Философско разследване

5.

Джейк спря пред една от картините. Харесваше Уилям Блейк. В банята си бе окачила две репродукции на рисунките му. Знаеше, че Блейк не е по вкуса на всеки. Някои го намираха за твърде мистичен, особено за една баня. Ала Джейк имаше слабост към всякакъв вид мистицизъм и често мислеше най-добре по разследванията си в това най-тясно помещение. Разсъжденията й бяха повече преходни, отколкото земни, но картините на Блейк я вдъхновяваха с прозрението си към тъмната страна на човека, което като детектив тя намираше за полезно.

Джейк насочи вниманието си към голямото петно кръв на пода — в момента фотографите го снимаха от всеки възможен ъгъл — защото формата му имаше символично значение. Брус, полицаят, който ръководеше огледа, клекна до нея.

— Какво имаме тук, сержант? — попита Джейк.

— Ами, не е като в Ерусалим. Само това мога да кажа.

— Няма да се въздържа от умствена борба, сержант Брус. Нито мечът ще заспи в ръката ми. Но ще ти бъда много благодарна, ако престанеш да декларираш очевидното, макар и поетично.

— Да — рече Брус и бързо разтвори персоналния си компютър. — Оливър Джон Мейхю. Адрес Ландор авеню 137. Прострелян шест пъти в главата, почти от упор, в около един и двайсет днес следобед. Намерил го е пазачът от охраната. Не видял и не чул нищо.

— Мъртъв ли е?

— Не съвсем. Закараха го в болница „Уестминстър“. Изпратих с него полицай, в случай че има време за последен монолог. Защо Ню Скотланд Ярд се интересува от това убийство?

— Нямам право да ти кажа, сержант — отговори Джейк, като се намрази за сдържаността си.

Не обичаше да държи в неведение полицаите, разследващи дадено престъпление, но след като Министерството на вътрешните работи настояваше да не се изнася информация, свързана с програмата „Ломброзо“, тя нямаше голям избор. Изненада се, че стои в галерията „Тейт“ и се е вторачила в петното кръв на пода. Преди по-малко от половин час Джейк беше в Института за изследване на мозъка и там й се обадиха от Ню Скотланд Ярд. Още докато стоеше до „Парадигма Пет“, а Ят се опитваше да проследи източника на влизането с взлом в програмата „Ломброзо“, машината намери името Оливър Джон Мейхю като жертва в контекста на едно разследване на тежко престъпление в полицейския компютър в Кидлингтън и подаде сигнал на другия компютър, че Мейхю е ВМЯ-отрицателен.

— Да кажем, че разследвам подобен случай — добави тя. — Някой от любителите на изкуството видял ли е нещо?

— Засега не. Дори да са видели, вероятно са помислили, че е някакво художествено изпълнение.

— Посред бял ден. Не ми казвай, че и проклетите врати са били затворени. Никакви свидетели ли няма? Божичко!

— Директорът на галерията е тук. Вероятно ще искаш да говориш с него. Господин Спенсър.

Това беше отмъщението на сержанта, задето не му казваше нищо. Джейк се усмихна кисело. И тя би постъпила като него. Погледна през рамо и видя един висок изискан мъж, облечен в сив костюм. Стоеше със скръстени ръце и едва прикриваше нетърпението си.

Джейк се приближи до него, представи се и после го остави да се оплаче колко е непоносимо за всички, че на никого не е разрешено да напуска галерията. Тя направи знак на сержант Брус да се присъедини към тях.

— Хората ти свършиха ли с проверката на картите за самоличност?

— Да, главен инспектор.

— Е, господин Спенсър — обърна се тя към директора, — вече всички могат да излязат. Вие също.

Но Спенсър още не беше приключил с оплакванията си за своеволията на столичната полиция.

— Господин Спенсър — каза Джейк, след като няколко минути търпеливо го слуша, — знаете ли, точно тук не е мястото на най-великия художник на Англия. Не мислите ли, че пространството е твърде тясно за един човек с въображение като на Блейк?

Директорът на галерията се намръщи още повече и изръмжа:

— Не ми казвайте как се ръководи художествена галерия, главен инспектор.

— Ами тогава и вие не ми казвайте как се ръководи полицейско разследване.

В същия миг Спенсър изпъшка отчаяно и посочи един полицай от екипа на Брус, който изрязваше с нож за линолеум окървавената част от мокета, където бе намерено тялото на Мейхю.

— Това вече е прекалено! Какво ще кажете за мокета ми?

— Не се безпокойте — отговори Джейк. — Ще ви го върнем, щом свършим с тестовете. Кой знае, ако му сложите една хубава рамка, може да го изложите в галерията.

Устата на Спенсър се отвори и затвори и след като не чу нищо от зловонните й розови дълбини, Джейк му пожела приятен ден и излезе.

Мейхю бе откаран в една частна клиника, прикрепена към болница „Уестминстър“. Заведението приличаше на скъп хотел — дебели килими, кожени мебели, големи съвременни картини и дръвчета бонзай. Имаше дори фонтан, чиито води се стичаха по мозайката в рецепцията. Миризмата на дезинфекционни препарати и белите престилки, появяващи се от време на време, изглеждаха не на място, сякаш се бе случило нещо, което бе смутило атмосферата на тихия и спокоен лукс.

Детектив инспектор Станли я чакаше в коридора пред операционната зала. Когато пое разследването, Джейк си спомни обстоятелствата, при които се запознаха, и се запита дали да го задържи да работи по случая. Можеше ли да разчита на него? Ед Крашо познаваше Станли и твърдеше, че е добър и надежден полицай, макар и доста буквален. Джейк беше склонна да приеме тази критика като точка в полза на Станли. Надяваше се тя да извърши скоковете във въображението, необходими за решаването на случая, така че предпочиташе да работи преди всичко с хора, на които можеше да има доверие, че ще правят само каквото им каже. Мнението й за повечето колеги от Ню Скотланд Ярд беше, че въображението е обикновено признак за корупция.

Станли беше висок, в добра физическа форма, с дълги коси и бял като платно. Леко се олюля, когато започна да докладва.

— По дяволите, какво ти е?

— Болниците — сприхаво отговори той. — Винаги ми става лошо. От миризмата е.

— Само гледай да не припаднеш тук. Не можеш да си го позволиш — рече Джейк, прерови чантата си и намери шишенцето с ароматни соли, което носеше със себе си, откакто стана патрулиращо ченге. — Ето, помириши това.

Станли поднесе шишенцето към широко отворените си ноздри, смръкна няколко пъти, кимна и едва-едва каза:

— Благодаря.

— Продължавай да смъркаш. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да докладваш?

Той кимна.

— В момента оперират Мейхю. Но състоянието му изглежда безнадеждно. На челото му има повече дупки, отколкото на топка за боулинг. И е загубил много кръв. Но за малко е дошъл в съзнание, докато полицаят е бил с него в линейката.

Станли направи знак на въоръженото ченге, което стоеше на няколко крачки от тях. Човекът тръгна към двамата по-висшестоящи полицаи, обувките му заскърцаха по скъпия, подплатен с гума мокет.

— Полицай, разкажи на главния инспектор какво ти каза Мейхю в линейката.

Ченгето премести картечния пистолет така, че да не му пречи, разкопча джоба на куртката и извади компютъра си.

— Той каза: „Онези копелета. Те излъгаха. Излъгаха. Трябваше да се досетя. От самото начало са искали да ме убият. Излъгаха. Мозък. Мозък“. — Той поклати глава. — Говореше съвсем тихо, почти шепнеше.

— Сигурен ли си във всичко това? — попита Джейк. — Точно тези ли бяха думите му?

— Доколкото можах да чуя, да, госпожице. Той беше почти изпаднал в делириум.

Полицаят прибра компютъра в джоба си и отново провеси картечния пистолет на гърдите си.

— Един-единствен път ли проговори?

Той кимна.

— Когато пристигнахме, вече беше спрял да диша. Мисля, че в операционната успяха да го съживят. Медицинската сестра обеща да слуша всичко, което би могъл да каже.

— Благодаря — рече Джейк. — Ако каже още нещо, колкото и да е незначително, искам да го знам. Ясно ли е?

— Да, госпожице.

Джейк и инспектор Станли бяха стигнали до половината на коридора, водещ към изхода, когато чуха някакъв вик. Обърнаха се и видяха, че ченгето им прави знак да се върнат. До него стоеше човек в зелено хирургическо облекло.

— Съжалявам — каза лекарят, когато се приближиха до него, — но вашият човек така и не дойде в съзнание.

Лестър Френч, оръжеен специалист в съдебномедицинския отдел в Ню Скотланд Ярд, се отдалечи от колекцията си от микроскопи и фотоапарати и пусна един куршум в протегнатата ръка на Джейк.

— Ето, това е убило Мейхю — рече той. — Това и още пет като него. Вашият убиец не е глупак, само това мога да ви кажа. В този малък красавец има много възпираща сила.

— И куршумът е същият, с каквито са били убити и другите?

Френч кимна.

— Как действа?

— Самите патрони са шедьоври на прецизна техника — с неподправено възхищение каза той. — Изработена на машина месингова гилза и самозареждащ се пълнител с високо налягане. Проста и ефективна клапанова система.

Френч взе един малък газов цилиндър от лабораторната маса и добави:

— Изстрелваш патроните с това.

— Искаш да кажеш, че убиецът сам е направил оръжието си? — колебливо попита Джейк, объркана от ентусиазма на експерта относно специалната му област.

— Не, не. Както вече казах, това означава прецизна техника. Тази гилза е изработена от бирмингамски оръжеен майстор. Патроните можеш да купиш от всеки оръжеен магазин. Но слагаш вътре какъвто куршум искаш. В такъв смисъл твоят човек е творил сам. И работата е трудна. Куршумът е с кух връх, конусовиден, заострен и обтекаем.

— Но пистолетът е газов — каза Джейк, търсейки още разяснения. — Това нещо като въздушна пушка ли е?

— По отношение начина на стрелба, да. Но по отношение на онова, което излиза от дулото, не — отговори той, взе парчето безформен метал от ръката й и го вдигна към светлината. — Една конвенционална въздушна сачма е съвсем различна. Поразиш ли нещо с това, свършено е с него.

— Как изглежда пистолетът? — попита Станли.

Френч ги поведе към една врата в дъното на лабораторията, зад която имаше малко стрелбище. На масата имаше нещо като револвер четирийсет и четвърти калибър с дълго дуло. Той взе оръжието и го подаде на Джейк.

— Нещо такова.

— Прилича на обикновен пистолет.

Френч сви устни.

— Това прави всичко, което извършва един обикновен пистолет. Пробвай. Зареден е.

Джейк дръпна петлето. Оръжието беше по-леко от обикновен револвер.

— Точно така — рече Френч. — Сега освободи предпазителя и си готова да стреляш.

Тя се прицели в мишената и натисна спусъка. Оръжието помръдна съвсем леко и произведе такъв звук, сякаш някой удари по маса.

— Хубаво стреля, нали?

Френч ги поведе към мишената.

— Това дърво е дебело два сантиметра, така че би трябвало да ти даде доста добра представа какво може да направи един голям газов пистолет с човек.

Куршумът на Джейк бе уцелил мишената с форма на мъж в центъра на слабините.

— Добър изстрел — отбеляза Френч.

— Да, наистина — измърмори Станли.

— За това оръжие можеш да си купиш заглушител, ако все пак сметнеш, че е твърде шумно. Но най-забележителното е, че не се изисква разрешително. Днес всеки на възраст над седемнайсет години може да влезе в магазина и да си го купи, без да му задават въпроси.

Джейк поклати глава.

— Как така?

Френч вдигна рамене.

— Цялото внимание на законодателството е съсредоточено върху конвенционалните оръжия и никой не забелязва, че въздушните пистолети стават все по-сложни. Но обърни внимание — трябва да платиш над петстотин долара за това, което държиш, и два пъти повече за пушка.

— Искаш да кажеш, че има и такива пушки? — попита Станли.

— О, да. Някои са с лазерни мерници. И с куршуми, съдържащи живак или глицерин, газовата пушка би била идеално оръжие за вашия аматьор.

— Явно пушките са още по-мощни — отбеляза Джейк.

— С подходящи амуниции една хубава газова пушка може да повали голям елен. Някои от тези оръжия са позволени — ухили се Френч. — Да се надяваме, че вашият човек още няма такова. Не може да се каже какво би направил с него. Не че стои със скръстени ръце напоследък! Да застреля човек в галерията „Тейт“, при това посред бял ден. Вестниците ще изпаднат във възторг.

Същият следобед Джейк имаше сеанс с психоаналитика си, доктор Блакуел. Клиниката се помещаваше в елегантна триетажна сграда в Челси, близо до Кинг Роуд. Джейк посещаваше доктор Блакуел от около година.

Блакуел беше от неоекзистенциалната школа по психотерапия, която избягваше по-механистичните аспекти на класическия фройдистки анализ и насърчаваше пациента да поеме контрола върху собствения си живот. Ключовият елемент във взаимоотношенията между психиатъра екзистенциалист и пациента беше сблъсъкът, където се обсъждаха проблемите на пациента, а терапевтът се опитваше да го насочи към жизнеутвърждаващи и автентични решения, които трябваше да бъдат взети чрез упражняването на свободен избор. Според доктор Блакуел опитът, извлечен от тези сблъсъци, в крайна сметка се трансформираше в начина, по който пациентът гледаше на себе си и на останалите.

Когато Джейк влезе в клиниката, секретарката се усмихна и стана.

— Събличай се и влизай — каза тя и я поведе към стаите за преобличане.

В съзвучие с другите терапевти неоекзистенциалисти доктор Блакуел искаше пациентите да се явяват на сблъсъка чисто голи, за да насърчи чувството за по-голяма лична откритост. Джейк влезе в съблекалнята и дръпна завесата. Махна якето си и го сложи на стола. После свали ципа на полата си и я окачи на закачалката. Докато разкопчаваше блузата си, чу познатото шумолене на полата на доктор Блакуел.

— Влизай, когато си готова, Джейк — каза тя.

Гласът й беше тих и мил като на игуменка на някакъв уединен и силно религиозен монашески орден. Този глас напомняше на Джейк за директорката на училището в метоха. Вероятно това беше една от причините да потърси съвет не от друг, а от доктор Блакуел — защото приличаше на човека, който се беше държал любезно и състрадателно с нея, и то точно когато, заради баща си, тя най-много се нуждаеше от това.

— Добре — каза Джейк и бързо съблече бельото си.

На стената в стаичката имаше огледало и тя критично огледа голото си тяло. Гърдите й бяха твърде големи, но не се бяха променили от студентските й години в Кеймбридж. Не беше зле за жена на трийсет и седем години. Някои от приятелките й, които имаха семейства, сега приличаха на майките си. Нямаше съмнение, че раждането на деца състарява жената.

На закачалката висеше червен памучен халат. Джейк го облече, стегна колана и дръпна завесата.

Стаята на доктор Блакуел беше голяма и просторна. Тъмносиният килим беше специално предназначен да отпуска босите стъпала на пациентите. Тя седеше зад голямо сиво бюро, тапицирано с кожа, над него беше закачена репродукция на картина от Франсис Бейкън. Зад нея имаше два сводести прозореца. Когато Джейк влезе, доктор Блакуел вдигна глава и мило се усмихна.

— Как си?

— Добре. Искам да кажа, все така. Няма промяна.

Доктор Блакуел кимна. Тя беше едра жена на около петдесет години с големи като на фермерка ръце и несъответстващо на тях кукленско лице. Косата й беше къса, подстригана в скъп фризьорски салон и извита от двете страни на челюстта й. Беше облечена в къса бяла рокля от букле, която разкриваше слънчевия загар на ръцете и почти не напомняше за клинична престилка.

— Достатъчно топло ли е тук?

Джейк отговори утвърдително.

— Добре тогава. Затвори очи и опитай да се отпуснеш. Точно така. Дишай дълбоко. Когато ти кажа, отметни халата и в същото време искам да си представиш, че отхвърляш всичките си задръжки и разкриваш не само тялото, но и най-съкровените си чувства.

Доктор Блакуел замълча, после добави:

— Хайде, съблечи го.

Джейк пусна халата на килима и застана неподвижно. Не изпитваше срам, нито смущение, а само чувство за пълно освобождаване.

— Отвори очи — жизнерадостно каза доктор Блакуел. — И легни.

В средата на стаята имаше черно кожено канапе, а до него — стол. Джейк легна и се вторачи в скъпото осветление, което повишаваше и температурата в помещението. После чу как столът изскърца — доктор Блакуел седна до нея.

— Продължаваш ли да сънуваш кошмари?

— Напоследък не.

— Срещаш ли се с някого?

— Искаш да кажеш дали спя с някого, нали?

— Щом така ти харесва.

— Не, не спя с никого.

— Кога прави любов за последен път?

Джейк поклати глава и замълча, сетне отговори:

— Не знам дали изобщо някога съм го правила.

Доктор Блакуел записа нещо в тефтера си.

— И още ли изпитваш болезнена враждебност към мъжете?

— Да.

— Разкажи ми за последния случай.

— В хотела във Франкфурт имаше един мъж. Опита се да ме сваля и аз се държах грубо с него. После, в асансьора, той ме нападна.

— По какъв начин?

— Докосна гърдата ми.

— Мислиш ли, че е възнамерявал да те изнасили?

— Не, не мисля. Само беше малко пиян.

— И какво стана?

Джейк се усмихна смутено.

— Какво мислиш, че стана? Цапардосах го.

— И как се почувства след това?

— Известно време — чудесно. Но по-късно съжалих, че го сторих. Искаше ми се поне да не го бях ударила толкова силно. Както вече казах, не бях в опасност. Не знам защо го направих.

— В крайна сметка ние сме такива, каквито изберем да бъдем.

— Ами нали точно затова идвам тук. За да се почувствам по-добре относно избора, който правя.

— Не съм убедена, че мога да ти помогна да се почувстваш по-добре, след като си ударила някого. Но кажи ми, как се чувстваш обикновено, когато откриеш, че изборът ти не е бил сполучлив. Както с мъжа, когото си ударила.

Джейк въздъхна.

— Имам чувството, че животът ми няма смисъл.

— А баща ти? Напоследък какво изпитваш към него?

— Мисля, че го мразя още повече сега, когато е мъртъв.

— Дори да е така, баща ти е бил само един от мъжете, не всеки.

— Когато си дете, бащата олицетворява всички мъже.

— Но ако баща ти не е бил такова чудовище, както казваш…

Джейк изсумтя силно.

… Може би щеше да е по-лесно да каже на доктор Блакуел, че баща й я е изнасилил, защото реалността на онова, което бе изпитала, беше много по-трудна за обяснение. Кръвосмешението между баща и дъщеря и травматизиращият му ефект върху момичето беше много по-осезаем и лесен за разбиране, отколкото онова, което бе преживяла Джейк. Нямаше да е достатъчно да каже, че по време на съзряването й баща й я бе обиждал и ругал. И никога не е пропускал възможността да я унижи пред хората, и не е проявявал никаква обич към нея.

Може би щеше да намери сили да му прости всичко това, но омразата му към майка й — никога.

Майката на Джейк беше плаха и изстрадала жена, очевидно способна да не обръща внимание или да намери извинение за всяка проява на злия нрав на съпруга си — унищожителния сарказъм, изблиците на гняв, мръщенето, многобройните изневери, лъжите и насилието. Така и не намери смелост да го напусне. Сподели с Джейк, че животът й с него може и да е неописуем, но без него би бил немислим. Докато накрая дойде денят, когато онова неописуемо съществуване изведнъж стана непоносимо и тя се самоуби.

Седемнайсетгодишната Джейк я намери легнала на пода в навеса в градината, със забит в гърдите кухненски нож. Естествено, тя предположи, че убиецът е баща й. Вероятно майка й бе искала да изглежда така. Но полицията установи, че менгемето на работната маса на баща й е било нагласено така, че да съвпада с широчината на дръжката на ножа. Стигнаха до заключението, че майка й е нагласила менгемето и после умишлено се е нанизала на ножа, подобно на римски пълководец. Дълго време Джейк смяташе, че полицията греши и баща й е убил майка й. Едва когато стана полицай, тя прие достоверността на извода им.

Фактът, че майка й се бе самоубила, остави у Джейк постоянен ужас от самоубийството. Да не говорим за силната омраза към баща й. И до смъртта му, причинена преди три години от тумор в мозъка, което поне обясняваше отвратителното му държане, ненавистта на Джейк към най-важния мъж в живота й се бе превърнала в нещо, обхващащо целия мъжки пол…

— Възможно ли е да не мразиш мъжете изобщо?

Джейк не отговори.

— А теоретично смяташ ли, че можеш да имаш удовлетворяваща връзка с мъж?

— Труден въпрос. Ако имаше моята професия и виждаше някои от нещата, на които мъжете и само мъжете са способни… Господи!

Тя се замисли за мъртвото тяло на Мери Улнот и за мръсните думи, изписани с червило по него.

— Ами, теоретично, да, мисля, че е възможно. Но виж какво, не съм тук, защото смятам, че нещо не е наред със сексуалната ми нагласа.

— Да, знам, ти си тук, защото мислиш, че животът ти няма смисъл.

— Точно така.

— Животът ти няма смисъл заради собствената ти онтологична несигурност, Джейк. Защото си раздвоена срещу самата себе си. Разделението у теб се изразява в патологичните ти прояви на враждебност към мъжете. Ти си интелигентна жена. Не е нужно да ти го казвам.

Джейк седна и закри с ръце голото си тяло. Въздъхна дълбоко и провеси крака от канапето. Доктор Блакуел стана, върна се при бюрото си, седна и отбеляза нещо в досието на Джейк.

— Знаеш ли, днес постигнахме истински напредък — хладнокръвно каза тя. — Ти за пръв път призна, че ако не е бил баща ти, нещата за теб са щели да бъдат различни.

Джейк стана от канапето, взе халата, облече го и попита:

— И какво доказва това?

— О, не знам дали доказва нещо. В неоекзистенциалната психотерапия на доказателството не се придава особено значение. Но това очевидно е от изключителна важност в живота ти.

— Разбира се. Нали съм ченге, за бога…

— Чудесно. Само че аз поставям под въпрос валидността на този факт като единствен критерий за обуславяне и на личния ти живот. Насилието и враждебността са само подсилващи фактори за онова, което се опитваш да докажеш на себе си. И да потиснеш. Вероятно когато приемеш правдивостта на избора, който имаш, доказателството няма да ти се струва толкова важно. Но докато нещата се подобрят, мисля, че трябва да откриеш поне един мъж, на когото да се възхищаваш от цялото си сърце, така както си се възхищавала на баща си. Може би тогава ще почувстваш, че животът ти отново има смисъл.

Джейк кимна.

— Може би.

Доктор Блакуел се усмихна.

— Ето, в това се състои изборът.

Джейк беше трийсет и седем годишна и живееше сама в Батърси, близо до Кралската академия по балет. Когато беше малка, искаше да стане балерина, но баща й каза, че е твърде висока, и поне веднъж се оказа прав.

Апартаментът й се намираше на най-горния етаж на една сграда в стар стил и от малкия бетонен балкон, който приютяваше невероятно изобилие от зеленина, се откриваше прекрасен изглед към реката. Джейк харесваше апартамента си и балкона градина. Ако имаше някакъв недостатък, това беше, че се намира твърде близо до летище „Уестланд“. Белите хеликоптери — досущ гигантски гларуси — шумно кръжаха над балкона, особено когато Джейк се печеше на слънце.

За известно време тя се бе опитала да споделя дома си с едно момиче, Мерион. Майките им бяха приятелки. Отначало се спогаждаха. Джейк не възрази, когато Мерион започна да води косматия си приятел Йоно и да прави шумно любов във ваната й. Не каза нищо дори когато после не я измиха добре. Но когато в непростимо състояние на пълна трезвеност Йоно започна да я сваля и Джейк реагира, като го простря в безсъзнание на пода, Мерион се обиди от безцеремонното й държане и скоро след това я напусна.

Последва период на множество безразборни връзки, през който Джейк повече празнуваше възвръщането на самостоятелността си, отколкото да изпитва истински сексуален апетит, еднакъв по продължителност и неудовлетворителност, като между двайсетата и трийсетата й година. После изживя кратка и неизбежно бурна връзка с един актьор. Той живееше на Мъзуел Хил и изпитваше модната за времето враждебност към Южен Лондон и към полицията, в която Джейк беше случайно изключение.

Оттогава минаха две години, през които Джейк остана малко или много без мъж. Повече, когато мъжът, когото веднъж разпитваше, я ритна между краката и я принуди да отсъства четири седмици от работа, и по-малко миналата Коледа — с един също така груб мъж, който работеше в Би Би Си.

Джейк се прибра, поля растенията и си приготви вечеря в микровълновата фурна. После включи телевизора и взе вечерния вестник.

Френч имаше право. Почти в цялото издание на „Ивнинг Стандард“ се разказваше за убийството. Програмата „Ломброзо“ не се споменаваше, но според автора полицията работела по версията, че покушението върху Мейхю е свързано с други неотдавнашни и неразкрити убийства.

Джейк се заинтересува от репортажа, защото знаеше, че в него се съдържа важна информация. По нейна заповед пресслужбата към Ню Скотланд Ярд бе скрила факта, че Мейхю е мъртъв. Бяха подхвърлили на пресата историята, че до леглото му денонощно бди полицай, тъй като е възможно той да дойде в съзнание и да даде описание на нападателя си. Джейк се надяваше, че убиецът може да се опита да довърши делото си. Съзнаваше, че планът й не е много добър, но все пак си заслужаваше да опита. Ако се появеше в болница „Уестминстър“, убиецът щеше да се сблъска с Въоръжения тактически взвод, който го чакаше там.

Но това едва ли щеше да стане. Такива неща имаше само във филмите. Затова тя не остана в болницата, а се прибра вкъщи, възнамерявайки да се изкъпе и да си легне рано. Книгата на професор Глайтман беше на нощното й шкафче и вероятно щеше да й осигури ефикасно приспивателно. Но Джейк първо включи „Никамвижън“, за да види дали ще има нещо за Мейхю.

Телевизионните новини не си направиха труда да съобщят за него. В края на краищата, това беше само една единична смърт — нищо в сравнение с разказите за война, глад и човешки бедствия, които съставляваха по-голямата част на информационния бюлетин. После имаше предаване за наказателната кома. Идваше тъкмо навреме, защото следващата вечер един терорист от ИРА, Деклан Фингал, трябваше да изтърпи присъда от необратима кома, изпълнена в затвора „Уондсуърт“.

Тони Бедфорд, депутат и говорител на опозицията по въпросите за престъплението и наказанието, се беше присъединил към демонстрантите пред затвора, за да протестира срещу присъдата, и разказа пред камерите за възмущението си от онова, което се прави в името на закона. Беше както винаги многословен и макар да симпатизираше на възраженията му срещу наказателната кома, Джейк остана с убеждението, че ако беше министър на вътрешните работи, Бедфорд щеше да изпрати Фингал обратно в Ирландия само след една строга лекция.

Последва студийно интервю с Грейс Майлс. Изглеждаше по-спокойна, отколкото във Франкфурт, и беше облечена в черна рокля с копчета от скъпоценни камъни големи колкото брошки, дълбоко изрязана на добре оформените й гърди. Беше по-величествена от скала, отрупана с морски сирени. Камерата се отдалечи, за да я покаже в едър план, и сякаш чула подадена реплика, госпожа Майлс кръстоса крака, разкривайки малко повече от необходимото от бедрото си и — за изумление на Джейк — края на чорапа си. Подходящ фотос за таблоидите. Госпожа Майлс беше единствената жена в правителството, която можеше да използва сексапила си, и го правеше.

Макар да беше привлекателна, госпожа Майлс не каза привлекателни неща за наказанието. И гласът й беше твърде груб и настоятелен, за да се слуша лесно. Джейк не искаше да си припомня, че бе гласувала за високомерната наказателна политика на тази жена. Но службата в полицията понякога обърква политическите ти пристрастия.

Едно обаждане по видеотелефона в три посред нощ обикновено не е източник на удоволствие за полицая. Най-доброто, на което Джейк можеше да се надява, беше някой ексхибиционист, изложил на показ гениталиите си пред камерата, с надеждата да вбеси някоя безпомощна стара мома. Джейк разтърси глава, за да прогони съня, и протегна ръка към дистанционното управление, задействащо видеотелефона. За миг й мина през ума, че може да се обаждат от болницата и номерът да е подействал. Но когато натисна бутона, на малкия екран се появи лицето на сержант Чун.

— Надявам се, че не те събудих — каза той с очарователна неискреност.

Джейк се изсмя подигравателно.

— Знаеш ли колко е часът?

— Разбира се. А ти искаш ли да знаеш защо съм още в шибания Институт за изследване на мозъка, вместо да чукам жена си вкъщи?

— Ами, обзалагам се, че това й липсва — каза Джейк, нагласяйки цвета на екрана и усилвайки жълтото, докато главата на Чун заприлича на голям лимон.

— Имаш право — рече той, без да обръща внимание на иронията й.

Джейк запали цигара.

— Виж какво, сержант, ако имаш да докладваш нещо…

— Не се обадих само за да те видя без грим — изръмжа той. — Или с кого спиш.

— С кого спя ли? — измърмори тя. — Защо изведнъж стана толкова свенлив?

— Моля?

— Нищо. Виж какво, кажи ми какво си открил, защото искам да спя, малко жълто копеле.

— Мога да се оплача в Отдела за расов тормоз за тази забележка. Реших проблема ти, бяла лейди.

Джейк се надигна.

— Искаш да кажеш, че можеш да обясниш как е било извършено проникването в програмата?

— Не е зле — рече Чун, ухилвайки се при вида на внезапно разголените гърди на Джейк. — Съвсем не е зле. Виж какво, позволи ми да видя и останалото, и ще забравя за расисткото ти отношение, а?

Джейк вдигна чаршафа до брадичката си. Изпита желание да го напсува, но в същото време не искаше да рискува и да го принуди да стане още по-неотзивчив. Познаваше го достатъчно добре, за да съзнава, че е способен да създаде всякакви пречки. Затова стисна зъби, не обърна внимание на сексистката му забележка и го помоли да обясни какво е открил.

— Ако бях на твое място, щях да домъкна белия си задник тук — каза Чун. — Незабавно. Трудно е да ти разкажа по видеотелефона, а няма да съм тук, когато дойдеш да ме търсиш сутринта. Работя по този въпрос от двайсет часа и веднага щом ти обясня как стоят нещата, отивам вкъщи да поспя.

— Гледай да си заслужава — изръмжа Джейк и затвори.

Естествено, малко се притесних, когато видях вечерния вестник. Информацията само потвърждаваше онова, което казах за функциите на мозъка. Знаех, че беше грешка да стрелям в челото, а не в тила. Така се получава, когато си нетърпелив.

Не се съмнявам, че най-малкото ще причиня на Ръсел частична слепота, тъй като зрителният нерв и септалният и преоптичният участък се намират в тази част на мозъка. (Като се замисля, можех да увредя и най-важното — хипоталамуса, откъдето, разбира се, започнаха всичките му неприятности.) Ето защо, шансовете му да идентифицира нещо, освен вътрешната страна на собствените си клепачи са малки, въпреки написаното в „Ивнинг Стандард“. Виждате ли, че не трябва да вярвате на всичко, което четете във вестниците? Както и да е, за в бъдеще ще бъда по-внимателен и винаги ще се прицелвам в малкия мозък и в кората на главния мозък.

Функцията на мозъка е изключително интересна област. Всеки, който се съмнява в думите ми, трябва да се опита да прецени точно коя част от мозъка му извършва мисленето в момента. Опитайте — затворете очи и се съсредоточете върху изображението на собствения си мозък. Ще е по-лесно, ако имате апаратура за виртуална реалност, която да ви помага, но ако нямате, позволете да ви опиша какво е положението.

Гледан отгоре, вашият мозък прилича повече на нещо от Дантевия „Ад“. Яма, в която са попаднали изгубените души. Телата им са преплетени и не оставят място за тяхната отчаяна агония на проклятие. Гледка, пред която вероятно са били изправени освободителите на Аушвиц, вторачени в купищата голи непогребани тела. Отвратително, гъсто желе от човешки същества.

Гледан отстрани, вашият мозък наподобява танцьор или невероятно мускулест акробат, свит като зародиш.

А гледан отдолу, мозъкът представлява нещо като гнусен хермафродит. Фронталните изпъкнали части се доближават като устните на женско влагалище. А под тях е Варолиевия мост и продълговатият мозък, които напомнят на полувъзбуден пенис.

А ако го разрежете на темето от ухо до ухо, несъвършената симетрия на вашия мозък прилича на Точковия тест на Роршах — онзи диагностичен метод за изследване на психически разстроената личност, предпочитан в миналото от психолозите.

Но вие вероятно ще попитате къде са мислите, тези логически изображения на фактите? Елементарната истина е, че ако искаме да намерим произхода им, трябва да разсъждаваме в още по-малък мащаб. Да измерваме в една хилядна от милиметъра и да стигнем до най-простия елемент на нервното действие — неврона.

Можете ли да си ги представите? Толкова са бързи в синаптичните си скокове от един на друг, че може да ви се прости, ако не ги забележите първите десет хиляди пъти. А чувате ли електрическата енергия, която се генерира по време на синапсиса? Поздравления. Вие мислите.

А сега, нека да разсъждаваме върху следното: ако можете да натрупате на едно място всички верни мисли, а именно логическите образи на фактите, вие ще получите образ на целия свят.

Това, което не можем да мислим, не можем да мислим. Следователно не можем също така да кажем какво не можем да мислим.