Философско разследване

18.

На следващия ден Джейк се обади на Джеймсън Ланг, за да разбере дали той възнамерява да сътрудничи на професор Уеъринг.

— Очаквах да ми се обадите — рече Ланг. — Уеъринг ми каза, че се противопоставяте на идеята. Но виждате ли, аз нямам друг избор, освен да направя онова, което искат от мен. Тринити Колидж вече не е богат както преди. Всъщност финансите са много ограничени. Университетът иска от правителството една значителна субсидия. Мисля, че едва ли ще останат доволни, ако точно сега им направя някой номер. Знаете ли, дори не съм сигурен дали трябва да разговарям с вас, главен инспектор. Предупредиха ме, че може да се опитате да ме разубедите.

Той изглеждаше смутен и объркан.

— Заплашиха ви, че ще оттеглят субсидията ли?

— Да. И не се стеснявам да кажа, че повече не искам да виждам нито вас, нито хората ви. Цялата история ужасно ме притесни. Академичната ми репутация няма да струва и пукната пара, ако случаят се разчуе.

— Само това ли ви интересува? А законната процедура? Животът на онзи човек? Замислете се за тези неща. Става дума да убедите друго човешко същество да сложи край на живота си. Къде точно се вмества това във философията ви на морала, професоре?

— Имате право да гледате на случая от този аспект. Това със сигурност е ситуация, при която философията на морала може практически да допринесе за решаването на една действително морална дилема. Дълго разсъждавах по този въпрос и мисля, че ще направя услуга на обществото, ако убедя онзи маниак да убие себе си вместо други хора.

— Струва ми се, че повече разчитате на личната си изгода, отколкото на интуицията си, професоре.

— Няма смисъл да основаваме моралния подход на интуицията. Различните хора имат различна интуиция.

— Но нали не отричате изцяло идеята за интуицията?

— Съвсем не. Аз съм „за“ интуицията. Но коя? Трябва да преценим различните видове интуиция, за да разберем коя е най-подходящата. И най-добрият начин да направим това, е като прибегнем до по-високо ниво на критично мислене за морала.

— И как се постига това?

— Налага се да мислим за морала в условията на света такъв, какъвто е — отговори той. — Но в същото време сме ограничени от логиката на понятията. Фактите трябва да се съблюдават. Да се избират ценности. Интуицията, която трябва да поощряваме, е онази с най-висока полезност на възприемане. А освен вас, главен инспектор, не виждам много хора, които биха се противопоставили да убедим един човек, убил дузина невинни хора, да отнеме собствения си живот. Струва ми се, че спорите от строго юридически позиции. Но не се вглеждате в същността на въпроса. Първо се замислете върху фактите, после решете какви принципи да възприемете.

— Тогава защо интуицията ми подсказва, че онова, което смятате да направите, ви кара да се чувствате неудобно, професоре? Дали защото предпочитате да обмисляте тези морални дилеми от уютното си жилище в „Тринити“? Личната изгода е твърде остра сабя, за да я отстъпите така лесно.

— О, съвсем не се обиждам — заяви Ланг. — Само че се съмнявам дали този философски довод отговаря на целта. Според мен ще е по-добре, ако с онзи човек поговори някой съдебен психиатър. Но професор Уеъринг не е съгласен. Той смята, че Витгенщайн ще предпочете да разговаря с мен, и за убиеца е интелектуално ласкателство да кръстоса шпага с един кеймбриджки професор по философия. Според Уеъринг цялата история се свежда до философията.

„Виж, това е вярно“ — помисли Джейк.

Тя се извърна от празния екран на видеотелефона и от отчаяние удари с юмрук по бюрото си. Подозираше, че планът на Уеъринг ще се осъществи, и ако бързо не измислеше нещо, Витгенщайн щеше да й се изплъзне.

По-късно същата сутрин мислите й се върнаха към образната представа как нещата се изплъзват от пръстите й. Отново се сети за туристическия справочник на Витгенщайн и за една игра закачка, която понякога играеше в училище.

Обади се на детектив инспектор Станли и го помоли веднага да донесе пътеводителя.

Детската шега се състоеше в това да грабне от чантата на някоя приятелка роман на Д. Х. Лорънс или на друг борец срещу отживели вярвания и с цел да я смути, да провери кои страници са били най-много четени, като пусне книгата да се отвори на тях. Сякаш да потвърди теорията си, Джейк извади от чекмеджето на бюрото си собствения си туристически справочник на Лондон. Закрепи книгата на дланта си и леко я пусна. Справочникът се отвори на страниците, покриващи югоизточния район на Лондон, където се намираше Ню Скотланд Ярд.

Станли пристигна със справочника на Витгенщайн. Носеше го в найлонова торбичка, сякаш беше златна рибка, която бе спечелил на панаира.

Джейк грабна пликчето от протегнатата му ръка. Челюстта на Станли увисна, когато тя скъса специалния предупредителен етикет, прикрепен към торбичката.

— Идеята е толкова елементарна, че не мога да си представя как не се сетих досега — каза Джейк и стисна справочника.

— Какво правиш? — изсъска Станли. — Това е веществено доказателство. Не трябва да го пипаш. Там има отпечатъци. Ще ги размажеш.

— Тихо — рече Джейк и повтори елементарното движение.

Пътеводителят бавно се разтвори на дланта й като изтощена птица. Джейк възкликна от радост.

— Също като „Любовникът на лейди Чатърли“! Отвори се на най-четените страници.

Тя прегледа внимателно улиците, спирките на метрото, парковете, шосетата, пожарните и болниците, сякаш четеше „Книгата на живота“.

— Седемдесет и осма и седемдесет и девета страница — измърмори Джейк. — От гара Ватерло, на изток до Родърхайд. От Тауър Бридж до Пекам Роуд. Да видим сега. В този район има една… две… три… четири болници. И една от тях е „Гай“.

Тя наблегна на последния факт.

Станли оправи яката на ризата си.

— Съжалявам, но не разбирам какво значение има това.

— Не разбираш ли? — попита Джейк, обърна се към видеотелефона и набра номера на госпожа Портър от Министерството на здравеопазването. — По време на войната истинският Витгенщайн е работил в болница „Гай“. Във фармацевтичната лаборатория.

— Играеш си със страхотна догадка.

— Имаш ли по-добра?

Станли поклати глава.

Джейк се свърза с госпожа Портър и я помоли да провери дали в болница „Гай“ работи мъж с германски произход.

— Господи, успяхте да стесните кръга! — възкликна госпожа Портър. — Много добре. Няма никакъв проблем. Само ми дайте няколко минути.

Тя се извърна от видеотелефона и съсредоточи вниманието си върху компютъра.

Джейк чакаше търпеливо, сякаш й гледаха на карти. На лицето на Станли бе изписано леко неодобрение. Най-после госпожа Портър погледна в камерата.

— В болница „Гай“ има трима мъже от расовия тип, който посочихте. Господин Хесе и господин Дюсен, но и двамата са хирурзи. Има и някой си господин Естерхази, който работи във фармацевтичната лаборатория.

— Той ме интересува — рече Джейк. — Можете ли да ми изпратите всичко, което имате за него?

— Ами първо трябва да поискам разрешение от главния секретар…

— Госпожо Портър, не мога да ви кажа много повече, но тук е заложен животът на хора.

— Тогава явно не мога да откажа. Нямаме много информация за него, но ще ви изпратя служебното му досие.

— Има ли снимка?

— Опасявам се, че не.

— По дяволите. Подпис?

— Да.

— Изпратете ми и него, ако обичате. Благодаря, госпожо Портър. Много ни помогнахте.

Джейк й каза комуникационния номер на базата данни на компютъра си и видя как информацията започна да се появява на екрана.

— И така — каза тя на Станли. — Да направим ПМА.

Премести информацията от Министерството на здравеопазването на половината екран, а на другата извика менюто на разследването. От двайсетте файла избра „База данни на криминалното разследване“. Компютърът бръмча в продължение на няколко секунди и изкара още един списък. Джейк намери „Серийни убийци“, написа номера на файла и зачака. Системата беше безнадеждно остаряла и времето за отговор можеше да вбеси и най-търпеливия човек. Понякога Джейк чакаше цели трийсет секунди, докато компютърът намереше търсения файл. Машината отново избръмча и на екрана се появи друг списък. Най-сетне Джейк успя да се включи в ПМА — Програмата за многостранен анализ.

Разработена от Европейското бюро за разследване, ПМА беше най-новата система на експертно ръководство за преценка на личността на заподозрения като вероятен сериен убиец. От световната база данни, събирана в продължение на петнайсет години, ПМА включваше около триста най-често срещани характеристики на известни серийни убийци.

Детективът захранваше в компютъра информацията за заподозрения. После ПМА присъждаше определен брой от възможни точки за всяка характерна черта от информацията, отговаряща на вече известното поведение на серийните убийци. Така например ПМА присъждаше максимален брой точки, ако заподозреният беше бял, защото повечето серийни убийци бяха бели. Чернокожите можеха да получат максимален брой точки, ако жертвата беше възрастен и бял човек. Това беше защото същата база данни показваше, че убийствата на възрастни бели хора най-често се извършват от чернокожи. Когато цялата информация, с която разполагаше детективът, бъдеше захранена в компютъра, ПМА преброяваше точките и предлагаше статистическа вероятност, че заподозреният е наистина сериен убиец. Но дори тогава в резултата от преценката на програмата нямаше нищо автоматично. Отговорността как ще се използва резултатът, оставаше за детектива. Това беше единствената компютризирана система за следствен анализ, която Джейк използваше с удоволствие.

Станли стоеше до рамото й. Когато стигна до вероизповеданието на заподозрения, Джейк се изненада, че той се е самоопределил като манихеец.

— Какво, по дяволите, е манихеец? — изръмжа Станли.

— Това не е същинска религия — обясни тя, — а по-скоро възглед, според който Сатаната е вечен като Бог. Двете страни на една и съща монета, така да се каже. Свети Августин е бил манихеец, после променил решението си. Впоследствие манихейството било осъдено като ерес.

Тя погледна преписа на отличителните черти на Естерхази и измърмори:

— Отлично. Този тип има три татуировки.

Според Европейското бюро за разследване татуировките бяха едни от най-често срещаните физически прилики между серийните убийци. Изследването на телата на около триста серийни убийци, живи и мъртви, бе показало, че почти седемдесет процента от тях имат татуировки. Съдебните психиатри твърдяха, че самоосакатяването често е ранен индикатор за криминално агресивно поведение. Колкото по-голям беше процентът от тялото, покрит с татуировки, толкова повече точки даваше на заподозрения ПМА.

Джейк погледна лазерния принтер, който бързо започна да работи.

— Това ли е мострата от подписа, която изпращат? — попита тя.

Станли се наведе над машината и разгледа разпечатката. После откъсна листа и го подаде на Джейк.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади лупа. Разгледа почерка така, сякаш търсеше отпечатъци. Графологията беше главна част от обучението й в Европейското бюро за разследване.

— Погледни — измърмори тя. — Буквите не са свързани. Не са ръкописни, а като печатни. При това дребни.

Станли се наведе над нея, за да види по-добре.

— И старателно изписани — отбеляза той.

— Твърде старателно. Това е човек, който наистина полага усилия да държи нещата под контрол. Сякаш всеки миг ще експлодира. Чудя се кога ли е било писано това?

— Може би когато е постъпил на работа в болницата.

Джейк вкара в програмата описание на почерка на Естерхази.

— Други отличителни черти?

Тя отново се вторачи през лупата. Известно време мълча и гледа, после я даде на Станли.

— Погледни как пише буквата „W“.

— Повече прилича на „V“. Но с чертичка по средата.

— Не мислиш ли, че наподобява влагалище?

— Да, смятам, че имаш право — отговори Станли.

Джейк написа описанието и се замисли върху графологичния си анализ.

— Знаеш ли, че това може би говори за Едипов комплекс?

— Онзи, дето чукал майка си ли?

— Да, Станли — хладно отговори тя, — онзи, дето чукал майка си, Йокаста. Нещо повече, убил е собствения си баща, Лай, цар на Тивия.

— И какво означава това?

— Ами че нашият приятел може да страда от параноя. Вероятно мрази бащината, а оттам — всяка мъжка властност. Повярвай, знам за какво говоря. Това е общото между мен и Естерхази.

Джейк се усмихна и извърна поглед от Станли, но намръщеното му лице не показа следи от изненада.

— Това звучи достатъчно криминално — отбеляза той. — Къде живее това копеле?

Тя погледна онази половина на екрана, която съдържаше подробностите от служебното досие на Естерхази. После натисна съответния клавиш, за да изпрати курсора да намери тази информация.

— В общежитието на болница „Гай“ — отговори тя.

— Струва ми се, че той страни от обществото. Най-малкото е човек, който не се чувства удобно в този свят.

— Може би имаш право. Но нека да видим какво казва програмата.

Джейк написа останалата информация и погледна резултата.

Когато се увери, че не може да добави нищо повече, Джейк даде команда на програмата да изчисли степента на вероятността. Компютърът избръмча, опразни половината екран, проблесна в няколко цвята и замълча в продължение на минута. Накрая на екрана се появи число.

— Вероятност 56.6 — каза Джейк.

— Не е много над петдесетте процента — отбеляза Станли.

Джейк изсумтя. Отново влезе в оригиналната програма за многостранен анализ и я накара да прегледа съществуващите триста характеристики в базата данни. Прочете ги за няколко минути.

— Знаеш ли какво — каза тя. — Тук не пише нищо за транспорта. Как се придвижва обикновено един сериен убиец?

— С микробус — без да се колебае, отговори Станли.

— Точно така.

Джейк изчисти екрана и извика главното меню. Този път избра файла с регистрационните номера на превозните средства във Великобритания, за да провери дали на името Естерхази има записан автомобил. След кратка пауза компютърът показа информацията.

— Улучихме десетката — рече тя. — Той има син микробус „Тойота Тардис“. Регистрационен номер „ГВБ 7-8-3-7 Р“. Ако предположим, че микробусът добавя още три точки, процентът става шейсет.

— Така звучи по-приемливо — съгласи се Станли.

Джейк отново започна да пише на компютъра.

— И още нещо — добави тя. — Онзи расов белег, който получихме от ДНК на убиеца…

— Германец. Е, и?

— Естерхази не е английско име.

Джейк захрани в компютъра името и номера на картата за самоличност на Естерхази.

— Мисля, че е унгарско или австрийско — каза тя. — Да видим какво пише в свидетелството му за раждане.

На екрана се появи копие от документа.

— Родителите са родени в Лайпциг — рече Джейк и победоносно погледна Станли. — Бих казала, че всичко съвпада.

— Само това ни липсваше — извика Джейк, докато колата шумно криволичеше по Виктория стрийт. — Да вземе да се самоубие, точно когато се появим да го арестуваме. Идва ми да пречукам ония тъпи копелета от Министерството на вътрешните работи. По-добре пусни сирената. Трябва да бързаме.

Тя включи диск-плейъра и сложи записа.

— Опасявам се, че днес ще трябва да се задоволиш с мен — каза Ланг на Витгенщайн, сякаш се извиняваше на студент, че се налага да замества отсъстващ колега. — Главен инспектор Джейкович не може да дойде да говори по телефона.

— Подъл лъжец — рече Джейк. — Толкова за философията на морала.

— Надявам се, че не е болна — каза Витгенщайн. — И да не се е разстроила от онова, което се случи последния път. Обещах да поговорим след лекцията ми. Да обсъдим нещата.

— Не, не — настоя Ланг. — Нищо подобно.

— Е, несъмнено е възникнало нещо по-важно — отговори Витгенщайн. Гласът му прозвуча злобно. — Смея да кажа, че този път може да минем и без главен инспектор Джейкович.

Щом го чу, Джейк осъзна, че гласът му звучи различно — липсваше му самоувереност и беше уморен, дори потиснат. И в хода на разговора той позволи на професора да поеме инициативата и да поведе в спора. Изглежда, не беше убеден защо си е направил труда да се обади. Говореше тихо, глухо и монотонно и правеше чести и продължителни паузи. Явно можеше да бъде уязвен от феноменологичния разпит, който Ланг бе планирал за него.

— Човекът е преходно същество — каза професорът.

— Да — глухо потвърди Витгенщайн.

— Възпроизвеждащо се същество, което само избира съдбата си, нали?

— Да, съгласен съм.

— И тъй като има съзнание, по силата на волята на собствената си преходност, единствената реална сигурност за бъдещето е…

— … смъртта — довърши мисълта му Витгенщайн.

Джейк се хвана за дръжката на вратата, докато колата завиваше наляво и надясно между другите превозни средства.

— За да живееш добре — продължи Ланг, — за да изживееш живота си наистина пълноценно, ти трябва да живееш в жестоката светлина на този факт.

— Абсолютно правилно. Това е както същността, така и крайната участ на човека.

— Още повече във вашия случай.

— Защо?

— Ами, струва ми се, че убивайки всички онези мъже, ВМЯ-отрицателните, вие само отлагате вашето съкровено желание да отнемете живота си.

— Може би в думите ви има нещо вярно.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — извика Джейк на шофьора си.

С крайчеца на окото си видя как Станли нервно оправи яката на ризата около адамовата си ябълка, когато колата рязко се стрелна напред. Шофьорът, който беше свикнал със сърдитите заповеди, идващи от задната седалка, не показа признаци на вълнение. Държеше волана със силните си ръце спокойно и уверено. Превозните средства пред колата се разделиха като отварящ се цип. Докато профучаваха покрай гара Ватерло и триетажния град от талашит и надиплено желязо, едва не блъснаха един скитник, застанал неподвижен насред пътя като уличен стълб. Минаха само на няколко сантиметра от него.

— Тъпо копеле — измърмори Станли, обръщайки се да погледне бързо смаляващата се фигура. — Някой трябва да махне всички тези хора.

— Професор Витгенщайн, мисля, че самоубийството е често срещано явление в семейството ви — каза Ланг. — Да не споменавам факта, че героят от ученическите ви години, Ото Вайнингер, е отнел живота си.

— Имате право, разбира се. Моят брат Рудолф се самоуби. Това беше само театрален жест. Но смъртта на Вайнингер беше нещо друго — етично приемане на една интелектуално предразположена съдба. Благородна постъпка.

— Доколкото си спомням, много виенчани са се самоубили, подражавайки на Вайнингер. Но вие не го сторихте. Дали защото се страхувате да го направите? Не ви ли достига смелост?

Витгенщайн изсумтя — продължително, дълбоко и развеселен.

— Много ви бива, професоре. Разбирам играта ви. Е, вероятно вие наричате това игра. Но за съжаление, несъвършена. Има си своите… нечисти трикове. Поздравявам ви. Добре, и аз ще го нарека игра. Екзистенциални скокове, може би. Но само защото съм поразен от вашия идеал. — Той говореше уморено, сякаш асимилираше замисъла на професор Джеймсън Ланг. — Достоен е за възхищение.

— Радвам се, че мислите така — каза Ланг, явно необезпокоен от прозорливостта на Витгенщайн. — Ако може да добавя още нещо…

— Настоявам да го сторите.

— Правилно ли е предположението ми, че вярвате в Бог?

— Да.

— Тогава имате нужната перспектива за самоубийство. Връзката между Бога и собственото Аз. Това е много важно. Искам да кажа, че всеки атеист може да извърши самоубийство. Но те нямат чувство за духовност. Проблемът със самоубийството — а именно, че това е престъпление срещу самия Бог, напълно убягва на атеистите. Опитвам се да кажа следното: сигурно през цялото време сте мислили, че убивайки онези мъже, вие убивате Господ.

— Мисля, че така е справедливо.

— Няма да ви питам защо. Това не ме интересува. Но съм сигурен, че имате причини. Каквито и да са те, аз ги уважавам. Убеден съм, че много сте мислили по този въпрос. Но вижте какво, ако наистина искате да покажете среден пръст на Господ, тогава не сте схванали същността на въпроса. Това не е начинът да го постигнете. Да избягате от самото съществуване е най-съдбоносният грях, крайният бунт срещу Създателя. От вас се изисква голямо предизвикателство, засилване на отчаянието… Последния път, когато разговаряхме, вие се определихте като творец на изкуството. Не се съмнявам в това. Но вашата дилема е обикновена: грехът, че живеете във въображаем, а не в действителния свят. Изкуство вместо Битие. Естествено Бог играе съдбоносна роля във вашето засилено чувство на отчаяние. Във вашето тайно мъчение Господ е единствената надежда и въпреки това вие обичате мъчението и няма да се откажете от него. Съзнавате, че трябва да изоставите мъчението и да приемете вярата, но не можете да го направите. Ето защо вашето предизвикателство към Бога се засилва и вие убивате други хора, за да го докажете. Но според мен истинското предизвикателство се демонстрира най-убедително, ако убиете себе си.

Витгенщайн въздъхна.

— Може би имате право — уморено каза той. — Онова, което казахте за съществуването на твореца на изкуството, е вярно.

— Имате ли намерение да извършите самоубийство?

Последва продължително мълчание.

Колата излезе от Съдърк стрийт и профуча по моста и сетне по Сейнт Томас стрийт, където се намираше болница „Гай“. Пазачите вдигнаха бариерата и бързо се отдръпнаха.

— Плаши ли ви това?

Джейк прокле Ланг на глас.

— Вярвате ли в безсмъртието?

— Вечно живее този, който живее в настоящето — прошепна Витгенщайн, после се засмя и добави: — Защото би ли била решена някаква загадка с това, че аз продължавам да живея вечно? Нима този вечен живот не е точно толкова загадъчен, колкото и сегашният? Решението на загадката на живота в пространството и времето се намира извън пространството и времето. За един отговор, който не може да бъде изречен, не може да бъде изречен и въпросът. В такъв случай загадката не съществува. Решението на проблемите на живота се забелязва при изчезването на тези проблеми.

Сетне затвори.

Джейк натисна копчето на автоматичния електронен прозорец и се наведе навън, за да я чуе пазачът.

— Къде е общежитието? — попита тя.

— Общежитие ли? Малко сте изостанали. Затвориха го преди две години.

— Карай — каза Джейк на шофьора. — Ще опитаме в самата болница.

Колата се стрелна напред и изскърцвайки с гуми, спря пред входа на болницата. Джейк изскочи навън и хукна по стълбите, където стреснати от скоростта на пристигането й, двама полицаи я посрещнаха с насочени оръжия. Тя размаха картата си за самоличност пред изумените им лица и поиска да я заведат при администратора.

Единият полицай свали фуражката си и се почеса по главата.

— Няма такъв, госпожице.

— Тогава при управителя. При директора. Някой, който ръководи това място.

Двете ченгета продължаваха да изглеждат озадачени.

— Кой е началникът тук? — обърна се първият към колегата си. — Не знам.

— Попитай нея — предложи другият и посочи една медицинска сестра.

— Искам да говоря с човека, който отговоря за това място. С директора.

Медицинската сестра се усмихна неприветливо, сякаш са готвеше да извади някакво горчиво лекарство.

— Защо не решите с кого точно искате да говорите? С човека, който отговаря или с изпълнителния директор? Това не е едно и също.

Джейк потисна изкушението си да извади пистолета си и да го опре в челото на жената.

— С онзи, който отговаря за персонала тук — търпеливо отговори тя.

— А, защо не казахте така? Трябва ви директорът на персонала. Но на кой персонал — студенти, хирурзи, административни служители, технически лица…

— Технически — изкрещя Джейк. — Търсим един фармацевт.

— В дъното на онзи коридор, после коридора вдясно, четвъртата врата вляво — отговори медицинската сестра и бързо отмина.

Джейк се обърна към детектив инспектор Станли, който се бе облегнал на стената. Лицето му беше зеленикаво. Зле прикривайки презрението си, тя каза:

— А, да, забравих за стомаха ти. По-добре чакай вън.

Той кимна немощно и се помъкна към изхода.

— Аз ще дойда с вас — рече единият от полицаите. — Откровено казано, по-добре е да ви придружа. Не се знае кой може да се навърта наоколо. Има някакви откачени типове, които непрекъснато влизат и излизат. Съвсем не е като в столичната полицейска клиника в Хендън.

— Добре. Елате.

Двамата бързо минаха по коридора. На пода лежаха пациенти. Неколцина станаха от мръсните си дюшеци, за да изпросят някой и друг долар, та да платят болничните си такси. Пазачът грубо ги блъсна настрана.

Кабинетът на директора на техническия персонал беше срещу нещо, което приличаше на банков трезор, но всъщност беше амбулаторията на болницата. От двете страни на решетестия прозорец пред облицованата със стомана врата стояха още двама въоръжени полицаи. Вратата на самия кабинет беше от бронирано стъкло. Ченгето натисна звънеца, вдигна лице към видеокамерата и каза:

— Посетител за началника на отдел „Кадри“.

Вратата избръмча и се отвори.

Кабинетът на директора на персонала беше малък и оскъдно мебелиран. Телефоните сякаш бяха от построяването на клиниката. Компютърът беше евтин, каквито имаха най-бедните студенти. На бюрото се мъдреше полуизяден хамбургер. На телевизионния екран някакви момичета играеха аеробика, облечени в трика, твърде тесни за телата им.

Джейк застана срещу един уелсец, издокаран в костюм на ситни райета и пуловер с цип, който смърдеше на пот и на пържена храна, и му връчи картата си за самоличност.

— Аз съм главен инспектор Джейкович. Надявах се да намеря един от вашите служители, Пол Естерхази. Но разбрах, че общежитието е затворено. В сградата ли е господин Естерхази?

— Днес има свободен ден — отговори директорът, разглеждайки картата й с подчертан интерес. — Отдел „Убийства“, а? Загазил ли е Пол?

— Трябва спешно да говоря с него, господине. Знаете ли адреса му?

— Той живя съвсем малко в общежитието. Временно. Докато си намери постоянно жилище.

— В такъв случай бихте ли ми казали къде се намира?

Свинските му очички се присвиха.

— Пол не би наранил дори муха. Познавам го от години. Кротък е като агънце.

Джейк, на която й се искаше да получава по един долар всеки път, когато чуе това, отговори, че търси Естерхази само за да й помогне в разследването.

— Но вие винаги казвате така, когато арестувате някого. Ще арестувате ли Пол? Защото ако го направите, преди да ви дам адреса, ще трябва да говоря с адвоката на болницата.

Джейк въздъхна и попита защо. Докторът се усмихна снизходително.

— Повярвайте, главен инспектор, в тази болница, преди да направим каквото и да е, обикновено първо говорим с адвоката. Само да знаете с колко много случаи на небрежно отношение трябва да се оправяме.

— Вижте какво — изсъска Джейк, — аз не съм някой от проклетите ви пациенти. Освен това бързам и ако не…

Директорът изцъка с език и поклати глава.

— Да предположим, че ви дам адреса на Пол Естерхази. Не твърдя, че го знам. Да допуснем, че вие отидете там, за да го арестувате. И докато го правите, вие или някой от хората ви го застреля. После семейството му ще съди болницата, задето е издала поверителна информация.

Джейк кимна.

— Много добре. В такъв случай не ми оставяте избор. Дайте ми адреса на Пол Естерхази, иначе ще бъда принудена да ви арестувам.

— За какво?

— За паркиране на непозволено място. За секс с непълнолетни. За пиянство и смущаване на обществения ред. Хайде, помислете на какво основание бих могла да ви задържа. Аз съм полицай, опитващ се да изпълни дълга си, а вие ми пречите да го сторя. Е, какво избирате?

— Вижте, аз не отказвам да ви дам адреса. Само казвам, че първо трябва да извикам адвоката.

— Нямам време да го чакам — озъби му се Джейк. — Кажете адреса. Веднага, ако обичате.

Директорът се обърна към екрана на компютъра си. Лицето му се сбърчи от неудоволствие. Натисна няколко копчета на клавиатурата, после стана и се приближи до малкия принтер, който вече работеше. Накрая откъсна лист хартия и го даде на Джейк.

— Благодаря — отривисто каза тя.

— А сега вероятно ще ми кажете малко повече по въпроса, нали?

Но Джейк вече беше на прага на кабинета.

— Ако гледате телевизия достатъчно дълго, ще разберете — извика тя от коридора.

Излезе от болницата и намери Станли и шофьора търпеливо да я чакат пред беемвето.

— Докландс — каза тя, докато се качваше в колата. — Оушън Уорф. Карай колкото можеш по-бързо.

Станли отвори и затвори багажника.

— Хайде — извика Джейк. — Да тръгваме.

Той седна до нея и тя видя в ръцете му пушка помпа.

— За всеки случай — каза Станли и погали оръжието, сякаш беше любимо домашно животно. — Районът там е опасен.

Беемвето се стрелна напред и пак се отправи на изток. Минаха по Друид стрийт, по Джамайка Роуд и през тунела Родърхайд под Темза, където въздухът беше хладен и зловонен. После и слънцето, и колата се показаха на Лаймхауз стрийт в сянката на въздушната железница на Докландс.

Завиха на юг по Уест Фери Роуд, сетне видяха Кучешкия остров и изведнъж автомобилът се обви във вихрушка от песъчлив прах, движещ се със скоростта на мини тайфун — идваше откъм множеството изоставени сгради в квартала. Полуразрушени къщи от деветнайсети век със стени, подпрени с дървени греди, и покриви, закърпени с надиплено желязо, се смесваха с модерните небостъргачи, издигащи се като гигантски кактуси над прашния, осеян с отломки пейзаж. Един хеликоптер кръжеше около пирамидалния покрив на Канари Уорф като голяма синя муха. С него летеше екипът на Въздушния контрол, за да пази от ограбване онова, което бе останало от едновремешната гордост на благоустрояването на Докландс.

Канари Уорф Тауър беше поразително различна от всички други сгради наоколо. Огромната постройка от черна стомана и тъмно стъкло се извисяваше на триста метра и се виждаше чак в Батърси. От задната седалка на беемвето Джейк можеше да прочете изящните зелени неонови букви на електронното рекламно табло, въртящо лозунгите на единствените три компании, които имаха офиси там.

Полетяха успоредно с железницата, сякаш преследваха търговец на наркотици, возещ се в нея, после оставиха вляво от себе си Канари Уорф, вълнолома и Южния кей, а цялата делова част на Докландс — от другата страна на лабиринта от бодлива тел и камери за наблюдение. Дори по улиците, водещи към външните бариери на квартала, патрулираха частни охранители с черни униформи и палки.

Колата свърна по някаква странична уличка, където около един огън се бе събрала група младежи — измъчваха бездомно куче. И сякаш като потвърждение на лошата репутация на квартала един камък удари бронираното предно стъкло на беемвето и Станли зареди пушката.

— Спокойно — каза Джейк, когато колата спря пред крепостта, оградена с бодлива тел — кварталът Оушън Уорф.

Ала самата тя съвсем не беше спокойна. Пазачите им направиха знак да минат. На паркинга имаше син микробус „Тойота“. Джейк погледна регистрационния номер и отбеляза:

— Изглежда нашият човек е вкъщи.

В Оушън Уорф имаше четири жилищни блока и Джейк погледна разпечатката, за да види в кой от тях живее Витгенщайн.

— „Уинстън Маншънс“ — каза тя, докато излизаха от колата. — На седмия етаж. Да се надяваме, че не сме закъснели.

Станли погледна височината на сградата и добави:

— Да се надяваме, че асансьорът работи.

Двамата отвориха остъклените врати на „Уинстън Маншънс“. Звучен глас от телевизора зад бюрото на портиера хвалеше реклама за кучешка храна. Когато видя Джейк и Станли, портиерът намали звука, но въпреки това думите се чуваха отчетливо. Хората рядко изключваха телевизорите си.

— Вкъщи ли е господин Естерхази? — попита Джейк и размаха картата си за самоличност пред лицето на портиера, макар че не беше необходимо да го прави, защото той вече бе видял полицейската кола.

— Качи се в апартамента си преди трийсет минути. Искате ли да му се обадя?

— Не — отговори тя и тръгна към асансьора. — Сами ще се представим.

Станли натисна копчето да извика асансьора.

— Не работи — рече портиерът. — Компанията, която го поддържа, фалира.

Джейк огледа фоайето.

— Къде са стълбите?

Мъжът посочи ярко осветения коридор зад себе си. В дъното имаше зелена стоманена врата. Джейк се отправи към нея.

— Спестете си изкачването — продължи портиерът. — Господин Естерхази е единственият обитател на седмия етаж, затова държи заключени отвътре вратите на аварийното стълбище. От стомана са. Може цял ден да тропате и да не ви чуе.

Докато обясняваше, не откъсваше очи от телевизионния екран. Приличаше на животинче, хипнотизирано от движенията на змия.

— Сега искате ли да му се обадя?

Джейк се усмихна учтиво и търпеливо кимна.

Човекът набра номера на вътрешния видеотелефон, обърна се пак към телевизора и обясни:

— Обикновено не отговаря веднага.

Измина една минута. Никакъв отговор.

— Сигурен ли сте, че е в апартамента си? — попита Станли и се намръщи.

— Има само едно стълбище. Освен ако, разбира се, не е скочил.

— Може да не сте го видели. Нали гледате телевизия.

Портиерът го погледна презрително.

— Няма нищо за гледане. Той е там, горе. Загазил ли е?

Но в същия миг Естерхази се обади.

— Да, Джо, тук съм. Какво искаш? В момента съм зает.

— Не те търся аз, а полицията.

Джейк веднага позна гласа. Не би го сбъркала за нищо на света. Отблъсна портиера встрани и погледна в екрана на видеотелефона.

Витгенщайн седеше, главата му беше наклонена на една страна. Изглеждаше потънал в размисъл. Буйните му къдрави коси падаха под същия ъгъл като главата. Слабоватото му лице беше почти безизразно, но когато се вгледа в него, Джейк видя, че е намръщено и нервно. Погледът й беше привлечен от очите — гледаха вторачени от дълбоките сенчести кухини, сякаш през домино. Очи на нощно животно. Напомниха й за снимките на оцелелите от нацистките концентрационни лагери.

— Аз съм. Главен инспектор Джейкович.

— Здравей, скъпа — спокойно каза той. — На гости ли ми идваш, или си тук по работа?

Сърцето на Джейк подскочи в гърлото. Беше го хванала. Вече нямаше начин да й се изплъзне. Но в известен смисъл съжаляваше за това.

— Дошла съм да те арестувам.

— Какво облекчение. Помислих, че ще се опиташ да ме убедиш да се самоубия, като твоя професор Ланг. — Естерхази се изсмя. — Самата идея е смешна.

— Не, нищо подобно.

— Знаеш ли, очаквах те. Вярвах, че ще дойдеш, но не това занимаваше мислите ми. Искам да кажа, че не те очаквах с нетърпение, главен инспектор. Ала бих се изненадал, ако не се беше появила.

С крайчеца на окото си Джейк съзря Станли, който сви устни, беззвучно подсвирна и многозначително завъртя показалец до челото си.

— Е, сега съм тук. Може ли да се кача и да поговоря с теб?

— Но ние вече разговаряме.

— Лично.

— Нали ме виждаш? Ако не беше така, това би означавало, че вече съм мъртъв.

— Бих желала да поговорим за убийствата — сдържано каза Джейк. Ченгето у нея се прояви и тя изтръпна, като чу думите си. После, по-мило, добави: — Не мислиш ли, че ще е по-добре…

Но вече беше късно.

— Това твое деспотично искане… Това желание… Странно е, че употреби онази дума с нейния подтекст на неудовлетвореност. Питам се, кой е праобразът ни за неудовлетвореността? Не е ли странно, че желанието изглежда вече знае какво би го удовлетворило, макар такова нещо да не е налице. Дори когато вероятно не съществува.

Джейк се опита да се придържа към същността на разговора.

— Когато го казах, ми се стори нещо съвсем обикновено.

Естерхази придирчиво изцъка с език.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че желанията са воал между нас и онова, което желаем. Знам, че за теб е проблем да разговаряш с човек като мен с помощта на нещо така грубо и обикновено като езика.

— Изглежда, в това отношение стигаме до задънена улица.

— Лесно е, нали? Във философията. В живота. Но ти имаш право — и двамата сме стигнали до задънена улица. Твоето философско разследване и моето. — Той се усмихна тъжно.

— Съгласна съм. Защо не престанем да си губим времето? Позволи ми да се кача горе и някак ще уредим нещата.

— Боя се, че не мога да го направя. Разбираш ли, нямам никакво намерение нещата да се „уредят“, както ти се изрази. Това би означавало да прекарам следващите трийсет години от живота си в наказателна кома. Това наистина би било загуба на време.

— Знаеш, че няма начин да се измъкнеш оттук.

— О, има. Докато успеете да нахлуете тук, ще съм извършил невъзможното, така да се каже.

Станли се намръщи.

— Какво иска да каже? — попита той и войнствено погледна портиера. — Сигурен ли сте, че няма друг изход?

— Той има предвид Безкрайността — обясни Джейк. — Че в края на краищата ще се самоубие.

— О, но не заради аргументите, използвани от оня глупак Джеймсън Ланг — рече Естерхази.

— Тогава защо?

— Както вече казах, нямам намерение да губя времето си в кома. Още щом дойдохте, разбрах, че играта свърши. Ти си причината, поради която трябва да се самоубия, Джейк.

— Моля те, не го прави.

— Не бива да се самообвиняваш, Джейк. Това винаги е било част от плановете ми.

Тя сложи ръка върху микрофона и попита портиера дали има някакъв път до покрива.

— Не се опитвай да ми попречиш — каза Естерхази.

— Не мога да ти позволя да го сториш — отговори Джейк. — Не се ли страхуваш?

Портиерът даде на Станли връзка ключове.

— Трогнат съм — рече Естерхази. — Наистина.

— Не си мислете, че ще се кача с вас чак догоре — рече портиерът.

— Но ти не разбираш, Джейк. Да съзерцаваш света като ограничено цяло — ето, от това трябва да се страхуваш.

Екранът на видеотелефона угасна. Джейк се обърна към портиера.

— Тези жилищни блокове обикновено имат подемник за миене на прозорците. Тук има ли такова нещо?

— Разбира се. Но през последните дванайсет месеца не са го използвали. Фирмата за миене на прозорци се разори по същото време като асансьорната компания. Не бих поверил живота си на този подемник.

Но Джейк вече минаваше през вратата за стълбището. Станли я следваше по петите.

Той не каза нищо, докато се изкачваха. Застанаха на покрива и се опитаха да нормализират дишането си. Накрая Станли изхриптя:

— Виж какво, защо не оставим това на антитерористичния взвод? Нека те да се справят с положението.

Помогна й да придвижи подемника до ръба на покрива.

— И да го застрелят ли? Не, искам го жив. Държа да има истински процес. Пък и докато дойдат тук, той може вече да се е самоубил.

Тя се качи на подемника и погледна контролните уреди, които изискваха двама оператори, стоящи в двата срещуположни края. Станли нервно надникна надолу.

— Така ще е най-добре и за него, и за нас, не мислиш ли? Ще ни спести усилията.

— Говориш като онези негодници от Министерството на вътрешните работи. Виж какво, ще се качваш ли, или не? Не мога да управлявам това нещо сама.

— Но това са десет етажа — удари го на молба Станли, сетне мрачно поклати глава и се качи. — Не знам защо го правя. Този човек е откачен. Какво ме интересува дали ще се самоубие?

Той хвана контролната ръчка и кимна на Джейк.

Подемникът се разтресе и се спусна половин метър.

— По-бавно — извика Джейк.

— Какво ще стане, когато стигнем до прозореца му, по дяволите? Да предположим, че реши да убие първо нас. И тогава?

Станли извади пушката. Джейк вече държеше пистолета си. Подемникът вече се движеше по-плавно.

— Когато стигнем до седмия етаж, ще стреляме в прозорците — каза тя. — После ще влезем.

— Божичко — измърмори Станли и потрепери.

Джейк погледна разстоянието, което бяха изминали. Слънцето се отразяваше в тъмните стъкла на най-горните два етажа като огромно огнено кълбо. За миг й хрумна мисълта, че двамата със Станли са специалисти по ядрените отпадъци и се опитват да обезвредят някакво грамадно атомно съоръжение, експлодирало в лицата им. Силният вятър охлади лицето й и разклати подемника. Станли изпъшка. Стигнаха до седмия етаж. Джейк примига и се опита да фокусира поглед през стъклото и когато най-после съзря Естерхази, сякаш видя как пред очите й се проявява рентгенова снимка.

Няма нищо, което не може да бъде решено чрез убийство, пари или самоубийство. Броят на мъжете, които убих, е равен на броя на апостолите. Имам много пари. Остава ми третата възможност. Няма проблем.

Ако, както е казал Андре Малро, „смъртта променя живота в безкрайност“, то самоубийството подчинява съдбата на личния избор. В голямата житейска игра на бридж това е последната карта, която можеш да изиграеш.

Естествено самоубийството влияе върху цялостната представа за живота така, както никоя друга смърт. Фаталните автомобилни злополуки, самолетните катастрофи, болестите, екзекуциите и дори убийствата бледнеят пред възможността да се самоубиеш. Ако вечността ни превръща в онова, което наистина сме, тогава самоубийството е основната движеща сила за тази промяна.

Вземете например господин и госпожа Самоубийство, Винсент и Силвия. Каква щеше да бъде репутацията им, ако не се бяха самоубили? И двамата са били неизвестни по време на смъртта си. Но след това ужасно деяние техните творби не само стават известни, но им се приписва и определено мъченичество. Те постигнаха статута на художествено страдалчество. Станаха икони.

Но мен не ме възпират подобни заблуди. Нито моето самоубийство може да се свърже с наскоро приключилия философски диалог с професор Джеймсън Ланг. Доводите му, които силно напомняха на нещо, написано някога от Киркегор, ми бяха познати. Всъщност неговата истина е очевидна сама по себе си.

Аз вече бях решил да се самоубия и това щеше да стане рано или късно. Особено когато умът ми е ясен и равностоен на великия философски диспут с ужасната неизвестност, която ще последва дългия сън.

Как тогава да ви опиша обстоятелствата около моята смърт?

Искате ли да ви кажа само, че се прибрах вкъщи и се обесих? Дори да беше вярно, това не е много подходящ край на историята на моя живот. Да кажеш простата истина е глупаво, все едно да не кажеш нищо, освен ако това нищо не е свързано с философията. Макар този подход да е единствено правилният, аз подозирам, че може да не ви удовлетвори. Естествено, вие искате нещо повече, може би нещо метафизично. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Несъмнено вие бихте предпочели някаква история за начина, по който се самоубивам, и какво е станало непосредствено след моята смърт. История, която да послужи като обяснение за всичко, случило се преди.

Но моите истории могат да послужат за обяснение само по следния начин: всеки, който ме е разбрал, накрая ги разпознава като безсмислени, ако се е издигнал чрез тях — върху тях — над тях. Също както след няколко минути и аз ще се кача на стълбата и ще сложа главата си в примката. И вие като мен, така да се каже, трябва да блъснете стълбата, след като сте се изкачили по нея. Вие трябва да преодолеете тези истории като обикновени пропозиции: тогава ще видите правилно света.

Съжалявам, че обстоятелствата не ми позволяват да кажа нещо повече от това, но за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.