Философско разследване

8.

Джейк зае мястото си между Гилмор и човека, когото бе заместила като ръководещ разследването, шефа на отдел „Убийства“ и фиктивен неин началник, командир Кийт Шали. С хладни, спокойни и безпристрастни изражения те седнаха пред въоръжените с камери, микрофони и диск-рекордери журналисти. Докато Гилмор откриваше пресконференцията, Джейк си спомни последните му думи на излизане от кабинета му в Ню Скотланд Ярд.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — навъсено каза той. — Ако това се обърне срещу нас, министърката ще иска не моята, а твоята глава. Според мен тя просто ти дава въжето, с което да се обесиш.

— Да, но още не съм готова да затегна примката — отговори Джейк.

Представянето свърши и като старши детектив Джейк пое грижата за изявлението на полицията. Поредицата от семинари, посветени на връзките с обществеността, й бе помогнала да развие ораторските си умения. Тя съзнаваше, че външният й вид е от съществено значение за успеха на пресконференцията, и се бе облякла по-грижливо от обикновено, избирайки костюм от синьо-зелено букле. Знаеше, че за представителите на пресата ще е трудно да превърнат в мишена човек, който не се съобразява със стандартната представа за облечената в сиво полицейска власт. Не се явяваше за пръв път на пресконференции, но подходи така, сякаш това беше дебютът й. Нямаше смисъл да рискува, създавайки внушението, че е небрежна към външността си. Говореше ясно и внимателно и наблюдаваше присъстващите в залата също като президентски телохранител, сякаш очакваше някой от журналистите да я замери с нещо по-тежко от неудобен въпрос. Беше по-добре да очаква неочакваното.

— Полицията смята, че няколкото безцелни убийства на мъже, извършени през последните няколко месеца, са дело на един човек. Има някои характерни особености в почерка на убиеца, които ни накараха да стигнем до това заключение. Поради оперативни съображения не можем да огласим подробностите за метода на действие на престъпника, но ще потвърдим, че всички жертви са били застреляни с няколко куршума в главата и почти от упор. Сигурна съм, че не е необходимо да ви обяснявам всичко това, защото при този вид привидно немотивирани престъпления има малко факти относно самоличността на убиеца. На този етап от разследването, където съществуват стотици и вероятно хиляди неясни хипотези, които трябва да бъдат проверени, задачата може да се сравни с поговорката да търсиш игла в копа сено. Ето защо, консултантският екип от експерти, оглавяван от мен, се е заел с проблема да изучи всички убийства, използвайки ресурсите на Европейската криминална разузнавателна служба и по-точно компютърната й система. За онези от вас, които не са запознати с тази система, ще поясня, че Европейската компютризирана разузнавателна система изпълнява ролята на полицейски разузнавач, заменяйки човешките преценки с предварително заложени компютърни програми. Надяваме се, че това ще осигури аналитичния капацитет, необходим за определянето на центъра на тежестта на всички тези убийства.

Джейк направи знак на двамата униформени полицаи да раздадат компютърния портрет, който художникът бе направил с помощта на Тони Чен. Тя бе приела вероятността подсъзнанието му да е излъгало, но без портрета нямаше с какво толкова да оправдае свикването на пресконференцията.

— В резултат на описанието, дадено от последната жертва, Оливър Мейхю, преди да умре, ние можем да разпространим виждането на художника за убиеца. Престъпникът е на възраст между трийсет и пет и четирийсет години, среден на ръст, с къдрави кестеняви коси, сини очи, остри черти и слаб. Когато е бил видян за последен път, е бил облечен във вълнено кафяво сако, бяло поло и обувки тип туристически и е носел в ръка бежов шлифер. Имаме работа с изключително умен и безмилостен индивид, вероятно психопат, който убива без задръжки. Но по всичко личи, че само мъжете са изложени на риск. Затова бих помолила мъжете да бъдат по-бдителни, когато се прибират сами нощем вкъщи.

„Това би трябвало да го вбеси“ — помисли Джейк и повиши глас, за да преодолее приглушения шепот, предизвикан от портрета на художника.

— Позволете ми да се възползвам от възможността, за да опровергая слуха, че жертвите са избирани с оглед на криминално досие или на сексуалните си предпочитания. Или че са били убити с цел нападение, опит за грабеж или сексуално предложение. Няма абсолютно никакви доказателства в подкрепа на хипотезата, че убийствата са извършени в стил Холивуд. Нито че са свързани с подземния свят. Искам изрично да подчертая, че всичките нещастни жертви са били невинни хора, изпълняващи законните си служебни задължения, когато убиецът е нанесъл удара си. Никой от тях не е имал причина да предполага, че е бил избран от престъпника. Нещо повече, лично аз съм убедена, че никой от тях не е познавал убиеца… Бих искала да опровергая и слуха, че престъпникът вече е влязъл във връзка с полицията. Това не е вярно. Не е имало общуване от никакъв вид. Но ако някой смята, че разполага с информация, отнасяща се до случая, бих настояла този човек незабавно да се свърже с полицията… Накрая искам да се обърна към убиеца. Който и да сте, призовавам ви да се предадете. Давам ви честната си дума, че ще получите справедлива присъда. Ще направя всичко, което е в пълномощията ми, за да ви бъде осигурено подходящо медицинско лечение. Главната ми грижа е да не пострадат повече хора.

Джейк млъкна за миг и погледна публиката си.

— Имате ли въпроси?

Във въздуха се вдигнаха десетина ръце и тя посочи едно лице, което й се стори познато.

— Карол Клапам, Ай Ти Ен — представи се жената. — Главен инспектор, убедена ли сте, че мотивът за тези убийства не е грабеж?

— Напълно. Никой от мъжете не е бил обран. Доколкото си спомням, в портфейла на единия е имало над сто долара. Следващият въпрос.

Тя посочи един мъж, който седеше на първия ред.

— Джеймс Маккей, „Ивнинг Стандард“. Споменахте, че трябва да се проверят стотици, вероятно хиляди хипотези. Бихте ли изброили някои от тях?

— Не. Следващият.

— Били ли са осакатени жертвите? — попита трети журналист.

— Без коментар. Следващият.

Джейк нямаше намерение да предоставя информация на убийците подражатели.

— Предполагате ли, че убиецът отново ще нанесе удар?

— Би било логично. Да.

Тя посочи за пети, после за шести път. Накрая дойде въпросът, който беше убедена, че все някой ще зададе.

— Джон Джойс, „Гардиан“. Главен инспектор Джейкович, бихте ли коментирали слуха, че убийствата са свързани с програмата „Ломброзо“, която в момента се осъществява от Института за изследване на мозъка към правителството?

Детектив старши полицейски офицер Шали я изпревари.

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — каза той, поглеждайки Джейк, сякаш за да се увери, че тя няма нищо против да я прекъсне. Но Джейк знаеше, че това е само за пред хората. На Шали изобщо не му пукаше дали е така, или не. — Както каза главният инспектор, има множество слухове относно тези убийства. Свързват ги с какво ли не — от загубата на Англия в мача за Световната купа до климатичните промени на Земята. Само ще кажа, че на този етап от разследването ние няма да отхвърлим никоя хипотеза, колкото и да е фантастична.

Гилмор стана и обяви пресконференцията за закрита. Имаше още въпроси, но тримата не им обърнаха внимание. Излязоха в коридора и Гилмор въздъхна облекчено.

— Добре се справи, Кийт — каза той.

— Благодаря — отговори Шали. — Не беше лесно, нали? Човек не може да има доверие на тези шибани копелета от „Гардиан“, че ще играят честно.

Гилмор мрачно кимна.

— Крайно време е да поговоря за тях с пресслужбата. Да им дам урок. Никакви изявления за пресата. Известно време ще ги държа в неведение. Нека най-после се научат да спазват правилата като всички останали влечуги.

— Знам ли — обади се Джейк. — Не можеш да ги обвиниш, че не са се опитали.

Гилмор я погледна в очите и пренебрегвайки мнението й, я поздрави за представянето.

— Браво, млада госпожице — покровителствено каза той, сякаш беше снизходителен чичо.

Джейк положи усилия и успя да се усмихне със стиснати устни.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. Ако това се обърне срещу нас…

Този път Гилмор не довърши предсказанието си. Потърка нос и добави:

— Да се надяваме, че онзи Витгенщайн гледа телевизия.

„Няма начин да не гледа“ — мислеше си Джейк, докато се прибираше вкъщи. Телевизията беше най-великият британски бог. Нали и самата тя често се връщаше капнала от умора и нямаше сили за нищо друго, освен да се вторачи в немигащото й око. Но точно поради тази причина бе сложила телевизора си в необичайно положение — така, че да не изпитва желание да гледа. Телевизорът стоеше високо над лавиците с книги, под прав ъгъл с най-късата стена и непосредствено срещу вратата, което задължаваше всеки, който иска да гледа, да стои прав. Не че Джейк не обичаше документалните предавания за далечни войни, криминалните филми или двуминутните рекламни паузи, появяващи се на всеки четвърт час. Дори когато знаеше, че няма нищо интересно, Джейк намираше телевизора странно притегателен. И затова се опитваше да направи гледането на телевизия достатъчно неудобно, за да може да върши нещо друго, например да чете.

И в това отношение професията й имаше неблагоприятно въздействие върху живота й, защото докато кариерата й напредваше и я задържаше до късно в Ню Скотланд Ярд за сметка на личния живот, тя установи, че усилието да чете нещо друго, освен глупости, е твърде голямо. Понякога, докато оглеждаше рядко избърсваните от прах лавици, й беше трудно да повярва, че книгите по тях са на човек, спечелил стипендия за Кеймбридж.

Много от книгите имаха вулгарни корици — истории с невероятни сюжети за квартални убийства, разследвани от остроумни частни детективи или пийнали инспектори, чийто живот беше изпълнен с особени занимания, романтични флиртове, приключения в странство, сладкодумни престъпници, мъдри забележки и удовлетворяваща развръзка. Живот, който изглеждаше коренно различен от нейния. Единствената й утеха беше, че тези истории се пишат от хора, които явно нямат представа за скучната, безразсъдна и брутална прозаичност на истинското убийство. Това беше една представа, подсилена от рисунките на кориците, които показваха лицата на свежи румени млади майки, на лукави интелектуалци с очила, на загладени и добре облечени рекламни типове, на суховати учени, на превзети стари моми с добро храносмилане и на почти безобидни психопати, чиито безмилостни и мрачни погледи на Бостънски удушвачи напомняха на Джейк за баща й.

От време на време идеите на авторите за мръсни убийства я караха да се смее на глас. Но преди всичко я подтикваха да заведе някой от тях в лабораторията, за да види едно наистина мръсно убийство с целия му отвратителен, хаотичен и абсолютно безсмислен ужас.

Е, разбира се, че съм обмислял вероятността да съм луд за връзване. Би трябвало да е така, след като си убил девет души. Някои мислят, че хладнокръвното убийство на множество хора е достатъчно доказателство за ненормална психика. Но всъщност не е така. Особено в днешно време.

Полицайката по телевизията каза, че може би съм психопат. Но съвременните психиатри вече са изоставили разликата между невроза и психоза и са отхвърлили тези старомодни термини от официалния диагностичен каталог на професията си. Освен това не смятам, че мога да бъда описан като психопат, защото мислите и потребностите ми вече не отговарят на изискванията на действителността. Дори ако пренебрегнем факта, че единствената реалност, в която някой може да бъде сигурен, е собственото „аз“, пак бих казал, че ако не друго, то поне мислите и делата ми отделят твърде голямо внимание на изискванията на реалността.

Искате психопат? Ще ви покажа един такъв. Гръцкият герой Аякс избива цяло стадо овце, които помислил за враговете си от Троя. Ето това е шибан психопат. Бедата е там, че повечето от тези психарски бръщолевения нямат смисъл. Думата шизофрения се произнася адски трудно, а в нея е вложено толкова малко съдържание. Има едно западноафриканско племе, наречено йоруби, което има много по-хубава дума за шизофренията. Те казват, че човекът е „бил“. Мисля, че това може да се употреби успешно и в другите езици. Да кажеш „бил“ означава, че някой вече не „е“ и не функционира в настоящето. Има ли по-уместна дума за раздвоената самоличност?

Онова, което каза Полицайката, ме разсмя. „Ще направя всичко, което е в пълномощията ми, за да ви бъде осигурено подходящо медицинско лечение.“ Колко мило от нейна страна! Всъщност искаше да каже, че ако се предам, ще направи всичко възможно да ми поставят диагноза „негоден да бъде съден поради невменяемост“ в рамките на законовата и напълно погрешна дефиниция за невменяемост според английското законодателство. Това би означавало, че изобщо не може да ме съдят, и най-важното — не може да ме осъдят на наказателна кома, или по-вероятно — на необратима кома. Браво, главен инспектор. Едва ли някой би се предал на полицията, като знае, че не го очаква нищо друго, освен спринцовка.

И всички онези глупости за слуха, че съм се свързал с полицията. В Синята книга пазя изрезките от вестниците, отнасящи се до деянията ми. В нито една от тях не се загатва за такова нещо. Това беше много хитро — само повърхността на структурата на онова, която тя имаше предвид. Ако се задълбочим в думите й, ще стигнем до въпроса: „Защо не се свържеш с мен?“.

В същото време Полицайката пази нещо в резерв, в случай че съм от срамежливите. Всъщност тя ми казва „да ти го начукам“ и ми удря плесница. Освен това, според нея всички жертви са били невинни. Вършели законния си бизнес. Нито дума за това, че са ВМЯ-отрицателни. (И как само отговори старшият полицейски офицер на онзи коварен въпрос — явно не искат да свързват програмата „Ломброзо“ с всички тези екзекуции. Аз също. Смущението им би трябвало да бъде сигнал за края на моята мисия. Или поне да я направи адски трудна. Сега вече всеки от знаменитите ми събратя ще очаква появата ми.) Предполага се, че това ще ме ядоса достатъчно, за да се свържа с Полицайката, ако първият й тактически ход не подейства.

Най-много се забавлявах с моето описание и с онзи компютърен портрет. Чудя се как ли е успяла да го получи? Има само две вероятности — или Бертранд Ръсел наистина е смотолевил няколко предсмъртни думи (защото не виждам как би работил с полицейски художник), или онзи китаец, консултантът от Института за изследване на мозъка, е успял да ме запомни. И все пак портретът не прилича много на мен. Винаги е така с компютърните портрети по описание. Поглеждаш ги и си казваш, че този тип би трябвало отдавна да е арестуван, само защото изглежда адски странен. Но като цяло, опитът не беше лош. Жълтият сигурно има добра памет. А може би са го натъпкали с нещо, което го е накарало да си спомни.

Както и да е, ясно е, че Полицайката произнесе нещо като предупреждение. Какъв е знакът, че някой приема някого? Трябва ли да се придържа към определен етикет или условност? Няма значение. Тя очевидно смята, че това трябва да бъде следващата ми стъпка. Да приема или да не приема предизвикателството? И явно трябва да бъде извършено още едно убийство в съответствие с новите правила, принадлежащи към граматиката на думата „игра“.

Да, играта с Полицайката е чудесна идея. Едно време любимата ми игра беше „Монопол“. Но вече не е такава, каквато беше. Самата дъска е два пъти по-дебела. Олд Кент Роуд вече не съществува благодарение на предприемачите. Окфорд стрийт се е превърнала в търговски център. Флийт стрийт е пустош. Фигурките на Зелените къщи и Червените хотели, които бяха солидни и дървени, сега са кухи и пластмасови и броят им е намалял наполовина. Картите „Шанс“ и „Обществено подпомагане“ са безнадеждно остарели. „Безплатен паркинг“. В Лондон? Пълен смях! „Училищна такса сто и петдесет долара“. В днешно време с тези пари можеш да си купиш само няколко учебника. „Печелиш конкурс за красота“. Това нещо беше забранено преди няколко години. „Лекарски хонорар петдесет долара“. За какво? За шишенце аспирин? И никой вече не излиза безплатно от затвора. Трябва да платиш, за да те настанят в някой свестен затвор и за да излезеш. Плюс рентата.

Нещата се промениха много, откакто бях малко момче.

Но вие не знаете нищо за детството ми, нали? Тогава позволете да ви разкажа каква беше първата ми мисъл.

Първата ми мисъл (след време може да се окаже и последната) беше да изрева, несъмнено стимулиран от ръката на акушерката, и да поема първия си дъх в един непознат нов свят. Разбира се, не можем да говорим за онова, което е станало преди това и е все още твърде рано да кажем какво ще стане после. Но смятам, че е приемливо да научите какво първо е станало в мозъка ми, в който липсва вентро-медуларно ядро.

От мига, в който ме извадиха — с главата напред — от вечността и ме провесиха за глезените в студената светлина на преходното, аз прекарвам много време, опитвайки се да мисля за онова, за което не може да се мисли. Най-близкото, до което човекът може да стигне в това отношение, е съзерцанието на състоянието на несъществуване, съществуващо преди раждането и след смъртта. Повярвайте, открих, че е по-лесно да полудея, отколкото да кажа онова, което не може да се каже.

Вероятно ще предположите, че мотивът ми е бил отчасти богохулствен, тъй като моята мисия прилича на изказване на Йехова. Имам чувството, че трябва да приема това, защото това, което е мислимо, е и възможно. Човек не може да мисли нещо, което е нелогично, защото в такъв случай би трябвало да мислим нелогично. Затова не можем вярно да кажем как би изглеждало нещо нелогично.

Несъмнено някои няма да се съгласят с това, но действителността — такава, каквато съществува в този нещастен свят — е, че е толкова трудно да измислиш нещо нелогично, колкото и да изчислиш точното съотношение между диаметъра на окръжността и да съставиш кръг със същата площ като даден квадрат. (Фасулска работа, ще си помислите, но опитате ли, ще видите, че е невъзможно.)

Обикновено се смята, че Крайното решение на Еврейския проблем, за което са мечтали нацистите, е нещо неописуемо с думи. Но това не е така и да кажем, че езикът не може да опише Холокоста, означава да си го представим погрешно като нещо, което не принадлежи на този свят. Или да допуснем, че Холокоста е загадка, чието обяснение се намира извън времето и пространството, а крайната отговорност не принадлежи на човека. (Някои мислят, че разбирането означава прошка.) Въпреки всичко тъкмо фактът, че Холокоста принадлежи на този свят и следователно може да се говори за него, го прави толкова ужасен. (Защото именно културата, родила Моцарт, Бетховен и Гьоте, е извършила това престъпление. Така, както римляните са родили Хораций и Плиний, а в същото време са хвърляли християните на лъвовете. Великите престъпления са естествена последица от великите цивилизации.)

Единствената граница за онова, което може да бъде казано, е границата, разделяща разума от глупостта. (Ако имаме предвид тази граница, ще стане ясно, че в Холокоста има смисъл, макар да го осъждаме.) Но въпреки това съществува мнението, че онова, което наистина може да бъде разбрано, може да бъде и неописуемо и смисълът на света може да бъде намерен в самия свят.

Но ако има ценност, която притежава стойност, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва, и извън така-битието. Защото всичко, което се случва, и така-битието са случайни. Затова не може да има и такива неща като етически пропозиции. Етиката е трансцендентална и не позволява да бъде изказвана. Накратко, Етиката не съществува.

Инак защо някой би предпочел да тръгне срещу евреите? Ако беше възможно да има някаква морална пропозиция, забраняваща убийството, аз нямаше да я отхвърля. Но за волята като носител на етичното не може да се говори. Ето защо убивам — няма логическа причина да не го правя.

Истинността на мислите, които се обменят, ми се струва неопровержима и окончателна. Следователно мисля, че съм намерил крайното решение на проблема.

Но ето, че си губя времето, когато трябва да убия следващия човек от списъка си. И какво име има само! Един от философите, придал облика на цялата западноевропейска интелектуална традиция. Сократ.