Фламандският майстор

12. Дама, кон, офицер

Беше седем часът вечерта, когато съдията нареди най-сетне да изнесат тялото. Вече се беше стъмнило. През целия ден полицаи и следователи сноваха из къщата, светкавиците на фотоапаратите проблясваха във входното антре и спалнята. Накрая отнесоха Менчу на носилка. Издърпаха ципа на белия найлонов чувал над лицето й, и сега от нея бе останал само очертания с тебешир на пода силует. Силуетът нарисува един безразличен полицай — същия, който караше синия форд, когато Хулия извади пистолет срещу него на Растро.

Последен си тръгна инспектор Фейхо; трябваше му почти час, за да попълни показанията, дадени първо от Хулия и Муньос, а после и от Сесар, който дойде веднага, щом научи какво се е случило. Полицаят, който през живота си не беше поглеждал шахматна дъска, беше страшно объркан. Постоянно поглеждаше към Муньос, като че ли шахматистът бе някакво странно животно, но кимаше сериозно, докато слушаше техническите му обяснения. От време на време поглеждаше към Сесар или Хулия, сякаш подозираше, че тримата са му скроили някакъв страхотен номер. От време на време си вземаше бележки, подръпваше вратовръзката си и поглеждаше неразбиращо към знаците, изписани на картичката, която бе открита до тялото на Менчу. Не беше разбрал нищо от тълкуванията на Муньос — само главата го заболя нетърпимо. Това, което действително събуждаше интереса му, като изключим необичайността на цялата ситуация, бяха подробностите за разправията между Менчу и приятеля й предната вечер. Това се дължеше най-вече на сведенията, донесени от изпратения да проучи положението полицай — че Масимо Олмедия Санчес, двадесет и осем годишен, неженен, по професия фотомодел, не може да бъде открит никъде. Толкова повече, че двама свидетели — един шофьор на такси и портиерът на отсрещната сграда — бяха видели някакъв млад мъж да излиза от сградата, където се намираше апартаментът на Хулия, между дванадесет и дванадесет и петнадесет по обяд същия ден. Бутилката във вагината на убитата — голяма бутилка от джин „Бийфийтър’с“, почти пълна — подробност, който Фейхо спомена грубо и нееднократно, като някакво своеобразно отмъщение за шахматните глупости, с които го засипаха тримата — за него беше доказателство, че става дума за убийство по сексуални подбуди. В края на краищата, убитата — тук той се намръщи и доби подходящо за случая сериозно изражение, с което подчертаваше, че в повечето случаи хората получават това, което заслужават, — убитата не се отличавала с безупречен морал, ако се съдело по това, което бе чул току-що от Сесар и Хулия. Що се отнася до вероятната връзка на това убийство със смъртта на професор Ортега, то тя бе очевидна, като се вземе предвид изчезването на картината. Той даде още някои пояснения, изслуша отговорите, които Хулия, Муньос и Сесар дадоха на последните му въпроси, и накрая се сбогува, като се уговори с тях да го посетят на другия ден в полицейския участък.

— А вие, сеньорита, вече няма защо да се тревожите. — Той поспря на прага с достолепния вид на обществен служител, който е овладял напълно положението. — Вече знаем кого да търсим. Лека нощ.

Когато Фейхо затвори вратата зад себе си, Хулия се облегна на нея и погледна към двамата си приятели. Под пресъхналите й вече очи имаше тъмни сенки. Беше плакала много, от скръб и ярост, измъчена от собственото си безсилие. Още когато намериха тялото на Менчу, тя се бе разплакала тихо пред Муньос. После, когато пристигна Сесар, блед и объркан, с изписан по лицето ужас, тя се беше хвърлила на врата му, както когато беше дете. Плачът й се беше превърнал в ридания, беше се вкопчила в него, изгубила всякакъв контрол над себе си, а той не можеше да направи нищо, освен да й шепне безполезни утешения. С несигурен глас, прекъсван от хлипове, и обляно от сълзи лице, Хулия бе признала, че плаче не само заради смъртта на приятелката си — нервите й не издържаха на непоносимото напрежение от последните дни, унизителното съзнание, че убиецът си играе с тях, убеден в собствената си безнаказаност, уверен, че разполага с живота им.

Намесата на полицията имаше поне един положителен ефект: възвърна й усещането за реалност. Глупавото упорство на Фейхо, който отказваше да приеме очевидното, фалшивата учтивост, с която бе приел подробните им обяснения, без да разбира нищо, без да прави и най-малкия опит да разбере, затвърди убеждението й, че не може да очаква помощ от него. Обаждането на полицая, който бе пратен да търси Макс, и появата на двамата свидетели, бяха навели инспектора на обичайната мисъл, че най-простият мотив за престъплението обикновено е и най-вероятният. Историята за шахматната партия бе несъмнено интересна, нещо, което можеше да прибави към подробностите около убийството. Но по същество тя беше само един любопитен анекдот. Бутилката джин го доказваше — обикновена престъпна патология. „Защото, независимо от това, което четете в криминалните романи, сеньорита, очевидното невинаги е измамно.“

— Сега вече няма място за съмнение — каза Хулия, заслушана в заглъхващите стъпки на инспектора. — Алваро е бил убит, също като Менчу. Очевидно някой се е опитвал от доста време да се добере до картината.

Застанал до масата, Муньос се взираше в листа, на който бе записал посланието от картичката, намерена до трупа. Сесар седеше на дивана, на който Менчу бе спала предната нощ, и се взираше с невярващи очи в празния статив. Когато чу думите на Хулия, поклати глава.

— Макс не го е направил — каза той. — Изключено е глупак като него да измисли всичко това.

— Но той е бил тук, най-малкото вътре в сградата.

Сесар се преклони пред доказателствата, но без особено убеждение.

— Трябва да е замесен и някой друг. Може Макс да е бил, тъй да се каже, наемен работник, докато друг е дърпал конците. — Той бавно вдигна ръка и почука с показалец по челото си. — Някой с мозък в главата.

— Тайнственият ни противник. Той спечели партията.

— Не я е спечелил още — каза Муньос и двамата се обърнаха учудено към него.

— Той е взел картината — каза Хулия. — И това ако не е победа…

Очите на Муньос блестяха напрегнато, тъмните им зеници сякаш гледаха отвъд стените на стаята, в пространството, към точките на пресичане на сложните шахматни комбинации.

— С картината или без нея, играта продължава — каза той и им показа написаното на листа:

— Този път — продължи той, — убиецът не предлага един, а цели три хода. — Отиде до шлифера си и извади от джоба малкия шах. — Първият е очевиден: Д x Т, черната дама взема белия топ. Вземането на белия топ символизира убийството на Менчу Рок, както в нашата игра белият кон символизира вашия приятел Алваро, а в партията от картината — Роже д’Арас. — Муньос продължи да говори, докато подреждаше фигурите на дъската. — Следователно, засега в нашата партия черната дама е взела само две фигури — и двата хода са символен израз на убийства. Нашият противник се идентифицира с черната дама; когато друга черна фигура вземе бяла, както стана преди два хода, когато ние загубихме първия бял топ, в действителност не се случва нищо. Поне доколкото на нас ни е известно.

Хулия посочи към листа.

— Защо сте сложили въпросителни на следващите два хода на белите?

— Не съм ги сложил аз. Имаше ги на картичката — това са предвижданията на убиеца за предстоящите ни ходове. Приемам въпросителните като подкана към нас да предприемем точно тези ходове. Той ни казва: „Ако направите това и това, аз ще постъпя еди-как си“. А ако ние наистина направим така — той премести няколко фигури — партията ще се развие по следния начин:

Както виждате, настъпили са значителни промени. Когато взе топа от b2, противникът ни е предвидил, че ние ще отговорим с възможно най-изгодния за нас ход, тоест бяла дама от e1 на e7. Този ход ни дава едно предимство: възможност за атака на черния цар по диагонал. Черният цар и без това е доста ограничен в движенията си от присъствието на бял кон, бял офицер и бяла пешка в непосредствена близост. Приемайки, че ще изберем хода, който избрахме в действителност, черната дама се мести от b2 на b3, за да подкрепи защитата на царя, като същевременно заплашва белия цар с шах. Последният няма друг изход, освен да мине с едно поле надясно, от c4 на d4, за да излезе от обсега на дамата — ние така и постъпихме.

— За трети път ни поставя в шах — отбеляза Сесар.

— Да. Това може да се тълкува по няколко различни начина. Може да се каже, че късметът идва на третия път — например, защото третия път, когато ни постави в шах, убиецът успя да открадне картината. Струва ми се, че постепенно започвам да го разбирам, включително и странното му чувство за хумор.

— И какво става по-нататък? — попита Хулия.

— Черните вземат нашата бяла пешка от c6 с черната пешка, която дотогава е била на b7. Този ход е защитен от присъствието на черния кон на b8. После ние сме на ход — но противникът не дава никакво предложение. Все едно, че ни казва, че по-нататъшните ни действия са си наша работа, не негова.

— А какви ще бъдат нашите по-нататъшни действия? — попита Сесар.

— Съществува само една добра възможност: да продължим да играем с бялата дама. — Когато каза това, Муньос погледна към Хулия. — Само че това означава, че бихме рискували да я изгубим.

Хулия сви рамене. Единственото нещо, което искаше, бе всичко да свърши, независимо от рисковете.

— Нека бъде дамата.

Сесар се беше надвесил над дъската с ръце на гърба. Изглеждаше така, сякаш подлагаше на обстоен оглед някакво съмнително произведение от старинен порцелан.

— Този бял кон на b1 като че ли също не е в безопасност — обърна се той тихо към Муньос. — Не сте ли съгласен?

— Знам. Съмнявам се, че черните ще го оставят да стои там още дълго. Неговото присъствие там застрашава ариергарда на черните и по този начин подкрепя атаката на бялата дама. Подобна е и ролята на белия офицер на d3. Присъствието на тези две фигури близо до дамата може да се окаже решаващо.

Двамата мъже се спогледаха мълчаливо. Хулия забеляза, че за първи път между двамата трепна искрена симпатия — като примирената сплотеност на спартанците при Термопилите, когато са чули далечния шум от наближаващите колесници на персите.

— Какво ли не бих дал да разбера кой от нас коя фигура е. — Сесар повдигна едната си вежда и присви устни. — Честно казано, не бих искал да съм конят.

Муньос вдигна пръст.

— Не забравяйте, че това всъщност е конник. Рицар — така звучи доста по-внушително.

— Не ме притеснява името. — Сесар оглеждаше обезпокоено фигурата. — Този рицар май е поставен доста натясно.

— Съгласен съм.

— Дали съм аз или сте вие, как мислите?

— Нямам представа.

— Признавам си, предпочитам ролята на офицера.

Муньос наклони замислено глава на една страна, без да откъсва очи от шахматната дъска.

— Аз също. Той е в по-сигурна позиция от коня.

— Тъкмо това имам предвид, драги.

— Е, пожелавам ви късмет.

— И аз на вас. Последният да изгаси лампите.

Възцари се дълго мълчание. Наруши го Хулия, обръщайки се към Муньос.

— След като ние сме на ход, как ще постъпим? Вие споменахте бялата дама…

Муньос отново хвърли поглед към дъската. Беше прехвърлил вече възможните комбинации.

— Първоначално мислех да вземем черната пешка от c6 с нашата от d5, но това би дало време на противника ни. Затова ще местим бялата дама от e7 на e4. При следващия ни ход ще можем да поставим черния цар в шах, като местим нашия цар. За първи път ние ще поставим противника в шах.

Този път Сесар премести бялата дама на съответното поле, точно до белия цар. Хулия забеляза, че въпреки привидното му спокойствие пръстите му леко трепереха.

— Това е — кимна Муньос.

Тримата отново погледнаха дъската.

— И какво ще правим по-нататък? — попита Хулия.

Муньос скръсти ръце и се замисли, загледан в дъската. Когато проговори, тя разбра, че не е обмислял развитието, а по-скоро дали да го сподели с тях или не.

— Той има няколко възможности — каза Муньос колебливо. — Някои от тях са по-интересни, но и по-опасни. От тази точка нататък играта се разклонява в няколко посоки. Съществуват поне четири възможни варианта. Някои от тях ще доведат до дълго и сложно развитие — възможно е това да е неговата цел. Ако избере други, партията може да приключи в четири-пет хода.

— Как смятате вие? — попита Сесар.

— За момент смятам да не изказвам мнение. На ход са черните.

Той започна да прибира фигурите, сгъна дъската и я пъхна обратно в джоба на шлифера си. Хулия го изгледа с любопитство.

— Спомних си нещо, което казахте преди малко. За чувството за хумор на убиеца. Казахте, че започвате да го разбирате. Наистина ли можете да забележите във всичко това чувство за хумор?

— Можем да го наречем ирония, ако предпочитате — отвърна Муньос. — Но наличието му е безспорно. — Той постави ръка върху хартията на масата. — Има нещо, което може да не сте забелязали. Знаците D х T, които означават, че дамата взима топа — или с други думи, символизират убийството на вашата приятелка. На английски думата за топ е „rook“, а фамилията на приятелката ви беше Рок, нали — и двете произхождат от думата за скала, „rock“.

— Полицията беше тук тази сутрин. — Лола Белмонте изгледа кисело Хулия и Муньос, като че ли ги считаше отговорни за това безпокойство. — Всичко това е… — Тя потърси неуспешно някакво определение и се обърна към мъжа си за подкрепа.

— Крайно неприятно — допълни Алфонсо и отново се зае да съзерцава демонстративно бюста на Хулия. Беше ясно, че независимо от посещението на полицията, той току-що бе станал от леглото. Тъмните сенки под подпухналите му очи подчертаваха допълнително нездравия му вид.

— По-лошо от това. — Лола Белмонте най-сетне беше намерила подходящата дума и наведе мършавото си тяло към стола му. — Отношението им беше срамно. Дали сме познавали този и онзи! Човек би казал, че ние сме престъпниците.

— А пък не сме — заяви съпругът й привидно сериозно.

— Не се прави на глупак. — Лола Белмонте го изгледа злобно. — Говорим сериозно.

Алфонсо се изсмя кратко.

— Само си губим времето. Единственото, което има значение, е, че картината е изчезнала, а с нея и нашите пари.

— Моите пари, Алфонсо, ако не възразяваш — обади се старият Белмонте от инвалидния си стол.

— Просто се изразих неточно, чичо.

— Е, постарай се да се изразяваш по-точно за в бъдеще.

Хулия разбърка съдържанието на чашата пред нея. Кафето беше студено и тя се зачуди дали племенницата не го бе сервирала така нарочно. Двамата с Муньос се бяха появили неочаквано у тях тази сутрин под предлог, че искат да уведомят семейството за последните събития.

— Мислите ли, че картината ще се намери? — попита старецът. Беше ги посрещнал, облечен по домашному, с пантофи и по пуловер, но подчертано дружелюбно, което компенсираше нацупеното изражение на племенницата му. Сега беше много потиснат — новината за смъртта на Менчу и кражбата на картината го беше засегнала дълбоко.

— Нещата са в ръцете на полицията — каза Хулия. — Би трябвало да я открият.

— Доколкото знам, съществува черен пазар на произведения на изкуството. Картината може да бъде продадена в чужбина.

— Така е, но полицията е разпространила репродукции. Аз самата им дадох няколко. Ще бъде трудно да я изнесат през граница.

— Не мога да разбера как са влезли в жилището ви. Разбрах от полицаите, че има специална брава и електронна алармена система.

— Възможно е Менчу сама да е отворила вратата. Основният заподозрян е приятелят й Макс. Има свидетели, които твърдят, че са го видели да излиза от външната врата.

— Познаваме го — намеси се Лола. — Той дойде веднъж с нея тук. Висок, хубав млад мъж. Прекалено хубав, струва ми се. Надявам се да го хванат бързо и да си получи заслуженото. За нас — тя погледна към празното място на стената — загубата е непоправима.

— Поне можем да разчитаме на парите от застраховката — каза съпругът й и се усмихна на Хулия. — Благодарение на съобразителността на тази очарователна млада дама… — Той като че изведнъж се сети за нещо и доби подходящо за случая мрачно изражение. — Но това, разбира се, няма да върне приятелката ви.

Лола Белмонте изгледа злобно Хулия.

— Това щеше да е върхът, ако на всичкото отгоре не бяха я застраховали. — Тя издаде презрително долната си устна. — Но сеньор Монтегрифо твърди, че в сравнение с парите, които бихме взели от търга, застраховката е дребно подаяние.

— Говорихте ли вече с Пако Монтегрифо? — попита Хулия.

— Да, той се обади сутринта. Извади ни от леглата, за да ни съобщи новините. Затова вече знаехме всичко, когато пристигна полицията. Той е толкова изискан човек. — Лола погледна мъжа си със зле прикрит гняв. — Винаги съм казвала, че цялата работа започна зле.

Алфонсо показа с жест, че си измива ръцете от случая.

— Горката Менчу даде добра оферта — каза той. — Не е моя вината, че впоследствие нещата се усложниха. Освен това последната дума винаги е била право на чичо. — Обърна се към Белмонте с преувеличена почтителност. — Не е ли така?

— Не съм чак толкова сигурна — каза племенницата.

Белмонте погледна Хулия над ръба на чашата си, която току-що бе вдигнал към устните си, и тя видя в очите му скритото пламъче, което й беше вече добре познато.

— Документите на картината са все още на мое име, Лолита — каза той, попивайки внимателно устни с една смачкана салфетка. — За зло или добро, открадната или не, съдбата на картината засяга мен. — Очите му срещнаха отново погледа на Хулия и този път в тях имаше искрена симпатия. — Що се отнася до тази млада дама — той й се усмихна окуражаващо, като че ли тя имаше нужда да бъде успокоявана, — убеден съм, че по време на цялата тази история се е държала безукорно. — Обърна се към Муньос, който все още не беше отворил уста. — Не сте ли съгласен?

Муньос се беше отпуснал в едно кресло с изпънати напред крака и пръсти, сключени под брадичката. Когато чу въпроса, примигна и наклони глава встрани, като че ли бяха прекъснали някакви негови сложни разсъждения.

— Несъмнено — отвърна той.

— Продължавате ли да сте уверен, че всяка загадка може да бъде разрешена с помощта на законите на математиката?

— Разбира се.

Този кратък диалог подсети Хулия за нещо.

— Днес не слушаме Бах — отбеляза тя.

— След това, което се е случило с приятелката ви и изчезването на картината, днес не ми се струва подходящ ден за музика. — Белмонте се замисли, а после се усмихна загадъчно. — Тъй или иначе, тишината е също толкова важна, колкото и организираните в система звуци. Не е ли така, сеньор Муньос?

По изключение Муньос беше съгласен.

— Напълно — каза той с внезапно събуден интерес. — Струва ми се, че може да се направи сравнение с фотографските негативи. Фонът, който привидно не е проявен, също съдържа информация. Същото ли е при Бах?

— Естествено. Бах използва празното пространство, паузите, защото мълчанието е също толкова красноречиво като нотите, темпото и синкопите. А вие изучавате ли и празните пространства във вашите логически системи?

— Разбира се. То е като смяна на гледната точка. Също като поглед върху една градина, която от един ъгъл на виждане може да е лишена от всякакъв порядък, а ако се погледне в друга перспектива, може да се види, че е подредена с геометрична точност.

— Опасявам се — погледна ги насмешливо Алфонсо, — че толкова рано през деня не съм в състояние да възприемам тези научни разговори. — Стана и отиде към бара. — Някой иска ли да пийне нещо?

Никой не отговори. Той сви рамене и си сипа уиски, отиде до салонния бюфет, облегна се на него и вдигна чашата си, гледайки Хулия.

— Градина, а? Харесва ми тази идея — каза той и отпи от чашата си.

Муньос, който не даде вид да е чул думите му, гледаше Лола Белмонте. Приличаше на ловец, който дебне плячката си. Единственото живо нещо в него бяха очите му, които бяха добили онзи замислен, пронизващ израз, познат на Хулия — единственият признак, че зад тази фасада на привидно безразличие се крие буден дух, който наблюдава внимателно околния свят. „Готви се за скок“ — каза си доволно Хулия, и отпи малко от студеното кафе, за да прикрие издайническата усмивка на устните си.

— Предполагам — каза бавно Муньос, обръщайки се към Лола, — че това е било тежък удар за вас.

— Разбира се. — Лола погледна още по-укорително чичо си. — Тази картина струва цяло състояние.

— Нямах предвид само финансовия аспект на събитието. Доколкото разбрах, сте имали обичай да разигравате партията, представена на картината. Обичате ли да играете шах?

— Доста.

Съпругът й вдигна отново чашата си.

— Играе много добре. Никога не съм успявал да я победя. — Той смигна и отпи по-дълбока глътка. — Не че това означава кой знае какво.

Лола гледаше Муньос подозрително. Хулия си каза, че видът й е едновременно превзет и хищен — подчертаваха го прекалено дългите й поли, костеливите пръсти, подобни на краката на хищна птица, нетрепващият поглед, орловият нос и агресивно издадената напред брадичка. Тя забеляза, че жилите по ръцете на Лола туптят, като че ли под напора на потискана енергия. Противна личност — помисли си Хулия, — ожесточена, арогантна жена. Не беше трудно да си я представиш как разпространява злобни клюки, прехвърляйки върху другите собствените си комплекси и провали. Човек, спрян в развитието си, потиснат от обстоятелствата, чиято единствена реакция към външните авторитети би била, според шахматната терминология, да нападне царя, жестока и пресметлива, тази жена като че ли искаше да си разчисти сметките с някого — с чичо си или може би със собствения си съпруг. А може би с целия свят. Възможно бе картината да се бе превърнала в мания за този болен от нетърпимост мозък. А тези нервни, жилави ръце несъмнено бяха способни да нанесат смъртоносен удар в тила, или да удушат някого с копринен шал. За Хулия не беше никак трудно да си я представи с тъмни очила и шлифер. Но не разбираше каква връзка би могло да има между нея и Макс. Такова твърдение би означавало да се насилват нещата до ръба на абсурда.

— Доста необичайно е — казваше Муньос, — да се запознаеш с жена, която играе така добре шах.

— Е, аз съм такава жена. — Лола беше нащрек, готова да се защитава. — Да не би да имате нещо против това?

— Напротив. Много ми харесва. На шахматната дъска човек може да извърши много неща, които не е в състояние да стори в действителния живот. Не сте ли съгласна?

Изражението й стана неуверено.

— Може би. За мен шахът е просто игра. Нещо като хоби.

— Игра, за която явно имате талант. Продължавам да твърдя, че жена, която играе добре шах, е необичайно явление.

— Всяка жена е в състояние да направи какво ли не. Друг е въпросът какво й е позволено.

Муньос й отправи лека, окуражителна усмивка.

— С черните ли предпочитате да играете? Те обикновено са ограничени в дефанзивна игра. Най-често белите поемат инициативата.

— Що за глупости! Не разбирам защо черните трябва да си седят и да наблюдават безучастно събитията. Също като жена, принудена да си стои у дома. — Тя изгледа презрително съпруга си. — Всеки приема за даденост, че в едно семейство трябва да пее петелът.

— Не е ли така? — Полуусмивката още не бе изчезнала от устните на Муньос. — Ето например, в партията от картината, първоначалната позиция говори за предимство на белите. Черният цар е застрашен. А поне на първо време черната дама не може да направи нищо в негова защита.

— В тази партия черният цар няма никакво значение, дамата върши всичко. Тази партия се печели с дама и пешки.

Муньос бръкна в джоба си и извади един лист.

— Случвало ли ви се е да разигравате този вариант?

Видимо смутена, Лола Белмонте погледна първо него, после листа, който той постави в ръката й. Муньос зарея разсеяно поглед из стаята, докато, като че ли случайно, го спря на Хулия. Нейният поглед му казваше: „Добър ход“. Лицето на шахматиста остана напълно безизразно.

— Да, струва ми се — каза Лола след известно мълчание. — Белите могат или да вземат пешка, или местят дамата до царя, готови да обявят шах при следващия ход. — Тя погледна доволно Муньос. — Тук белите са решили да местят дамата, което ми се вижда правилно.

Муньос кимна.

— Съгласен съм. Но повече ме интересува следващия ход на черните. Как бихте постъпили вие?

Лола присви подозрително очи. Явно се опитваше да разбере какви биха могли да бъдат мотивите му да я разпитва. После върна листа на Муньос.

— От доста време не съм играла тази партия, но мога да си припомня поне четири варианта: черният топ взема белия кон, което би довело до не много внушителна победа на белите, основана на игра с дама и пешки. Друга възможност е конят да вземе пешка. Може офицерът да вземе пешка. Възможностите са безкрайни. Но не виждам каква е връзката с разговора ни.

— Какво бихте направили все пак — настоя Муньос, без да обръща внимание на възраженията й, — за да осигурите победа за черните? Питам ви като шахматист, къде според вас играта се обръща в полза на черните?

Лола Белмонте го изгледа доволно.

— Мога да ви предложа да изиграем партията, когато поискате. Тогава ще разберете.

— С най-голямо удоволствие. Разчитам на обещанието ви. Но съществува един вариант, който вие не споменахте. Може би сте го забравили. Вариантът с размяна на дамите. — Той направи кратък жест, като че ли разчистваше въображаема шахматна дъска. — Нали се сещате за какво говоря?

— Разбира се. Ако черната дама вземе пешката на d5, размяната на дами става неминуема — когато казваше тези думи, по лицето й премина жестока, тържествуваща усмивка. — Което означава победа за черните. — Хищните й очи се спряха за миг с презрение върху съпруга й, преди да се обърнат към Хулия. — Колко жалко, че не играете шах, сеньорита.

— Какво ще кажете? — попита Хулия веднага след като излязоха на улицата. Муньос наклони глава на една страна. Беше стиснал здраво устните. Погледът му минаваше разсеяно през минувачите. Хулия имаше чувството, че й отговаря с нежелание.

— Технически погледнато — каза той, — възможно е да бъде тя. Познава възможностите на играта и явно играе добре. Дори много добре, бих казал.

— Но не изглеждате убеден.

— Просто има някои подробности, които не съвпадат.

— Но тя много прилича на нашата представа за него. Познава отлично партията от картината. Достатъчно е силна, за да убие мъж или жена, а освен това у нея има нещо смущаващо, нещо, което те кара да се чувстваш неудобно в нейно присъствие. — Тя се намръщи, търсейки дума, с която да завърши описанието. — Изглежда неприятна личност. Нещо повече, по неясни за мен причини е развила подчертана антипатия към мен. В пълно противоречие с факта, че ако приемем думите й сериозно, аз съм това, което според нея трябва да бъде една жена: самостоятелна, необвързана, с прилично самочувствие… Съвременна жена, както би казал дон Мануел.

— Може би точно затова ви мрази. Защото сте това, което тя би искала да бъде, но не е. Аз не помня много от тези истории, които вие със Сесар толкова обичате, но ми се струва, че в една от тях вещицата намразила огледалото.

Въпреки мрачните обстоятелства, Хулия се разсмя.

— Напълно е възможно. Никога не би ми дошло на ум.

— Е, сега знаете. — Муньос също успя да се поусмихне. — По-добре ще е да не ядете ябълки няколко дни.

— Но пък си имам и принцове. Вас и Сесар. Рицар и офицер. Не е ли така?

Муньос беше престанал да се усмихва.

— Това не е игра, Хулия — каза той. — Не забравяйте.

— Няма — отвърна Хулия и го хвана под ръка. Муньос се напрегна едва забележимо. Изглеждаше смутен, но тя продължи да го държи под ръка, докато вървяха. Беше започнала да се възхищава на този странен, недодялан и мълчалив човек. Шерлок Муньос и Хулия Уотсън, каза си тя, обзета от неудържим оптимизъм, който избледня веднага, щом си спомни за Менчу. — За какво мислите? — попита тя Муньос.

— За племенницата.

— Аз също. Истината е, че тя като че ли е точно човекът, който търсим. Въпреки че вие не сте съгласен.

— Не съм казал, че не е възможно тя да е била жената с шлифера, просто не мога да я видя в ролята на тайнствения шахматист.

— Но има черти, които съвпадат идеално. Не ви ли се струва странно, че такава жена, която привидно се интересува само от пари, няколко часа след кражбата на извънредно скъпа картина може да забрави вълнението си и да започне спокойно да разсъждава за шах? — Хулия пусна ръката му и го погледна. — Или е лицемерна, или шахът означава за нея нещо много повече от хоби. И в двата случая поведението й е подозрително. Може да се е преструвала през цялото време. Ако Монтегрифо й се е обадил сутринта, е имала достатъчно време да подготви защитата си, защото е била предупредена за идването на полицията.

Муньос кимна.

— Би могла. В крайна сметка, тя умее да играе шах. А всеки шахматист знае как най-добре да се възползва от възможностите си. Особено когато става дума за излизане от затруднени положения.

Той повървя известно време в мълчание, загледан във върховете на обувките си. После вдигна поглед, поклати глава и каза:

— Въпреки това не мисля, че е тя. Винаги съм имал чувството, че ще изпитам нещо по-особено, когато застана лице в лице с „него“. А пред нея не чувствам нищо особено.

— Не ви ли се струва, че идеализирате прекалено много противника си? — попита Хулия. — Не е ли възможно просто да не желаете да приемете фактите, защото сте разочарован от действителността?

Муньос присви очите си, лишени от всякакъв израз.

— Минавало ми е през ум. — Той отправи към нея непроницаемия си поглед. — Не мога да отхвърля такава възможност.

Въпреки лаконичния му отговор, Хулия почувства, че има и нещо друго. По мълчанието му, по наклонената му встрани глава и погледа му, който сякаш минаваше през нея, тя съдеше, че е потънал в някакъв тайнствен, лично негов размисъл, който няма нищо общо с Лола Белмонте.

— Има още нещо, нали? — Тя не успя да потисне любопитството си. — Да не би да сте открили нещо, което не искате да ми кажете?

Муньос не отговори.

Отбиха се в магазина на Сесар, за да му разкажат как е минал разговорът. Той ги очакваше с нетърпение и излезе да ги посрещне веднага, щом чу звънчето на входната врата.

— Арестували са Макс. Тази сутрин, на летището. Обадиха се преди половин час от полицията. Той е в полицейския участък на Пасео дел Прадо, Хулия. Иска да говори с теб.

— Защо с мен?

Сесар сви рамене, като че ли искаше да каже, че може да разбира от китайски порцелан и живопис от деветнадесети век, но никога не е изучавал психологията на платените компаньони и престъпниците изобщо, покорно благодаря.

— Ами картината? — попита Муньос. — Знаете ли дали са я намерили?

— Много се съмнявам — отвърна Сесар. — Точно там е проблемът.

Инспектор Фейхо не изглеждаше очарован от появата на Хулия. Прие я в кабинета си, но пропусна да я покани да седне. Очевидно беше в отвратително настроение. Започна направо, без да увърта.

— Всичко това е малко нередно — каза той рязко, — като се има предвид, че си имаме работа с човек, който може да е извършил две убийства. Но той упорито твърди, че няма да даде никакви показания, докато не разговаря с вас. И адвокатът му — той помълча, като че ли се канеше да обясни какво точно му е мнението за адвокатите, — е съгласен с него.

— Как успяхте да го откриете?

— Не беше трудно. Снощи разпространихме описанието му навсякъде, включително по граничните пунктове и летищата. Тази сутрин бе идентифициран при паспортния контрол на летище „Барахас“. Канел се е да вземе самолета за Лисабон с фалшив паспорт. Не оказал никаква съпротива при ареста.

— Каза ли ви къде е картината?

— Не е казал каквото и да било. — Фейхо повдигна един къс и дебел пръст. — Освен, разбира се, че е невинен. Но тази фраза ни е позната до болка. Когато му представих показанията на портиера и шофьора на таксито, той рухна, и само поиска адвокат. Оттогава досега настоява да разговаря с вас.

Той я изведе от кабинета си и я съпроводи до една врата, пред която стоеше униформен полицай на пост.

— Ще чакам тук, ако има нужда от мен. Арестантът настоява да разговаряте насаме.

Заключиха вратата зад нея. Макс седеше на единия от двата стола, поставени от двете страни на дървена маса, в средата на стая без прозорци, с мръсни, облицовани с плътна материя стени. Нямаше следа от друга мебелировка. Макс беше облечен в смачкан пуловер и риза с отворена яка. Косата му не беше вързана, а падаше разчорлена по раменете и челото му. Ръцете му, в белезници, лежаха на масата пред него.

— Здравей, Макс.

Той вдигна поглед и се вторачи в нея. Под очите му имаше тъмни кръгове от безсъние. Изглеждаше объркан, като че ли току-що бе стигнал до края на дълго и безплодно начинание.

— Най-сетне едно приятелско лице — каза Макс с мрачна ирония и й посочи свободния стол.

Хулия му предложи цигара, която той запали трескаво, привеждайки лице ниско над запалката й.

— Защо си искал да говориш с мен, Макс?

Той дишаше бързо и повърхностно. Вече не приличаше на красив вълк, а по-скоро на заек в дупката си, който долавя все по-ясно доближаването на хищника. Хулия се зачуди дали полицаите са го били, но не личеше да има някакви белези. В полицията не бият, каза си тя. Вече не бият.

— Исках да те предупредя — каза Макс.

— Да ме предупредиш ли?

— Тя вече беше мъртва, Хулия — отвърна той тихо. — Не съм го направил аз. Когато влязох в апартамента ти, тя вече беше мъртва.

— Как влезе? Нали тя трябва да ти е отворила?

— Казах ти, вече беше мъртва… втория път.

— Искаш да кажеш, че си влизал два пъти?

Макс опря единия си лакът на масата, подпря небръснатата си брадичка на палеца и изтръска пепелта от цигарата си.

— Имай търпение — каза той с безкрайна умора в гласа. — Най-добре ще е да започна от самото начало. — Поднесе цигарата към устните си и притвори очи, за да не влезе в тях димът. — Нали знаеш колко тежко прие Менчу тази история с Монтегрифо? Крачеше напред-назад из къщи като звяр в клетка, постоянно сипеше всякакви клетви и обиди и крещеше, че са я обрали. Най-сетне успях да я успокоя и седнахме да обсъдим положението. Идеята беше моя.

— Каква идея?

— Имам връзки с хора, които могат да изнесат почти всичко от страната. Предложих да откраднем картината на Ван Хойс. Първоначално Менчу побесня. Обиждаше ме и постоянно говореше за вашето приятелство. После схвана, че ти всъщност нямаше да пострадаш. Твоята отговорност се покриваше от застраховката, а що се отнася до твоя дял от печалбата… Е, решихме да потърсим начин да компенсираме по-късно загубите ти.

— Винаги съм знаела, че си мръсник, Макс.

— Може и да съм, но се отклоняваме от темата. Важното е, че Менчу прие плана ми. Трябваше да уреди нещата така, че да я отведеш да спи у вас… Пияна или друсана. Честно казано, не очаквах, че ще го изиграе така добре. На следващата сутрин аз трябваше да се обадя, за да се убедя, че всичко върви по план. Така и направих и после отидох у вас. Увихме картината, за да не се вижда, после аз взех ключовете, които Менчу ми даде. Трябваше да паркирам на улицата и да се кача още веднъж, за да взема Ван Хойс. Според плана, след като аз си тръгнех втория път, с картината, Менчу трябваше да остане в апартамента, за да предизвика пожара.

— Какъв пожар?

— У вас. — Макс се засмя мрачно. — Това беше част от плана. Съжалявам.

— Съжалявал! — Хулия удари с юмрук по масата, зашеметена от възмущение. — Боже мили, и ти имаш наглостта да ми казваш, че съжаляваш! — Огледа стените, после погледът й отново се върна към Макс. — И двамата трябва да сте били напълно побъркани, за да измислите такова нещо.

— В действителност и двамата си бяхме съвсем наред, и по принцип всичко щеше да мине като по вода. Менчу щеше да измисли някаква причина за пожара, недоугасена цигара например. При толкова бои и разтворители в жилището ти… Бяхме решили тя да стои там до последна възможност и после да си тръгне, давейки се от дима, да изпадне в истерия и да вика за помощ. Преди да дойдат пожарникарите, половината сграда щеше да е в пламъци. — Лицето му изразяваше грубовато съжаление и молба за прошка. — Всички щяха да предположат, че картината на Ван Хойс е изгоряла заедно с останалите работи. Оттам нататък можеш да си представиш какво щяхме да направим. Щях да продам картината в Португалия на един колекционер, с когото вече бях влязъл в преговори… Всъщност онзи ден, когато се срещнахме на Растро, двамата с Менчу тъкмо бяхме говорили с посредника. Що се отнася до пожара, Менчу щеше да поеме отговорността — но тъй като ти беше приятелка, всичко щеше да мине за случайност, и нямаше да й се наложи да плати кой знае какво. Най-вероятно щеше да има само някакъв иск от собствениците на сградата, нищо повече. Постоянно повтаряше, че най-много се радва, като си помисли как ще изглежда Монтегрифо, като узнае новината.

Хулия поклати глава. Все още не можеше да повярва.

— Менчу не беше способна да направи нещо такова.

— Менчу беше способна на всичко — както и всеки от нас.

— Господи, какво мръсно копеле си, Макс.

— На този етап няма особено значение какъв съм. — Лицето на Макс се сгърчи от съзнанието за поражение. — Работата е там, че ми трябваше доста време да докарам колата и да я паркирам на вашата улица. Мъглата беше много гъста, а нямаше и място за паркиране. Постоянно гледах часовника си, страхувах се, че всеки момент можеш да се появиш. Трябва да е било дванайсет и четвърт, когато отново се качих горе. Не позвъних, отключих си сам. Менчу лежеше във входното антре, с широко отворени очи. Първоначално помислих, че е припаднала от нерви, но после, като коленичих до нея, видях синините по шията й. Беше мъртва, Хулия, но беше още топла. Изпаднах в паника. Знаех, че ако се обадя на полицията, няма да съм в състояние да обясня много неща. Затова хвърлих ключовете на пода, затворих входната врата зад себе си и хукнах надолу по стълбите. Не бях в състояние да разсъждавам. Прекарах нощта в един малък хотел. Не можах да спя от ужас. После, на сутринта, отидох на летището… Останалото го знаеш.

— Когато намери Менчу мъртва, картината беше ли още в ателието?

— Да. Това беше единственото нещо, което забелязах, освен нея. Картината беше на канапето, опакована с вестници, точно както я бях оставил. — Той се изсмя с горчивина. — Не намерих смелост да я взема със себе си. В достатъчно голяма каша се бях забъркал.

— Твърдиш, че си намерил Менчу във входното антре? Но ние я открихме в спалнята. Имаше ли шал около врата й?

— Нямаше никакъв шал. Около врата й нямаше нищо — той беше счупен. Беше убита с удар по гърлото.

— Ами бутилката?

— Не почвай и ти с тази бутилка. Всички полицаи постоянно ме питат защо съм я заврял между краката й. Кълна се, че не знам за какво говорят. — Той си дръпна силно от недогорялата цигара, издиша дима и погледна подозрително към Хулия. — Менчу беше мъртва. Това е всичко. Беше убита с един удар и толкова. Не съм я местил. Не съм бил в ателието повече от една минута. Тези неща трябва да са направени по-късно.

— По-късно ли? Кога? По твоите думи убиецът трябва вече да си е бил тръгнал.

Макс се смръщи, опитвайки се да си припомни нещо.

— Не знам. — Той изглеждаше искрено объркан. — Може да се е върнал по-късно, след като аз съм си тръгнал. — После изведнъж побледня, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо. — А може би… — Хулия видя, че ръцете му в белезниците затрепериха. — Може и да е бил още там, скрит някъде. Може да е чакал теб.

Бяха решили да си разпределят работата. Докато Хулия говореше с Макс и после предаваше разказа му на инспектора, а той я слушаше с неприкрит скептицизъм, Сесар и Муньос разпитваха съседите. Вечерта тримата се срещнаха в едно старо кафене на Кайе дел Прадо. Историята на Макс бе обсъдена от всички възможни гледни точки по време на продължителната дискусия около мраморната маса, докато пепелникът започна да прелива от фасове, а масата се затрупа с празни чаши. Бяха се привели един към друг като заговорници, и говореха много тихо.

— Вярвам на Макс — заключи Сесар. — В разказа му има логика. В края на краищата, този номер с краденето на картината е напълно в негов стил. Но не мога да повярвам, че би могъл да направи другото… Тази бутилка с джин е нещо прекалено, скъпи мои… дори за мъж като него. От друга страна, знаем, че жената с шлифера също се е навъртала наоколо. Лола Белмонте, Немезида66, или която и да е всъщност.

— А защо не Беатрис Остенбургска? — попита Хулия.

Сесар я изгледа строго.

— Намирам шегата ти за напълно неподходяща. — Той се поразмърда неспокойно на стола си, погледна към Муньос, чието лице беше безизразно както винаги и после, полу на шега, полусериозно, вдигна ръце, сякаш да се предпази от някакво невидимо привидение. — Тази жена, която се е навъртала около жилището ти, е била от плът и кръв — или поне се надявам да е била.

Сесар беше поразпитал дискретно портиера на отсрещната сграда, с когото бяха познати. От него бе научил няколко показателни факта. Например че около дванадесет на обяд, тъкмо когато привършвал с метенето на входа, портиерът видял висок млад мъж с коса, вързана на опашка, да излиза от външната врата на сградата, в която живееше Хулия и да отива нагоре по улицата към една кола, паркирана наблизо. Малко по-късно — гласът на Сесар пресипна от напрежение, като че ли разказваше някоя особено сочна светска клюка — може би след половин час, когато вкарвал обратно кофите за боклук, портиерът забелязал една руса жена с шлифер и тъмни очила. Докато разказваше това, Сесар зашепна и се огледа тревожно, като че ли жената можеше да е седнала на някоя от съседните маси. Портиерът не я бил видял много добре, защото тя вървяла от другата страна на улицата, в същата посока, в която бил тръгнал и младият мъж. Не можел също така да каже със сигурност дали жената е излязла от дома на Хулия. Просто, като се обърнал, след като бил прибрал кофите, я видял отсреща. Не, на полицаите, които го разпитвали същата сутрин, не бил казал нищо за нея, защото не му били задали такъв въпрос. Нямало да се сети, признал портиерът, почесвайки се по главата, ако самият дон Сесар не го бил попитал. Не, не бил забелязал дали е носела голям пакет или не. Просто видял някаква руса жена да върви по отсрещния тротоар. Нищо повече.

— Улиците — отбеляза Муньос — са пълни с руси жени.

— Всички с шлифери и тъмни очила, така ли? — попита Хулия. — Може да е била Лола Белмонте. По това време аз бях у дон Мануел. Нито тя, нито мъжът й си бяха у дома.

— Не — възрази Муньос. — По това време вече бяхте с мен в клуба. После се разхождахме приблизително в продължение на час и стигнахме до жилището ви към един. — Той вдигна очи към Сесар и Хулия не пропусна да отбележи, че двамата се спогледаха, като че криеха нещо. — Ако убиецът ви е чакал, сигурно му се е наложило да си промени плановете, защото вие сте се забавили. Взел е картината и си е тръгнал. Може би закъснението е спасило живота ви.

— Защо е трябвало да убива Менчу?

— Сигурно не е очаквал да я намери там и му се е наложило да се отърве от един нежелан свидетел — каза Муньос. — Може първоначално да не е предвиждал дамата да вземе топа. Може би става дума за брилянтна импровизация.

Сесар възмутено повдигна вежди.

— Определението „брилянтна“ е малко прекалено, драги.

— Наречете го както щете. Да трябва да промениш хода така, в последния момент, да избереш бързо нов вариант, подходящ за сменената ситуация, за да оставиш картичката с описанието до трупа… — Шахматистът се замисли. — Видях самата картичка. Ходовете бяха напечатани на пишещата машина на Хулия, така каза Фейхо. Нямало никакви отпечатъци. Престъпникът е действал съвсем спокойно, бързо и ефикасно. Като машина.

Внезапно преди очите на Хулия се изправи образът на самия Муньос — припомни си го как изглеждаше само преди часове, докато чакаха да дойде полицията. Беше коленичил пред трупа на Менчу, не пипаше нищо, не говореше, а само разучаваше съвсем спокойно визитната картичка на убиеца — като че ли седеше край някоя маса в клуб „Капабланка“.

— Но не мога да разбера защо Менчу е отворила вратата.

— Мислела е, че идва Макс — предположи Сесар.

— Не — възрази Муньос. — Той е имал ключове — нали ги намерихме захвърлени на пода, когато влязохме. Менчу е знаела, че не е Макс.

Сесар въздъхна. Непрекъснато въртеше пръстена с топаз на пръста си.

— Не се учудвам, че полицията се е вкопчила отчаяно в Макс — каза той обезкуражено. — Просто няма никакви други заподозрени. А както е тръгнало, скоро няма да останат и потенциални жертви. Ако сеньор Муньос продължава да държи твърдо на дедуктивните си системи, отсега виждам как ще свърши историята — вие, драги Муньос, заобиколен от трупове, като във финалната сцена на „Хамлет“, ще бъдете принуден да стигнете до единствения възможен извод: „Тъй като оцелях единствено аз, ако се придържаме към неумолимите закони на логиката и отхвърлим останалите заподозрени, защото вече са мъртви, убиецът трябва да съм аз…“ После ще се предадете на полицията.

— Не е много сигурно — каза Муньос.

— Кое — че вие сте убиецът ли? Извинете ме, драги приятелю, но разговорът ни заприлича на диалог между луди. Нито за момент не съм мислил…

— Нямах предвид това. — Шахматистът оглеждаше празната чаша в ръцете си. — Говорех за това, което споменахте преди малко — че няма да останат заподозрени.

— Да не искате да кажете — прошепна Хулия, — че имате някого предвид?

Муньос я изгледа много внимателно. После цъкна с език, наклони глава встрани и отвърна:

— Възможно е.

Хулия започна да протестира, да настоява той да им каже всичко, но нито тя, нито Сесар успяха да измъкнат нещо от него. Муньос се взираше разсеяно в празната маса, като че ли виждаше по мраморната й повърхност ходовете на въображаеми шахматни фигури. От време на време слабата усмивка, зад която се криеше, когато предпочиташе да не бъде въвличан в каквото и да било, прелиташе като сянка по устните му.