Философско разследване

1.

— Нещастната жертва, двайсет и пет годишната Мери Улнот, беше намерена гола в сутерена на офиса на параходното дружество „Майли“, намиращ се на Джърмин стрийт, където три години е работила като администраторка. Лицето й е разбито с чук… Побоят е бил толкова жесток, че челюстта й е счупена на шест парчета. Почти всичките й металокерамични зъби са избити. Около трупа бяха разпръснати раздробени частици от черепа и мозъчната тъкан на жената. Оръжието на престъплението е намерено и това ни дава възможност да съставим уравнение, даващо представа за кинетичната енергия на удара — умножаваме масата на оръжието по квадрата на скоростта и разделяме резултата на две. Като използва кинетичната енергия на всеки удар с чука, дълбочината на всяка черепна фрактура и ъгъла на вдлъбнатината, компютърът изчисли, че убиецът е висок метър осемдесет и два и тежи осемдесет и пет килограма и седемдесет и два грама… Червените копринени жартиери на горката жена са били увити около врата й, макар че тогава тя вече е била мъртва. По-късно на главата й е била нахлузена найлонова пазарска торбичка от магазин „Симпсън“, за да скрие обезобразеното лице. Това вероятно е станало преди половото сношение… С тъмночервеното червило „Кристиян Диор“ от чантата на жертвата убиецът е написал думите „Да ти го начукам“ на стомаха, точно над лонната кост, а на бедрата и на хълбоците — „Лайно“. На двете й гърди пише „Цица“. Накрая убиецът е нарисувал върху найлоновата торбичка щастлива усмихната физиономия. Казвам „накрая“, защото има доказателства, че червилото се е разпаднало, докато е рисувал… Във влагалището на нещастната жертва има следи от латекс и спермициден крем, което показва, че преди сношението убиецът си е сложил презерватив. Несъмнено, с цел да не бъде разпознат по профила на ДНК. Използваният презерватив е „Римфлай“, обикновено употребяван от хомосексуалисти заради издръжливостта му. През последните няколко години установихме, че това е любимият кондом и на изнасилвачите поради същата причина.

Джейк отвори папката, за да разгледа снимките. Преди да ги погледне, пое дълбоко дъх. Положи усилия да скрие това от седналите около масата четирима мъже — трима от тях бяха детективи. Симулацията на хладнокръвие не беше необходима, защото единият дори не си направи труда да хвърли поглед на купчината фотографии. Не беше справедливо. Един мъж винаги можеше да каже, че наближава обед и не желае да си разваля апетита, и никой нямаше да има нищо против. Ала за жените нямаше лесни извинения. Не погледнеше ли снимките, мъжете щяха да кажат, че го е направила, защото е жена. Нямаше значение, че вече бе видяла тялото. С изключение на детектива, който отказа да погледне фотографиите, всички бяха видели тялото. Четвъртият присъстващ, полицаят Далглиш, извършил оглед на сцената на местопрестъплението, продължи с необичайно прочувственото си изложение.

— Ще забележите, че десният крак на горкото момиче е прегънат под левия. Чантата внимателно е поставена до десния лакът, а очилата — на известно разстояние от тялото.

Джейк хвърли един поглед на подредените по номера снимки — поредица от проснати бели тела върху влажната земя. Странната поза на краката й напомни за една карта от Таро — Обесения.

— Съдържанието на найлоновата торбичка е било внимателно поставено на земята. Копринена пола и шишенце синтетичен парфюм, купени от „Симпсън“, и роман от Агата Кристи, взет от книжарницата за криминална литература на Саквил стрийт, Пикадили. Заглавието е „Убийството на Роджър Акройд“. Но това не говори нищо срещу нея.

— Срещу кого? Срещу Мери Улнот или срещу Агата Кристи?

Далглиш вдигна глава и огледа насядалите. Не можа да разбере кой е задал въпроса, нацупи устни и бавно поклати глава.

— И така — рече той. — Кой ще открие наддаването?

След кратко мълчание детективът, който седеше от дясната страна на Джейк и бе направил забележката, вдигна мръсния си пръст.

— Аз. Искам да започна с начина на действие на убиеца… — предпазливо каза той и сви рамене, сякаш нямаше какво друго да добави.

Далглиш записа нещо на преносимия си компютър.

— Ти си за…

— Чука от Хакни — отговори собственикът на мръсния нокът.

— Добре — замислено каза Далглиш.

Друг детектив вече клатеше глава.

— Не говориш сериозно — обърна се той към първия детектив. — Виж какво, Джърмин стрийт е доста далеч от района на действие на твоя човек. На няколко километра. Убеден съм, че това е дело на някой от моите. Жената е била администраторка, нали? Всички знаем, че Моторизирания куриер вече е убил няколко администраторки и според мен няма съмнение, че Мери Улнот е поредната му жертва.

Далглиш записа думите му и каза:

— Значи искаш ти да се заемеш със случая, така ли?

— Естествено.

Първият детектив се намръщи.

— Наистина не знам защо претендираш за това разследване. Моторизирания куриер винаги използва бръснач. Това е неговият начин на действие. Защо изведнъж ще започне да използва чук? Ето това искам да знам.

Вторият детектив сви рамене и погледна през прозореца. Силният вятър блъскаше стъклото и Джейк за пръв път се зарадва, че присъства на съвещание в Ню Скотланд Ярд.

— Да, но защо Чука ще реши да се придвижи на запад? Отговори ми на този въпрос.

— Защото вероятно знае, че наблюдаваме целия Хакни. Направи ли нещо, веднага ще го спипаме.

Джейк реши, че моментът е подходящ да се намеси, и твърдо заяви:

— И двамата грешите.

— Сигурно ще настояваш, че е дело на някой от твоите заподозрени — рече вторият детектив.

— Разбира се — отговори Джейк. — Дори за идиот би трябвало да е очевидно, че това е работа на Мъжа с червилата. Знаем, че той напада момичета с червено червило. После го използва, за да пише мръсотии по телата им. Неизвестно защо, винаги слага найлонова торбичка до левия им лакът и използва презервативи „Римфлай“. Естествено е да твърдя, че той е убил Мери Улнот. Не разбирам защо се карате за това момиче, сякаш е някаква награда. Господи, само се чуйте какво говорите.

Първият детектив заряза опитите да изчисти мръсотията от нокътя си, погледна Джейк и поклати глава.

— Кога Мъжа с червилата е използвал чук, за да убие жертвите си? Кога е слагал найлонови торби на главите им? Никога. Това е начинът на действие на моя човек.

— А кога Чука е показвал признаци, че изобщо може да пише… да не говорим с червило?

— Може да е прочел за това във вестниците.

— Я стига — рече Джейк. — Не сте толкова глупави. Всички специфични особености на начина на действие на един убиец се крият от пресата именно поради тези причини.

И понеже очакваше още възражения от страна на втория детектив, се обърна към него и добави:

— Фактът, че момичето е било администраторка, е чиста случайност.

— Може би ти е удобно да гледаш така на случая, главен инспектор Джейкович — каза той. — Но ако се замислиш малко повече върху въпроса, ще си спомниш какво ни повтаряш непрекъснато. Серийните убийци обикновено предварително избират какъв тип жертва да убиват и неотклонно се придържат към него. Макар че начинът на действие може да варира в зависимост от самонадеяността на убиеца и това само по себе си е фактор за броя на жертвите.

— Не мисля, че типът жертва може да се определи от професията — възрази Джейк. — Най-важното е възрастта и външността. Пък и не съм убедена в твоята теория, че Куриера убива само администраторки. Доколкото си спомням, една от първите му жертви беше чистачка. Освен това не ги е изнасилвал — с или без презерватив.

Почувства, че се изчервява от гняв. Стисна юмрук и се опита да овладее чувствата си. Мери Улнот е била красива млада жена и бъдещето е било пред нея, но този факт явно не оказваше въздействие върху двамата й колеги. Съкрушена, тя се вторачи в третия детектив, онзи, който бе отказал да разгледа снимките на убитата и досега не бе проронил дума.

— А вие? — скастри го тя. — Участвате ли в играта, или не? По-добре се включете сега или изобщо не се намесвайте.

Това наистина приличаше на някакъв кошмарен покер.

Мъжът вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не, този случай не е мой. Но съм съгласен с главния инспектор. Струва ми се, че това е работа на Мъжа с червилата.

— И аз съм съгласен с това — рече Далглиш.

Първият детектив пак се намръщи.

— Виж какво, Джордж — добави Далглиш, — знам, че отчаяно търсиш улика, но в случая няма да я намериш. Твоят Чук никога не е убивал извън Хакни.

Вторият детектив все още не беше убеден.

— Администраторки, машинописки, чистачки — замислено каза той. — Фактът е, че всички те са работили в офиси. Знаем, че този е начинът, по който Куриера избира жертвите си. Убива ги, докато разнася пратки. Вижте какво, аз продължавам да мисля, че той е убил Мери Улнот.

Далглиш погледна Джейк, която сви рамене.

— При условие, че моят човек е на първо място, нямам възражения. И ако има някакво развитие, незабавно ще ви уведомя.

Далглиш отново се залови с компютъра си.

— Добре тогава — рече той. — Споразумяхме се. Кое поред е това убийство?

— Шестото — отговори Джейк.

— Номер шест за Мъжа с червилата.

След съвещанието Джейк спря детектива, който я бе подкрепил, за да му благодари.

— Вие сте инспектор Станли, нали?

Той кимна.

— Простете ми, но като шеф на отдел „Убийства на жени“ аз би трябвало да знам за всички серийни убийци на жени…

Станли погледна през рамо и прошепна:

— Всъщност аз съм от отдел „Убийства“. Не трябваше да присъствам на съвещанието, но стана объркване. Получихме информация, че жертвата е мъж, а не жена. Издирвам сериен убиец, причинил смъртта на седмина мъже. Не искам да казвам нищо повече, за да не изглеждам глупав.

Джейк кимна. Това обясняваше факта защо той не си бе направил труда да погледне снимките на жертвата.

— Но съвещанието беше много интересно — добави Станли. — Всичките ли са такива?

— Имате предвид дали винаги се караме кой да се заеме с даден случай? Не, това не се случва често. Обикновено нещата са по-ясно очертани, отколкото беше днес.

Докато говореше, Джейк се замисли за снимките на Мери Улнот и за разреза, направен от скалпела. Нямаше нищо по-ясно от това. За миг нещо се надигна в гърлото й. Нямаше по-брутално убийство от онова, което се извършваше в залата за аутопсии. Дълбокият и ясен разрез — от брадичката до тазовата кост. Изтръгнатите от плътта скелет и органи — досущ куфар, претърсван от митничарите на летището. Джейк потисна чувствата си и зададе още един въпрос:

— Сериен убиец на мъже? Това е доста необичайно, нали?

Детектив инспектор Станли се съгласи.

— Предполагам, че става дума за убиеца от програмата „Ломброзо“.

Той кимна.

— Мислех, че старши полицейски офицер детектив Шали води това разследване.

— Така е. Той ме изпрати на съвещанието. Само за да проверя, че случаят не е един от нашите.

— Какъв е начинът му на действие?

— На кого? На убиеца от програмата „Ломброзо“ ли? О, нищо особено. Застрелва ги в тила. Шест пъти. Стилът на мафията. Защо питате?

Джейк поклати глава.

— Просто така. Чисто любопитство — отговори тя и погледна часовника си. — Е, ще тръгвам. Трябва да хващам самолет. Да не говоря за серийния убиец.

Винаги ги застрелвам в главата и това не е защото искам да се уверя, че съм свършил работата добре, а защото всички неприятности започват оттам — от тяхната и от моята глава.

Мисля, че не усещат почти нищо. Разбира се, не мога да съм сигурен, но те рядко издават звук. В това съм убеден, защото пистолетът е безшумен. Шест куршума за шест секунди и никакъв звук. Само нещо като краткотрайна кашлица. Всъщност не е точно така, защото се чува и характерният пронизителен пукот от успешния изстрел в главата — съвсем различен от звука, когато куршумът пронизва ухо. Предполагам, че това е едно от нещата, които не забелязваш, ако използваш конвенционално оръжие, вдигащо много повече шум.

Докато работя, се опитвам да се прицеля в тила. Ако сте учили нещо за мозъка и за неговата топография, ще знаете, че кортикалните вентили са разпръснати нашироко и няма друго поражение, освен нещо като парен валяк, което може да ги унищожи напълно. Но съществуват множество медицински доказателства, че хората по-често оцеляват след фронтална мозъчна травма, отколкото в тила. Свидетелство за това са боксьорите, които не умират от силен удар в челото, а когато паднат на тила си на земята. Повярвайте, това е истината. Чел съм много по този въпрос, както би се очаквало при дадените обстоятелства. И съм виждал някои неща.

Човешкият мозък може да се сравни с шахматна дъска. Пешките са отпред, а конете, офицерите, топовете, царят и царицата — отзад. Ето защо може да се каже, че аз почти не обръщам внимание на пешките и се опитвам да елиминирам колкото е възможно повече от другите фигури. Тази стратегия изглежда много успешна. Но въпреки това една от жертвите ми — мисля, че беше третата — преди най-после да умре, няколко дни прекара в кома. За мозъчната асиметрия няма обяснение.

Най-често извършвам екзекуциите нощем, когато позволява работното време. Това се предшества от кратък период на наблюдение, през който установявам самоличността и навиците на жертвата. Притежаването на комфортно превозно средство с музика свежда до минимум всяко неудобство, което би могло да възникне по време на такава операция.

Ще останете изненадани, ако разберете колко редовен е графикът в живота на повечето хора. Ето защо обикновено само трябва да проследя мишената на известно разстояние от неговия дом и да го екзекутирам на подходящо място.

Избягвам употребата на думи като престъпление, похищение и убийство поради очевидни причини. Думите имат различни значения. Словото прикрива мисълта до такава степен, че понякога е невъзможно да се определи умствената дейност, която го е вдъхновила. Засега само ще кажа, че това са екзекуции. Вярно, те не са официално одобрени от закона в социално приемлив смисъл. Същевременно думата „екзекуция“ по никакъв начин не може да придаде отрицателен оттенък на онова, което, в края на краищата е смисълът на живота ми.

Когато се приближих до него, осъзнах, че е малко по-висок, отколкото мислех. Почти два метра. Беше се преоблякъл за вечерта. Ала имаше и нещо друго. Той сменяше толкова много различни модни стилове за един ден, че на човек би му било простено, ако помисли, че мъжът има един-двама братя. Но походката му беше отличителна. Твърде характерна, за да го сбъркаш с друг. Движеше се предимно на пръсти, което му придаваше престъпен вид, сякаш бързаше да се отдалечи от сцената на някакво ужасно злодеяние.

Или по-скоро на път да извърши нещо такова, помислих си тогава. Беше само въпрос на време, преди невронната връзка между нас да стане очевидна — както за него, така и за мен. Свободата се състои в това, че бъдещите действия не могат да се знаят сега. Но никой от нас не е подвластен на желанията си. И фактът, че всичко, което съм желал, се осъществява сега, може да се нарече само благосклонност на съдбата, така да се каже. Ако мога да променя нещо, ще го сторя единствено в границите на този свят.

Като отстраня този мъж от него.

Той зави по Хай стрийт и за миг го изгубих от погледа си. Какво би станало, ако се обърнеше? Не, това е твърде прозаично. Не че исках да го изплаша или да го завлека в ада. Екзекуцията е нещо, което се прави без злоба. Така повелява логиката. Дори Господ не може да направи нищо, което би противоречало на законите на логиката. Но човек изпитва удоволствие от логичния метод, защото това придава смисъл на нещата.

Настигнах го, докато подтичваше по калдъръмената уличка, водеща към пивницата, където обикновено изпиваше по няколко литра от бирата, която смяташе за вкусна. Само че този път това доведе до мига, който нямаше да бъде събитие в неговия живот и който не бе мислил да изживява.

Почувствах големината и силата на газовия пистолет, докато го насочвах към тила му. Не разбирам кинетичните свойства на оръжието. Мога само да кажа, че са забележителни за нещо, което се продава свободно, без да се изисква разрешително. Не прилича на въздушната пушка, която имах като дете.

Изстрелях два куршума и коленете му се огънаха. Изчаках, докато се свлече на земята, после изпразних остатъка от пълнителя в главата почти от упор. Нямаше много кръв, но аз мигновено разбрах, че мъжът, на когото програмата „Ломброзо“ бе дала кодово име Чарлс Дикенс, е мъртъв. Пъхнах оръжието в кобура под коженото си яке и бързо отминах.

Никога не съм харесвал Дикенс. Имам предвид истинския Дикенс, най-големия романист в английската литература. На мен ми дай Балзак, Стендал и Флобер. Мога да ги чета по сто шейсет и осем часа на седмица. Но гледам да отбягвам романите и предпочитам да чета за същността на света, за относителната незначителност и същевременно неограничените възможности на всеки индивид, за онова, което съществува между емпиричното и официално възприетото, и за изясняването на предположенията. А такива неща не се срещат в романите на Чарлс Дикенс.

В тях няма нищо особено, с изключение на смъртта на Малката Нел, Нанси, Дора Копърфийлд и на майките на Пип и на Оливър. Не е много безопасно да си героиня на Дикенс. Ала вече не мога да направя нищо по този въпрос. Но поне сега, когато другият Чарлс Дикенс е мъртъв, вероятно нещата ще бъдат малко по-безопасни за жените по света. Естествено те никога няма да разберат това. Жалко. Но за което не може да се говори, трябва да се мълчи.