Фламандският майстор

10. Синята кола

Сесар вдигна капризно вежди под периферията на шапката си. Размахваше чадъра си и се оглеждаше наоколо с неприязън, примесена с изискано отегчение — обикновено потъваше в това настроение, когато действителността потвърдеше най-лошите му очаквания. Наистина, Растро57 не представляваше особено приветлива гледка тази сутрин. Сивото небе предвещаваше дъжд, и собствениците на сергиите, наредени по улиците на пазара, предприемаха предпазни мерки срещу евентуален порой. На места обикалянето на пазара се превръщаше в мъчително разминаване с хората и опити за избягване на брезентите и мръсните найлонови платна, с които бяха покрити сергиите.

— Всъщност — обърна се той към Хулия, която оглеждаше два очукани месингови свещника, изложени върху проснато на земята одеяло, — само си губим времето. Не съм намирал нещо свястно тук от години.

Хулия знаеше, че думите му не отговарят напълно на истината. От време на време, благодарение на набитото си око, сред купчината боклуци, изложени на стария пазар — огромната гробница на мечти, донесени от прилива след незнайни корабокрушения, Сесар изравяше по някоя незабелязана перла, мъничко съкровище, което случайността бе скрила от очите на хората: кристална чаша от XVIII век, старинна рамка, миниатюрна порцеланова статуетка. Веднъж, в едно мизерно магазинче за стари книги и списания, той бе открил две прекрасни начални страници на ръкописи от XIII век, изящно орнаментирани от някой незнаен монах, и след като Хулия ги реставрира, успя да ги продаде за едно малко състояние.

Те бавно си проправяха път към горната част на пазара, където се намираше редица сгради с олющена мазилка и мрачни вътрешни дворове, свързани с алеи, преградени с врати от ковано желязо — там се намираха няколкото антикварни магазина, които малко или много заслужаваха това название. При все това Сесар винаги говореше за тях в дух на разумен скептицизъм.

— В колко часа ти е срещата с търговеца?

Сесар премести чадъра си — много скъпа вещ, с прекрасно изработена сребърна дръжка — в другата ръка, вдигна нагоре маншета на ризата си и погледна златния си часовник. Беше много елегантен, със светлокафява филцова шапка с широка периферия, наметнато на раменете палто от камилска вълна и красив шал, завързан в отворената яка на копринената риза. Винаги се обличаше в опасна близост с границата на добрия вкус, но никога не я преминаваше.

— След около петнадесет минути.

Продължиха да обикалят сергиите. Под присмехулния поглед на Сесар Хулия взе в ръце дървен поднос с грубовато нарисуван на него пожълтял пейзаж — пасторална сцена, с волска каруца, която се движеше по пътека, оградена с дървета.

— Нали нямаш намерение да купуваш това, скъпа? — Сесар се наслаждаваше на собственото си неодобрение. — Отблъскващо е. Няма ли поне да се пазариш?

Хулия бръкна в чантата си и извади портмонето, без да обръща внимание на протестите му.

— Не разбирам защо се вълнуваш — каза тя, докато й опаковаха подноса в няколко страници от илюстровано списание. — Винаги си казвал, че хората, които се държат comme il faut58, никога не обсъждат цената: плащаш, колкото ти кажат, и си тръгваш с високо вдигната глава.

— Това правило не важи тук. — Сесар се оглеждаше с професионална надменност, бръчкайки нос при вида на плебейските сергии, претъпкани с какви ли не джунджурии. — Не и когато си имаш работа с такива хора.

Хулия прибра пакета в чантата си.

— И така да е, можеше да проявиш приличие и да ми я купиш. Когато бях малка, ми купуваше всичко, което си поисках.

— Когато беше дете, те глезех безобразно. Освен това отказвам да плащам грешни пари за такъв боклук.

— Ставаш стиснат на стари години, това ти е проблемът.

— Млъкни, усойнице! — Периферията на широкополата му шапка хвърли сянка върху лицето му, когато се наведе да си запали цигара. Минаваха пред един магазин, претъпкан със стари, прашни кукли. — Само още една дума и ще те задраскам в завещанието си.

Хулия го проследи с поглед, докато се качваше по стълбите към мястото на срещата си. Движеше се с голямо достойнство, леко повдигнал ръката с цигарето от слонова кост, с полупрезрителния, полуотегчен вид на човек, който не очаква да види кой знае какво на края на своя път, но по естетически съображения полага усилия да го извърви колкото е възможно по-елегантно. Приличаше на Чарлз Стюърт, който се качва по стъпалата към ешафода с такъв вид, сякаш прави услуга на палача, с вече отрепетираното „Remember“59 на устните, с надеждата, че ще го обезглавят в профил, така, както е представен на монетите, сечени в негова чест.

Хулия стисна здраво чантата като предпазна мярка срещу джебчиите и продължи да се разхожда сред сергиите. В тази част на пазара имаше прекалено много хора, затова тя реши да се върне обратно към стъпалата и балюстрадата над площада и главната улица на пазара. Оттам можеше да се види как хората се тълпят край безконечните редици от тенти и найлонови покрития.

До повторната среща със Сесар й оставаше цял час. Трябваше да се видят в едно малко кафене на площада, между един магазин, в който се продаваха навигационни уреди, и друг, който продаваше военни униформи втора ръка. Под балюстрадата, на ръба на един каменен фонтан, пълен с празни кутии от бира и обелки от плодове, седеше млад мъж с дълга руса коса и пончо, и свиреше мелодии от Андите на примитивна флейта. Хулия се заслуша в музиката, а погледът й се рееше из пазара. След малко слезе обратно надолу по стъпалата и спря пред витрината с куклите. Някои бяха облечени, други — голи, някои носеха живописни селски носии, други — натруфени романтични тоалети, с ръкавици, шапки и чадърчета. Някои приличаха на момиченца, други — на зрели жени. Едни имаха груби черти, други — детински, наивни или дори перверзни. Ръцете и краката им бяха застинали в най-различни положения, като че ги беше изненадал студеният повей на времето, изминало откак собствениците им ги бяха изоставили, продали — или пък бяха умрели. Момичета, които после бяха станали жени, бяха галили тези тела, направени от парцали, картон и порцелан. Тези кукли бяха надживели собствениците си. Бяха неми, неподвижни свидетели, върху чиято въображаема ретина се бяха запечатали сцени, отдавна изтрити от паметта на живите; избледнели скици, потънали в носталгична мъгла, интимни моменти от нечий семеен живот, детски песни, любящи прегръдки, но също и сълзи, разочарования, мечти, превърнали се в пепел, упадък и скръб, а може би дори и истински злодеяния. Имаше нещо неудържимо трогателно в това многообразие от стъклени и порцеланови очи, които се взираха в нея, без да мигнат, изпълнени с олимпийското спокойствие, което може да даде само времето; безжизнени очи, поставени в бледи лица от восък и папиемаше, надничаха над рокли, така потъмнели от времето, че дантелите, с които бяха поръбени, изглеждаха мръсни. Ами косите им? Някои бяха сресани и подредени, други рошави, истински коси — тя потръпна при тази мисъл, — които бяха украсявали главите на живи жени. Някаква меланхолична асоциация й припомни стихове, които Сесар бе рецитирал неотдавна:

Беше й трудно да откъсне поглед от витрината, в която се отразяваха тежките сиви облаци, затъмнили небето. В мига, когато се обърна, решила да продължи, видя Макс, облечен в плътно тъмносиньо сако. Както обикновено, косата му беше вързана на опашка. Той гледаше надолу по стълбите, сякаш се опитваше да избяга от някого, чието присъствие го безпокоеше.

— Каква изненада! — каза той и й отправи очарователната си, малко вълча усмивка, която толкова привличаше Менчу. Размениха няколко банални забележки за лошото време и многото хора на пазара. Той не даде обяснение за присъствието си тук, но Хулия забеляза, че е нервен и постоянно се озърта. Може би чакаше Менчу, защото беше споменал, че имат среща наблизо. Разказа някаква сложна история за евтини рамки, които могат да се използват за галерията след необходимата реставрация — самата Хулия се беше занимавала с такава работа.

Тя не харесваше Макс и с това си обясняваше неудобството, което изпитваше в негово присъствие. Като изключим естеството на връзката му с приятелката й, имаше и още нещо, което я дразнеше, нещо, което бе доловила още първия път, когато го видя. Сесар, който се отличаваше с непогрешимата интуиция на жена, често казваше, че като изключим красивото тяло, в него има нещо неопределимо долнопробно. То като че ли проличаваше в усмивката му и в начина, по който гледаше Хулия. Той не гледаше никого продължително в очите, но ако се случеше тя да го погледне повторно, улавяше погледа му, лукав и проницателен, изплъзващ се, но настоятелен, упорито вперен в нея. Това не беше погледът на Пако Монтегрифо, който можеше да отклонява от време на време очи, а после връщаше спокойния си поглед върху човека или предмета, които бяха привлекли вниманието му. Погледът на Макс ставаше вторачен веднага, щом се убедеше, че не го гледат, и започваше да убягва, щом се почувстваше наблюдаван. „Така гледа човек, който най-малкото има намерение да ти открадне портфейла“ — беше казал веднъж Сесар за любовника на Менчу. Хулия само се бе намръщила неодобрително, когато чу злобната му забележка, но в себе си признаваше, че той е напълно прав.

Макс имаше и други неприятни черти. Хулия съзнаваше, че тези скрити погледи говорят за нещо повече от обикновено любопитство. Уверен във физическата си привлекателност, когато Менчу я нямаше, Макс често се държеше зад гърба й с добре пресметната натрапчивост. Ако Хулия бе имала някакви съмнения по въпроса, те напълно се изпариха след едно събиране в апартамента на Менчу. В малките часове разговорите бяха започнали да замират и приятелката й беше излязла от стаята, за да донесе още лед. Тогава Макс се беше навел над масата с напитките, беше взел чашата на Хулия и я бе вдигнал към устните си. Това не би означавало нищо, ако той не бе я поставил обратно на масата, а след това бе погледнал Хулия, облизвайки устни, с усмивка на цинично съжаление, че обстоятелствата не допускат да се занимае по-обстойно с нея. Разбира се, Менчу нямаше понятие за тази пантомима, а Хулия по-скоро би си отрязала езика, отколкото да разкаже нещо, което би прозвучало просто смешно, ако се опиташе да го облече в думи. Затова възприе към него единственото възможно отношение: очевидно презрение, когато нямаше как да избегне разговор с него, и ледена резервираност в случаите, когато се озоваваха насаме без свидетели, както сега, на Растро.

— Има време до срещата ми с Менчу — каза той със самодоволната усмивка, която толкова я дразнеше. — Да пийнем ли по нещо?

Тя го изгледа остро и подчертано категорично поклати глава.

— Чакам Сесар.

Макс знаеше отлично, че не се числи сред любимците на Сесар.

— Жалко — промърмори той. — Рядко имаме възможността да се срещнем така. Искам да кажа, насаме.

Хулия само повдигна вежди и се огледа, като че ли Сесар можеше да се появи всеки момент. Макс проследи погледа й и сви рамене.

— Имам уговорка с Менчу да се срещнем след половин час там, при статуята на войника. Ако искаш, можем да пийнем нещо после заедно — той помълча многозначително и добави: — и четиримата.

— Ще видя какво ще каже Сесар.

Хулия го проследи, докато той изчезна в тълпата с полюляващи се широки рамене. Както и в други подобни случаи, тя остана с неприятното чувство, че не е успяла да се изолира достатъчно. Струваше й се, че въпреки нейния отказ, Макс все пак бе успял да се натрапи във вътрешния й мир. Ядосваше се на самата себе си, макар че не знаеше какво друго би могла да направи. Понякога съжаляваше, че няма достатъчно сили, за да може да цапардоса Макс по красивото, самодоволно лице на самец.

Тя продължи да обикаля пазара още четвърт час, преди да тръгне обратно към кафенето. Опитваше да се разсейва, да наблюдава различните сцени около нея, да се заслушва в гласовете на продавачите и купувачите, но не успяваше. Успееше ли да забрави Макс, картината и смъртта на Алваро, шахматната партия обсебваше съзнанието й, поставяйки въпроси, на които тя не можеше да намери отговор. Може би непознатият противник бе наблизо, в тълпата, и я наблюдаваше, докато подготвяше следващия си ход. Хулия се огледа подозрително и притисна към себе си чантата, в която беше пистолетът от Сесар. Всичко беше ужасно абсурдно — или по-скоро обратното, абсурдно ужасно.

Кафенето имаше дъсчен под, масите му бяха от ковано желязо, с мраморни плотове. Хулия си поръча нещо разхладително и седна до запотената витрина. Опита се да не мисли за нищо, докато замъгленият силует на Сесар не се очерта на улицата отвън. От нетърпение да получи така необходимото й успокоение, тя излезе да го посрещне.

— С всяка минута ставаш все по-хубава — заяви възхитено Сесар и застана демонстративно насред улицата с ръце на кръста. — Как успяваш, скъпа?

— Не ставай глупав — каза тя и го хвана под ръка, изпълнена с безкрайно облекчение. — Разделихме се преди един час.

— Тъкмо това имам предвид, принцесо. — Сесар снижи гласа си, като че ли се канеше да сподели някаква тайна. — Ти си единствената жена в кръга на познатите ми, която е в състояние да стане по-красива само в рамките на шестдесет минути. Ако знаех как става, можехме да кандидатстваме за патент. Честна дума.

— Идиот.

— Красавица.

Тръгнаха надолу по улицата, към мястото, където Хулия беше паркирала колата си. По пътя Сесар я уведоми накратко за успеха на операцията, която бе провел току-що: една Mater dolorosa60, която можеше с чиста съвест да се припише на Мурильо пред някой по-неориентиран купувач, и едно бюро в стил бидермайер от 1832 година, работа на Виринихен, подписано и датирано, малко поочукано, но затова пък автентично. Освен това щетите винаги можеха да се поправят от добър дърводелец. Беше купил и двете парчета на съвсем прилична цена.

— Особено бюрото, принцесо. — Сесар размахваше чадъра, предоволен от сделката. — Както знаеш, хората от една определена социална прослойка, Бог да ги благослови, просто не могат да живеят, без да имат в къщата си легло, на което е спала императрица Еухения де Монтихо61 или бюрото, на което Талейран62 е подписвал лъжливите си показания. А сега се появиха и новите буржоазни парвенюта, които в опитите си да им подражават приемат притежанието на мебел от епохата на бидермайера като върховен символ на преуспяване. Идват и направо си питат, без да уточняват бюро ли искат или маса; искат „бидермайер“, какъвто ще да е, а пък за парите изобщо не става и дума. Някои дори вярват сляпо в предполагаемото съществувание на някой си господин Бидермайер и винаги много се учудват, когато видят, че бюрото например е подписано от някой друг. Първо се усмихват смутено, после се сбутват и веднага питат дали нямам и някой друг „бидермайер“, ама истински. — Сесар въздъхна, несъмнено оплаквайки трудните времена, в които живее. — Ако не бяха чековите им книжки, с радост бих изпратил някои от тях по дяволите.

— Спомням си случаи, когато си постъпвал точно така.

Сесар отново въздъхна с разкаяна физиономия.

— Това е скритата ми смелост, скъпа. Понякога не мога да овладея характера си, държа се като стара скандалджийка. Случаят напомня малко на доктор Джекил и мистър Хайд63.

Стигнаха до колата на Хулия тъкмо когато тя му разказваше за срещата си с Макс. Сесар се намръщи веднага щом чу името му.

— Противен жиголо. Радвам се, че не се сблъсках с него — отбеляза той кисело. — Още ли прави вероломните си предложения?

— Нищо сериозно. Предполагам, че дълбоко в себе си се страхува Менчу да не разбере.

— Това е единственото чувствително място на този плъх — портфейла. — Сесар заобиколи колата. — Виж, лепнали са ни глоба.

— Не е възможно!

— Съвсем си е възможно. Ето, бележката е пъхната под чистачката. — Той тропна ядосано с чадъра си. — Отказвам да повярвам! Тук, насред Растро, полицията се занимава да лепи бележки за глоби, вместо да лови престъпници и всякакви други отрепки! Срамота! — Огледа се предизвикателно и повтори по-високо: — Възмутително!

Хулия махна празния спрей, който някой бе поставил върху капака на колата, и вдигна късчето хартия. Беше всъщност картон, с размера на визитна картичка. Тя стоеше неподвижно, като ударена от гръм. Шокът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар уплашено притича до нея.

— Съвсем си побледняла, мила. Какво има?

Когато проговори, тя не позна собствения си глас. Изпитваше неудържимо желание да избяга на някое топло, сигурно място, където да може да се скрие, да затвори очи и да се чувства в безопасност.

— Това не е бележка за глоба, Сесар.

Тя му подаде картичката, а Сесар изтърси една дума, която никой не би очаквал да чуе от него. Защото на познатото картонче някой бе написал на машина следното кратко, но смущаващо послание:

Тя продължаваше да стои като зашеметена. Виеше й се свят. Уличката беше пуста. Най-близо до тях се беше разположила една продавачка на икони, седнала на плетен стол на ъгъла, на около двадесет метра от тях. Жената наблюдаваше хората, които минаваха покрай стоката й.

— Бил е тук, Сесар. Разбираш ли? Бил е тук.

Хулия осъзна, че в думите й няма страх, а само изненада. Като вълна от безкрайно отчаяние я обзе съзнанието, че неочакваното вече не я тревожи. Страхът й се беше превърнал в някакво мрачно примирение, като че ли близкото, заплашително присъствие на тайнствения противник се бе превърнало в проклятие, с което бе осъдена да живее до края на дните си. В добавка идваше и мрачното съзнание, че този край може да не е кой знае колко далечен.

Сесар въртеше картичката в ръцете си. Лицето му беше пепеляво и почти не можеше да говори от гняв:

— Подлец… мизерник!

Внезапно Хулия забрави за миг картичката. Вниманието й беше привлечено от празната аерозолна опаковка, която беше свалила от капака на колата. Наведе се да я вдигне. Имаше чувството, че се движи в мъгла. Можа все пак да се съсредоточи дотолкова, че да прочете надписа върху спрея. Поклати учудено глава и го подаде на Сесар.

— Какво е това?

— Аерозол за поправяне на спукани гуми. Пъхваш го във вентила и гумата започва да се надува. В него има някаква бяла паста, която запушва спуканото отвътре.

— Защо е оставен тук?

Прегледаха гумите. По двете отляво нямаше нищо особено. Хулия заобиколи и прегледа и двете десни, които също изглеждаха нормално. Но тъкмо се канеше отново да хвърли аерозола, когато видя, че липсва капачето на вентила на задната гума. На негово място се виждаше бяло мехурче.

— Някой е помпал гумата — каза Сесар и огледа празния аерозол. — Може да е била спукана.

— Не беше, когато паркирах — каза Хулия и двамата се спогледаха, изпълнени с мрачни подозрения.

— Не влизай в колата — каза Сесар.

Продавачката на икони не беше видяла нищо. Наоколо винаги имало много хора и освен това си гледала нейната работа, подреждала своите сърца, статуетки на свети Панкрасио и многобройни Богородици. Не била сигурна кой е минавал по уличката. Били минали няколко души, които живеели наоколо. А що се отнася до непознати, може би още няколко.

— Помните ли някого? — Сесар беше свалил шапката си и се бе привел към продавачката, с все така наметнато палто и чадър под мишница. Образец на изискан господин, както сигурно мислеше продавачката.

— Струва ми се, не. — Тя се уви по-плътно във вълнения шал и се понамръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Мина една дама, доколкото си спомням. И няколко младежи.

— Помните ли как изглеждаха?

— Ами като всички млади мъже, нали знаете: джинси и кожени якета…

Хулия бе обзета от абсурдна идея. В крайна сметка границите на възможното доста се бяха разширили през последните няколко дни.

— Да сте видели мъж с тъмносиньо сако? На около тридесет години, с коса, вързана на опашка?

Продавачката не помнеше да е минавал някой, приличен на Макс. Помнеше обаче жената, защото тя спряла за миг, като че ли се канела да купи нещо. Била руса, добре облечена, на средна възраст. Не приличала на човек, който ще вземе да разбие кола. Носела шлифер.

— И тъмни очила?

— Да.

Сесар погледна мрачно към Хулия.

— Днес дори не е слънчево — каза той.

— Знам.

— Може да е била същата жена, която е изпратила документите. — Сесар помълча и погледът му стана студен. — А може да е била и Менчу.

— Не ставай смешен.

Сесар поклати глава, загледан в минувачите.

— Права си. И все пак, ти самата помисли за Макс.

— Макс… е нещо друго. — Лицето й се помрачи, и тя хвърли поглед надолу по улицата, като че ли бе възможно Макс или русата жена все още да се навъртат наоколо. Но това, което видя, накара думите да замръзнат на устните й. Имаше чувството, че някой я е ударил. Наблизо не се виждаше никаква руса жена, но между тентите и найлоновите платна се виждаше паркирана близо до ъгъла кола. Синя кола.

От мястото, на което стоеше, Хулия не можеше да прецени дали колата е форд или не, но вълнението, което изпита, я подтикна към действие. За учудване на Сесар тя изведнъж обърна гръб на продавачката на икони, повървя малко по тротоара и после, заобикаляйки няколко сергии, застана на пръсти, за да вижда по-добре. Беше син форд с тъмни стъкла. Мислите се тълпяха в главата й. Не можеше да види номера на колата, но тази сутрин се бяха събрали прекалено много съвпадения: Макс, Менчу, картичката на предното стъкло, празната аерозолна опаковка, жената с шлифера, а сега и колата, която вече се бе превърнала в ключов елемент на кошмарите й. Усети, че ръцете й треперят и ги пъхна в джобовете веднага, щом долови присъствието на Сесар зад себе си.

— Колата, Сесар. Нали разбираш какво означава това? Който и да е той, трябва да е в нея.

Сесар не каза нищо. Само свали бавно шапката си — може би считаше, че е по-подходящо да посрещне предстоящите събития гологлав — и погледна Хулия. Като гледаше вирнатата му брадичка, присвитите сини очи, в които се криеше неочакван проблясък на стомана, тя си каза, че никога не го е обичала толкова много. Фините черти на лицето му издаваха напрежение; мускулите на челюстта му потрепваха. Погледът му говореше, че колкото и да държи на добрите маниери и да няма склонност към насилие, в никакъв случай не е страхливец. Особено когато става дума за неговата принцеса.

— Чакай ме тук — каза той.

— Не. Нека отидем заедно. Двамата. — Хулия го погледна с нежност. Веднъж, като дете, беше го целунала в някаква игра по устата. Сега изпита желание да направи същото; но вече не ставаше дума за игра.

Тя пъхна ръка в джоба си и освободи предпазителя на пистолета. Сесар пъхна спокойно чадъра под мишница, отиде до една сергия, и като че ли си избираше бастун, взе един голям железен ръжен.

— Позволете — каза той, пъхвайки първата попаднала му банкнота в ръцете на учудения продавач. После погледна все така спокойно към Хулия и каза: — Този път, мила, аз ще мина първи.

Вървяха към колата, прикривайки се зад сергиите. Сърцето на Хулия заби още по-силно, когато успя да види част от номера. Не можеше да има съмнение: син форд, тъмни стъкла и буквите ТН. Устата й беше пресъхнала, стомахът й се свиваше мъчително. Каза си, че сигурно така се е чувствал капитан Питър Блъд, преди да заповяда абордаж на вражески кораб.

Когато стигнаха до ъгъла, нещата се развиха много бързо. Някой в колата свали прозореца, за да изхвърли цигарата си. Сесар хвърли чадъра и шапката си, вдигна ръжена и заобиколи колата отляво, явно готов да убива пирати или който изобщо се намираше в колата. Хулия се затича. Зъбите й бяха здраво стиснати, кръвта пулсираше в слепоочията й. Извади пистолета и го пъхна през прозореца, преди шофьорът да успее да го вдигне отново. Пред нея изплува непознато лице — млад мъж с брада, който се взираше ужасено в дулото на пистолета. Човекът на съседната седалка подскочи, когато Сесар отвори вратата, вдигнал заплашително ръжена над главата си.

— Излизайте! Вън! — Хулия викаше, изгубила всякакъв контрол над себе си.

Смъртнобледен, човекът с брадата вдигна умолително ръце с широко разперени пръсти.

— Успокойте се, сеньорита! — изпелтечи той. — Успокойте се, за Бога! Ние сме от полицията.

— Признавам си — каза инспектор Фейхо, сключвайки ръце над бюрото си, — че засега не се справяме кой знае колко добре с този случай…

Усмихна се спокойно на Сесар, като че ли считаше безрезултатната дейност на полицията за напълно оправдана. „След като сме в такава изискана компания — говореше погледът му, — може да си позволим известна конструктивна самокритика“.

Сесар обаче явно не беше на същото мнение.

— Това — заяви той, — е друг начин да наречете нещо, което други биха определили като чиста некадърност.

Забележката на Сесар нанесе последния удар. Усмивката на Фейхо угасна. Под гъстите мустаци зъбите му захапаха долната устна и той започна да потропва нервно по бюрото с евтината си химикалка. Присъствието на Сесар го принуждаваше да действа внимателно — и тримата знаеха защо.

— Полицията си има свои методи.

Говореше празни приказки. Сесар се изнерви и ожесточи. Това, че имаше някакви сделки с Фейхо, не означаваше, че трябва да любезничи с него, още повече когато го бе спипал, че не играе по правилата.

— Ако тези методи се свеждат до това да следите Хулия, когато наоколо се върти някакъв луд и изпраща анонимни послания, предпочитам да не казвам какво ми е мнението за тях. — Той погледна Хулия, после отново се обърна към полицая. — Не мога да повярвам, че сте я поставили сред заподозрените във връзка със смъртта на професор Ортега. Защо тогава не проучвате и мен?

— Проучихме ви. — Фейхо беше засегнат от невъздържаността на Сесар и едва прикриваше гнева си. — Проучихме всички. — Той обърна нагоре дланите на ръцете си, приемайки отговорността за гафа. — За съжаление такива неща се случват в нашата работа.

— Поне открихте ли нещо?

— Опасявам се, че не. — Фейхо се почеса под мишницата и се размърда притеснено на стола си. — Честно казано, върнахме се там, откъдето започнахме. Патолозите не могат да се споразумеят за причината за смъртта на Алваро Ортега. Ако наистина има убиец, можем само да се молим да се издаде с някаква грешка.

— Затова ли ме следяхте? — Хулия все още кипеше от гняв. — За да видите дали няма да направя грешка?

Инспекторът я погледна мрачно.

— Не го приемайте като лична обида. Това са рутинни разследвания. Обичайна полицейска тактика.

Сесар повдигна едната си вежда.

— Като тактика не ми се струва нито особено обещаваща, нито кой знае колко ефективна.

Фейхо преглътна подигравката. Хулия си каза със скрито злорадство, че сигурно в момента се разкайва за всичките си незаконни сделки със Сесар. Достатъчно бе антикварят да си отвори устата тук и там, и без отправяне на преки обвинения и официално документирано следствие, дискретно, както обикновено се постъпваше на определено ниво, инспекторът щеше да бъде отпратен да чака пенсия като писарушка в някой далечен провинциален участък, без никакви шансове за повишение.

— Мога само да ви уверя — каза той накрая, след като бе успял да потисне част от гнева, който като че ли бе заседнал в гърлото му, — че ние ще продължим разследването. — После като че си спомни нещо и добави с нежелание: — Разбира се, на младата дама ще бъде осигурена специална охрана.

— Не си правете труд — каза Хулия. Унижението на Фейхо не можеше да я накара да забрави своето. — Край на сините коли, моля ви. Което е прекалено, е прекалено.

— Става дума за вашата безопасност, сеньорита.

— Както сам се убедихте, умея да се грижа за себе си.

Полицаят отвърна поглед. Гърлото сигурно още го болеше от крясъците, с които ощастливи двамата полицаи, задето се бяха оставили да ги хванат. „Идиоти! Тъпи аматьори! Този път наистина ме натикахте в кучи задник! Живи ще ви одера!“ Сесар и Хулия го бяха чували съвсем ясно, докато чакаха в коридора на участъка.

— Що се отнася до това… — Очевидно в съзнанието му се бореха дългът и удобството, но второто удържа победа. — Като се имат предвид обстоятелствата, не мисля, че… Искам да кажа, пистолетът… — Той отново преглътна и погледна към Сесар. — В края на краищата той е антика, а не оръжие в съвременния смисъл на думата. А вие като търговец с антикварни предмети имате право да го притежавате. — Фейхо сведе поглед към бюрото. Несъмнено си спомняше скорошния случай с един часовник от осемнадесети век, за който Сесар му беше броил солидна сума. — От мое име и от името на полицаите, които участват в разследването… — усмихна се пак с онази лукава, помирителна усмивка, — искам да кажа, склонни сме да си затворим очите пред някои неща. Вие, дон Сесар, може да задържите деринджъра, ако обещаете, че ще внимавате малко повече със съхранението му. А вие, сеньорита, трябва да обещаете, че ще ни държите в течение за всякакви развития по случая, и, разбира се, че ще телефонирате, ако има някакъв проблем. Ако ни питат нас, никога не сме виждали никакъв пистолет. Ясно ли се изразих?

— Напълно — отвърна Сесар.

— Добре. — Отстъпката, която направи за пистолета, като че ли му даде някакво морално предимство, и той заговори малко по-спокойно с Хулия. — Искам да знам ще подадете ли оплакване за гумата на колата ви.

Тя го погледна изненадано.

— Оплакване ли? Срещу кого?

Инспекторът почака, преди да отговори. Явно се надяваше, че Хулия сама ще разбере за какво става дума, без да се наложи той да формулира мислите си.

— Срещу едно или повече неизвестни лица — каза той. — Обвинение в опит за убийство.

— Искате да кажете, опит да бъде убит Алваро?

— Не. Опит да бъдете убита вие. — Зъбите му отново се подадоха изпод мустаците. — Защото който и да е този човек, който ви праща картичките, той планира нещо много по-сериозно от една шахматна партия. Аерозол като този, с който е напълнил гумата ви, след като е изпуснал въздуха, може да бъде купен от всеки магазин за резерви части. Само че специално в този е бил вкаран петрол с помощта на спринцовка. В комбинация с газа и пластмасовото вещество, които вече са се съдържали в него, се получава високоексплозивна смес, особено при определена температура. Достатъчно би било да подкарате колата и само след няколкостотин метра гумата би се загряла до необходимата температура. Експлозията щеше да избухне точно под резервоара и колата с вас двамата вътре щеше да пламне. — Той се усмихваше с видимо злорадство, като че ли си позволяваше едно мъничко отмъщение с това описание. — Не е ли ужасно?

Муньос пристигна в магазина на Сесар след един час. Ушите му стърчаха над яката на шлифера, косата му беше мокра. Докато го гледаше как се отръсква в коридора, Хулия си каза, че й прилича на дръгливо улично куче. Той се ръкува с нея рязко, без топлота — обикновено, неангажиращо докосване — после поздрави Сесар с кимване. Докато правеше всичко възможно да не стъпва с мокрите си обувки по килима, той изслуша разказа за събитията на Растро, без да мигне. От време на време кимваше утвърдително, но като че ли разказът за синия форд и Сесар с ръжена не събуди у него никакъв интерес. Очите му светнаха едва когато Хулия извади новата картичка и я постави пред него. След минути той беше извадил малкия шах, без който не ходеше напоследък никъде, беше подредил дъската и разучаваше позициите.

— Не разбирам само — Хулия надничаше над рамото на Муньос, — защо празният спрей беше оставен върху капака на колата. Нямаше как да не го видим. Освен ако човекът, който го е направил, е бързал много.

— Може би всичко е било замислено само като предупреждение — подхвърли Сесар от коженото кресло до витража. — Предупреждение, което се отличава с извънредно лош вкус.

— Доста труд за едно предупреждение, не ти ли се струва? Подготвянето на аерозола, изпускането на въздуха от гумата, след това пак напомпване. Да не говорим за това, че е рискувала да бъде видяна, докато го върши… Смешно е наистина — добави тя, — но забелязвате ли, че говоря за невидимия играч в женски род? Постоянно мисля за тайнствената дама с шлифера.

— Може би избързваме със заключенията — каза Сесар. — Като си помислиш, онази сутрин на Растро трябва да е имало десетки руси жени с шлифери. Някои дори може да се носели тъмни очила. Но за празната опаковка си права. Просто гротескно — да я оставят така, върху колата, да се вижда отдалече.

— Може би не е чак толкова гротескно — проговори Муньос и двамата го погледнаха. Той седеше на една табуретка пред малката шахматна дъска. Беше по риза и се виждаше, че ръкавите му са скъсявани малко над лактите. Хулия, която седеше до него, забеляза в ъгълчето на устата му познатата й вече замислена полуусмивка и разбра, че е разшифровал новия ход.

Той посочи с пръст пешката на a7, без да я докосва. — Черната пешка, която е била на a7, взема белия топ от b6 — каза той, сочейки разположението на фигурите върху дъската. — Това иска да ни каже нашият противник с посланието от картичката.

— И какво ще рече това? — попита Хулия.

— Ще рече, че се е отказал от един друг ход, от който ние по някакъв начин сме се опасявали. Искам да кажа, той можеше да вземе бялата дама на e1 с черния топ от c1. Такъв ход неминуемо би довел до размяна на дамите. — Той вдигна очи от дъската и погледна тревожно Хулия. — С всичко, което следва от нея.

Хулия отвори широко очи.

— Искате да кажете, че се е отказал да вземе мен?

Изражението на Муньос можеше да се тълкува по различни начини.

— Може да се каже и така. — Той огледа фигурката, която представляваше бялата дама. — В такъв случай той ни казва следното: „Напълно съм способен да убивам, но го правя само, когато искам“.

— Играе си като котка с мишка — промърмори Сесар и удари с ръка подлакътника на креслото. — Този човек е абсолютен злодей!

— Не забравяй, че може и да е жена — каза Хулия.

Сесар цъкна с език.

— Кой ти гарантира, че жената с шлифера, ако тази в уличката е била същата, действа сама? Тя може да е нечия съучастница.

— Да, но чия?

— Нали това искам да узная и аз, мила.

— Тъй или иначе — каза Муньос, — ако забравим за миг жената с шлифера и се съсредоточим върху картичката, можем да стигнем до по-различен извод относно личността на нашия противник. — Той ги погледна и отново посочи към дъската, като че ли считаше търсенето на отговори другаде за чиста загуба на време. — Вече знаем, че има склонност към лукавство, но сега вече виждаме, че е и самодоволен. Той (или тя) се отличава и с арогантност. Играе си с нас — пак посочи дъската, подканвайки ги да огледат фигурите. — Вижте, от практическа гледна точка, от позицията на един шахматист, вземането на бялата дама би било лош ход. Белите не биха имали друг изход, освен да се стремят към размяна на дами, тоест да вземат черната дама с белия топ на b2, и това би поставило черните в много лошо положение. Единственият изход за черните би бил да местят черния топ от e1 на e4, за да застрашат по този начин белия цар. Но неговата защита е елементарна — ход с бялата пешка от d2 на d4. Тогава черният цар би бил заобиколен от противникови фигури, без възможност за защита и неминуемо бихме стигнали до шах и мат. Черните биха загубили партията.

— Искате да кажете — попита Хулия, — че цялата тази история с аерозола върху колата и заплахата за бялата дама е била просто блъф?

— Това не би ме учудило ни най-малко.

— Но защо?

— Защото нашият противник е избрал хода, който и аз бих избрал на негово място: той взема белия топ от b6 с пешката, която беше на a7. Това облекчава натиска, който белите оказват върху черния цар — а той е в извънредно тежка позиция. — Муньос поклати възхитено глава. — Казах ви, че е добър играч.

— И сега? — попита Сесар.

Муньос прекара ръка по челото си и погледна замислено към дъската.

— Сега имаме две възможности. Може да вземем черната дама, но това ще принуди противника ни също да се стреми към размяна на дамите — той хвърли поглед към Хулия, — а на мен това не ми харесва. Не би трябвало да го принуждаваме да направи нещо, от което се е отказал. — Отново поклати глава, като че ли белите и черните фигури потвърждаваха мислите му. — Странното е, че той знае, че ние ще разсъждаваме по този начин. Това си има своите предимства за нас — аз виждам ходовете, които прави, той ни изпраща описанието им, а той може само да предвижда нашите. Но въпреки това може да им влияе. Досега винаги сме правили това, което е очаквал от нас.

— Имаме ли друг избор? — попита Хулия.

— Засега не. Но по-късно може и да имаме.

— И какъв е следващият ни ход?

— Местим офицер от f1 на d3, и така поставяме в опасност неговата дама.

— А той или тя какво ще направят?

Муньос помълча, преди да отговори.

— В шаха също има ограничение на възможните прогнози. Най-добрият, съответно най-вероятният ход, е този, който поставя противника във възможно най-неизгодна позиция. Затова един от начините за оценка на вероятността на следващия ход, е да си представим, че той вече е бил направен, и да анализираме играта от гледна точка на противника. Което ще рече, разполагаш със своите сили, но се поставяш на мястото на другия. Оттам предполагаш следващия ход и се връщаш в кожата на противника си, тоест в собствената си кожа. И така до безкрайност, докъдето успееш да стигнеш. Аз знам докъде съм стигнал в този анализ, но не знам докъде е той.

— Според вашите разсъждения — каза Хулия, — би трябвало той да избере най-опасния за нас ход.

Муньос се почеса по врата. После премести много бавно белия офицер на d3, близо до черната дама. Замисли се дълбоко, анализирайки новите позиции. После каза:

— В едно съм сигурен — че той ще вземе някоя от нашите фигури.