Пол Лу Сюлицер Fortune (книга 3 за "Франц Цимбали")

На баща ми, на майка ми и на дъщеря ми Оливия, за която това е специалност.


На моите приятели: Клод, Ж.-Р. Хирш,

Албер и Катрин Бланшар,

Марк Сюлицер, Ж.-П. Рен,

Пиер Дъглас, Ж.-Ф. Прево…

На Лин Шардоне и Анушка Оспиц.

Пролог

В средата на септември 1976 г., или по-точно на днешния 18 септември, се навършват малко повече от три месеца, откакто закупих терен и се заех със строежа на гигантски хотел-казино на американска територия. Става дума за истинско казино, което след завършването му ще може да поеме едновременно 25-30 хиляди играчи. Това не е никак малко или поне е напълно достатъчно, за да го превърне в конкурент на ласвегаските Caesars или Sands. Размерите са същите, или почти същите. Значимостта на начинанието, с което съм се захванал, може да се изрази красноречиво с три цифри: пълният размер на инвестициите възлиза на петстотин милиона долара; при нормално развитие на нещата същите би трябвало да се възвърнат за три години и половина; предвижда се годишен приход от сто милиона долара или петдесет милиарда сантима.

И то след приспадане на данъците и таксите.

И тъй, на 18 септември 1976 г. едно такси ме оставя пред входа на сградата на Шейсет и пета източна улица в Манхатън, Ню Йорк. Часът е осем вечерта, плюс-минус една-две минути.

— Казвам се Франц Цимбали. Господин Олифан ме очаква.

Въоръженият бодигард надзърта в някакъв списък на бюрото си, оглежда ме и кимва утвърдително. Насочвам се към асансьорите, но той ме спира.

— Апартаментът на господин Олифан се обслужва от частен асансьор.

След което ме отвежда пред лакирана дъбова врата, учудващо лишена от каквато и да било брава или механизъм за отваряне.

— Погледнете камерата, ако обичате.

Вдигам глава и окото на обектива се спуска към мен. Дарявам го с една от онези очарователни усмивки, чиято тайна е мой личен патент. Вратата без ключалка безшумно се завърта и пред очите ми се разкрива нещо като будоар, тапициран с китайска коприна и обзаведен с две кресла в стил „Адам“ с облегалка в гербовидна форма, между които се мъдри скрин Луи XVI. Влизам и вратата се затваря зад гърба ми. Не усещам нито потеглянето на кабината, нито лекия тласък, бележещ края на изкачването. Шейсет и четири етажа по-нагоре пред мен се отваря друга врата. Един невъзмутим иконом пуерториканец поема шлифера ми.

— Оттук, ако обичате.

Апартаментът е явно мезонет, ако се съди по тясното стълбище от абаносово дърво, което ме отвежда явно на последния етаж на сградата. И е умопомрачително луксозен. Човекът, който ме е поканил на вечеря, ме чака в края на изцяло облицована с ламперия галерия в една идентично облицована просторна библиотека. При влизането ми той прибира във футляра ѝ цигулка, за която бих се обзаложил, че струва колкото целия мезонет ведно с обзавеждането му.

Усмихва ми се. Около петдесетте, висок, строен и много хубав мъж с изключително достолепна външност — посребрени слепоочия, слънчев загар и зелени, преливащи от интелигентност очи. Именно той в качеството си на посредник ми продаде „Белият слон“.


— Нещо за пиене, господин Цимбали?

— Не, благодаря.

Зелените му очи ме проучват.

— Познавах Скарлет — изрича той тихо.

Джон Карадайн, известен още като Скарлет. Бизнес-адвокат. Днес покойник (самозапали се, за да сложи край на една ужасяваща болест). Но преди това ми помогна и едновременно позволи да си отмъстя и да забогатея. Поглеждам Олифан и странно усещане ме кара да застана нащрек.

— Изглежда знаете доста неща за мен.

— Казвате се Франц Цимбали. На пръв поглед човек не би ви дал повече от двайсет, двайсет и две години. В действителност сте малко по-възрастен. Но сте осъществили успешно множество забележителни финансови удари. Що се отнася до състоянието ви, то в общи линии… Имате ли нещо против да минем на масата? Гладен ли сте?

— Винаги. Особено между две яденета.

Докато наблюдавам Олифан, изпитвам странното усещане, че този човек е жертва на изключителна, граничеща с отчаянието нервност, макар отлично да се владее. Той довършва изречението си:

— Що се отнася до състоянието ви, бих казал, че то най-вероятно надхвърля осемдесет милиона долара…

Следвам го, докато говори, и двамата влизаме в трапезарията. Гледката, която се разкрива пред очите ми, ме кара буквално да се вцепеня за няколко секунди. Причината е една жена, или по-скоро онова, което преди години е било жена. Днес е чудовище, огромна маса от тлъста, мазна, подпухнала плът. Тя седи, или по-точно се е разплула в единия край на дългата маса — неподвижна, но безспорно жива. И действително, две черни, изпълнени със смазваща ледена жестокост очи ме взимат на мушка още с влизането ми. И повече не ме изпускат.

— Скъпа — нежно мълви Олифан, — мога ли да ти представя моя приятел господин Франц Цимбали? Жена ми, господин Цимбали. Жена ми Анжелина.

Подавам ръка, но чудовището не полага ни най-малко усилие, за да я поеме. То вече яде, или по-скоро се тъпче, загребвайки с шепи от струпаните около му ястия. Направо да ти се повдигне! Но най-страшното е може би поведението на самия Олифан, отнасящ се към тази водеща му се за съпруга жена така, сякаш е най-голямата красавица, живяла някога на земята. През цялата вечеря той току се допитва до мнението ѝ за онова, което е казал или съм му отговорил, при това сякаш без да забележи, че октоподът отваря миниатюрната си устица единствено за да натика в нея порция подгизнали от доматен сос калмари или шепа спагети. И всеки път, когато ей така, най-непринудено се обръща към нея, гласът му прелива от нежност.

— Кафе, господин Цимбали?

Приключили сме с вечерята. Не, никакво кафе. Нито ликьор. Искрено казано, единственото ми желание е да се омета колкото се може по-скоро от тази стая и дори от този дом.

— Бих искал да ви покажа нещо — усмихва ми се Олифан, който очевидно е на друго мнение.

Той тръгва пред мен по тясното стълбище. И защо тясно, всъщност? За да не може кошмарната госпожа Олифан да мине по него? Излизаме на една площадка.

— Преди малко сбърках, оценявайки състоянието ви.

Не е сбъркал. Освен че може би е забравил да приспадне двайсетте и пет милиона долара, с които трябваше да се изръся, за да се сдобия с „Белият слон“. Олифан отваря една врата и температурата тутакси се вдига с множество градуси. Влизаме в помещение, което си е чиста проба — парник въздухът е влажен и горещ, напоен с ароматите на тропическата растителност, заобикаляща един дълъг най-малко десетина метра овален басейн.

— Харесва ли ви, господин Цимбали?

— Да, бвана1.

Вдигам глава — горе всичко е стъкло, през което забелязвам полузвездното полуоблачно небе на Манхатън.

— Познавате ли Мартин Ял?

— Никога не съм го виждал.

Неочакваният ми въпрос изобщо не го изненадва, сякаш го е очаквал. Той тихо се засмива и очите му изглеждат още по-бледи в сумрака, докато крачим по алеите на изумителната екзотична градина, кацнала на шейсет и пет етажа над Сентръл Парк.

— Знам, че Мартин Ял е швейцарски банкер — казва домакинът ми. — Знам още, че ви мрази и че вие, от своя страна, също го ненавиждате. Известно ми е, че сте се сблъсквали и че на два пъти сте го побеждавали. Последвайте ме, ако обичате. Бих искал да ви покажа още нещо.

Той отваря една остъклена плъзгаща се врата. Отвъд нея се простира тераса, заемаща целия покрив на сградата извън парника. Разликата в температурата между царящата в него задушна жега и нощния нюйоркски въздух е най-малко двайсет градуса. Олифан крачи бързо напред, отдалечил се е вече с три-четири метра и почти не го различавам в сгъстяващия се мрак.

— Всъщност, не сте длъжен да ме следвате — подхвърля той през рамо.

Въпреки това тръгвам подире му, потапяйки се на свой ред в тъмнината. Която, между впрочем, лека-полека се разсейва, докато очите ми постепенно привикват към нея. Повърхността, по която вървя, е черна и наподобява матов асфалт. Приклякам и прокарвам пръсти по нея — действително е асфалт. Олифан продължава да крачи напред, заобикалящият ни мрак все повече изсветлява и започвам да различавам стърчащите вляво от мен комини, очертаващи се на фона на ярко осветения Емпайър Стейт Билдинг.

— За Мартин Ял ли работите, Олифан?

Тих смях в сумрака.

— Не.

— Работили ли сте за него или с него?

— Не.

— Съществува ли някаква връзка между „Белият слон“ и Мартин Ял?

— Не, доколкото знам.

И отново се изсмива. Правя още няколко крачки, за да се изравня с него, и изведнъж усещам, че идеално равната до този момент повърхност под краката ми се спуска стръмно надолу. Тозчас застивам неподвижно, изпитвайки не друго, а чисто и просто страх. На каква игричка играем, по дяволите? Взирам се пред себе си — нищо.

НИЩО.

За миг решавам, че съм жертва на халюцинации. Ала няма място за никакво съмнение — точно пред нас парапетът, заобикалящ терасата, се прекъсва на протежение най-малко от десетина метра. Ритъмът на сърцето ми рязко се ускорявал.

— Погледнете надолу — казва Олифан.

Свеждам поглед и разчитам цифрата ПЕТ, изписана с бяло върху черния асфалт. Олифан продължава някак унесено, а може би и развеселено:

— Колебаех се. Ярдове или метри? В крайна сметка реших да възприема метричната система, която рано или късно ще стане универсална. Отсечката е размерена от едно до двайсет. До пет полегатостта е почти неосезаема. После, от пет до десет, се увеличава, преминавайки в петпроцентов наклон, в десетпроцентов — от десет до петнайсет, и в двайсетпроцентов — от петнайсет до двайсет. След двайсет, разбира се, няма вече нищо. Освен шейсет и пет етажа пустота. Забавна идея, не смятате ли?

Преглъщам.

— Направо да пукнеш от смях. Ваша ли е?

Кимва утвърдително и се усмихва. В мрака ирландските му очи избледняват все повече и повече.

— Лично аз съм се спускал до седемнайсет.

— Световен рекорд, предполагам?

— Да, поне до момента. Много е важно да се отчита вятърът. И дали е мокро и хлъзгаво, естествено. Но рекордите са създадени, за да бъдат подобрявани.

Подсмихвам се. Тоя тип е ненормален.

— Спуснете се поне до десет, господин Цимбали. Рискът е почти нулев.

Това „почти“ определено ме безпокои. Но ето че правя две-три крачки, после още три-четири. Вече съм на ДЕВЕТ. И си мисля: „Цимбали, ти си още по-откачен от него. Какво правиш тук, глупако?“ Приплъзвам внимателно крак напред и стъпвам върху белия кръг на ДЕСЕТ. Усещам, че зад него наклонът се увеличава. Колкото до Олифан, той е на ЧЕТИРИНАЙСЕТ, с ръце в джобовете на сакото си и с развята от вятъра коса.

— Няма ли да дойдете до мен?

— Не и без парашут.

— При все това, доколкото разбрах, умеете да поемате рискове.

В главата ми тревожно започва да припламва червена лампичка.

— Но не и подобни рискове — отговарям.

Очите ми вече напълно са привикнали с тъмнината — различавам ясно цифрата ДВАЙСЕТ, която действително се намира само на няколко сантиметра от ръба. Олифан стои с гръб към мен, все така с ръце в джобовете. Придвижва се с метър напред.

— Да се купува казино е рисковано, господин Цимбали…

Ето че си дойдохме на думата. Олифан изминава още един метър.

— Бих казал, че се равнява на разходка до осемнайсетата маркировка при силен вятър и проливен дъжд…

Мълчание. Най-сетне питам:

— Какво означава това? Предупреждение?

За миг той замръзва неподвижно, но ето че отново тръгва напред, и то все така с ръце в джобовете.

— Олифан, попитах ви нещо.

Той поклаща глава. И продължава напред. Вече се чувам да обяснявам как в резултат на една шантава игричка домакинът ми за вечерта е извършил двестаметров безмоторен полет, преди да се размаже на тротоара…

— Нещо друго, Олифан?

— Много сте ми симпатичен.

Е, аз съм дотук! Обръщам се и предприемам изключително предпазливо отстъпление до момента, в който усещам под краката си солидна и идеално равна повърхност.

Поглеждам назад — Олифан продължава да напредва, задържайки се с пети. Най-сетне спира.

— Осемнайсет и половина, бих рекорда.

— Има ли някаква клопка в сделката с казиното?

— Не, доколкото знам.

Не виждам лицето му, но за сметка на това чувам смеха му.

— При покупката ви именно аз бях посредник между моите клиенти и вас. Нима наистина смятате, че ще ви кажа, ако в сделката има нещо гнило?

Бях приклекнал, тъй като леко ми се бе завил свят. Изправям се.

— Тръгвам си, Олифан. Благодаря за вечерята. И лека нощ.

— Лека нощ.

На долния етаж икономът се появява в мига, в който се спускам по тясното дървено стълбище, и ми подава шлифера. Следвам го през низ от стаи. Сега трапезарията е пуста. Но не и гостната, или една от гостните — госпожа Олифан е тук, пльоснала се е в едно кресло, което смазва с месищата си. Колко ли тежи? Сто и трийсет килограма? В момента омита кутия шоколадови бонбони и гледа към мен.

— Лека нощ, госпожо.

Никакъв отговор.

И тогава буквално си плюя на петите.

Но я по-кротко, Цимбали! Пак си се разбързал. Нека започнем от самото начало.

Загрузка...