Фламандският майстор

11. Аналитични подходи

Иззвъняването на телефона я накара да подскочи. Отдели бавно напоения с разтворител тампон от частта на картината, върху която работеше — едно неподатливо петно от лак върху къс от дрехата на Фердинанд Алтенхофен. Стисна пинсетата със зъби и погледна подозрително телефона, който бе на килима в краката й. Чудеше се дали, ако вдигне слушалката, отново ще трябва да слуша някое от дългите мълчания, които се бяха превърнали в част от ежедневието й през последните две седмици. Първите няколко пъти просто държеше слушалката до ухото си, без да казва нищо, чакайки нетърпеливо да долови някакъв звук, дори да е само дишане, някакъв признак на живот, човешко присъствие от другата страна, колкото и обезпокоително да би било то. Но чуваше само бездна от тишина, дори без успокоителното щракване от затварянето на слушалката. Другият — бил той мъж или жена — винаги издържаше по-дълго. Който и да бе той, просто си стоеше, слушаше и не даваше никакви признаци на припряност или опасения, че полицията може да проследява повикванията. Най-лошото беше, че който и да бе той, нямаше никаква представа, че не го застрашава нищо. Хулия не бе казала никому за обажданията, дори на Сесар и Муньос. Без да разбира точно защо, тя се срамуваше от тях, чувстваше се унижена от това нарушаване на личния й живот, от натрапеното присъствие в нощта и тишината, които бе обичала толкова, преди да започне кошмарът. Обажданията бяха като ритуално насилие, без думи и жестове, което се повтаряше всеки ден.

Тя вдигна слушалката след шестото иззвъняване и с облекчение чу гласа на Менчу. Но облекчението й беше краткотрайно, защото Менчу беше страшно пияна. Хулия си каза разтревожено, че това може би се дължеше и на нещо по-силно от алкохол в кръвта й. Като говореше доста високо, за да надвика шума на разговорите и музиката, и същевременно доста несвързано, Менчу й каза, че е в „Стефан’с“ и започна някаква объркана история, в която участваха Макс, картината на Ван Хойс и Пако Монтегрифо. Хулия не разбра нищо, помоли Менчу да обясни отново какво се е случило, но приятелката й избухна в истеричен смях и затвори.

Навън беше студено, въздухът беше натегнал от влага. Потръпвайки в тежкото кожено палто, Хулия излезе на улицата и спря едно минаващо такси. Нощните светлини прелитаха по лицето й, докато тя кимаше от време на време, слушайки с нежелание бърборенето на шофьора. Облегна се на седалката и затвори очи. Преди да излезе, беше включила алармата и превъртяла два пъти ключа на желязната врата. Пред външната врата не се удържа да не погледне подозрително към цепнатината до звънеца. Боеше се, че може да види там нова картичка, но не откри нищо. Невидимият противник все още обмисляше следващия си ход.

В „Стефан’с“ беше пълно с хора. Първо видя Сесар, който седеше на един диван със Серхио. Младият човек изглеждаше много привлекателен с разчорлената си руса коса, паднала над челото. Сесар му шепнеше нещо, а той кимаше. Антикварят беше кръстосал крака и пушеше. Ръката, с която държеше цигарето, бе отпуснал на коляното си, а с другата жестикулираше, близо до ръката на своето протеже, но без да я докосва. Щом видя Хулия, той стана да я посрещне. Не изглеждаше изненадан, че я вижда тук в такъв час, без никакъв грим и по джинси.

— Там е. — Той посочи към вътрешността на клуба. Лицето му не изразяваше нищо особено, освен известно развеселено любопитство. — На един от диваните отзад.

— Много ли пи?

— Като смок. Освен това се боя, че има полепнал бял прашец по всички отвори на тялото. Посещава подозрително често тоалетната, не е възможно всеки път да й се пикае. — Сесар огледа цигарата си и се усмихна злорадо. — Преди малко направи сцена на бара, удари шамар на Монтегрифо. Представяш ли си, скъпа? Беше наистина — той се наслаждаваше на аромата на думата като познавач, преди да я произнесе, — наистина възхитително.

— А Монтегрифо?

Изразът на Сесар стана жесток.

— Беше фантастично, скъпа, почти божествено. Тръгна си, вдървен и достолепен, както му е обичаят. Беше с една много привлекателна блондинка — малко простовата, но елегантно облечена. Горкото момиче, беше ужасно притеснено. Не мога да я виня — усмивката му беше зла. — Трябва да призная, принцесо, този тип има стил. Понесе шамара, без да мигне, като силните мъже от филмите. Интересна личност е този твой аукционер. Действително се държа безупречно. Хладен и невъзмутим.

— Къде е Макс?

— Не съм го виждал тази вечер, за съжаление. — Усмивката му изрази почти перверзна наслада. — Ако и той беше тук, удоволствието щеше да е пълно — това би било върхът.

Хулия остави Сесар и тръгна из клуба. Видя няколко познати и ги поздрави, но не спря, за да разговаря с тях. Най-сетне видя Менчу, сама, отпусната на един диван. Очите й бяха оцъклени, късата й пола се беше плъзнала нагоре, на единия й чорап се беше пуснала огромна бримка.

— Менчу.

Тя погледна Хулия, като че ли й беше трудно да я разпознае. Поклати глава, мънкайки несвързано, и се изсмя с несигурен, пиянски смях.

— Пропусна представлението — изфъфли тя след малко. — Не можа да видиш онова копеле. Половината му физиономия беше червена като домат — поизправи се и потърка зачервения си нос, без да обръща внимание на любопитните и възмутени погледи на хората от съседните маси. — Арогантен глупак.

Хулия чувстваше, че всички ги гледат, чуваше коментарите и се беше изчервила.

— Можеш ли да станеш, за да си тръгнем?

— Мисля, че ще се справя. Но първо трябва да ти кажа…

— Ще ми кажеш после. Хайде да си вървим.

Менчу се изправи с усилие на крака и придърпа несръчно полата си надолу. Хулия наметна палтото на раменете й и успя да я подкара към изхода в сравнително приличен вид. Сесар ги пресрещна.

— Всичко наред ли е?

— Да. Мисля, че ще се справя.

— Сигурна ли си?

— Да. Ще се видим утре.

На улицата Менчу започна да залита, някой подвикна някакъв цинизъм от прозореца на минаваща кола.

— Отведи ме у дома, Хулия… моля те.

— У вас или у нас?

Менчу се движеше като сомнамбул. Гледаше я, като че ли не я познаваше.

— У вас — каза тя накрая.

— Ами Макс?

— Приключих с Макс. Скарахме се. Край.

Взеха такси. Менчу се сви на задната седалка и се обля в сълзи. Хулия обгърна с ръка треперещите й рамене. Таксито спря на червено и ярката светлина от една близка витрина освети опустошеното лице на Менчу.

— Съжалявам. Аз съм една…

Хулия продължаваше да се чувства неловко. Положението беше жалко и смешно. „Дяволите да го вземат Макс — каза си на ум. — Дяволите да ги вземат всички.“

— Не ставай глупава — прекъсна тя приятелката си.

Забеляза, че шофьорът ги оглежда любопитно в огледалото за обратно виждане. Когато погледна отново към Менчу, забеляза, че погледът й е необичайно ясен, като че в съзнанието й бе останало някакво ъгълче, незасегнато от алкохола и наркотиците. Погледът на приятелката й беше изненадващо дълбок, мрачен и многозначителен — толкова несъответстващ на състоянието й, че Хулия се стресна.

— Ти нищо не разбираш — каза Менчу, поклащайки измъчено глава, като ранено животно. — Но каквото и да се случи… Искам да знаеш…

Тя спря рязко, като че ли си прехапа езика, и погледът й отново се зарея в сенките. Хулия беше озадачена. Събра й се прекалено много за една нощ. Каза си, изпълнена със смътни, недобри предчувствия, че сега й липсва само да открие поредната картичка до звънеца.

Но тази нощ никой не беше оставял никаква картичка. Хулия можа да се посвети спокойно на грижите си за Менчу, която се движеше като из мъгла. Хулия я накара да изпие две чаши кафе и я накара да си легне. Чувстваше се като психотерапевт по време на сеанс. Успя постепенно, много търпеливо, да възстанови по несвързаното бръщолевене на приятелката си какво точно се бе случило. Във възможно най-неподходящия момент Макс, неблагодарникът, си навил на пръста да замине за Португалия. Сервирал й някаква история, че си намерил там работа. Менчу се чувствала зле и егоистичното му желание да замине я накарало да го обвини в липса на всякакво чувство за дълг. Скарали се, и вместо да се сдобрят в леглото, както обикновено, той хлопнал вратата и си тръгнал. Менчу не знаеше дали той има намерение да се върне или не, но обяви, че й било все едно. Решена да не остава сама, отишла в „Стефан’с“. Няколко смръквания прояснили главата й и я докарали до състояние на агресивна възбуда. Напълно забравила Макс, си седяла в един ъгъл и се наливала с много сухи мартинита. Заглеждала един страхотен мъж, който също я бил забелязал. Тогава атмосферата изведнъж се променила. Пако Монтегрифо се появил, за свое нещастие. Бил с една от неговите окичени с бижута уличници. Споменът за окрадените проценти бил още пресен в съзнанието й, а освен това й се сторило, че долавя известна ирония в поздрава му. Както се казва в романите, това наляло масло в огъня. Цапнала му един-единствен шамар, ама качествен, и предизвикала голяма суматоха сред посетителите. Грандиозен скандал, край на историята. Завеса.

Хулия зави Менчу и поседя още малко при нея. Към два часа тя най-сетне заспа. Понякога махаше насън с ръце и бърбореше нещо несвързано през стиснати устни. Рошавата й коса покриваше лицето. Хулия гледаше бръчките, вдълбани около устата й, и черните следи от туш за мигли, размазан от пот и сълзи. В този си вид приятелката й имаше трогателния вид на застаряваща проститутка след неуспешна нощ. Сесар несъмнено би успял да направи някакво заядливо обобщение, но точно сега не й се мислеше за него. Улови се, че се моли да й бъде дарено необходимото смирение, за да остарее с достойнство, когато й дойде времето. Сигурно беше ужасно, когато при такова корабокрушение нямаш сигурен сал, за който да се заловиш. Тя съзнаваше, че Менчу може да й бъде майка, и дори се засрами от себе си, като че ли тази мисъл беше предателство спрямо спящата й приятелка.

Хулия допи изстиналото кафе и си запали цигара. По капандурата отново плющеше дъжд — звукът на самотата, каза си тя тъжно. Това й напомни една друга дъждовна нощ преди година — нощта, когато приключи връзката й с Алваро. Тогава нещо в нея се пречупи завинаги — като непоправима повреда в някой механизъм. Знаеше, че от този момент нататък горчивата сладост на самотата, изпълнила сърцето й, щеше да бъде единственият сигурен спътник през останалата част от житейския й път — под едно небе, на което боговете се заливаха от смях, самите те осъдени на бавна смърт. Тази нощ тя бе седяла дълго под душа, парата се виеше наоколо като гореща мъгла, а сълзите й се смесваха с водата, която плющеше по косата и голото й тяло. Чистата, топла вода отми от нея Алваро — цяла година преди същинската му, физическа смърт. И по една от онези странни иронии, толкова обичани от съдбата, и самият Алваро срещна така своята смърт — във ваната, с широко отворени очи и счупен врат, под плющящата вода, под дъжда.

Тя прогони спомена, видя го как потъва в сенките на ателието. После се сети за Сесар и започна бавно да полюлява глава в такт с някаква тъжна, въображаема мелодия. Точно сега й се искаше да положи глава на рамото му, да притвори очи и да вдишва деликатния аромат на тютюн и мирта, който й бе познат още от детството, ароматът, който свързваше винаги със Сесар. Искаше й се отново да преживеят заедно всички тези истории, при които си сигурен от самото начало, че ще имат щастлив край. Колко далечни й се струваха тези дни на щастливия край, несъвместими по какъвто и да било начин с ясния поглед на зрелостта! Колко трудно й беше понякога да се погледне в огледалото и да осъзнае, че е осъдена на вечно изгнание от Небивала земя.

Тя изгаси лампата и седна на килима пред картината на Ван Хойс. Виждаше хората от картината във въображението си, чуваше далечния шепот на вълните, понесли живота им, шума на прибоя около голямата шахматна партия, над която времето и пространството нямаха власт; чуваше безмилостното тиктакане на часовника, отправил своето предизвикателство към вековете, отмерващ часовете на една игра, чийто изход не можеше да предвиди никой. После забрави всичко — и Менчу, и тъгата си по отминалото време. Защото долови как по гърба й пропълзяват вече познатите тръпки. Усети нашествието на страха — и то й се стори странно утешително, защото събуждаше у нея известно болезнено любопитство. Подобно чувство изпитваше като дете, сгушила се в Сесар, в очакване на нова история. Може би капитан Хук не бе изчезнал в мъглите на миналото. Може би просто беше започнал да играе шах.

Когато Хулия се събуди, Менчу още спеше. Тя се облече колкото бе възможно по-тихо, остави един комплект ключове на масата и излезе, като заключи внимателно вратата след себе си. Беше почти десет часа, дъждът бе отстъпил мястото си на мрачна смесица от мъгла и смог, в която се размиваха очертанията на сивите сгради. Прелитащите коли имаха призрачен вид. Отраженията от фаровете им превръщаха асфалта в безкрайна плетеница от светлини, която обгърна Хулия в лъчиста нереалност, докато тя крачеше по улиците с ръце в джобовете.

Белмонте я посрещна, седнал в инвалидния си стол, в стаята, на чиято стена бе висяла картината на Ван Хойс. На грамофона пак се въртеше неизбежният Бах и Хулия се зачуди, докато вадеше досието на картината от чантата си, дали старецът не го пуска умишлено, когато я очаква. Той изрази учтиво съжаление за отсъствието на Муньос, шахматиста математик, както се изрази с неприкрита ирония, и започна внимателно да чете доклада на Хулия. В него бяха включени всички исторически данни за картината, заключенията на Муньос във връзка със загадъчната смърт на Роже д’Арас, снимки от различните етапи на реставрацията, както и цветната брошура, поръчана от „Клеймор’с“, в която бяха поместени подробни данни за картината и предстоящия търг.

— Отлично — каза той и затвори досието. — Вие сте една забележителна млада жена.

— Това не е само мое дело. Както знаете, участваха много хора… Пако Монтегрифо, Менчу Рок, Муньос… — Тя се поколеба. — Консултирахме се и със специалисти по история на изкуствата.

— Имате предвид покойния професор Ортега?

Хулия го погледна объркано.

— Не знаех, че случаят ви е известен.

Старецът се усмихна хитро.

— Е, както виждате, известен ми е. Когато тялото му беше открито, полицията се свърза с мен, племенницата ми и съпруга й. Един инспектор дойде да разговаря с мен… не помня името му… дебел, с големи мустаци.

— Фейхо, инспектор Фейхо. — Хулия отклони смутено поглед. „Дяволите да ги вземат всички тъпи, некадърни полицаи“, каза си тя. — Но вие не ми казахте нищо за това, когато бях тук последния път.

— Чаках вие да подхванете темата. Тъй като вие не споменахте нищо, реших, че си имате причини да мълчите.

Тонът му беше леко резервиран и Хулия разбра, че има опасност да загуби един съюзник.

— Мислех… вижте, съжалявам, наистина съжалявам… Боях се да не би такива новини да ви се отразят зле. В края на краищата, вие…

— Искате да кажете, притеснявали сте се заради възрастта и здравето ми? — Белмонте сключи костеливите си, осеяни с петна ръце на корема си. — Или сте се притеснявали, че новината може да повлияе на съдбата на картината?

Хулия поклати глава. Не знаеше какво да каже. После се усмихна и сви рамене със смутена искреност. Съзнаваше добре, че това бе единственият отговор, който би задоволил стария човек.

— Какво бих могла да кажа? — прошепна тя и се убеди, че решението й е било правилно, защото старецът също се усмихна, приемайки съучастническия тон, който тя предложи.

— Не се безпокойте. Животът е сложен, а човешките взаимоотношения — още повече.

— Уверявам ви, че…

— Не е необходимо да ме уверявате в каквото и да било. Говорехме за професор Ортега. Нещастен случай ли е било?

— Мисля, че да — излъга Хулия. — Поне така ми казаха.

Старият човек сведе поглед към ръцете си. Не можеше да се разбере дали й повярва.

— Въпреки това е ужасно… не мислите ли? — Той я загледа сериозно и продължително. В очите му се криеше смътно безпокойство. — Това нещо, имам предвид смъртта, винаги ме шокира. На моята възраст не би трябвало да е така. Странно е как, противно на всякаква логика, човек се вкопчва в живота със сила, обратнопропорционална на количеството живот, на което може да разчита.

Тогава Хулия насмалко не му разказа цялата история: за невидимия играч на шах, за заплахите, за мрачните предчувствия, които я потискаха, за проклятието на картината, чийто белег, празният правоъгълник на стената, бе надвиснал над тях като зла поличба. Но това би наложило да дава обяснения, каквито не бе в състояние да даде. Боеше се също така, че може да подплаши още повече стария човек, при това ненужно.

— Няма повод за безпокойство — каза тя, подчертано жизнерадостно. — Всичко е под контрол, както и самата картина.

Двамата отново размениха усмивки, но този път те бяха насилени. Хулия така и не можеше да разбере дали Белмонте й вярва. Той се бе облегнал назад в инвалидния си стол и се мръщеше.

— Има още нещо, свързано с картината, което исках да ви кажа. — Той помълча замислено, после продължи: — Онзи ден, след като вие и вашият приятел, шахматистът, си тръгнахте, се бях замислил за моя Ван Хойс. Помните ли нашия разговор за системата, която е необходима, за да се разбере друга система, и че двете биха имали нужда от трета, по-висша система, и така до безкрайност? Помните ли, говорихме за стихотворението на Борхес за шахмата и за бога зад Бог, който движи играча, който движи фигурките? Е, струва ми се, че и в тази картина има нещо подобно. Нещо, което едновременно се съдържа в себе си и се повтаря, и постоянно ви връща към отправната точка. По мое мнение тайната на правилната интерпретация на „Шахматната партия“ е да не се движим по права линия, в прогресивно развитие, като се започне от началото. Тази картина се връща отново и отново назад, към самата себе си. Разбирате ли ме?

Хулия кимна, заслушана внимателно в думите му. Това, което чу току-що, бе своеобразно потвърждение на собствените й мисли, но изразено логично и казано на глас. Припомни си списъка, който бе направила, допълнен от Муньос с шесто ниво, като всяко ниво съдържаше другото и всички постоянно се връщаха към отправната точка, картина в картината.

— Разбирам по-добре, отколкото предполагате — каза тя. — Като че ли картината обвинява сама себе си.

Белмонте беше озадачен.

— Обвинява себе си ли? Това надхвърля моята идея. — С едно повдигане на веждите той отхвърли видимо неразбираемата й забележка. — Имах предвид нещо друго. — Той посочи грамофона. — Слушайте Бах.

— Само това правим.

Белмонте се усмихна заговорнически.

— Нямах предвид да се срещам с Йохан Себастиан днес, но реших да призова духа му във ваша чест. Това е Френска сюита № 5. Ще забележите, че композицията се състои от две половини, всяка от които се повтаря. Тоничната нота на първата половина е ре, а завършва в сол. Дотук ясно ли е? Добре. Слушайте сега. Тъкмо когато добивате впечатлението, че пиесата свършва в сол, този фокусник Бах скача обратно към началото, пак в ре, и след това отново се връща в сол. И, без да можем да осъзнаем точно как, това се повтаря отново и отново. Какво ще кажете?

— Струва ми се, че има хипнотизиращо въздействие. — Хулия внимателно следеше музиката. — Като непрекъсната поредица от лупинги. Прилича ми на тези гравюри на Ешер64, в които реката тече, превръща се във водопад и накрая по необясним начин се връща назад. Или стълбата, която не води наникъде — само към собственото си начало.

Белмонте кимна доволно.

— Точно така. При това е възможно пиесата да бъде изпълнена в различни тоналности. — Той погледна правоъгълното петно на стената. — Предполагам, че основната трудност се състои в това да намериш собственото си място в тези кръгове.

— Така е. Би ми отнело много време да го обясня, но нещо подобно става и с картината. Тъкмо ти се стори, че си стигнал до края на историята, и тя започва отново, но се развива в друга посока — или поне привидно в друга посока. Защото може би ние изобщо не помръдваме от първоначалното си място.

Белмонте сви рамене.

— Този парадокс предоставям за разрешаване на вас и вашия приятел, шахматиста. Не разполагам с необходимата информация. Както знаете, аз съм просто любител. Дори не бях в състояние да предположа, че партията може да се разиграе в обратна посока. — Той отново погледна Хулия. — Което всъщност е непростимо, като се има предвид това, което току-що говорех за Бах.

Хулия размишляваше над тези нови и неочаквани тълкувания. Приличаха й на различни краища от едно и също кълбо прежда — прекалено много на брой за едно кълбо.

— Като изключим мен и полицията, посещавал ли ви е наскоро някой друг, който проявява интерес към картината? Или към шахмата?

Старият човек мълча доста дълго, като че ли се опитваше да разбере какво се крие зад въпроса й.

— Никой не е проявявал интерес нито към едното, нито към другото. Когато жена ми беше жива, в къщи често идваха гости. Тя беше по-общителна от мен. Но откакто овдовях, поддържам контакти само с няколко стари приятели. Например Естебан Кано. Вие сте прекалено млада, за да помните големите му успехи — беше блестящ цигулар. Само че почина преди две години. Работата е там, че ограниченият кръг на моите приятели все повече намалява. — Той се усмихна примирено. — Имам един друг добър приятел, Пепе. Пепин Перес Хименес, пенсионер като мен. Още посещава клуба и от време на време се отбива да изиграем по една партия шах. Но вече е почти на седемдесет и получава ужасни пристъпи на мигрена, ако играе повече от половин час. А беше голям шахматист навремето. Сега играя най-често сам със себе си. И, разбира се, с племенницата си.

Хулия, която тъкмо си вадеше цигара, замръзна. След малко се раздвижи отново, но много бавно, сякаш се боеше, че всеки припрян или нетърпелив жест би могъл да изтрие току-що чутите думи.

— Вашата племенница играе шах?

— Лола? Играе, и то много добре. — Старецът й отправи странна усмивка, сякаш съжаляваше, че положителните черти на племенницата му не обхващат и други страни на живота й. — Аз сам я научих някога, но ученичката надмина учителя.

Хулия се опитваше да запази спокойствие. Насили се да запали цигарата си и да си дръпне два пъти, преди да проговори отново. Усещаше забързаните удари на сърцето си.

— Какво мисли племенницата ви за картината? Одобрява ли решението ви да я продадете?

Въпросът беше изстрел в тъмното.

— Много даже. А съпругът й беше още по-настоятелен. — В гласа на стареца се прокрадваше горчивина. — Несъмнено Алфонсо вече е изчислил на кой номер ще заложи и последното сентимо, което ще вземе от продажбата.

— Но още не е взел парите — подчерта Хулия.

Старецът я изгледа вторачено. В бледите му, сълзящи очи проблесна остра светлина, но бързо изгасна.

— По мое време — каза той неочаквано весело, със спокойна ирония, — казвахме, че пилците се броят наесен.

— Споменавала ли е племенницата ви за някаква тайна, свързана с картината, с хората в нея или с шахматната партия?

— Не си спомням нищо подобно. Вие бяхте първата, която заговори пред мен за тези неща. За нас картината винаги е имала особена стойност, но никога не сме намирали нещо странно или тайнствено в нея. — Той погледна замислено правоъгълното петно на стената. — Всичко изглеждаше съвсем очевидно.

— Имате ли представа дали по времето, когато Алфонсо ви е запознал с Менчу Рок, или даже преди това, племенницата ви е преговаряла с някой друг!

Белмонте се намръщи. Такава възможност явно никак не му харесваше.

— Искрено се надявам да не го е правила. В края на краищата картината беше моя. — Очите му гледаха зорко и хитро. — И все още е.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, дон Мануел?

— Разбира се.

— Чували ли сте някога племенницата ви или съпругът й да са търсили мнението на специалист по история на изкуството?

— Мисля, че не. Поне не помня, а мисля, че бих запомнил такова нещо. — Погледът му отново стана подозрителен. — Това беше специалността на професор Ортега, нали? История на изкуството… Надявам се, не се опитвате да намекнете…

Хулия разбра, че е отишла прекалено далеч, затова му отправи една от най-сияйните си усмивки.

— Нямах предвид точно Алваро Ортега, а кой да е специалист по темата. Не би имало нищо странно в това племенницата ви да иска да научи нещо повече за историята на картината — или за нейната цена.

Белмонте огледа замислено осеяните си със старчески петна ръце.

— Никога не е споменавала нещо подобно. Мисля си, че би го направила, защото сме разговаряли често за Ван Хойс. Особено, когато разигравахме партията от картината. Разбира се, ние просто я продължавахме. И знаете ли какво? Въпреки че белите имат видимо предимство, Лола винаги печелеше с черните.

Тя се скита безцелно из мъглата почти цял час. Опитваше се да подреди мислите си. Капчици влага блещукаха по лицето и косите й. Мина покрай хотел „Палас“, където портиерът, с цилиндър, целият обточен в златни ширити, се криеше под стъклената козирка на входа, увит в наметало, като жител на Лондон от деветнадесети век. Фигурата му се съчетаваше идеално с мъглата. Хулия си каза, че липсва само карета с два коня, с фенери, едва мъждукащи в мъглата, и високата, слаба фигура на Шерлок Холмс, който слиза от нея, последван от верния си спътник доктор Уотсън. А някъде от мрака ги наблюдава професор Мориарти. Наполеон на престъпния свят. Злият гений.

Напоследък непрекъснато се сблъскваше с хора, които играят шах. И всеки от тях имаше идеално оправдание за връзката си с картината на фламандския майстор. Прекалено много портрети се криеха в тази проклета картина.

Муньос. Да, той беше единственият човек, с когото се беше запознала, след като се заплете в тази тайнствена история. Когато не можеше да спи, когато се мяташе в леглото си, единствено неговият образ не се свързваше с кошмарите й. Муньос държеше единия край на кълбото с преждата, а всички останали — шахматни фигури и герои в историята — бяха на другия край. И все пак, тя не можеше да бъде напълно сигурна дори в него. Действително, видя го за първи път, след като всичко вече беше започнало, но пък преди историята да се върне за първи път назад към отправната си точка и да започне отново. Невъзможно беше дори да се каже със сигурност дали смъртта на Алваро и съществуванието на невидимия играч на шах са част от едно и също нейно движение.

Хулия спря. Чувстваше по лицето си докосването на влажната мъгла, която я заобикаляше. В крайна сметка можеше да бъде напълно сигурна единствено в себе си. Това беше единственият й актив — това и пистолетът, който все още носеше в чантата си.

Тя се упъти към шахматния клуб. Във входното антре имаше стърготини по пода, много чадъри, палта и шлифери. Миришеше на влага, цигарен дим, и имаше неопределимата атмосфера на място, посещавано предимно от мъже. Хулия поздрави директора Сифуентес, който притича припряно да я поздрави, и след като шепотът, предизвикан от появата й в клуба, утихна, се огледа, докато забеляза Муньос край една от масите. Беше се съсредоточил в играта, неподвижен като сфинкс, подпрял единия си лакът на масата, а брадичката — на дланта на другата си ръка. Противникът му, млад човек с дебели лещи на очилата, постоянно облизваше устните си и хвърляше тревожни погледи към Муньос, като че ли се боеше, че той всеки момент може да разбие сложната защита на неговия цар — ако се съдеше по нервността и изтощения му вид, изграждането й му бе струвало големи усилия.

Както винаги, Муньос беше спокоен и безразличен; създаваше впечатление, че само гледа дъската, дори без да разучава позициите. Може би отново беше потънал в мислите си, както бе споделил с Хулия, и се намираше на хиляди километри от развиващата се пред очите му партия, а математическата му мисъл сплиташе и разплиташе безбройни комбинации. Около масата няколко зяпачи разучаваха играта, видимо по-заинтригувани от самите играчи. От време на време коментираха шепнешком или предлагаха един или друг ход. Осезаемото им напрежение подсказваше, че очакват Муньос да изиграе решителния ход, който ще нанесе последния удар на младия човек с многото диоптри. Това обясняваше и неговата нервност. Очите му, увеличени от стъклата на очилата, се взираха в противника така, както би гледал някой роб, захвърлен на лъвовете в амфитеатъра, молещ всесилния император в пурпурна мантия за милост.

В същия миг Муньос вдигна очи и видя Хулия. В продължение на няколко секунди тя имаше чувството, че не може да я разпознае, после като че дойде на себе си — бавно, като че ли се събуждаше от сън или се връщаше от далечен път. Лицето му светна и той я поздрави с неопределен жест. После хвърли поглед към дъската, за да види дали нещата са все още в предишния си вид, и без да бърза или импровизира, очевидно в резултат на сериозно обмисляне, премести една пешка. Разочарован шепот се понесе около масата. Младият мъж с очилата го погледна — първо с удивление, а после като осъден на смърт, чиято екзекуция е била отменена в последния момент. Накрая на устните му се появи доволна усмивка.

— Реми — обяви един от зяпачите.

Муньос сви рамене и стана от масата.

— Да — каза той и допълни, без да гледа към дъската. — Но ако бях взел дамата с офицера, щеше да бъде мат в пет хода.

Той отиде при Хулия и остави другите да обсъждат това, което току-що бе казал. Хулия дискретно посочи към групичката около масата и каза тихо:

— Сигурно наистина ви мразят.

Муньос наклони глава на една страна. Слабата му усмивка можеше да се разтълкува и като израз на презрение.

— Предполагам — каза той и взе шлифера си. — Събират се като лешояди, и се надяват, че все ще се намери някой, който да ме разкъса на парчета.

— Но вие се оставяте умишлено да бъдете победен… Това трябва да е унизително за тях.

— Сигурно. — В гласа му нямаше и следа от самодоволство или гордост, а само спокойно презрение. — Но не биха пропуснали да наблюдават партиите ми за нищо на света.

Когато излязоха в сивата мъгла, срещу „Прадо“, Хулия му разказа за разговора си с Белмонте. Муньос я изслуша, без да коментира, дори когато тя съобщи за неподозирания интерес на племенницата към шаха. Очевидно влагата също не го впечатляваше. Той вървеше бавно редом с нея и слушаше внимателно разказа й. Шлиферът му беше разкопчан и възелът на връзката — разхлабен, както обикновено. Вървеше с приведена глава и се взираше в ожулените върхове на обувките си.

— Навремето ме попитахте дали има жени, които играят шах. Тогава ви казах, че има, но шахът в основата си е мъжка игра. Действително има жени, които играят много добре, но те са изключение.

— Изключение, което потвърждава правилото, предполагам.

Муньос се намръщи.

— Не. Тук грешите. Изключенията не потвърждават нищо, те рушат правилата и ги лишават от стойност. Затова и трябва много да се внимава с индуктивните съждения. Това, което казвам, е, че повечето жени не играят добре шах, а не че всички жени играят зле шах. Разбирате ли ме?

— Разбирам.

— Което не може да ни накара да пренебрегнем факта, че сред жените няма кой знае колко добри шахматистки. Само за да ви създам някаква представа, мога да спомена, че в Съветския съюз, по времето, когато шахматът се счита едва ли не за национален спорт, само една жена, Вера Меншик65, е считана за равна на останалите гросмайстори.

— Защо става така?

— Може би защото шахът изисква много силно изявено безразличие към околния свят. — Той замълча и погледна Хулия. — Какво представлява тази Лола Белмонте?

Хулия се позамисли, преди да отговори.

— Не знам точно как да я опиша. Неприятна жена. Вероятно има склонност да командва. Агресивна. Жалко, че не си беше у дома онзи ден.

Двамата стояха до един каменен фонтан, увенчан със статуя, чийто неясен силует се беше надвесил заплашително над главите им. Муньос прекара пръсти през косата си и огледа влажните си длани, преди да ги изтрие в шлифера.

— Агресията, независимо от това дали е насочена навътре или навън — каза той, — е характерна черта на много шахматисти. — Усмихна се леко, без да даде да се разбере дали се включва в тази категория или се поставя извън нея. — Шахматистите често са потиснати или ограничени по някакъв начин. Целта да бъде унищожен царят, целта на шахматната игра, може да се разглежда като бунт срещу авторитетите, тоест своеобразно освобождение. От тази гледна точка играта може да представлява интерес за една жена. — Беглата усмивка отново премина по лицето му. — Когато играете шах, хората ви се струват много незначителни.

— Забелязали ли сте такова отношение в ходовете на противника ни?

— Трудно е да се отговори. Трябва ми повече информация. Повече ходове. Жените например проявяват подчертано предпочитание към мат с офицера — изражението му се оживи, когато навлезе в подробности. — Не знам защо, но тези фигури, с техните дълбоки, диагонални движения като че ли имат най-женски характеристики. — Жестът му подсказваше, че сам не знае доколко вярва на думите си — сякаш се опитваше да ги изтрие във въздуха. — Но досега черните офицери не са изпълнявали значителна роля в партията. Сама знаете, разполагаме с купища хубави теории, които не водят до нищо. Проблемът ни на практика е същият като на шахматната дъска: можем само да формулираме хипотези, предположения, без да докосваме фигурите.

— Имате ли някакви хипотези? Понякога оставам с впечатлението, че сте стигнали до изводи, които не искате да споделите с нас.

Муньос наклони малко глава, както винаги, когато трябваше да отговори на труден въпрос.

— Малко е заплетено — отвърна той след кратка пауза. — В главата ми се въртят една-две идеи, но не мога да се преборя с проблема, който споменах току-що. В шаха не можеш да докажеш правотата си, преди да си направил хода, а тогава вече е късно да се върнеш назад.

Двамата закрачиха отново между каменните пейки и смътните очертания на подрязаните храсти. Хулия въздъхна леко.

— Ако преди време някой ми беше казал, че ще се опитвам да вляза в следите на вероятен убиец с помощта на шахматна дъска, щях да му кажа, че се е побъркал.

— Вече ви казах, че между полицейското разследване и шахмата има много общи черти. — Ръката на Муньос като че ли местеше въображаеми шахматни фигури в пространството. — Още преди Конан Дойл е съществувал Дюпен на Едгар Алан По с неговите методи.

— Едгар Алан По? Сега остава да ми кажете, че и той е играел шах.

— О, да, дори е бил много пристрастен играч. Имало един автомат, известен като Играчът на Мелцел, който практически никога не губел партия. По е писал есе за него, някъде около 1830 година. За да разгадае тази мистерия, използвал шестнадесет различни аналитични подхода и стигнал до извода, че в автомата трябва да се крие човек.

— Това ли правите вие сега? Търсите скрития човек?

— Опитвам се, но не мога да гарантирам нищо. Не съм Едгар По.

— Надявам се да успеете. За мен това е много важно — всъщност вие сте единствената ми надежда.

Муньос сви рамене и мълча дълго, преди да отговори.

— Не ми се иска да събуждам във вас излишни надежди — каза той, след като бяха повървели известно време. — Когато започнах да играя шах, имаше моменти, в които изпитвах абсолютна увереност, че не мога да загубя нито една партия. Тогава, когато се намирах на върха на еуфорията, ме биха и това ме накара да стъпя отново здраво на земята. — Той присви очи, като че ли се опитваше да различи нечий силует в мъглата. — Винаги има някой, който е по-добър от теб. Затова е препоръчително човек да се поддържа в състояние на здравословна несигурност.

— Тази несигурност ми се струва ужасна.

— Имате основание да мислите така. Защото колкото и напрегната да е една партия, играчът знае, че това е безкръвна битка. Винаги може да се утеши с мисълта, че в крайна сметка това си е една игра. Но във вашия случай нещата не стоят така.

— А вие? Мислите ли, че той знае каква е ролята ви в тази история?

Муньос отговори уклончиво.

— Не съм убеден, че знае кой съм. Но не може да не знае, че има срещу себе си човек, който може да тълкува ходовете му. Иначе играта не би имала смисъл за него.

— Мисля си, че трябва да посетим Лола Белмонте.

— Съгласен съм.

Хулия погледна часовника си.

— Така или иначе почти стигнахме до нас, няма ли да се качите да ви направя кафе? Менчу спа снощи при мен, но вече трябва да е станала. Има си проблеми.

— Сериозни проблеми?

— Така изглежда, и снощи се държа много странно. Ще ми се да се запознаете — особено сега.

Те пресякоха булеварда, заслепявани от фаровете на колите.

— Ако се окаже, че зад цялата тази история се крие Лола Белмонте — заяви неочаквано Хулия, — ще я убия с голи ръце.

Муньос я погледна изненадано.

— Ако предположим, че моята теория за агресиите е вярна — каза той, и тя забеляза в погледа му подчертано уважение, — от вас би излязла отлична шахматистка, ако решите някога да се заемете с шах.

— Вече съм се заела — каза Хулия, взирайки се гневно в сенките, които преминаваха в мъглата покрай нея. — Играя от известно време — и никак не ми харесва.

Хулия пъхна ключа в секретната ключалка и го завъртя два пъти. Муньос чакаше до нея на площадката. Беше свалил шлифера си и го беше метнал на ръката си.

— Сигурно е страшно разхвърляно — каза тя. — Нямах време да разтребвам сутринта.

— Не се притеснявайте. Важното е кафето.

Хулия влезе в ателието и вдигна щората от големия тавански прозорец. Мъгливата светлина нахлу в стаята и въздухът посивя, но най-далечните ъгли на помещението останаха в сянка.

— Въпреки това е тъмно — каза тя и посегна да запали лампата, когато забеляза изражението на Муньос. Проследи погледа му, обзета от внезапна паника.

— Къде сте преместили картината? — попита той.

Хулия не отговори. Имаше чувството, че нещо дълбоко в нея експлодира. Стоеше напълно неподвижна, с широко отворени очи, вторачена в празния статив.

— Менчу — прошепна тя накрая. Стаята се въртеше около нея. — Тя се опита да ме предупреди снощи, но аз не я разбрах.

Стомахът й се свиваше. Усети горчив вкус на жлъчка в устата си. Погледна към Муньос и затича към банята, но й прилоша и се подпря на вратата на спалнята си. И тогава видя Менчу. Тя лежеше по гръб на пода пред леглото. Шалът, с който беше удушена, беше още около шията й. Полата й беше гротескно вдигната до кръста, и във вагината й беше напъхана бутилка.