Фламандският майстор

13. Седмият печат

— Разбира се — казваше Пако Монтегрифо, — този трагичен инцидент няма да се отрази на нашето споразумение.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Ние знаем, че нямате нищо общо със случилото се.

Директорът на „Клеймор’с“ бе дошъл да посети Хулия в ателието й в „Прадо“. Когато се появи напълно неочаквано, той каза, че решил да се възползва от случая — и без това имал разговор с директора на музея. Възнамерявали да закупят един Сурбаран67, който им бил препоръчан. Когато влезе в ателието, Хулия тъкмо инжектираше смес от клей и мед в една застрашена от олющване част на триптих, приписван на Дучо ди Бонинсеня. Тя не можеше да прекъсне работата си, затова само кимна на Монтегрифо и продължи да натиска бавно буталото на спринцовката. Аукционерът беше много доволен, че може да я види в разгара на работата — поне така каза, надарявайки я с една от най-блестящите си усмивки. После седна край една от масите и се зае да я наблюдава.

Хулия се притесняваше, затова се постара да привърши колкото бе възможно по-бързо. Покри застрашената част от триптиха с непромокаема хартия и я затисна с торбичка, пълна с пясък, като внимаваше много тя да не нарани повърхността на картината.

— Великолепна творба — отбеляза Монтегрифо, сочейки триптиха. — Около 1300-та година, нали? Маестро Бонинсеня, ако не се лъжа.

— Точно така. Музеят я купи преди няколко месеца. — Хулия огледа критично резултатите от работата си. — Имах проблеми с позлатата по ръба на мантията на Девата. На някои места нямаше как да я възстановя.

Монтегрифо се наведе над триптиха и го огледа с око на професионалист.

— Невероятно добра работа, въпреки всичко — каза той, след като привърши с огледа. — Което важи за всички реставрирани от вас неща.

— Благодаря ви.

Търговецът я изгледа с неприкрита симпатия.

— Макар че, разбира се — допълни той, — нищо не може да се сравнява с нашия скъп фламандски майстор.

— Разбира се. При всичкото ми уважение към Дучо.

Двамата се усмихнаха. Монтегрифо подръпна безупречно белите маншети на ризата си, за да се убеди, че от ръкавите на тъмносиньото двуредно сако се подават само уставните сантиметри — толкова, колкото да се виждат златните копчета на ръкавелите с гравиран монограм. Ръбът на сивия му панталон беше идеален, а черните италиански обувки блестяха въпреки дъждовното време.

— Имате ли някакви новини за Ван Хойс? — попита Хулия.

Търговецът придоби изражение на изискана меланхолия.

— Уви, не — макар че подът беше посипан със стърготини и парчета хартия, и изпоцапан с боя, той много внимателно изтръска цигарата си в пепелника. — Но сме в постоянен контакт с полицията. Семейство Белмонте ми дадоха безусловни пълномощия — лицето му изразяваше едновременно одобрение на разумната постъпка на собствениците и съжаление, че не са се обърнали към него по-рано. — Парадоксалното в случая е, че ако „Шахматната партия“ някога се появи отново на бял свят, цялата тази поредица от неприятни инциденти ще вдигне цената й до небесата.

— Не се и съмнявам. Но, както казахте, това ще стане, ако картината изобщо се появи.

— Настроението ви не е много оптимистично.

— След всичко, което преживях през последните дни, не виждам основание да бъда оптимист.

— Разбирам ви. Но все пак вярвам в работата на полицията. И в късмета. Ако все пак успеем да си върнем картината и да я извадим на търг, ви гарантирам, че ще бъде неповторимо събитие. — Той й се усмихна, като че ли криеше подарък за нея в джоба си. — Четохте ли последния брой на „Изкуство и антики“? Посветили са цели пет цветни страници на историята на картината. Непрекъснато ни се обаждат журналисти от специализирани издания. Следващата седмица се очаква да излезе статия за картината във „Файненшъл Таймс“. Между другото, някои от тези журналисти молят да ги свържем с вас.

— Не искам да давам никакви интервюта.

— Много жалко, ако не възразявате срещу коментара ми. Вие се изхранвате благодарение на доброто си име в света на изкуството. Рекламата може само да повиши популярността ви в професионалните среди.

— Не и този вид реклама. В края на краищата картината беше открадната от моя апартамент.

— Опитваме се да не го изтъкваме. Вие нямате никаква вина, докладът на следствието е категоричен. Фактите сочат към любовника на вашата приятелка. Най-вероятно е успял да предаде картината на неизвестен съучастник. Това е основната линия на следствието. Убеден съм, че картината ще се появи. Не е толкова лесно да бъде изнесено едно такова произведение на изкуството зад граница. Поне теоретично е много трудно.

— Радвам се, че сте толкова спокоен. На това му се казва човек да умее да губи — истински спортсменски дух. Бях убедена, че кражбата представлява сериозен удар за фирмата ви.

Монтегрифо доби измъчен вид, като че ли съмненията й го наскърбяваха.

— Наистина ударът е сериозен — каза той и продължи да гледа Хулия така, като че се бе отнесла несправедливо с него. — Наложи ми се да давам сериозни обяснения в централния офис в Лондон. Но такива проблеми са постоянно явление в нашата работа. Тъй или иначе, винаги има повод за безпокойство… Нашият филиал в Ню Йорк е открил друг Ван Хойс: „Сарафинът от Лувен“.

— Чак пък да са го открили… Картината е добре известна, включена е в каталозите като собственост на частен колекционер.

— Виждам, че сте добре информирана. Това, което исках да кажа всъщност, е, че сме в преговори със сегашния собственик. Той счита, че моментът е подходящ да й вземе добра цена. Колегите ми от Ню Йорк са успели да се свържат с него преди конкуренцията.

— Моите поздравления.

— Помислих си, че мога да ви поканя да отпразнуваме случая. — Той погледна ролекса на китката си. — Вече е почти седем. Какво ще кажете за една вечеря? Трябва да обсъдим бъдещата ни съвместна работа. При нас има една полихромна статуя на архангел Михаил, индо-португалска, седемнадесети век. Иска ми се вие да я погледнете.

— Много мило от ваша страна, но все още нямам настроение. Смъртта на приятелката ми, това, което стана с картината. Няма да съм много приятен събеседник.

— Както желаете. — Монтегрифо прие отказа й с примирена галантност и без да престане да се усмихва. — Ако нямате нищо против, ще ви се обадя в началото на идущата седмица. Понеделник добре ли е?

— Разбира се. — Хулия му протегна ръка, която той стисна нежно. — Благодаря, че минахте да ме видите.

— За мен винаги е удоволствие да ви виждам, Хулия. Ако имате нужда от нещо — погледът му беше дълъг и неразгадаем, — каквото и да било, моля ви, не се колебайте да ми се обадите.

Той си тръгна. На вратата се обърна, за да й отправи последна сияеща усмивка. Хулия поработи още половин час върху триптиха на Бонинсеня, преди да започне да прибира нещата си. Муньос и Сесар бяха настоявали да не спи в апартамента си няколко дни; Сесар й предложи собственото си жилище, но тя упорито отказваше. Единствената отстъпка бе да смени бравата си. Остана си непоправим инат, както се бе изразил ядосано Сесар при едно от многобройните си обаждания тази седмица, за да провери дали всичко с нея е наред. Що се отнася до Муньос, Хулия знаеше (Сесар беше се издал неволно), че двамата са прекарали цялата нощ след убийството на пост пред дома й, премръзнали от студ, само с един термос кафе и бутилка бренди, която Сесар бе имал благоразумието да вземе със себе си. Увити в палта и шалове, двамата бяха затвърдили странното приятелство, възникнало от общата им връзка с Хулия. Когато тя разбра какво се е случило, забрани категорично това да се повтаря и обеща в замяна да не отваря вратата никому и да спи с пистолета под възглавницата.

Видя пистолета в чантата си, когато се готвеше да си тръгне и неволно докосна студения хромиран метал с пръсти. Днес бе четвъртият ден от убийството на Менчу, а нямаше още нито картички, нито обаждания. Тя се опита да си каже без особено убеждение, че може би кошмарът е приключил. Метна парче ленено платно върху Бонинсеня, закачи работните си дрехи в гардероба и облече шлифера си. Циферблатът на часовника от вътрешната страна на китката й показваше осем без четвърт.

Тъкмо се канеше да загаси светлината, когато телефонът иззвъня.

Хулия постави слушалката обратно на мястото й и остана неподвижна, затаила дъх, едва потискайки желанието да избяга колкото е възможно по-далеч. Тръпка пробяга по гръбнака й, леден полъх, който я накара да затрепери неудържимо. Трябваше да се подпре на масата, за да не падне. Не можеше да откъсне очи от телефона. Гласът, който бе чула току-що, беше безполов, безличен, като гласовете, които вентрилоквистите използват за своите говорещи кукли. В него се прокрадваха пискливи нотки, които пронизваха кожата й с иглите на смъртен ужас.

— Дванадесета зала, Хулия — мълчание и тежко дишане, може би звучеше така заради кърпичката, с която сигурно бе покрит микрофона. — Дванадесета зала — бе повторил гласът. — Брьогел Стария68 — допълни той след още една пауза. После се чу кратък, сух, зловещ смях и щракане от затварянето на телефона.

Тя се опита да подреди обърканите си мисли. Не искаше да допусне да я обземе паниката. Сесар й беше казал веднъж, че когато викачите вдигат патици, за да могат ловците да стрелят по тях, най-уплашените винаги падали първи. Взе слушалката и избра номера му — първо у тях, после и в магазина, но никой не отговори и на двете места. Не успя да се свърже и с Муньос. Трябваше да се справи сама, а започваше да трепери само при тази мисъл.

Извади пистолета от чантата си и свали предпазителя. Каза си, че така няма поне да е напълно безобидна. Отново си припомни нещо, което й бе казал Сесар навремето. В една стая нощем има абсолютно същите неща, както и през деня — единствената разлика е, че не можеш да ги видиш.

Тя тръгна по коридора с пистолета в ръка. В този час музеят беше пуст, с изключение на хората от охраната, които правеха своите обиколки, но тя не знаеше къде може да ги намери. Трябваше да слезе три етажа надолу. Стълбите сключваха остър ъгъл с широките площадки на всеки етаж. Нощното осветление хвърляше синкави полусенки, в които се очертаваха тъмните картини, мраморните перила и бюстовете на римски патриции, които я наблюдаваха от нишите си.

Хулия свали обувките си и ги пъхна в чантата. Студ плъзна от пода по цялото й тяло. Това нощно приключение можеше да й докара страхотна настинка. От време на време спираше, за да надникне над парапета, но нито виждаше, нито чуваше нещо подозрително. Като стигнеше долу, трябваше да вземе решение. Ако тръгнеше в едната посока, щеше да мине през няколко помещения, които служеха за работилници на реставраторите, а оттам до заключена врата, през която можеше да излезе с електронната си карта и щеше да се озове на улицата, близо до Пуерта Мурильо. В другата посока, на края на един тесен коридор, имаше врата, която водеше към самия музей. Тя беше обикновено затворена, но никога не я заключваха преди десет часа вечерта, когато охраната правеше последната си обиколка.

Тя застана на най-долната площадка, стиснала пистолета, и започна да обмисля двете възможности. Можеше или да излезе навън, колкото е възможно по-бързо, или да влезе в музея, за да разбере какво става в дванадесета зала. Втората възможност предполагаше не особено приятни шест-седем минути, които щяха да са й необходими да прекоси пустата сграда. Освен ако имаше късмет да се натъкне по пътя на пазача на това крило, млад мъж, който винаги й купуваше кафе от автомата, когато я завареше в ателието и й правеше комплименти за хубавите крака, като твърдеше, че те са една от основните забележителности на музея.

Какво толкова, по дяволите, каза си тя накрая, нали някога беше убивала пирати. Ако убиецът беше там, това бе добра и може би единствена възможност най-сетне да застанат лице в лице. Като разумна патица тя щеше да бъде нащрек; освен това в ръката си държеше осемнадесет унции хромиран метал, седеф и олово, които, използвани отблизо, можеха лесно да й помогнат да размени ролите в тази ловна експедиция.

Хулия разшири ноздри, сякаш да надуши откъде ще дойде опасността, стисна зъби и призова на помощ цялата ярост, която я обземаше, щом се сетеше за Алваро и Менчу. Беше решила да не играе ролята на уплашена пионка — смяташе, че е напълно способна, ако се наложи, да поиска око за око и зъб за зъб. Ако убиецът, който и да бе той, искаше да се срещне с нея, така и щеше да стане — в зала номер дванадесет или в ада.

Тя мина през вътрешната врата, която, както и очакваше, беше отключена. Момчето от охраната явно беше много далече, защото вътре цареше пълна тишина. Тръгна по една пътека, потънала в сенки, между мраморните статуи, които я гледаха как минава с безизразните си, неподвижни очи, и продължи през залата със средновековни религиозни картини. Понякога сред тъмните сенки Хулия виждаше отблясък от позлата или варак от някой фон. Вляво, в дъното на дългата пътека, се виждаше малкото стълбище, което водеше към залите с ранна фламандска живопис, между които и зала дванадесет.

Поспря на първото стъпало, взирайки се много внимателно в тъмното. Таваните тук бяха по-ниски, и нощното осветление позволяваше да се видят някои подробности от картините. В синкавите полусенки картините изглеждаха едноцветни. Виждаше „Сваляне от кръста“ на Ван ден Вайден, макар че картината се различаваше много трудно в тъмнината. Нереалността на нощните сенки й придаваше мрачно величие — забелязваха се само най-светлите цветове, тялото на Христа и лицето на Богородица, която припадаше, отпуснала ръка до ръката на мъртвия си син.

Тук нямаше никой, освен хората от картините, а повечето от тях, скрити в мрака, сякаш бяха в плен на дълбок сън. Без да се доверява на привидното спокойствие, обезпокоена от присъствието на толкова много образи, създадени от ръцете на хора, умрели преди стотици години, които сякаш я наблюдаваха от старинните рамки по стените, Хулия стигна до зала номер дванадесет. Гърлото й беше пресъхнало, но не можеше да преглътне. Хвърли поглед през рамо, но не видя нищо съмнително. Съзнавайки колко са стегнати челюстните й мускули, тя си пое дълбоко дъх, преди да влезе в залата така, както бе виждала да правят хората по филмите: стиснала в две ръце пистолета, насочен към сенките, с пръст на спусъка.

В залата нямаше никой. Хулия изпита опияняващо, огромно облекчение. Първото нещо, което видя, бяха притъпените от мрака цветове на зашеметяващ кошмар — „Градината на насладите“ от Бош69, която заемаше почти цяла стена. Хулия се облегна на отсрещната стена. Дъхът й замъгли стъклото, покриващо автопортрета на Дюрер. С опакото на ръката тя изтри потта от челото си, преди да се отправи към стената в далечния край на залата. Докато наближаваше, започна постепенно да различава по-светлите тонове в картината на Брьогел. Тази картина винаги бе имала за нея странна привлекателна сила. Трагизмът на посланието, нанасян с всяко докосване на четката, красноречието на безбройните фигури, докоснати от неумолимия дъх на тленността, множеството различни сцени, допълващи се в зловеща цялост, в продължение на много години бяха вълнували въображението й. Слабата синкава светлина осветяваше ордите от скелети, сякаш извиращи от вътрешностите на земята, повлечени от зъл, унищожителен вихър; далечните пожари, на чийто фон се очертаваха почернели руини; в далечината колелата на мъченията се въртяха около осите си, до скелета с вдигнат меч, който се готвеше да го стовари върху врата на пленника, коленичил в молитва с вързани очи; на преден план царят, изненадан от смъртта насред пиршеството, влюбените, които не осъзнаваха гибелта си дори в последния час; усмихващият се скелет, който бие барабаните на Второто пришествие; и рицарят, който, изтръпнал от ужас, все пак намира у себе си смелост за един последен жест на съпротива и вади меча си, готов да тръгне в своята последна, безнадеждна битка.

Картичката беше там, пъхната зад рамката, малко над позлатената плочка, на която бяха изписани добре познатите на Хулия думи, съставящи името на картината: „Триумфът на смъртта“.

Когато излезе на улицата, навън валеше като из ведро. Цели потоци вода, осветени от фенерите от времето на кралица Исабела, се изливаха стихийно от тъмното небе и плющяха върху паважа. Тежките капки разкъсваха огледалната повърхност на локвите и размиваха отраженията на града в трескава смяна на светлини и сенки.

Хулия вдигна лице и остави дъжда да се лее свободно по косата и лицето й. Бузите и устните й се втвърдиха от студ, косата полепна по страните й. Закопча шлифера си чак догоре и закрачи сред каменните пейки и подкастрените храсти, без да обръща внимание на дъжда и на подгизналите си обувки. Образите от картината на Брьогел сякаш се бяха запечатали в зениците й; средновековната картина все още трептеше пред очите й в целия си ужасяващ трагизъм. А на същата тази сцена, сред мъжете и жените, повлечени от лавината отмъстителни скелети, тя виждаше ясно образите от друга картина: Роже д’Арас, Фердинанд Алтенхофен, Беатрис Бургундска. Малко по-назад виждаше дори сведената глава и примиреното изражение на стария Питер Ван Хойс. Всичко се сливаше в тази единствена сигурна сцена — когато, без значение кой как е хвърлил заровете, последният зар, хвърлен на голямата маса, Земята, бе един и същ: красота и грозота, любов и омраза, добро и зло, трудолюбие и леност, всичко щеше да срещне своя край. Хулия бе видяла и себе си в огледалото, отразило с безмилостна яснота счупването на Седмия печат на Апокалипсиса. Тя беше онази млада жена, застанала гърбом към сцената, потънала в мечти, хипнотизирана от захиления скелет, който свиреше на лютня. В тази мрачна сцена нямаше място за пирати и скрити съкровища, Уенди бе повлечена, докато пищеше и риташе, от легиона скелети; Пепеляшка и Снежанка, с широко отворени от ужас очи, долавяха серните пари на преизподнята, а малкият оловен войник, Роже д’Арас, досущ като свети Георги, само че без дракона, стоеше, извадил наполовина меча от ножницата, без да може да им помогне. Беше му достатъчно трудно да размахва напразно оръжие към нищото; един последен жест, въпрос на чест, преди и той да сключи пръсти с костеливата ръка на Смъртта, която водеше всички в зловещия си танец.

Фаровете на преминаваща кола осветиха близката телефонна кабина. Хулия порови за монети в чантата си. Движеше се като насън. Набра механично номерата на Сесар и Муньос. По слушалката се стичаше вода от косата и. И на двете места не отговори никой. Тя облегна глава на стъклото и постави една овлажняла цигара между изтръпналите си от студ устни. Стоеше със затворени очи, а димът от цигарата се виеше над главата й, докато жарта опари пръстите й и тя хвърли фаса. Дъждът продължаваше да вали, равномерно и монотонно, и тя съзнаваше с безутешна, безкрайна умора, че това е само крехко примирие, което няма да я защити от студа, от светлините и сенките.

Нямаше представа колко дълго е стояла там. След известно време отново пусна монети в автомата и избра този път само един номер, на Муньос. Когато чу гласа му, започна постепенно да идва на себе си, като че ли се връщаше от дълго пътуване през времето и собствената си същност. Докато му обясняваше какво се е случило, чувстваше как я обзема спокойна яснота. Муньос попита какво пише на картичката, и тя му каза: О x П, офицер взема пешка. От другата страна на линията настъпи мълчание. После Муньос проговори със странен глас — никога преди не го беше чувала да говори така — и я попита къде се намира сега. Тя му каза и той й нареди да не мърда оттам, щял да дойде колкото можел по-скоро.

Петнадесет минути по-късно пред кабината спря такси. Муньос отвори вратата и й каза да се качва. Хулия изтича навън в дъжда и скочи в колата. Таксито потегли, а Муньос свали подгизналия й шлифер и я наметна със своя.

— Какво става? — попита тя.

— Скоро ще разберете.

— Какво означава това, че офицер взема пешка?

Прелитащите светлини се плъзгаха по смръщеното лице на Муньос.

— Означава — каза той, — че черната дама се готви да елиминира още една фигура.

Хулия примигна, зашеметена от новината. Тя сграбчи ръката на Муньос със замръзналите си пръсти и го погледна уплашено.

— Трябва да предупредим Сесар.

— Има време — каза Муньос.

— Къде отиваме?

— В Пенхамо. С едно „х“.

Когато таксито спря пред шахматния клуб, навън продължаваше да вали проливно. Муньос отвори вратата, без да пуска ръката на Хулия.

— Да вървим — каза той.

Тя го последва покорно нагоре по стълбите към залата. Вътре имаше все още няколко играчи, но директорът Сифуентес не се виждаше никъде. Муньос я преведе през залата и се упъти право към библиотеката.

Вътре, сред трофеи и грамоти, имаше много остъклени шкафове, пълни с книги. Муньос пусна ръката на Хулия, плъзна встрани стъклената вратичка на един шкаф и извади тежък, подвързан с кожа том. На гърба на тома имаше надпис с поизтрити от времето златни букви. Озадачената Хулия прочете: „Шахматен седмичник. Четвърто тримесечие.“ Годината не се четеше.

Муньос постави книгата на масата и запрелиства страниците, отпечатани на евтина хартия. Шахматни задачи, анализи, репортажи от турнири, стари снимки на усмихнати победители в бели ризи, костюми и вратовръзки, подстригани по тогавашната мода. Когато стигна до едно двустранично фолио с много снимки, той спря, обърна се към Хулия й каза:

— Разгледайте ги внимателно.

Тя се приведе над снимките. Бяха лошокачествени, на всяка от тях имаше по една група шахматисти, които позираха пред обектива. Някои държаха купи или грамоти. Тя прочете заглавието: „Втори национален турнир за купата «Хосе Раул Капабланка»«.

— Не разбирам — прошепна тя.

Муньос посочи една от снимките. На нея имаше група момчета — две от тях държаха малки статуетки; другите четири се взираха сериозно в обектива. Под снимката пишеше: »Финалистите в юношеската лига“.

— Познавате ли някого? — попита Муньос.

Хулия се зае да разучава лицата едно по едно. Само едно, на момчето най-вдясно, й се стори бегло познато. Момчето беше шестнайсет или седемнайсетгодишно. Косата му беше сресана назад, беше със сако с вратовръзка, на единия си ръкав имаше траурна лента. Взираше се в обектива със спокоен, интелигентен поглед, в който като че ли се криеше и искрица предизвикателство. Тогава Хулия го позна. Посочи го с треперещия си пръст и погледна към Муньос. Той кимна.

— Да — каза той, — това е невидимият ни противник.