Философско разследване

6.

Сержант Чун седеше на триъгълно столче до една сива маса в главната компютърна зала в Института. В едната страна на овалната й повърхност имаше вградена клавиатура, а в средата — холографично изображение на информацията, която в момента използваше. В полутъмната стая апаратът приличаше на древен оракул.

— Господи — каза Джейк като го видя, — попитай го дали мисли, че си е заслужавало да ме измъкнеш от леглото в три посред нощ.

— Е, ти можеш да си позволиш да пропуснеш съня за разхубавяване — изръмжа Чун и отпи от кафето си.

— От твоята уста това подозрително прилича на комплимент.

— Ами, уморен съм — отговори той, прозя се и потърка очи. — От холограмите е. Не мога да ги понасям. Все едно халюцинирам. Предпочитам обикновен екран.

Джейк придърпа един стол и седна до Чун. Туловището на компютъра с програмата „Ломброзо“ беше под краката им. Тя долови миризмата на Чун — никак не беше приятна.

Той видя, че ноздрите й потрепват, и подигравателно изсумтя:

— Ако смърдя, това е защото седя тук от почти три дни.

Джейк реши, че моментът е подходящ да го успокои и поласкае.

— Не мисли, че не оценявам усилията ти. Знам, че работиш много. Не мога да искам повече. Повярвай, Ят, ако си намерил улика, която да отприщи това разследване, ще се погрижа помощник полицейският комисар да разбере за това.

Очите на Чун се присвиха още повече.

— Добре, добре — ухили се той. — Картинката ми е ясна. Не е необходимо да се престараваш. Откровено казано, изобщо не ми пука дали ще кажеш на някого.

Но Джейк видя, че е доволен.

— Моля те, Ят — каза тя като превзето малко момиче, — изгарям от нетърпение да разбера какво си открил.

И удари с юмруци по коленете си и изписка от вълнение.

Чун се усмихна хладно и погали клавиатурата.

— Ще се постарая да ти го обясня достъпно.

— Моля те.

— Първо, това е било работа на външен човек. Когато регистрираш данни в системата, главното устройство под тази маса записва операцията под определен номер и идентифицира кой терминал е бил използван. Разбира се, всеки ден стават стотици подобни операции от всичките трийсет и девет терминала в тази сграда и от другите програми „Ломброзо“ в Бирмингам, Манчестър, Нюкасъл и Глазгоу. И това беше най-трудното. Програмирах компютъра да провери всички операции през последните дванайсет месеца, за да видя дали има някоя, извършена от неустановен терминал, тоест без идентификационен номер и следователно извън някой от петте клона на Института. И познай какво стана. Намерих една с дата 221112.

Джейк кимна.

— Някой е проникнал в системата на двайсет и втори ноември миналата година.

— Точно така. Тази система е част от Информационната мрежа на Европейската общност. Това означава, че само някой с достъп до ИМЕО може да е влязъл в „Ломброзо“. С други думи, той може да го е направил само от една от дванайсетте системи в публичния сектор. Няма друг начин да го стори. ИМЕО е частно лицензирана телекомуникационна линия, до която широката общественост няма достъп.

— Тогава нашият заподозрян работи в публичния сектор.

Чун кимна.

— Но точно тогава той е започнал да остроумничи. Самият факт, че е използвал терминал извън Института, е бил достатъчен, за да задейства резервното защитно устройство на системата, предназначено да възпрепятства натрапника с неправомерния достъп да отиде по-нататък.

— Неправомерен достъп? — намръщи се Джейк. — Не е ли разполагал с оперативния код и с паролата за деня?

Чун натисна едно друго копче на плоското стъкло на масата, за да покаже списъка на номерата на операциите.

— Да, имал ги е. Използваната в онзи ден парола е била ЧАНДЛЪР. Но не ме питай как я е научил. Не знам. Поне още не. Достъпът е бил неправомерен, защото нашият човек не е знаел идентификационния номер на системата.

Джейк кимна.

— Защитното устройство е било холограма на триглаво куче.

— Цербер.

— Познаваш ли програмата?

— Не, но съм учила класическа литература.

— Да. Нашият взломаджия — също. Ето, това им е лошото на хората, които обезопасяват компютрите. Мислят, че всички са невежи като тях.

— Това отнася ли се и за доктор Сейнтпиер?

— Особено за него. В Хонконг имаше много такива. Проклети твърдоглавци. Могат да мислят само в права линия.

— Предполагам, че нашият компютърен пират е успял да се промъкне покрай Цербер.

— Да се промъкне ли?

Чун се ухили щастливо и бързо написа поредица от указания.

Цифрите изчезнаха и на екрана се появи графика на спящо триглаво куче в естествен ръст. Джейк се зарадва, че е заспало, макар да беше холограма.

— Той го е упоил — каза Чун.

— Упоил е компютърно куче? — удиви се Джейк. — И как може да стане това?

— Обясненията са дълги, но това е метод, познат под името Троянски кон. Има различни видове, но нали схващаш основната идея?

— Бой се от данайците, дори когато ти носят дарове, а? Хитро.

Чун поклати глава.

— Най-хитрото предстои. Ти разпита всички консултанти. Зададе им въпроса дали си спомнят кодовите имена на някои от ВМЯ-отрицателните и кой би проявил по-изразена враждебност към програмата.

— Да. Имаше списък. Но само от кодови имена. Сейнтпиер каза, че първото правило било да се запази поверителността на тяхната самоличност. Беше сигурен, че компютърът няма да издаде имената и адресите им.

— Но взломаджията е успял да се добере точно до тях.

Джейк запали цигара. Беше твърде рано сутринта, за да се тревожи относно забраната на тютюнопушенето.

— И аз щях да те накарам да направиш това — каза тя.

— В такъв случай вече съм те изпреварил. Внимавай накъде издухваш пушека. Пречи на холограмата.

Джейк дръпна ръката си далеч от екрана.

— Има отделен списък на всички кодови имена. Съхранява се в друга система, която не е подчинена на първото правило на „Ломброзо“. Но за съжаление, това са кодовите имена и нищо повече. Както и да е. Взех този списък и зададох на „Ломброзо“ един въпрос.

— Какъв?

— Ами, мислех си, да предположим, че моето име е в системните файлове на „Ломброзо“. Бих ли се доверил на сигурността на системата? Не. Затова ще поискам да изтрия името и адреса си. Потвърдих, че всяко име в списъка с кодови названия е от първичния файл, защото подозирах, че нашият човек вече е заличил самоличността си.

— И?

— Направих го. Едно по едно. И накрая намерих онова, което търсех. По-точно не го намерих, ако разбираш какво искам да кажа. Написах едно кодово име, за което със сигурност знаех, че е било използвано, и поисках потвърждение. Отговорът беше, че що се отнася до системата „Ломброзо“, такова кодово име не съществува. — Той млъкна за миг, после сви рамене, сякаш се извиняваше, и добави: — И тогава гръмна.

— Какво е гръмнало?

— Шибана логическа бомба. Копелето беше оставило капан, който задействах, когато се опитах да потвърдя кодовото му име.

Джейк се намръщи.

— Какво означава логическа бомба, по дяволите?

— Адски много пари. Програма със закъснител — отговори Чун и прехапа устни. — С унищожителен ефект.

— О, Господи! — възкликна Джейк. — Да не искаш да кажеш, че тази логическа бомба е съсипала цялата система?

— Не съвсем. Пуснах в действие всичките си специални програмни продукти. Но докато намеря подходящата програма, част от системата беше увредена.

— Коя част?

— Базата данни за ВМЯ-отрицателните.

— По дяволите!

— Не цялата. Само част.

— Каква част?

Чун сви рамене.

— Трудно е да се каже. Може би трийсет-четирийсет процента.

— Какво ще кажа на Глайтман?

— Рано или късно логическата бомба щеше да експлодира — смутено се засмя Чун. — Стоеше си там, в архивната памет, и чакаше да бъде задействана. Ако с програмата работеше друг, бомбата щеше да съсипе целия диск. За щастие, аз си носех подходящите програмни продукти — всъщност програма, която съставих сам. Нещо като ваксина. Въздейства на двеста различни вируса. Но за мен цялата програма „Ломброзо“ ще бъде история за съдебномедицинските експерти. Замисли се върху това.

— Ще се постарая.

— Погледни на нещата откъм оптимистичната страна. Знаеш датата, на която нашият компютърен пират е проникнал в системата. Знаеш, че сигурно работи в публичния сектор. Разбира от компютри. Може би дори има досие за други неправомерни прониквания. Знаеш кодовото му име. Дори имаш консултант, който си го спомня.

— И какво е кодовото му име?

Чун погледна листата хартия до себе си.

— Витгенщайн. Лудвиг Витгенщайн. — Той произнесе фамилията с ударение на последната сричка, поклати глава и направи гримаса. — И на мен да ми дадат такова кодово име, няма да се учудя, ако ми се прииска да убия неколцина души.

Джейк се запита дали Чун не е антисемит и започна да дебне удобен случай да му напомни, че самата тя е еврейка. Не че това имаше голямо значение за нея, но щеше да е забавно да го обвини в расизъм.

— И какво лошо има в това?

Чун се обърна настрана в опит да прикрие усмивката си. Явно искаше да каже нещо, но после промени решението си, изсмя се и каза друго.

— Трудно се произнася, това е всичко.

Значи така. Чун не беше чувал за Лудвиг Витгенщайн. Смути се от невежеството си. Не че самата тя знаеше много за този философ. Само някои основни факти от биографията му. Но Джейк имаше чувството, че преди това разследване да приключи, ще знае за него много повече.

Винаги ли класифицирането на нещата в имена е произволно? Или в името има смисъл? Само по себе си, името е първичен знак и не може да се разложи посредством дефиниция. В същото време има имена, които изглеждат наситени с мистично значение.

Имената имат сила. Името на Йехова, смятано за твърде свещено, дори да бъде произнесено. Или Макбет — никога неспоменавано от суеверни театрални актьори. А чуете ли Исус, падате на колене. Името на тресавището е Отчаяние. Името Шели е изписано с вода4.

А някои са изписани с кръв.

Имената имат и нумерологично значение. Читателите на „Война и мир“ ще си спомнят, че Пиер Безухов под влиянието на брат си, успява да превърне името на император Наполеон в цифри, чиято сума е 666. Името на Звяра или цифрите на неговото име. Ох! Не се осмелявайте да произнесете името му. Нека да спи в сенките, където са положени студените му непочетени мощи.

Не казвайте на никого какво ще бъде името на някое бебе, преди да е кръстено, защото злите орисници може да го чуят и да омагьосат детето. Има имена, с които можеш да правиш чудеса. Имена, които живеят вечно. А да дадеш име на котка е труден въпрос.

Някои имена трябва да бъдат премахнати, други не могат да бъдат поправени. Моето име е Легион, защото сме много.

Аз станах име.

Кажете ми честно, харесвате ли името си? Не ви ли е омръзнало? Когато бяхте деца, не копнеехте ли да ви наричат с някакво друго, по-звучно име? По-елегантно и смислено? Чудили ли сте се как е възможно родителите ви да са имали толкова бедно въображение, за да ви кръстят така? Да не говорим за презимето, което е наследено. Прецакали са ви. Собствените ви майка и баща. Но Филип Ларкин5 в стихотворението си пропуска да спомене най-съдбоносния аспект на този родителски саботаж — вашето име. Човек завещава в наследство не само мизерията, но и името. И това наистина ви съкрушава.

Човек носи името си като скрита риза. Но разкрие ли го веднъж пред някого, то вече не може да бъде скрито. Другите никога няма да забравят, че го носите. Обясните ли на приятелите си, че сте X, те винаги ще мислят за вас като за нещо, изразено само с X. Това е само един първичен знак кой, защо и какъв сте вие, и откъде сте. Знакът на Четиримата.

Името означава предмет. Предметът е неговото значение. Аз мога само да назова имената, но не мога да ги произнеса. Но да прекараш един цял живот със смисъл, който не си избрал сам, ми се струва непоносимо.

„Моето име е за пред приятелите ми“ — казва Т. И. във филма „Лорънс Арабски“. Колко правилно! След като веднъж е разпространено, името може да бъде използвано срещу вас. Но в непроизнесеното име има сила. Безименния. Външния човек. Непознатия. Той пристига на кон в града, застрелва няколко души и си заминава. Анонимния. Най-хубавото име от всички. Ако можех да си избера име, ако вече нямах име, дадено ми от програмата „Ломброзо“, щях да се нарека така — Анонимния. Замислете се колко много цитати, стихотворения и истории могат да ви бъдат приписани.

Всъщност това е повече трактат, отколкото разказ. Повече дневник, отколкото проза. Оставям този ръкопис не знам за кого. Вече не знам за какво се разказва.