Философско разследване

13.

Мъжът седеше прегърбен на стола си. Главата беше клюмнала на гърдите, а ръцете — увиснали покрай тялото. Съвършена карикатура на спяща горила. Тилът му беше силно зачервен, сякаш от слънчево изгаряне, но всъщност това беше засъхнала кръв.

Джейк внимателно огледа трупа. Не изглеждаше много зле. Убитият мъж винаги изглежда по-спретнат от убитата жена. Трупът обикновено е с дрехите си и не е осакатен. В случая не липсваше нищо — като например гърда или зърното. Нямаше подаръци в интимните части. Има и по-лоши начини да те убият, отколкото само да те застрелят с шест куршума в тила. Мъжът й напомни за снимките на мафиотски убийства в Палермо. Изпипаността на гангстерските екзекуции я бе изненадала. В заведението не цареше безпорядък. Само няколко изстрела в главата и после убиецът изчезваше, оставяйки жертвата вторачена с изцъклени очи в ризата, в пъпа или в супата си.

Същото беше и в този случай. Джейк знаеше, че убиецът е сръчен и придирчив човек. Но се запита дали той изпитва удоволствие от самото убийство. Или, като мафиотски стрелец, за него това е само нещо, което трябва да бъде направено — все едно да попълниш данъчната си декларация или да отидеш на зъболекар. Работа. Нищо лично.

Тя седна на стола срещу жертвата, а инспектор Станли, който отдавна беше на местопрестъплението, се настани до нея. Мълчеше. Нямаше нужда от обяснения. Накрая Джейк кимна и попита:

— Има ли свидетели?

Станли дръпна яката си и преди да отговори, разкърши врат.

— Повечето се изнесоха в мига, в който се разбра, че господин Армфийлд, кодово име Рене Декарт, е застрелян. — Той се изсмя презрително. — Може би от страх съпругите им да не разберат, че са били в такава мръсна дупка.

— А хората, които работят в този бълхарник?

— Разпитахме момичето, което е изнасяло представление по време на убийството. И собственика, господин Граб. Той е бил горе, в касата. Но и двамата казаха, че не са видели нищо.

Джейк посочи сцената.

— Момичето е било на по-малко от шест метра от убиеца, когато е стрелял. Би трябвало да е видяла лицето му на светлината на прожекторите.

— Явно през по-голямата част от изпълнението си е била с гръб към публиката — смутено обясни той. — Пък и е била на колене.

— И какво по-точно е правила?

Станли въздъхна и оправи яката на ризата си.

— Мисля, че се е наслаждавала на бутилка шампанско. Анално.

Той се подсмихна.

— Ясно — отвратена каза Джейк.

Начините, по които се забавляваха мъжете, не преставаха да я изумяват.

— Колко души са гледали тази гадост?

— Граб каза, че продал десетина-петнайсет билета през двата часа около смъртта на Армфийлд. Вече изпратихме в лабораторията съдържанието на касата — да проверят за отпечатъци.

Джейк посочи окървавената облегалка на стола пред нея.

— Струва ми се, че се е разплискала доста кръв. Малцина биха излезли оттук, опръскани с кръв.

Станли сви рамене.

— Граб каза, че не си спомня да е виждал такъв човек.

— Вероятно не обича полицаите. Бил ли е осъждан?

— Два пъти. За незаконни доходи. Стара история.

Джейк огледа евтината обстановка.

— Кажи му, че ще изпратиш тук инспектор по противопожарната охрана и безопасността, който ще търси повредени сигнални системи, блокирани аварийни изходи и други такива неща. Виж дали това няма да опресни паметта му. После искам хората ти да разпитат всеки на тази улица. Строители, регулировчици, куриери, проститутки и продавачи. Искам да знам дали някой е видял мъж, опръскан с кръв. Ясно ли е?

— Да.

— Къде е момичето, което е било на сцената?

— Казах й да чака в гримьорната. Предположих, че ще искаш да я разпиташ. Ей там, зад онази завеса — каза Станли и посочи към кулисите на сцената.

Джейк стана и заобиколи редицата столове. Качи се на сцената и погледна оперативната група полицаи. Опита да си представи какво изпитват танцьорките. Ала това беше невъобразимо за нея. Столовете имаха такъв вид, сякаш бяха измъкнати от някой стар автобус. На една от грапавите стени имаше голяма дупка. Евтин линолеум покриваше неравния дъсчен под. От тоалетните се разнасяше остра миризма на дезинфекционни препарати. Трудно беше да се помисли, че някой би предпочел да дойде в този ад и да се забавлява. Но мъжете идваха тук, за да наблюдават женското падение и унижение. Подобно на плъхове в мазе, мъжете чакаха, за да се нахранят с женска плът.

А как ли се чувстваха жените? Да стоят голи пред тълпа непознати. Да изнасят представление, да показват функциите на тялото си и да се превръщат в нагледен урок по анатомия за любители студенти по медицина. Тя скръсти ръце на гърдите си и потрепери от погнуса.

— Потанцувайте ни, госпожице — извика някой от оперативните работници.

Чу се силен смях.

— Вършете си работата — презрително каза тя.

Гримьорната беше голяма колкото гардероб. Под голата крушка седеше момиче на двайсетина години. Беше само по червен памучен халат, какъвто си слагаше Джейк, когато посещаваше доктор Блакуел. Свидетелката, която явно нямаше желание да дава показания, пушеше цигара и сърдито мърмореше.

— Коя си ти? — озъби се тя, когато Джейк влезе. — Какво искаш?

— Аз съм главен инспектор Джейкович.

— Мога ли вече да си вървя? — попита момичето като разглезено дете.

— Няма ли да е по-добре първо да се облечеш?

Девойката угаси цигарата си върху корицата на едно старо списание и скочи.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза Джейк.

— Вече говорих с другото ченге. Казах му всичко, което знам.

— Да, не те упреквам, че не си му казала много. И аз не обичам да разговарям с него. Особено на такива места като това. Само тук можеш да видиш мъжете в истинския им вид.

Момичето изсумтя.

— Така е. Добре, питай, щом искаш. Но заключи вратата. Не искам някой от твоите хора да влезе, докато се обличам, и да напълни очи безплатно.

Джейк превъртя ключа и се облегна на вратата.

— Как се казваш? — попита тя и затърси цигара в чантата си.

— Клеър — отговори младата жена и съблече халата.

Джейк запали и огледа голото й тяло с критично внимание, сякаш беше художник или скулптор. Лицето на Клеър не беше красиво. Дори не беше хубаво. Устните бяха твърде сластолюбиви, а зъбите — леко издадени напред. Нямаше следи от интелект, но непреклонното лукавство в изражението й беше непогрешимо. Кожата й беше гладка и еластична. Изглеждаше твърде млада, за да прави такива неща, но Джейк замълча, защото не искаше да рискува да говори като моралист.

Клеър прерови карираната брезентова чанта и намери бельото си.

Поквареното дребно лице имаше похотлив развратен вид, който засенчваше всичките му недостатъци, и Джейк разбра с какво това момиче привлича мъжете.

— Ти видя всичко, нали? — попита Джейк.

— В дупка като тази виждаш какво ли не.

— Нямах предвид това.

— А какво?

— Мъртвия. Виждала ли си го и преди?

— Казах му здрасти, докато слизаше по стълбите и сядаше.

— Би ли го познала, ако го видиш пак?

Момичето кимна и облече полата си.

— Тогава защо си казала на моя инспектор, че не си видяла нищо? Знаеш ли, със сигурност си видяла и човека, който го е направил.

Клеър сви рамене.

— Знам ли. Предполагам, че се уплаших. В този бизнес можеш да си навлечеш неприятности, ако разговаряш с полицията. Никой не обича хората, които говорят със закона.

— Имаш предвид господин Граб ли?

— Да. Понякога буйства.

— Бие ли те?

— Да. Понякога. Но никога по лицето. И не само това. Ако разбере какво съм ти казала, ще предположи, че ще ти кажа и други неща. Може да загубя работата си. Граб казва, че има много китайки, които биха изпълнявали моя номер, при това за половината пари.

— Обещавам да се оправя с Граб, ако хвърлиш поглед на няколко компютърни портрета по описание и видиш дали не можеш да добавиш нещо към тях.

Клеър отново кимна и навлече един не особено чист пуловер.

— Обещаваш ли да направиш така, че да не си го изкара на мен?

— Да. Един от хората ми ще те закара до Ню Скотланд Ярд.

Докато се качваше по стълбите, Джейк спря за миг и потрепервайки, дълбоко пое въздух. Ядоса се, когато се замисли за мъжете, които идваха в това мръсно мазе, за да гледат едно момиче — голо, проснато на сцената, приковано и гърчещо се на пода. Побесняваше, като си помислеше, че това момиче се превръща в стока, за да печели мъжът на горния етаж. Сбърчи чело от погнуса.

Джейк провери дали електронният бокс е в чантата й. С помощта на гумената ръкохватка можеше да го държи съвсем безопасно, но когато металът влезеше в съприкосновение с човешкото тяло, боксът излъчваше електричество, което позволяваше на жените полицаи да удрят по-силно и от колегите си от мъжки пол. Боксът беше много полезен срещу бруталните типове, повечето от които бяха готови да бият полицайките толкова ожесточено, колкото и мъжете ченгета.

Намери господин Граб в кабинета му. Детектив инспектор Станли седеше на ръба на бюрото. Джейк изпита инстинктивна омраза към собственика на клуба. Той беше едър и дебел и въпреки скъпия костюм, златния часовник и пурата, във физиономията му прозираше немарливостта на ученик.

— Ти ли си главният инспектор? — озъби се той.

— Точно така — нехайно отговори тя.

— Тогава кажи на този твой главорез да ме остави на мира. Няма смисъл да ме заплашва с разни инспектори по противопожарната охрана и безопасността. Нищо не видях. Ясно ли е?

Джейк погледна Станли.

— Остави ни за малко насаме.

Детективът кимна неуверено и излезе от стаята.

— Съжалявам, но не чух. Какво каза, че си видял?

Граб направи гримаса.

— Да не си глуха? Казах, че не съм видял нищо.

Той се изсмя и се залови да пали пурата си.

— Щом не си видял нищо, значи си видял нещо.

— Какви ги дрънкаш?

— Не схващаш ли? В английския двойното отрицание е равно на утвърждаване. Радвам се, че ще ни помогнеш, защото ако беше казал, че си видял нищо, щях да се притесня, че не си наред.

— Заплашваш ли ме, скъпа?

Говореше презрително, без да я поглежда.

— Да — решително отговори Джейк.

— Нищо не съм направил. Не можеш да ме уплашиш, малката.

— Нима? Обзалагам се, че мога, господин Граб. Ще молиш за милост.

Собственикът на клуба се ухили многозначително.

— Има само един начин момиче като теб да ме накара да моля за милост.

— Така ли? И какъв е този начин?

Граб отново се изсмя.

— Използвай въображението си, скъпа. — Сетне поклати глава, стана и тръгна към нея. — Знаеш ли, наистина мисля, че се опитваш да бъдеш безмилостна към мен. Така ли е?

В гласа му прозвуча заплаха.

Тя не отстъпи и кимна.

Граб приближи тлъстото си момчешко лице до Джейк и тя усети тютюневия му дъх.

— Не ме разсмивай. Ти не…

Джейк стисна бокса и изви юмрук в къса дъга. Боксът издаде тихо електронно бръмчене, докато набираше скорост във въздуха, но звукът беше заглушен от воя на болка и изненада на Граб, когато изпускайки малка синя искра, металът влезе в съприкосновение със стомаха му. Той се преви на две, но събра сили да замахне към нея. Джейк се дръпна встрани и го удари по челюстта. Той се строполи на земята.

Тя застана над него, сграбчи го за яката и няколко пъти вдигна и пусна главата му на пода.

— Как е паметта ти сега? Още ли не си спомняш нищо?

— Добре, добре — изохка Граб и потърка челюстта си. — Видях го. Няма нужда да прибягваш до насилие.

— Хубаво. Радвам се, че реши да ни сътрудничиш — рече Джейк и го дръпна за вратовръзката. — Твоят бизнес не ми харесва, нито нищожествата като теб, които се занимават с него. Имаш късмет, че днес съм заета, инак щях да разпитам някои от момичетата, които работят за теб. И ако научех, че ги биеш, тогава наистина щях да се ядосам. Да се надяваме, за твое добро, че повече няма да стъпя тук, а?

Тя извика Станли. Детективът влезе и се усмихна, като видя, че Граб лежи на пода в краката на Джейк.

— Заведи този човек в Ню Скотланд Ярд, Станли — каза тя. — Изглежда, в края на краищата, си спомни нещо. Момичето също.

— Да — рече Станли и помогна на зашеметения Граб да се изправи. — Какво ти е? Падна ли? Хайде, ставай.

Детективът кимна одобрително на Джейк и изведе собственика на клуба.

Тя изключи бокса и го пусна в чантата си. Високият й ранг в полицията понякога я оставяше да се плъзне по хлъзгавия лед на интелектуалната детективска работа и да изгражда сложни етиологични хипотези, без да има твърда почва под краката си. Почти академичните условия на работата й доставяха удоволствие. Но се чувстваше добре, когато отново стъпеше на стабилна основа.

Когато Джейк паркира беемвето си в малкия гараж на жилищния блок, където се намираше апартаментът й, беше тъмно. Преди да слезе, тя провря глава под ремъка на чантата си и я премести на гърдите си. После дръпна ципа, бръкна вътре и стисна дръжката на пистолета „Берета“. Витгенщайн вече знаеше адреса й и тя трябваше да се грижи за безопасността си. Възможно ли беше да го е срещнала в собствения си жилищен блок?

С тази единствена мисъл в главата Джейк прекоси паркинга и безпрепятствено се добра до вратата. Портиерът вдигна глава от вечерния вестник. На лицето му имаше следи от червило.

— Добър вечер, госпожице — каза той.

Джейк пусна големия пистолет в чантата си и я затвори.

— Добър вечер, Фил — рече тя и в същия миг видя заглавието на първата страница на вестника.

Беше убит още един мъж.

— Онзи сериен убиец, госпожице… Какво ли го кара да прави това? Жената казва, че сигурно е педераст или нещо подобно. Но никой от убитите не е бил докосван, нали?

Джейк натисна копчето на асансьора и поклати глава.

— Нито един. Точно така.

— Аз мисля, че е жена, която мрази мъжете. Може би някой я е изнасилил, когато е била дете. Вие по ги разбирате тези неща. Сега много внимавам, когато се прибирам вкъщи, госпожице. По-рано се разхождах покрай реката, но вече не го правя.

— Нямаше да се тревожа толкова много, ако бях на твое място — каза Джейк и в същия миг си помисли, че няма начин да разбере дали Фил е потенциална жертва, или не.

ВМЯ-отрицателни бяха най-различни мъже. Чун й бе казал, че дори в Министерството имало ВМЯ-отрицателен. Тогава защо не и портиерът на собствения й дом?

— Но все пак е хубаво да се вземат някои предпазни мерки — добави тя.

Асансьорът пристигна, но Джейк остана на мястото си.

— Фил, знаеш ли, че ако си полицай, винаги се намират разни странни типове, които искат да си разчистят сметките с теб?

— Сигурно, госпожице.

— Ако видиш някой да се навърта наоколо, нали ще ми кажеш? Не се притеснявай, че ще ме изплашиш или нещо подобно. Само бих искала да знам.

— Разбира се, госпожице.

— Не си виждал някой да се мотае тук, а?

— Не, госпожице. Щях да го забележа.

Джейк му се усмихна.

— Лека нощ, Фил.

— Лека нощ, госпожице.

Джейк се прибра в апартамента, направи си кафе и се сви да чете в любимото си кресло. Обикновено четеше някой трилър, но през последната седмица се бе заловила с „Философски изследвания“ от Лудвиг Витгенщайн, в които великият философ си бе поставил задачата да поправи грешките в първото си произведение, Трактата.

В книгата си Витгенщайн разглеждаше понятията смисъл, разбиране, пропозиции, логика и състояния на съзнание. Четивото беше трудно и Джейк установи, че трябва да води бележки, за да се съсредоточи по-добре. Ала откри, че за разлика от Трактата, в тази книга има повече неща за детектива. Зачуди се дали да не напише някои от мислите му като лозунги в кабинета си в Ню Скотланд Ярд.

„Тази физиономия има съвсем определен израз.“ Да, това й хареса. Думата имаше значение, но сентенцията смътно намекваше и за нещо, свързано със съдебната експертиза. Джейк одобри и загатнатото предупреждение към онези, които изграждат хипотезите си въз основа на несъщественото твърдение, съдържащо се в мисълта, че „най-ясното доказателство за намерение е само по себе си недостатъчно доказателство за намерение“. И наистина, в отговора на въпроса „Каква е вашата цел във философията? — Да посоча на мухата изхода от стъкленицата“ имаше послание за всеки детектив. Колко пъти самата тя се бе чувствала като същата тази муха?

Професор Джеймсън Ланг беше прав — между детектива и философа имаше множество общи неща. Повече, отколкото Джейк си бе представяла.

Този нарастващ интерес към философията явно привличаше човека, който — поне косвено — го бе предизвикал — убиеца с кодово име Витгенщайн. Масовите убийци, онези, които убиваха за развлечение, и самотните стрелци се опитваха да се прочуят, премахвайки някоя известна личност, като доказателство, че са нещо по-добро от обикновени престъпници. Те често даваха възможност на адвокатите си да се опитат да прехвърлят моралната отговорност за действията им върху някой безобиден писател и дори да го съдят, ако му бе провървяло достатъчно, за да е още жив. Книгите не само бяха хубаво обзавеждане за стая, но и образоваха множество масови убийци.

Джери Шериф, човекът, убил президента на Европейската общност, Пиер Делафонс, му бе прочел цялата „Пуста земя“ от Елиът, преди да му пръсне черепа. Убиецът за развлечение Грег Харисън бе слушал диск със стиховете на английския поет Джон Бечеман и после, въоръжен с няколко ръчни гранати, се беше развилнял по улиците на Слау, убивайки четирийсет и един души. Американският сериен убиец Линдън Топам твърдял, че е убил двайсет и седем души, пътувайки в различни части на Тексас, защото били Черните ездачи от книгата „Господарят на пръстените“ от Толкин. Джейк вече бе забравила броя на серийните убийци, които настояваха, че постъпките им са били вдъхновени от Ницше.

Но в убиеца с кодово име Витгенщайн имаше нещо различно. Джейк изпитваше към него чувства, каквито един детектив не трябваше да проявява към серийните убийци. Възхищение беше най-слабата дума. По-скоро тя беше заслепена от него. Той разпалваше въображението й. Чрез него Джейк бе научила някои неща за света и за себе си.

Усилието да го разбере и да го залови беше най-стимулиращото нещо, което бе изпитвала.

Спа четири часа и се събуди. Беше тъмно. В главата й се въртеше един-единствен въпрос. Къде, по дяволите, беше срещала убиеца с кодово име Витгенщайн?

Стана, навлече халата и отиде в кухнята. Наля си минерална вода с лед и жадно я изпи, като малко дете, сънувало кошмар. После седна пред компютъра и го включи.

Ако си спомнеше „къде“, тогава може би щеше да си спомни и „кой“. Написа „къде“ и зачака да я осени вдъхновението. Когато след няколко минути не излезе нищо, изтри думата и отново се замисли.

Къде го беше срещнала? И изведнъж бе обзета от убедеността, че той вече й е подсказал отговора. Почувства тръпка на вълнение, докато се опитваше да си спомни какъв беше той. Нещо дребно. Нещо, носещо се във въздуха около нея. Нещо…

Парфюмът й. „Екстаз“ на Лутър Ливайн. Витгенщайн й бе направил комплимент за него.

Тя скочи, грабна чантата си и изсипа съдържанието й на пода. Беше купила парфюма скоро. Но кога и къде? Прегледа касовите бележки и ваучерите от кредитните си карти, насъбрали се през последните няколко месеца, като благодареше на мърлата у себе си, която рядко подреждаше чантата си.

Най-после намери онова, което търсеше. Летището във Франкфурт. Оттам бе купила парфюма. До заминаването си на Европейския симпозиум по прилагането на закона Джейк винаги използваше „Лолита“ на Фредерико Дати. Покупката на „Екстаз“ беше мимолетна прищявка. Дори й стана неприятно, защото си въобрази, че се е поддала на сексапилния плакат, изобразяващ съвременен вариант на една от сладострастните картини на Фрагонар. Почувства се виновна, задето е харесала рекламата, и известно време не се пръска с „Екстаз“. На пресконференцията си бе сложила „Лолита“. След няколко дни този парфюм свърши и тя за пръв път се напръска с „Екстаз“, когато посети професор Ланг. Витгенщайн я бе срещнал след това.

И сега, ако можеше да си спомни всеки, когото бе срещнала, откакто се върна от Кеймбридж…

Проблемът с виртуалната реалност е, че тя не само създава възприятие за физическо удоволствие, като например половото сношение, но и за болка. Или, казано с други думи, така както преживявам усещането, че убивам някой друг, аз мога да преживея и усещането да бъда убит. Затова човек трябва да внимава с тази апаратура.

Тази сутрин, когато се събудих, ми се стори, че в стаята има носорог. Огромният двуметров звяр стържеше килима с подобните си на стойки за чадъри крака и размахваше грамадния си извит рог срещу мен. Беше толкова близо, че усещах огнения му дъх върху босите си крака. Не смеех да дишам — виждах, че вече е направил повечето мебели в спалнята на трески. Имах чувството, че и най-лекото движение от моя страна ще го накара да ме нападне.

Проблемът беше следният — ако сънувах, можех да разтърся глава, да прогоня кошмара и да скоча от леглото. Но ако това беше виртуална реалност, поради причините, които описах по-горе, бях в сериозна опасност. Дори един рог в задника беше нещо, което не изгарях от желание да преживея.

Ето защо затворих очи и се опитах да изолирам ума си от възприятията, задавайки си логически въпроси. Дали бях заспал, облечен в сензорния костюм за виртуална реалност? Спомням си, че го навлякох, но нищо повече. Използвах еротичните програмни продукти, но нямаше начин в тях да участва носорог. Ако наистина бях с костюма за виртуална реалност, единствената вероятност беше да съм заспал, електрическият ток да е спрял и когато отново са го пуснали, компютърът произволно да е избрал някоя от програмите.

От друга страна, съществуваше вероятността дори тези мисли да са част от съня ми. Естествено, аз познавах избраната от компютъра програма или поне онази, която сънувах, че беше избрал. Тя беше кратка и се основаваше на инцидента, станал в залата за лекции в Кеймбридж, когато бях отказал да приема, както настоява Ръсел, че в стаята при нас няма носорози.

Програмата не беше особено полезна като източник на преживяване на един истински философски спор с професор от Кеймбридж поради простата причина, че компютрите са изключително дословни. Компютърът тълкуваше въпросното чувство за твърдение като нещо психологично и смяташе, че съществуването е въпрос на воля и създава двутонен носорог. Аз само исках да кажа, че е трудно да възприемем несъществуването на двутонен бял носорог като факт, ако е истина, също както съществуването на носорог би било факт, ако е истина. Нещо, което сега болезнено съзнавам.

Сигурно съм лежал така доста време. И вероятно съм задрямал за няколко минути и когато се събудих, носорогът още беше край мен. Това, изглежда доказва, че не съм спал, тъй като е малко вероятно да съм се събудил два пъти след един и същ сън, и то в такава бърза последователност. Много по-вероятно е да съм бил във виртуалната реалност. В края на краищата, преди да се самоизключат другите тактилни части на програмата, за малко щях да гризна дръвцето.

Лесно е да се каже, но трудно осъществимо. И почти неизразимо с думи. Силната болка има това свойство. Достатъчно е да кажа, че докато вдигна предната част на шлема, звярът ме нападна. Три-четири секунди ме тъпка и мушка с рога си, докато повърнах на пода в спалнята си. Наложи се да се обадя в службата, че съм болен, и да прекарам остатъка от сутринта в гореща вана, опитвайки се да премахна част от болката.

Но по обед се почувствах достатъчно добре, за да прочета нещо. Вероятно носорогът ме бе разтърсил повече, отколкото мислех, но препрочитайки някои от по-ранните си бележки, не можех да не стигна до заключението, че в тетрадката има много твърдения, с които вече не съм съгласен.

Всъщност някои от идеите ми са се променили толкова драстично, че се чудя дали изобщо да продължавам да пиша в Кафявата книга. По-точно моята придирчивост по отношение на думата „убийство“ сега ми се струва погрешна. Моралът бе оцветил употребата на тази дума и сега мисля, че едно по-проницателно използване на граматиката ще ми даде възможност да кажа онова, което мисля за различните пропозиции.

Бях твърде догматичен. Възприемах нещата сякаш през дебел слой, но въпреки това още искам да се опитам да извлека от него колкото е възможно повече. Ала реших да запазя по-ранната си работа, макар и само като представяне на предишните ми мисли, които несъмнено са основата на новите. Вероятно старите ми бележки, наред с новите, ще представляват нещо като диалектика, не с цел да стигна до някаква теория, а да илюстрирам двусмислеността на езика.

Може да се каже, че думата „убийство“ има най-малко три значения. Но би било погрешно да предположим, че която и да е теория е в състояние да предложи цялата граматика на това как да използваме думата или да се опита да обедини в една-единствена теория примерите, които явно са в противоречие с нея.