Фатална жена

11

Беше събота, последният ден на март. Малко след три часа следобед Рик Джесъп вдигна поглед към двадесет и седемте стъпала, които водеха до предната врата на викторианския дом на Джон Ло на ул. „Дивисадеро“. Сякаш улицата не беше достатъчно стръмна при спускането си от „Коу Холоу“ към „Бродуей“. Той не можеше да си представи защо някой ще си купува къща с толкова мъчителен достъп. Може би Ло минаваше с мерцедеса нагоре и влизаше направо в пристроения гараж, и никога не ползваше стълбите. За който и да е посетител те определено бяха физическо, а вероятно и психологическо препятствие.

Джесъп стигна до горната площадка и се обърна, за да види гледката към покривите на къщите в „Марина Дистрикт“ и към залива. Днес той беше изпъстрен с десетки платноходки, а по вълните пробягваха бели гребени. Докато стоеше и се колебаеше, вратата се отвори и той се обърна.

— Още колко щеше да чакаш, преди да позвъниш? — попита Ло. — Просто си поемах дъх и се възхищавах на гледката.

— Това е заливът — каза Ло. — Сивият залив. Ще влезеш ли? — Да, благодаря.

Джесъп преглътна от нерви и последва Ло в разточително украсена и прекомерно обзаведена дневна. Гледката от прозорците беше като от площадката на стълбите, но пък не духаше. Ло явно се чувстваше доста удобно в замъка си. Носеше светлокафяви панталони, кафяви обувки с пискюлчета вместо връзки на босо и черен пуловер с изрязана яка.

Той предложи на Джесъп да седне на дивана и след секунда се появи изумително красива азиатка, облечена в преливаща от цветове копринена блуза. Тя внесе поднос с бял порцеланов чайник, чаши и чинийки от фин порцелан и най-различни чайове и бисквити. Остави го на масичката за кафе със стъклен плот и хромирана стойка пред Джесъп, без да каже нито дума или дори да погледне към двамата мъже. Изправи се, събра длани в молитвен жест, поклони се и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила.

Ло седна срещу Джесъп в претруфен кожен фотьойл и положи крака върху също толкова украсена отоманка.

— Моля, обслужвай се — каза той. — Всички чайове са отлични.

— Благодаря.

Джесъп седна по-напред, пусна пакетче чай в една от чашите и го заля с гореща вода.

— Ценя високо, че се съгласи да се срещнем.

— Няма за какво. Аз отдавна съм впечатлен от работата ви с Лайъм. Той говори с възхищение за талантите ти и за това как изпипваш нещата докрай. Разбрах, че ти си повече или по-малко отговорен за координирането на акцията с нашите приятели от Службата по контрол на алкохола и по тази причина кметът вече не говори постоянно само за моите бизнеси. Което е много добре. Какво бих могъл да направя за теб?

— Ами — започна Джесъп, — надявам се да говорим повече за това какво бихме могли да направим един за друг. Както вероятно сте се досетили от факта, че не ми беше удобно да се видим в нашия офис, става дума за Лайъм.

— Слушам те.

— Преди да продължа, бих искал да изясня, че съм лоялен първо към него. Той е мой ментор, откакто завърших колежа.

Надявам се да съм до него и когато продължи политическата си кариера, било то като кмет или както реши. Той е чудесен пример за подражание и дори още по-добър приятел.

Ло стъпи на пода и се наклони напред.

— Дочувам едно неизказано „но“…

— Да, така е. През последните няколко месеца отношенията ни с Лайъм се промениха.

Джесъп разбърка чая си, извади пакетчето и поднесе чашата към устните си. Искаше да печели време. Остави чашата и започна:

— Чистата истина е, че всичко започна с един проблем, с който сте го запознали. Един от екипа ни явно се е възползвал от достъпа си до бизнесите ви.

— Може и така да се нарече — поусмихна се Ло.

— Беше отвратително — каза Джесъп. — Разпитах всички от екипа, но за жалост не успях да се добера до дъното на историята. Стигнах до заключението, че това е бил някой от политическите врагове на Лайъм, който се опитва да влоши отношенията ви.

— Не е невъзможно.

— Не. Дори си мисля, че е съвсем възможно. Проблемът е, че смятам, че Лайъм някак си е набил в главата си, че това може да съм бил аз.

— Защо ще си мисли нещо подобно?

— Ами, това е някак смущаващо, но искам да бъда напълно ясен и открит с вас. Нека просто кажем, че намирам някои от момичетата ви за невероятно привлекателни.

Ло разпери ръце, а лицето му разцъфна в усмивка.

— Слушай, няма от какво да се смущаваш. Ти си млад мъж, нормално е да имаш желание. Ако това не беше универсална истина, аз нямаше да имам никакъв бизнес. Може би си бил леко по-самоуверен и си надценил позицията си. Това може да се случи с един младеж. Признаваш грешката си и показваш уважение. Не виждам някакъв проблем. Това ли е всичко, за което искаше да говорим? Да ме увериш, че няма да се повтори?

— До известна степен, да. Но това води до по-голям проблем.

— Какъв е той?

Джесъп отново помълча.

— Опасявам се, че Лайъм може да не прояви такова разбиране на прерогативите на властта като вас. Загрижен съм, че той губи доверие в моята дискретност и лоялност заради това, което си мисли, че съм направил на вашите момичета. Кълна се, че нямам нищо общо. Възможно е и неговите политически амбиции да го отблъскват от хората, които са били негови най-честни поддръжници и съюзници още от самото начало. Сега, след като вече почти е обявил кандидатурата си за кмет, смятам, че вече не храни такава вярност към мен, а и, честно казано, към вас. Не бих искал да коментирам неща, които нямам право, но чух как в тесен кръг коментира, че иска да изгради кампанията си около група поддръжници, които не са толкова политически компрометирани.

— Ти как разбираш това?

— Без пари от салони за масаж. Без връзки, със, простете, противни елементи.

— Така сам ще си пререже гърлото.

— Той не смята така. Акцията срещу употребата на алкохол под допустимата възраст го изстреля нагоре, тъй като му донесе вота на моралистите. Смята, че ако иска да се изкачи над мястото си на градски съветник или дори да стигне по-високо от кмет, трябва да се разграничи от хората, които са го извели дотам. Което означава вас. И — по по-различни, но свързани причини — и мен.

— Слушам те внимателно. Какво точно предлагаш?

— Казвам, че според мен можем да си помогнем един на друг. Преди не чак толкова отдавна Лайъм се вслушваше в политическите ми съвети. Бях важна част от много програми и идеи, дори и от операцията с алкохола, а вижте докъде го издигна това. Преди той ми имаше вяра и не мисля, че съм свършен, но трябва да си върна доверието му. Той слуша хора, които му казват каквото иска да чуе, но които не взимат присърце интересите му. Има нужда от някой, който може, без да му мигне окото, да му каже, че е луд, ако си мисли, че ще може да финансира кампания без вас и приятелите ви и без организацията, за чието развитие положихме толкова усилия.

— Какво искаш да направя?

— Бих искал да кажете на Лайъм, че сте открили кой е създавал проблеми на бизнеса ви и на вашите момичета и че сте предприели мерки. Той вече няма да ви пречи. Ако е нужно, си измислете име, просто накарайте Лайъм да повярва, че не съм бил аз. Това наистина е така и аз не мога да го оставя да си мисли, че съм вършил нещо подобно. Това ще ме върне в лагера му и ще мога да оказвам истинско влияние. Ще мога да поддържам позициите ви. Той не може да спечели без вас, а без него вашите интереси ще бъдат застрашени. И двамата имате нужда да работите заедно. Така и двете страни печелят.

— Това ми е ясно. Но ако моите пари и подкрепа не могат да го убедят, защо ти си толкова сигурен, че ще успееш?

— Познавам човека, сър. Наясно съм с много от тайните му, а той би предпочел някои от тях да не стават обществено достояние. Други пък биха го съсипали като политик. Ако ми помогнете да се отърва от тези неприятности, ще споделя с вас някои от тайните, така че ако се опита да се отърве от вас, ще можете да извадите доста силен коз. Това ще го убеди да работи в полза на вашите интереси.

Ло помълча доста време, но накрая кимна.

— Ще говоря с него в понеделник и ще му кажа, че трябва да обсъдим политическото му бъдеще.

Ло гледаше през касетирания прозорец как Рик Джесъп слиза по предните стъпала и завива наляво по тротоара. Той се върна в дневната и си направи чаша чай. Този младеж, мислеше си той, е проблем.

Ло се чудеше дали Джесъп смърка кокаин и дали не беше дръпнал две линии, за да събере смелост за този наистина храбър опит. Отпиваше от чая си, като държеше чашата е две ръце, за да топли дланите си. Ло остави ума си да се успокои, докато няколко неща му станаха абсолютно ясни. Първо, точно Джесъп е бил човекът, притеснявал момичетата му и ударил шамари на някои от тях. Второ, Джесъп имаше желание да изнудва шефа си за минали прегрешения. Трето, Джесъп се заблуждаваше и напълно грешеше, че Лайъм ще отклони даренията за кампанията си. Четвърто, ако Джесъп беше готов да предаде стария си приятел и ментор Лайъм Гудмън, представяте ли си колко бързо щеше да се обърне и срещу Ло, стига да получи възможност.

Той беше покварен, на него не можеше да се разчита и затова беше опасен.

Ох.

Ло отпи още глътка чай.

Петото сигурно нещо си проправи път през съзнанието му и го накара да се усмихне. Беше наистина непочтено.

Пето, Ло беше сигурен, че Джесъп не само ще го предаде при първа възможност, но и няма да се поколебае да преиначи днешната среща, да я представи в напълно друга светлина и да изкара, че Ло е предал Лайъм. Направо го чуваше как убеждава: „Казвам ти, Лайъм, внимавай за г-н Ло. Той ще подпомага кампанията ти, но накрая ще се превърне в твой господар. Не се срещай повече с него. Не говорете. Използвай ме като посредник, за да можеш да отречеш всякакви връзки с него. В противен случай ще си останеш момчето за поръчки на Джон Ло.“

Ло вдигна чашата към устните си и се изненада, че е празна. Той се върна до масичката за кафе и я остави на подноса. Точно срещу дневната от другата страна на коридора към входа беше личният му кабинет. В него имаше глобус, триста книги, подредени върху вградени лавици от тъмно дърво, четири фотьойла с дамаска от червена кожа, телевизор, мокър бар и стационарен телефон. Ло вдигна слушалката, натисна бутон за избиране на номер от паметта и се заслуша. Един познат глас отговори след третото позвъняване.

— Лайъм — каза Ло. — Съжалявам, че те безпокоя през уикенда, но смятам, че имаме проблем с шефа на екипа ти.

На Джесъп му беше писнало от постоянните неприятности.

Първо беше проблемът с Лайъм, който загуби доверие в него и вероятно правеше интервюта с други кандидати за мястото му. Ако Джесъп не действаше бързо, както току-що направи, а и всичко сякаш мина доста добре, щеше да се озове на борсата за безработни.

А това не можеше да се случи. Не и при сегашното икономическо състояние. Не и при настоящите му разходи и очаквания. Нямаше да се откаже да пие хубаво вино и да ходи в добри ресторанти. Нямаше да спре кокаина. Това въобще не бяха варианти, не и за него.

Събуди се с чувството, че трябва да реши нещата, и направи своя ход, като леко върна ситуацията обратно към правилното русло. Със сигурност беше рисковано да ходи при Джон Ло, но очевидно беше успял да го убеди. Сега Ло щеше да се обади на Лайъм в понеделник и да подготви почвата за изглаждането на отношенията с шефа му. Стига всичко да мине както трябва.

Втората му задача беше да се заеме отново с Британи и с онзи лунатик баща ѝ, който го преби.

Джесъп се върна у дома си в „Марина“ в приповдигнато настроение от начина, по който се бяха развили нещата с Ло. Извади телефона си и намери номера, който все още не беше изтрил. Знаеше, че тя ще види кой звъни и нямаше да вдигне, затова прати съобщение: „Британи, не знам дали си запозната, но баща ти дойде в службата ми. Това, че ме удари, не е толкова важно, не беше голяма работа. Но той изглежда напълно луд и опасен и мисля, че някой трябва да го укроти. Смятам, че трябва да се обърна към полицията. Съжалявам, ако се налага да отиде в затвора, но какво ще стане, ако полудее отново и пак нарани някого? Ще се чувствам отговорен за това.

Може би ще променя мнението си, ако ме убедят, че баща ти не е опасен. Ако успееш да го направиш, това може да уреди нещата. Довечера в девет ще бъда в «При Пери» на «Юниън». Едно питие, неутрална територия, много хора наоколо, напълно безопасно. Ако искаш, ти избери ден и час. Надявам се да се видим там.“

Когато тя влезе и той я видя, Джесъп осъзна, че наистина я мрази. Заради това, което му беше причинила, заради това, което вероятно причиняваше на всеки мъж.

Просто не беше за вярване! Още не беше минала покрай бара, за да стигне до масата му, и трима души се опитаха да привлекат вниманието ѝ. Ето я и нея — идва, вдига неловко ръка, дърпа си стола и сяда срещу него на малката маса.

— Здрасти.

— Здравей. Благодаря ти, че дойде.

— Разбира се.

Британи се опита да си придаде обикновено изражение, но под него той прозря издайническото туптене на страха.

Добре.

— Какво да ти поръчам? — попита той.

— Каквото и за теб.

И това е добре, помисли си Джесъп.

— Сазерак.

Това беше коктейл от абсент и битери.

— Да, донеси ми.

— Пази ми мястото. Сега се връщам.

— Тук има сервитьорки.

— Знам, но ще стане по-бързо.

Джесъп се върна с питиетата, внимателно постави едното пред Британи и дръпна своето към другия край на масата. Нямаше да е добре да разлее едното или да ги обърка.

Той седна и вдигна чаша към нея.

— Няма да казвам „за новото начало“ или нещо такова, но още веднъж ти благодаря, че дойде.

Британи въздъхна, насили се да се усмихне и отвърна на наздравицата.

— Толкова съжалявам за всичко.

— И аз. Наистина.

Той поднесе чашата към устните си и отпи, като наблюдаваше как тя прави същото. Британи се понамръщи и отпи отново.

— Съжалявам — продължи тя, — наистина не знаех за баща ми и за теб. Дори не съм му казвала, че си ме докоснал. Обясних, че съм паднала. Но той има известен опит в боя и с натъртванията.

— Усетих го.

— Силно ли те удари?

— Тогава бях доста зле. Въобще не очаквах.

— Баща ми е такъв.

— Бях му доста ядосан.

— Ясно ми е. Не те виня. Но се надявам, че не искаш той да попадне в затвора. Ще бъде лошо и неприятно за всички.

— Ами — вдигна той отново чашата си, — тогава за баща ти и дано не отиде в затвора.

— Наистина ли?

— Може би. Още няколко тоста и може и да стигнем до наистина.

И двамата отпиха.

— Сервитьорката идва зад теб.

— Още по едно? — предложи той.

— Да, защо не?

12

„Сарми (лозови листа с плънка)“

От масата си в ъгъла Ейб Глицки гледаше над рамото на Уес Фарел към черната дъска с менюто над касата в „Лу Гърка“. Както обикновено, заведението беше пълно почти изпяло в този непривично топъл за сезона приятен понеделник в началото на април.

Глицки сведе поглед към шефа на Трея.

— Това вярно ли е? — попита той. — Лозови листа с плънка? Има ли такова ядене?

Жена му хвърли скептичен поглед към менюто.

— Така ли пише?

Уес Фарел се извърна, за да провери и той.

— На такова ми прилича. Възможно ли е да са хубави? Имам предвид, че преди Чуй е сътворявала истински чудеса, гарантирам ви, но това може да е малко прекадено.

— Ами — отвърна Глицки, — ако ще обядваме тук, нямаме особен избор, нали?

Той имаше предвид добре известния на всички редовни клиенти факт, че Лу Гърка си беше изградил успешна ниша, като всеки ден сервираше само едно ястие — „Специалитетът“. Или ядеш специалитета, или не обядваш при Лу. Което щеше да е окей, ако жена му Чуй приготвяше нещо подобно на обикновен обяд — бургери, пържени картофи, сандвичи, хотдог и салати. Не и „При Лу“. Вместо това Чуй черпеше вдъхновение всеки ден, като комбинираше родните на нея и на мъжа ѝ китайска и гръцка кухия. Така че за обяд клиентите получаваха гирос с пикантно пиле гунбао с фъстъци или агнешки шишчета със сладко-кисел сос или нещо също толкова креативно, макар и невинаги толкова вкусно.

Винаги приветливият Лу застана до масата им и прекъсна дискусията за достойнствата на специалитета. Според Лу той беше просто страхотен.

— Как е днес, Лу? — попита Фарел, като се приготви да смали хвалбите наполовина.

— Страхотно е. Това са сарми, но са по-здравословни. Вместо с ориз плънката е със свинско, джинджифил, соя и чесън. Наистина са много вкусни. Значи три порции — посочи ги той.

— Звучи добре — каза Трея. — Три.

Лу се отдалечи, за да вземе поръчките на друга маса.

— Оле-мале — възкликна тя.

— Какво? — запита Глицки.

— Работа.

Глицки проследи погледа ѝ и видя двама от следователите си — Пол Брейди и Лий Шър. Те тъкмо бяха влезли и стояха до вратата, като протягаха вратове да се огледат из препълненото помещение.

— Да, на такова прилича — съгласи се Глицки, остави салфетката си на масата и се изправи, за да им махне.

Шър беше сериозна и директна жена на около четиридесет години, която не обръщаше особено внимание, че би могла да изглежда много добре — косата ѝ беше къса като на момче, но блестящо черна, ходеше без грим, а фигурата ѝ беше стегната и спортна. Тя седна до Фарел и срещу Глицки и не губи много време в предисловия.

— Съжалявам, че прекъсвам обяда ви, но обаждането от „Марина“ тази сутрин…

— От чистачката? — уточни Глицки, който беше в управлението, когато обаждането към 911 беше пренасочено към отдел „Убийства“. Жената беше отишла в дома на жертвата няколко минути след осем часа сутринта и се беше натъкнала на неприятна изненада.

— Ами, да. Жертвата се оказа полупублична личност, така че медиите сигурно ще раздухат случая, и решихме, че би искал да знаеш.

Шър се обърна към Фарел.

— И вие също, сър.

— Полупублична? — поинтересува се Глицки.

Седящият до него Брейди кимна. Той беше с десет години по-стар от партньорката си и русата му коса беше започнала да посивява, но това беше единственият видим белег за възрастта му. Брейди улови погледа на Шър и кимна отново.

— Шефът на екипа на Лайъм Гудмън. Хлапе на име Рик Джесъп.

— Хлапе? — учуди се Глицки.

— На двадесет и седем. Вероятно някаква изгряваща звезда. Поне е бил.

— Някакви признаци, че е замесена политика?

— Засега не — каза Шър. — До момента не разполагаме с почти нищо.

— Но определено е убийство?

Следователите кимнаха в синхрон.

— Това е извън всякакво съмнение — подчерта Шър. — Травма на главата вследствие от удар с тъп предмет.

— От много удари — добави Брейди. — Някой го е пребил с нещо твърдо и не е спрял, докато жертвата не е била мъртва.

— Намерихте ли оръдието на убийството?

— Все още не.

— Заподозрени?

— Не.

— Влизане с взлом?

— Не.

— Добре — Глицки се почеса по челюстта. — Рик Джесъп. Защо ли съм чувал това име? Трея? Уес? На вас да ви звучи познато?

— Не — поклати глава Фарел, — но имам чувството, че доста скоро ще ми бъде.

— Може да се обзаложите, сър — каза Шър. — Когато си тръгнахме, отвън се бяха струпали бусове от всички телевизии в града.

— Кога се е случило?

— Уликите сочат, че е станало снощи. Съседката от горния етаж чула нещо като сбиване долу в апартамента на Джесъп, но не била сигурна. Казва, че нещо изтрополяло на няколко пъти, но не знаела какво е. Предположила, че не е необичайно да се чуват шумове, когато г-н Джесъп имал гостенки. Когато чистачката дошла сутринта, лампите светели, вестникът бил оставен на прага и нямало направено кафе.

— Във всеки случай… — започна Шър, изгледа Брей въпросително и се спря.

— Не, продължавай — подкани я Брейди и се обърна към Глицки. — Това е хубавата част. Тя обича да поднася хубавата част.

— Има и нещо хубаво?

— Доста добро — кимна Шър. — Пол се опитва да каже, че ще е хубаво, ако се окаже, че всичко е станало снощи, понеже същата съседка от горния етаж разправя, че след шумотевицата чула как вратата долу се затръшва, а когато погледнала през прозореца, видяла някакъв мъж да излиза от сградата.

Устата на Глицки трепна със сантиметър, което за него беше широка усмивка.

— Казваш ми, че е видяла убиеца?

— Видяла е някого. Ако е бил убиецът и ако се е случило снощи, значи може би го е видяла.

— Лий не обича прибързаните заключения — поясни Брейди.

— Досетих се — каза Глицки.

— Все още не сме разпитвали из квартала — каза Шър. — Но до момента имаме основното описание и се надяваме, че и някой друг може да е видял нещо.

Увлечената в историята Трея се наведе към съпруга си.

— Как е изглеждал мъжът?

— Ако се е случило снощи — припомни Шър на всички. — И ако е бил този мъж.

— Добре, нека предположим „да“ и за двете.

Шър хвърли въпросителен поглед към Глицки. Той кимна одобрително и тя продължи:

— Тя го е гледала от горе на долу. След като той напуснал сградата, се обърнал и погледнал нагоре право към нея. Изглеждал замаян. Тя обаче не е сигурна колко бил висок. Предполага, че около средния ръст, както и около средните килограми. Тогава не се замислила. Не е уверена, че ще успее да го разпознае на снимка или при очна ставка. Но определено бил бял мъж — с дънки, туристически обувки и яке на „Джайънтс“ в черно и оранжево.

— А косата? — попита Глицки.

— Тъмна — намеси се Брейди. — Може би сива. Но определено не бил с гола глава. А това ще ви хареса — носел нещо като палка или къса тояга.

По лицето на Глицки се изписа удивление.

— Тояга?

— Така казва Сюзън.

— Съседката — поясни Шър. — Сюзън Антарамян. Тя го нарече тояга.

Апартаментът на Рик Джесъп гледаше към „Майорка Уей“. Улицата беше дълга едва няколко пресечки и се виеше из квартала точно северно от ул. „Честнът“. Сградите бяха предимно ниски и в тях живееха по-заможни хора. Сюзън Антарамян беше казала на следователите, че след като напуснал сградата, заподозреният тръгнал надясно, приблизително на юг, така че Брейди и Шър си разделиха по една страна на улицата и започнаха да чукат по вратите.

Брейди беше стигнал без успех до втората пресечка, когато се натъкна на възрастен мъж — приведен, белокос, облечен с шорти и тениска, който разхождаше малък бял пекинез. Кучето се беше отдало на проучване на канавката, а стопанинът му го изчакваше търпеливо.

— Извинете — каза Брейди, протегна значката си и се представи. — Наблизо ли живеете?

— Зад ъгъла. Казвам се Фред Дайър и живея тук от тридесет и пет години. Космо може да стигне само дотук. Преди го извеждах чак до надолу до „Криси“ и часове наред гонеше фризби, но, както виждате, тези дни са вече зад гърба му. А и зад моя, предполагам. Какво казахте, че ви интересува?

— Не знам дали сте чули, сър, но снощи в квартала е станало произшествие — посочи Брейди зад гърба си. — Ей там, на една пряка. Разпитваме хората, които живеят тук, дали не са забелязали нещо необичайно точно когато е започнало да се стъмва.

— Необичайно като какво например?

Възрастният мъж погледна към кучето.

— Браво, Космо. Добро момче!

Той извади найлонова торбичка и се наведе да почисти.

— Точно по часовник. Де да можеше да кажа същото и за себе си. Какво имате предвид под „необичайно“?

— Нещо извън познатото. Може би нещо, което не си пасва. Или което ви се е сторило странно. Не е наложително да е значително. По това време бяхте ли излезли на разходка?

— Вероятно. Нека помисля. Предпочитам да извеждам Космо, преди да се стъмни, но да е съвсем малко преди това, така че да е спокоен през цялата нощ.

— Значи снощи сте го извели тук? По същия маршрут?

Старецът присви очи и се вглъби, за да си спомни.

— Да — каза той най-после, — със сигурност беше снощи. Знам, защото вечерях печено пиле. В неделя ям пиле и си спомням, че дадох кожата на Космо, както правя винаги. Той обича кожа, но му я давам само след като съм се наял, тъй като след това трябва да излезем доста бързо, ако ме разбирате. Все разправят, че на кучетата не бива да се дават остатъци от храната на хората, но предполагам, че на неговата възраст това е без никакво значение.

— Така е — съгласи се Брейди.

Фред Дайър наклони глава настрани, но след миг я изправи, сякаш се беше сетил нещо.

— Знаете ли, един човек ни подмина, едва не се блъсна в нас. Аз кимнах и поздравих, както правя винаги, но той продължи забързано. Спомних си го, защото носеше нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Нещо като тежка пръчка. Но беше гладка, като бастун, но ако е било бастун, е бил счупен. Изглеждаше малко странно, все едно беше взел от земята някаква дебела пръчка или клон и го носеше със себе си.

— Спомняте ли си как изглеждаше този човек? — попита Брейди с напълно овладян и лишен от вълнение глас.

— Бих казал около среден на ръст. Бял мъж, може би на около четиридесет-петдесет години. Носеше яке, мисля, че на „Джайънтс“. Вероятно с тъмна коса.

— Успяхте ли да огледате лицето му добре?

— Не мога да кажа подобно нещо — поклати глава Дайър. — Беше просто забързан човек, който ни подмина на тротоара. Ако не броим излъсканата пръчка. Смятате ли, че това може да е важно?

— Нямам представа. Просто бих искал да поговоря с него, който и да е той. Не го познавате като човек от квартала или често минаващ оттук, нали? Не сте го виждал преди.

— Поне не си спомням, а и щях да знам, ако живееше в района. Поне щеше да кимне.

— Бихте ли могъл да го разпознаете, ако го видите отново?

— Може би — поколеба се Дайър.

— Видяхте ли накъде продължи, след като ви подмина?

— Не. Съжалявам, беше просто човек, който вървеше по улицата. Не обърнах особено внимание.

— Разбира се.

Брейди извади визитка от портфейла си и я подаде.

— Чуйте, г-н Дайър, вие помогнахте много. Имате ли нещо против да ми кажете как да ви намерим отново, ако искаме да дойдем и да поговорим още малко?

— Няма проблеми. И без това дните ми не са толкова натоварени. Не знам с какво щях да уплътнявам времето си, ако не беше Космо.

— Оценяваме сътрудничеството ви. А ако си спомните още подробности, каквото и да било за лицето на мъжа, за дрехите му, просто ако се сетите нещичко, ми се обадете. Всичките ми телефони са на визитката. Обадете се без значение по кое време през деня или нощта.

Горе-долу по същото време Лий Шър беше стигнала почти до края на „Майорка“, където тя излизаше на „Честнът“. Чукаше на всяка врата, но в повечето случаи ѝ отговаряше само звънецът или ехото от потропването в празните жилища из сдвоените сгради, жилищните блокове или в редките отделни къщи.

Стоеше на малка площадка с две врати. Оставаха ѝ още три адреса по „Майорка“, а след това щеше да мине от другата страна на улицата и да започне да проверява в обратен ред, докато се срещне с Брейди. Тя натисна звънеца и зад наполовина остъклената врата вляво, която водеше към горния етаж, се появи чернокожа жена на около може би тридесетина години. Името на пощенската кутия беше Ананта Дъглас. Щом видя Шър, тя открехна вратата и каза:

— Съжалявам, но не желая да купувам нищо. Просто трябва да спрете да звъните по вратите и да досаждате на всички.

— Нищо не продавам — каза Шър, протегна значката си и се представи. — Аз съм следовател в полицейското управление и разпитваме из квартала дали снощи някой не е видял нещо подозрително.

Жената отвори вратата още малко.

— О, извинете. Помислих, че сте… Това заради човека, който е бил убит снощи ли е?

— Надолу към другия край на улицата. Вероятният заподозрян може да е минал оттук, докато се е отдалечавал от местопрестъплението.

— Как е изглеждал?

Шър се престори, че не е чула въпроса.

— Снощи забелязахте ли нещо необичайно навън?

Жената се изправи сепнато, погледът ѝ се разконцентрира, закри уста е длани, а после ги отпусна до брадичката.

— О, Боже господи! — възкликна тя. — О, Боже господи. Нима току-що е бил убил някого?

— Не знаем дали е така. Просто искаме да говорим с него. Да приема, че сте видяла някого?

— Той беше точно пред сградата. Имах среща с приятелка на кафе до ъгъла и точно излизах от вратата. Закъснявах, а тези врати са малко по-навътре от фасадата и от тях не може да видите какво става по тротоара. Излязох много бързо, а той явно тъкмо е минавал покрай сградата и налетях право върху него. Доста здраво го блъснах.

— Паднахте ли?

— Не. Никой не падна, но…

Жената се замисли и явно се върна към спомена.

— Значи аз започвам да се извинявам: „Съжалявам, трябва да гледам къде вървя“, а той просто стои. Имам предвид, че се спря на място, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Погледнах го, а очите му бяха като на луд. Той ме гледаше и тогава видях, че държи някаква тояга. За секунда си помислих, че ще замахне и ще ме удари, но аз отстъпих няколко крачки и го попитах дали наистина е добре, а той се овладя, все едно си пое въздух и го задържа. После кимна, каза, че съжалява, и обърса бузата си с другата ръка.

— Така че със сигурност сте видяла лицето му.

— О, да. Гледах право в него.

Свидетелката описа човека на Шър.

— Мислите ли, че ще може да го разпознаете, ако го видите отново на снимка или в очна ставка.

— Съвсем сигурна съм, че ще мога.

— Бихте ли искала да помогнете на художника на полицията, за да направим правдоподобен портрет?

Жената помисли и поклати глава.

— Може би ще мога. Вероятно ще успея да го посоча сред другите, ако ви трябва. Имам предвид, ако го видя отново на живо. Ако това би помогнало.

— Възможно е, ако стигнем дотам. Благодаря ви, Ананта. Вие сте Ананта Дъглас, нали?

— Да, госпожо. Но, знаете ли, имаше и още нещо с лицето му.

— Какво?

— Първо си помислих, че е възрастен, като старец. Но след това ми се стори изненадващо млад, все едно не е толкова стар, но е преживял нещо тежко, нали се сещате?

— На каква възраст предполагате, че е?

— Може би на около четиридесет, не много повече, ако въобще имаше и толкова. Може и да греша. Просто реших, че трябва да ви кажа.

— Не, права сте. Всичко е важно. Може ли да ми разкажете повече за тоягата?

— Какво например?

— Дали е била като някакъв спортен уред, купен от магазина, или като бастун? Как изглеждаше? В какъв цвят?

— Беше тъмнокафява. Дълга около половин метър. Някак лъскава, но груба.

— Как така груба?

— Ами, не знам, беше като отрязан клон, който някой след това е полирал до гладко. На единия край имаше удебеление. И изглеждаше стара.

— Стара?

Ананта кимна.

— Сякаш беше изгладена от безброй ръце, които са я държали.

Шър изсумтя развеселена.

— Сега ми е ясно защо я нарекохте тояга. Изглежда, наистина е било точно това.

— Приличаше на тояга. Като бухалка на пещерен човек, нали се сещате?

— Добре. После какво стана?

— После аз се дръпнах и тръгнах нагоре към „Честнът“.

— В посоката, накъдето е вървял и мъжът, преди да се блъснете в него?

Ананта кимна утвърдително.

— Да, но той изчака. Мисля, че някак си се беше стреснал, когато го блъснах. Когато стигнах до ъгъла, погледнах бързо назад, а той още стоеше до вратата. Той ме видя и дори вдигна ръка и ми махна, все едно ми желаеше късмет. После пресече и се качи в колата си.

— Бил е паркирал на улицата?

— Да.

Ананта отвори вратата на апартамента напълно, сякаш нещо току-що ѝ беше хрумнало. Тя се извини на Шър, мина край нея и излезе на площадката.

— Ето там, на първото място от другата страна — посочи тя.

Шър едва сдържаше вълнението си. Беше се натъкнала на златен свидетел.

— Ананта. Нали мога да ви наричам Ананта?

Младата жена се усмихна и разкри перфектните си зъби.

— Да, така се казвам.

— Аз съм Лий. Дали случайно не сте забелязала каква е била колата? — попита тя овладяно.

— Малка, може би светлосиня. Седан, не беше джип или нещо подобно. Ако ме питате, бих казала, че беше „Хонда Сивик“. Познавам модела, защото аз карам такава кола. Но може да е била и някаква друга малка кола.

Шър и Брейди пиеха кафе на огряна от слънцето външна маса близо до апартамента на Ананта, точно където „Майорка“ излизаше на „Честнът“.

— Така — разсъждаваше Шър, — той е паркирал чак тук, отишъл е до другия край на улицата пеша, пребил е Рик Джесъп е тоягата до смърт, а после си е тръгнал посред бял ден по улицата, като е носел оръдието на убийството, което би трябвало да е окървавено.

— Освен ако не го е измил в апартамента на Джесъп.

— Възможно е, но все пак… Ако се опитваш да се измъкнеш, след като си убил някого, защо ще паркираш на няколко преки?

Брейди се усмихна.

— Ами ако не искаш да получиш фиш или да те вдигнат? Ако планираш убийство, наистина няма да го искаш.

— Казваш, че е заради паркирането? Отново?

— Смешно ти е, но само почакай и ще видиш. Паркирането е основен елемент в повече престъпления, отколкото човек може да си представи.

— Все това повтаряш. Казвал си го около хиляда пъти.

— Една универсална истина може да бъде повтаряна постоянно.

В полицейското управление Брейди започваше да се прочува като притежател на новия рекорд по брой фишове за неправилно паркиране. Старият се държеше от колегата му в „Убийства“ Даръл Брако. Все случваше на доста тъпи пътни полицаи. Винаги оставяше визитка под чистачките, а на нея ясно пишеше, че е следовател в отдел „Убийства“, но пътните ченгета неизменно забелязваха служебния му автомобил паркиран на тротоара или в алеите край мястото на убийството и му оставяха глобата на предното стъкло. За последните две години не беше платил нито една, а имаше почти сто. Не беше попълнил и административния формуляр, който би анулирал фишовете. На теория с всичките глоби и фишове автомобилът му дължеше на общината близо дванадесет хиляди долара за паркиране, а всяка нова бележка увеличаваше сумата и раздуваше популярността му. Веднъж един сержант го попита какво прави с фишовете, дали ги изхвърля. Брейди му отвърна, че ги трупа под седалката и оставя изхвърлянето на хората, които чистят колата в служебния гараж.

— Не се шегувам — каза той и се върна темата за заподозрения. — Обзалагам се, че това е било най-близкото място, което е намерил.

— Разкриване на престъпления чрез анализ на паркирането — вметна Шър. — Това ми харесва.

— Така трябва — отвърна Брейди. — Това е следващото голямо откритие в криминалистиката.

13

В десет часа на следващата сутрин Глицки се чудеше какво да прави с една торба с четири килограма печени фъстъци с черупките, която стоеше по средата на бюрото му. Както всеки уикенд той и Трея бяха ходили до „Костко“ уж с цел да спестят от разходите си за храна, но пак бяха похарчили около три пъти повече пари. Глицки се опитваше да държи едно от чекмеджетата на бюрото си винаги пълно с фъстъци и знаеше, че са намалели, затова купи голяма разфасовка от четири килограма. За жалост тя заемаше около една трета кубичен метър място, а чекмеджето му събираше едва една пета от торбата, и то при положение, че първо изхвърлеше всички други неща, чието място по принцип беше точно там.

Когато Уес Фарел влезе през отворената врата, Глицки се мръщеше объркан зад огромната торба фъстъци и се облягаше на стола с крака върху бюрото. Фарел се спря стреснат.

— Не че някой ме пита — започна той, — но фъстъчената работа, с която си се захванал, леко излиза извън контрол.

— „Костко“ — каза Глицки. — Когато си там, четири килограма ти се струват отлична сделка.

— Миналия път купихме малко замразени пилешки гърди — поде веднага темата Фарел. — Малко ли казах? По-скоро около седемдесет парчета. Ако някога свършат, никога повече няма да хапна пилешко. Но няма смисъл да се притеснявам, понеже няма изгледи да свършат.

Фарел щракна с пръсти, осенен от идея.

— Сетих се. Може да оставиш торбата в „При Лу“, а той ще ги предлага в малки купички на бара. За седмица няма да остане и фъстък.

Глицки поклати глава.

— Добро хрумване, но вероятно през следващите три месеца Чуй ще готви гунбао с всичко, а тогава къде ще ходим да ядем? Гунбао с тофу, гунбао с октопод, гунбао с ананасови бухтички. Дюнери. Патладжан. Ако хората разберат, че фъстъците са от мен, ще ме пребият с камъни.

След това Глицки осъзна, че е доста странно областният прокурор да се появява неканен в кабинета му, смъкна краката си, изправи се в стола, а лицето му се изопна.

— Всичко наред ли е с Трея?

— С Трея? Разбира се. Поне всичко беше чудесно, когато я видях за последен път, тоест преди около три минути. А защо съм тук ли?

Изражението му стана сериозно.

— Имаш ли нещо против да затворя вратата?

Фарел се обърна и взе един от сгъваемите столове, които Глицки държеше до стената срещу бюрото си.

— Изникна нещо, за което трябва да поговорим — каза той, щом седна.

Глицки избута торбата с фъстъци настрани.

— Давай.

Усмивката на Фарел помръкна.

— Сам ми се обади преди няколко минути.

Сам Дънкан беше жената, с която Фарел живееше на съпружески начала. Тя беше изпълнителен директор на Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие на ул. „Хейт“.

— Както може би си спомняш, тя винаги е крайно загрижена за поверителността, но като оставим настрана всичките обяснения и обещания, които трябваше да ѝ дам и така нататък, в неделя сутринта в центъра е отишла млада жена.

— Изнасилена?

— Ейб, там всички са пострадали от това.

— Просто питам да съм сигурен.

— Добре. Както и да е. Този случай прилича на изнасилване по време на среща. Тя си е направила кръвни изследвания, резултатите ще излязат след около ден и ще се види с какви наркотици, ако има такива, е била упоена. Но поне това си мисли Сам. А и жертвата, ако става дума.

— Какво се е случило?

— Жената, чиято самоличност, повярвай ми, ще остане тайна, била скъсала с мъжа преди два месеца, след като той я ступал. Не искала повече да има нищо общо с него.

— Браво на нея.

— Да, но, ами, той не смятал така. Той искал да се съберат отново…

— И отново я ступал.

— Вероятно. Но след първия инцидент, в който нещата загрубели, бащата на момичето издирил мъжа и го пребил от бой.

— Това семейство ми харесва все повече и повече — кимна Глицки.

— Че защо да не ти харесва? Проблемът е, че пичът решил, че може да я накара да се видят отново, като я заплаши, че ще повдигне обвинения срещу баща ѝ.

— И да ѝ даде възможност тя веднага да повдигне насрещно обвинение.

— Може би тя не е помислила за това. Или пък не е искала да се стига дотам. Както и да е, в крайна сметка той я уговаря да се срещнат и се виждат в „При Пери“ на „Юниън“. Следващият ѝ спомен е как се буди в апартамента му около един и половина през нощта и осъзнава, че той я е обладал. Без нейно съгласие. Била е изнасилена. Излиза, известно време се лута, докато намери къде е оставила колата си, и си тръгва.

Глицки, който имаше дъщеря и доведена дъщеря, пощипваше кожата на лицето си.

— Направили ли са ѝ оглед за изнасилване?

— Да, в клиниката. Не е искала да ходи в полицията.

Белегът през устните на Глицки побеля от възмущение.

— Не искала да ходи в полицията. Не иска да го обвини в нанасяне на телесна повреда. Къде ли съм чувал всичко това и преди?

— Такива са нещата, Ейб — сви рамене Фарел. — Сам може би ще накара жената да си промени мнението. Казва, че се опитва. Така или иначе имаме доказателства, ако жертвата пожелае да направи следващата крачка и да съди мъжа. Което, както обаче се оказва, няма да е необходимо.

— Това пък защо?

Фарел метна бърз поглед през рамо към затворената врата.

— Тази сутрин Сам внезапно се умълча, докато си четеше вестника — започна той със снишен и напрегнат глас. — Тя понякога прави така, затова първо не си помислих, че е нещо важно. Но се оказва, че младата жена ѝ е казала името на мъжа, който я изнасилил, и ето го във вестника.

Фарел погледна Глицки в очите.

— Бил е убит, пребит до смърт, вероятно в неделя през нощта.

Глицки дори не се и замисли.

— Рик Джесъп — каза той.

— Трябва да говорим с жената, сър — увещаваше Шър Фарел. — Тя може да се окаже основният ни заподозрян. Жена ви трябва да ни даде името.

Фарел се изсмя, но не защото смяташе, че Шър беше казала нещо забавно.

— Желая ви успех в това начинание.

— Тя не е адвокат — добави Брейди, — нито лекар, нито психолог, прав ли съм? Откъде накъде ще претендира за поверителност?

— Тя предявява такива претенции — каза Глицки. — И никой не се осмелява да направи нещо по въпроса. Може ли да го прави, Уес? Не можеш ли като областен прокурор да ѝ кажеш, че не може така?

— Като областен прокурор, а не като нейно гадже? Мисля, че не. Освен това тя има право на поверителност. По Кодекса за доказателствата, Секция 1035.4, ако сте любопитни.

Фарел разпери ръце в безпомощен жест.

— Слушайте, банда. Живея с тази жена от много години и не мога да се похваля с особени успехи в контролирането на дори частица от нейната прекрасна и упорита личност. С призовка можем да изискаме записите от центъра, но това е загуба на време и ще покаже на всички какво сме намислили. Трябва да има и по-добър начин.

Бяха се събрали в офиса на Фарел следобед. Сутринта следователите бяха продължили с разпитването на хората из „Марина“ и бяха открили още един свидетел, Лайза Морено, която също срещнала мъжа с тоягата в неделя вечерта. Стоял на ъгъла на „Майорка“ и „Алхамбра“, първата пряка южно от апартамента на Джесъп. Лайза била излязла да тича, а мъжът просто стоял там, изглеждал объркан, сякаш се бил загубил, и тя спряла и го попитала дали може да му помогне. Той поклатил глава, благодарил и се отдалечил. Лайза смятала, че може да помогне на художник да състави портрет, а през останалата част от сутринта двамата следователи бяха работили по организацията. За разлика от Ананта Дъглас Лайза смяташе, че мъжът бил поне на петдесет години. Тя каза, че се е запечатал в ума ѝ, понеже се държал странно. Определено щяла да го познае, ако го види отново.

Без да имат достъп до жертвата на изнасилването, Шър и Брейди трябваше да се върнат към показанията на свидетелите, а най-обещаващи изглеждаха тези на Лайза Морено. Когато двамата следователи се появиха, тя вече работеше с художника повече от час в една от малките стаи за разпити по коридора.

Морено и художникът смятаха, че наистина са успели да постигнат нещо.

— Това всъщност е забавно — посрещна ги тя с ентусиазъм, какъвто рядко се срещаше в подобна обстановка и при такава задача. — Гъс е удивителен. Казвам му да промени нещо във физиономията и изведнъж: „Леле, точно това е!“ Никога не съм си мислела, че така се прави.

Гъс Хуанг беше на почти петдесет години и се занимаваше с тази работа на парче от шестнадесет години. Беше скицирал сигурно хиляда лица, а четиридесет и три от тях бяха изиграли някаква роля в разкриването на престъпление. Хората смятаха, че портретът от художника помага за идентифицирането на заподозрения, но беше точно обратното — той просто елиминираше останалите.

Брейди беше прибягвал до таланта на Гъс поне двадесет пъти и никога не го беше виждал да се усмихва, но днес той направо грееше.

— Тя е видяла човека и го запечатала в паметта си. Ще го пипнем — заяви уверено той.

Гъс седеше до Лиза, тъй като не искаше тя да гледа неговото лице, докато се опитва да опише друго. Листовете за скиците бяха пред него. Дори не можеше да се сети колко пъти някой свидетел му е описвал неговите собствени характерни белези, преди да помъдрее и да започне да сяда така, че да е извън погледа. Двамата вече бяха завършили очертанията на косата и на челюстта, а вероятно и на очите. Използваха работната версия като основа и нанасяха някои бръчки.

— Толкова ли са млади очите му? — попита Шър. — Изглеждат почти като на момче.

— Ще се върнем на тях по-късно — отхвърли възражението Гъс. — Не се притеснявай за очите. Ще се получи, ще видиш.

Той се обърна към Лайза.

— А сега носът. Затворете си очите, ако обичате.

Затварянето на очите беше един от триковете, но много по-успешна беше стратегията с връщането на свидетеля към часовете преди срещата със заподозрения и постепенното достигане до мига, когато беше забелязала мъжа с объркания вид на ъгъла.

Морено послушно изпълни инструкциите на Гъс и се облегна в стола със затворени очи. Той нарисува един повече или по-малко типичен нос на по-малък бял лист и го бутна пред нея.

— Когато сте готова — каза той.

Тя изчака още няколко секунди, отвори очи, погледна надолу и примигна няколко пъти.

— По-сплескан — уточни Морено. — И по-широк. И не толкова прав в средата, леко изкривен наляво от едната страна.

Въгленът на Гъс литна по хартията. Лайза беше напълно съсредоточена, едва ли не в транс.

— Окей, спри. Почакай.

Следователите се наведоха напред, за да видят промените.

— Сложи му гърбица по средата, точно под очите.

Когато Гъс го направи, тя кимна.

— Точно такъв беше. Нарисувай го на Сами.

— На Сами? — попита Брейди.

— Така наричаме крайния вариант — каза Лайза. — Това е носът на Сами.

Тя погледна към Шър.

— А вие сте права, сега очите трябва да станат по-присвити, с още малко бръчки отстрани.

Гъс се върна към скицата, рисува около минута, като следваше поправките на Лайза, опитваше отново и отново, докато накрая тя не го спря и не каза, че са готови за Сами и може да ги нанесе там.

— Оказва се, че изглежда добре — отбеляза Шър. — Бихте ли казала, че е хубав?

— Тогава не мислех в тази насока. Просто изглеждаше объркан.

— Но пък очите на Сами определено са привлекателни — не се отказваше Шър.

Лайза огледа скицата.

— Да, вярно. Привлекателни бяха.

— Остана само устата и сме готови — прекъсна ги Гъс и се обърна към Лайза. — Ако обичате?

Тя затвори очи, а той започна да оформя устата.

Дизмъс Харди се надяваше и предричаше, че случаите от акциите на Службата по контрол на алкохола лека-полека ще потънат и ще бъдат забравени, но след няколко седмици съдебни препирни поне няколко от тях, включително и делото на Тони Солая, все още се водеха. Лайъм Гудмън не прекратяваше кампанията си в пресата и другите медии и подсилваше позицията си с водопад от статистика, чиято цел беше да покаже, че след чистките градът е станал по-безопасен. Може би беше просто съвпадение, но фактът, че пътнотранспортните произшествия и случаите на шофиране под влияние на алкохол с участие на непълнолетни бяха намалели с почти тридесет и пет процента, звучеше убедително.

Харди беше повече от добре запознат с начините за манипулиране на статистиката така, че да докаже почти всяко твърдение, и оставаше скептичен относно действителната ефективност на акциите. Все пак трябваше да признае, че цифрите сякаш подкрепят становището на Гудмън.

Но не цифрите притесняваха Харди. Най-належащият му проблем беше Джанис Родригес, един от другите защитници на арестуваните бармани. Тя делеше общ офис с друг дребен адвокат и двамата бяха поели случаи веднага след акциите. Техните клиенти бяха двама украински емигранти — Игор Повалий и Вадим Гнатюк. Оказа се обаче, че те са работили зад бара на „Горящия Рим“ без разрешителни, а и пребивават в страната незаконно. Двамата знаеха, че ще ги държат в ареста, докато не ги депортират безцеремонно, и бяха замислили такава теория на конспирацията, че Харди би се възхитил на цинизма и елегантността ѝ, стига да не причиняваше големи затруднения на Тони.

Според господата Повалий и Гнатюк Лайъм Гудмън и Службата по контрол на алкохола по никакъв начин не си измисляха обвиненията в незаконна дейност на някои барове, както ясно личеше и от хубавия малък страничен бизнес с фалшивите лични карти и продажбата на наркотици, който бяха пресекли в „Горящия Рим“. Щом проумяха колко сериозни са обвиненията, те решиха да убият два заека с един куршум. Можеха да останат в страната, като се възползват от специална уговорка, според която свидетелите по някои престъпления получаваха разрешително за работа, ако помогнат на обвинението и сътрудничат по случая. Освен това можеха да хвърлят вината върху Тони Солая, върху един от другите бармани на име Рона Ранкен и върху собственика на бара Том Хетке. Според украинците тези тримата били истинските заговорници в производството и продажбата на фалшиви лични карти, на наркотици и на алкохол на непълнолетни.

Днес Харди седеше на голямата кръгла маса в солариума, както наричаха една от залите на първия етаж в кантората му. Стаята също беше голяма и кръгла, поне шест метра в диаметър, а почти целите стени и покривът бяха от стъкло. Истинска гора от стайни растения — палми, фикуси и японски кленове, разперваха листа и не спираха да растат през цялата година, като придаваха на помещението меко фън шуй излъчване, нетипично за конферентните зали на повечето адвокатски кантори.

До Харди беше Джина Роук и тъкмо вадеше някакви документи от куфарчето си.

— Не разбирам защо Уес Фарел въобще повдига обвинения на тези бармани — разпалено каза тя. — Да съди собствениците и бизнеса им — да, може би, но какво да направят барманите като твоя Тони? Да искат пак да видят личните карти на всички? И между другото, дори и да го бяха направили, щяха да видят същите фалшиви документи, които хлапетата са показали на вратата. По каква точно правна теория тези обвинения все още са в сила?

— По теорията на конспирацията — отвърна Харди. — Всички, собствениците, барманите и охраната, проверяваща картите на вратата, са знаели точно какво става.

— Това е смехотворно.

— Съгласен съм с теб. А за протокола да отбележа, че и Уес смята така. Но пък той е оставен без избор.

— Той е областният прокурор, Диз. Може да има избор. Просто да каже „не“. Ако не друго, поне да свали обвиненията срещу барманите. Или поне да не повдига обвинения в углавно престъпление. Защо му е? Углавни престъпници? Щатският затвор? Това е абсурдно. Особено когато знаем, че Игор и Вадим са стопроцентови нагли лъжци и се опитват да спасят собствените си жалки задници, за да не ги депортират.

Харди кимна дружелюбно.

— Просто казвам, че Уес засега оставя нещата както са, а след това ще се намеси.

— Но защо въобще ги оставя, когато това изобщо не е правилно?

— Практикуваш право от толкова време и все още задаваш този въпрос? — попита Харди толерантно.

— Знам — въздъхна Роук. — Прав си.

— Стъпка по стъпка и накрая нещо ще се случи.

— Звучи ми като руски роман.

— Близо си. Може би украински.

Харди се облегна в стола и смени темата.

— Чете ли за човека от офиса на Гудмън? За Рик Джесъп.

— Да — кимна Роук. — Ужасно.

— Наистина е ужасно. Но е и доста опасно. Преди два месеца Британи Магуайър, дъщерята на Моузис, излезе с него веднъж.

Роук затвори папката, която преглеждаше, и се обърна към партньора си.

— От полицията разговаряли ли са с нея?

— Не съм чул, но и не съм говорил с Моуз оттогава. Не бих се изненадал, ако са успели да стигнат до нея.

Джина замълча за момент.

— А какво прави Британи в момента?

— Това ще ти хареса. Май се среща с Тони Солая.

— Вярно ли? — наклони глава Джина.

— Вярно — поусмихна се Харди. — Малко е разочароващо, ако искаш да знаеш истината.

— Защо да е разочароващо?

— Ами — сви рамене Харди, — като за начало той е поне десет години по-голям от нея.

— Доколкото си спомням, на сватбата ви ти сякаш също беше поне десет години по-възрастен от съпругата си. Тя се изчервяваше от смущение.

— Знаех си, че това ще кажеш — ухили се Харди. — И си права, но при тях е някак различно.

— Това е като за начало, освен това е смешно, така че нека не му обръщаме внимание. Какво друго?

— Другото е, че това ми се струва малко… неподходящо. Моузис му дава работа, за да му удари рамо, когато е затруднен, а после той започва да излиза с дъщерята на човека.

— Може да не е по сметка. Може да е истинска любов.

— Ама, разбира се — каза се Харди, — никога не бих изключил този вариант, нали съм романтична душа. Но тя ми е племенница и аз се тревожа за нея. Тони е очарован от нея и се е въвлякъл в доста сладка ситуация, предполагам, че точно бързите му действия ме карат да съм подозрителен. Особено при положение, че аз съм човекът, който ги запозна.

Харди се втренчи някъде из стаята.

— Както и да е, не знам защо се захванах с Тони. Проблемът не е той.

— А какъв е проблемът? И има ли такъв?

— Надявам се, че няма. Но очевидно късането на Британи с Джесъп, ако въобще може да се нарече късане след едва една среща, не е минало гладко. Джесъп е искал да я види отново, а тя е нямала желание. След като няколко дни я преследвал, я блъснал или нещо подобно…

— Какво искаш да кажеш с това, че я е преследвал? Физически ли я е нападнал?

— Тя паднала, спънала се или е била блъсната. Общо взето, направил е нещо, което я вкарало в болница. Не е много ясно какво. Британи не казва, дори не признава, че Джесъп я е докоснал. Но Моузис се усъмнил, отишъл при Джесъп и поговорил с него, докато изяснил какво се е случило.

— Аха. И как е минал разговорът?

Харди кимна мрачно.

— Познаваш Моузис. Както може да се очаква. Каза ми, че поукрасил физиономията на Джесъп и не смята, че той ще притеснява Британи повече.

Джина се намръщи.

— Мислиш ли, че ченгетата ще искат да говорят с него?

— Ще е цяло чудо, ако не искат. Мислех да те помоля да се заемеш с това. А и сметнах, че като цяло ти трябва да знаеш какво става.

Харди не искаше да обрисува на Джина цялата картинка. Моузис можеше да попадне в затвора, където под силния стрес да спомене за престрелката при доковете или да се напие с контрабандно внесен зад решетките алкохол и да се разприказва. Това беше ситуация, която трябваше да бъде избегната на всяка цена.

— Оценявам това. Нали не смяташ, че той има нещо общо с последния инцидент? С убийството на Джесъп.

Харди я погледна в очите.

— Няма да го коментирам.

14

Убийството на Джесъп ангажираше повечето от времето и мислите на Брейди и Шър, но двамата почти винаги работеха по повече от един случай. Точно днес обстоятелствата около убийството на Дениъл Деджизъс изискваха незабавното им внимание.

В неделя, седмица преди смъртта на Рик Джесъп, г-н Деджизъс, дребен гангстер от долната част на района „Мишън“ бил прострелян от човек в преминаващ автомобил, докато стоял на уличен ъгъл. Може да е бил по лична работа, но може и да е продавал наркотици, уликите не бяха еднозначни.

Стрелбата станала посред бял ден, наоколо имало доста пешеходци, но никой не видял нищо. Но днес, седмица и два дни по-късно, Хуан Риос, собственикът на „Тако Риос“, заведението за такос, пред което Дениъл прекарал последните минути от живота си, решил, че трябва да говори със следователите, които го били разпитали седмица по-рано.

Оказа се, че като чул изстрелите, Хуан изтичал навън и заснел отдалечаващата се кола с телефона си. Не изтрил снимката, искал да изчака и да види дали някой друг няма да осигури някакви показания, за да не се налага да се замесва. Хуан искаше уверения, че той и семейството му ще бъдат защитени, ако се съгласи да свидетелства. Искал насилието в квартала да спре, а полицията можела да прави със снимката каквото сметне за добре, дори и това да не изисква личната му намеса.

Двамата следователи прекараха доста напрегнат, но вероятно важен час със собственика на местното ресторантче. Обясниха му, че разбират исканията му, но не могат да гарантират, че ще ги изпълнят. Ако му бъде пратена призовка, Хуан ще трябва да се яви в съда и да свидетелства, в противен случай те ще дойдат и ще го вкарат в затвора за тяхно най-голямо съжаление. Не бяха сигурни, че той ще даде показания, не се договориха и за защита, но огледаха добре не само червения „Шевролет“ с ниско окачване на снимката, но и регистрационния му номер. С това Шър и Брейди смятаха, че ще успеят да започнат да разплитат случая дори и без показанията на Риос.

Двамата се качиха в колата си, Шър я запали, но не включи на скорост. Остави двигателя да работи на място и се облегна в седалката с притворени очи. Лицето ѝ беше напълно безизразно.

— Не му позволявай да те ядоса — каза Брейди. — Просто е уплашен. Ще се обади отново, а даже и да не го направи, ние…

Шър вдигна ръка, за да го прекъсне, и се обърна към него.

— Ние сме тъпаци — каза тя.

— Не. Трябваше да получим информацията, дори и да…

— Не това — пресече го тя отново. — Джесъп.

— Какво за него?

— Не е за него. Нека започнем с нея, с жертвата на изнасилването.

— Която ще остане неназована, понеже…

— Да. Ползва се с това право. Но знаеш ли какво? Сигурни сме, че Джесъп се е срещал с нашата жертва преди известно време, нали? И тя трябва да го е зарязала, понеже също така знаем, че той се е опитвал да се съберат отново.

— Така е. И какво от това?

— Колко ли зле са се скарали?

Брейди помисли около две секунди и каза:

— Офисът на Гудмън. В кметството. Където е работил.

— За това говоря — рече тя, включи на скорост и се вряза в движението със свирене на гуми.

Градския съветник го нямаше и не се беше връщал още откакто вчера беше излязъл половин час след като разбрал новината за Джесъп. Със сполетялата ги трагедия и в негово отсъствие офисът буквално беше спрял да работи. Даян Гейлън беше освободила стажантите още от обед, а когато Шър и Брейди почукаха на заключената външна врата, тя ги посрещна с уморена вежливост и ги въведе в малка конферентна зала без прозорци, където явно седеше с чаша кафе.

Двамата се представиха, Шър започна да изказва съболезнования, но жената махна с ръка и ги прекъсна рязко.

— Моментът е много труден и объркващ — каза тя. — Не искам да прозвучи коравосърдечно, но не бих казала, че Рик и аз бяхме точно приятели. Не се виждахме извън службата. Мисля, че той считаше мен и стажантите за хора под неговото ниво. Даваше ясно да се разбере, че има професионалисти, тоест г-н Гудмън и той, а всички останали са повече или по-малко само персонал. Въпреки че, ако се гледа стажът в офиса, аз съм далеч най-старшата.

Шър опря лакти на масата и се наведе напред.

— Той не е споделял много от личните си чувства с хора от персонала, нали?

— Не. С г-н Гудмън понякога се виждаха извън офиса.

— Как мислите, дали някой тук освен г-н Гудмън знае нещо за личния живот на г-н Джесъп?

— Не, не смятам. Макар че може да попитате стажантите, когато се върнат, но това ще е утре.

— Г-н Гудмън ще се върне ли скоро?

— Надявам се. Не сме говорили, откакто излезе вчера.

— Значи г-н Гудмън и г-н Джесъп са били близки?

Даян изведнъж откри нещо интересно в шарката на масата и го изучава две-три секунди.

— Вероятно не толкова близки, колкото преди. Те двамата са започнали да работят заедно още от годините на частната юридическа практика на г-н Гудмън, преди да бъде избран за градски съветник. Намерението на г-н Гудмън да се кандидатира за кмет едва ли е някаква тайна, а г-н Джесъп планираше да се премести с него.

Следователите се спогледаха. Това беше доста далеч от нещата, за които искаха да питат, но щяха да се върнат на тях в подходящ момент. Разследваха убийство, а обикновено си струваше да провериш и неочаквано появилите се насоки. Брейди пое инициативата от партньора си и продължи:

— Нима е станало така, че плановете му са се променили?

Даян помълча още минута и въздъхна.

— Не искам да говоря лошо за умрелите, но г-н Джесъп имаше ясно изразена склонност към арогантност, която успяваше да прикрие доста добре, особено на публични места. Беше изключително ревнив към мястото си в живота на г-н Гудмън. През последните няколко месеца се опитваше да контролира достъпа до г-н Гудмън и успя да отчужди няколко от големите дарители за кампанията, особено Джон Ло, и мисля, че г-н Гудмън разбра или са му казали. Имаше дни, когато напрежението в офиса беше осезаемо. Затова не знам дали сега г-н Гудмън би могъл да бъде източник на информация за личния живот на г-н Джесъп.

— Ами, благодаря ви — каза Шър. — Ще го имаме предвид, когато говорим с г-н Гудмън. Всъщност ние се надявахме, че вие може да знаете имената на някои от приятелките на г-н Джесъп или на жени, с които се е срещал, такива, които са били по-важни за него.

Даян поклати глава.

— Не, не знам с кого е излизал и нямам… Чакайте малко — внезапно се сепна тя. — Жена, с която се е срещал?

— Да. И преди два месеца е скъсал с нея или тя с него.

Даян вдигна очи към един от ъглите на тавана, а двамата следователи я оставиха да си спомни. Накрая тя се обърна към тях.

— Преди няколко седмици дойде един мъж, питаше за г-н Джесъп. Каза на Рик да спре да притеснява дъщеря му и двамата излязоха в коридора. Този ден Рик повече не се върна на работа. Дори мисля, че го нямаше два дни след това. Стажантите шушукат, че в коридора мъжът го е ударил. Ще ме изчакате ли само минутка?

Даян стана и излезе от стаята с решителна крачка. Брейди стисна палци, а Шър кимна в знак на съгласие, скръсти ръце и се облегна в стола, за да изчака.

— Така — каза Даян, когато се върна с книгата със срещите в ръка. — Ето го. Поддържам графиците на г-н Гудмън и на г-н Джесъп. В този бизнес е много важно да се знае кой с кого се е видял. Този мъж нямаше уговорена среща, но ми се представи и аз го записах.

Даян погледна към страницата.

— Казваше се Моузис Магуайър — прочете тя. — Собственик на бар, наречен „Малката детелина“. Каза, че ставало дума за дъщеря му Британи.

В „Детелината“ нямаше особен наплив. Часът с намалението щеше да започне чак след четиридесет и пет минути и имаше само петима клиенти — двойка туристи на средна възраст на една от масите, Дейв и неговата светла бира „Милър“ на обичайното му място на бара, а в задната стая двама хипстъри играеха дартс. От тонколоните тихо се носеше „Старата веранда“ на Лайл Ловет.

Моузис Магуайър погледна иззад бара още веднъж към предната врата, за да се увери, че никой не идва, и като не видя никого, си сипа в чашата с газирана вода около сантиметър водка направо от бутилката, само колкото да се поосвежи, и изцеди още едно резенче лимон. Едва беше отпил, когато още една двойка се появи пред голямата стъклена витрина, която гледаше към „Линкълн Уей“. Секунди по-късно двамата вече стояха пред него.

Но когато сложиха значките си на бара, се оказа, че не са клиенти.

— Не ми трябват картите ви — каза сговорчиво Магуайър, — изглеждате ми над двайсет и една години.

Пол Брейди се усмихна делово и сухо, представи себе си и партньора си и помоли да говори с Моузис Магуайър.

— С него говорите. Как мога да ви помогна?

Шър обясни какво разследват и го попита дали е чул за случая.

— Чух. По-скоро четох. Тази сутрин.

— Познавахте ли г-н Джесъп? — поинтересува се Брейди.

— Да. Разговаряли сме два пъти. Чудех се кога ще се отбиете. Преди няколко месеца той се срещаше с дъщеря ми, отнесе се зле с нея, така че го намерих и му казах, че трябва да я остави на мира.

— А той как прие това? — продължи Брейди.

— Мисля, че го убедих, че идеята е добра.

— Ударихте ли го?

Магуайър отпи от чашата си.

— Имате ли доклад, в който се твърди, че съм го направил?

— Това „да“ ли е или „не“? — уточни Шър.

— Това е съвсем отделен въпрос — каза Магуайър с равен тон. — Разговаряте с мен, защото ме подозирате в убийството ли?

Въпросът очевидно постресна следователите, които замълчаха и се спогледаха.

— Все още нямаме заподозрени — каза Шър. — Тъкмо започнахме да работим по случая.

— Това е просто друг начин да се каже, че всеки е потенциален заподозрян — вметна Брейди.

— Искате ли да отговорите на въпросите ни? — попита Шър. — Ударихте ли г-н Джесъп?

Магуайър отново надигна чашата, този път за сериозна глътка.

— Да, ударих го. Не го нараних особено. Просто исках да привлека вниманието му.

Той взе кърпата и забърса едно въображаемо петънце от бара.

— Кога е бил убит?

Брейди кимна леко към Шър в мълчаливо съгласие.

— Преди два дни. По някое време в неделя вечерта.

— В неделя — повтори Магуайър. — Като за късмет неделя ми е почивен ден. Неделя и понеделник.

Той се поколеба и сбърчи вежди в опит да се концентрира и да си спомни.

— Бях за риба от около четири часа следобед до здрач — каза той накрая. — На плажа край яхтклуба. „Сейнт Френсиз“.

— Не сме ви питали — каза Брейди.

— Не сте, но реших, че няма да навреди, ако изясним нещата.

— Провървя ли ви? — попита Шър. — Имам предвид в риболова.

— Хванах няколко дребосъка и ги върнах във водата.

— Сам ли бяхте?

Магуайър наклони леко глава на една страна.

— Сам, ако не броим обичайните петима-шестима азиатци, които вероятно ще се сетят за мен, тъй като бях единственият ирландец. Сега, ако не възразявате, и аз искам да ви питам нещо. За какво искате да ме видите, ако не съм заподозрян в убийството?

На другия край на бара Дейв остави бутилката си със силно тупване. Той беше над седемдесетгодишен, не го биваше по приказките и когато обслужването се забавеше толкова, че барманът пропуснеше, че бутилката му е празна, започваше да почуква с нея по бара. Колкото повече се бавеше барманът, толкова по-настоятелно ставаше почукването.

Лайл Ловет беше замлъкнал, а Майкъл Бубле тихо припяваше „Всичко“.

Магуайър се извини, обърна се, отвори хладилника, извади още една бутилка бира и я занесе на Дейв.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той, когато се върна.

— Попитахте защо сме искани да ви видим — каза Брейди. — Отговорът е, че всъщност не беше наложително. Но искахме да поговорим с дъщеря ви Британи, а най-лесно можем да я открием чрез вас.

— Защо искате да разговаряте с нея?

— Защо не ни обясните как да я намерим, а след това тя ще ви каже? — контрира го Брейди.

— Защото сте следователи от отдел „Убийства“ и щом искате да говорите е Британи, значи ще е за г-н Джесъп, нани така? Какво точно искате да знаете?

— Г-н Магуайър — намеси се Шър, за да поуспокои ситуацията, — разбираме загрижеността ви и желанието да защитите дъщеря си. Можем да ви кажем, че тя не е сред заподозрените, но може да има информация по случая и ще трябва да говорим с нея, за да разберем дали може да ни бъде от полза и как. Толкова ли нелогично ви се струва?

— Не съм казвал, че е нелогично. Попитах защо искате да говорите с нея и сега ми отговорихте. Което можеше да направите от самото начало, вместо да прехвърляте върху мен всичките глупости със заподозрените.

— Вижте — каза Брейди, — вие сте ударили човек, който по-късно е бил убит. По някое време щяхме да направим връзката, а така и така сте тук…

— Не, вие вижте — пресече го Магуайър. — Този човек нападна дъщеря ми. Предупредих го и съм доста сигурен, че е схванал същината. Реших, че това ще е краят на историята. А сега искате да говорите с Британи, но не ми казвате какво смятате, че знае тя. Дявол да го вземе, естествено, че ще се опитам да я защитя.

— В края на краищата ни даде номера ѝ — обобщи Шър, докато се връщаха към центъра. — Трябва да сме благодарни за малките услуги.

— Услуга друг път — изръмжа Брейди, все още ядосан от разговора. — Опитваш се да ми кажеш, че човекът е разбрал, че дъщеря му е била изнасилена и нищо не е направил? Искаше ми се да го снимам с телефона и да го покажа на някои от свидетелите.

— О, да, и той щеше да ти позволи — иронизира го Шър. — Това със сигурност щеше да успокои нещата.

— Не исках да ги успокоявам. А и нямаше задължително да искам разрешението му. Магуайър признава, че е нападнал жертвата. Това го прави най-вероятният заподозрян.

— Стига, Пол. Може би има връзка между това да удариш някого и да му размажеш мозъка с тояга. Нека не забравяме, че за момента не знаем със сигурност дали Британи е била изнасилена. Знаем само, че веднъж тя е излязла с Джесъп. В събота той може да е изнасилил коя ли не. Ако искаме да продължим с Магуайър, първо трябва да установим точно това.

— Не. Първо трябва да вземем снимката от шофьорската му книжка и да я покажем заедно със снимките на други хора на свидетелите.

— Да, разбира се — съгласи се Шър.

Това беше стандартна процедура. Щяха да взимат снимката на Магуайър от калифорнийската му шофьорска книжка да я сложат в прозрачен джоб заедно с пет други снимки, да я покажат и да се надяват, че свидетелите ще го разпознаят.

— Просто не искам да полудяваш.

— Забрави. Мисля, че можем да допуснем, че изнасилването и убийството са свързани, съгласна ли си?

— Работим по тази линия. За момента е най-вероятната — кимна Шър.

15

Уес Фарел живееше в малка викторианска къща срещу парка „Буена Виста“ в „Хейт“. Когато се прибра, обострените му усещания веднага доловиха нещо нередно. Първият белег беше прекатурен стол в трапезарията. На пода в кухнята се търкаляше руло с домакинска хартия, което също не беше добър знак.

Той въздъхна, оправи бъркотията, свали сакото си и го сложи на облегалката на стола. Зачуди се дали да не махне ризата и вратовръзката и да обере лаврите от надписа на тениската си (днес той гласеше „Хемороидите са големи гъзари“), но доколкото можеше да разчете знаците, чувството му за хумор нямаше да успокои Сам. Не и когато се беше захванала със случай.

Той се качи по стръмното стълбище към спалнята им, видя, че не е там, и продължи по стълбата към площадката пред терасата на покрива. Сам, ослепително красива, както винаги, когато беше вбесена, седеше с лице към него със скръстени ръце в нисък сгъваем стол. Слънцето грееше зад гърба ѝ, а по небето нямаше нито едно облаче чак до хоризонта. Пословично непредсказуемото време на Сан Франциско този път се беше смилило и вечерта беше великолепна — термометрите показваха почти 25°С и полъхваше слаб ветрец.

Уес стъпи на равната веранда, която бяха направили сами — цели осемнадесет квадрата, обградени от гънките на покрива.

Те ги пазеха от любопитни погледи, а през повечето нощи и от вятъра.

— Просто си мисля, че столът изглежда по-добре, когато си стои на краката — каза Уес с извинителна усмивка. — Но рулото кухненска хартия беше добра идея. Кой да се сети първо да го размотае, така се пести сума време.

Тя го гледаше с леко наклонена глава, а гласът ѝ беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Казах ти за връзката с Рик Джесъп, тъй като реших, че това може да помогне и убиецът му да получи справедлива присъда, но само при изключителното условие, както винаги, името на жертвата да остане тайна. Спомняш ли си?

— Разбира се, но…

— Няма „но“. И друг път сме правили така. Смятам, че през годините сме говорили не един или два пъти за това. И кой мислиш ми звъни двайсет минути преди да си тръгна? Същата жена, напълно обезумяла и съсипана. Предадена от нас, Уес, от самите хора, които обещаха да я защитят!

— Не съм…

— О, да, си! Как иначе са успели да я намерят толкова бързо? Днес в апартамента ѝ са се появили следователи от полицията. Днес! Само часове след като ти казах.

— Трябва ли да се чувствам зле?

— А не трябва ли? Това е абсолютно погрешно. Последните няколко дни са били достатъчно травмиращи за горкото момиче, а сега изведнъж се оказва посред разследване на убийство, с което не иска да има нищо общо. Може дори да бъде заподозряна, тъй като изнасилването е мотив да убиеш някого, нали? Виж докъде я докарахме! И всичко, защото реших, че ще си мълчиш.

— Така и направих. Чуй, запитай се как биха могли да научат името ѝ от мен? Аз никога не съм го знаел и ти си наясно. Те са разровили около Джесъп и са открили връзка. Просто добра полицейска работа. Какво очакваш да направят? Да не му обърнат внимание и да я прескочат? Не мисля така. Може наистина тя да го е убила. Все още не знаем.

— Как може да кажеш такова нещо! Тя е жертвата, Уес.

— Известно е, че жертвите могат да отвърнат или дори да убият.

— Говориш като истински прокурор.

— Ей! Аз съм прокурор. Това ми е работата — да повдигам обвинения срещу хора.

— Хора, които аз се опитвам да защитя.

— Невинаги, Сам. Обикновено обвиненията са срещу лоши хора, извършили ужасни неща. Жертвата каза ли ти, че е обвинена?

— Не.

— Аха. Признала ли е, че Джесъп я е изнасилил? На ченгетата имам предвид.

— Не знам.

— Не знаеш? Виниш себе си, обвиняваш и мен, а не знаеш?

— Въпросът не е в това.

— На мен ми изглежда, че е точно в това.

— Не. Въпросът е, че случилото се с нея е поверително, освен ако тя сама не реши да го разкрие. Тя идва при нас и ни се доверява, но ченгетата цъфват у дома ѝ, защото аз съм казала името на изнасилвала на гаджето ми, понеже си мисля, че така е правилно. Това е просто погрешно. Не биваше да им даваш името на Джесъп. Никога.

— Нека повторя. Нито един от двама ни няма ни най-малка представа как ченгетата са се добрали до жената, чието име аз между другото все още не знам. Да не говорим, че трябваше да направя точно това, ако той е изнасилил някого в събота вечерта…

— Изнасилил е.

— Добре, изнасилил е. Някой може да го е видял и да го е убил за това. Ако жертвата ти може да ни помогне да открием този човек, то ние имаме нужда от нея и имам пълно право да разговаряме, за да разберем какво знае. Не е ли очевидно?

Тя помръкна и се затвори в себе си.

— Преди да станеш областен прокурор, никога нямаше да спориш по този въпрос.

— Знаеш ли какво, Сам? Не ми пука. В момента споря, защото съм прав. Жертвата ти иска да скрие срама от изнасилването, ако е имало такова. Това е нейно желание. Но когато нещата опрат до теб, не можеш да криеш информация. Ако искаш действителното ми мнение, ти и твоят център трябва да бъдете задължени да докладвате случаите. Когато чуеш за изнасилване, особено при среща, каквото е това, взимаш името на мъжа, ако жертвата го знае, и се обаждаш на ченгетата. Тези боклуци ще идат в затвора само ако жертвите свидетелстват срещу тях. Ако това бреме е твърде тежко, ме извини и всичко да върви по дяволите.

Сам го гледа повече от двадесет секунди и накрая поклати глава.

— Вече не мога да те позная.

Стана, мина край него и се спря в началото на стълбата.

— Наистина не мога.

Тя тръгна да слиза и затвори вратата след себе си.

Моузис беше трезвеник от толкова отдавна, че горчивите и тежки спомени от пиянството му бяха избледнели в съзнанието на Сюзън Уайс. Тя беше изтрила от ума си повечето скандалджийски сбивания, спречкванията, мръсния език и кръвта. Смяташе за чудо факта, че отвратителното пиянско поведение почти не се пренасяше у дома им. Апартаментът им винаги беше убежището, замъкът, а понякога и болницата на Моузис. Той се забъркваше в неприятности само навън.

Сюзън знаеше, че през последните два месеца Моузис си позволява по някое и друго питие и това я притесняваше, но част от нея не можеше да го вини или поне я възпираше да го разобличи. Събитията от последните няколко дни със сигурност биха накарали всеки да посегне към нещо, което му помага да избяга от грубата действителност.

Сюзън се раздираше заради болката и скръбта, които дъщеря ѝ преживяваше след изнасилването, а и сама страдаше не по-малко. В неделя вечерта беше изпила цяла бутилка шардоне. Не знаеше къде е излязъл Моузис и не можеше да спре да си налива, докато го чакаше да се прибере. Затова беше някак съпричастна към борбата на съпруга си с алкохола.

Но ето че в един през нощта в сряда той я будеше, като звънеше по телефона. Моузис ломотеше почти нечленоразделно, но накрая Сюзън схвана, че трябва да отиде до „Детелината“ и да го прибере. Както обикновено, той беше отишъл пеша до бара, за да си поеме смяната, така че беше без кола, а такситата в онзи район бяха толкова редки, че на практика ги нямаше.

— И ключовете. Резервните.

— Какво да ги правя?

— Н’моа намеря мойте — успя да каже той, като заваляше думите. — А тря’а да заключа.

Десет минути по-късно тя спря до бордюра пред бара. Иззад витрината прозираше бледа светлина. Тя свирна два пъти с клаксона и зачака. Не видя никакви признаци на движение отвътре и свирна още веднъж.

Тя издиша шумно, излезе от колата и тръшна вратата зад себе си. Прекоси тротоара и натисна вратата на „Детелината“, но тя беше заключена.

— По дяволите!

Сюзън удари с длан по стъклото на вратата.

— Моузис!

Никакъв отговор.

Тя се сети, че беше грабнала резервните ключове, разрови в чантата си, отключи вратата и я отвори широко. Нещо тропна на земята, тя погледна надолу и видя оригиналните ключове на пода. Извика съпруга си отново, но ѝ отвърна само тишина.

Добре, помисли си тя. Това беше сериозно. Изведнъж чу сумтене, после хъркане и някакъв гърлен звук.

Сюзън продължи напред. На мъждивата светлина на шейсетватовата крушка на лампата с абажур успя да различи фигура, проснала се върху диванче в задната част на помещението, където обзавеждането беше с мека мебел, като в дневна. Тя се приближи и видя провиснала ръка, опряна на пода до почти празна бутилка.

— Исусе Христе — прошепна тя на себе си.

— Наистина ли не можеш да го събудиш? — попита Франи.

— Не. Пробвах със студени кърпи от бара върху лицето му. Мъртвопиян е. Не знам колко е изпил, но почти не реагира. Ако имах някаква идея какво да правя, въобще нямаше да се обадя на теб и на Диз.

— Знам. Не се притеснявай. Уверена ли си, че няма как да го преместиш?

— Франи, той тежи сто килограма, а точно в момента е отпуснат като парцал. Аз съм шейсет, едва успях да го изправя.

— Но сега си го изправила, нали?

— В случай че повърне. Не исках да се задави.

Харди лежеше до жена си и прошепна:

— Жив ли е? Диша ли?

— Мисля, че може би трябва да се обадя за линейка.

— Сигурно ще е добра идея.

— Кое ще е добра идея? — попита Харди.

— Линейка — отвърна Франи.

Думата накара Харди да се раздвижи. Той се шляпна няколко пъти по бузите, отметна завивките и стъпи на пода.

— Дай да говоря с нея.

Франи му протегна слушалката.

— Сюзън — попита Харди, — има ли пулс? Диша ли?

— Да. Но не мога да го събудя, Диз. Страхувам се, че може да умре. Човек може да умре от прекалено много алкохол, нали?

— Понякога. По-добре се обади на „Бърза помощ“. Веднага идваме.

— Не искам да ви…

— Стига. Ние сме семейство. Когато имаш неприятности, се обаждаш, това е едно от правилата. Чуй ме. Сега затвори и се обади на 911. Ако линейката стигне преди нас, ми звънни на мобилния да ми кажеш къде ще го закарат и ще се срещнем там. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре. Действай!

Харди шофираше в тъмната нощ под надвисналите клони в западната част на парка „Голдън Гейт“ и беше твърде притеснен и твърде ядосан, за да си позволи да говори. Затова само натискаше газта по пустите улици.

— Знаеше ли, че пак е почнал? — успя да каже Франи.

— Не.

— Сюзън рече, че пие от два месеца.

— Много мило от нейна страна, че ни го съобщава.

— Диз, това по никакъв начин не е нейна вина. Той ми е брат.

— Ако е знаела, можеше поне да го спомене. Само това искам да кажа. Има една съвсем незначителна причина да бъде трезвен. Разбираш ме, нали?

— За това ли става дума?

Харди я изгледа косо.

— Това е поне една проклета част от всичко.

— Няма нужда да ми викаш.

— Не викам. Викането включва и висок тон, не само употребата на ругатни. Ако викам на нещо, това не си ти. На цялата ситуация е.

Той се пресегна и я докосна по бедрото.

— Само за протокола, радвам се, че си тук с мен. Ще ме възпреш да не го убия, ако вече сам не се е погрижил да го направи.

— Не говори така. Сигурна съм, че не се е опитвал да сложи край на себе си. Може би просто не е знаел колко може да носи след толкова време, а по-вероятно просто е забравил.

— Да. Може би.

— Не можех да не дойда с теб. Той ми е брат в края на краищата. Ти си този, който може да не идва, не си длъжен да го правиш.

Тя сложи длан върху неговата.

— Намали малко. Ако се ударим, няма да помогнем на никого.

— Няма да се ударим — каза Харди, но поотпусна педала на газта. — Само да сме наясно. Не го правя от християнско милосърдие. Изключително бесен съм. Утре ми предстои страшно натоварен ден, а ще съм като зомби, ако не заспя в съдебната зала. Единствената причина да съм в колата е да бъда там, когато тъпият ти брат се пробуди, ако въобще успее, и да съм сигурен, че няма да започне да си бъбри с лекарите, сестрите или със скапаните чистачи и няма да изтърве една-две подробности за нещо, което го гризе от шест години или там някъде.

— Няма да го направи.

Харди се изсмя кухо.

— Със сигурност би могъл, Фран. И както може би си спомняш, спря да пие точно поради страха, че ще го направи. Постоянно подемаше темата след няколко питиета. Не можеше да го потисне, да възпре философа в себе си, толкова интересна му беше проклетата тема. Така че спря да пие. И слава Богу.

Харди удари с ръка по волана.

— Какъв идиот! Какво си мисли? Че ще може да го контролира? Не може. Доказал го е стотици, хиляди пъти.

— Диз. Това е болест. Почне ли веднъж, не може да се спре.

— Не съм убеден, че съм съгласен. Но е дяволски сигурно, че е можел да се удържи да не си налее първото питие, нали? Виждали сме, че е отказвал. Значи може да го направи и трябва да продължи да го прави.

— Нещо се е случило.

— Адски си права, че се е случило. Пак е почнал да пие, това се е случило.

Харди излезе на „Линкълн Уей“ и зави наляво по нея. Бяха на шестнадесет пресечки от „Детелината“. Беше сухо, но черният асфалт блестеше под светлината на уличните лампи и се простираше пред тях. Той отново увеличи скоростта.

— Да, това е така — каза Франи. — Искам да кажа, че трябва да има и някаква конкретна причина. Иначе защо ще се случи точно сега?

Харди я погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш какво си мисля? Мисля, че нещо е събудило в него бореца за справедливост. Нещо доста подобно се случи на всички ни и мога да го разбера. И внезапно вече е нямало смисъл да отрича какво смята, че трябва да направи, и го е направил. След това е открил, че трябва да пийне.

— Говориш за онова, което се случи с Британи, за мъжа, който я е ударил?

— Разбираш ли, можели са да го арестуват за това, което е направил. Имал е късмет, че хлапето не се е обадило на полицията. Като се замисля, мога да се обзаложа, че Моузис е загрял с няколко питиета вечерта, преди да ни съобщи. Ей, той е спипал лошия тип, това си е за хвалба, нали? Пийни си едно, издай някоя тайна, оправдай стореното, после си сипи още едно и забрави, че си се изповядал пред някого, а и какво всъщност си направил. Стигаме и до любимата ми част. Изпий още едно или пет, така че да можеш да живееш с това, което си направил.

Линейката все още не беше пристигнала и Харди паркира точно зад колата на Сюзън.

16

Беше пет сутринта. Харди се беше опитал да подремне, но след четиридесет и пет минути неспокоен сън се предаде и слезе долу, за да започне с кафетата. За последния му рожден ден Франи му беше подарила еспресо машина „Юра“, каквато ползваше Лисбет Саландер в книгите на Стиг Ларшон. Харди смяташе, че рекламата ѝ е напълно оправдана, а тази сутрин щеше да има нужда от всяка капка, която щеше да пусне.

Машината загряваше за минута и нещо и Харди оползотвори времето, като нахрани тропическите си рибки. Неговите двадесет и осем бебчета плуваха щастливо насам-натам и едва ли обираха негативната енергия, която Харди беше убеден, че излъчва от всяка пора.

Той сложи чашата си за кафе под двойния накрайник и натисна старт бутона три пъти за най-силното кафе. Докато то течеше, Харди мина през къщата и излезе през предната врата във все още тъмната утрин. Въздухът беше тих и обещаваше още един приятен ден. Днешният „Кроникъл“ още го нямаше, а и надали щяха да го оставят до час и това беше капката, която преля чашата на недоволството на Харди.

Скапаният Моузис, помисли си той.

Върна се в кухнята, разположи се на плота и започна да отпива от кафето, като не мислеше за нищо. Постепенно кофеинът подейства, туптенето в главата му престана и дишането му се забави. Затвори очи за миг, по-скоро да се отпусне, отколкото заради нуждата от сън. Когато ги отвори, погледът му падна върху перлено черния тиган от ковано желязо, който висеше от куката над котлона. Беше една от малкото вещи, които Харди беше запазил от дома на родителите си. След всяко готвене той го почистваше със сол и мека кърпа, без препарат и без вода. Тиганът беше просто перфектен и нищо в него не загаряше.

Харди отвори хладилника. Откакто децата бяха напуснали къщата, той се беше превърнал в кулинарна пустош и в него почти не се намираше нещо за ядене. Франи пазаруваше за вечеря почти всеки ден след работа и купуваше по малко, колкото за тях двамата. Така не се трупаха остатъци и не хвърляха почти нищо. Пред погледа на Харди се ширна цяла колекция подправки — седем вида горчица и още толкова люти сосове. Имаше две бутилки бяло вино, десетина бири от различни марки, но истинската храна се свеждаше до четири яйца, малко сирене чедър и каквото не бяха изяли от вечерята от неделя — солено говеждо, картофи, моркови и зеле в прозрачни пластмасови кутии.

Все щеше да се оправи.

Той смъкна тежкия почти два килограма и половина тиган, сложи го върху предния газов котлон и го усили, за да загрее силно. Пусна в тигана бучка масло и си допи кафето. Внезапно усети глад, с бързи движения струпа всички остатъци върху дъската за рязане, накълца ги и ги обърка. После ги пресипа в тигана, където маслото вече се пенеше.

Докато кафето отново капеше в чашата, той намали леко котлона, премести месото настрана и чукна две яйца в опразненото място. Поръси яденето с настърган чедър и го похлупи с капак от друг тиган, който като по чудо пасна перфектно.

Закуската се готвеше, Харди посръбваше кафе и сложи на масата в трапезарията сос срирача и табаско. Щеше да седне там за истинска закуска и да се наслади на всяка хапка. Искаше да се откъсне, да се дистанцира и да не мисли за онова, което беше научил от Сюзън, докато снощи чакаха да разберат дали Моузис ще успее да прескочи трапа. А беше узнал, че в събота през нощта Рик Джесъп беше изнасилил Британи Магуайър.

— Така, нека изясним нещата — каза Глицки. — Открил си момиче, което зарязало Джесъп преди няколко месеца. После той я ударил, а след това баща ѝ отишъл и го пребил. Що за сапунена опера?

— Прилича малко — съгласи се Брейди.

Тримата с Шър седяха на сгъваемите столове пред бюрото в кабинета на Глицки. Денят едва започваше.

— Защо смяташ, че Джесъп е изнасилил точно нея, а не някоя друга жена?

Шър се приведе над масата.

— Не знаем дали е така, Ейб. Отидохме, говорихме с нея и…

— Как я открихте?

— Баща ѝ си е оставил визитката в офиса на Гудмън. Секретарката го завела в графика — обясни Шър.

— Браво, добре сте се сетили. Продължавайте.

— Вчера отидохме при нея — поде Брейди, — говорихме, но тя изглеждаше доста… смутена.

— Била е разпитвана от полицаи от отдел „Убийства“, а бившето ѝ гадже е било убито. Мислиш ли, че това я е обезпокоило?

Двамата следователи се спогледаха.

— Естествено — кимна Шър.

— Но не сте разпитвали за изнасилването?

— Не, сър — отрече Брейди. — Опасявах се, че ако започна с това, няма да се получи никакъв разговор. Тя можеше да ни каже много неща, които не са пряко свързани с изнасилването.

— Съгласен съм. Нека говори. Може да се отпусне и да ни каже всичко, а така цялата история с центъра за помощ и за тайната ще отпадне.

— Но ако тя — начена предпазливо Шър — не признае, че е била изнасилена…

— Тогава нищо такова не се е случило.

Брейди се изправи в стола и се шляпна с длани по бедрата.

— Ейб, тя е била. И двамата мислим така.

— Но не сте я питали.

— Дали е била изнасилена през нощта в събота? — уточни Шър. — Не. Но тя ни каза, че наскоро се е видяла с него.

— Но без да споменава изнасилване.

— Не — поклати глава Брейди.

Глицки загриза бузата си отвътре и се замисли.

— Каква е вероятността да го е убила тя?

— Реално нулева — каза Шър.

— Тя не е мъж — сви рамене Брейди. — А на мен ми харесва версията за онзи с тоягата.

— Тогава възможно ли е изнасилването от предната вечер да няма нищо общо с убийството?

— Ейб, вярваш ли го наистина? — намръщи се Шър.

— Не. Всъщност не. Но ако жертвата е момичето, с което сте говорили вчера, а тя не признава, сме в задънена улица.

Брейди се смути и изправи гръб в стола.

— Знам, че съм тъп като неандерталец, но наистина не мога да разбера защо не признават. Имам предвид, че те са жертви. Няма да се забъркат в неприятности, ако кажат какво им се е случило.

— Биха могли — поправи го Шър, — ако изнасилвачът реши да ги накара да млъкнат, преди да свидетелстват.

— Или ако бъде убит — добави Глицки. — Тогава имат мотив да са му видели сметката.

— Докато сме на темата — каза Шър, — това дава мотив и на други хора. Например на гаджето ѝ или на баща ѝ. Когато Джесъп нападнал дъщеря му първия път, той го намерил и го пребил. Но всичко това не подкрепя мотива, ако изнасилването не бъде признато.

— Казваш, че според теб е бащата? — попита Глицки.

— Не съм сигурна, че бих твърдяла подобно нещо. Но ако е той, това би ѝ дало основание да отрича изнасилването.

— Тогава защо ще ходи в центъра? — учуди се Брейди.

Шър сви рамене.

— Това може да е била първата ѝ реакция. Била е уплашена, не е знаела какво да прави, а и не забравяйте, че е станало, преди Джесъп да бъде убит… Но след това разбира, че е мъртъв, а това променя играта.

— Все пак нека също така не забравяме, че нямаме жалба за изнасилване. Точка. Така че в момента правим само догадки. Как изглежда бащата?

Брейди беше започнал да кима в знак на съгласие с предположенията на Шър и сега побърза да уточни:

— Да не прибързваме с радостта, но доста добре пасва на описанието на нашия тип с тоягата.

— Бъзикаш ме — присви скептично очи Глицки.

— Нищо подобно — отрече Брейди. — Не се шегувам ни най-малко.

— Как се казва той? — попита Глицки.

— Магуайър — отвърна Шър. — Моузис Магуайър. Собственик е на бар в „Сънсет“.

Глицки не посмя да се обади на Трея и да говори с нея.

След като Шър и Брейди излязоха от кабинета му, той изчака пет минути, помота се с присвит стомах из общата стая за почивка и се запъти към най-бавния асансьор на света. От фоайето излезе през задния вход на Съдебната палата, мина покрай моргата и затвора и стигна до паркинга.

Петнадесет минути по-късно той шофираше почти по инстинкт, тъй като му се струваше опасно дори да мисли рационално. Беше стигнал почти до дома си, но когато излезе на Трето авеню и „Гиъри“, осъзна накъде кара, зави надясно и измина късата пресечка до „Клемънт“. Там се намираше малка сдвоена къща, типична за тази част на града, а двата входа излизаха точно на ъгъла. Толкова рано сутринта паркирането не беше проблем — знак ако не за божествена намеса, то поне за някакво космическо одобрение на постъпката му.

Глицки си даваше сметка, че отношенията между осемдесет и пет годишния му баща Нат и съпругата му Сейди бяха пряко следствие от събитията, довели до „Касапницата при доковете“. Преди шест години бандитите, които Глицки, Харди, Моузис, Джина и Джон Холидей бяха избили при кей 70, бяха ограбили заложната къща на Сам Силвърман и го бяха простреляли смъртоносно. Съпругата му Сейди беше останала вдовица. Бракът между нея и Нат беше втори за двамата, но беше изпълнен с любов, покълнала върху толкова безплодна почва, истинска благословия, която те не очакваха, но ценяха високо.

Ейб докосна еврейската мезуза вдясно от вратата и натисна звънеца.

Леденосините очи на Нат, които Глицки беше наследил, пробляснаха, когато видя сина си на прага.

— Ейбрахам.

— Натаниел.

Старецът пристъпи напред, протегна ръце и приведе лицето на сина си за целувка.

— Толкова се радвам да те видя.

— И аз теб, тате. Сейди добре ли е?

— Все още е едно от чудесата на света. Нали ще останеш за малко? Ела и сам ще видиш.

Нат и Сейди имаха приятно малко вътрешно дворче зад кухнята в задната част на апартамента. Заради времето можеха да му се радват едва около тридесет дни в годината, но днес беше точно такъв момент. Големият рекламен чадър на „Чинцано“ беше отворен и леко наклонен на една страна, за да хвърля сянка. Тримата седнаха край масичката за пикник с плот от гъсто оплетена метална мрежа, наляха си чай в изящни чаши и започнаха да обсъждат плановете си за Пасха. Празникът беше след два дни и за него щяха да се съберат при Ейб.

Трея и Сейди бяха уточнили почти всичко и накрая Нат стрелна сина си с очи.

— Сигурен съм, че това ще бъде най-великото събиране седер от всички. По-хубаво и от това на самия Мойсей. Но не съм убеден, че тази сутрин Ейбрахам се отби насам заради подробностите около него.

— Не е за вярване, че споменаваш Мойсей.

— Че кого другиго да спомена? Пасха, Изходът от Египет, Мойсей… Те са свързани.

— Не, не става дума за това. Мисля за един проблем, който ме занимава, а името на човека е Моузис, което означава точно Мойсей.

— Какъв е проблемът?

Ейб нахвърли историята, като пропусна връзката с „Касапницата при доковете“, както и че той и другите са участвали в нея.

— Неприятното е, че аз познавам този човек доста добре. Правили сме доста работи заедно. Той е зет на Дизмъс Харди, не е сред любимците ми, но не е лош човек. А ето че сега, без да имам доказателства, съм деветдесет процента сигурен, че е извършил това убийство. Но по лични причини не искам да бъде арестуван.

— Смяташ ли, че убийството е оправдано? — попита Сейди. — Ако в крайна сметка мъжът, когото е убил, е изнасилил дъщеря му…

— Не може просто да избиваш хората, наранили децата ти, дори и да ти се иска — каза Ейб.

— Но поне разбирам желанието — въздъхна Сейди.

— Всеки го разбира — съгласи се Ейб, — но противоречи на закона.

— Ако всичко е толкова ясно, какъв ти е проблемът? — попита Нат.

— Имам няколко проблема, тате. Първо, аз повече или по-малко съм се заклел да поддържам и налагам закона. Ако не го направя, тогава какво съм си мислел през всичките години? А по-непосредственият проблем са моите следователи.

— Какво за тях?

Ейб млъкна и завъртя чашата в ръцете си.

— Може да ви се стори прекадено директно, но ми е много трудно.

— Ние имаме време, Ейбрахам. Не бързай.

Ейб въздъхна.

— Виждам, че искам те да не бързат толкова в разследването на това изнасилване. Ако жертвата — това е дъщерята на Моузис, не го признае, значи официално то просто не се е случило. Няма нужда да обяснявам, че щом надушат следата и започнат да го разглеждат като мотив за убийство, следователите ми ще я притиснат здраво, за да признае. Ще разговарят с приятелите ѝ, ще отидат до работата ѝ, ще изискат разпечатка на телефонните ѝ разговори — цялата процедура. От друга страна, ако им кажа да не се занимават…

Той се спря и пак въздъхна.

— Ако им кажа да не си вършат работата, тоест да не разкрият убиеца, то тогава какво правя? Как аз си върша работата?

— А не можеш ли, как точно се казва, да се оттеглиш от случая поради конфликт на интереси? — попита баща му.

— Без да кажа какъв точно? Ей така, без причина?

— Ами, ако ти е приятел…

Ейб поклати глава.

— Това ще е все едно да заявя: „Знам кого търсите, но не мога да ви кажа кой е.“ Не мисля, че това може да мине току-така, татко.

— Не, вероятно няма.

— Освен това, ако се оттегля от случая, защото Моузис ми е приятел, който и да го поеме, ще трябва да действа точно в обратната насока и да арестува Магуайър — просто, за да докаже, че е безпристрастен и не ми прави услуга.

— Толкова ли ще е зле, ако Моузис стигне до съд? — попита Нат.

Ейб прокара нокти по плота на масата. Самото явяване на Моузис в съда можеше да се окаже минно поле. Лесно си представяше най-различни варианти, в които стресираният или изтощен Моузис се разбъбря и признава нещо уличаващо го в „Касапницата при доковете“ пред друг затворник или пред назначения му адвокат. Имаше и някаква слаба вероятност той да се поддаде на изкушението да изтъргува ужасната си тайна, тяхната ужасна тайна, срещу по-лека присъда или някакво съдебно споразумение, макар и да не му се вярваше, че е способен на такова нещо. Но Глицки не можеше да спомене нищо от това на баща си.

— Най-малкото може да ми струва един от най-добрите приятели — измъкна се той.

— Не смяташ ли, че Дизмъс би разбрал? Просто си вършиш работата. И друг път сте били от две страни на барикадата, но сте се погаждали.

— Може би, но този път е различно. Моузис е единственият брат на Франи.

— Но ти не знаеш със сигурност, че точно неговата дъщеря е била изнасилена — вметна Сейди. — Нали това каза?

— Точно така.

— Дори и да е била, това не означава, че Моузис е убиецът. Не се опитвам да ти предлагам извинение да направиш нещо, което те кара да се чувстваш зле, но докато не си сигурен, че тя е била изнасилена, истинският отговор, този, който можеш да дадеш, ако някой те попита, е просто „Не знам“. Ти не прикриваш факт или истина.

Нат се изсмя сухо.

— Обърни внимание на измъченото намиране на благовидна причина в Талмуда. В това семейство аз би трябвало да бъда библейският учен.

— Доста свещени текстове си чел и си се поотъркал в тълкуването им — усмихна се на съпруга си Сейди. — Но, Ейб, наистина защо не погледнеш от тази страна?

— Не изглежда зле, Сейди. Освен това, ако се сдобием с информация чрез нарушаване или дори компрометиране на поверителна комуникация, тя така или иначе няма да бъде допусната в съда. Така че мога да си кажа, че дори помагам за случая, ако те открият начин да го направят.

— Струва ми се чувам едно „но“ — каза Нат.

— Това е проблемът, татко — отвърна Глицки. — Чувам не само едно, а цял хор „но“-та.

Глицки откри място за паркиране на Десето авеню, точно зад ъгъла до „Малката детелина“. Не беше сигурен какво го беше довело тук, както не знаеше и какво се въртеше из главата му, когато се отби при баща си и Сейди.

Каквото и да беше, не му вършеше работа, тъй като предната врата беше заключена, а вътре беше тъмно. Глицки сви недоволно устни. На витрината пишеше, че работното време е от дванадесет на обяд до два през нощта. Той погледна часовника си. Беше единадесет и двадесет, което означаваше, че всеки момент някой щеше да се появи да отвори.

Глицки пъхна ръце в джобовете си, облегна се с един крак на стената и се загледа в движението по обляната в слънце улица, като за три минути провери пет пъти колко е часът.

По Девето авеню край ул. „Ървинг“, точно южно от „Детелината“ имаше едно приятно кътче сред главозамайващите предложения за хранене из „Мишън“ или по ул. „Клемънт“. Преди Глицки да откаже пиенето и преди да се родят децата му, двамата с Харди бяха млади полицаи и понякога висяха в „Детелината“, отиваха да хапнат зад ъгъла и се връщаха в бара да играят дартс, да философстват и да пийнат по едно преди лягане. Повлечен от неосъзнатия спомен за аромати и вкусове, Глицки тръгна безцелно надолу. Това беше доста необичайно за него. Скоро се почувства добре сред непривичната топлота и въздуха, изпълнен с уханията от италианските и тайландските ресторантчета, от заведенията с близкоизточна кухня, от американските закусвални и магазинчета за деликатеси и сокове, от бирарията и кафенето.

Руската пекарна си стоеше почти там, където си я спомняше. Там продаваха пирожки с пълнеж от месо, а Глицки не ги беше вкусвал от почти двайсет години. Жената зад щанда работеше там дори по-дълго, все още не беше усъвършенствала английския си, но въпреки това беше мила, отзивчива и разбираше достатъчно от жестовете на Глицки, за да му подаде каквото искаше — две пирожки и бутилка газирана вода.

Той беше единственият клиент и седна на едно от високите столчета до плота за хранене пред мъничката витрина. Постепенно зеещата пропаст на несигурността отстъпи пред удоволствието от простата, но вкусна храна и той установи, че проблемът с Моузис Магуайър вече му изглежда поносим.

Нещата бяха прости. Никаква поверителна информация от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, не можеше да бъде използвана в съда. Затова Глицки смяташе, че единственото отговорно действие, което може да предприеме, е да каже на следователите си да проследят уликите, но да оценяват случая според това, което можеха да докажат. И точно това правеше.

Строго по буквата на закона.