Фатална жена

17

Няколко минути след дванайсет часа умореният Дизмъс Харди стоеше на стъпалата пред Съдебната палата, както обикновено, претъпкани с утайката на обществото, и говореше по мобилния си телефон с жената на шурея си.

— Как е той?

— Опасявам се, че ще оживее.

— Не го мислиш наистина.

— Мисля го повече, отколкото предполагаш. Разбираш ли какво причинява всичко това на Британи?

— Кое какво причинява на Британи?

— Дизмъс, тя смята, че едва ли не тя е убила онова момче.

— Сюзън, дори не споменавай подобно нещо. Наистина ти казвам, не го споменавай дори пред мен. Нито пък пред когото и да било другиго. Британи няма нищо общо.

— Тя вярва, че има, ако Моузис всъщност е…

— Сюзън. Престани! Спри. Не говорим за това. Помниш какво ти казах снощи. Това е недопустимо и точка. Знаем къде е бил Моузис. Ти ми каза, той ти е съобщил, че е за риба, значи е бил за риба.

— Британи не вярва. А и не съм сигурна, че и аз вярвам. Кога за последен път се сещаш да е бил за риба преди тази неделя? Има сигурно поне две години.

— Така е в риболова. Не ходиш година-две, след това тръгваш отново. Особено ако нещо се е случило на малкото ти момиченце и трябва да се поуспокоиш и да премислиш нещата.

— Смяташ ли, че е направил това?

— Да, ще му повярвам — излъга я Харди. — Британи също трябва да се постарае да му повярва.

— Не виждам как ще успее, особено след това, което Моузис му причини, когато я беше наранил миналия път. Сега ѝ се иска никога да не ни беше казвала.

— Доколкото си спомням, тя и за това не ви е казвала, нали?

— Не.

— И колко пъти трябва той да я нарани, преди тя да каже на някого и той да спре да го прави?

— Тя не си е мислела, че баща ѝ ще го убие.

— Не смяташ ли, че го е заслужавал?

— Не знам какво е заслужавал. Не мога да мисля за него като за убит. Прекадено е объркващо.

— Сериозно? Не изпитваш ли облекчение, че повече никога няма да наранява дъщеря ти? Тя не се ли чувства по-добре?

Харди си пое дъх и заговори по-тихо.

— Сюзън, чуй ме. Този тип беше истинска чума. Вече го няма. Ако вие с Британи го съжалявате, е чиста загуба на време и енергия. Сега трябва да разберете и да запомните, че въпросът е от стратегическа важност. Британи не бива да казва на никого другиго, ама на никого, какво ѝ се е случило в събота вечер. Ако изпитва нужда да говори, може да отиде отново в центъра, да се срещне с психолог или с какъвто ще специалист, стига това да е поверително.

— Ти защитаваш баща ѝ.

— Ами, да.

— Звучи ми сякаш вярваш, че той го е направил.

— Не, просто казах, че въпросът е от стратегическа важност. Ако наистина го е направил, няма нужда да осигуряваме на областния прокурор и мотив.

— Дизмъс, а аз как ще продължа да живея с него? — попита Сюзън е променен глас.

— Обичаш ли го?

— Разбира се — отвърна тя. — Всъщност не знам.

— Да, обичаш го. Каквото и да е направил, убеден съм, че е смятал, че е имал право.

— Имал е право като преди това? Искам да кажа за другото нещо.

— До известна степен, да.

— Само това ли има значение? Да чувстваш, че имаш право? Това стига ли?

— Не. Очевидно не. Последния път нямахме избор. Щяха да ни избият, ако не бяхме направили нещо. Но може би този път, само може би, Моузис е сметнал, че този тип представлява заплаха за живота на Британи. Той вече я е пребил и изнасилил. Моузис не е искал да види какво ще се случи след това.

— А какво ще стане, ако някой ден ми се ядоса? Или се вбеси на някое от момичетата? Ами ако изведнъж си помисля, че той е опасен за всички ни?

— Сега това ли си мислиш?

— Не знам. Може би когато пие. А това май продължи оттам, откъдето беше свършило.

— Ами да, съгласен съм, че на пиенето трябва да се сложи край.

— Дори и да се сложи… — каза неубедено Сюзън.

— Какво?

— Просто не знам — въздъхна тя.

— Къде си в момента?

— Вкъщи. И двете сме у дома. Британи спи. Барът е затворен.

— Не се притеснявай за бара.

— Няма. Има много повече за какво да се притеснявам от проклетия бар.

Британи отвори очи.

Отвън грееше слънце, прозорецът беше леко отворен, а приятният ветрец раздвижваше яркожълтите завеси на спалнята ѝ. Кой ли ден беше?

Главата ѝ лежеше върху гърдите на някакъв мъж. Той носеше лек зелен пуловер. В съня си го е прегърнала е ръка.

— Тя се размърда — прошепна гласът му.

Британи продължи да лежи и само затвори очи, като осъзна, че носи дрехите си от предишния ден. Или може би от онзи ден.

— Колко дълго спах?

— Не знам. Може би три часа. Или четири.

— И през цялото време съм лежала върху теб?

— Да. Беше ми адски тежко.

— Благодаря.

— Няма защо. Но бих отишъл до тоалетната.

Тя си пое дълбоко дъх. Не искаше да помръдва глава, не искаше да мърда въобще, да се събуди и отново да се сблъска с всичко.

— Мога ли да полежа така още малко?

— Разбира се. Колкото искаш.

Тя усети как една ръка внимателно отметна косата от челото ѝ.

— Какъв хубав ден — каза тя и затвори очи.

Британи живееше в двустаен апартамент с кухня на втория етаж в сграда с общо шест апартамента на ул. „Оук“ край „Дивисадеро“.

Тя се изкъпа, уви се в хавлия и се върна в спалнята си. Той беше станал от леглото и беше затворил вратата зад себе си, за да я остави насаме.

Беше се преместил в дневната, седеше на дивана и прелистваше брой на „Популярна механика“. Тя се беше преоблякла с бежови широки военни панталони и оранжев потник, беше сресала мократа си коса, но не си беше сложила грим.

— Хей — поздрави Британи.

— Хей и на теб.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За възглавницата.

— Просто исках да съм сигурен, че си добре — сви рамене той.

— Не съм.

— Така е. Знам.

— Все още не съм готова за нищо.

— Разбира се, че не си. Няма как да очаквам да бъдеш.

Тя отиде до кухненската маса и си дръпна стол.

— Имам чувството, че съм се възползвала от теб. Особено в събота. Но не знаех към кого другиго да се обърна. Помислих си, че баща ми…

— Не се притеснявай. Радвам се, че можах да дойда и да те заведа при майка ти и баща ти, където беше най-добре да идеш.

— Искам да кажа, че не исках да те замесвам. Трябваше просто да остана при нашите. Но не можех повече да стоя там, а пък после те помолих да дойдеш и съм заспала…

— О, да — каза той. — Беше истинско мъчение. Да дойда и да се уверя, че си добре.

Тони я изгледа за момент, после стана, дръпна стола до нейния, сложи пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ.

— Хей.

От лявото ѝ око се отрони сълза.

— Ето пак почвам — изсмя се горчиво Британи. — Малката госпожица Драма.

Тя поклати глава и избърса сълзата.

— Явно просто не мога да спра. Толкова съжалявам.

— Някои хора никога не биха успели да преодолеят това, което ти се струпа през последните четири дни.

— Не знам. В момента се чувствам ужасно, не мога да се понасям.

— Кое не можеш да понесеш?

— Че съм безотговорна. Глупава. Ако не бях флиртувала с него, това нямаше да се случи.

— Значи сега си виновна, че те е изнасилил?

— Може би някак си съм го предизвикала. Не исках да се срещаме в „При Пери“. Трябваше да послушам предчувствието си, но не го направих, понеже никога не го правя, нали така? Не знам какво се опитвах да постигна.

— Опитала си се да бъдеш добър човек, да си честна с него и да защитиш баща си.

— Ако не го бях направила, той щеше още да е жив.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Не знаеш защо е умрял. Ако въобще е имало нещо общо с това, което ти е причинил.

— Разбира се, че има. Ако не бях отишла в „При Пери“…

Той сложи пръст на устните ѝ и я прекъсна.

— Британи. Ти не си виновна за нищо. Набий си го в главата. Ти си жертвата, а не Рик Джесъп. Той е направил каквото е направил. Той е причината за това, което му се е случило. Без значение дали е било заради теб или заради нещо съвсем различно.

— Не — отрече тя. — Заради мен е. Баща ми го е убил. Видях лицето му, когато му казах. Не трябваше никога да му казвам. Нито на него, нито на когото и да било.

— И тогава какво? Това щеше да си остане твоя тайна завинаги, да те гризе отвътре и да ти съсипе живота, защото не си направила каквото трябва. А то е да съобщиш какво ти е причинил. Да подадеш оплакване. А може би Рик Джесъп щеше да ти посегне отново. По дяволите, той ти посегна отново, както вероятно го е правил и преди с други жени. Това, че вече го няма, е хубаво, Британи.

— Не и ако го няма заради баща ми.

— Няма как да знаеш дали е така. Може и аз да съм бил. Знам какво е сторил. Имах възможност да отида и да се погрижа за него. Ами какво ще кажеш за всички останали момичета, на които сигурно е причинил такова нещо? Ами техните бащи? Или братята им?

— Да, но ти си бил зад бара, когато това се е случило.

— Не, не бях. В неделя на смяна беше Лин. Аз си бях у дома. Сам. Без алиби.

Тя го отблъсна.

— Нека престанем. Не е забавно.

— Нямам намерение да съм забавен. Само ти казвам, че има и други вероятности.

— Как тогава ще обясниш състоянието на баща ми снощи? Беше се напил почти до смърт.

— Смяташ, че се е опитвал да сложи край на живота си от угризения, че е убил Джесъп?

— Би могъл.

— Би, не би… Британи, може например да му е било трудно да преодолее случилото се с теб и да е загубил сметка колко е изпил. От колко време не е пил? Може да се е надценил или да не е усетил, докато алкохолът не го е ударил в главата.

— Не знам — промълви тя. — Но всичко ми изглежда свързано.

— Възможно е. Допускам. Но не е задължително.

Членът на Градския съвет Лайъм Гудмън седеше зад бюрото си и не знаеше нищо за изнасилването. Въпреки това Даян му беше казала за посещението на следователите от отдел „Убийства“ и че благодарение на сигурните доказателства от нейните графици бяха открили, че мъж на име Моузис Магуайър е идвал до офиса, за да говори с Рик за Британи Магуайър. Гудмън никога не беше чувал за него, а човекът искал да се оплаче от отношението на Рик към дъщеря му.

С помощта на графика на Даян той си спомни, че след въпросната среща Рик си беше взел два почивни дни. Когато се върна, беше със следи от посинено око и подута скула. Носът му също сякаш беше отнесъл някой и друг юмрук. Обяснението беше доста плоско — били го ударили с лакът, докато играел баскетбол с приятели, но Гудмън не беше сметнал за нужно да го разпитва.

А ето че сега имаше доста основателна причина.

Рик Джесъп имаше собствен живот, който през последните няколко месеца излизаше от контрол, но Гудмън смяташе, че е най-добре да не разпитва излишно, освен ако не започнеше по някакъв начин да влияе върху него или върху политическите му връзки.

Тримата стажанти стояха пред него, а той им говореше с приповдигнат тон.

— Никой не ценеше Рик повече от мен. Не виждам как офисът ще продължи да си изпълнява задълженията без всичко, което той вършеше всеки ден. Единственото, което можем да направим, за да почетем паметта му, е да се заловим за работа, да се опитваме да служим на нашите избиратели, да бъдем отзивчиви, да се вслушваме в нуждите им и да сме честни спрямо тях, както беше Рик.

Гудмън ги изгледа.

— Надявам се, че двата дни, през които не работихме, са позволили на всички ни да се справим със ситуацията по някакъв начин. Разбира се, ще ни е нужно доста време, преди да се върнем към нормален ритъм. Това ми е ясно и ако чувствате, че се нуждаете от още време, за да преодолеете тази безсмислена и ужасна трагедия, просто уточнете нещата с Даян и си вземете колкото почивка ви трябва. Естествено, утре сутринта отново няма да работим заради погребението. Докато сме още на тази тема, ако някой от вас смята, че вероятно ще има нужда от още време, би било добре да ме уведоми за намеренията си.

Съветникът изчака малко и продължи:

— Никой? Благодаря ви. Вие сте чудесен и лоялен екип. Не бих могъл да се надявам на по-добър. Но, моля, искам да знаете, че няма проблем дори да промените мнението си. Аз също бих могъл да отсъствам час или два. Положението не е леко, преодоляването му също и никой не го знае по-добре от мен.

Гудмън отново изгледа стажантите, като този път задържаше очи върху всеки — Джоузеф, Рошел и Логън. Той не смяташе, че някой от тях е бил особено близък с Рик, но и тримата изглеждаха развълнувани от искреността на шефа си, надали от нещастието, сполетяло бившия началник на екипа. В очите на Рошел блестяха сълзи, а другите двама кимаха с тъжни физиономии.

— Преди да ви освободя, бих искал също да ви кажа, че ако не сте чули, двама следователи от полицията са идвали тук в деня след убийството на Рик.

Стажантите се спогледаха притеснено. Гудмън вдигна ръка и прекъсна неловкото мълчание с разбираща усмивка.

— Не се притеснявайте. Доколкото знам, а аз знам със сигурност, никой от нас не е под подозрение. Полицаите просто са си вършили работата. Но тук са узнали нещо, което са сметнали за важно и са помолили дали не бихме могли да хвърлим още малко светлина.

Той им разказа накратко това, което беше узнал от Даян.

— Проблемът е — заключи Гудмън, — че ние знаем, че този Магуайър е бил тук, двамата с Рик са излезли в коридора, за да обсъдят нещо относно дъщерята на Магуайър, но не е ясно какво е станало там. Ако това ще ви помогне да си спомните, Рик си взе два почивни дни след инцидента, а когато се върна, изглеждаше сякаш се беше бил. Следователите искат да знаят дали той е нападнал Рик в изблик на ярост. Ако успеем да докажем, че е било така, полицаите ще искат да си поговорят с него и да му зададат няколко трудни въпроса. Да, Рошел? Няма нужда да вдигаш ръка.

— Те смятат ли, че той е убил Рик?

— Възможно е. Ако той веднъж е пребил Рик, би намерил основание да го направи и втори път. Или да се погрижи за нещо, което е смятал за недовършено. Мисля, че следователите вървят в тази посока. Но, доколкото ми е известно, не разполагат с реални доказателства.

Всички замълчаха.

— Това вероятно не е доказателство — започна Джоузеф, — тъй като аз не съм ги видял да се бият, но онзи тип е нападнал Рик.

— Казваш, че Магуайър го е ударил?

— Не виждам причина Рик да лъже за такова нещо.

— Той ли ти каза?

— Точно той.

— Знаем ли защо го е нападнал?

— Рик бил излязъл с дъщеря му, но тя се оказала пълно куку. Скъсал с нея, а тя си измислила някаква история колко лошо Рик се отнасял с нея и я разказала на баща си. Магуайър дошъл и го нападнал абсолютно изневиделица.

— И Рик не се е обърнал към полицията?

Джоузеф сви рамене.

— Не искаше да забърква момичето в неприятности. Явно всички в семейството ѝ не са наред с главата. Рик решил, че това е просто мимолетен инцидент и сигурно не си струва да му обръща внимание, ако момичето го остави на мира. Решил, че ще се оправи, просто го игнорирал.

— Да — пророни тъжно Гудмън. — Рик беше точно такъв, нали? Способен да се справя сам. Надявам се това решение да не е допринесло за убийството му.

Получил нужната информация, двайсет минути по-късно Гудмън говореше по телефона с Вай Лапиър, началник на полицията на Сан Франциско.

— Да, госпожо — търпеливо редеше той, — но през последните няколко дни все чувам, а и всички чуват, че се води разследване. То продължава. Последното нещо, което искам, е да добавям още една тревога към вече многото, с които сте претоварена, но, честно казано, оставам леко объркан от тази фраза. Бих искал да чуя, че разследването напредва, а не че просто се води или продължава. Този прекрасен млад човек е мъртъв от три дни, а не съм чул и късче информация за някакви улики и потенциални заподозрени. А всички сме запознати със статистиката, че ако едно убийство не бъде разкрито до два дни, има огромна вероятност то да си остане неразкрито завинаги. Не можем да позволим това да се случи и сега.

— Високо ценя вашата загриженост, сър — отвърна Лапиър, — но по този случай ден и нощ работят двама опитни следователи от отдел „Убийства“. Разбирам, че в момента търсят свидетели и че…

— Всичко това е чудесно, но явно не се случва достатъчно бързо.

— Бързината не е основната ни цел, сър. Целта е да си свършим работата добре.

— А междувременно уликите остаряват, убиецът може да е напуснал града, а хората да забравят какво са видели.

— Да, но…

— Извинете ме, началник, но ми се струва, че когато полицаите получат явно важна улика по този случай, би трябвало да впрегнат всичките си усилия, за да я проследят. Не бихте ли се съгласили?

— Разбира се, но не съм чула за подобна улика. Нима казвате, че разполагате с такава?

— Да, вярвам, че е така. Както може би знаете, вашите двама следователи са били в офиса ми преди два дни. Те са идентифицирали мъж, който е пристигнал побеснял, тъй като си мислел, че г-н Джесъп се бил отнесъл зле с дъщеря му. Двамата излезли в коридора, а току-що научих от моите служители, че мъжът е нападнал г-н Джесъп и го е наранил толкова зле, че му се е наложило да си вземе два почивни дни.

— Кога се е случило това?

— Преди два месеца. Ако е необходимо, мога да ви кажа и точната дата.

Началникът на полицията помълча малко.

— Два месеца е относително дълго време, за да свържем това автоматично с убийството — рече тя. — Казвате, че следователите са разбрали за този мъж, когато са говорили със служителите ви?

— Да. Казва се Моузис Магуайър. Не знам дали са узнали, че той брутално е нападнал г-н Джесъп. Той е буйстващ, луд човек, който е мразел Рик.

— Да, но аз съм сигурна, че щом инспекторите са получили името му, те вече са го разпитали. Или планират да го направят възможно най-скоро.

— Те трябва да знаят за побоя. Това е нещо съвсем различно. Той не е отбил просто да каже „здрасти“. Трябва да знаят, дори и да е било преди два месеца.

— Да, разбирам. Бихте ли искали да говорите отново със следователите, или предпочитате аз да сведа информацията до тяхното внимание?

Гудмън си пое въздух и понамали натиска.

— Господ ми е свидетел, началник, че не иска да ви казвам как да си вършите работата. Нито пък да се бъркам на следователите ви. Може би загрижеността ми взема връх. Както можете да си представите, периодът е ужасно труден. Всички обичахме Рик, а сякаш никой не прави нищо, за да открие убиеца му.

— Да, наясно съм, че отстрани понякога нещата изглеждат така. Знаете ли какво? Защо не се обадите до отдел „Убийства“ и не предадете информацията си? Така ще видите и докъде са стигнали в работата си. Ако има нещо, което си заслужава да научите, ще ви се обадя веднага. Или може би да не ви звъня? Както предпочитате.

— Просто си помислих, че е твърде важно и трябва да го съобщя.

— Интуицията ви не ви е подвела. Ще проследя нещата и ще ви се обадя. Моузис Магуайър ли беше?

— Да, това е името. Благодаря ви, началник.

— По всяко време съм на ваше разположение.

18

Като началник на полицията Вай Лапиър имаше и редица предимно представителни функции. Тя даваше множество закуски, обеди и вечери и често произнасяше речи. Посещаваше квартални срещи и говореше за проблемите в общността и как полицията би могла да стане по-ефективна. Обсъждаше проблемите на сигурността с бизнес лидери, обясняваше на защитниците на бездомните за наркотиците и другите проблеми на улицата, движеше профсъюзните дела с други висши служители от полицията, мислеше за връзките с другите служби и за бюджета. Поддържаше контакти с политици от всякакви партии, следеше пресата, срещаше се с групи от хора, пострадали при престъпления, организации по детска безопасност и насоки за младежите. Имаше какви ли не ангажименти — от автобусите и тролеите в градския транспорт до ограничаването на графитите, политиката спрямо кучетата в парковете, престъпленията от омраза и нападенията срещу стари хора.

Но тя почти никога не се намесваше, особено сама, във всекидневната работа на своите подчинени. Ето защо Глицки остана сериозно изненадан, когато в края на деня усети, че някой стои до вратата, вдигна поглед от криминоложкия доклад и видя началника на полицията. Тя беше едра, сериозна жена от афроамерикански произход и носеше официалната униформа.

Глицки смъкна краката си от ъгълчето на бюрото, затвори папката и се изправи на секундата.

— Мога ли да помогна с нещо, началник?

Тя прекрачи прага и влезе в кабинета.

— Спокойно, лейтенант. Просто реших да се отбия и да видя дали не бихте ми отделили няколко минути от времето си.

— Разбира се, госпожо. Колкото е нужно.

Между двамата зееше доста голяма пропаст в чиновете и командната верига, но Лапиър и Глицки бяха изградили нещо като връзка още в първите седмици на мандата ѝ, когато преди малко повече от две години беше дошла в Сан Франциско от мястото си като заместник-началник на полицията във Филаделфия. Тя се беше застъпила за него пред кмета в един заплетен случай за задържане без заповед за арест. Глицки се беше почувствал задължен да прибере зад решетките сина на едно от най-влиятелните местни политически семейства. На свой ред шефът на „Убийства“ беше неин съюзник срещу същия кмет Лилънд Крофърд, който все още управляваше града. Тя не се беше поддала на друго негово искане и той беше натиснал хората в полицията в нескопосан опит да я отстрани, като ги накара да ѝ гласуват вот на недоверие.

— Нали нямаш нищо против?

Тя погледна зад гърба си, затвори вратата, обърна се към Глицки и въздъхна.

— Току-що едва се откопчих от Лайъм Гудмън по телефона.

— Да, той е доста нетърпелив за резултати по случая с Джесъп — кимна Глицки.

— Така е. А знаеш колко много обича да говори пред пресата.

— И ти се е обадил?

— Ако не се задействам аз, знаеш на кого ще звънне другия път.

Тя си придърпа стол до бюрото на Глицки и седна.

— Отговорност за решенията и така нататък. Реших да видя дали има нещо ново, което мога да му кажа за напредъка по случая. А той междувременно ми даде информация, която се надява, че може да бъде от полза на твоите следователи.

— Да я даде на теб, вместо да се обади директно на тях? Има им номерата от визитките, които са оставили в офиса му.

— Това не би подчертало достатъчно неговата важност, нали така? А и какво да им каже? Така аз нямаше да разбера, че той е лично заинтересован.

— Да, предполагам — поклати глава Глицки с отвращение. — Какъв смешник.

Изражението на Лапиър се разведри в намек за усмивка.

— Да, но за момента е нашият смешник, а не смешникът на кмета. А точно към него ще се обърне, ако не му покажем нещо. А и — само за протокола — неговата информация може да има някакво отношение към случая, макар и да ми се струва стара история.

Тя погледна към бялата дъска с активните случаи на „Убийства“.

— Брейди и Шър?

— Това е екипът.

— Докладвали ли са ти скоро?

— Вчера.

— Имаш ли нещо против да видим докъде са стигнали днес? Дали са навлезли в подробностите?

— Ще разбера.

Глицки вдигна слушалката и натисна няколко бутона.

— Пол, Ейб е. Елате с Лий, ако имате минутка, началникът е при мен и би искала да поговорите. Точно така, да. Началникът. Да. На полицията.

Той затвори.

— Идват веднага.

— Да, знаем кой е Моузис Магуайър — каза Брейди. — Вече говорихме с него. Снимката му е сред другите, които днес ще покажем на свидетелите.

Началникът на полицията продължаваше да стои права, затова нито той, нито Шър не смееха да се разположат по сгъваемите столове. Стояха с ръце зад гърба до един от ъглите на бюрото на Глицки.

— Получихме името му в офиса на Гудмън — добави Шър. — Преди два месеца Джесъп е излизал с дъщерята на Магуайър.

Началникът кимаше и слушаше внимателно.

— Това ми каза и градски съветник Гудмън. Преди малко имах разговор по телефона с него и той явно смяташе, че не разполагате с цялата нужна информация.

— Имате предвид, че Магуайър е ударил Джесъп? — попита Брейди.

Началникът на полицията наклони глава и го изгледа.

— А, значи сте чули за това?

Глицки изтръпна, когато отново чу името на Магуайър, облегна се в стола и стисна ръце пред корема си, като се стараеше да изглежда спокоен, докато разговорът продължаваше.

— Да, госпожо — каза Шър. — Попитахме го директно и той не се опита да увърта. Оказва се, че Джесъп е наранил дъщеря му — блъснал я, съборил я, нещо такова. Магуайър отишъл до службата му и — както сам се изрази — привлякъл вниманието му, за да го накара да спре да я тормози.

Лапиър обмисли чутото.

— Версията на съветника е, че Джесъп я е зарязал, тя полудяла и надрънкала куп лъжи на баща си.

Двамата инспектори се спогледаха, но това не убягна от началника.

— Какво, не е ли вярно?

— Не мислим, че е било така — поде Брейди. — Според нас той я е ударил.

— Защо смятате така? Защо приемате нейните думи, а не неговите?

— Първо — отвърна Шър, — няма как да чуем версията на Джесъп.

— И второ?

Шър хвърли почти отчаян питащ поглед към Глицки и към партньора си. После си пое въздух, отново стрелна Глицки с очи и накрая успя да формулира подходящо за момента изречение.

— Второ, администраторката в офиса на Гудмън не обрисува Джесъп с твърде ласкателни краски.

— Във всеки случай — каза Лапиър — Гудмън определя посещението на Магуайър като брутално нападение. Джесъп го нямало два дни след това.

— Може би е така — включи се Брейди. — Но Магуайър ни припомни, че Джесъп не е подавал оплакване. А ако е бил пребит толкова зле, е логично да се обърне към полицията. Но пък тогава би излязло наяве и това, че е блъснал дъщерята на Магуайър.

Лапиър кимна отново.

— Значи сте проследили връзката с Магуайър, но не го смятате за заподозрян?

— Не сме го изключили — каза Шър. — Но…

— … но от онзи уж побой са минали два месеца — довърши изречението ѝ Лапиър. — И защо тогава в неделя вечерта ще му хрумне да отиде и да довърши нещата с Джесъп? Точно това казах на Гудмън и точно това ще му кажа отново. Не ми изглежда смислено, дори и Магуайър да е луда глава. Той вече се е изяснил с Джесъп, няма нужда да го убива.

Тя изгледа тримата и завърши:

— В крайна сметка предполагам, че няма причина да се концентрирате върху Магуайър повече, отколкото върху някого другиго. Това искате да ми кажете, нали?

Никой не отвърна. Брейди се прокашля, Шър изучаваше шарката по пода на офиса, а Глицки премести дясната си ръка от корема на бюрото и потропа бързо с пръсти.

Началникът отново ги изгледа.

— Или може би не е така? Какво се опитвате да кажете?

Брейди отново прочисти гърлото си и изплю камъчето.

— Миналата събота вечер Британи се е видяла с Джесъп за по питие в „При Пери“.

Лапиър се стегна рязко.

— В нощта, преди да бъде убит?

— Явно не е схванал посланието — кимна Шър. — Искал е да я види отново или щял да подаде оплакване срещу баща ѝ заради побоя. Тя решила да се срещнат и да се опита да го разубеди.

— Казвате ми, че са излезли на среща заедно в събота вечерта?

— Да, госпожо. Макар че не знам дали бих го нарекъл точно среща.

Алармата на нечия кола на улицата внезапно се включи. Никой в кабинета на Глицки не каза и дума, докато тя продължи да пищи.

Накрая спря и началникът успя да се вземе в ръце.

— На мен това ми се струва като сравнително важен факт. Има ли някаква причина, поради която ми го спестявахте толкова време?

— Казахме, че не сме изключили никой заподозрян, госпожо — осмели се да отговори Шър. — Включително и Магуайър.

— Така е, но това е точно информация, която бих могла да предложа на съветник Гудмън, за да ми се махне от главата. Да му кажа, че напредваме и може би сме близо до арест.

— Това може да не се окаже вярно, госпожо — каза Брейди.

— Доказателствата ни са съвсем недостатъчни. Трябва да поработим с някои от свидетелите и да видим какво ще излезе, преди отново да се върнем към Магуайър. Ако уликите сочат към него.

— Разговаряхте ли с момичето? С Британи.

— Да.

— А тя какво казва? Как е минала срещата? Джесъп отново ли я е тормозил? Имал ли е Магуайър нова причина да му се ядоса? И може би дори да го убие? Хайде, хора. Това ми прилича на напредък. Г-н Гудмън ще го приеме по същия начин. Няма нужда да споменаваме Магуайър, но поне можем да кажем, че разполагаме с някои истински улики и държим някои интересни хора под око. Как ви се струва?

Шър отново погледна към Глицки.

— Сър?

Той се приведе към бюрото и стисна ръце.

— Ето как седят нещата, Вай — каза той. — От кабинета на областния прокурор ни подметнаха, че една жена е била изнасилена в събота вечер. Тя може да е Британи Магуайър, но може и да не е. Британи не го е признала, а информацията е поверителна. Може никога да не узнаем. Но във всеки случай жертвата на изнасилването идентифицира нападателя си като Рик Джесъп.

— Значи Британи се е върнала у дома и е казала на баща си… — започна Лапиър.

— Не знаем дали е била Британи — повтори Глицки.

— Но знаем, че същата вечер е излязла с Джесъп, нали?

— Да, госпожо — кимна Брейди.

— Ами, тогава…

Лапиър потри челото си с длан.

— Господи, просто не ми се вярва, че стоим и си говорим за съвпадения. Шансът е минимален, а ми се струва, че без него имате основен заподозрян.

— Само че не можем да използваме изнасилването като улика, понеже няма как да докажем, че се е случило — намеси се Шър.

— Ами идете и покажете снимката му на свидетелите. Организирайте очна ставка. Тикнете този мъж в ареста, при това веднага. Някой от вас въобще съмнява ли се, че той поне има мотив, а и тежка история в отношенията си с Джесъп?

Никой не отвърна, тъй като отговорът би могъл да бъде „И какво от това?“, а това щеше да е неподчинение. Всички, включително и началникът, бяха наясно, че мотивът и историята не бяха от голямо значение за повдигането на обвинение. В съда бяха важни преките доказателства, за предпочитане дори разказ на очевидец на престъплението. В този случай щеше да е добре, ако някой свидетел успееше да идентифицира заподозрения като човек, намирал се близо до мястото на убийството. Дори това обаче нямаше да бъде доказателство, че е извършил престъпление, тъй като го бяха видели само да върви по улицата.

Все още нямаха нищо конкретно. На какво основание тогава да действат?

Но началникът на полицията не беше в кабинета на шефа на „Убийства“, за да се занимава с подробности. Погледът ѝ беше суров и неотстъпчив и Глицки имаше предчувствието, че техният съюз е понесъл сериозен удар. Това че тя продължаваше да стои права и да го гледа от горе на долу с ръце, скръстени пред гърдите, също не вещаеше нищо добро.

— Сериозна съм като смъртта, чувате ли ме всичките? Не искам извинения. Намерете начин и приключвайте.

— Въпреки добрите намерения на началника бих ви предупредил да не арестувате г-н Магуайър, докато не получим някакво физическо доказателство, което го свързва с престъплението. Дори и свидетелите да го разпознаят. Не че не съм съгласен, че той е доста вероятен заподозрян, ако гледаме мотива, но точно мотивът е силно надценен.

— Може би не чак толкова силно — каза Шър.

— Не е ли? — приведе се напред Глицки. — Аз лично имам теория, че всяко човешко същество, достигнало до пълнолетие, вече е дало мотив на поне пет-шест души да го убият. Него или нея. Ей така, докато си говорим, мога да се сетя за поне десет или петнадесет човека, които биха били по-щастливи, ако съм мъртъв.

— Това е доста оптимистичен поглед към света — изсумтя Брейди.

— Просто коментирам мотива като доказателство — сви рамене Глицки.

Въпреки закачките атмосферата след тръгването на Лапиър остана напрегната. Шър се беше отпуснала в един стол, а Брейди се беше подпрял на едно от шкафчетата с документи.

— Не знам, Ейб — каза той. — Мисля, че тя доста ясно показа, че трябва да вдигнем темпото. Ако Магуайър е нашият човек, трябва да намерим начин да го пипнем. Да говорим със семейството му. Да проверим алибито му…

— Той има ли алиби?

Шър вдигна глава.

— Първо с това започна. Бил за риба. Сам.

— Знаел е, че някой от „Убийства“ ще иска да говори с него — добави Брейди. — И това ни каза. Беше готов. Беше премислил всичко.

— Смятам, че ако го идентифицират, имам предвид, ако го посочат като човека с тоягата, трябва да го вкараме в ареста — каза Шър.

— И все пак не виждам никакви доказателства — настоя Глицки.

— Тогава вече ще имаме заповед за арест — намеси се Брейди.

— Успех с изкарването ѝ — каза Глицки, макар че знаеше, че Брейди е прав.

— Защо да не получим?

— Къде е вероятната причина? Нима мислите, че някой съдия ще подпише без дори най-малкото истинско доказателство?

Глицки не знаеше защо продължава да упорства. Той беше наясно, че разпознаване от свидетел и наличието на мотив вероятно ще са достатъчно основание и съдията ще издаде заповедта за арест. Но някак си усещаше, че иска да забави следователите, да спечели още малко време. Но за какво? И за кого? Не можеше да отговори.

— Възможно е — настоя Брейди. — Ако имаме достатъчно подробности. Ако например колата му е синя или някой от свидетелите го разпознае.

— И пак ще бъде само мъжът, който е вървял по улицата.

— Добре, тогава ще споменем и за изнасилването — предложи Шър.

Глицки поклати глава.

— Изнасилването няма да доведе до нищо. Може да не е била Британи, а дори и да е била, не можем да го докажем.

— Старата песен на нов глас — каза Брейди.

— Чух те — отвърна Ейб. — Стара-нова, все нея пускат.

След кратко мълчание Шър отново повдигна глава:

— Какво предлагаш тогава, Ейб? Ясно, че началникът иска да го приберем на топло.

И напълно основателно, помисли си Глицки. Следователите му се съмняваха с несъстоятелните му възражения. Нищо, нека си мислят, че играе ролята на адвокат на дявола. Нека Брейди и Шър смятат, че гради хипотези в опит да ги предпази от допускането на процедурна грешка.

— Да, това определено е ясно — съгласи се той. — Но няма никакъв смисъл да го прибираме, ако след това просто ще го пуснем, нали така? Така че моето предложение, макар и да си давам сметка, че не е кой знае колко оригинално, е да открием нещо, което ще послужи пред съдебните заседатели. В противен случай просто губите времето на всички, включително и вашето. Това е реалността.

— Ами началникът? — попита Брейди.

— Какво за нея?

— Никак няма да е доволна. Освен ако не ѝ предложим нещо, при това скоро — каза Шър.

— На каквото си е постлала, на това ще легне — отсече Глицки.

Глицки се възползва от подсказването на жена си и хвана Фарел в стаята за журналисти на третия етаж. Беше почти пет и двайсет, целият съдебен отдел беше приключил работа и Фарел седеше в малката стаичка сам. На надупчената маса пред него имаше кутийка „Д-р Пепър“. Машините с монети предлагаха всевъзможни безалкохолни и десертчета, а смачканите опаковки от две блокчета „ПейДей“ с фъстъци и карамел свидетелстваха какво е правил Фарел преди минути.

Глицки затвори вратата и се настани на масата пред него.

— Трея ми каза, че може да те открия тук.

— Това трябваше да бъде тайна. Исках да остана сам поне за малко.

— Тя знаеше, че за мен ще направиш изключение. Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого. Какво е станало с теб?

— Какво имаш предвид?

— Да си се поглеждал наскоро в огледалото? Знаеш ли какви са ти очите?

— А, очите?

Раменете на Фарел подскочиха нагоре-надолу, но той не се изсмя на глас.

— Това е следващата голяма мода. Ще я нарека „Бигъл“, като породата кучета. Те гледат така. Всеки може да го постигне. Просто не бива да спи.

Той стисна силно очи и отново ги отвори.

— Сам си изнася багажа. Мисля, че този път е сериозно. Нали знаеш какво е да си принципно с леви политически убеждения, а изведнъж гаджето ти да те зареже, защото ѝ се струваш заклет консерватор? Тя смята, че съм си продал душата на прокуратурата.

— Не виждам как това може да се окачестви като ляво или дясно. Какво? Тя да не иска лошите да се измъкнат на свобода?

— Да, през повечето време. Така си мисля. Те, виждаш ли, имали по-голяма нужда от разбиране, а не от наказание.

— И това не са взаимно изключващи се понятия — каза Глицки.

— Не го казвай на Сам.

Фарел отново затвори очи.

— Тя смята, че съм я предал по случая с Джесъп.

— И как точно си го направил? Той е бил мъртъв, когато си разбрал за него, нали?

— По-студен от буца лед, но не в това е въпросът.

— А в какво?

— Някак си е трябвало да знам, че ако спомена името му, бих могъл евентуално да разкрия и жертвата. Но, Ейб, аз дори не знам името ѝ. Мамицата му. Прощавай.

Глицки беше пословичен с възмущението си от грубия език, но този път не обърна внимание.

— Искаш ли Сам да си тръгне? Да те напусне?

— Ни най-малко. Обичам я, проклетницата, нищо че понякога е ужасна.

— Мога да ти кажа един аргумент в твоя полза. Ако искаш, го използвай, може да промени решението си.

— Слушам те.

— Тя е бясна на себе си.

— На себе си? Защо?

— Защото тя е объркала нещата. Тя е нарушила поверителността, не ти. И го знае. Затова е толкова ядосана. Ти си нямал никакъв избор от секундата, в която е казала името Джесъп пред теб. Ако това име ти е давало възможност да ни помогнеш, за да открием убиеца, си бил длъжен да го използваш. Тя е тази, която го е казала. А щом го е направила, значи е оповестила поверителна информация.

Фарел вдигна кутийката с безалкохолното и отпи.

— Това може би си струва да се спомене.

— Не знам дали си струва, но е истина.

— Стига това да е причината за поведението ѝ. Понякога си мисля, че е заради мен.

— Не мога да ти помогна, ако е така. Но ако спречкването ви е по този въпрос…

— Както и да е. Но идеята си я бива, Ейб. Благодаря ти, оценявам го.

Фарел надникна с очакване в една от празните опаковки, а след това и в другата, но резултатът беше същият. Той се насили да се усмихне уморено.

— Ако не ме подвежда паметта, ти дойде тук, за да поговорим. И то надали заради Сам.

— Сигурно не — съгласи се Глицки, — въпреки че пак става дума за Джесъп.

Той си пое дълбоко дъх.

— Преди малко в кабинета ми дойде началник Лапиър.

— Лично?

— Съвсем. Говорила е с Лайъм Гудмън. Той имал информация за някакъв, който преди два месеца пребил г-н Джесъп, защото той пък ударил дъщеря му. Искаш ли да се опиташ да се сетиш кой е човекът?

— Имаш предвид този, който е пребил Джесъп? Искаш да кажеш, че го познавам?

Глицки кимна и каза известното и на двамата име.

Ченето на Фарел увисна.

— Ебаваш се с мен.

Областният прокурор се облегна назад и се загледа нанякъде.

— Леле — прошепна той. — По дяволите. Той заподозрян ли е в убийството на Джесъп?

— Вай иска точно това, при това в най-лошия възможен вариант.

— Защо?

— Защото ѝ е подръка. Ще разкара Гудмън от главата ѝ, преди той да е отърчал при кмета. Идвам при теб, защото, след като началникът скастри хората ми, има явен натиск за развитие и си помислих, че ще искаш да си сред осведомените.

Фарел погледна Глицки в очите.

— А Магуайър? Как смяташ?

— Възможно е. Британи се е видяла с Джесъп не само преди два месеца, но и миналата седмица. Имали са среща вечерта преди да го убият.

— Предишната вечер?

— В събота — кимна Глицки. — Макар че когато моите хора са отишли при нея вчера, тя не е признала нищо за изнасилването, така че не знаем със сигурност, че жертвата е тя. Но ако е била и е казала на Магуайър…

— Исусе — възкликна Фарел. — Да, знаем, че тя е била жертвата. Вече знаем.

— Какво искаш…

— Спречкването ми със Сам. Истинската жертва на изнасилването, тази, която е посочила Джесъп като своя нападател, се е обадила на Сам вчера. Била в истерия, тъй като ченгетата преди малко били при нея и я разпитвали за събота вечерта. Сега идваш и ми казваш, че твоят екип вчера е отишъл при Британи и е говорил с нея. Това малко или повече затваря кръга и я идентифицира като нашата жертва, не е ли така?

Двамата мъже замълчаха.

— Господи боже — прошепна Фарел. — И знаеш ли какво още? И това е заради Сам.

— Кое е заради Сам?

— Тя ми каза, че Британи ѝ се е обадила, а без тази информация…

— … никога нямаше да разберем, че Британи е била изнасилена. А сега знаем.

— Мамицата му! — изпсува Фарел. — Мамицата му! Мамицата му!

19

От време на време Дизмъс Харди работеше като барман в заведението, където беше съсобственик, просто колкото да поддържа уменията си, макар и да не беше нужно да го прави.

Сряда беше обичайната вечер за срещи и тогава Харди и Франи оставяха децата при гледачка (когато бяха все още малки). Сега, когато и двете вече живееха отделно, излизаха сами и се отдаваха на изследване на ресторантската субкултура на Сан Франциско. Градът беше една от най-добрите кулинарни дестилации в света. Често пъти обиколките започваха с питие в „Малката детелина“, размяна на остроумия с Моузис и със затвърждаване на семейните връзки.

Тази сряда обаче от Франи нямаше и следа, нито пък, разбира се, от Моузис, който все още беше в леглото и лекуваше чудовищния си махмурлук. Франи не беше станала рано като съпруга си, но и тя в общи линии не беше спала цяла нощ, преди да стане, да се облече и да замине за работа в седем сутринта. Беше успяла да дремне час и половина, но те не ѝ стигаха да се възстанови и беше решила да се прибере рано, без да я интересува дали е вечер за срещи или не.

Харди се чувстваше дори още по-уморен, но въпреки това се чувстваше отговорен за бара, а по някакъв изключително дразнещ го начин и за глупавия си ексцентричен зет, който им беше докарал толкова много мъка и неприятности.

Какво, по дяволите, беше направил Моузис?

Харди нямаше да работи пълна смяна. Никой в семейството, най-малко пък Ребека, не беше въодушевен от това, че Тони Солая май се виждаше с Британи, и Харди му се обади не особено охотно. Тони щеше да пристигне след малко, да поеме късната смяна и да затвори бара. Харди обаче искаше да отвори и да поработи малко, макар и причините да не бяха ясни дори и на самия него.

След обичайните си два почивни дни в неделя и понеделник Моузис беше дошъл на работа, но през нощта се беше напил почти до смърт. Това си личеше ясно и по състоянието на заведението. Харди пристигна в четири и половина следобед, но побърза да заключи вратата, преди да отвори за посетители. Мивките преливаха от мръсна сапунена пяна, водата беше студена, по много от масите имаше чаши, зад бара цареше пълен хаос, а линийките с украсата за коктейлите — резенчета лимон и лайм, ивички кора, черешки, малки лукчета и целина, бяха очевидно занемарени. Моузис беше оставил и хладилника зад бара отворен, а, разбира се, никой не беше обърнал внимание, докато се суетяха около идването на линейката. Сметаната за ирландските кафета се беше пресякла. Харди щеше да прати Тони за свежи продукти веднага щом дойде.

Още по-притеснително беше, че някой беше увредил сериозно сто и осем годишния барплот. Харди поглади старото дърво с ръка и му се стори, че това е умишлен вандализъм — то беше удряно с нещо тежко и твърдо и беше неравно, с вдлъбнатини и нацепено по края. Нямаше идея кога е станало и как Моузис или някой от другите бармани не го е видял. Как така дори не е чул да се споменава? Просто не можеше да си го обясни. Може би Тони щеше да знае.

Харди посегна под бара за кърпа и автоматично усети, че има нещо различно, макар и да не разбра какво, докато не извади суха хавлия и не я втъкна под колана си. Внезапно замръзна на място, стреснат от стар сетивен спомен. Трябваше да напипа нещо, което сега го нямаше, и това беше запалило червената лампичка в съзнанието му.

Той се наведе и погледна в тъмното над наредените хавлии. Харди работеше тук повече от трийсет години и през цялото това време шилелагът стоеше на това място, окачен на кожената си каишка над кърпите, за да е леснодостъпен, ако нещата излезеха извън контрол.

Сега обаче го нямаше.

— Почти съм сигурен, че в събота вечерта беше тук — каза Тони. — Тогава ми беше последната смяна. Мисля, че щях да забележа, ако го нямаше.

Вече имаха над десетина клиенти, а Харди се беше преместил пред бара. Седеше на столчето точно пред удареното място. Отвън все още беше светло, но един бърз поглед към приведените върхове на кипарисите през улицата в парка показваше, че времето пак се връща към обичайното си непостоянство.

Харди беше доста загрижен от последните думи на Тони. Ако шилелагът е бил тук в събота вечерта, тогава беше много вероятно някой да го е взел, за да го използва по предназначение в неделя. Не само вероятно, беше напълно възможно. Той обаче се постара да не се издаде, облегна се назад, посочи към нащърбения бар и продължи с равен тон:

— А тук какво е станало? Знаеш ли? — попита той.

Тони стоеше зад крановете за наливна бира и подсушаваше чаши.

— Моузис каза, че един от клиентите нещо се ядосал и започнал да блъска по бара с чашата си.

— Изглежда така, сякаш не е блъснал само веднъж.

— Като нищо.

— Да, но — продължи Харди, — нямаше ли чашата да се счупи?

Тони кимна в съгласие с предположението.

— Има логика. Може да е била от половинлитровите халби на „Гинес“. Те са доста здрави.

Харди прокара длан по неравната повърхност.

— По-здрави от това дърво?

Въпросът хвана Тони неподготвен.

— Може би не. На следващия ден видях някакво стъкло по пода, но не обърнах внимание колко беше дебело и дали не е от строшена халба. Може и да се е строшила след няколко удара. Във всеки случай е голяма срамота. Барплотът беше почти перфектен. Преди това, де.

— Изненадан съм, че Моузис не е убил този човек. Че не е извадил шилелага и не го е счупил в главата му. Сигурен съм, че му се е приискало.

— Може да го е направил и затова шилелага да го няма.

— Но ти каза, че си го видял тук в събота.

— Не знам. Може и да е бил. Мисля, че го видях, но само защото по-скоро бих забелязал, ако го няма.

Харди помълча и отпи от газираната си вода.

— Моузис не каза ли кой е бил? Да знаем и да го държим под око. Направо да не го пускаме в бара.

— Не, на мен не ми е казвал. Как е той между другото?

— Моуз ли? С махмурлук, предполагам. Идиотът му с идиот.

Тони се огледа наляво-надясно и се наведе към Харди.

— Ти знаеш какво се е случило, нали? — прошепна заговорнически той.

— Знам за снощи. Сюзън ни се обади у дома, Франи и аз дойдохме тъкмо преди да пристигне линейката. Всички си прекарахме страхотно.

— Не само за снощи — каза Тони и отново се приведе напред. — Нали знаеш за Британи?

Харди си пое дъх. Значи и Тони беше осведомен за ситуацията, а това беше смущаващо. Той завъртя чашата и го погледна.

— Няма да споменаваме нищо за Британи — изрече предупредително Харди. — Може да знам или да не знам за какво говориш, но каквото и да е, ще е по-добре, ако никога повече не се споменава. По никакъв начин. При никакви обстоятелства. Какво ще кажеш?

Тони се стресна от напрежението в тона му и отстъпи половин крачка назад.

— Аз само…

— Няма значение — прекъсна го Харди. — Забрави. Ама веднага. Сериозно ти говоря.

— Все още е като на предсмъртен одър — каза Сюзън.

— Отлично — каза Харди. — Искам да се мъчи. Искам ужасно да го боли.

— Стига да успееш да го събудиш.

— На бас, че мога.

Стояха в дневната на Магуайър. Тя беше малко по-голяма от тази на Харди, но пък доста по-разхвърляна. В средата на стаята личаха останките от голямо парче мокет около три и шейсет на четири и двайсет, а върху паркета в двата му края клечаха два тумбести меки дивана с тапицерия. В апартамента нямаше друга обща стая и тази обединяваше всякакви функции. На едната стена беше окачен голям телевизор, а до отсрещната беше разположено старо пиано с вертикална лира. Върху една огъната етажерка Сюзън беше сложила двайсетина броя на „Нешънъл джиографик“, върху друга дъбова лавица имаше книги с меки корици, а върху трета бяха DVD и CD дискове, както и видеокасети от по-старо време. Единият от ъглите беше зает от бюро от ИКЕА със старичък компютър „Епъл“, а буквално всяка равна повърхност в стаята беше заета от семейни снимки. Бяха наредени върху пианото, върху масичката за кафе, по празните места на лавиците, заемаха почти всеки свободен квадратен сантиметър.

Когато Харди и жена му идваха за вечеря или за парти, всички обикновено се събираха в кухнята или на таванския етаж. И двете места бяха уютни и удобни, но днес дневната се струваше на Дизмъс особено тясна и клаустрофобична, дори претрупана. Сюзън, разбира се, беше прекарала предишната нощ в болницата със съпруга си и вероятно подреждането не е стояло сред непосредствените ѝ приоритети. Въпреки това на Харди му се стори, че бъркотията и отсъствието на онзи декоративен стил са много показателни за проблемите на семейството и са едва ли не депресиращи.

— Преди малко говорих с Тони в бара — каза той, — в случай че ти се струва, че съм мъничко пренапрегнат за някои работи. Той знае за Британи.

— Ами, естествено, че знае. Той тъкмо затварял, когато тя отишла в бара веднага след случката. Той я доведе тук, а в понеделник я отведе в нейния апартамент.

— И? Те гаджета ли са? Официално искам да кажа.

— Не знам, Диз. Не смятам, че ѝ е до гаджета след това, което преживя. Вероятно ще е така още известно време. Каза, че си се видял с Тони. Пита ли го дали с Британи са заедно?

— Не исках да излиза, че си вра носа — поклати глава Харди.

— Защо пък такава деликатност?

— Няма особена причина, освен това, че според мен Бек беше малко увлечена по него. Ще ѝ мине.

— Не знам дали Британи е разбрала.

— Сигурно не — каза Харди. — Както и да е, няма да ми е приятно, ако двете си развалят отношенията заради някакво момче.

— Убедена съм, че няма. Ако Британи е знаела нещо за чувствата на Бек, съм сигурна, че е щяла да отстъпи. Всъщност ще ѝ кажа за това, когато говорим другия път.

Сюзън въздъхна.

— Толкова е трудно да си свободна жена с нормална ориентация в този град. Въобще не е за чудене, че когато попаднеш на добра партия, мъжът е този, който започва да избира. Но няма как да одобря, ако той ги мотае и двете.

— Да, ами всъщност аз го доведох в бара. Как смяташ, че се чувствам? Отговорът е, че имам усещането, че леко са ме изиграли.

— Не знам. На мен ми изглежда като наистина хубав човек.

— Всеки измамник изглежда така.

— Смяташ ли, че е такъв?

— Не знам. Не ми харесва, че знае за Британи и за случилото се е нея. Още веднъж — това е въпрос на стратегия.

— Все това повтаряш.

— Защото това си мисля, затова. И именно по тази причина трябва да говоря с Моузис веднага, не ме интересува дали главата го боли или не.

Харди помълча.

— Ще го измъкнем, Сюзън. Просто трябва да бъдем дисциплинирани.

Сюзън премести тежестта си на другия крак, скръсти ръце и също се умисли.

— Но, Диз, просто не е редно да се убиват хора — каза тя след малко. — Няма значение какво са направили. Окей, ако става дума за истинска самозащита, да, можеш да се защитиш. Иначе…

Тя пак млъкна и си пое дъх.

— Нали затова има закон? Иначе следващото нещо може да е, братът, бащата или сестрата на онзи младеж да решат, че убиецът е Моузис, и да дойдат да си разчистят сметките с него. Или с всички ни.

— Така е. Знам. На теория си права. Дори и аз, общо взето, смятам така. Законът е хубаво нещо. Но ако вариантът ни не е такъв, тогава трябва да сме подготвени за… непредвидени случаи.

— Ненавиждам това.

— И на мен не ми е любима ситуация — кимна Харди.

— Знаеш ли, откакто ти го споменах, не спирам да мисля за Моузис. Не знам дали ще мога да остана с него.

— Мисля, че можеш. Надявам се да можеш.

— Честно казано, не знам — поклати глава тя.

— Ами, това е между вас двамата, но ако се разделите, ще съм съкрушен. Франи също.

— И моето сърце ще е разбито — каза Сюзън, а очите ѝ станаха безизразни като от стъкло. — Но трябва да бъда честна. Може да се случи.

Харди застана до леглото на Моузис и го сбута силно по крака.

— Ей.

Никакъв отговор.

Той опита отново, като този път остави гнева да проличи и го бутна още по-здраво.

— Моуз. Събуди се.

Моузис се размърда под завивките и простена. Отвори очи, въздъхна и пак ги затвори. Беше много блед, обрасъл с двудневна четина, очите му бяха силно зачервени и хлътнали, а напуканите сухи устни бяха като на мъртвец.

— Какво? — успя да каже той.

— Точно това и аз искам да знам. Какво, за Бога, си мислил?

Моузис отново затвори очи.

— Предполагам, че това съм правил. Мислил съм.

— Мислил си.

— Сюзън каза, че с Франи сте дошли и сте ѝ помогнали.

— А какво друго трябваше да направим?

— И все пак…

Харди можеше да се кара на шурея си поне още час, което да доведе дори до катарзис, но някак си сърце не му даваше. Затова потисна желанието си и каза:

— Ще приема, че това е първият ден от твоето ново посвещаване на трезвеността. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Надявам се.

— Не е до надяването, Моуз. Или ще можеш, или няма да можеш. Ти решаваш.

— Не знам какво точно стана — каза Моузис, като гледаше Харди в очите.

— И аз не знам — отвърна Харди, — но и не ми пука.

Той обиколи леглото и шляпна Магуайър по главата.

— Ти разбираш ли, че заради това можеш да загубиш Сюзън? Можеш да загубиш всичко.

Моузис стисна главата си с ръце и отново простена от болка.

— Дошъл си да ми триеш сол на главата ли? Давай.

— Да, отчасти и затова съм дошъл. Доста съм отвратен от теб, ако наистина искаш да знаеш. Но не това е основната причина.

— Искаш сам да се досетя ли?

— Не. Не искам да се досещаш. Искам да ме ангажираш, при това веднага.

— С какво да те ангажирам?

— Да те представлявам. Ще бъда твой адвокат.

Това успя дори да развесели Моузис.

— Няма как да си позволя твоите услуги. Казвал си ми го поне сто пъти. А и не ми трябва адвокат.

— А, не, трябва ти.

— Защо ми е? — изгледа го Моузис наранено.

Харди се вторачи тежко в него.

— Хайде да престанем с тази игра. И не се притеснявай за това колко взимам. Ще измислим нещо. Може пък накрая да се окажа собственик на бара, кой знае? Сега съм твой адвокат. Всичко, което си кажем един на друг, е поверителна информация. Ще кажа на Филис да оформи официалните документи утре или вдругиден, но междувременно вече имаме споразумение, нали така? Чуваш ли ме?

Моузис затвори очи в знак на примирение. След няколко секунди ги отвори и повдигна дясната си ръка от леглото. Харди я пое и я стисна.

— Ако се случи да се отбият от полицията и да искат да говорите за каквото и да е, ще им кажеш, че ще им сътрудничиш с удоволствие, но не можеш да говориш с тях без присъствието на адвоката ти. Не казвай нищо повече. Нищо. Разбрах, че вече си им разправил, че в неделя вечерта си бил за риба, нали?

— За риба бях.

— Добре. Дори това не повтаряй. Не навлизай в никакви подробности. Остави нещата така. Те трябва да докажат, че не си бил. Няма нужда ние да доказваме, че си бил. Запомни това.

— Нищо няма да казвам на никого. Освен на теб. На теб мога, нали?

— Да. Но може би трябва да помниш, че има много неща, които няма нужда да знам.

Двамата замълчаха.

— Освен да ти кажа, че аз не съм… — поде Моузис накрая.

Харди махна с ръка и го прекъсна.

— Не сега, Моуз. Може би не само сега, но и никога. Важното е, че аз съм твой адвокат и да се надяваме, че няма да ти потрябвам.

Моузис се поколеба.

— Не, наистина не мисля, че съм го направил.

— Радвам се да го чуя, но не съм особено оптимистично настроен.

— Не си? Трябва да си. Глицки се преструва, че също не вярва, но аз смятам, че той всъщност ме харесва, доколкото въобще харесва някого.

— Това е наистина специално отношение, Моуз, но той е шеф на отдел „Убийства“. Просто няма избор. Следователите му ще следват фактите. Наистина ли смяташ, че той просто ще вдигне ръце и ще се откаже, ако доказателствата сочат към теб?

— Какви доказателства? За какво престъпление? Не знам нищо за никакви доказателства.

— Не знаеш?

Харди съзря удобен момент да изненада шурея си.

— Къде е шилелагът?

Погледът на Магуайър се изостри на мига.

— Какъв шилелаг? Онзи от „Детелината“?

— Да се сещаш за някой друг?

— Не е ли под бара? Ако не е там, нямам представа къде е. Ти бъзикаш ли ме? Няма ли го?

— Вчера не забеляза ли, че го няма?

— Не бих казал, че вчера бях в състояние да му обърна внимание.

Харди се взря в Магуайър и потърси издайнически белези, че го лъже, но човекът изглеждаше съвсем честен.

— Диз, чуй ме. Те няма за какво да ме търсят. Да, преди два месеца подредих онзи глупак, но това по никакъв начин не означава, че в неделя вечерта дори съм го доближавал.

— Да се надяваме, че нищо друго няма да го докаже.

— Е, как е възможно, при положение че не съм бил там? — възмути се Магуайър.

20

На следващата сутрин Глицки отиде на работа, но все още не беше казвал на никого тайната, която бяха разкрили с Уес Фарел. Вече беше ясно, че жертвата на изнасилването беше именно Британи Магуайър. Когато в осем без петнайсет влезе в общата стая на отдел „Убийства“, завари Брейди и Шър надвесени над нещо на бюрото на Лий. Ядяха понички и пиеха кафе.

Глицки беше в жизнерадостно настроение, вероятно и заради приятните моменти с Трея, след като снощи бяха сложили децата да спят, и това му личеше.

— Дори не искам да ви казвам какво смущаващо клише представлявате двамата в момента — подхвана той още от вратата. — Кафе и понички? Какво си мислите? Това е Сан Франциско. Не смятате ли, че закуската трябва да е кит и чай? Евентуално кроасан.

— Не — отвърна Шър. — Поничките са си съвсем наред. Продават ги в хранителния магазин в сградата на пристанището. Както знаеш, там е меката за почитателите на гурме кухнята, значи поничките автоматично са върхът на сладоледа.

— За нормалните хора може и да са — опонира ѝ Глицки, — но за ченгета? Понички? Вие сериозно ли?

— Страхотни са — информира го Брейди. — Ако не се мотаеш, може и да остане една за теб.

— Не мога да приема — каза Глицки и се хвана драматично за гърдите. — Байпас.

— Е, от една няма да умреш — опита се да го изкуси Шър.

— Лекарят ми казва, че и една може да е фатална — възпротиви се Глицки. После посегна бързо като змия, грабна една дебела поничка с глазура и я захапа.

— От друга страна — продължи той, докато дъвчеше щастливо, — по-добре е смъртният ти акт да бъде разписан от кардиолога вместо от патолога.

После се загледа и махна към бюрото на Шър.

— В какво толкова се бяхте вдълбочили?

— Това е Сами — каза Брейди. — По-точно портретът на човека с тоягата, който Гъс Хуанг направи по описанието на свидетелите.

Шър хвърли още един поглед на скицата и се обърна към Глицки.

— Но си мислим дали да не го прекръстим на Моузис.

Тя вдигна листа и показа шестте фотографии отдолу.

— Ето го Магуайър. В средата на горния ред. Дяволски си приличат, какво ще кажеш?

— Гъс е свършил добра работа — съгласи се Глицки, отхапа още веднъж от поничката и задъвка замислено. — Какво казват свидетелите?

— Вчера не успяхме да се свържем с никой от тях — изпуфтя разочаровано Брейди, — но един ни се обади тази сутрин. Започваме с него. Да се надяваме, че после ще успеем да се свържем и с един-двама от останалите.

— Само да отбележа — обади се Шър, — че залагаме и главите си, че нашият човек е Магуайър.

— Може да ви се стори смешно, но… — започна Глицки и набързо преразказа какво са си говорили с Фарел.

— Значи, след като вчера вие двамата сте си тръгнали от Британи, тя се е обадила на приятелката на г-н Фарел. А това до голяма степен идентифицира Британи като жертвата на изнасилването, нали? — заключи той.

— И освен това дава мотив на баща ѝ — каза Брейди.

— Бързо схващаш — кимна Глицки.

— А имаме и това — Брейди чукна с пръст по снимките.

Всяко обсъждане на Магуайър поставяше Глицки в незавидна позиция. Времето, когато трябваше да признае на следователите си, че двамата с Моузис се познаваха, беше отминало отдавна. Вкусната поничка се сви на оловна топка в стомаха му и той осъзна, че всяка допълнителна секунда забавяне ще направи обяснението още по-трудно.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Щом вече сме стигнали до идентифицирането на Британи и до възможния мотив на Магуайър, трябва да ви кажа нещо. Надявах се да не ми се наложи.

Той се поколеба, пое дъх, погледна ги в очите и продължи:

— В интерес на истината аз познавам Магуайър. Не мога да кажа, че сме близки, но рано или късно ще се разчуе, а не искам това да застава между нас. Ако той е нашият заподозрян, значи е такъв и се отнасяме с него като такъв.

Шър се облегна в стола, хвърли поглед към партньора си и отново се обърна към Глицки.

— Познаваш го? Как така?

— Нали знаете Дизмъс Харди, адвоката? Той ми е стар приятел, а Магуайър му е шурей. Срещали сме се по събирания.

— Тоест казваш, че искаш да се отнасяме с него… — започна Брейди.

— Като със заподозрян в убийство — пресече го Глицки. — Ако той е нашият човек, го закопчайте.

Харди се прибра у дома от посещението си при Магуайър почти към единайсет часа и си легна едва около полунощ. Когато на другата сутрин отвори очи, електронният часовник до леглото му показваше девет и тридесет и осем. Това му се стори толкова невероятно, че погледна и ръчния си часовник. Франи, Бог да я благослови, го беше оставила да поспи. Един поглед през прозореца потвърди предположението му от снощи, докато караше към дома си — времето щеше да се задържи лошо поне за малко. Веднага осъзна, без дори да се замисля, че днес няма да успее да стигне до клуб „Делфин“ за топването в океана рано сутринта.

Хрумна му, че идеята да ходи в „Делфин“ май не е от най-добрите в живота му. Все още не намираше плуването в студената вода по-лесно или по-приятно от първия път. Неопреновият костюм беше постоянна грижа, макар и дребна. А и нека си признаем, помисли си той, нито един нормален човек не би нарекъл тези температури пригодни за плуване.

Той се обърна на една страна, като отново затвори очи, за да се отпусне за още няколко секунди. Тъкмо се наместваше, когато дочу из къщата да се носят неясните гласове на две жени, които разговаряха. Това го озадачи. Франи трябваше вече да е на работа и той да е напълно сам у дома си.

Той отметна завивките, седна в леглото и се пресегна към гардероба за халата за баня, който почти никога не ползваше. Спусна се на пръсти по стълбите, а гласовете звучаха все по-близо и по-познато.

Ребека седеше с майка си на масата в трапезарията. Носеше суитшърт на юридическия колеж „Хейстингс“, а когато видя баща си до вратата, по набразденото ѝ от сълзи лице се появи сърцераздирателна усмивка, която обаче угасна миг по-късно.

— Здрасти, татко.

Харди влезе в стаята, поспря се зад жена си, колкото да сложи покровителствено ръка на рамото ѝ, а след това коленичи до дъщеря си и я прегърна. Те се облегна на гърдите му, а раменете ѝ се разтресоха от хлипанията. Той я държа, докато се поуспокои, а след това се отдръпна малко, целуна я по бузата и изтри сълзите ѝ.

— Съжалявам — каза тя. — Не искам да се държа като бебе.

— Няма нищо — успокои я Харди. — Не се притеснявай. Какво е станало?

— Нищо. Нищо сериозно.

Джери Паис не се наричаше фризьор. Откакто се беше преместил в центъра на една пресечка от офиса на Харди и беше отворил салона си „Джери Стайл“, се определяше като стилист, а ако съдеше по постоянния наплив от жени, които почти не оставяха някой от дванайсетте стола празен, беше добър стилист. Харди познаваше Джери от петнадесет години, още когато беше обикновен фризьор, а цените в салончето му „При Джери“ на ул. „Клемънт“ бяха наполовина. Затова за него той си оставаше и вероятно винаги щеше да бъде просто фризьор.

Харди беше единственият клиент мъж. Седна на стол номер едно, като, както винаги, се чувстваше леко глупаво, докато Джери кръжеше около него, бъбреше и се грижеше за прическата му, която Харди никога не променяше.

— Не си мърдай главата, докато говориш, Диз — смъмри го Джери. — Опитвам се да бъда прецизен.

— Не мога. Продължавам да си мисля какво друго бих могъл да направя.

— Какво например?

— Например да не запознавам близките ми с този човек.

— Не е в стила ти. Ти си приятелски настроена личност, особено за адвокат. Ако не знаех, че си адвокат, никога нямаше да го повярвам.

— Е, благодаря ти. Но сега се оказва, че този мъж е разбил сърцето на дъщеря ми и не само това, ами и се влачи след племенницата ми.

— Леле. Братовчедки?

— Да.

— Тоя тип е играч.

— Да, но ми се ще да си играе някъде другаде. Само че вече е прекадено късно. Вече се е забъркал.

Джери сложи ръка на темето на Харди.

— Не мърдай.

— Да, знам — каза Харди, а вратът му се напрегна.

— За нещо друго ли мислиш?

— Щях да кимна, но ти щеше да побеснееш.

— Да. И за какво си мислеше?

Харди се опита да прецени дали да се разприказва. Едно от хубавите неща на Джери, а и вероятно на всички фризьори, беше, че той присъстваше в живота му единствено заради прическата. Познаваха се отдавна, бяха си разказали безброй шеги, вицове и истории, бяха си показвали снимки на децата, но всъщност не се познаваха. Когато Харди подхвърлеше нещо на Джери, той винаги му казваше абсолютно честното си мнение, без никакви скрити претенции, глупости, очаквания или последици. Той ценеше Джери и чисто човешката му реакция и вероятно затова днес реши да се подстриже.

— Той очевидно е от типа мъже, които бързо разгалват душата си пред жените. Казва им някаква мрачна голяма тайна, която само те могат да знаят, установява някакво свещено доверие, а понеже е тайна, те не могат да я разкажат на никого. Създава връзка, сещаш се. Освен това така изглежда мистериозен и специален.

— Но дъщеря ти ти е казала.

— Само след като той тръгнал с братовчедка ѝ. Защото Ребека се притеснявала за нея.

— Е, че за какво? Той сигурно е казал и на нея.

— Смяташ ли?

— Ако това му е номерът, е казал — сви рамене Джери. — И? Ще изплюеш ли камъчето? Обожавам хубавите тайни.

— О, тази ще ти хареса.

Харди се погледна в огледалото. Лицето му беше безизразно и не издаваше по никакъв начин колко загрижен беше. Добре. Той разказа наученото на Джери, но го представи лековато, като виц за запълване на времето. Не беше сигурен самият той какво мисли по въпроса, а говоренето беше най-добрият начин да си изясни позицията.

— И Бек го попитала защо не излиза с някое момиче. Не можела да си представи, че жените не се тълпели около толкова привлекателен мъж.

— Сигурно някой го е гръмнал в топките, като в оная книга на Хемингуей.

— Не. Не е това. Предполагам, че топките му са си съвсем наред. Той и казал, че е в града от едва няколко месеца и се опитвал да си намери работа и да се установи. Нямал време за романтични авантюри.

— Но с нея имал.

— Явно. Така че Бек задала очевидния следващ въпрос — откъде е? Защо е дошъл тук? Той взел да хъмка и да го увърта, не можел значи да я лъже, но и не бивало да ѝ казва. Можело да бъде опасно. Като се замислел, виждал, че истината е, че да си с него може да е опасно. Наистина не бивало да се обвързва с никого. Но пък се разбират толкова добре, че…

— Хвърлил е въдицата.

— Точно. Така че сега тя трябва разбере тайната. Не можело да бъде чак толкова опасно. Ще може да му помогне, каквото и да е. Ще се борят заедно.

— Предавам се.

— Не те виня. Оказва се, че той е свидетел под федерална защита. Името му не е истинско. Той е един от основните свидетели на правителството по онова дело с трафик на хора в Ню Йорк. Подкупни ченгета на хранилка, около четиридесет обвиняеми, залогът е много милиони долари. А човекът на Бек е птичката, която е пропяла. Само някой да разбере кой е и къде е — и е мъртвец.

— Исусе. Казваш, че е престъпник?

— Той твърди, че не е. Бил ченге в „Нравствения“ в Манхатън. Няма значение, че около деветдесет процента от защитените свидетели са бивши мафиоти, които са сключили сделка с федералните, за да се отърват от обвинения по техните престъпления, по техните убийства и изнудвания. Това не представя нашето момче в особено героична светлина, нали?

— Смяташ ли, че това е истина?

— Поне част от него е. Мисля, че вярвам, че е бивше ченге. На останалото бих могъл да повярвам, а и направо смятам, че е така.

Джери беше спрял да подстригва Харди, но сега отново започна.

— Това са сериозни лайна, Диз. Ако бях на твое място, щях да съм доволен, че Бек се е измъкнала от тях.

— Знам. Доволен съм. Освен от частта е разбитото сърце.

— А братовчедка ѝ?

— Аха, разбирам те — каза Харди. — И там има известни проблеми.

Ананта Дъглас каза на Брейди и Шър, че ако съди по фотографиите, е „сто процента“ сигурна, че Моузис Магуайър е човекът с тоягата, върху когото е налетяла на тротоара пред апартамента си. Брейди смяташе, че с тази информация, а и с побоя преди два месеца имат достатъчно основания да идат до съдията, да получат заповед и да извършат ареста.

Шър обаче не беше съвсем съгласна.

— Виж — започна тя, докато двамата чакаха сандвичите си в деликатесното магазинче „При Лука“ на ул. „Честнът“, — просто ти казвам, че ако още един от свидетелите успее да го разпознае, ще бъдем в много по-добра позиция по отношение на доказателствата. Ако сега отидем и го закопчаем, ще трябва да му прочетем правата, а щом го направим, той няма да каже и дума повече. Знаеш, че съм права. А не забравяй, че той обича да говори.

— Какво искаш да направим?

— Предлагам отново да идем при него. И без това сме на половината път оттам. Ще му кажем, че знаем за изнасилването. Че нещата вече са различни. Знаем как сигурно се е почувствал. Ще го разприказваме. Ще си поиграем на доброто и лошото ченге, аз, естествено, ще съм доброто. Да видим дали няма да изпее всичко. Това може да е последният ни шанс, преди да си вземе адвокат. Ако не се получи, действаме по твоя план, отиваме със заповед и така нататък. А междувременно ни се предоставя възможност. Защо да я пропускаме?

Половин час по-късно Брейди и Шър бяха паркирали на около двайсетина метра от входа на „Малката детелина“ и изчакаха, докато Моузис Магуайър отключи и влезе. Двамата си кимнаха едновременно, излязоха от колата и се спогледаха многозначително, докато подминаваха светлосинята „Хонда Сивик“. Десет секунди по-късно бяха влезли в бара.

— Съжалявам. Още не е отворено. Елате след половин час — обади се един глас някъде от тъмното в задната част.

Брейди представи себе си и партньора си с имена и чинове и зачака. Мина почти минута и тъкмо щеше да извика отново, но Шър сложи ръка на рамото му и го спря, тъй като Магуайър се появи в малкото коридорче към стаята за дартс.

На Шър ѝ се стори, че той някак се е смалил от миналото им посещение. Носеше обикновена червеникавокафява памучна блуза с дълъг ръкав, която беше поне с един номер по-голяма. Косата му беше рошава, а в ръцете си държеше кърпа за бърсане на бара и я усукваше несъзнателно. Лицето му беше изпито.

Това се връзваше идеално с очакванията на Шър. Беше съвсем нормално Магуайър да е съсипан от изнасилването на дъщеря си и то беше започнало или продължаваше да налага отпечатъка си. Не би трябвало да очаква, а и очевидно не очакваше следователите от „Убийства“ да дойдат отново и затова не се беше стегнал като миналия път.

— Г-н Магуайър — започна тя, — чудя се как издържате тази сутрин?

— Едва стоя на краката си — каза той. — Последните два дни бяха ужасни.

— Мога да си представя — продължи Шър с най-съчувствения си тон. — Знаем какво се е случило с Британи в събота вечерта. Знаем, че се е срещнала с Рик Джесъп в „При Пери“ на „Юниън“. Това се е случило ден преди да го убият.

— Или в деня преди да отидете, както твърдите, за риба — поде настъпателно Брейди. — Какво казахте, че сте хванали?

Шър стисна партньора си за рамото и го възпря.

— Пол, стига. Проблемът, сър, е, че… ситуацията на вашата дъщеря би ви дала много добра причина на следващия ден да потърсите г-н Джесъп, точно както сте направили преди два месеца. Имахте ли възможност да го направите?

Магуайър мълчеше.

— Знаем какво се е случило — притисна го отново Шър. — Просто не знаем защо. Нападнал ли е Британи? Може би я е заплашил? Може да ви е посегнал, а вие да сте отвърнали в самозащита. В момента случаят прилича на хладнокръвно предумишлено убийство, но не смятам, че е било така. Не мисля, че сте такъв човек. Ако не сте, най-добре ни кажете.

— Казвате ми, че сега съм заподозрян в убийството на Джесъп.

— Не ви ли се струва логично? — запита го меко Шър. — Като имаме предвид какво знаем.

— Какво си мислите, че знаете?

— Знаем, сър. Знаем за изнасилването. Честно казано, разбрахме за него случайно. Но знаем, че е било така. И вие сте знаел, нали? В неделя сутринта вече сте знаели.

— Бих искал да ви сътруднича — каза Магуайър, — но се опасявам, че ще последвам указанията на адвоката ми и няма да кажа нищо повече.

— Вече имате адвокат? — изненада се Брейди.

— Да, сър. Дизмъс Харди, зет ми.

— Защо ангажирахте адвокат?

— Не коментирам. Да му се обадя ли?

— Не е необходимо — каза Шър. — Макар че, ако желаете, имате пълното право да го направите. Но вие не сте арестуван. Въобще не се налага да говорите с нас. Бихте могли да ни изхвърлите на мига. Освен ако не искате да ни кажете нещо.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не искате да отречете, че сте убил Джесъп? — попита Брейди. Дори едно просто отричане щеше да им бъде от полза, стига да увлечеше Магуайър да говори.

— Не коментирам.

— Е, хайде, де — продължи Брейди. — Просто кажете, че не сте го убили. Не можете ли?

— Нищо не казвам.

— Господин Магуайър — проточи Шър меко, — ние разбираме как се чувствате и как сте се почувствали тогава. Мисля, че повечето хора биха съчувствали на дъщеря си, която току-що е била изнасилена. Няма значение кой е убил Джесъп, мисля, че той си е получил заслуженото. Не бихте ли се съгласили?

— Не коментирам. Арестуван ли съм?

— Не.

— Но съм заподозрян, прав ли съм?

— Повече от заподозрян сте, Магуайър — отново се разпали Брейди. — Вие сте основният ни заподозрян. И знаете ли защо? Защото имаме свидетели, които са ви видели край жилището на Джесъп. Защото имате най-сериозния мотив на света. Защото по описанието на друг свидетел разполагаме със скица, която изглежда точно като вас.

— Вижте — включи се Шър, — когато дойдем с белезници, вече ще е твърде късно. Наистина бих искала да чуя вашата гледна точка за историята. За да мога да ви опиша като човек, който сътрудничи с желание, а не като лошия тип, какъвто излизате според уликите.

— Ако разполагате с толкова много, защо не ме арестувате?

— Искаме да ви дадем шанс да кажете нещо във ваша защита — каза Шър. — А и, вижте, вие вече ни казахте, че онази вечер сте били за риба. Ако искате да ни дадете повече подробности, с радост ще ги изслушаме. Но ако, както и двамата знаем, сте били в апартамента на Джесъп, тогава искаме да знаем какво точно се е случило там.

— Съжалявам — повтори Магуайър, — не мога да коментирам. А след няколко минути трябва да отворя бара. Така че, ако сте приключили с мен, аз също нямам какво повече да кажа.

Шър шофираше по ул. „Оук“ към центъра покрай парка „Пенхендъл“.

— Не искам да го казвам — започна Брейди след дълго мълчание, — но не остана ли с впечатлението, че някой го беше подковал?

Шър дъвчеше умислено долната си устна, а лицето ѝ се беше опънало.

— Вярно е, че не очаквах толкова бързо да си намери адвокат.

— Дизмъс Харди — отбеляза Брейди. — Приятелчето на Глицки.

— Знам, и на мен ми светна лампичката.

Изминаха още няколко пресечки, без да продумат.

— Добре, Пол — въздъхна Шър. — Какво искаш да направим?

— Може би да спрем някъде и да поговорим.

— Правила съм си опити, установих, че мога да мисля, докато шофирам — каза Шър.

— Добре. Какво смяташ, че трябва да направим? — каза Брейди след малко.

— Не е задължително да съвпада с това, което ни се иска да направим.

Брейди се почеса по брадата.

— Да, схващам. Мислиш ли, че Глицки се е обадил на Харди?

— Да не споменаваме и колко време Ейб не каза, че познава Магуайър. А и какво ли му е казал, докато ние се мотаехме с портрети по описание и фотографии. На Магуайър или на Харди, не че има значение.

— Да — въздъхна Брейди. — Шибана работа.

— На мен ли го разправяш.

— Мразя да нарушавам субординацията — изсумтя Брейди с възмущение. — Винаги нещо се обърква.

— Не забравяй, че Лапиър дойде при нас. Не сме го започнали ние.

— Беше в кабинета на Глицки. Той беше там. Участваше в разговора.

— Да не би тогава да каза нещо, че познава Магуайър? В присъствието на началника.

— Знаеш, че не каза.

— А защо?

— Защото се е надявал, че няма да съберем достатъчно доказателства за повдигане на обвинения. След като Лапиър си тръгна, каза едва ли не точно това.

— Господи. Сякаш работата ни не е достатъчно тежка, ами сега и това. Колко дълго смяташ, че щеше да остави нещата да се протакат? Да ни размотава.

— Може наистина да е бил просто внимателен. И не ни е позволявал да допуснем грешка.

— Ние да не сме вчерашни? — ядоса се явно Шър. — Да не би той да не се е занимавал с разследване? Това е просто ненормално. Тук някой не играе по правилата, но това не сме ние. Разбираш ли какво ти казвам?

— Просто смятам, че може би неговите причини…

— Майната им на причините му. За Бога, той предупреждава наш свидетел, че отиваме при него. Знам какво имаш предвид. Но кажи ми, права ли съм или не? Ейб е на страната на другите. Още ли ще се занимаваме с дреболии?

Брейди погледна партньора си и поклати глава с отвращение.

— Не, няма.

21

Началникът на полицията тъкмо беше приключила речта си на обяда във „Франциска“, най-стария дамски клуб в града. Беше говорила за насилието сред малолетните, за тормоза от страна на по-големите към по-малките деца и за програмата за борбата с тези проблеми в началните училища. Тъкмо щеше да се върне на масата за десерта, когато личният ѝ шофьор и административен помощник сержант Дърмът Мориарти се доближи до нея и ѝ прошепна нещо на ухо. След минута тя отвори вратата на малката, но добре обзаведена конферентна зала надолу по коридора. Следователите от „Убийства“ Брейди и Шър седяха зад махагоновата маса, а светлината от прозорците към ул. „Сътър“ идваше в гърба им.

Началникът затвори вратата и ги изгледа един след друг.

— Брейди — каза тя, като посочи Пол и отмести пръст към Шър — и… съжалявам, не се сещам за името ви.

— Шър, госпожо. Лий Шър.

— Съжалявам — повтори Лапиър. — Няма да го забравя отново. Дърмът ми каза, че било важно, но и аз се досещам, че е така, щом сте ме издирили чак тук. С какво мога да ви помогна?

— Появи се един проблем с Моузис Магуайър — започна Брейди. — Заподозреният в случая с Джесъп.

— Предполагам, че с лейтенант Глицки сте стигнали до някакво развитие и той ви е пратил, за да ми го съобщите.

— Не е точно така, началник — каза Шър. — Проблемът малко или повече е Глицки.

— Как така?

Обясненията на Шър не отнеха много време. Щом тя завърши, лицето на Лапиър се навъси и началникът отмести поглед към ъгълчето на тавана. Ръцете ѝ сграбчиха облегалката на стола, зад който стоеше. Никой не продумваше. Лапиър си пое въздух и издиша шумно.

— Вашите заключения са, че лейтенантът е уведомил адвоката на Магуайър, който след това е посъветвал клиента си да не разговаря с вас. Това означава, че Глицки не само се познава с Магуайър, но и че връзката е адвокатът на Магуайър, който е приятел на лейтенанта.

— Да, госпожо — каза Брейди. — Казва се Дизмъс Харди.

Лапиър замълча, а изражението ѝ стана още по-мрачно.

— Шегувате се.

— Не, госпожо. Познавате ли го?

— Познавам един човек, който му беше партньор в кантората. В момента е областен прокурор.

— Фарел? — запита Шър. — Казвате, че Харди и Уес Фарел…

— Бяха партньори — отвърна тя. — При това неотдавна. Фирмата се казваше „Фриймън, Фарел, Харди и Роук“. А ако не ме лъже паметта, съпругата на лейтенанта е секретарка на Фарел, нали?

Раменете на Лапиър се приведоха, сякаш тежестта на тези взаимни връзки се трупаше върху тях. Тя дръпна стола, на който се облягаше, и седна в него с дълбока въздишка.

— Никак не е чудно, че по този случай колелото на правосъдието не се върти особено гладко — каза тя. — Всички са оплетени в конфликт на интереси. Господи, господи, господи.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Вие докъде стигнахте с разследването? Магуайър сериозен заподозрян ли е?

— Много вероятен — отговори Брейди. — Получихме правдоподобно разпознаване и мислехме тази сутрин да го пъхнем зад решетките.

— Разполагате с идентификация?

— Стопроцентова. От снимка.

— И имате и мотив? Струва ми се, че това не е малко.

— Докато сме на въпроса, ще ни трябва и заповед за обиск — вметна Шър. — Но може би доказателствата ни все още не са достатъчно конкретни. Особено след като знаем, че Фарел няма да е склонен да повдигне обвинения.

— Чакайте малко — прекъсна ги Лапиър. — Говорим за убийството на уважаван служител на града, шеф на екипа на един от най-известните и популярни градски съветници. Как да се обадя на г-н Гудмън с информацията, която имам, и как да му обясня защо все още не сме арестували Магуайър? Някой от двама ви ще ми каже ли?

— Можем да… — започна Брейди.

— Не — пресече го отново Лапиър. — Не, не и не. Ето какво ще направим, при това веднага. От тази минута вие двамата ще докладвате по този случай директно на мен и само на мен. Няма да ходите при областния прокурор и особено при лейтенант Глицки. Някой от вас знае ли кой е дежурен съдия тази седмица?

Дежурният съдия, който подписваше заповедите за обиск или арест, се сменяше на ротативен принцип измежду съдиите от Върховния съд, макар че всеки съдия имаше власт да подпише такава заповед.

— Май е Томазино — каза Шър.

Лапиър поклати глава и махна ръка в знак на несъгласие.

— Не става. Пристрастен е към защитата. Ами Браун? Тя в дело ли е сега? Може да я хванете в някоя от почивките. Тя е известна с враждебното си отношение към г-н Харди. Помните ли мъжа, който беше убит в съдебната ѝ зала? Тя обвинява Харди за случилото се. От нея ще вземете заповедите. До края на работния ден искам Магуайър да е в затвора.

— Извинете, началник, но ако направим това, означава да прескочим всички — предупреди Шър. — Не само прекия ни шеф, но и областния прокурор. Какво ще стане, ако вземем заповед за арест директно от съдията, а Фарел не повдигне обвинения на основание, че няма достатъчно доказателства?

— Не се притеснявайте за това — поклати глава Лапиър. — Казвам ви, че по този случай няма да ходите първо при областния прокурор.

— Но… — опита се да каже Брейди, но Лапиър не го остави да продължи.

— Ако Фарел откаже да повдигне обвинение по това, с което разполагаме в момента, няма как да отидем при съдията за заповед — обясни тя. — Няма съдия на света, който ще се разпише за арест, ако знае, че след това няма да бъдат повдигнати обвинения.

— Така че ще прехвърлим топката към Фарел. Проблемът ще е негов — каза Шър.

— Точно така. По-добре е направо да вземем заповед от съдията.

По принцип следователите подаваха доклад до областния прокурор, който на базата на представената информация решаваше дали да повдигне обвинения. Ако преценеше, че има доказателства, подаваше молба за заповед за арест. В някои случаи полицаите можеха да се обърнат директно към съдията и сами да получат заповед, която беше основание за законен арест, но нямаше отношение към решението на областния прокурор дали да повдигне обвинение.

— В декларацията ще посочим вероятните причини — продължи Лапиър. — Съдията ще се съгласи и ще подпише. Ще извършим ареста, а едновременно с това ще вземем и заповедта за обиск. Може да имаме късмет и случаят да се развие добре.

— А ако не се развие? — попита Брейди.

— Ако не се развие и ако Фарел поиска публично да изрази несъгласие с нас и съдията и да каже, че няма достатъчно доказателства за повдигане на обвинение, ще може директно да пусне Магуайър пред Бог и пред всички. Но ако питате мен, имаме достатъчно доказателства. Какво ще стане след това не е наша работа. Точно затова прокурорите толкова много мразят директните заповеди от съдията. Но пък те ни дават — на мен и на вас, онова, което ни трябва в такива случаи. Смятам, че споменах, че до вечерта искам Магуайър с белезници. Да видим дали можем да го направим, защо не?

Сержант Мориарти караше началника на полицията на среща за програмата за ограничаване на графитите в „Сънсет“, което беше доста далеч географски и като тема от събитията в клуб „Франциска“, така че имаха доста време за разговор, но Мориарти не беше сигурен как да подеме темата. Началникът на полицията четеше нещо на задната седалка, но в огледалото за обратно виждане сержантът забелязваше, че тя отпуска листовете, затваря очи и въздиша.

— Наред ли е всичко?

— Да, няма проблеми — отвърна тя, но после се поколеба. — Чудя се дали това е достатъчно сериозно, за да го пусна към Вътрешния отдел, или да оставя нашите хора да извършат ареста с директна заповед от съдията и да видя как ще се развият нещата.

Мориарти нямаше намерение да поправя шефа си за името на отдела, който разследваше провиненията на полицаите. Почти навсякъде го наричаха „Вътрешен“, но във винаги политически коректния Сан Франциско той се казваше „Подразделение за административни разследвания“.

— Не съм сигурна дали въобще имам основание да подозирам тайна договорка, да не говорим пък за конспирация. В крайна сметка градът не е голям и хората се познават едни други, нали? Мислиш ли, че Глицки е прошепнал нещо на адвоката на Магуайър?

— Както каза един от следователите, е доста трудно да не стигнеш до такова заключение, нали? А ако искате да чуете един слух…

Тя потърси погледа му в огледалото.

— Винаги съм любопитна.

— Може би вече сте усетили общата връзка. Спомняте ли си „Касапницата при доковете“? При кей 70 преди пет или шест години.

Господи, чула беше и още как. В онази колонка в „Куриер“ преди два месеца Шейла Маренас беше извадила на показ цялото мръсно бельо на управлението от последните двайсет години и онзи случай беше още един коз в ръцете на кмета, който нямаше да се поколебае да го използва и да атакува. Тя нямаше нищо общо с нито едно от пословичните неразрешени убийства, защото тогава въобще не оглавяваше полицията, но на теория би могла да разпореди разследване на по-значимите от тях. По някакъв начин отказът ѝ да поеме по този донкихотовски път в борба за идеална справедливост и да ангажира хора и ресурси, с които така или иначе не разполагаше, се тълкуваше превратно — че не е достатъчно активна в разкриването на престъпления. Ако „Касапницата при доковете“ беше дори далечно свързана с Моузис Магуайър, искаше да знае всичко на момента и да разпердушини всички замесени. Дори и ако някой от тях беше един от шефовете на отдели.

Лапиър наклони глава, а погледът ѝ се отмести от Мориарти и блуждаеше из огледалото към югоизточния край на града, който оставаше зад гърба им, докато се изкачваха по ул. „Маркет“ към „Туин Пийкс“. Ако Дърмът Мориарти имаше някаква информация, тя искаше да я чуе, дори да беше най-безумният слух.

— Припомни ми за тази така наречена „Касапница“ — подкани го тя.

— Не си спомням точно кога беше — започна Мориарти, — но начело на „Убийства“ беше Бари Джърсън.

— Не го познавам.

— Не. Няма как. Това беше, преди да пристигнете. Той загина в опит да арестува заподозрян в убийство на име Джон Холидей. Той пък беше застрелян заедно с още трима или четирима частни охранители. От специалните патрули, ако трябва да съм точен. Нещо като ченгета, нали знаете. Макар че само един господ знае какво са търсили там.

— Може Джърсън да е имал нужда от помощта им за ареста.

— Помощ от специалните патрули, а не от редови ченгета? Друг път. Но едва ли някога ще разберем.

— Чакай малко. Искаш да ми кажеш, че пет или шест ченгета са били застреляни в един и същи ден на едно и също място? И това се е случило на кей 70?

— Точно така. Не забравяйте, че има и застрелян заподозрян. Не са го нарекли „Касапницата“ току-така. Пукотевица посред бял ден, случило се е по средата на следобеда. Намериха около сто гилзи, към двайсет или трийсет дупки от куршуми по околните постройки, да не говорим на какво приличаха труповете на жертвите. Било е престрелка отблизо — кой когото превари.

— Не е било екзекуция?

— Не, госпожо. Труповете лежаха там, където са паднали.

— Кои са били убийците?

— Точно в това е проблемът. В крайна сметка приписаха всичко на руската мафия, някаква афера с откраднати диаманти, кървави диаманти, добити с незаконен робски труд някъде из Африка. Не знам. Стана много заплетена история, но всичко утихна и се забрави.

— Шест убийства са се забравили просто ей така? Как е възможно?

Мориарти сви рамене, погледна в огледалата и намали пред светофар.

— Убийците се върнали в Русия, вероятно с дипломатически полет.

Мориарти помълча.

— Нали разбирате защо се носят слухове. Цялата работа смърдеше.

— Схванах.

— И тук стигаме до интересното. Ще се опитате ли да познаете кой беше адвокатът на заподозрения в убийство Джон Холидей?

— Фарел.

— Топло, но не достатъчно. И верният отговор е…

— Дизмъс Харди.

— Ето затова сте началник.

Светна зелено и колата потегли отново.

— Е, все пак познах от втория опит. А какво имаш предвид, че Харди му е бил адвокат?

— Само по себе си това е може би нищо. Но става по-интересно, ако вземем предвид още някои факти. Кой, да речем, е заел поста на Джърсън? За това ще се сетите от първия път.

Мориарти хвърли поглед към огледалото и видя как Лапиър подпря брадичка с длан и започна замислено да подръпва долната си устна.

— Глицки — продължи той — беше в „Убийства“, преди да го прострелят, и се възстановява около година и нещо. Когато се върна на работа, го сложиха в отдела по заплатите, а той не криеше, че това не е особено предизвикателство.

— Дърмът, стига — изпъшка Лапиър. — Глицки не е убил Джърсън, за да си върне старата работа. Това просто не го вярвам.

— Просто ви казвам какво говорят хората.

— Добре, ама това е смешно. Кои хора го говорят?

— Предимно другите ченгета. Повечето обаче вече ги няма.

— Как така ги няма?

— Пенсионирани, напуснали, преназначени. Няма ги. Но пък Глицки пое „Убийства“. Може би затова разследването на тези убийства изгуби инерция.

Началникът на полицията помълча, за да осмисли новата информация.

— А Фарел? Как се вписва той?

— Никак. Но нали знаете кои са другите партньори на Харди? Тоест и на Фарел. Дейвид Фриймън и Джина Роук.

— И какво?

— Фриймън го гръмнаха няколко дни преди пукотевицата на кей 70. Почина в болницата точно в деня на престрелката.

Мориарти замълча драматично.

— Той и Роук бяха сгодени.

Тук Лапиър не се сдържа и се изсмя.

— Добре, Дърмът, това вече наистина е в сферата на измислиците.

— Може, но защо не чуете цялата история? На сцената има още един актьор. Воювал е с Харди във Виетнам, двамата са експерти по оръжия. А и между другото там Харди му спасил живота, върнали се у дома, станал съдружник в бара му и се оженил за сестра му.

— Магуайър.

— Магуайър — кимна Мориарти в огледалото. — А, и още едно последно нещо.

— Слушам те.

— Разбира се, по онова време се водеше разследване. Може да проверите, ако искате, има документи и всякакви подробности. Глицки отпаднал от заподозрените, защото имал желязно алиби. Искате ли да познаете какво е?

— Не вярвам, че бих могла дори да си представя.

— През целия следобед бил с Джина Роук в апартамента на Дейвид Фриймън и мерел костюм за погребението на Фриймън. Забелязвате ли колко хубаво съвпада с алибито на Роук. Не са ли сладури?

След като Шър и Брейди си тръгнаха, Магуайър започна да подготвя бара и се замисли върху ситуацията. Оправи отзад, зареди линийките с продуктите за коктейлите, обели лимоните, разби сметаната за ирландското кафе и дотъркаля нов кег бира „Бас“. Около един часа по обед реши, че една глътчица няма да го убие. Просто този път щеше да внимава колко пие.

Шър и Брейди се появиха отново около четири следобед, а дотогава той беше изпил три внимателно премерени шота водка. Е, всъщност бяха двойни шотове. Нямаше и три големи, около двеста и седемдесет милилитра. По принцип пиеше скоч, но тогава Сюзън щеше да го усети по миризмата. Водката сигурно не миришеше толкова.

Когато предната врата се отвори, на бара бяха само той и Дейв. В кътовете с меката мебел и лампите с абажур отзад имаше две двойки. Двамата следователи влязоха забързано и някак нетърпеливо.

— Здрасти, здрасти, пак ли вие — поздрави ги той с небрежна учтивост. — Няма почивка за вас, а?

Следователите явно не бяха в настроение за обичайната размяна на любезности. Брейди стигна до бара с няколко широки крачки, а Шър остана до вратата. Беше скръстила ръце пред гърдите си, но едната беше подпъхната под сакото и без съмнение лежеше на дръжката на служебното оръжие. Моузис погледна зад нея и забеляза, че пред витрината бяха спрели няколко черно-бели патрулни коли.

— Господин Магуайър — каза Брейди. — Искам да ви помоля да излезете пред бара, ако обичате.

Моузис все още се опитваше да се държи нахакано и белна зъби в усмивка.

— Оттук ще ми е по-лесно да ви сипя. Какво ще пиете?

— Моля ви отново и за последен път. Излезте пред бара.

Тонът на Брейди привлече вниманието на Дейв, седнал на обичайното си място на бара до прозореца. Той надигна глава и се опита да фокусира Брейди.

— Е, как ще ви сипе, като е пред бара? — попита той.

Шър стигна до него с няколко бързи крачки и размаха значката си пред него.

— Допивай си, приятел. Полиция на Сан Франциско. Барът затваря ей сега.

Дейв я изгледа пренебрежително.

— Глупости. Още е следобед.

Брейди потупа строго с ръка по бара.

— Магуайър. Веднага.

Моузис въздъхна тежко и избърса ръцете си в кърпата.

— Добре де, добре. Идвам.

Това не се хареса на Дейв и той използва шанса да тропне с бирената бутилка по бара.

— Какви са тия простотии, Моуз? Я им дай да се разберат. Шибни ги по главите с шилелага.

Моузис тъкмо излизаше иззад бара и придърпваше летящата вратичка зад себе си. Думите на Дейв го сепнаха на място.

— Млъквай, Дейв! Просто млъкни! — извърна се той към него.

— Какво е шилелаг? — попита Шър.

— Моуз си има един стар шилелаг под бара. Открай време си е там. Шилелаг.

— Проблем ли има? — изправи се един от младите мъже в дъното. Изглеждаше на двайсет и няколко години.

Брейди отново вдигна портфейла със значката си, тупна по бара и се извърна към Моузис и младежа.

— Нека всички да ме чуят. Ние сме служители на полицията на Сан Франциско и сме тук с официална задача. Моля, всички да останат по местата си.

Той пристъпи напред към младежа.

— Всички освен теб! Назад! Още назад! Сега седни!

Брейди нарочно отдалечи добронамерения, но глупав натрапник от Магуайър, тъй като не искаше да рискува младежът само за миг да се превърне в заложник на стария си познат бармана.

Брейди не искаше да минава зад Магуайър, за да не му обръща гръб. Само за миг арестът се беше изплъзнал от плана и от контрола им. Следователят знаеше, че отвън има подкрепления, екипите бяха паркирали по улицата в готовност да претърсят сградата, колата и апартамента на заподозрения и затова за малко да изкрещи на Шър да отвори вратата и да ги повика.

Магуайър пристъпи леко напред с вдигнати ръце.

— Спокойно, спокойно, спокойно — каза той и се обърна към клиентите. — Няма за какво да се притеснявате. Няма проблеми. Ето идвам, както наредихте. С какво мога да ви помогна?

Брейди въздъхна облекчено и извади лист хартия.

— Моузис Магуайър. Това е заповед за вашия арест заради убийството на Ричард Джесъп. Имате право да запазите мълчание. Ако се откажете от това право, всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас…

Магуайър не спираше да говори. Брейди и Шър размениха няколко знака на тайния си език и решиха, че няма да се опитват да го спират.

— За какво са ви тия белезници — продължаваше той. — Дяволски тесни са, направо ме премазват. Стига бе, хора, никъде нямаше да избягам. Сам излязох пред бара. Ето ме, готов съм да сътруднича, а задните врати и без това са заключени. Няма къде да ходя, дори и да искам. Може да отбиете встрани и да махнете белезниците. Хайде де. Брейди? Следовател Шър? Хайде де! Мамка му!

Бяха го закопчали и го бяха тикнали на задната седалка в паркираната на „Линкълн Уей“ кола. Оставиха един от патрулиращите полицаи да го наглежда и казаха на клиентите да си ходят. Барът щеше да е затворен, докато не го претърсеха.

Шър се доближи до Дейв. Беше му казала да си допие бирата и да я изчака. Беше взела трите му имена, адреса и телефонния номер, тъй като той щеше да е техният свидетел за шилелага, който така и не откриваха никъде. Дейв не беше особено щастлив от новата си роля, но на Шър ѝ се струваше, че неприязънта му се дължи на нещо повече от неудобството да си намери друг бар, където цял ден да се налива с бира.

— Наистина ли смятате, че имате доказателства срещу мен? — не спираше Моузис от задната седалка на колата, докато пътуваха към центъра. — Къде е оръдието на убийството? Не съм убил ситния кучи син, нищо че си заслужаваше да го пречукат и се радвам, че е пукнал.

Той си пое дъх и продължи:

— Направо си нямате представа как ще ви подреди Глицки. С него сме приятели от двайсет години. Вярвайте ми, че няма начин да позволи да ме съдят. Хич не се и притеснявам. Вие двамата само си губите времето, вместо да търсите някого, когото да обвините с истински доказателства.

Никой сякаш не му обръщаше внимание.

— Ей, вие имате ли деца, бе! Нямате, а? А какво си мислите, че щяхте да направите, ако имахте дъщеря и някакъв дребен боклук първо я пребие, а после я изнасили? Щяхте ли да седите и да въртите палци? Стига бе, вие сте ченгета. Щяхте да отидете и да оправите нещата, нали? Нали! Ще ми кажете ли, че ей така щяхте да си седите? Защото понякога законът не решава проблема. Някакъв лайнян нещастник щял да полежи малко в затвора — това е нищо в сравнение с времето, което ще е нужно на моето момиче да превъзмогне онова, което ѝ е причинил. Това честно ли е? Смятате ли, че е честно? Правилно ли е?

Обратно в центъра Брейди поведе Магуайър нагоре по стълбите на Съдебната палата, за да започнат да действат по ареста. Шър извади диктофона изпод седалката си, провери дали е записал всичко, което Магуайър наприказва по пътя, и прослуша записа още веднъж, за да се убеди, че нито тя, нито Брейди бяха казали и думица, за да го подтикнат. Доволна от себе си, Шър занесе диктофона в кабинета на стенографките, за да го свалят на хартия и да го приложат към документите по делото.

22

Преди четиринадесет години Сам Дънкан и Уес Фарел се бяха срещнали в „Малката детелина“ и пак там бяха станали гаджета, затова Уес прие като обнадеждаващ знак, че тя го помоли да се срещнат в бара след работа. От друга страна, това беше публично място и този факт можеше да се интерпретира като предпазлив ход от нейна страна, явно се боеше от сцени, които със сигурност щяха да се разиграят, ако тя скъсаше с него. Вярно, подобно нещо се беше случвало поне веднъж, дори два пъти, ако се брои и онзи път, когато Сам внезапно си тръгна след някакъв спор по въпрос, чиято същина се губеше в мъглите на времето, но без съмнение беше нещо за непоправимата липса на чувствителност у Уес. Винаги за това спореха.

Сам се беше изнесла след разгорещения им разговор за Британи Магуайър на покрива и катастрофалния му край. Сега живееше при майка си. Мисълта, че поне ще я види отново и ще може да защити позицията си, подсилена от доводите на Глицки, че Сам всъщност е бясна на себе си, му даваше крехка надежда, но и леко се притесняваше от нежеланието ѝ да говорят по телефона.

— Някои неща трябва да бъдат направени очи в очи — беше му заявила тя.

Малко преди шест часа Фарел зави зад ъгъла и силният вятър по Девето авеню направо го блъсна. Той видя редицата патрулни коли, паркирани до бордюра на „Линкълн“, и се закова на място в недоумение. Какво, по дяволите, ставаше?

Толкова се беше замислил по проблема с приятелката си, че едва след малко осъзна, че тяхното старо заведение за срещи всъщност е месторабота на заподозрян в убийство и се води разследване. Ако съдеше по засиленото полицейско присъствие, явно наскоро беше изскочило нещо сериозно. Първата му мисъл беше, че Моузис се е самоубил, а реакцията му беше да въздъхне облекчено, колкото и грозно да изглеждаше.

Вратата беше заключена, но вътре се виждаше движение и той почука. Никой не отвори, затова почука отново и натисна силно дръжката, като чак разтърси вратата. До нея се появи фигура в униформа.

— Това заведение е затворено до второ нареждане. Полицейско разследване — каза тя през стъклото.

Фарел бръкна в задния си джоб, почука отново на витрината и показа портфейла с лъскавата си фалшива значка. След като го бяха избрали за областен прокурор, я беше купил от магазин за полицейски принадлежности в Дели Сити. Областните прокурори не са ченгета и нямат право да се преструват на такива, но значката вършеше чудеса с хора, които не можеха да разчетат официалното му удостоверение, но знаеха какво представлява значката. Повечето прокурори я използваха, за да я показват на пътните ченгета, за да избегнат глобите за превишена скорост и шофиране под влияние на алкохол.

Жестът подейства, униформеното ченге пристъпи по-близо, огледа внимателно значката и отключи вратата.

— Съжалявам, сър — каза полицаят, — цял ден идват клиенти. Как мога да ви помогна?

— Аз съм Уес Фарел, областният прокурор. Кой командва парада тук?

Ченгето застана мирно и чак отдаде чест.

— Да, сър. Съжалявам, сър. Само секунда, сър — изрецитира то и изчезна из дебрите на бара.

Фарел се възползва от възможността да се огледа и видя, че е пристигнал по средата на доста щателно претърсване. Всички бутилки от лавиците бяха наредени върху бара, както и повечето чаши. Възглавничките от диваните и тапицираните столове в задната част бяха махнати и струпани до стената. Фарел отиде да надникне зад бара и видя, че всичко е като изметено. Хладилниците зееха отворени и празни, както и касата. Някой беше хвърлил кърпите на купчина върху бара. Най-странното беше, че от корковата „Стена на срама“ бяха махнали дори шестдесетте или осемдесетте снимки на жени, разгалващи гърдите си пред мъже, позиращи с огромни чаши с бира или каквото там пиеха.

Това направо порази Фарел не само защото стената беше негово дело. Беше я направил, след като в една запомняща се, макар и почти безпаметна нощ, беше счупил рекорда от пет коктейла „Лонг Айлънд“. Беше изпил шест и все още никой не го беше подобрил, макар че двама мъже и една жена го бяха изравнили. Веднъж Пол Макартни се беше отбил за чаша бира „Бас“ и дори беше изсвирил нещо на китарата с обратен гриф на някакъв пич. Всички смятаха, че е било перфектно.

Фарел чу стъпки и се обърна. От коридора към стаята за дартс се появи още един униформен полицай.

— Господин Фарел — каза той и се приближи. — Аз съм сержант Денкърс. Какво ви води насам?

— Щях да ви попитам същото, сержант. Виждам, че извършвате обиск. Предполагам имате заповед и декларация?

Скритото порицание обърка мъжа и това си пролича по изражението му.

— Ами да, сър. Разбира се. По разследването на убийството на Джесъп. Двама следователи арестуваха заподозрения тук, а ние влязохме веднага след това. Преди два-три часа.

— Какво търсите?

— Обичайното. Дрехи, обувки, оръжия или предмети, които биха могли да бъдат използвани като оръжия, очевидни следи от кръв или други телесни течности, рецепти, снимки, компютърни файлове, ако има такива…

— Арестували са заподозрян?

— Да, сър. Барманът. Собственикът, мисля. Моузис Магуайър.

— Да. Той е собственикът. Но нещо не разбирам. Да не се е опитвал да се измъкне? Или е пробвал да избяга, докато са го разпитвали? Налетял им е на бой?

— Не, сър, не смятам. Бях отвън, те влязоха, изпълниха заповедта за арест и излязоха след около пет минути, като го водеха с белезници.

— Имали са заповед? Заповед за арест?

— Да, сър, доколкото знам.

— Много интересно.

— Сър?

— Казвам, че е интересно, тъй като заповедите се получават от моя офис. Следя случая много отблизо и очаквах да ми кажат, ако съберат достатъчно доказателства за арест. Специално настоях.

Денкърс пристъпи от крак на крак, пресегна се и вдигна някакъв сгънат документ от една от масите.

— Може да погледнете моята заповед за обиск, сър. Прилича ми на законно подписан документ.

— От кой съдия?

Денкърс разгъна листа и погледна.

— Браун.

— Тя не е дежурен магистрат тази седмица — намръщи се Фарел. — Защо е подписала заповедта?

— Не знам, сър — объркано сви рамене Денкърс. — Да не би да искате да прекратим обиска? Почти сме готови.

— Не, довършете. Сигурен съм, че ситуацията има основателно обяснение. Просто съм леко объркан защо не съм бил информиран, но това не е ваш проблем. Ще претърсите ли и дома на Магуайър?

— Предполагам, че някой вече е там. Моят екип пое бара.

Фарел огледа продължително помещението за последен път. Прецени, че екипът е извършил пълен и относително внимателен законен обиск. Нямаше за какво да се оплаква от Денкърс, човекът просто си вършеше работата. Фарел не виждаше повече смисъл да настоява, че не е бил предупреден. Очевидно бяха намерили доказателство, че Моузис беше убил Рик Джесъп, макар че действителният арест му се струваше едва ли не сюрреалистичен. По-обезпокоително беше, че той стоя в офиса си до малко след пет часа, а заповедта за арест трябва да е била подписана, при това от Браун, не по-късно от два часа на обед. Кой ли прокурор беше дал разрешение и как така не са му казали? Дали просто са пропуснали? Беше му доста трудно да приеме, че е така, особено след като беше подчертал, че е заинтересуван. Дали Глицки беше успял някак да го заобиколи и защо, ако беше така?

Това не касаеше Денкърс по никакъв начин, затова Фарел се стегна и се опита да се усмихне и да звучи позитивно.

— Сержант, вие и вашите хора продължавайте. Съжалявам, че ви обезпокоих. Явно малко съм изостанал от нещата. Сигурен съм, че всичко има обяснение. Благодаря отново — каза той и протегна ръка.

— Аз ви благодаря, сър. Ако ми позволите, сър…

Фарел се беше обърнал към вратата, но се спря.

— Да?

— Впечатлен съм да видя, че някой на позиция като вашата не само говори, но и действа, при това на терен. Не се случва всеки ден.

— Приемам това като вот на доверие. Когато спечелиш изборите с деветдесет гласа, при това само седмица след като предшественикът ти е починал, трябва да се възползваш от всеки такъв вот.

Сам седеше срещу Фарел на малка масичка за двама в кафене „Пасифик“. То беше известно с чудесната си морска храна и се намираше на „Гиъри“, по пътя към плажа. Беше го предложила като резервен вариант, когато Фарел ѝ каза, че „Детелината“ е затворена. Беше сложила длан върху неговата на масата, което той сметна за добър знак. Сам отпи две глътки от първата си чаша вино и се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Благодаря ти, че каза, че ще дойдеш да ме видиш.

— Не просто го казах, но и дойдох.

— Това също — усмихна се тя толерантно. По принцип казваше така, когато омаловажаваше нещо, но не си дръпна ръката от неговата.

— Мислих си много за… за последния път. За това, че ти казах за Рик Джесъп. Изпуснах името му по погрешка, а твоите хора са отишли да говорят с Британи. Заради това арестуваха бедния Моузис. Само защото исках да споделя с теб какво правя.

— Беше права. Аз не биваше да…

— Не — прекъсна го тя, като го стисна за ръката. — Чуй ме. Грешката беше моя, не твоя. Ти си направил каквото е трябвало. Аз съм тази, която би трябвало да може да пази тайни, особено такива тайни. А аз се отнасям към тях като към евтини клюки и ги казвам само на трите ми най-добри приятелки. Или — в този случай — на единствения ми най-добър приятел. Но това не е клюка. Това е наистина поверителна информация. Аз съм привилегирована, че мога да я чуя, че някой ми се доверява, а подобно отношение е просто безотговорно. Ако не мога да опазя такива тайни, при това винаги, явно не заслужавам да върша това, което правя.

Тя пусна ръката му, избърса една сълза и отново го хвана.

— Всъщност исках да те видя по две причини. Първата е да ти се извиня…

— Сам, няма нужда да…

— Тихо. Има. Винаги съм толкова сигурна в себе си, толкова убедена, че съм права, толкова упорита и готова да се скарам по някакъв политически или морален въпрос. Да се бия едва ли не до смърт. Но през последните два дни бях при майка и видях колко ѝ е хубаво да е сама. Въобще не ѝ е хубаво. Замислих се защо съм постоянно такава? Особено към теб. Ти го преглъщаш всеки път и не говорим за проблема, докато не се случи отново, защото знам, че не искаш да ме ядосваш и да ме разстройваш, особено пък заради някаква крайна интерпретация на неуловима абстракция.

— Крайна интерпретация на неуловима абстракция — усмихна се искрено Фарел. — Това е много добре казано.

— Да, но не е добър начин на живот.

Тя отпи от виното и въздъхна.

— Както и да е, това е първата причина, заради която исках да те видя. Да ти се извиня, и то не само за този път, а за всичките.

— Добре — каза той. — Благодаря ти. Приемам извиненията, макар и да са ненужни. Обичам те. Обичам живота ни заедно. Добре ни е. Просто понякога се караме.

— Не. Понякога аз се карам. И не ти оставям избор, ти просто трябва да отвърнеш.

— Да, но аз съм юрист. Живея, за да споря.

— Нека сега не спорим, става ли?

Той кимна и се облегна в стола.

— Става.

— Не искам повече да бъда такъв човек. Не искам да се карам за всяка дреболия. Мненията ни може да се различават, няма нужда да ти съобщавам поверителна информация. Можем да сме заедно и да се подкрепяме. Как ти се струва?

— Ако кажа „странно“, ще ме удариш ли?

— Не — отвърна тя. — Ще подкрепя правото ти да кажеш „странно“.

— В такъв случай мисля, че ще се получи добре. Много добре.

Той хвана ръцете ѝ в шепи и въздъхна.

— Мислех си, че си тръгваш. Не знаех какво ще правя.

— Не си тръгвам, ако още искаш да сме заедно.

— Нищо друго не искам.

— Добре. А ето и втората причина, по която исках да говорим, при това очи в очи.

Дизмъс и Франи Харди живееха на Тридесет и четвърто авеню близо до кръстовището с ул. „Клемънт“. Следващото кръстовище беше с ул. „Гиъри“, където беше и кафене „Пасифик“. То беше мъничко и често имаше опашка за места, но студеният дъждец тази вечер не предразполагаше към излизане и нямаше много хора. Когато Харди отвори вратата на жена си, се озова право пред Уес Фарел. Той го забеляза и се обърна към Сам достатъчно високо, така че да го чуят:

— А, ето го и него. По-късно ще ти кажа.

Фарел се изправи широко усмихнат, стисна им ръцете и целуна Франи по бузата.

— Здрасти, Диз. Франи. Светът е малък, а? Трябва да си поръчате калкан. Невероятен е.

— Винаги е такъв — отбеляза Франи.

— Но преди това… — Фарел се спря и погледна към Сам. — Да им кажем ли?

— Смятам, че трябва.

— Какво? — попита Харди, като изгледа първо Сам, а след това и Уес. — Ти си бременен — отсече той.

— Добър опит, но не позна — засмя се Сам. — Нито един от двама ни не е.

— Олекна ми — каза Франи. — Макар че ако Уес беше бременен, щяхте да забогатеете.

— Ние вече сме богати духовно — подхвана репликата Фарел. — Почти познахте с бременността в смисъл, че бременните хора често са женени.

— Мъжете по-рядко — опонира му Франи. — Всъщност, като се замисля, те никога не са бременни.

— Освен морските кончета — каза Харди. — При тях мъжките износват бебетата. Може да провериш.

— По дяволите — обезсърчи се Фарел. — Мислех си, че ще сме първите. Имам предвид в следващата ни стъпка. След сватбата.

— Май нещо почвам да се досещам — замисли се престорено Харди.

— Дизмъс Харди, царят на догадките.

— Сватба? Наистина? — грейна Франи. — След толкова години. Това е чудесно, но какво точно се е случило?

Фарел отново хвана Сам за ръката.

— Тя ми предложи преди пет минути. Аз веднага вдигнах бяло знаме.

— Вдигнал бяло знаме. Сладък начин да го кажеш.

— Преклоних се пред неумолимия натиск — поясни Фарел и я потупа по дланта. — Предадох се и вдигнах бяло знаме. При това с щастие.

— Трябва да поръчаме шампанско — озърна се Харди за сервитьора.

— Трябва — съгласи се Фарел, но после се намръщи. — Почакайте… Не искам да развалям нещата, но предполагам, че двамата сте излезли, за да изкарате една приятна вечер и сигурно не сте чули за Моузис.

— Да развалиш…

Франи пребледня и хвана Харди за рамото, за да не се олюлее.

— Какво е станало с Моузис?

— Току-що идвам от „Детелината“. Имаха заповед и обръщаха бара надолу с главата. Казаха, че преди два часа са закопчали Моузис за убийството на Джесъп.

— Арестували са го? Кой?

— Отдел „Убийства“, предполагам. Обадих се до службата, но никой не е подписвал молба за заповед. Не знам какво се е случило.

Харди изглеждаше така, сякаш внезапно го беше лъхнала неприятна миризма и се бореше да не повърне.

— Не може да са го арестували. Невъзможно е. Ейб щеше поне да ме предупреди, за да го придружа до управлението. Или Моузис щеше да ми се обади.

— Ти си му адвокат?

— От два дни — кимна Харди — Не мога да повярвам, че не ми се е…

Мобилният телефон на кръста му иззвъня с мелодията на „Ще спя, когато умра“ на Уорън Зевън. Харди погледна екрана.

— Ето го.

Франи го стисна за ръката.

— Диз, трябва да…

— Знам — прекъсна я той и натисна бутона за вдигане. — Къде си, Моуз?

Моузис беше в затвора. За жалост решението на Фарел да повдигне обвинения се оказа съвсем просто. В криминологичната лаборатория откриха кръвта на Джесъп по чифт туристически боти в апартамента на Магуайър, в колата му и по якето му.

Дизмъс Харди крачеше нервно покрай полукръглата стъклена стена на сравнително просторната стая за среща на адвокатите със задържаните в областния затвор. Беше идвал тук десетки, ако не и стотици пъти, но колкото и да беше голямо и модерно, помещението винаги го депресираше с бледата си миризма на дезинфектант и с леденостудената флуоресцентна светлина. Единственото обзавеждане беше в средата — маслиненозелено метално бюро и три сгъваеми стола.

Харди се спря и погледна часовника си. Осем и петнайсет. Беше пристигнал в затвора преди точно половин час. Администрацията беше признала претенциите му за среща с клиента му за почти рекордно краткото време от пет минути и го беше пуснала да изчака, докато доведат Моузис. Да накарат адвокатите на защитата да чакат беше обичайна практика, а и надзирателите рядко си даваха зор, когато трябваше да водят задържан. Щяха да го направят, когато можеха, но все имаха една или две по-належащи задачи. Или пък бяха в полагаема почивка. Все ставаше така, че точно тогава водеха друг задържан или пък бяха в тоалетната.

Времето в затвора течеше различно и всички живееха по неговите правила. Нещата ставаха, когато трябваше да станат и никой не можеше да го промени. Какво бяха пет или дори двайсет и пет минути? Хората тук имаха цялото време на света.

Преди няколко години Харди беше чакал около час и му беше писнало. Беше отишъл до пропуска и беше попитал учтиво какво става с клиента му. Нима не можеха да го открият в затвора? Дали не би могъл да направи нещо, което да им помогне да побързат? Може би има някакъв проблем? Четиридесет минути сред това сержантът от пропуска почука на вратата и съобщи на Харди, че е станала административна грешка и за жалост клиентът му в момента пътувал към областната болница заедно с група други затворници, които трябвало да получат оценка на психиатричното си състояние. Клиентът му не би трябвало да бъде в автобуса, но вече било твърде късно да се направи каквото и да било, така че щяло да се наложи Харди да дойде отново на другия ден, когато клиентът му вероятно отново щял да си бъде в килията.

Харди си научи урока. Чакаш, колкото и дълго да е.

Стомахът му изкъркори недоволно. Обаждането на Моузис, което го завари в кафене „Пасифик“, беше сложило край на вечерята още преди да е започнала, а до следващото ядене имаше още много време.

Накрая Харди се спря и седна на един от столовете. Няколко минути след това някой почука, вратата се отвори и Моузис влезе. Беше облечен в оранжев затворнически гащеризон. Това винаги беше тежък момент, особено ако клиентът ти е и приятел, който никога до момента не е попадал зад решетките. На Харди му дожаля за шурея му. Надзирателят го въведе, кимна в знак, че всичко е наред, излезе и затвори вратата зад себе си.

— Ако трябва да съм честен — започна Харди, — започва леко да ми писва от твоите простотии. Кога те прибраха?

— В четири. Там някъде.

— И не ти хрумна да поискаш да ти позволят да ми се обадиш още тогава?

— Не, а и те не ми казаха. Хванаха ме, сложиха ми белезниците и ме хвърлиха на задната седалка на колата. Повече не ми обърнаха внимание, колкото и да настоявах да се обадя по телефона. Доста съмнително.

Моузис се доближи до масата, взе си стол и го изтика назад.

— Само виж, китките ми са протрити и ожулени. Белезниците са жестоко наказание.

Харди въобще не сведе поглед към китките на Моузис. Вместо това се взираше в лицето му.

— Пил ли си?

— Какво?

— Не се опитвам да те подведа. А ти току-що ми отговори.

— Само глътчица. Няколко капки.

Харди наведе глава и потри очи с пръсти. Помълча малко и погледна шурея си.

— Моуз — каза той уморено, — всички сме бесни от това, което се случи на Британи. Никой не рони сълзи, че Джесъп е мъртъв. Но няма да ѝ помогнеш да го преодолее, ако умреш или се напиеш. Нещата само ще станат по-лоши, тъй като тя ще си мисли, че е по нейна вина. Ти си умен мъж. Не ми казвай, че не го разбираш.

— Не, прав си.

— Знам, че съм прав. Въпросът е какво ще правиш? Какво въобще се опитваш да постигнеш? Ако не искаш да го приемеш и да се справиш като възрастен човек, може би трябва да ти намерим адвокат, който ще има желание да живее с новите усложнения, а такива ще има много, дори и да си в най-добрата си форма. Какво, по дяволите, става с теб? Можеш ли да ми отговориш? Това ти ли си? Предал ли си се? Животът ти ли свърши?

Магуайър се втренчи в стената зад главата на Харди. Той преглътна и адамовата му ябълка прескочи два пъти нагоре-надолу.

— Явно не мога да открия как да се справя, Диз. Да се справя с това, което ѝ е причинил. Щом си помисля за това, и изпадам в ярост още преди да разбера какво е станало. По-силна е от мен. Не мога да я овладея, затова трябва да я заглуша, да изключа. А и двамата знаем какво ми помага най-добре, за да го постигна.

— Да, само че не ти помага.

— Знам.

— Моуз, наистина. Не ти помага.

— Знам.

— Но не се спираш, нали? И, моля те, не ми казвай, че не можеш да се овладееш. Това просто не си ти.

Магуайър увеси глава.

— Така се чувствам в момента — едва прошепна той. — Сякаш ми е непосилно.

— О, я ми спести тия приказки — изсъска Харди с проблясък на гняв. — Вземи порасни, мамка му! Това не се е случило на теб, а на Британи! Все още имаш Сюзън и двете си момичета, а ги разменяш за някаква бутилка! Това ли искаш? Такъв ли ще бъдеш? Защото, ако е така, аз съм дотук и се махам дори преди да сме почнали.

Харди стана, отиде до вратата и почука за надзирателя.

— Какво правиш? — изненада се Магуайър, като също скочи на крака до масата.

— Оставям те да вземеш някои решения. Или по-точно казано — едно решение. Ще се видим утре сутринта. Предполагам, че ще заведат дело срещу теб, нали?

— Не знам.

— Ще разбера, а и те ще ти кажат и ще те отведат в съда, така че все ще се срещнем.

— А дотогава какво?

— Същото упражнение — отсече Харди. — Дръж си устата затворена.

23

Ейб Глицки надничаше през щорите на прозореца в дневната си и разтриваше гърдите си в сърдечната област. Все още нямаше девет часа, но идваше буря, мракът се беше спуснал бързо, а дъждът вече трополеше по обърнатия на запад прозорец. От задната част на апартамента се дочуваха гласове — Трея приготвяше децата да спят. Днес бяха останали будни до по-късно, тъй като се приготвяха за утрешния седер, което беше отлична причина да внесат известни изменения в графика за лягане, ако въобще можеше да се каже, че имаше такъв.

Преди пет минути Ейб беше при тях и въобще не приличаше на коравия лейтенант от „Убийства“. С второто си семейство Глицки беше в много отношения по-различен човек, отколкото с първото си. От него имаше три момчета, вече пораснали, а съпругата му беше покосена от рак. Когато се омъжи за Трея, тя имаше прекрасна дъщеря Рейни, тийнейджърка. Не след дълго се родиха Рейчъл и Закари. Когато се замисляше върху промененото си поведение, Глицки го отдаваше на двете момичета, но каквато и да беше причината, той откриваше у себе си нова искрица. Не точно лекомисленост, но поне известна несериозност, която с обич споделяше с децата си.

Правеше им физиономии, пускаше шеги и игри на думи, понякога прикрито саркастични. Откри, че му допада да се прави на шут. На вечеря например се получи класическа верижна реакция с разливане на мляко. Първо Зак бутна чашата си, Трея се пресегна да я хване и обърна своята почти право в скута на Рейчъл. Тя скочи права и, да, събори си чашата. Всички бяха готови да избухнат, но Глицки запази спокойствие и се огледа с престорено стъписване.

— Не искам тука скандали. Да бъдем млечни вандали — каза той, взе си чашата и бавно я изля на масата. Кризата беше избегната, а децата щяха да помнят историята цял живот. По-възрастните им братя със сигурност нямаше да ѝ повярват. Рейчъл и Зак вече преживяваха момента отново и отново, смееха се и повтаряха, че са млечни вандали, докато Глицки им помагаше да се завият.

Точно тогава звънна окаченият на стената в кухнята стационарен телефон. Глицки винаги вдигаше, затова се извини, погъделичка сина си набързо за последно и отиде да отговори.

Беше най-добрият му приятел. Той му сервира новината, че двама от неговите следователи са арестували Моузис Магуайър и го попита какво знае по въпроса.

Глицки гледаше дъжда и се чувстваше сякаш мракът се опитва да навлезе в дома му и да превземе душата му. Дизмъс Харди беше в лошо настроение, но въпреки това звучеше — както винаги — убедено и увери Ейб, че Моузис не представлява реален риск. Поне по отношение на онова, през което бяха минали заедно в миналото.

Глицки познаваше Харди може би най-добре от всичките хора около себе си и знаеше, че понякога е склонен към самозалъгване. Той не искаше да вижда лошото в хората, а при Глицки беше точно обратното — извън дома си той търсеше предимно него.

Как са могли Брейди и Шър да извършат арест и да не му кажат? Защо не му е казал Фарел, защо поне не е опитал? Още по-обезпокоително беше, че никой от следователите не му беше звъннал, за да го уведоми за този огромен скок по случая. Дали все пак пияният Магуайър не беше казал на следователите нещо не за убийството на Джесъп, а за случилото се преди шест години?

Глицки беше толкова потънал в мислите си, че не усети кога Трея се появи зад него и почти подскочи от изненада, когато тя сложи ръка на рамото му.

— Олеле! Добре ли си?

— Не чух, че идваш — каза той и я докосна по ръката. — Арестували са Магуайър и не са ми казали нищо. Ти да си чула нещо за това в офиса на Фарел?

— Не. Как са могли да направят такова нещо?

— По няколко начина, но нито един не е нормален. Не мога да повярвам, че никой от моите хора не ми е съобщил.

— Може да е оказал съпротива и да са пострадали.

— Диз щеше да ми каже — поклати глава той.

— Той пък какво общо има?

— Познай.

— Така като го казваш, мога да се досетя. Какво ще правиш?

— Не знам. Мислех да се обадя на Пол или на Лий, но си мисля, че те вече трябваше да са ми звъннали първи. Обаче не са, а какво ти говори това?

— Станало е нещо необичайно. Може би Моузис се е опитвал да се измъкне от града или нещо такова.

— Това е още една причина да ми се обадят, не мислиш ли?

— Ще те човърка, докато не разбереш. Обади се на един от двамата и поне разбери какво се е случило.

— Смяташ ли?

— Да.

След като плановете му за вечеря се провалиха, Харди си мислеше, че ще остане да говори до късно през нощта с шурея си, ще разбере неговата версия и ще начертае план за защитата. Гневният му изблик обаче попречи на идеята и Харди излезе от стаята за посещения в затвора отвратен и ядосан. Седна в колата си, паркирана срещу Съдебната палата, дъждът се лееше, а той се мъчеше да намери отдушник за яростта си.

Обаждането до Глицки не помогна, тъй като той — изумително — не знаеше нищо за ареста. Не би се шегувал с подобно нещо. Това означаваше, че той не беше спестил новината на Харди в нескопосан опит да заплаши Моузис, като го остави да гние една нощ в затвора. Това беше единственото, което му идваше наум като обяснение, ако и Глицки беше замесен. Нямаше за какво да се сърди на приятеля си. Освен това Ейб очевидно се тревожеше и за двамата, нямаше смисъл да го товари допълнително, като му стовари една камара глупости, за да му поолекне на него самия.

Харди се зачуди срещу кого би могъл да избълва натрупалата се в душата му отрова? Щеше да бъде безсмислено и нечестно, ако се прибереше у дома и насочеше цялата си негативна енергия към Франи.

Той набра друг номер.

— Къде си?

— У дома, чета. Защо? Трябва да взема още някоя смяна ли? Мога да съм там след петнадесет минути.

— Не. Барът е затворен. Днес са арестували Моузис.

— По дяволите. Вярно ли?

— Вярно. Току-що го видях в затвора. Не ти ли се пие нещо?

Сан Франциско е град на баровете. Има модерни заведения като „Горящия Рим“, но и любими квартални кръчми като „Детелината“. Има рокерски барове, гей барове, бар-ресторанти, спортни барове, временно отворени барове и барове в хотели. Има старомодни традиционни барове, нощни клубове и тематични барове. Има барове за всякакво време и място, за всякакво настроение и за всеки човек. Ако живеете в „Тендърлойн“, ще откриете доста заведения, които са почти невидими и лесно може да ги подминете. Някога може да са имали имена, но или боята беше вече олющена, или неоновите надписи бяха изгорели. Буташ вратата и се изненадваш, че се отваря. Влизаш и ако миризмата не те накара веднага да изскочиш обратно, се озоваваш в малко сумрачно помещение с не повече от десетина маси и още толкова високи столчета пред бара, зад който обикновено стои човек на средна възраст или дори по-стар. Няма значение дали е мъж или жена. В далечния ъгъл горе до тавана виси малък телевизор.

В бара на най-близкия до апартамента на Тони ъгъл имаше трима души. Даваха мач на „Джайънтс“, но Харди и Тони седнаха на два съседни високи стола в противоположния ъгъл на бара. Барманът дойде и хвърли пред тях две салфетки.

— Джентълмени — каза той. — Ожаднели ли сте?

— Има нещо такова — отвърна Харди. — Имате ли „Бекс“?

— „Хайнекен“, „Будвайзер“ и светла „Милър“.

— „Хайнекен“.

— Двойно уиски „Краун Роял“ — поръча си Тони. — С лед.

Харди потискаше гнева си, откакто беше оставил Моузис.

Овладя го и като се обади на Глицки. Не му се поддаде и докато караше до жилището на Тони, нито пък докато вървяха до бара, а дъждът биеше лицето му. Беше разказал набързо новините за Моузис. Сега отпи внимателна бавна глътка от бирата си и изчака, докато барманът се отдалечи до другия край.

— Мислиш ли, че го е направил? — попита Тони.

Харди остави чашата си.

— Не знам. И не искам да знам. Така мога да вярвам на каквото си пожелая и да го защитавам убедено.

— Ами ако знаеш, че го е направил?

— Пак ще го защитавам. Просто няма да съм толкова уверен. Ти смяташ ли, че го е направил?

— Не съм се замислял, честно казано.

Харди му хвърли кос поглед.

— Наистина? Мислех си, че ще го допуснеш, щом са го арестували — каза той и замълча за малко. — Ченгетата обикновено така мислят, нали?

Тони завъртя чашата си на бара, вдигна глава към телевизора и я вдигна до устните си.

— Ребека ли ти каза?

— Каза ми колкото знаеше. Аз обаче бих искал да знам защо ти не си ми казал още когато ти станах адвокат. За глупак ли ме смяташ? Или просто Бек е по-добър слушател?

— Не те виня, че си бесен.

— Какво облекчение. Аз определено не бих искал да ми се ядосаш. Как ти е истинското име?

— Тони.

— На много умен ли ми се правиш? Не ти го препоръчвам. В момента нервите ми не са в особено добро състояние.

— Спатаро. Тони Спатаро.

— Откъде си.

— От Манхатън.

— И си бил ченге?

— В „Нравствения“. Всичко, което казах на Ребека, е истина.

— Като не броим дразнещата подробност кой си всъщност.

— Какво да направя? — сви рамене Тони. — Аз съм в програмата за защита на свидетели. Ако те разберат къде съм, ще дойдат и ще ме спипат.

— Които са тия те?

— Не мога да ти кажа. Лоши хора.

— Но ти не си един от тях, викаш. Не си бил с тях и не си ги продал за съдебен имунитет, а? Защото нали знаеш, че най-често нещата стават точно така.

— Не и в този случай.

Тони надигна чашата, допи я и махна на бармана за още едно. Когато му го сервираха, той отново започна бавно да върти чашата.

— Ти си ми бесен заради Ребека.

— Ами, всъщност да, щом го казваш. Водя те в дома си като гост, ти сваляш дъщеря ми и я зарязваш заради братовчедка ѝ. Как смяташ, че се чувства един баща?

— Аз все още не съм с Британи.

— Все още — едва процеди Харди през зъби. — Това ми хареса.

— За това ли искаше да ме видиш? Да ми се навикаш?

— Почти. Да, напоследък ми се струва, че малко злоупотребяват с мен и исках да си го изкарам на някого, който си го заслужава.

— Какво искаш да направя?

— Нека те питам нещо. Какво ще правиш, след като те привикат да свидетелстваш или каквото там ще правиш? Ще се върнеш ли в Сан Франциско? Ще останеш ли тук? Това ли е новият ти живот? Или отново ще станеш ченге в Манхатън, когато лошите типове влязат в затвора.

— Не знам. Не съм мислил толкова напред. Шерифът ми каза, че ако се върна, програмата няма да може да носи повече отговорност за мен. Но там имам семейство, братовчеди, приятели… Целият ми живот е там, а дори не мога да им се обадя, да им кажа, че съм жив. Не знам колко време ще продължава всичко, но е гадно, повярвай ми.

— Направо ми се къса сърцето. Знаеш ли кое е наистина гадно, Тони? Че подвеждаш момичетата. Караш ги да си мислят, че ще останеш тук, а ти планираш да се върнеш. Караш ги да си мислят, че си човек, на когото могат да разчитат.

— Не знам дали ще се върна. Въобще не знам какво ще правя.

— Ами защо първо не си го изясниш, преди да въвличаш други хора в личните си драми и лайна? Както и дъщерите на други хора.

— Никога не съм смятал да престана да се виждам с Ребека. Аз просто…

Харди го спря с вдигната ръка, а лицето му беше като изсечено от тъмен мрамор.

— Не ми обяснявай, Тони, знам какво е станало.

Той отпи от бирата си, намръщи се, избута бутилката до ръба на бара и стана.

— Ще прехвърля случая ти на някой от подчинените ми. Той ще ти се обади.

Телефонът в кухнята звънна в десет часа и четиридесет и две минути вечерта и Глицки вдигна веднага.

— Глицки слуша.

— Лейтенант — гласът на Вай Лапиър звучеше строго като заповед. — Съжалявам, че се свързвам с вас толкова късно, но твоето съобщение беше да ти се обадя по което и да е време. Щях да изчакам до утре, но предполагам, че вече си говорил с някого от твоите хора и си разбрал, че са взели заповедта за ареста на Магуайър този следобед директно от съдия.

— Точно така. Пол Брейди каза, че сте наредили на него и на Лий да докладват по този случай направо на вас. Не разбирам защо сте сметнали, че това е необходимо.

— Бих казала, че е очевидно. Вие и г-н Магуайър сте приятели.

— Да, познавам го. Не бих казал, че сме близки приятели. Инструктирах следователите да се отнасят с него точно като с всеки друг заподозрян.

— Всъщност — каза началникът, — когато те са отишли да го разпитат, той очевидно е бил наясно, че е под подозрение, и вече си бил ангажирал адвокат.

— Адвокатът е зет му, госпожо.

— И ваш добър приятел, нали така?

— Не съм се свързвал с него по случая по никакъв начин. Не знаех, че той представлява Магуайър и не знам кога е бил ангажиран. Вие знаете ли?

— Естествено, че не. Както и да е. В толкова значими случаи понякога се налага да предприемаме по-необичайни мерки, за да избегнем впечатлението за некоректност или конфликт на интереси.

— Разбирам. Но в този случай…

— Лейтенант — прекъсна го тя.

Това, че повтори точния му чин, му се стори лош знак. До тази сутрин тя се обръщаше към него почти винаги с Ейб.

— Наистина не смятам, че сега е подходящото време да разгледаме проблема изцяло — продължи началникът. — През последните няколко часа чух някои със сигурност неоснователни, но въпреки това притеснителни обвинения за отношенията ви е г-н Харди, г-н Фарел и някои други хора от тяхната юридическа кантора. Трябва да кажа, че те са в най-добрия случай необичайни. Надявах се, че утре вие и аз ще отделим малко време, за да обсъдим тези въпроси лично и да разберем доколко ще продължите да се ползвате с доверието ми като шеф на отдел. Ясно ли се изразявам?

— Да, госпожо.

— Нека се срещнем в кабинета ми по обед. О, не, почакайте. Утре е Разпети петък. Защо тогава не го оставим за три часа и да видим докъде сме стигнали? Това ще е удобно ли за вас?

— Да, госпожо.

— Значи в три часа. Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, госпожо. Ще се видим утре.