стиър поклати глава със съжаление.

— Човече, понякога работата ни може да бъде доста лайняна. Дойдох, защото наистина исках да ти кажа колко съжалявам.

— Добре. Но мога ли да ти припомня, че ако ти беше постигнал своето, той сега щеше да лежи в затвора.

— Не смяташ ли, че щеше да е по-добре да лежи там, а не където лежи сега? Водих процеса, защото за това ми плащат.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че играя с каквито карти ми се паднат и съм морално задължен да се опитам да спечеля с тях.

Стиър замълча и се приведе към Харди.

— Освен това аз винаги се опитвам да подбера справедливо съдебните заседатели. Справедливо.

Отначало Харди не успя да разбере какво му казва Стиър. Справедливо, съдебни заседатели… И изведнъж прозря. Петимата бащи на дъщери. Господи, помисли Харди, той го е направил нарочно.

Стиър си пое дъх.

— Аз имам дъщеря, Диз. На дванадесет години е. Обича да играе футбол и бейзбол, да слуша музика и да танцува. Тя е светлината на живота ми. Ако някой ѝ направи нещо, съм абсолютно сигурен, че ще му изтръгна сърцето и ще го убия на мига.

Той подаде отново ръка на Харди и се сбогува:

— Както и да е, беше ми приятно да работя с теб. До следващия път.

После се обърна и се изгуби в тълпата.

45

Харди светна лампата и влезе в бившата спалня на дъщеря си в задната част на къщата. Когато Ребека отиде да учи в колеж, я бяха оставили както си беше. Напоследък Франи казваше, че мисли да я превърне в домашен офис за бизнеса си като брачен и сватбен консултант и да си спести наема, който плащаше за помещението на ул. „Балбоа“. Засега обаче стаята беше непроменена.

На една коркова дъска Бек беше накачила снимки на приятелите си, на брат си Винсънт и на братовчедките си, както и нейни фотографии като малка. Харди плъзна пръст по тях. Ето я как язди в парка „Голдън Гейт“ и как играят с Винсънт във вълните в Санта Крус. Тук пък са двете с Британи, целите оваляни в кал на някакъв речен бряг. На тази снимка пък участва в училищна пиеса и е в костюм на магарето Йори. Ето я с раница на гръб, някъде на планина с групата други момичета-скаути, а тук кара ски с майка си в Хевънли Вали. Чете пред прозореца, тук пък е с роклята за първия си бал…

Харди извади мобилния си телефон, погледна колко е часът и видя, че вече е твърде късно да ѝ звъни. Не обичаше да ѝ се меси прекадено често. Тя беше много заета, през цялото време учеше или правеше каквото там прави. Нямаше нужда да знае всичко. И без това нямаше какво толкова да говорят. Просто да я чуе, да ѝ каже, че я обича, но това можеше да почака до утре. Ако не забравеше. А, не, щеше да ѝ го каже сега, нали затова бяха измислили текстовите съобщения. „Просто си мисля за теб. 143“. Числото беше техният код за „Обичам те. Татко.“

Харди разбираше, че е това „Татко“ накрая ще бъде подложен на добродушен присмех. Разбира се, че съобщението беше от татко ѝ, нали беше пратено от неговия телефон, от кого друг да е? Въпреки това го остави така и натисна бутона за изпращане.

Стъпките на Франи отекнаха по стълбите и след малко тя застана на вратата, боса и по семпла памучна пижама.

— Нали щеше да се качваш горе след пет минути?

— Идвам.

— Да, но това беше преди петнадесет минути.

Тя го огледа въпросително и го докосна по ръката.

— Да не си плакал? Добре ли си?

— Не знам — каза той и се умълча.

— Какво има? — попита го тя.

Той не отговори веднага.

— Не мога да спра да си мисля за Моуз — рече най-накрая той. — Така пък се сещам за Британи и за Бек. Не знам аз какво бих направил.

— Да се надяваме, че никога няма да ти се налага да разбереш.

Той отново се загледа в снимките.

— Дори не знам какво ме гризе, освен че ако не бях толкова проклет умник, сега той можеше още да е жив.

— Как така?

— Тя нямаше да се добере до него, ако той беше в затвора.

— Е, да… Така е, но той не искаше да лежи в затвора. Никой не те обвинява, Дизмъс. Ти го измъкна, а той желаеше точно това.

Харди стоеше замислен и дъвчеше устната си.

— Както и да е — продължи Франи, — доколкото разбрах, Джина е била умникът.

— Не съвсем — поколеба се Харди.

— Твоя ли беше идеята?

— Когато го казах, не беше дори идея. Но аз го казах първи.

— И тя я е подела?

— Точно така. При това бих казал, че се справи блестящо. Но не спирам да се питам… Искам да кажа, че това е лъжесвидетелстване, при това от огромен мащаб, няма какво да увъртаме. Измама е. Или и двете, ти си избери. А това малко разваля представата ми за мен самия като за човек, който се опитва да върши правилните неща.

— През повечето време вършиш точно тях.

Харди сви рамене.

— „Повечето време“ не решава въпроса, нали? Всеки може да вземе правилните решения, когато са лесни. А това не беше такова и аз не го взех. Моузис щеше да издаде мен, Ейб и Джина, а моето фатално сладкодумие някак убеди Джина, че не можем да позволим това да се случи, независимо какво трябва да направим. Моузис се измъкна, защото аз я убедих, и го убиха пак заради това, че го измъкнах. Нали разбираш защо изпитвам усещане за вина? А сега пък открих, че той така или иначе е щял да се отърве…

— И как така?

Харди замълча отново.

— Стиър е наредил списъка със съдебните заседатели — каза той накрая. — Допуснал е петима бащи на дъщери. Не е трябвало да правя нищо, само да играя по правилата и пак щях да спечеля или поне нямаше да загубя. Но не го направих и сега Моузис е мъртъв. Окей, не казвам, че вината е моя, просто свърших каквото трябваше. Няма как да контролирам всичко. Но аз някак си съм замесен в смъртта му, Франи, и трябва да се науча да живея с това.

— Ти сам го каза току-що. Той е щял да се измъкне така или иначе и отново е щял да бъде убит. Не си го направил ти. Това е истината. Сърцето ми се къса, Диз, наистина. Съсипана съм. Обичах го, но той си беше такъв. Нали ти все казваш, че характерът е съдба?

— Казал го е Андре Малро, не аз, но понякога обичам да го цитирам.

— И?

— Да — кимна Харди, — излиза, че е бил прав.

Епилог

Настаниха Британи в наскоро обновения хотел „Бел Еър“. Всичко ѝ се струваше нереално, но се беше случило напълно законно и по правилата.

Дениъл беше съвършен джентълмен, на тридесет и две години, женен, с две деца. Беше пристигнал в Сан Франциско, за да се срещне с майка ѝ и да се увери лично, че всички са доволни от условията, които предлага. Филмовата продукция беше сериозна, една телевизионна компания беше закупила епизодите за първия сезон и искаше ролята на Офелия, фаталната жена, да бъде изиграна от непозната актриса. Дениъл се беше сетил за снимките в таблоидите от дните на процеса и я беше издирил.

Британи и майка ѝ смятаха, че ролята ѝ е добра, интелигентно написана и с драматичен сюжет. Вчера Дениъл беше дошъл отново, за да я придружи в полета до Лос Анджелис, и се качи с нея в лимузината до хотела, а той се оказа прекрасен и спокоен като в мечтите ѝ. Гледката на лебедите в езерото почти я разплака. Наистина ли беше тук? Това наистина ли ѝ се е случваше?

Беше девет сутринта. Краят на септември ги глезеше с чудесно време, въздухът беше мек и ароматен, а двамата закусваха във вътрешното дворче под звуците на арфа на живо.

Дениъл дискретно посочи към една маса встрани. Британи погледна и видя Франсис Макдорманд. Беше се зачела в нещо, което приличаше на сценарий, и си учеше репликите. Британи осъзна, че тук ще се срещне със сериозна конкуренция и с истински професионални актьори с години опит зад гърба си и с безброй филмови превъплъщения. Внезапно се почувства ужасно несигурна.

Тя попи устни със салфетката и я остави обратно в скута си.

— Дениъл, знаеш ли… — Британи се поколеба, поклати глава и опита отново. — Няма да искаш да го чуеш, но…

— Обзалагам се, че ще искам. Пробвай.

Тя огледа дворчето, за да запомни обстановката.

— Толкова съм ви благодарна за възможностите, които ми предоставяте, но не съм сигурна, че ще се справя.

Дениъл склони глава настрани, а изражението му беше едновременно съчувствено и развеселено.

— Разбира се, че можеш. Погледни се. Мястото ти е тук.

— Не е. Тази сутрин се видях в огледалото и… — тя прокара пръсти през косата си. — Искам да кажа…

— Косата ти?

Тя кимна.

— Нямам коса — кимна тя.

Той продължи да се усмихва търпеливо.

— Дали забеляза, че когато влязохме тук, всички разговори замлъкнаха? Нека ти подскажа — не е заради мен.

— Защото ти не изглеждаш като чудовище.

— Вероятно имаш предвид чудовищно красива. Всъщност си красива до съвършенство.

Дениъл се приведе към нея.

— Дай ми ръката си. Наистина ли не съзнаваш колко прекрасно е лицето ти? Иска ми се да съм скулптор, за да го увековеча и да е винаги с мен.

— Сега вече говориш глупости.

— Ни най-малко. Няма такова нещо. Ако искаш да чуеш мнението ми, смятам, че след шест месеца половината от младите жени в Америка ще са с къси прически, и то заради теб. Прическата на Офелия.

Тя сведе очи и усети как той леко стисна ръката ѝ. Отвърна му почти несъзнателно.

— Има и още нещо — каза той.

— Не — поклати глава тя. — Стига.

— Не мога да се спра — продължи Дениъл. — Излъчваш уязвимост, наранена невинност. Всеки мъж в Америка ще иска да те защити, да е до теб, да е част от магията, която създаваш, без дори да се опитваш.

— Смущаваш ме. Наистина.

— Не го правя нарочно. Казвам ти истината, която ти явно не виждаш. Ще спра, но при едно условие.

— Какво е?

— Усмихни ми се истински.

Той се вгледа в очите ѝ, като я държеше за ръката, а изражението му постепенно от почти ядосано стана заговорническо, игриво, интимно и отново игриво. Тя продължи да се мръщи, но този непринуден чар я обезоръжи и накрая лицето ѝ разцъфна в поразителна усмивка, придружена от красивия ѝ гъделичкащ смях.

— Ето — каза той. — Ти си просто прекрасна.

Дениъл помълча и стана сериозен.

— Дяволски красива си.

Той поднесе ръката ѝ към устните си и я целуна.

— Ти ще станеш звезда, Британи, при това голяма. Не бива да се притесняваш за нищо. Всичко ще бъде чудесно. А ако нещо започне да се обърква, аз ще съм до теб и ще те пазя. Ще бдя над всяка твоя крачка.

Британи някак си долови стаена заплаха, нещо недоизказано и това помрачи усмивката ѝ.

Но пък в крайна сметка бяха в хотел „Бел Еър“. Денят беше страхотен, а Дениъл беше силен и привлекателен. Британи щеше да има успешна кариера и да бъде щастлива.

Звуците от арфата галеха малкото дворче, а скритите нотки, които беше доловила, изчезнаха в нежната музика.

Усмивката ѝ се смекчи. Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна опрощаващо.

— Добре — каза тя, — ще ти се доверя.